Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (11) (Музата на Ботичели)

9

На другия ден, след като бях разказала на майка ми всичко за предишната вечер по време на закуска, един от слугите влезе с бележка във всекидневната.

— Имате посещение, мадона.

— Така ли? — изненада се майка ми. — Кой ли може да е? Все още не съм се запознала с никого във Флоренция, като изключим родителите на Марко, разбира се.

— Посещението не е за вас, мадона Катанео — поясни мъжът. Обърна се към мен и се поклони. — За мадона Симонета.

— За мен ли? — възкликнах.

— Да. Дошла е Клариче Орсини де Медичи.

— Боже мой! — изписка майка ми. — Такава знатна гостенка! Та нали едва снощи сте се запознали.

— Вярно е — казах. — Тя изрази желание да ми гостува, но нямах представа, че ще е толкова скоро. — Приготвих се да я посрещна с достойнство и финес, които ми прилягаха като скъпа кожена наметка. — Поканете я незабавно!

— Разбира се, мадона Симонета — поклони се мъжът отново.

Прислужникът изчезна и се появи след малко, давайки път на стройната Клариче.

Станах от стола и майка ми ме последва.

— Синьора Медичи! — приветствах я сърдечно. — За мен е чест да ми гостувате.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тя, като сне пелерината си и я подаде на слугата. — Надявам се, че не ви преча. Дойдох без предупреждение.

— Ни най-малко. Бих искала да ви представя майка ми — Каточия Катанео. Майко, това е Клариче Орсини де Медичи, съпругата на Лоренцо де Медичи.

— Радвам се да се запозная с вас, дона Катанео — каза гостенката.

— За мен също е чест и удоволствие — отговори майка ми. — Добре дошли в нашия временен дом.

— Къщата е прекрасна — заяви Клариче. — Надявам се, че се чувствате удобно и се наслаждавате на престоя си във Флоренция?

— О, да! — отвърна майка ми. — Симонета ми разказа за щедрото предложение на съпруга ви да бъдете домакини на сватбата й с Марко… сеньор Веспучи. Много мило от ваша страна. Не зная как да ви се отблагодарим.

— Щастливи сме, че можем да доставим радост на приятелите си — изрече приветливо Клариче. Спомних си с известно неудобство за раздразнението, с което ме бе погледнала, когато Лоренцо, подкрепен от майка си, ни отправи неочакваната покана.

— Е, по-добре да оставя младите дами насаме — заяви внезапно майка ми и се отправи към вратата. — Беше ми много приятно да се запозная с вас, дона Медичи.

— Също и на мен — добави тихо Клариче.

Мислех си, че мама ще остане с нас, за да чуе как си бъбрим и да се сближи с рода на Медичите. Но тя навярно искаше да свикна да посрещам и забавлявам гостите си сама — скоро щеше да ми се наложи да го правя като съпруга на Марко.

— Моля ви, седнете — промълвих и младата жена зае мястото на майка ми. — Ще наредя да ни донесат вино.

— Би било чудесно — отвърна Клариче.

Бързо изпратих една прислужница в кухнята. После се върнах при гостенката.

— Благодаря ви за гостоприемството! — заяви тя с нежния си глас.

— Не е нужно. Аз трябва да ви благодаря за всичко снощи. Беше прекрасно да се запозная с някои от приятелите на бъдещия ми съпруг.

— Наистина — съгласи се Клариче. — Без съмнение ще ги виждате много по-често в бъдеще. Лоренцо държи на приятелите си.

— И на мен така ми се струва. Снощи се запознах с неколцина писатели, както и с един художник, Сандро Ботичели.

— Да — каза гостенката. — Синьор Ботичели е едно от последните открития на съпруга ми. Лоренцо би искал да му възложи поръчка, но той е доста зает напоследък. Доколкото разбрах, смята да си открие ателие във Флоренция.

— Колко хубаво — вметнах неуверено, тъй като не знаех какво друго да кажа или да попитам за него, без да прозвучи неуместно.

— Така е — потвърди небрежно Клариче, сякаш не се интересуваше особено от твореца и работата му. — Навярно сте се запознали с учения Марсилио Фичино^[1].

— Предполагам — отвърнах. — Снощи ме представиха на толкова много хора, че едва ли бих могла да ги запомня.

— Не се учудвам — усмихна се тя. — Синьор Фичино е голям приятел на дядото на съпруга ми и е един от учителите на Лоренцо. Покрай него винаги има много учени и художници. — Клариче въздъхна. — Доста е скучно да си винаги в мъжка компания.

Искаше ми се да й кажа, че пропуска Лукреция Торнабуони, но предпочетох да замълча.

— Ето защо съм толкова щастлива, че се запознахме, мадона Симонета — продължи гостенката и лицето й засия. — Чудесно е да има и друга жена, с която да си побъбря.

— И за мен е истинско удоволствие — усмихнах се. — Какви приятели оставих в Генуа…

— Предполагам. Не мога да си представя… — Тук гласът й секна. — Извинете ме. Не исках да бъда толкова пряма.

— Не, моля ви. Ако ще бъдем приятелки, говорете свободно, мадона Клариче.

— В името на приятелството ме наричай просто Клариче.

— Само ако и ти ми казваш Симонета — усмихнах се. — Моля те, Клариче, кажи ми всичко.

— Добре — съгласи се тя. — Не ми е присъщо, но… добре, ще бъда откровена, щом настояваш. Когато видях колко си красива, помислих, че ще те намразя. Но това би било грешка, защото ти… ти си красива отвътре и отвън. — Гостенката се изчерви. — Съжалявам. Не биваше…

— Не, не — възразих. — Ще ти призная, че не съм имала много приятелки, може би са ми завиждали. Макар че в мъдростта си бог ме е дарил с лице и тяло, които мнозина намират за красиви, често съм искала тази благодат, ако наистина съществува, да бе осенила друга.

— Виж ти… неземните красавици предпочитат да са непривлекателни, а непривлекателните момичета — да са красиви — разсмя се Клариче.

— Може би се дължи повече на противоречивата женска природа — засмях се и аз. — Но бих се обзаложила, че и мъжете са непостоянни посвоему.

— Така е, уверявам те.

— Надявам се скоро да науча повече за тях — добавих. — Все още не знам много за мъжете и привичките им.

— Станеш ли съпруга, бързо ще ги разбереш.

Тук разговорът ни прекъсна и се спогледахме весело. Ето една жена… приятелка, която разбираше грижите и притеснението ми, може би дори болката ми. Самата тя бе отскоро във Флоренция и по-лесно можеше да ми помогне да вляза в обществото — нещо, с което Марко едва ли би се справил.

Точно тогава прислужницата влезе с гарафа вино и две чаши. Първо обслужи гостенката ми, а после — мен. Оттегли се с реверанс и двете с Клариче мълчаливо отпихме от виното.

— Разкажи ми за Рим — подканих я след малко, тъй като знаех, че произхожда от виден благороднически род на Вечния град.

Щом чу за родния си дом, гостенката се усмихна.

— Честно казано, когато напусках Рим, изобщо не мислех, че ще ми липсва. — Сбръчка леко носле. — Рим изобщо не може да се мери с Флоренция по красота. Има, разбира се, какво да се види: прекрасни църкви, както и палати на видни благородници, към които спада и семейството ми. Мнозина от кардиналите живеят в разкошни дворци, но нито един от тях не е по-хубав от този на Светия отец, както и се полага.

— Посещавала ли си някога Папския дворец? — попитах заинтригувана. — Била ли си на аудиенция при него?

— О, да, разбира се — отвърна Клариче. — Семейството ми се нарежда веднага след Негово Светейшество в Рим. — Сбръчка отново нос и добави: — Независимо какво биха казали от рода Колона.

Прикрих усмивката си. По време на уроците по история падре Валерио многократно бе споменавал двете римски фамилии Орсини и Колона, борбата им за надмощие над Вечния град и дори над папата.

— И все пак… — гласът на Клариче заглъхна, сякаш се загуби някъде в спомените. — Въпреки някогашното си величие Рим навярно е доста различен от представите ти, Симонета. Градът е мръсен, опасен и изпълнен с насилие. Река Тибър приижда и взема жертви всяка година, а когато няма наводнения, прилича на помийна яма. Папите и папският двор твърде дълго били в Авиньон, а когато се върнали, Рим вече се нуждаел от спасяване. Всеки следващ папа се опитвал да внесе ред в градските дела, но промяната изисква време и едва ли ще я доживея. Ще минат много години, преди Рим отново да бъде достоен за името си — Вечния град.

Замълчах, обзета от разочарование. Учили ме бяха, че трябва на всяка цена да посетя Рим през живота си, да се помоля пред гроба на свети Петър, както и да потърся аудиенция при Светия отец, за да получа неговия благослов. Картината, която ми обрисува Клариче, беше съвсем различна от очакванията ми.

— И тъй, както ти казах, не мислех, че ще ми липсва — продължи разказа си. — Особено когато открих колко красива и чиста е Флоренция в сравнение с Рим. А и щом разбрах за положението на новото ми семейство. Помислих си, че тук бих могла да бъда щастлива. — Усмихна се тъжно. — Но може би това също е част от противоречивата природа на жените, за която говориш. Рим ми липсва, макар да не изглежда така, както би трябвало. И дори тук да се живее добре.

— Никой не би те укорил за тъгата по родния ти дом — уверих я. Забелязах, че сподели причините, които я задържат във Флоренция, но пропусна да спомене дали наистина е щастлива.

— Така е, но жената трябва да изпълни дълга си независимо какво чувства — каза Клариче. — Може и да не съм свикнала напълно с Флоренция, знам ли. Тукашното общество е толкова различно. Нещата, които съпругът ми и неговите приятели обсъждат понякога… никой не би изрекъл в Рим. Не би могъл. Те са ерес.

Не знаех как да реагирам. Бях почти сигурна, че предната вечер съм участвала в подобен разговор с Лоренцо и синьор Ботичели. Но едва ли бих могла да го споделя с гостенката си, нито да призная, че се надявам тези срещи да продължат. Те ме изпълваха с трепет, макар да се чувствах неловко.

— Няма да те занимавам повече с моята носталгия — отсече Клариче и се пресегна към чашата с вино. — По-добре ми разкажи за Генуа.

С радост се заех да опиша на новата си приятелка оживеното и шумно пристанище; как слънцето хвърля игриви отблясъци върху вълните, а вечер, когато потъва в морето, облива водата и сградите с аленото си зарево.

— Колко красиво! — възкликна тя, щом свърших. — Много по-красиво от Рим. Бих искала някога да посетя Генуа, а ти да ме придружиш. — Усмихна се. — Ако съпрузите ни могат да се лишат от нас, разбира се.

— Ще ги помолим най-настойчиво — заявих — защото бих желала да ти покажа моя град. За родителите ми ще е чест да ни гостуваш.

После заговорихме на други теми. Клариче ми препоръча храни, които да опитам, както и най-добрата шивачка за сватбената ми рокля. Смеехме се, докато отпивахме от виното, а прислужницата незабелязано ни донесе поднос с маслини и сирена. Денят превали, без да го усетим.

— Божичко! — възкликна гостенката, щом забеляза. — Мисля, че трябва да тръгвам, по-добре да не прекалявам с гостоприемството ти. Скоро ще вечеряме със съпруга ми, поканили сме майка му и брат му.

— Ами бащата на Лоренцо? — попитах. — Чух, че не бил добре.

— Вярно е — открито заяви Клариче. — Боя се, че няма да изкара годината… — Гласът й секна, сякаш щеше да изрече нещо, което не бива. — Ще е голяма загуба за Лоренцо, Джулиано и майка им, а и за мен — допълни. — Пиеро винаги е бил внимателен към мен, откакто пристигнах във Флоренция.

— Съжалявам, че е толкова болен. Искрено съчувствам на цялото семейство.

— Благодаря ти — сбогува се Клариче. — Много ни е тежко.

Станах, за да я изпратя.

— Непременно поздрави съпруга си, Джулиано и майка им от мен.

— Разбира се. И ще се погрижа скоро пак да ни дойдеш на гости.

— Очаквам срещата ни с нетърпение — отвърнах. — Навярно знаеш, че съпругът ти предложи на двама ни с Марко да се възползваме от неговата библиотека. Бих искала да приема поканата, без да злоупотребявам с щедростта му.

Клариче замълча за миг.

— Не, нищо не ми е споменал — изрече безгрижно — но не се учудвам. Лоренцо е много щедър към приятелите си. Надявам се, че ще приемеш предложението. Така ще имаме още едно оправдание да прекарваме време заедно.

— Какво по-хубаво от това! Книгите и приятелството винаги са ми носили най-голяма наслада.

— Колко си странна, Симонета — засмя се Клариче. — Самата аз никога не съм била запалена по книгите и не разбирам защо красавица като теб се нуждае от тях.

— Така са ми казвали винаги, но явно не мога да им устоя — усмихнах се.

— Когато се срещнем отново, ще вдигнем тост за книгите и приятелството — разсмя се отново гостенката ми. На прага взе ръцете ми в своите. — Благодаря ти за гостоприемството. Надявам се много скоро да се видим пак.

— И аз се надявам — отвърнах. — За мен беше удоволствие.

Клариче се качи в каретата и ми махна от прозореца, а после замина.

Прибрах се у дома, сияеща от радост. Ето че вече си имах приятелка. Дано да се окажеше истинска.

Спомних си какво ми каза Елизабета, преди да напусна Генуа: Но помни, Симонета Катанео, флорентинките никога не забравят правилата на играта. Изучили са ги добре, също като катехизиса. Затова се пази!.

Клариче Орсини де Медичи със сигурност не спадаше към онези флорентинки, за които говореше Елизабета. Разбира се, какво ли знаеше старата ми приятелка за светските дами на Флоренция? Очевидно не повече от мен — Клариче бе очевидно опровержение на думите й.