Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (14) (Музата на Ботичели)

12

Събудих се сутринта, когато Марко се раздвижи до мен. Чудех се как не съм се разсънила по-рано, тъй като не бях свикнала да споделям леглото си с другиго. Щом отворих очи, видях приветливото му лице.

— Добро утро, съпруго моя — поздрави ме той.

Усмихнах се, стоплена от милото обръщение.

— Добро утро, съпруже.

Марко обхвана лицето ми с ръце и ме целуна страстно.

— Долу още не ни очакват — добави, щом се отдръпна. — Няма ли да се позабавляваме? — Плъзна ръка под ризата ми, за да ме погали по гърдите.

Исках да му откажа — все още чувствах болка на онова място, а и главата ми тежеше, може би бях пила повече вино? Но думите на мама за дълга ми като жена, която трябва да достави удоволствие на съпруга си, и за волята божия не ме напускаха.

— Защо не? — отвърнах с лека, съблазнителна нотка в гласа.

Този път актът не ми беше толкова чужд. Прехапах устни, за да не заплача отново, когато проникна в мен, но сега болката бе притъпена — по-скоро парливо усещане заради отнетата ми девственост.

След това Марко отново задряма, за разлика от мен. Мислите ми бяха заети с нещата, които бях научила. В живота ми настъпваха промени, които трябваше да осмисля. Бях вече съпруга, а Марко — мой съпруг, и само смъртта можеше да ни раздели. Щях да живея в къщата му, да бъда винаги край него и да му угаждам за всичко. А може би снощи или дори тази сутрин бях заченала дете, което щеше да го направи горд баща.

Започвах живота си като жена.

Два часа по-късно Марко се разбуди.

— Бих искал да прекарам остатъка от дните си в леглото с теб — изрече — но мисля, че е наш дълг като гости да не се бавим повече, а да слезем долу.

— Мисля, че си прав — отвърнах.

Той стана и се протегна.

— Поспа ли, скъпа моя? — попита. — Днес се връщаме във Флоренция.

— Не успях. Може би от вълнение — признах.

— Дано бог изпълни живота ни с още повече радост и щастие!

— Амин!

Наведе се и ме целуна.

— Оставям те да се оправиш, аз също ще се преоблека. Когато сме готови, ще слезем долу за закуска.

С тези думи се оттегли в стаята, откъдето се появи предната вечер.

Полежах още малко и се протегнах лениво. Сънят ме унасяше и можех да спя цял ден. Но Марко беше прав — трябваше да уважим нашите домакини, особено след всичко, което направиха за нас.

Станах и тихичко отидох в стаята на прислугата, за да разбудя все още спящата Киара.

— Mi scusi^[1], мадона! — сепнато скочи от леглото тя. — Не знаех кога…

— Не се безпокой — прекъснах я. — Няма значение. Днес е особен ден. Щом се приготвиш, ми помогни да се облека.

Седнах пред тоалетната масичка. Изглеждах бледа и изпита. Денят наистина бе особен, предшестван от още по-особена нощ. Огледах се внимателно. Дали това, че се бях омъжила и бях загубила невинността си, бе променило нещо в мен? Но не можах да открия нищо, освен умора по лицето си.

Киара се засуети и поднесе куп ненужни извинения. Помогна ми да си сложа чисто бельо и семпла рокля, подходяща за закуска и за път. После сплете косите ми и ги вдигна нагоре. Очакваше ни още един горещ летен ден в Тоскана.

Неволно се запитах дали синьор Ботичели също е пренощувал тук. Може би, нали се ползваше с особената благосклонност на Медичите? Нима имаше значение? Пред мен изникна сияещото лице на Марко, когато се вричахме един на друг, и тутакси отхвърлих мисълта за художника.

Щом се приготвих, излязох плахо в коридора, където заварих съпруга си.

— Ах, не исках да те бавя.

Той пое ръката ми и кавалерски я целуна.

— За всеки мъж е чест да чака красавица като теб.

— По-добре да получавам комплименти сега — пошегувах се — преди да се превърнем в остарели мърморковци, които само се карат.

Надявах се да го развеселя, но тъмните му очи изведнъж помръкнаха.

— Никога! — обяви тържествено, сякаш изричаше свещена клетва. — С нас това никога няма да се случи, скъпа моя Симонета. Обещавам ти.

Въпреки летния зной по гърба ми пробягаха тръпки. Леко потреперих, но хванах Марко под ръка и той ме поведе надолу.

Родителите ни вече ни очакваха за закуска заедно със семейство Медичи. Забелязах, че синьор Ботичели го нямаше, ала веднага се отърсих от обзелото ме разочарование. Щом се появихме, всички станаха и гръмко ни приветстваха.

— Заповядайте — обади се Лоренцо и ни настани до себе си. Озовах се срещу Клариче, която ме дари с широка усмивка.

— Надявам се, че и двамата сте… се насладили на вечерта — заяви учтиво Лоренцо, макар и с дяволита нотка в гласа.

— По-голяма наслада не съм изпитвал — отвърна Марко. Всички се разсмяха, а аз се изчервих. Не ми беше приятно наши съкровени неща да се огласяват пред други, но явно трябваше да свикна.

След закуска ни поканиха да разгледаме парка. Главоболието ми се усили от слънцето, но реших да не му обръщам внимание. Лоренцо, Марко и Джулиано ни поведоха през обширните градини, а родителите ни и Лукреция Торнабуони изостанаха, потънали в сладки приказки и клюки. Клариче ме хвана под ръка и двете останахме последни.

— Е? — прошепна приятелката ми, когато останалите вече не можеха да ни чуят. — Как мина?

Усетила смущението ми, тихо се засмя.

— Не толкова зле, нали?

— Не беше лошо — побързах да отговоря. — По-скоро… доста странно.

— И аз така си мислех, когато се омъжих — усмихна се тя. — Сигурна съм, че всяка жена се чувства така в началото. Ала добиеш ли опит, повярвай ми, ще свикнеш и ще изпитваш наслада.

— Опит ли? — повторих недоверчиво. — Просто… не знам, Клариче. Марко ми каза, че съм му доставила огромно удоволствие, но аз не направих нищо особено, а като че ли трябваше.

— Умението идва с опита — добави тя и се усмихна многозначително.

— Но как да разбера…

— Кажи ми, Симонета — прекъсна ме Клариче. — Обичаш ли съпруга си?

— Разбира се.

— Невинаги е така. Повечето жени не обичат съпрузите си. Но да приемем… че го обичаш и го намираш красив. Така ли е?

— Да — усмихнах се.

— Тогава друго не ти трябва. Когато дойде при теб в леглото, се отпусни и не мисли за нищо. Просто се опитай да почувстваш онова, което прави, и тялото ти само ще откликне. Постепенно ще усетиш кои неща му харесват и ако е добър любовник, ще знае как да ти достави най-голяма наслада.

Цялата пламнах от този разговор.

— Ще помисля върху думите ти.

Приятелката ми се засмя.

— Май вече си на път да го сториш. По-добре се върни в спалнята, а аз ще пратя съпруга ти при теб.

— Втория път… не беше неприятно — усмихнах се.

— Скъпа Симонета, скоро ще разбереш, че съвсем не е неприятно, уверявам те.

Сякаш дочул разговора и прочел мислите ми, Марко се обърна и на лицето му се появи усмивка, изпълнена с топлина, любов и… страст.

Засмях се и аз. Сияех от щастие и бях убедена, че душата ми прелива от същите чувства.

 

 

Стигнахме до края на парка, а после поехме обратно към вилата. Слънцето прежуряше и дори с тънката рокля ми беше горещо.

— Поне в каретата ще се скрием от жегата — отбеляза Марко и избърса челото си с кърпа. Беше изостанал от своите приятели, за да ми прави компания, а Клариче отиде при съпруга си.

— И това е утеха — добавих, останала почти без дъх. Не желаех да се оплаквам, тъй като домакините бяха достатъчно щедри към нас. Вилата вече се виждаше от пътеката и не след дълго ни очакваше прохлада.

Точно тогава усетих, че ми прилошава — от горещината или от нещо друго. Спънах се и щях да падна на тревата, ако Марко не ме беше хванал навреме.

— Симонета! — извика той, но гласът му сякаш идваше отдалеч.

После всичко потъна в мрак.

Навярно съм изгубила съзнание за кратко, защото долових думите на Лоренцо, когато се съвзех:

— Джулиано, изтичай до вилата. Нека слугите осигурят стол носилка за мадона Симонета. И вода! По-бързо!

Не знам дали брат му отговори, чух само бързите му стъпки. Отворих очи и видях, че съм на земята, а Марко бе подложил ръка под рамената ми.

— Симонета, скъпа — изрече. — Добре ли си?

Поех си дълбоко въздух, преди да отговоря:

— Да, струва ми се. Не съм сигурна какво се случи, но… май съм по-добре.

— Сигурно е от вълнение — обади се майка ми.

— Жегата днес е непоносима — добави Лукреция Торнабуони. — Скъпа моя, трябваше да ни кажеш, че ти е лошо! Ако знаехме, нямаше да те разкарваме навън в този пек.

— Допреди малко се чувствах добре — отвърнах. Щом пристъпът отмина, се притесних, че съм ги изплашила толкова. — Благодаря ви за грижите, но ми няма нищо, сигурна съм. Съжалявам, че ви провалих разходката.

— Нищо подобно — отсече Лоренцо. — Здравето ти е най-важно!

— Много сте мили. Добре съм, наистина — уверих ги.

Марко ми стисна ръката.

— Още щом се приберем във Флоренция, ще повикаме лекар.

— Може би не бива да пътувате днес — намеси се Клариче. — Бъдете наши гости, докато Симонета се оправи.

— Si — добави Лоренцо. — Останете тук, а аз ще помоля нашия лекар от Флоренция да ви прегледа.

— Много сте мили — казах отново. — Но моля ви, не се тревожете повече. Мисля, че се чувствам по-добре. Ще издържа пътуването.

— Щом така смяташ, мила — бавно изрече Марко. — Но приберем ли се у дома, трябва да се прегледаш.

— Едва ли има нужда — отвърнах и се изправих за радост на присъстващите. — Но ако това ще те успокои, повикай лекар, съпруже.

Точно тогава Джулиано се върна с мях, пълен с прясна изворна вода.

— За вас, скъпа моя — изрече, коленичил драматично пред мен. — Мой дълг и удоволствие е да ви се притека на помощ, макар че се ужасявам при мисълта, че може да сте болна.

Усмихнах се и поех меха от него, но въпреки закачливия тон в думите му прозираше загриженост.

— Симонета ни увери, че е добре, fratello^[2] — обади се Лоренцо.

— Красотата преодолява всички препятствия — заяви Джулиано. — Но така или иначе, вече съм се погрижил да не вървите пеш, мадона.

Едва изрекъл тези думи, четирима слуги се зададоха по пътеката със стола носилка.

— Прекалено много се тревожите за мен — заявих, но все пак седнах на носилката. Понесоха ме обратно към вилата и независимо от угризенията, че съм провалила разходката, бях благодарна, че не се налага да ходя пеш.

 

 

Марко ми помогна да се кача в стаята и нареди на Киара незабавно да прибере нещата ми. След по-малко от час потеглихме с каретата към Флоренция в компанията на Лоренцо и Клариче.

Когато пристигнахме в града, стана ясно, че не съм толкова добре, колкото си мислех, и че припадъкът ми е бил предвестник на нещо много по-сериозно. Каретата на Медичите ни отведе направо в палата на Веспучи, където щяхме да живеем. Наложи се да пропуснем флорентинския обичай, при който женихът развежда невестата из новия й дом — едва се държах на краката си, тъй че Марко ме занесе веднага в леглото.

Лоренцо повика лекаря на Медичите да ме прегледа. Той установи, че имам треска, и ми пусна кръв. Преди да си тръгне, нареди на Киара да ми слага влажни кърпи на челото и да ги сменя при нужда.

Събудих се следващата нощ в непозната стая, осветена от една-единствена свещ. Бях цялата обляна в пот. Отначало се изплаших: „Къде съм? Как съм се озовала тук?“, но щом очите ми привикнаха с мрака и видях Марко да спи на стол в ъгъла, започнах да си спомням.

Бях се разболяла след сватбата и сега се намирах в новия си дом със съпруга си.

С мъка се изправих на възглавниците и облизах изпръхналите си устни. Много бях жадна, но… не исках да будя Марко, който спеше дълбоко въпреки неудобната поза. Изведнъж се сепна, сякаш доловил мислите ми, и впери очи в мен.

— Симонета — изрече с пресипнал глас. — Будна ли си?

— Да.

— Как се чувстваш?

— По-добре — отвърнах. — Надявам се, че болестта, каквато и да е тя, вече е отминала.

— Слава богу! — възкликна той и дори на мъждивата светлина забелязах изпитото му и измъчено лице, като че ли току-що се е пробудил след много безсънни нощи.

— Но защо спиш на стола, съпруже? На леглото има достатъчно място и за теб…

— Не исках да те безпокоя — заяви Марко. — Наистина ли се чувстваш добре, Симонета? Ако знаеш колко ме разтревожи…

— Да, по-добре съм. Неудобно ми е да те моля, съпруже, но гърлото ми е пресъхнало… дай ми да пийна нещо…

— Dio mio, разбира се — скочи на крака. — Как не се сетих! Ей сега ще се върна. — Бързо излезе от стаята и се върна с чаша разредено вино.

Изпих го на един дъх, прежадняла от треската.

— Да ти налея ли още? — попита ме, като се суетеше край мен.

Оставих чашата на малката масичка до леглото.

— Може би след малко — отвърнах и потупах празното място до мен. — Седни тук и ми разкажи какво се е случило.

Марко обясни как ме е завел у дома и какво е казал лекарят.

— Аз съм виновен — заяви и зарови глава в дланите си.

Въздържах се да се пресегна и да го успокоя — трудно се преодоляват навиците за благоприличие, но все пак вече бях негова жена и можех да го утешавам и докосвам, колкото си искам. Сложих ръка на бузата му и леко повдигнах лицето му, за да го видя.

— Как ти хрумна? — попитах кротко. — Нима може да си виновен за заболяването ми?

Съпругът ми поклати засрамено глава.

— Сигурно си се преуморила: сватба, тържество, пътуване, жега… А и първата брачна нощ — добави.

— Не мисля, че съм се разболяла заради тях. Все още не съм свикнала с въздуха на Флоренция — усмихнах се. — Не забравяй, че съм отраснала край морето, с чистия му свеж бриз, а тук се носи…

— Зловоние — довърши той с тъжна усмивка.

— Майка ми навярно би казала, че дамите не говорят така — засмях се — но всъщност си прав.

Марко се пресегна и пое ръката ми от завивките, а изражението му изведнъж стана сериозно.

— Ако наистина го желаеш, Симонета, ако смяташ, че за здравето ти ще бъде по-добре, можем да се върнем в Генуа. И там бих могъл да си намеря работа с моите връзки, сигурен съм.

— В никакъв случай! Та нали ще работиш с Лоренцо, а и целият ти живот е тук, във Флоренция!

Изражението му не се промени.

— Ти си целият ми свят — изрече тихо. — Нищо друго няма значение за мен.

За миг занемях.

— Толкова си мил, Марко — промълвих. — Какво ли съм сторила, че бог да ми дари съпруг като теб? — Стиснах ръката му. — Ще останем тук — добавих. — Харесвам Флоренция и твоите приятели. Прекарах лятна треска, какво толкова? Случва се на мнозина. Все пак сме щастливци, че мина леко.

Марко бавно кимна.

— Както желаеш, mia carissima^[3] Симонета. — Стана от леглото. — Ще ти донеса още вино, а ти си почини.

Кимнах утвърдително и в този миг усетих колко са натежали клепачите ми.

— Да — отвърнах. — Може би е най-добре.

Съпругът ми се върна с разреденото вино и щом го изпих, отново се отпуснах на възглавниците. Почти се бях унесла, когато го усетих да ляга до мен, сякаш така искаше да ме предпази от болестта.

Усмихнах се, преди да заспя. Едва втора нощ споделяхме брачното ложе, но вече не знаех какво бих правила без Марко.