Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (6)

Шеста глава

Беше един следобед, когато лорд Уилям и Хари пристигнаха с автомобила „Нейпиър“ в Ръдърфорд, направо от Йорк. Докато наблюдаваше от дневната как автомобилът се приближава, Октавия все още държеше писмото на Уилям в ръка; то бе оставено дискретно до чинията й за закуска.

Нямам търпение да се прибера, бе написал той. Кажи на Джак да докара автомобила.

Тя видя малките валма дим, когато колата се показа в далечината. Изпъна гръб, приглади косата си с ръка и огледа стаята. Всичко беше синьо този ден: и небето, и китайският порцелан във витрините, и цветовете на делфиниума, синьото и златното на кориците на книгите, фигурите на килима, сините и жълти крайчета на дългите богати завеси, които бяха дръпнати. Тя погледна ръцете си, пръстена, който Уилям й беше подарил. Сини сапфири, сапфирите „Блубърд“ и диаманти на стегната халка над годежния пръстен. Някога танцуваше в тази стая, тръпнеща в очакване Уилям да се прибере. Преди колко години беше това? Осемнайсет, двайсет ли? Танцуваше, теглеше огромната, неудобна дневна рокля, а сапфирите блестяха на ръката й. Тогава наблюдаваше каретата, а когато Уилям най-сетне пристигна, тя изтича на стълбите и го прегърна.

— Недей, недей — беше я прекъснал той мило. — Прислугата, мила. Прислугата.

Тогава стаята беше в червено и златно, натруфена с всевъзможни финтифлюшки до последния ъгъл, върху последното свободно пространство. Добре поне, че промени това, въпреки че Уилям не й позволи да изхвърли повечето мебели.

— Това е столът на баба — протестираше той, докато обикаляха стаите и се опитваха да изберат кое да остане и от кое да се отърват. — Това е на прачичо Кентърбъри. За бога, това трябва да остане както си е. — Той се мръщеше. — Не пипай това, Октавия. — И така нататък и така нататък. Беше непреклонен. — Човек има нужда от подобни неща.

— Това ли? — започваше да се моли тя, стиснала в ръце древна, проядена от молци калъфка за възглавница с бродиран гоблен. — Ами това? — Мебел, която не изглеждаше чак толкова стара: „якобински“ бюфет, наполовина от епохата на крал Джордж, наполовина викториански; или пък докосваше с пръсти грубия часовник, чието покритие имитираше злато със змии и херувимчета, вплетени в яростна битка. — Ами това, Уилям? О, моля те, нека модернизираме поне малко. — Той обаче се оказа неотзивчив към желанието й за промяна. Позволи й да промени единствено цветовете и то в съответствие със семейните. Синьо като на сините птици.

Открай време предполагаше, че Ръдърфорд ще си остане какъвто са го направили Бекфорт и Кавендиш, че рано или късно тя ще се приобщи към къщата, докато накрая не се превърне в част от нея. Много се постара, господ й беше свидетел. Понякога успяваше. Веднъж чу Уилям да казва, че Ръдърфорд я е укротил — беше на вечеря преди много време — след това й се усмихна от края на дългата маса по своя снизходителен и покровителствен начин и тя също отвърна с усмивка, както се очакваше от нея. Той го беше казал като комплимент — в това бе напълно сигурна — но предпочиташе Ръдърфорд да я е заредил с енергия или тя да бе заредила имението с енергия — не ставаше въпрос за благосъстоянието му, разбира се. Не говореше и за пристройките и обновленията, нито за новоположените тухли, обновените градини, разширението на голямото антре или на стълбището.

Искаше й се Ръдърфорд да й е позволил да получи онова, за което копнееше — свобода, способността да избира, да създава и командва. Вместо това получи установен ред и традиции. На раменете й падна огромната тежест да се подчинява безропотно на традициите и на съпруг, който се придържаше към статута си, а статусът, както тя бързо научи, трябваше да се превърне в едничка ценност и за нея — трябваше да сплотява семейството и своя малък кръг от близки, както и да се грижи за къщата. Трябваше да се превърне в представител на рода Бекфорт и в сърцето, и в душата си. Да бъде кротка. Кротка. Устата й се изви, когато си спомни криворазбрания комплимент. Уилям бе искал кротост открай време. Кротост и ред. Най-вече ред.

Денят, в който положиха основите на парника, Уилям се обърна към нея.

— Баща ми щеше да се възхити.

В гласа му прозвуча нотка, която много приличаше — но не съвсем — на благодарност. Може да беше и облекчение. Облекчението се дължеше на това, че най-сетне е успял да направи промените, от които Ръдърфорд се е нуждаел. Стъклените стени бяха вдигнати, кепенците, макарите и щорите — инсталирани, тръбите за горещ въздух бълваха такава топлина, че дори когато навън имаше сняг, вътре бе приятно и светло. Всички тези безценни неща бяха внесени в Ръдърфорд, защото той се ожени за нея и тъкмо изречението, казано с гордост — „Баща ми щеше да се възхити“ — трябваше да й послужи за благодарност. Тя, разбира се, остана доволна, че Ръдърфорд блестеше в ренесансовата си светлина, радваше се, че съпругът й се надува по смешен и досаден начин, когато обикаляше и оглеждаше великолепното си кралство. Удоволствието да притежаваш. А той притежаваше Ръдърфорд, притежаваше и нея.

През всичките тези години тя бе мечтала за… да, за какво наистина? Неутолимият й копнеж нямаше определена посока, нито форма, не успяваше да му даде дори име.

Сега стана и загледа приближаващия автомобил. Остана на мястото си, нямаше да хукне при него, нито да обвие врата му с ръце. Видя го да слиза и да вдига поглед към къщата; забеляза как Хари се измъква от седалката, висок и строен, приличаше на мъж повече, отколкото по Коледа. Наблюдаваше как двамата тръгват към къщата, Уилям с изражение на раздразнение, Хари с незаинтересована усмивка. Едва когато видя тази усмивка, Октавия усети безпокойство. Веднага позна престорената смелост.

Влезе бавно в голямото антре.

— Мила моя — започна Уилям. Спря пред нея и зачака тя да вдигне лице за целувка, след това, объркан, че не реагира както обикновено, пое ръката й и я поднесе към устните си. — Изглеждаш много добре.

— Благодаря — отвърна тя и протегна ръце към Хари.

Когато притисна буза до бузата на сина си, й хрумна нелеп въпрос. За малко да го попита: „Искаш ли да заминеш за Америка?“ Въпросът се загнезди в мислите й с лекота: тя, заедно с Хари и момичетата се качват на огромен влак „Пупман“, който ще ги отведе в Калифорния или остават в Сан Франциско, или се разхождат по улиците на Ню Йорк — напълно променени, сякаш са създадени отново и се превръщат в съвършено ново семейство.

Хари се отдръпна. Сякаш прочел мислите й, той не скри любопитството си.

— Тук имало някакъв американец.

— Да — потвърди тя. Запита се дали не се усмихва прекалено широко. Хари я погледна любопитно. — Дано обядът е хубав, мамо. Закуската беше никаква. Татко даде газ от Йорк, сякаш градът гореше.

Отдалечи се, а тя погледна към Уилям. Имаше чувството, че нощта, прекарана с Джон Гулд, се е отпечатала върху нея: сигурно беше очевидно — как не бе забелязала? Усети топлината под кожата и ръцете си. Прииска й се да каже: „Той направи неща, които ти никога не си правил“. Точно така — това бе срамната истина. Искаше да я изрече. Желанието я разкъсваше отвътре. Искаше й се да попита защо Уилям никога не е крещял името й, нито пък е плакал от радост. Джон Гулд беше напълно непознат, а бе плакал, защото се намираше в леглото й. Обзе я непреодолимо желание да изтръгне Уилям от безразличието му. Искаше й се да го запита защо никога не я е обичал с онова заслепение, което заличаваше всичко останало. Мили боже, помисли си възмутено тя, ти прекоси река Стикс. Сега си колкото жива, толкова и мъртва. Искаше й се да се изсмее или да изпищи, или може би и двете. Вместо това сведе поглед към краката си и си пое дъх. И тогава с някакво подобие на безизразно спокойствие, тя вдигна очи към Уилям.

— Исках да се прибера — призна съпругът й. Слугите се бяха подредили в редица зад тях. Госпожа Джослин, поруменяла от удоволствие, беше събрала всички прислужници и лакей и Уилям се обърна към тях. — Радвам се да ви видя всички — рече той. — Хубаво е, че сме отново заедно в Ръдърфорд.

— Не сме всички заедно — отбеляза Октавия. — Луиза и Шарлът ще се приберат след ден или два. Половината ти семейство липсва.

Дори той да остана шокиран — досега тя никога не си беше позволявала да го поправя пред прислугата — Уилям не го показа с нищо. Спря се за частица от секундата и след това се съгласи с нея.

— Тогава скоро ще се съберем — прошепна той. — Съвсем скоро. Да, скоро.

След като обядваха, Октавия се качи в стаята си и остави Уилям да продължи безкрайния словесен спаринг с Хари. Отпрати Амели, влезе в стаята-гардероб и остана вътре, облегната на прозореца, докато чакаше да види Джон Гулд да излиза от библиотеката. От терасата той слезе на поляната и се отправи нанякъде с бърза крачка. Едва на петдесетина метра от къщата спря и се обърна назад, за да погледне право към нейния прозорец. Всеки друг би казал, че се опитва да се скрие от следобедното слънце; за нея обаче, това бе съгласието за споразумение. Усмихна се, изрита обувките си и развърза широкия колан на роклята, като се изви, за да открие копчетата. Имаше намерение след десет минути да мине по същата тази поляна към гората и пътеките, към полята отвъд бърдото.

Чу, че вратата на стаята й се отвори.

— Всичко е наред, Амели; ще се справя сама — провикна се тя. Отговор не последва. Тя грабна халат и надникна в стаята. Там бе застанал Уилям.

— Мислех, че си почиваш — заяви той.

— Излизам на разходка.

Погледна я изненадано.

— Така ли? Тогава ще дойда с теб.

— Няма нужда — отказа тя.

Той пристъпи към прозореца и погледна навън. Изглежда видя Джон, тъй като се обърна.

— Какво мислиш за Гулд? — Тъй като не получи отговор, продължи: — Извинявам се, че е тук. Бях забравил, че съм го поканил. Писмото с потвърждението за посещението му ме чакаше в клуба, когато се върнах от Париж.

— Няма значение — рече тя.

— Струва ми се весел човек.

Тя сви рамене.

— Почти не се виждаме.

Той не обърна внимание на забележката, докато я наблюдаваше напрегнато.

— Октавия — започна той, — трябва да продължим напред заедно. Трябва да продължим напред.

Тя разтвори ръце.

— Аз съм тук.

— Да — отвърна той. — Ти се оттегли, нали?

— Заминах от Лондон, точно така.

Той сведе поглед към краката си, след това си взе стол.

— Не искам да те критикувам, но да оставиш момичетата при приятелки в разгара на сезона…

— А пък ти да заминеш при любовницата си в Париж и да оставиш съпругата си по време на сезона — отвърна тя спокойно. Замълча. — Не че искам да те критикувам.

Забеляза ръцете на Уилям, с разперени върху коленете пръсти, които сякаш го възпираха да стане.

— Заминах, за да сложа край на тази работа с Хелън — отвърна той.

— Трябвало е да я прекратиш преди години.

— Да, така е. — Беше се намръщил, навел глава; най-сетне вдигна поглед. — Дори не знаех, че е бременна, докато детето не се роди — рече той. — Освен това не я бях виждал от много месеци. Дори тогава, тя ми беше надраскала бележка. По онова време беше с друг мъж. Не че… — Замълча, опитваше се да намери правилните думи. — За нея това беше просто неудобство. Момчето беше оставено на гледачка. Предполагам, че онзи човек, Бержерак, дори не е виждал Чарлс, не е знаел за съществуването му. Тя е пазила добре тайната си.

— Зле я е опазила.

— Така излиза — съгласи се той. — Така и не научих цялата история. Независимо дали ще ми повярваш, не съм човекът, на когото Хелън доверява тайните си и никога не съм бил. Просто бях един от многото.

— Каква красива картинка обрисува — сряза го Октавия.

Той не отговори.

Тя все още бе на вратата към стаята-гардероб; облегна се на касата и го погледна.

— Въпреки това си сигурен, че Чарлс е твое дете.

— Вече обсъдихме този въпрос в Лондон, Октавия.

— А, да — възкликна тя. — Хелън те е убедила, че е твой и ти си приел това за истина.

— Не че вярвам. Просто не мога да докажа друго.

Октавия го наблюдава студено известно време.

— Значи си й плащал през последните двайсет години. Позволил си й да те изнудва.

— Плащах й издръжка, защото не можех да оспоря, че съм бащата и защото тя е от семейството. Освен това ми се струваше благородно.

— Благородно ли! — възкликна жена му. — Благородството няма нищо общо с тази работа, Уилям. Плащал си й с тайната надежда да си мълчи.

— Не е честно — отвърна той. — Дори да не е благородно, поне мога да кажа, че не съм постъпил нечестно. Тя не е предявила законен иск към мен.

— Освен да я издържаш цели двайсет години. На това му се казва прецедент.

— Това не е доказателство.

Тя избухна в смях.

— Нима?

— Давал съм й пари. Признавам, че съм имал флирт с нея.

— И ходеше там почти всяка година.

Съпрузите се спогледаха. В гърлото на Октавия забълбука ярост; тя едва успя да задуши избухването си. Сякаш ласките на Джон бяха отключили нещо; всичко, което искаше да каже на Уилям, напираше на устните й; нямаше как да се задържи. Тя се чувстваше свободна; струваше й се, че няма какво да изгуби. Дори имаше чувството, че бракът й е жалък, че се разпада, щом помислеше за преживяното през нощта; Нямаше представа защо е търпяла толкова дълго. Едва не се врътна на пети, за да хукне след Джон през поляната. Потисна импулса, доколкото можа, ала истината беше, че щом видя Уилям и чу отвратителното му признание за Хелън — грозно, мръсно, непоносимо, насред изкуствения блясък на Париж, цялата многогодишна лъжа, — не можа да издържи.

— Кажи ми истината — настоя тя. — Не е възможно да си ходил да я виждаш всяка година и нищо да не се е случило между вас.

Уилям се ококори. След това се овладя, но не беше достатъчно бърз. Тя съзря истината, сякаш сама бе станала свидетел на сцена между тях.

— Бил си с нея и след като сме се оженили — натърти тя. — Не отричай.

— Ходех в Париж по поръчка на Форин Офис. Много добре знаеш. Не съм ходил, за да се виждам с Хелън.

— Само че си се виждал с нея, докато си бил там — настоя тя. — Били сте любовници.

— Ами… — Така и не успя да отрече. Забоде поглед в пода. В първия момент се почувства като победител, защото бе права.

— Колко често? — попита тя.

— Октавия, беше преди много години.

— Колко често? Всяка година ли?

— Не, не…

— Дори сега?

Той скочи.

— Не.

— Колко често?

Той махна отчаяно с ръка.

— Може би… Не си спомням… — Отпусна рамене. — Може би през първите пет години, нещо такова.

Октавия го погледна. За миг усети цялото напрежение, което бе таила в себе си години наред. Най-сетне намери сили да заговори и гласът й прозвуча като лед.

— И си я канил тук — повиши глас тя. — Странно, че не е водела момчето със себе си.

— Тя сама се канеше — промълви Уилям.

— Ти обаче не направи нищо, за да я откажеш.

— Нищо не е в състояние да отблъсне Хелън — отвърна разпалено той. — Много добре знаеш, че е така. Тя е дървена глава.

— Можеше да намериш начин, за да не допуснеш да бъда унижавана.

Той я погледна, след това вдигна ръка към челото си.

— Да — призна той. — Можех да направя нещо по-добро. Не се справих.

— Позволил си тя да спи под покрива ни, в лондонската ни къща, след като си знаел, че ти е била любовница… че все още ти е любовница…

— Тя не ми беше любовница за дълго.

— Откъде да знам? — попита тя. — Как мога да приема думата ти?

— Защото говоря истината, Октавия.

Бяха застанали съвсем близо един до друг, без да откъсват очи.

— Думата ти не означава нищо за мен — отвърна тихо Октавия.

Сякаш го удари. Той отстъпи назад и стисна облегалката на стола.

Тя остана на мястото си. Изправи се, но вече не се подпираше на нищо.

— Каквото и да си казал или да не си казал на Хелън, каквото и да си направил или да не си, тя очевидно е казала на сина си, че ти си бащата, а ти не си в състояние да докажеш, че това е лъжа.

Последва дълго мълчание. Уилям се беше изчервил силно и наблюдаваше жена си с ужас. Тя го гледаше високомерно. Това не беше жената, която той познаваше, която щеше да плаче и да приеме казаното от него, вместо да го оспорва.

— Какво си обещал на Чарлс? — попита тя.

— Абсолютно нищо.

— Не си обещал да го признаеш, не си му обещал нито пари, нито подаръци.

— Абсолютно нищо.

— Той прие ли го?

— Не знам какво е приел. Той не живее у дома си, а в Лондон. Не знам къде е.

— Не е ли близък с майка си?

— Не знам.

— Виждал си се с Хелън, предполагам и си я питал.

— Да — отвърна той. — Тя не ми казва нищо. За нея съм недостоен дори за презрение.

— Е — отвърна студено Октавия, — очевидно по този въпрос сме единодушни.

Уилям поклати глава.

— Октавия, моля те…

— Ти си бил нечестен към мен през целия ни брачен живот — отвърна тя. — Не вярвам въпросът за Чарлс да заглъхне просто така. Момчето е опасно, защото е било отхвърлено.

— Майка му е напълнила главата му с глупости — опита се да спори Уилям. — Заредила го е с очаквания, които миналото й не позволява да бъдат изпълнени. Сега годините я смазват, любовниците й намаляват, стават все по-редки и тя разправя на момчето, че трябва да очаква наследство от мен, след като ме е правила на глупак години наред.

— Направила е на глупаци и двама ни — заяви Октавия.

Уилям се намръщи.

— Да — призна той. — Така е. Тя е най-опасната жена на този свят.

Октавия извърна поглед към прозореца.

— Трябва да изляза — прошепна тя.

Уилям пристъпи към нея и заговори тихо.

— Октавия, мисля, че е несправедливо да ме наказваш за нещо, което се е случило толкова отдавна. — Тя не отговори; гледаше през прозореца към обраслия с дървета хълм. — Ако не можеш да ми простиш заради мен самия, то направи го заради децата.

Тя го погледна отново.

— Значи се опитваш да въвлечеш и децата, така ли? Искаш го заради себе си, за да имаш спокойствие в дома си. Този въпрос няма нищо общо с децата.

— Напротив, има — възрази той. — Отблъснах Чарлс заради сина си. Заради нашия син.

— Защитаваш позицията си на власт.

— Защитавам Хари.

— Не, Уилям. Ти отблъскваш сина на Хелън, за да защитиш себе си, опитваш се да заличиш и него, и майка му.

— Нали тъкмо това искаш? — попита Уилям.

Тя му отправи напрегната, иронична усмивка.

— Да — рече тя. — Много ми се иска да можеше всичко това да бъде заличено.

— Тогава…

— Само че не може — добави тя.

— И ти ще позволиш това да застане между нас до края на живота ни, така ли? Да съсипе атмосферата в този дом, да се отдалечиш от мен.

Тя се разсмя.

— Аз ли съм съсипала атмосферата? — попита тя, неспособна да повярва на чутото. Вдигна и двете си ръце и жестът го накара да се закове на място. — Ще бъда пределно ясна, Уилям — рече тя. — Съвсем не те наказвам, както твърдиш, заради нещо, което се е случило отдавна. Известно ми е, че си имал и други жени, преди да се запознаем. Бях приела, че преди да се оженим достатъчно си се забавлявал, макар ти да не направи нищо, за да заслужиш доверието ми в това отношение. Реших, че ме защитаваш. Нямам никакво намерение да те наказвам за живота ти преди.

— Октавия… — започна той.

— Не съм приключила — прекъсна го тя. — Не че не мога да ти простя, че си направил син, ако наистина е така, въпреки че ще ми бъде трудно да простя. — Тя замълча. — Онова, което не разбирам, Уилям, което няма да разбера и не мога да простя, е, че никога не си ми казал истината. Още по-лошо е, че ме караше да приемам онази жена като част от семейството, макар да знаеше, че никак не я харесвам.

— Просто не знаех какво да направя — призна той.

— Позволил си да те водят за носа.

— Да.

— С надеждата всичко да се нареди от само себе си.

— Може би.

Той наведе глава и тя разбра, че му е много трудно да признае слабостта си. В миналото, подобно признание щеше да разтопи сърцето й. Сега за момент изпита само съжаление. Изчака моментът да отмине и усети крещяща нужда да излезе от стаята, да е далече, да не го вижда, да остане с Джон.

— Имах достатъчно време да мисля, докато те нямаше — заяви спокойно тя. — Реших да направя промени.

Отначало й се стори, че не я е чул, след това се намръщи разсеяно.

— Промени ли? Какви промени?

— Утре заминавам за Блесингтън с Джон Гулд. Там ще се срещна с Фероу. Искам да построя нови къщи.

— Фероу ли? — повтори Уилям. — Фероу е управителят. Той няма нищо общо с къщите.

— Ще строя зад предачниците.

— Ти ли ще строиш?

— На хълма ще бъдат вдигнати сто нови къщи; когато са готови, ще съборя къщите на Таун Роу и ще ги построя с прилични санитарни възли.

Уилям я наблюдаваше, сякаш неочаквано й бяха поникнали две глави.

— Но ти нямаш пари — заяви той.

— Точно така — отвърна тя. — Ти обаче ще ми отвориш сметка и аз ще бъда единствената, която има право да подписва.

— Няма да направя подобно нещо.

Тя изглежда не го чу.

— Докато те нямаше — продължи тя, — ми се наложи да поднеса съболезнованията си на една от прислужниците, чиято сестра почина от дифтерит. В града заразата е пламнала. Не мога да допусна да се случи отново.

— И защо реши, че къщите на фабриката са причинили дифтерита?

Тя го погледна студено.

— Не ми се противопоставяй, Уилям — сряза го тя. — Вече съм взела решение.

— Парите не са мои, не мога да ти ги дам просто така. — Да не забравяме борда…

— Ти управляваш борда, така че не мисли, че съм чак толкова глупава, че да не го знам — заяви тя.

— И ти… ти си уредила това?

— Утре имам среща с Фероу.

— Тогава идвам с теб.

— Джон Гулд ще дойде с мен. Ако желаеш, можеш да ни придружиш.

По лицето на Уилям премина гняв и той направи неприкрит опит да се овладее.

— След като си толкова решителна, двамата ще отидем в Блесингтън. Сама ще видиш, че идеята ти е необмислена — заяви бавно той. — А що се отнася до Гулд, ако все още има намерение да се включва във въпроси, които не му влизат в работата, тогава да дойде с нас.

 

 

През деня госпожа Джослин си отделяше един час, който прекарваше в стаята си и този час бе в края на обяда. Обикновено вратата й бе оставена отворена, така че дори когато краката й си почиваха, тя виждаше какво правят прислужниците, но този следобед беше различен. След като нахока няколко от прислужниците, тъй като намери прах по касата на вратата към дневната, тя се шмугна по коридора и се затвори, но преди това предупреди да не я безпокоят.

Щом затвори вратата, Естер Джослин се отпусна на колене и започна да се моли. Преплете пръсти пред себе си, сведе глава и затвори очи. Черният часовник над нея тиктакаше, тя притисна пръсти към клепачите и зашепна любимия си религиозен текст от Еклесиаст, който повтаряше многократно пред персонала: Всичко що намери ръката ти да прави според силата ти, направи го; Защото няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба.

— Ни знание, ни мъдрост — изрече монотонно тя. — Ни работа, ни замисъл…

Отвори очи и погледна нагоре. През последните два дена не мислеше за работа, а за удоволствие. Мислеше за удоволствие и за ужасните последици от него и как тя, Естер Джослин, може да се окаже отмъстителен дух.

Много отдавна, на едно далечно място, един неделен следобед, тя бе видяла ангели. Тогава сигурно беше на четири-пет години и родителите й я заведоха до Хънслет Мур, повлякоха я заедно със стотици тътрещи се крака сред лапавицата и дъжда. Чу панаира отдалече като зашеметяваща вълна от музика, а после, когато минаха през портите, баща й я качи на раменете си. Той й прочете надписите — „Галерия по изящни изкуства на дебели дами“ и „Ориенталски танцьорки от харема“, — докато тълпата мърмореше при шокиращия вид на кремави и розови чорапи, на жената с огромно кръгло лице и рокля с безброй гънки и волани, която ги зяпаше. Естер помнеше не толкова дебелотата й, колкото цвета й: червена уста и черни очи, тънка светла коса и натруфена — макар и мръсна карирана рокля със зелени панделки, които опасваха огромната й гръд.

Майка й ги поведе по пътеките през галериите за стрелба, към въртележката от гравирано дърво, а след това до каруцата със завеса отзад, на която бяха нарисувани планини. Там актьорите представяха библейски сцени и Ной излезе последен, повел две кучета на сребърни верижки, а на ръката му гукаха два обучени гълъба. Накрая ангелите се спуснаха отвисоко, от покрива. Естер вече я бяха пуснали долу и тя седеше сред множеството крака, под каруцата, където бе видяла пайетите да се сипят от дрехите на ангелите и да се разпиляват по мократа трева.

Когато влязоха в кабинката на кралицата с парашута вече се беше стъмнило. Имаше балон от сив брезент, а под него се виждаше квадратна кошница, а в нея влезе мъж с капитанска шапка, последван от момче и жена с високи ботуши и зелен градски костюм. Когато балонът се издигна във въздуха, жената размаха знаме и Естер наблюдаваше как знамето се смалява, докато балонът не се скри в ниския облак. Дъждът заваля по-силно, въздухът беше наелектризиран, тъй като навсякъде бяха запалени факли, а от облака се спусна кралицата с парашута, въздухът издуваше набраната пола, малкото знаме се вееше.

На път към къщи ангелите, които се носеха над Ной, и парашутистката в зеления костюм се сляха в представите на Естер, докато ангелите не започнаха да се спускат с парашути и тя сънува кучета на сребърни верижки, които се носеха в небето, а пайетите на ангелите падаха със смъртоносен тътен, удряха се в земята, търкаляха се също като кошницата на балона, която спря в самия край на панаира.

На нея толкова много й се искаше да е нарисуван ангел и известно време мечтаеше как ще избяга от досадния магазин, който баща й държеше, и ще отиде да живее в панаира и ще обикаля с него страната. Бе готова на мига да се качи в кошницата на балона и да се носи в небето, да размахва ангелски крила вместо знаме и да се спуска сред буря от светкавици, обгърната от слава.

Когато стана на четиринайсет, бизнесът на баща й западаше. Успя да даде на Естер пари, за да си купи униформа и да започне работа. Известно време се труди в огромна къща в Дюсбъри, собственикът беше търговец на въглища и къщата вонеше на въглищен прах, но след година си намери работа като компаньонка и икономка на вдовицата на викария. Възрастната дама можеше да си позволи само една прислужница и по щастлива случайност, Естер постъпи при нея. Беше длъжна да облича семпла рокля; жената нямаше деца и се отнасяше към нея като към своя дъщеря. Тук за пръв път сложи ключовете от къщата на кръста: и за външните врати, и за килера, и за портата на градината.

Никога не излизаше, освен да отиде на църква. Единствено, когато коленичеше в църквата и запяваше химн, изпитваше нещо; тръпка, която наподобяваше въодушевлението от детството си, както когато видя жената с парашута и ангелите, обсипани в пайети. Сърцето й се извисяваше и тя стъпваше отново на земята едва когато краката й в яки обувки докоснеха паважа пред църквата след края на службата.

Естер Джослин беше на четирийсет, когато дойде в Ръдърфорд. Нямаше семейство, родителите й бяха починали отдавна, а единственият й брат бе заминал за Канада. Тя постъпи в къщата — лорд Уилям все още не бе женен, нищо че беше на средна възраст — и веднага се превърна в незаменима част от домакинството. В онези дни лорд Уилям изглежда пазеше усмивките си само за нея; изглежда беше самотен в Ръдърфорд. Знаеше, че ходи във Франция, и се носеше слух, че там си има жена, но тя не можеше да повярва. Той беше твърде добър за подобно нещо. Къщата не му създаваше никакви грижи, поне от мига, в който тя постъпи на работа; наемането на слуги, уреждането на вечери и лов, всичко необходимо за кухнята вече не висеше на неговата глава. Нямаше причина да бяга.

Тя преживя страхотен шок, когато той й съобщи, че ще се жени.

Една сутрин, както обикновено след закуска, я повика в библиотеката; тя застана пред него с молив и лист, готова да запише всеки ангажимент или промяна в менюто. Преди два дена бе организирана изключително успешна вечеря с дванайсет гости и сега бе готова да приеме обичайните му комплименти. Той вдигна поглед от бюрото, щом тя влезе.

— Госпожо Джослин — започна той. Посочи стола. — Заповядайте, седнете.

Тя остана шокирана, защото никога не сядаше. Той й се усмихна широко и изчака тя да се настани.

— Надявам се помните гостите ни — попита той. — Онези, които ни посетиха наскоро.

— Да, разбира се…

— А госпожица Беърнсуик?

Госпожица Беърнсуик. Крехката красавица, която — поне така й казаха — прислужницата трябвало да увещава почти половин час, за да я накара да си свали палтото в стаята. Огромни очи, потръпващи ръце. Брадфийлд донесе, че не била казала и дума по време на вечерята. Естер се възхищаваше на лорд Кавендиш, задето я е съжалил, защото сега госпожицата отговаряла съвсем сама за фабриките в Блесингтън.

— Да, разбира се — отвърна Естер. — Горкото дете.

Уилям Кавендиш изви вежда. Сведе очи над бюрото и започна да подрежда документите.

— Да, наистина… трудно положение.

Тя зачака да премине очевидното му смущение. Да не би прислужниците да се бяха провалили в нещо? Да не би малката Беърнсуик да се е оплакала? Не е възможно. Тя изглеждаше предразположена към туберкулоза; приличаше на човек, държан затворен през целия си живот. Може би лорд Уилям чувстваше някаква отговорност към нея, беше си казала Естер; все пак, отговорността за подобна дейност като тази, с която се бе занимавал бащата на момичето, бе голяма и можеше да се спори, че Блесингтън е почти съсед. Беше много мило, че негова светлост бе поканил търговци в дома си, но тя не се съмняваше, че това е просто еднократен жест.

— Очаквам госпожица Беърнсуик да дойде отново — рече Уилям и най-сетне срещна погледа й. — Очаквам да дойде съвсем скоро.

Естер се намръщи. Това бе много неприятно, защото тя планираше да изчисти основно гостните. Беше ноември и тя искаше всичко да бъде съвършено за Коледа. Освен това лорд Уилям канеше единствено господа да отсядат тук през есента; той се интересуваше единствено от лов и забраняваше съпругите да придружават половинките си. Ръдърфорд бе известен, какъвто бе студен и неприветлив, като мъжки дом.

Естер Джослин се наслаждаваше на тази репутация. В неподдържаното голямо антре и тюдорските стаи на горния етаж, тя бе доминиращото — и през повечето месеци през годината, единственото женско присъствие, освен прислужниците. Тайно си представяше, че е почти съпруга на лорд Уилям — или поне жената в дома. Тя го боготвореше с тиха преданост, която не й позволяваше да критикува дори един негов жест; тя принадлежеше на него и на Ръдърфорд и беше убедена, че това положение никога няма да се промени, че двамата ще живеят заедно.

Уилям се изправи зад бюрото; тя го погледна недоумяващо.

— С госпожица Беърнсуик ще се женим — заяви той. — Следващия месец в Лондон. Надявам се да ни поздравиш, Естер.

За пръв се обръщаше към нея с малкото й име. Това бе единствената й мисъл, докато слизаше по стълбите. Не помнеше какво му е отговорила, надяваше се да е казала нужните любезни думи. Само че не помнеше. Помнеше единствено непривичния за него блясък в очите на Уилям и разбра, че той е… Канеше се да каже „щастлив“, ала това не беше щастие. Беше постижение. В него нямаше романтика, стигна до такова заключение; познаваше го много добре и знаеше, че е точно така. Той обаче бе много доволен. Спря на завоя на стълбището, след зелената врата и си пое дълбоко въздух при мисълта, че ще се налага да търпи красивата госпожица Беърнсуик, която приличаше на пиле и сигурно щеше да се наложи да я учи как се управлява Ръдърфорд.

Тя отиде в кухнята и даде на готвачката менютата за деня, а след това мина през пералното помещение и килерите. Все още не осъзнаваше къде се намира, докато не видя господин Брадфийлд в килера на иконома. Той почистваше внимателно сребърните прибори, тъй като нямаше доверие на кухненската прислужница. Беше застанал с гръб към вратата, а раменете му бяха превити по познатия начин.

— Той ще се жени — заяви замаяно тя най-сетне.

Брадфийлд се обърна, погледна я и кимна отсечено.

— Значи ти е казал.

— Ти знаеше ли?

— Чух от тях — заяви той. — Брат ми работи в Блесингтън. Тя се е разприказвала. Той нищо не ми е казал.

Двамата закимаха конспиративно; от този момент насетне я наричаха тя. Не беше нито госпожица Беърнсуик, нито лейди Кавендиш след брака, ами тя. Тя обърна колата, тя идваше като външен човек. Тя беше малката уплашена жена, която както се оказа — доста бързо и за разочарование на госпожа Джослин — си имаше собствено мнение.

И въпреки че Естер Джослин не проговори пред жива душа, новата й господарка беше онази тя, която й отне лорд Уилям.

 

 

Естер Джослин се отпусна на пети, все още притиснала ръце към гърдите си.

Вдигна поглед към полицата над камината и двете пойни птички под извития им стъклен покров. Две малки сини птички, кацнали на клон, завинаги обърнати една към друга. Това й подари лорд Уилям по случай сватбата си и заяви, че се надява тя да приеме благосклонно двете сини птици на Бекфорт и те да й напомнят за господаря и господарката. А тя винаги се отъждествяваше с по-малката от двете птици. Представяше си, че с този подарък той дискретно е пресъздал техните отношения: седнали един до друг, погледнали настрани, застинали завинаги в приятно единение.

Естер Джослин се изправи бавно.

Известно време се оглежда, първо спря очи на птиците, след това на религиозните текстове, които бе бродирала сама, сега поставени в рамки и закачени на стената. Тя погледна образа на Елисей и сина на сунамката, библейска илюстрация, която бе купила на ежегодния си празник. Тя мисли за лорд Уилям в деня, когато той й съобщи за годежа си; за раждането на децата; за тихия и предсказуем начин, по който течеше животът в Ръдърфорд Парк. Замисли се над задължението си да го поддържа. А също и че удоволствието от рисувани ангели и летене в облаците бе празно и преходно. Нарисуваните ангели падаха — в това също имаше удоволствие. Онова си беше представление; театър; илюзия, при това опасна. Неин дълг беше да защитава тази къща от изкушения; да я опази от зова на дявола. А най-важното й задължение беше да защитава Уилям Кавендиш.

Рано тази сутрин, тя отиде в библиотеката, за да се увери, че всичко си е на мястото, преди лорд Уилям да се върне. Остана там за малко, прокара пръсти по кориците на книгите, извади кърпичка от джоба си и лъсна бюрото и стола, така че да заблестят още повече. Върна се в голямото антре малко преди прислужниците да влязат, за да изметат стаите и вдигна поглед към портрета на Октавия, рисуван от Сингър Сарджънт.

В същия момент някакво движение в галерията над нея привлече погледа й.

В шест сутринта, в сенките на лятното утро, тя видя Октавия Кавендиш да пристъпва бавно по горния коридор. Забеляза как се озърна през рамо, чу да се отваря друга врата; след малко се появи Джон Гулд. Той каза нещо на Октавия Кавендиш и я стисна за китката. След това я целуна.

Естер се притисна към вратата на библиотеката.

А тя цял ден си мисли за времето, когато бе на четири, лежеше в мократа от дъжда трева и наблюдаваше как пайетите падат през пролуките на дървената сцена и осъзна, че всеки ангел има глинени крака.

 

 

Луиза седеше под сянката на едно дърво в парка Кенсингтън. Прочете писмото от баща си още веднъж; в него беше записал часовете, в които имаше подходящ влак за връщането й в Ръдърфорд; съобщаваше й, че ще доведат Шарлът от Брайтън, където беше прекарала лятото с приятели на семейство Станингфийлд. Нареждаше й да се върне отново, че било много важно семейството да си е у дома. Тя сгъна внимателно листа и го пъхна обратно в плика, след това зарея поглед над водата към Хайд Парк.

Днес беше взела Флорънс, но я накара да се закълне да пази тайна.

— Трябва да се срещна с Морис Фредерик — призна пред нея предишната вечер.

Флорънс се ококори.

— Разумно ли е?

— Моля те, не ме питай — отвърна Луиза. — Искам да излезеш с мен и да ме оставиш за четвърт час. Не те моля за нещо повече.

Флорънс я смяташе за приятелка. През последните две седмици Луиза се беше променила; не беше буйна и своенравна както обикновено. Слънчевият й характер бе заменен от раздразнителност и вълнение. Говореше по-малко, но възразяваше непрекъснато.

Отказваше да пътува заедно със семейството и се измъкваше под предлог, че не се чувства добре. Независимо от всичко, Флорънс бе убедена, че Луиза е излизала сама, макар да твърдеше, че не се чувства добре; дори готвачката намекна на няколко пъти как Луиза не била обядвала и не е била у дома за чая. Силно разтревожена, тя стисна ръката на Луиза.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — попита тя. — Можеш да ми имаш доверие.

Луиза прехапа устни.

— Не мога.

— Въпросният господин Фредерик те прави нещастна, очевидно е.

Последва дълго мълчание.

— Той се връща във Франция.

— Нима?

— Страхува се, че ще има война. Каза, че трябва да замине, защото искал да види майка си. Тя била сама.

— Сама ли? — повтори Флорънс. — Няма ли друго семейство?

— Не — поклати глава Луиза и стисна силно ръката на приятелката си. — Трябва да се сбогувам — прошепна тя. — Татко иска да се прибера, а Морис си заминава. Няма да имам друг шанс. Той си заминава вдругиден.

Флорънс въздъхна.

— Може да се поразходя и да погледна новата статуя в парка. На Питър Пан е.

Луиза се усмихна и я целуна.

— Благодаря ти — въздъхна тя.

— Но… — Флорънс замълча. — Много внимавай, мила. Нали ще внимаваш?

— Да, разбира се — обеща Луиза. — Разбира се.

 

 

В парка имаше малка будка за чай; Луиза я виждаше ясно. Между дърветата наблюдаваше как Флорънс се отдалечава бавно, спря край парапета на реката, а след това се обърна. Луиза вдигна ръка. Забеляза, че приятелката й се кани да седне и да поръча нещо. Вдигна чадъра си и го насочи към Луиза, сякаш искаше да подчертае, че докато е наблизо, ще прояви дискретност и ще предостави известно усамотение на приятелката си.

Морис пристигна точно в три. Далечният часовник биеше. Докато се приближаваше, тя си помисли, колко спокоен изглежда, владееше се до съвършенство. Възхищаваше му се за това качество. Той докосна шапката си и седна до нея. Поседяха така почти цяла минута, без да проговорят, докато най-сетне той се обърна и я погледна.

— Много се извинявам, че става така — промълви той.

— Вината не е твоя.

Той поклати глава.

— Напротив, всичко това е по моя вина — настоя той.

— И заради двамата е — отвърна тя. — Не е ли истина? — Макар че беше решила да се държи, Луиза се разплака. Струваше й се, че цялото й тяло ще се пръсне от нещастие, че не може да диша. Когато видя, че е сломена, той пое безмълвно ръката й.

— Трябва ли да заминаваш? — попита тя. — Не можеш ли да дойдеш с мен и да се срещнеш с родителите ми, преди да заминеш?

— Няма смисъл — отвърна той. — Те ще ме презрат, задето те познавам.

— Не е вярно — възмути се тя. — Ще ги накарам да те харесат.

Той се намръщи.

— Луиза — пришепна, — не знам какво ни е подготвило бъдещето. След няколко дена запасните войници ще бъдат призовани…

— Не — прекъсна го тя. — Не и ако си в Англия заедно с мен.

Сега вече той стисна ръката й между своите.

— Мила, ако моята страна е във война, трябва да се бия. Не мога да се крия тук.

— Но ти имаш работа в посолството. Не е възможно да те принуждават да заминеш. — Тя извърна поглед настрани и бръкна в чантичката си, за да извади кърпичка. — Татко все ще успее да направи нещо. Ще разговаря с някого.

Бегла усмивка плъзна по лицето му.

— Вярата ти в него е очарователна, но дори баща ти няма влияние над френски гражданин.

— Сега ми се присмиваш.

— Ни най-малко, ни най-малко. Ти си невинна душа, мила. Тъкмо това харесвам у теб.

Тя го погледна.

— Не разбирам защо трябва да има война. Какво общо има тази война с Франция? Какво общо има с нас? — Тя си пое хриплива глътка въздух. Той вдигна ръката й и я целуна. — Можем… — Тя спря нервно. — Никога не сме оставали насаме. Не и истински. Можем да отидем в някой хотел.

Той остана на мястото си, свел очи, притиснал ръка към устата си. След това я отпусна в скута си и вдигна поглед.

— Не мога да направя подобно нещо.

— Защо да не можеш?

— Не е редно, мила. Най-вече за теб. И за двамата.

Погледнаха към Лонг Уотър и по-надолу към извивката на Сърпънтайн. Наблизо мина детегледачка, стиснала за ръцете две малки деца. Момченцето се втурна напред, вдигна пръчка и затанцува около бавачката и сестра си, заподскача ухилен, преструвайки се, че пръчката му е меч. Луиза усети как я обхваща хлад, предчувствие за неподправен ужас.

— Какво ще прави майка ти, ако се запишеш в армията? — попита тихо тя. — Ще трябва да изоставиш и нея.

— Точно така.

— Тя ще се страхува ли?

Той не отговори веднага.

— Да, струва ми се — отвърна най-сетне. — В посолството чух, че ако обявят война, ще нападнат Париж. Той ще бъде стратегическа цел: превземаш Париж и доминираш над Европа.

— Но градът със сигурност ще се отбранява.

— Ще се опитаме.

Луиза потръпна, въпреки че денят беше горещ. Боже, не и Морис. Представи си го в униформа, стиснал пушка в ръка, може би пистолет. Моля те, господи, не и Морис. Може би също като момченцето, което лудуваше покрай тях сега, нямаше да стигне по-далеч от безобидните игри на война с камъни и пръчки.

— Иска ми се отново да бях дете — заяви тя. — Тогава не мислиш за подобни неща. Тогава нямаше никакви опасности. Единствено игри.

— Била си защитена от тях — рече той. — Въпреки това ги е имало.

Тя го погледна със съчувствие. Той й беше доверил как майка му е била изоставена от баща му, как тя никога повече не е видяла съпруга си. Той самият не го помнел. Расъл със съзнанието, че е изоставен, че му липсва. Луиза си даде сметка, че баща й винаги е присъствал в живота й, и го каза на Морис, призна подозренията си, че му е любимка, разказа как я глезел. Забеляза завистта по лицето на Морис, преди да бъде заменена от тъга.

— Ще ми пишеш ли? — попита Луиза.

— Не знам дали писмата ще стигнат до теб.

Минаваха хора, но нито един от тях не забеляза как той я прегърна. Целуна я по челото, след това целуна пръстите й. Прииска й се да я целуне истински и се притисна в него. Той се отдръпна назад. Докато разглеждаше профила му, тя си каза, че сигурно е много самотен, докато е без близки в Лондон, след като знаеше, че никой никога не го кани на събития. Той отхвърли категорично молбите й да дойде някоя вечер у семейство де Рей, за да го представи; очевидно беше твърдо решен да живее сам. Затова й беше много мъчно за него; а как само й се искаше да промени тази самота. Когато го попита, той просто сви рамене.

— Винаги съм се справял сам — отвърна той тогава. — И по всичко личи, че винаги ще бъде така. — Тези думи пронизаха сърцето й.

Часовникът, скрит от дърветата, отмери четвърт час след три. Скоро Флорънс щеше да се върне. Той трябваше да си върви. Мисълта я изпълни с ужас и паника.

— Искам да дойда с теб — заяви тя. — Искам да дойда в Париж.

— Не може. Невъзможно.

— Не е невъзможно — отвърна тя. — Ще се оженим тук, в Лондон. Тази седмица.

— Не — натърти той. — Не може.

Тя го погледна.

— Не ме ли обичаш?

— Знаеш отговора. Но тук не става въпрос за любов, а за практичен подход.

— Нима не разбираш? Ако не се оженим, може никога повече да не се видим. Аз трябва да се прибера и… — Тя замълча. Тази мисъл за пръв път й се стори непоносима; никога повече нямаше да намери сили да седи спокойно в Ръдърфорд и да живее празен живот. Предпочиташе да умре и това бе окончателното й решение. По-добре да замине за чужда страна. Франция бе от другата страна на Ламанша. Морис й беше разказал за своя град; тя искаше да е част от този град, както искаше да е част от Морис. Струваше й се, че са минали столетия, откакто е напуснала дома.

Погледна Морис и разбра, че ще бъде в безопасност. И двамата щяха да са в безопасност. Той много внимаваше да не се възползва от нея; положението нямаше да е много по-различно, ако се оженят. Той може и да не беше богат, разсъждаваше тя, но поне бе мъж на честта.

— Ще остана при майка ти — продължи тя. — Ще те чакаме заедно. Тя ще се зарадва да си има приятелка.

Той не откъсваше поглед от нея.

— Струва ми се, че твоята майка ще ти се зарадва повече — заяви той. — Тя какво ще каже, Луиза?

— Мама се тревожи повече за Хари. Той й е любимец.

— Няма значение. Майката е близка с дъщерите си. Сърцето й ще се пръсне, ако те изгуби.

— Няма — увери го тя. — Сърцето на татко може да се пръсне.

Морис се загледа някъде напред, сякаш обмисляше чутото.

— А пък мама — заяви най-сетне той, — след като си там, тя няма да иска да те пусне, така си е. Ще бъде безкрайно радостна да те види.

— Виждаш ли? — оживи се тя. — Всичко ще бъде съвършено. Майка ти има нужда от компания. Моята майка си има баща ми, Хари и Шарлът. Заобиколена с прислугата и от какви ли не хора. Майка ти обаче е сама. Двете с нея ще те чакаме.

— Ако превземат Париж…

— Никой няма да превземе Париж — заяви тя. — И дори да стане, какво ще ни се случи? Пак ще бъдем заедно. Аз ще се грижа за нея, Морис, обещавам. — Луиза започна да кърши ръце. — Ще бъда полезна — настояваше тя. — Може никога да не съм била… нали се сещаш… най-малкото всички у дома ме намират за забавна. Поне татко се смее. А и другите… Ами, Хари, той също ми се смее… — Тя замълча. — Аз съм весел човек. Нямам нищо против, че те си мислят, че не мога да взема важно решение. Дори когато става въпрос за човека, за когото трябва да се омъжа. Имам ужасното чувство, че ще ме омъжат, Морис. Ще ме натъпчат в някоя огромна къща и животът ми ще свърши. Не искам дори да помислям… Не мога да си представя… Винаги ще мисля за теб…

— Майка ти е права — отвърна тихо той. — Трябва да се омъжиш за добра партия.

— Но аз ще се омъжа за добра партия — опита се да протестира тя. — Ще им го докажа. Ще се омъжа за добър човек.

Той я наблюдава известно време с изражение, в което имаше много съжаление.

— Нямаш никаква представа в какво се забъркваш. Аз не съм добър човек, Луиза.

— Разбира се, че си!

Той притихна и я погледна.

— Ще дойде време, когато ще мислиш само лоши неща за мен. С всяка любов става така. След това ще съжаляваш, че си изоставила огромната си къща… колкото и да не я харесваш сега.

Тя се разсмя.

— И влажните зими и десетте кучета и студени стаи и воя на вятъра в Норфък и някой противен мъж с потни ръце и финеса на… — Така и не можа да се сети за подходящо сравнение. — Който не знае какво е финес. — Тя изпъна гръб и му се усмихна доволно. — Идвам в Париж с теб — заяви тя. — Можем да се оженим там и майка ти ще ни стане свидетел. Нали става? Не е ли това добро разрешение?

Той се обърна настрани.

— Приятелката ти идва — изтъкна равнодушно той.

— Морис — започна да се моли тя. — Морис, не ме оставяй тук.

Той я погледна и поклати бавно глава.

— Искаш да разбия сърцето на баща ти. Това ли искаш да направя?

Тя трепереше; не знаеше какво друго да каже. Разбра, че незнайно как е изгубила контрол, но вече бе късно. За пръв път, след като го видя на стълбите пред театъра разбра, че е изгубена. Ръдърфорд се превърна в сянка от сън и изчезна.

— Моля те, заведи ме в Париж — промълви тя.

Морис Фредерик не отговори, само стисна неочаквано ръката й.