Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (18) (Музата на Ботичели)

16

Върнах се следобед с приповдигнат дух, но и малко натъжена, защото сеансът бе приключил. „Вдругиден — утеших се — пак ще отида при него.“

Когато се прибрах, Марко вече бе у дома.

— Симонета, съпруго моя — поздрави ме, като стана от стола във всекидневната и ме целуна страстно.

— Боже мой, съпруже! — възкликнах, щом се разделихме. — Моля те, не ме целувай толкова рано, иначе ще поискам да се оттеглим, преди да сме вечеряли.

Погледът му заблестя при тези думи.

— Лесно ще ме убедиш да пирувам само с теб — заяви. — Но си права. А и тази вечер сме поканени от родителите ми.

— О, не знаех.

Родителите на съпруга ми наистина бяха много мили, но когато вечеряхме заедно, Марко и баща му разискваха надълго и нашироко работата на сина в банката на Медичите, докато аз и майка му мълчаливо се хранехме. По-скоро предпочитах компанията на Марко или дори вечеря с Медичите. Може би при следващото ни посещение щях да си изпрося покана от Клариче. Тя не би възразила, ако се отбия, без да й се обадя предварително.

Марко ме пусна от обятията си и седнахме да си поприказваме.

— Как прекара деня си, мила съпруго? — Погледът му леко помръкна. — Нали не си била през цялото време в ателието на Ботичели?

— Напротив.

— Dio mio — заяви с малко по-остър тон. — Да не би вече да е завършил портрета ти?

— Не — отвърнах. — Днес направи само скици. Вдругиден трябва да отида отново.

— Нима те скицира цяла вечност?

— Наистина ми отдели много време — признах. Несъзнателно си припомних очите на Ботичели, докато ме изучаваше съсредоточено, а аз се опивах от погледа му. И как на свой ред с радост съзерцавах красивото му лице. Нотка на угризение втвърди тона ми, сякаш трябваше да се оправдавам. — Объркваш ме, Марко. Нали каза, че не ме ревнуваш?

— Така е. Но…

— Тогава защо говориш като ревнив съпруг? — попитах.

— Не искам да те засегна, Симонета. Струва ми се, че скицирането е отнело повече време, отколкото е необходимо.

— Да не би да си художник, Марко? Знаеш ли как се рисува?

— Не. Но аз…

Думите му ме подразниха. Защо се съгласи да позирам на Ботичели — само за да ме упреква?

— Нима се опитваш да ми кажеш нещо, Марко? Може би ме обвиняваш?

— Не — отвърна бързо за мое облекчение. — За нищо на света.

— Чудесно. Тогава не си противоречи!

— За бога, Симонета! — избухна. — Как можеш да ме наричаш ревнив? Не те ли пуснах да отидеш сама? Джулиано де Медичи непрекъснато флиртува с теб и не казвам нищо. Правя се, че не виждам. Известни са ми правилата на играта. И все пак съм човек — смъртен и несъвършен. Знам, че жена ми е красива и другите мъже я забелязват.

— По-добре свиквай с вниманието на другите мъже, съпруже. — Не се стърпях и станах от мястото си. — Художници, сластолюбци, благородници и какви ли още не. Започна още като бях дете и навярно ще продължи, докато остарея и хубостта ми повехне. — Разгневена се отправих към вратата, а на прага подхвърлих през рамо: — Не забравяй, че ти си моят съпруг!

Това беше първото ни спречкване след сватбата. Радвах се, че вечеряме с родителите му, тъй като имах оправдание да го пренебрегна. Но така и не ме включиха в разговора и скоро в главата ми нахлуха спомени — как Сандро ме докосва леко, за да ме нагласи по-добре, и по лицето ми остава топлина от пръстите му. Стори ми се, че почти усещам допира му, а когато миг по-късно се сетих къде се намирам и вдигнах глава, с облекчение открих, че никой не е забелязал смущението ми.

Вечерта, когато си легнахме, обърнах гръб на Марко. За първи път, откакто бях болна или неразположена, не се любихме. Почти не мигнах тази нощ, раздирана от гняв и чувство за вина.

 

 

На сутринта — като доказателство за глупавото ни поведение и в копнежа си да се сдобрим — Марко ме потърси в леглото, а аз му се отдадох с желание. Сграбчи ме жадно и ме облада така, че останах без дъх. Може би наистина си струваше да накараш един мъж да ревнува. Затова усетих болезнено раздялата ни, когато стана и се приготви да излезе.

Все пак прекарах деня щастливо вглъбена в книгата на Платон, която ми даде Лоренцо. Като че ли отново учех с падре Валерио — мислено си набелязах някои пасажи, които бих искала да обсъдя по-късно с Лоренцо или с Ботичели, който навярно бе чел книгата. Реших да го попитам на следващия ден.

В желанието си да поговоря по-подробно за прочетеното по време на вечеря предложих на Марко да се запознае с книгата, за да обменим мисли.

— Много бих искал, Симонета — отвърна — но напоследък имам доста работа. По-добре ти я прочети и после ми я разкажи.

Разочарованието, което изпитах от думите му, бе заличено по-късно вечерта, когато Марко ме взе в обятията си и бавно, но страстно ме люби. След като и двамата достигнахме върха, ми хрумна, че чудесният ни меден месец още не е свършил.

Може би скоро щеше да се появи и дете.

На следващия ден помолих Киара да ме облече с роклята, която носех на първия сеанс, и се върнах в студиото на маестро Ботичели. Този път неизвестно защо бях още по-нетърпелива.

„С маестро Ботичели сме приятели“ — повтарях си. Желаех да обсъдя с него книгата на Платон, а и се вълнувах заради портрета, който исках да видя готов час по-скоро. Това беше всичко.

Когато пристигнах в студиото, влязох, без да чукам, и заварих още по-голямо оживление отпреди. Двама помощници се суетяха из стаята: хлапето, профучало покрай мен миналия път, и малко по-голямо момче — навярно немирникът Лука. Щом ме видяха, зарязаха заниманията си и ме загледаха втренчено.

Засмях се от сърце. Представляваха живописна гледка: единият тикаше количка с навити на руло платна, а другият, изпоцапан до уши, носеше кутия с жълта боя, но и двамата ме наблюдаваха със зяпнала уста.

— Не искам да ви преча на работата, господа — обърнах се приветливо към тях. — Е, какво, никой от вас ли не е виждал жена досега?

— За пръв път виждат жена като вас, мадона Симонета — обади се Ботичели, който се появи откъм задната стая и се насочи към мен. — Прекалено сте любезна към тях. — Пое ръката ми и я целуна. — Добре дошла отново!

— Радвам се, че се върнах.

Художникът се обърна и перна Лука по тила.

— Хайде стига! На работа!

— Mi scusi, маестро — смънка хлапето и се подчини, а по-малкото момче го последва безмълвно.

— Елате насам, ако обичате, мадона Симонета — каза Ботичели и посочи мястото пред прозореца, където бяха разположени стол и статив. — Струва ми се, че тук светлината е най-подходяща. Приготвил съм всичко, тъй че мога да се заема с портрета, когато кажете.

— На вашите заповеди, маестро.

— Много добре. Мога ли да ви наглася? Обърнете се леко настрани… да, точно така. Сега си повдигнете малко брадичката… — Пресегна се и я докосна с пръсти леко, но уверено. — Точно така. — Застана зад статива и взе четка в ръка. — Вече започнах портрета благодарение на скиците, които направих последния път. Не знам колко дълго ще ви задържа днес, понякога музата е благосклонна и почти губя представа за времето.

— Ще остана, колкото е необходимо — усмихнах се.

Внезапно ме загледа съсредоточено.

— А, ето това изражение ми трябва. Запазете го, ако можете. Per favore. — Върна се към статива и се залови за работа.

Не беше трудно да задържа усмивката си, както ме помоли — въодушевлението му бе заразително. Надявах се, че ще имаме повече време за разговор, преди да започнем, но не желаех да го прекъсвам сега, когато музата го бе осенила.

Магията ни обгърна отново и се потопих в нея изцяло. Нищо, дори помощниците на Ботичели, които сновяха напред-назад и тихо си шепнеха, не би могло да я разсее и да наруши безмълвното съприкосновение на душите ни.

За моя изненада, този път не можех добре да го наблюдавам от мястото, където седях — закриваше го стативът. Но усещах очите му върху себе си. Когато рисуваше, поглеждах крадешком към разрошената му руса коса и към силната ръка, с която държеше четката. Дори да бе забелязал вниманието ми, с нищо не се издаваше.

След около час въздъхна и остави четката.

— Ще ви оставя да си починете, мадона. Това трябваше да го свърша още миналия път. Съжалявам, че ви загубих времето.

— Всичко е наред — отвърнах и станах от стола. Чудесно бе да се раздвижа.

Художникът също се надигна и разтри пръстите на ръката, с която рисуваше.

— Джовани! — подвикна на по-младия от помощниците си. — Донеси ми жълтата боя, дето я размеси.

Момчето изпълни нареждането и Ботичели остана доволен от резултата.

— Чудесно — похвали го. — Този път си се справил добре. Разбра ли къде е разликата?

Малкият изрецитира различните пропорции, които е използвал при смесването на боята, и посочи грешките си. Художникът слушаше момчето внимателно и го потупа по гърба, щом свърши.

— Добре — изрече. — Много добре. Сега с Лука идете да обядвате. — Момчето нетърпеливо хукна навън, а Ботичели го проследи с поглед и се подсмихна.

— Отличен учител сте — отбелязах.

— Старая се. От опит знам, че с бой и хокане не се постига много. Затова имам различен подход. — Погледна ме и се усмихна. — Днес е чудесен ден, мадона Симонета. Достоен за красотата ви. Искате ли да се поразходим, преди да продължим.

— Чудесна идея — отвърнах, приятно изненадана от предложението му.

Ботичели отвори вратата на студиото и ме последва навън под яркото тосканско слънце. Предложи ми да го хвана под ръка и двамата бавно поехме по прашните улици към река Арно. Вече започвах да опознавам града, което ме изпълваше с гордост.

— Възползвах се от съвета ви, маестро — споделих, докато се разхождахме.

— О! — въпросително ме изгледа художникът. — Какво съм ви посъветвал?

— Да прочета някои книги от библиотеката на Медичите. Лоренцо беше тъй любезен да ми заеме един от томовете на Платон. Намирам идеите му за твърде поучителни.

— За кой том става дума?

— „Държавата“.

— Разбирам — рече. — Не се учудвам, че четете латински, нито от избора ви на такава великолепна книга.

— Значи я познавате? Така и предположих. — Изчервих се от собственото си признание.

— Естествено! И нямам търпение да чуя какво мислите за нея.

— Досега не съм чела подобно нещо — признах — което не е учудващо.

— Какво? — възкликна Ботичели с престорена изненада. — Нима вашият учител не ви е запознал с античната философия?

— Не, със сигурност — засмях се. — Радвам се, че дойдох във Флоренция. Тук бих могла да науча много.

— А аз си помислих, че сте дошла, за да се омъжите.

Внезапната промяна на темата ме изненада.

— Така е. Но признавам, че когато Марко ми описа Флоренция, очаквах с нетърпение да я видя.

Художникът замълча. Усещах, че иска да сподели нещо с мен, но се колебае.

— Какво има? — попитах. — Не сме ли приятели, скъпи маестро Ботичели?

— Разбира се.

— Защо тогава не говорите свободно с мен, както сам ми предложихте?

На лицето му се появи болезнена усмивка.

— Много мило, че го казвате. Но разликата в положението ни подсказва, че това невинаги е желателно.

— Не държа на тези неща — отговорих. — Всъщност каква е разликата между нас в момента, маестро? Ние сме двама приятели, които се разхождат из улиците на Флоренция. Така изглеждаме в очите на минувачите, а защо не и в собствените си очи.

Усмихна се широко.

— Бих казал, че повечето хора забелязват само вас, мадона Симонета.

— Може би, но съм свикнала и вече не обръщам внимание. А сега ви моля отново: говорете свободно с мен, както аз с вас.

— Чудесно — съгласи се художникът, видимо доволен. — Ето че ме разсеяхте и забравих какво щях да кажа.

— Това е лъжа! — подразних го. — Нищо не сте забравил.

— Отдавна трябваше да забележа, че умът ви не отстъпва по нищо на красотата.

— Не е нужно да ме ласкаете. По-добре ми отговорете.

— Много добре — заяви Ботичели. Лицето му доби сериозно изражение, преди да заговори: — Казвате, че начинът, по който съпругът ви е описал Флоренция, ви е убедил да напуснете своя дом. А самият Марко? Не се ли омъжихте за него по любов?

Поех си дълбоко въздух. Въпросът съвсем не ме изненада, след като не смееше да ми го зададе. Защо ли настоях да го чуя?

Художникът мълчаливо ме наблюдаваше в очакване на отговор.

— Не знам дали сте наясно — подех — но за разлика от мен повечето жени не получават предложение за брак от мъж, към когото изпитват топли чувства. Марко ме омая с разговори за Данте и за поезия — същински романтичен герой. После ми описа Флоренция, града на Медичите, художниците и поетите. Сякаш ми предложи всичко, за което съм мечтала, без да се надявам, че някога ще го получа. В началото не го познавах достатъчно добре, за да го обикна.

Ботичели се замисли, преди да попита:

— Значи сте щастлива?

— Да — отвърнах. — Наистина го обичам. Така разбирам любовта.

Докато говорех, взех да съжалявам, че позволих този разговор. Не беше ли непристойно да обсъждам съпружеските си отношения с друг мъж? Макар да не вършех грях, започна да ме гризе съвестта, все едно бях изменила на Марко и бях изрекла тайни, които не бива да се споделят.

Художникът продължи да крачи мълчаливо, а когато проговори, беше доста предпазлив.

— Тогава се радвам за вас, мадона Симонета. Желая ви щастие. От все сърце!

— Благодаря ви!

— А сега да се върнем на Платон. Заслужава повече внимание. Какво мислите за „Държавата“, мадона?

Въпросът ме въодушеви — зарадвах се, че сменихме темата.

— Твърде интересна книга, както казах. Особено ме впечатли спорът на философите със Сократ. Простете ми, че забравих имената им.

— Простено ви е — усмихна се Ботичели. — Самият аз едва ли ще си ги спомня. Гръцките имена звучат странно за ухото на тосканците, струва ми се.

— Така е. Силно впечатление ми направи идеята, че всъщност справедливостта съществува заради страха от наказание и порицание. Всеки от нас — мъж или жена, постъпва справедливо, защото се страхува, че ще го разобличат, ако върши обратното.

— Смятате ли, че философите са прави? — попита събеседникът ми.

— Иска ми се да вярвам, че грешат — отвърнах. — Навярно са прави за някои хора по света, но мисля, че съществуват и други, които биха подкрепили правото и справедливостта, независимо от всичко. Без значение дали някой ще одобри или упрекне действията им.

— Напълно съм съгласен с вас — заяви Ботичели. — Изборът на правилния или справедливия път невинаги е най-лесен, а ние добре знаем, че някои хора предпочитат по-лесния начин, какъвто и да е той.

— Вярно е — снижих гласа си, въпреки че едва ли някой би могъл да ни чуе. — Сега разбирам защо Църквата не би приела подобни писания. Идеята, че хората вършат добро само за да избегнат огньовете на ада… е доста опасна, струва ми се.

— И все пак е истина, нали? — изрече художникът. — Щом свещениците ни внушават страх от адския огън в проповедите си, какво друго, освен страха може да ни подтикне към доброто? След като знаем какво ни очаква, ако вършим злини?

— Свещениците несъмнено биха казали, че основната ни мотивация да вършим добро трябва да е божията благодат — отговорих — въпреки че ви разбирам. Подобна идея би предизвикала смут в Светата църква, затова духовниците не биха я приветствали.

— В никакъв случай — подсмихна се Ботичели.

— Боя се, че не съм напреднала много с книгата на Платон. Опитвам се да чета бавно, за да осмисля добре всичко — усмихнах се. — Не върви толкова леко като любимата ми поезия.

— Нима поезията не е достойна за нашето внимание като философията? — попита Ботичели, когато тръгнахме покрай Арно.

— Признавам си, че никога не съм мислила върху нея толкова задълбочено, както върху думите на Платон. Поезията е красива, разбира се, но я чета главно за развлечение.

— Не смятате ли, че Данте се опитва да ни научи нещо с „Божествена комедия“?

— Така е — усмихнах се тъжно. — Всъщност най-силно ме плени любовта му към Беатриче.

— Вие сте истинска романтичка, мадона Симонета — засмя се художникът.

— Забелязала съм. Навярно трябва да се опитам да бъда по-земна.

— В никакъв случай — отсече художникът. — Запазете идеалите си, Симонета! Малцина са мечтателите като вас. — Спря и за моя изненада лицето му поруменя. — Простете ми. Не биваше да ви наричам по име.

— Пред другите не бива — съгласих се — за да не тръгне мълва. Но когато сме насаме, може да ми казвате Симонета.

— Не бих си позволил.

— Настоявам — заявих твърдо.

Смаях се от смелостта, с която изрекох тези думи. Ако някой чуеше свойското обръщение на художника към мен, щеше да избухне скандал. Пази боже да стигне до ушите на Марко! Но отдавна не бях се чувствала толкова приятно в нечия компания и не исках правилата на благоприличието да попречат на разговора ни. Затова и не им обръщах внимание.

Лицето му се озари, сякаш слънцето изгря след нощна буря.

— Много добре. Тогава ме наричай Сандро.

Отвърнах му с усмивка, макар и плаха.

Позабавихме се край реката, след като преминахме по Понте Векио^[1] с безбройните златарски магазинчета. От другата страна на реката зелени хълмове се извисяваха над „Олтрарно“^[2] и бдяха над владенията си.

В този миг ми хрумна, че ако бях художник, ако умеех поне малко да боравя с цветовете, тъкмо тази сцена бих нарисувала: мътнокафявите води на Арно, червеникавите покриви, яркозелените хълмове и безбрежния лазур на небето, който напомняше за сините одежди на Светата дева.

Не след дълго маестро Ботичели прекъсна съзерцанието ми.

— Мисля, че е време да се връщаме в ателието — заяви. — Искам да порисувам още, преди светлината да се е променила твърде много.

— Чудесно — отвърнах. — Води ме, Сандро.

Щом името му се изплъзна от устните ми, усетих, че не само светлината, а и още нещо започва да се променя.