— Помолиха ме да не присъствам. — Госпожа Джослин не срещна погледа му; тя броеше спалното бельо и го подреждаше в един шкаф. На масата до нея беше поставено нужното за стаите на Луиза и Шарлът.

Брадфийлд я наблюдава известно време; след това погледна към коридора и затвори вратата след себе си. Тя го погледна критично.

— Истина ли е? — попита той. — Тази работа с американеца, истина ли е?

— Със сигурност не ми влиза в работата.

— Тя защо не иска да те вижда?

Икономката отпусна ръце върху чаршафите и въздъхна.

— Значи е моя работа — призна тя. — Да, и повече не питай.

— Какво, цяло лято ли е така?

— Така мисля.

— Мили боже. Харисън казваше съвсем същото в кухнята. Виждали са ги и в парка, и в гората. Някои от момчетата на Марч са ги виждали. На теб прислужниците ли ти казаха?

— Не е нужно прислужниците да ми казват. Виждала съм лично. Тази къща не е каквато беше. Дяволът се е вселил в нея.

Брадфийлд се намръщи.

— Ами негова светлост?

Госпожа Джослин се обърна към него с ръце на ханша.

— Ти ще застанеш ли зад него?

— Бях тук, преди тя да дойде. — Той се замисли мълчаливо за момент. — Снощи ни нареди да излезем от трапезарията. След това стана нещо между тримата.

— Прислужниците казват, че тя отишла при негова светлост. Видели я да минава през галерията; отворила вратата със замах. Чули ги, докато били вътре. Тя плачела. Говорели на висок глас. Чували се чак горе, дори след полунощ.

— Купър какво казва?

— Нищо. Купър е ходил с него в Париж последния път, но не ми казва и дума.

— Амели е същата. — Двамата едновременно извиха уста, обзети от неприязън. Камериерът и камериерката на дамата бяха самостоятелни бойни единици и рядко общуваха с останалите от прислугата. — Мислят се за много важни — добави госпожа Джослин.

Брадфийлд поклати глава, погледна към пода, след това се изправи.

— Благодаря, госпожо Джослин.

— Лош ден — подхвърли тя, когато отвори вратата, за да излезе той. — Не вярвам на тази история с госпожа де Монтфорт. Не вярвам негова светлост да е сторил подобно нещо. Нейна светлост беше истерична в Лондон; тя е от този тип жени. Знаете го не по-зле от мен. Нервна истерия, нито следа от достойнство. Да търчи след него и децата. Ходи боса през лятото. Смее се на вечеря. Сам сте виждал какви ги върши. Така е открай време. Сега младият господар… — Тя замълча. — Не мога да кажа, че е замесен от същото тесто. Той сам си е господар. Ще съжалява, но това са те мъжете. Младата господарка, Луиза… същата стока като майка си. — Сега вече разгръщаше и отново сгъваше чаршафите, без да се замисля. — Истината е, че нейна светлост е под нивото на тази къща. Почти й го казах. Тя знае какво имам предвид. Тя внесе непристойно поведение още от самото начало. Тя не е аристократка, никога не е била подходяща за това място.

Брадфийлд мълчеше. Наблюдаваше госпожа Джослин със сляп ужас; когато тя го погледна, той бързо си придаде обичайното празно изражение.

— Ще отшуми тази работа — измърмори той. — Ще премине.

— Да премине ли? — повтори икономката. — Тя ще премине. Ще замине с него, с американеца. Слушай какво ти казвам.

— Надявам се да не се стигне до това. — Брадфийлд излезе в коридора. Обърна се назад и видя, че тя клати предупредително пръст към него.

— Господ вижда — заяви тя и в очите й заблестя задоволство. — Господ вижда и си отмъщава.

Хари излезе с първите лъчи на слънцето и взе автомобила „Мец“.

Бяха минали месеци — може би почти цяла година — откакто бе сядал зад волана, но двигателят запали веднага. Сигурно трябваше да благодари на Джак Армитидж за тази работа, макар да знаеш, че Армитидж не го е направил заради него — по-скоро го правеше от любов към автомобила. На Хари му трябваха два-три километра, за да свикне. Докато фучеше по празните пътища в лятното утро, той запя мелодия, която беше чул по радиото — тъпа песничка, която отказваше да ти излезе от главата. Той отметна глава назад и изкрещя: „А те само ти говорят като бебчета, чуй как гукат и мяукат! Ала-бала, ала-бала…“ Той се разсмя. Пътят се виеше покрай реката, после леко се изкачваше; след малко щеше да се обърне и да погледне Ръдърфорд, само комините над дърветата. Натисна педала и пресече селото за секунди; видя едно момче в полето, стиснало пръчка, с която подкарваше кравите; в една къща край църквата, някаква жена простираше. Светът профучаваше покрай него. „Цяла нощ я нарича бонбонче, бон-бонче, сладкишче“.

Песента наистина беше тъпа. И утрото беше тъпо, когато го прекарваш в търсене на забавления. Когато обаче мина през портата към парка намали, престана да се смее и спря пред къщата. Не се сдържа и си помисли, че колкото и живот да имаше тук преди, сега вече бе мъртвило. За всички бе ясно, че баща му и майка му са на нож, сигурно все още заради проклетия Чарлс де Монтфорт.

Хари слезе и блъсна вратата. Да ходи да се застреля, тъпакът му с тъпак. Хари често си представяше лицето на Чарлс де Монтфорт, за да го заплюе. Искрено се надяваше казаното от баща му да е истина, скоро да започне война, в която Чарлс де Монтфорт щеше да е длъжен да се бие. Французите щяха да призоват запасняците и де Монтфорт щеше да бъде пратен някъде далече от Париж, преди да се усети какво става. Хари се надяваше онзи да се усети, когато го смажат на бойното поле. За предпочитане някой огромен австрийски куршум щеше да го цапне между очите. Нито за момент не се замисли как ще се почувства баща му, но това никак не го интересуваше.

Щеше да замине за Ъпейвън и да си вземе лиценза. Друго не го интересуваше. Майка му и баща му трябваше сами да се оправят с цялата каша, въпреки че му беше жал за майка му, затворена тук. Съдбата й не бе по-различна от тази на панаирджийските животни — щяха да я закарат на летния панаир, да раздава награди за най-хубавите картофи, пайове или някоя друга подобна простотия. Реши днес да се постарае да се държи добре с нея. И без това не се радваше на много внимание.

Отвори входната врата и огледа голямото антре. Помнеше как като малък се засилваше и плъзгаше по цялата дължина на коридора, стъпил върху някакъв копринен индийски килим, а Брадфийлд се суетеше след него. Майка му просто се засмя. Баща му така и не научи; той беше най-обикновено далечно присъствие. Помнеше как седи в скута на майка си и тя го гали по косата пред камината в детската, нещо, което не се случваше, когато баща му се прибираше от парламента. Тогава светът ставаше по-официален, сестрите му се показваха пред мама и татко преди вечеря — всъщност и тримата се нареждаха един до друг.

— Малкото ми букетче цветенца — казваше мама.

Помнеше как баща му вечно му правеше забележка да изпъне гръб. И той го правеше — да, навремето баща му беше неговият герой — изпъваше се, за да стане колкото е възможно по-висок и да си спечели погалване по главата. Целувките получаваше тайно, зад гърба на баща си, докато майка им ги качваше на горния етаж. Тогава се облягаше на нея за открадната секундичка и вдъхваше великолепния аромат на ванилия и рози, парфюм, с който тя винаги ходеше. Мама и цветя, мама и цветя. Усмихна се на себе си и затвори вратата.

Сядаш призована от силата на мисълта му, той видя Октавия да излиза от дневната. Носеше писмо.

— Къде е баща ти? — попита тя.

Хари продължи напред, свали си ръкавиците и ги хвърли на масичката.

— Не знам — отвърна той. Усмихна се, но след това забеляза изражението й. — Какво е станало?

Тя погледна листа, който държеше.

— Става въпрос за Луиза — заяви тя замаяно. — Писмото е от Луиза. — Подаде му го и той го взе.

— Мислех, че днес се прибира.

— Да, така беше. Заедно с Шарлът. — Октавия зарея поглед нанякъде. — Библиотеката — прошепна тя. — Сигурно е в библиотеката. — Тръгна да търси Уилям, а Хари се наведе над писмото. Беше писано набързо.

Мила моя мамо,

Моля те, много те моля, мила мамичко, говори с татко заради мен и го помоли да ми прости! Няма да се прибера с Шарлът. Запознах се с един мъж и той ми предложи да се оженим в Париж. Всичко стана много бързо и аз се извинявам, но се надявам да се върнем възможно по-скоро. Майка му е сама и ако избухне война, трябва да се оженим… Мамо, моля те, прояви разбиране. Не мога да го оставя. Ще стана госпожа Морис Фредерик. Моля те, зарадвай се като мен! Моля те, намери сили да ни благословиш и накарай татко да разбере. Аз си оставам твоя

Луиза

Хари го прочете два пъти. „Мили боже господи“, прошепна той. Отпусна ръка, едва придържаше писмото и се опита да си припомни разговора със сестра си отпреди седмици. Беше му казала, че се е запознала с някакъв французин. Беше му казала името. А той се пошегува. Погледна отново писмото и видя, че е писано вчера.

Майка му дотича по коридора, последвана от баща му. Тя протегна ръка към писмото, когато Уилям посегна му го подаде. По лицето на по-възрастния мъж плъзна червенина; след това той вдигна очи.

— Знаеш ли нещо по този въпрос? — попита той съпругата си.

— Не, разбира се.

Уилям кимна.

— Защото не беше там — натякна той.

Октавия го наблюдаваше, ахна, след това прехапа устни. Казано по този начин беше истина и бе казано като факт, не като обвинение.

— Луиза каза на мен, не на мама — обади се Хари.

И двамата се обърнаха към него.

— На теб ли? — попита Уилям. — Кога?

— Не ми е казала, че ще избяга с нещастника — отвърна надуто Хари. — Искам да кажа, че сподели, че се е запознала с някакъв мъж, който твърдял, че ме познава. Французин.

— Който се казва…

— Фредерик — потвърди Хари и кимна към писмото. — Само че аз не познавам никакъв Морис Фредерик. Казах й.

— И тя се е виждала с него, така ли? — Уилям беше скандализиран. — Как се е случило?

— Останах с впечатлението, че са се запознали случайно.

— Докато е била поверена на грижите на семейство де Рей. — Ярост разкриви чертите на Уилям; той се завъртя на пети и тръгна обратно към библиотеката. Октавия и Хари го последваха, Хари задържа тежката, облицована с кожа врата, за да не удари майка му в лицето. Уилям вече вдигаше слушалката на телефона и искаше да го свържат с дома на семейство де Рей. Последваха няколко мъчителни минути, докато го свържат и докато чакаше някой да отговори. Поиска да разговаря с господин де Рей, но по звученето на гласа изглежда бе попаднал на съпругата му. Уилям я изслуша нетърпеливо и отдръпна слушалката от ухото си. След това помоли — Моля те, нека говоря с нея.

— Какво става? — прошепна Октавия.

— Дъщерята е — отвърна Уилям.

Октавия протегна ръка за слушалката.

— Уилям, моля те.

Той се поколеба, след това й я подаде. Тя я притисна към ухото си.

— Флорънс. Обажда се лейди Кавендиш.

— Тя не ми каза — чу веднага тя гласа на Флорънс. — Току-що открих бележката й. Канехме се да ви позвъним. Снощи каза, че ще помоли Девъниш да я откара в шест, да не я изпращаме, защото е прекалено рано. Аз обаче станах и тя беше на стълбите. Стори ми се много развълнувана; реших, че е, защото най-сетне се прибира в Ръдърфорд. Девъниш каза, че я е оставил на Сейнт Панкрас и е повикал носач за багажа. Тя обаче не се е качила на влака на Шарлът, лейди Кавендиш. Просто не е отишла.

— Ами Шарлът? Какво се е случило с Шарлът?

— Семейство Гардинър са я закарали на гарата в седем. Чакали Луиза; когато времето дошло, Шарлът настояла да замине сама.

— Господи! — възкликна Октавия.

— Всичко е наред — успокои я Флорънс. — Господин Гардинър се е качил на влака с нея, не я е оставил сама. Той има имоти в Лийдс. Казал на шофьора, че се е получило много добре. Шофьорът мина преди десетина минути. Донесе бележка, в която пишеше, че Луиза е пропуснала влака. Тогава изтичах горе, в стаята й. Не знам… Просто имах ужасно предчувствие… заради вълнението й. Неочаквано ми се стори… нещо не беше наред… открих бележката, адресирана до всички нас.

— Прочети ми я — помоли Октавия.

Съдържанието беше почти същото.

— Кой е този човек? — попита Октавия. — Ти познаваш ли го?

— Той… — Флорънс замълча и се разплака. Чу се шумолене, приглушени гласове. След това прозвуча гласът на Хети де Рей, ясен, гневен.

— Октавия — започна тя. — Мила моя, чувствам се отговорна, но нямах никаква представа. Просто не можем да повярваме, че Луиза е направила подобно нещо.

— Никой няма вина — отвърна Октавия. Чу как Уилям изсъска неодобрително. — Какво знае Флорънс?

— Казва, че Луиза е говорила за него; предполага, че са се срещали тайно. Преди четири дена ходила до Хайд Парк с нея, за да се срещнат. Уверявам те, Октавия, не са ми казали, иначе щях да забраня. Луиза казала, че иска да се сбогува с него. Той заминавал от страната.

— Тя обаче не се е сбогувала. Заминала е с него.

— Да — потвърди Хенриета де Рей. — Не знам как. Не мога да си обясня защо…

— Флорънс какво казва за него?

— Работи във френското посолство. Бил парижанин.

— Парижанин ли? — Нещо студено пропълзя в кръвта на Октавия и я вледени. — На каква възраст?

— На нейната, струва ми се. Флорънс казва, че бил малко по-възрастен.

— Моля те, Хети, нека поговоря отново с Флорънс.

Майката предаде слушалката на дъщерята.

— Флорънс — започна Октавия. — Как изглеждаше той? Какво каза?

— Не знам какво е казал, освен довиждане — прошепна Флорънс. — Луиза ми каза, че са се разделили.

— Има ли адрес на бележката, пише ли къде отиват?

— Не, лейди Кавендиш.

— Но отиват в Париж.

— Тя каза… каза, че майка му живеела близо до Монмартр. Той бил казал, че тя е… че тя познавала художници…

— Тя е художничка?

— Не, не. Не мога да си спомня как го каза. Може и така да ми се е сторило. Докато се прибирахме, не спря да повтаря, че майка му била сама и че тя щяла да й прави компания, ако Морис замине да се бие. Двете щели да си помагат, защото него нямало да го има.

— О, боже — прошепна Октавия. Тя покри слушалката и погледна Уилям. — Отишла е при майката на този човек. Той се прибирал и тя е тръгнала с него. — След това по лицето й се изписа неподправен ужас. Протегна назад и стисна близкия стол, подпря се на него, без да пуска слушалката. — Монмартр — прошепна тя.

— Къде? — ахна Уилям.

— Какво става? — недоумяваше Хари.

Тя погледна сина си.

— Ти виждал ли си го? — попита тя. — Виждал ли си въпросния Фредерик?

— Не — отвърна той. — Дори не се замислих. Казах си, че става въпрос за прищявка… — Щом изрече думите, осъзна колко глупаво звучаха. Изчерви се.

Уилям стисна ръката на сина си.

— Оставил си я на онзи хищник? — попита той. — Така и не си попитал кой е, не си настоял да го видиш. Става дума за собствената ти сестра и непознат, който твърди, че те познава.

— Аз… — Хари не знаеше как да се защити. Сведе очи. — Не — прошепна гузно той.

— Флорънс — продължи бавно Октавия. — Как изглеждаше той?

Последва мълчание. От другата страна чу възклицанието на Хенриета де Рей, която изкряска на някаква слугиня да напусне незабавно стаята.

— Беше съвсем обикновен — започна колебливо Флорънс. — Беше облечен съвсем обикновено: черен костюм, сива жилетка… евтини, струва ми се. Луиза каза, че нямал много пари, че родителите й… че вие, лейди Кавендиш и лорд Кавендиш… той бил казал, че няма да се зарадвате, когато научите, че Луиза го познава. Че няма да ви бъде приятно, че я е заговорил. Казал й, че двамата с майка му останали сами, когато той е бил съвсем малък. Баща му ги бил напуснал. От всичко, което ми каза онзи ден, предполагам, че го е виждала често. Понякога казваше, че не се чувства добре, но ми се струва…

— Мислиш, че е излизала сама, за да се вижда с него ли?

— Да — призна Флорънс. — Много се извинявам.

— Какво има? — попита Уилям. — Тя какво казва?

Октавия го погледна.

— Че е излизала с него.

— Мили боже — прогърмя гласът на Уилям. — Какво, за бога, става с това семейство?

Тя му обърна гръб.

— Флорънс — попита тихо тя, — той как изглежда?

— Доста висок… над метър и осемдесет. Рус. Само че аз го видях отдалече. Каза, че веднъж бил пред театъра, че разговарял с нея на надбягванията и аз си спомних един мъж, който се отдалечи, когато тръгнах към тях.

— Никога ли не си чувала гласа му?

— Не… — Тя се поколеба. — Луиза обаче каза, че той… че имал леко… — Октавия чу дълбока въздишка. — Тя каза, че било много симпатично. Извинявам се, но тя го каза. Очевидно не е произнасял „Луиза“ често. Издължавал „з“-то. Завалял. На нея много й харесваше.

— О, боже — прошепна Октавия. — О, боже.

— Какво има? — попита Уилям.

Тя остави слушалката да падне в скута й. Отдалече се понесоха гласовете на Флорънс и Хенриета, които питаха дали е на линията. Тя погледна съпруга си.

— Става въпрос за малко по-възрастен човек от нея — обясни тя. — Рус, твърди, че баща му ги бил напуснал, когато бил дете. Майка му живеела близо до Монмартр…

— Господи, не — измърмори Уилям, — не може да бъде.

— И не можел да произнесе правилно името й — добави тя и гласът й пресекна. — Не можел да произнесе правилно „Луиза“.

— Кой е той? — попита Хари, като погледна от единия към другия. — Познавате ли го? Познавате ли въпросния Морис Фредерик? Кой е той?

Уилям се беше отпуснал на стола от другата страна на бюрото и разглеждаше книгите, принадлежали на баща му, които се канеше да чете тази сутрин.

— Не се казва Морис Фредерик — прошепна той с неподправен ужас. — Името му е Чарлс де Монтфорт. — Все още впил поглед в бюрото продължи. — Бащата на Хелън… — измърмори той.

— Какво баща й — попита Октавия.

Той я погледна.

— Това е неговото име. Християнското му име. Морис Фредерик де Монтфорт.

В последвалото мълчание, Хари отпусна ръка на рамото на майка си.

— О, боже. Не е възможно. Луиза е… Ама тя е… — Така и не довърши изречението.

Октавия погледна Уилям.

— Наистина ли не знаеш? — прошепна тя. — Наистина ли не знаеш дали е твой син?

— Никога не съм бил сигурен.

— А Чарлс дали е сигурен?

— Как би могъл да бъде?

— Възможно ли е Хелън да му е казала нещо, което не е казала на теб? Че ти си баща му. Затова ли е дошъл в Лондон с такива претенции? Сега е моментът да ми кажеш, Уилям.

— Ами… — Уилям млъкна и се намръщи. — Хелън не можа да каже.

— Казва го след толкова години, когато й е угодно.

— Да, точно така.

Хари се изправи и се опита да разбере смисъла на разговора.

— Значи има шанс всичко това да са лъжи.

— Никой не знае със сигурност, освен самата Хелън — отвърна Уилям.

— Искаш да кажеш, че целият шум миналата година може да е бил без причина ли? Че той е дошъл да иска пари от теб, макар да е знаел, че не ти е син ли? — Хари се изсмя, след това млъкна. — Значи казваш, че може да имам полубрат, но може и да нямам. Леле боже! Какъв фарс! — Гласът му беше зареден със сарказъм.

— Не говори така на баща си — рече Октавия.

Хари понечи да отговори, след това видя колко е нещастна.

— Извинявай — укроти се той. Погледна баща си. — Мили боже! Тази жена те върти на пръста си. Прави с теб каквото пожелае и това е самата истина, а ти си като послушно кученце. — Уилям отвори уста и понечи да го скастри или да отрече, но не го направи. Това беше самата истина. — Едно е сигурно — продължи Хари, — не можем да позволим на онзи сребролюбец да отведе Луиза. Накарал е горкото момиче да повярва… — Той млъкна и пребледня. — Той я е отвел напук на теб, за да ти отмъсти — каза той на Уилям. — Това е, нали? Защото ти си го изхвърлил. Защото нито си го признал, нито си му дал пари.

— Може би — призна Уилям.

— Ако наистина е така, е много жестоко — прошепна Октавия. — Горката Луиза.

Хари се намръщи и се съсредоточи.

— Ако той не знае каква му е тя, ако не е наясно дали му е полусестра… той няма да се ожени за нея. Не и наистина.

Раменете на Октавия се разтърсиха от сподавени ридания.

— Не знам какви са мотивите му — рече Уилям. — Не мога да си представя какви са.

Хари поклати глава.

— Луиза твърди, че ще се женят. Как е възможно той да й съобщи в Париж, че всичко е измама и да очаква тя да остане там?

— Тя не може да се върне сама — прошепна Октавия. — Не знае как.

— Значи ще я изостави — отвърна Хари. — Ако онази жена му е казала, че Луиза му е сестра, той ще го направи от злоба, за да си отмъсти. За да я пречупи. Ще я отхвърли.

— Както той самият е бил отхвърлен — довърши Октавия.

Уилям поклати глава напълно съкрушен. Октавия погледна съпруга си.

— Тя знае ли кой е бащата или не? — попита тихо тя. — Излъгала ли е сина си, себе си, кого?

— Не знам — отвърна отново Уилям. Явно не бе в състояние да каже нищо по-смислено.

— Не знаеш много — отбеляза Хари. Изчака баща му да му се скара, да го заплаши, вместо това отчаянието по лицето на Уилям стана по-ясно. Хари остана изненадан, че вижда слабостта му, неспособността му да се държи като баща.

— През всички тези години — прошепна Октавия и задържа погледа на Уилям, — тя си е играла с теб.

Уилям не каза нищо. Сведе поглед.

— И затова страдаме всички, най-много Луиза — продължи Октавия тихо. — Или ще бъде въвлечена в кръвосмешение, или ще бъде изоставена. Или пък ще бъде принудена да живее в отчайващи условия с Хелън. — Тя стисна очи, сякаш искаше да прогони образа от главата си. Представи си дъщеря си близо до Хелън, изложена изцяло на нейното натрапчиво влияние. Луиза не можеше да се противопостави на извратения характер на Хелън и неочаквано разбра, че най-вероятно съперницата й е искала тъкмо това: накарала е Чарлс да привлече Луиза в Париж, за да я откъсне от родителите й, да я моделира по свой образ и подобие, да я промени, да я корумпира.

— Как е възможно да е толкова злобна, ако Чарлс не е твой син? — попита тя. Истината на тези думи, ужасните последствия, ги накараха да замълчат.

Хари разпери ръце, докато се опитваше да намери отговор.

— Може да няма нищо общо с нея — предположи той. — Може би Чарлс иска да ни нарани. Опитва се да стигне до теб, като нарани Луиза. Единствено заради парите. Защото си отказал да му дадеш името Кавендиш. Може да е действал сам, майка му да не знае нищо.

Уилям погледна с отчаяние роклята на Октавия. Искаше му се да протегне ръка и да я успокои, но сърцето му се беше свило и той усети неочаквана, смазваща болка в гърдите. Пое си дъх и видя как Хари прегръща майка си през раменете.

— Не плачи, мамо — зашепна момчето. — Ще я открием. Ще отидем в Париж. Ще я доведем у дома.

— Трябваше да остана в Лондон — прошепна тя. — Трябваше да остана.

Хари се изправи и баща и син се спогледаха, без да проговарят. Накрая Уилям кимна.

— Ще отидем заедно — потвърди той. — Заминаваме веднага. — Той тръгна към вратата и я отвори, за да мине Хари пръв. Обърна се към Октавия. Тя беше пребледняла, не намираше думи, по лицето й преминаваха различни чувства.

— Не ме оставяй, умолявам те — настоя той.

Бе казано толкова тихо, толкова жално — шепнешком, че на нея й се стори, че не го е чула, дори след като вратата се затвори и стъпките му проехтяха по каменния коридор.

Джон Гулд беше в стаята си цялата сутрин. Занесоха му закуската, докато пишеше писма до родителите си. Съобщи им, че ще се прибере, че иска да освободи средствата, които е инвестирал и молеше баща си да се погрижи. Намекна, без да дава подробности, че няма да е сам и попита за земята на Лонг Айлънд.

Дълго седя загледан в зелените ливади на Ръдърфорд и си позволи удоволствието да помечтае за общ дом с Октавия, може би за техни деца, които тичат по дългата пясъчна ивица на някой райски плаж, пред тях е безкрайният океан, има и кей с моторница. Реши да поръча специална яхта. Името на Октавия щеше да е на корпуса.

След това, веднага след закуска, той чу суматохата на долния етаж. Излезе в галерията и се заслуша в гласовете на Октавия и Хари, които долитаха откъм голямото антре и разбра, че кризата е свързана с дъщерята Луиза. Чу крачките на Уилям, възклицанието му, след това вратата на библиотеката се отвори и затвори.

Джон се облегна на балюстрадата в галерията, силно заинтригуван. Не познаваше Луиза; беше му описана като мило дете, любимката на баща си. Джон предполагаше, че от двете сестри Шарлът ще му допадне повече, защото макар и млада, у нея гореше искрата на бунта, която притежаваше и той. Представяше си как спечелва по-голямата дъщеря с разкази за чудесата на Ню Йорк и за управлението на големия магазин, който беше център на бащината му империя. Надяваше се да стане ментор на по-малката, Шарлът, да я научи да бъде различна, да я поощри да пътува по широкия свят.

През всичкото това време дори не се замисли за Уилям Кавендиш, освен да го съжали като едно отминало поколение. Хари щеше да застане на страната на баща си, щеше да остане в Англия и да постъпи в Кралския корпус на летците; нищо нямаше да го отклони от тази цел. После, след войната… фабриките чакаха. Той щеше да бъде поредният Кавендиш, поредният Бекфорт, който упражняваше мощ и влияние. Нямаше да избяга, беше в кръвта му. Така бе устроен светът, поне онзи, в който земята и богатството се запазваха, увеличаваха и предаваха на следващото поколение. Хари Кавендиш беше част от верига, която нямаше да бъде прекъсната.

Джон се върна в стаята си и остана изненадан, че автомобилът „Нейпиър“ е докаран пред къщата и Уилям и Хари се качват в него с един-единствен куфар. Той излезе бързо от стаята, слезе в галерията и остана да наблюдава от източния прозорец как автомобилът се отдалечава по алеята. Камериерът на Уилям беше единственият от персонала, който наблюдаваше как автомобилът заминава. Имаше и други — Брадфийлд, Наш, Харисън се бяха скупчили и си говореха. Джон се намръщи учудено. Уилям и Хари едва се бяха върнали; къде бяха тръгнали толкова скоро, при това с багаж?

Той се отправи към долния етаж.

Откри Октавия в хола. Беше застанала пред огромното парижко огледало над камината; изглежда не го чу кога влезе, затова той пристъпи тихо зад нея, прегърна я през кръста и я целуна по бузата. Тя подскочи така, сякаш електрически заряд премина през нея, обърна се и му отправи усмивка през сълзи.

— Какво е станало? — попита той.

— Луиза е избягала с някого — обясни равнодушно тя. — Заминала е за Франция.

Той изви учудено вежди.

— Познаваш ли го?

— Той… Доколкото разбирам, става въпрос за Чарлс де Монтфорт.

Той ахна, след това прихна.

— Синът на Уилям ли? Как е възможно?

— Не знаем — отвърна тя и сложи ръка на челото си. — Не сме сигурни. За него. За нищо.

— Затова ли замина Уилям? — попита той. — Видях двамата с Хари да се качват в автомобила.

— Да — прошепна тя. — Заминаха за Париж.

Той поклати глава.

— Трудна работа — заяви той. — Франция обяви мобилизация преди трийсет и шест часа. — Тя го погледна недоумяващо. — Отиват на война — обясни той. — Уилям не ти ли каза? Пишеше го в сутрешния вестник. Русия събира войските си, Германия прави същото; искат неутралитет от Франция; Франция обаче им натри носовете и започна мобилизация. Вчера сутринта Германия обяви война на Русия.

Тя не откъсваше очи от него.

— Уилям е знаел — прошепна тя.

— Знаел е, ако е прочел вестника си. Но при неговите връзки е знаел още снощи.

— Ами ние? Каква е нашата позиция?

— „Таймс“ пише, че Германия ще обяви война на Русия днес. Така предполагат. Русия е ваш съюзник; Русия и Франция. Австрия е навела глава като боен кон — те искат да заличат Сърбия. Руснаците са струпали войски на австрийската граница…

— Господи — въздъхна Октавия. — Това е просто кошмар.

— Татко ми писа вчера, че се говори за затваряне на стоковата борса, защото в Европа цари пълен хаос.

Октавия затвори очи за момент, след това пристъпи към канапето и седна.

— Как ли изглежда Франция сега?

— Там е истинска каша, струва ми се. Давам на Германия четирийсет и осем часа, преди да обяви война на Франция. — Той сви рамене. — Всички ще паднат като домино.

— И тогава…

— Ако Германия обяви война на съюзниците ви, какъв избор остава за Британия?

Октавия покри устата си с ръце.

— Той е бил прав — чу Джон шепота й. След това вдигна глава и попита: — Но сега, във Франция… там все още ще има транспорт, влакове?

— Според мен, цял Париж ще се опита да напусне града и да замине на юг. Всички ще бъдат обзети от паника.

— Ще напуснат столицата, така ли?

— Ти не би ли се махнала?

— Не знам — прошепна тя. — Луиза е отишла при майката на онзи. И те ли ще заминат? Някъде другаде ли ще отидат? — Тя замълча. — Бержерак, може би? — запита се тихо тя. — На някое подобно място.

— Може би — съгласи се той. Седна до нея и хвана ръката й. Стори му се много студена; потри кожата й с надеждата да я стопли. — Не се притеснявай — рече той. — Постарай се.

Тя го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

— Да не се притеснявам ли? — повтори тя.

Той й се усмихна.

— Аз поразмислих и направих планове — продължи той. — Искаш ли сама да измислиш къщата си? Можем да го уредим. Ще наемем добър архитект. Модерен, ако пожелаеш. Една красива, разгърната къща с изглед към океана. Какво ще кажеш?

— За Америка ли говориш?

— За какво друго? За нашето бъдеще.

Тя се изправи рязко.

— Не мога да мисля по този въпрос — заяви тя.

— Защо не?

— Защо не ли? — възкликна тя. — Ти не чу ли поне една дума от онова, което казах? Луиза е в опасност. В по-голяма опасност, отколкото предполагах допреди половин час.

— Предполагам, че това момче ще я защитава. Баща й ще отиде при тях. Ще се разлети пух и перушина. После ще се приберат. — Той разпери ръце, за да покаже, че всичко е свършен факт и се усмихна.

Октавия отвори уста. Беше шокирана.

— Само това ли ще кажеш?

Той спря до нея и се опита да хване ръката й.

— Всичко при тях ще бъде наред.

— Но ти току-що каза…

— Ако има човек, който може да се добере до нея, то това е Уилям. Разбира се, че ще успее. Това е предрешен въпрос. Той познава подходящите хора; може да заобиколи бюрократщината. Дипломатически имунитет, право да преминава. До три-четири дни ще се върнат.

Октавия присви очи.

— Опитваш се да ме успокоиш.

— Опитвам се да ти вдъхна кураж, мила.

— На теб ти е все едно — отбеляза тя. — Става въпрос за дъщеря ми, за съпруга ми, за сина ми. Нямаме адреса на Луиза в Париж, освен на майката на Чарлс.

— Значи ще отидат право там, нали? — отвърна Джон. Усмихна й се. — А дали ми е все едно… след като нещо те вълнува, то вълнува и мен. Отнася се и за децата ти.

Тя се оттласна от него и отстъпи назад с несигурни крачки.

— Те не са моите деца — заяви тя. — Те са децата на Уилям и моите.

Джон се изправи уморено.

— Да, чух го да казва същото — рече той. — Чух и заплахите.

— Ами… — Тя започна да кърши ръце. — Не знам дали ще мога да замина. Това е, в случай че ми позволят да ги взема. Той може и да е прав. Жената има ли някакъв глас въобще? Мога ли да замина?

— Разбира се, че можеш — отвърна изуменият Джон. — Ти имаш право да правиш каквото пожелаеш, когато пожелаеш. Можеш да тръгнеш още сега.

— Не — отсече тя. — Нямам право да напусна децата си. Трябва да съм тук, когато Луиза се върне.

— Разбира се, че трябва. Говорех фигуративно. Ти си свободна.

Тя поклати несигурно глава. Той пристъпи до нея, пое ръката й и я целуна бавно. След това я прегърна и притисна бузата си до нейната. Тя отпусна глава на рамото му и усети, че цялата трепери. Той започна да я гали по косата.

— Това е нашият свят — промълви той. — Чувстваш ли нашия свят? Той ни чака. Луиза ще се върне, ти ще я успокоиш, ще й помогнеш да се отпусне. Нека и тя види Ню Йорк. Също и Шарлът. Случилото се с нея не е нещо срамно. Тя е била измамена от един негодник, това е. Просто е млада. След година-две никой няма да си спомня.

— Тук ще се помни — заяви Октавия. — В обществото. В Лондон.

— Ето ти поредната основателна причина да замине за Ню Йорк — заяви той. — Там това няма да бъде скандал. Никой няма да подмята разни неща по този въпрос. Никой няма да го е грижа. Тя ще може да ходи с вдигната глава. А ти искаш да е така, нали? Тя ще може да излиза, да се среща с хора, да си намери приятели — нови приятели, нови хора, които няма да я съдят. Нека момичетата дойдат и аз ще ги разведа из града. Ще им покажа какво е простор, любима. Просторът да дишаш свободно.

Гласът му звучеше примамливо, напевно.

— Страната е огромна. Необятна е, пълна е с въздух. Няма граници, няма традиции, няма истории. Там ще създадем наша история. Сами ще я напишем.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Всичко ще се подреди — настоя той. Погали я с палец по лицето, по скулите, след това го спусна по врата и нежната ямка на шията, после и по-надолу. Тя направи леко движение, сякаш се опитваше да се откъсне от него.

— Обещавам ти — рече той и я притисна. — Обещавам ти и на теб, и на момичетата да имате всичко, което искате, всичко, от което имате нужда. А аз държа на обещанията си.

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Кук Ръдърфорд Парк (8)

Метаданни

Данни

Ръдърфорд Парк

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма глава

Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (8)