Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (2)

Втора глава

Хари лежеше на леглото и гледаше тавана.

Напоследък не можеше да спи тук. В Оксфорд не беше толкова зле: беше незабележим в редицата миниатюрни стаички. Рядко ходеше на лекции; преподавателят му повтаряше, че е представител на рода Бекфорт, сякаш от него нямаше да излезе нищо, което го караше да прихва, щом се скриеше от погледа на господина. Сигурно бе истина, предполагаше той, тъй като шест поколения представители на Бекфорт бяха учили в Оксфорд и шест се бяха върнали без каквито и да било знания: бяха останали живи и богати благодарение на ума си, а също и на находчивостта и жестокостта, не на образованието. Понякога ставаше въпрос за чиста проба мързел. Беше се случвало някой от поколението да се въргаля като прасе в собствената си леност, безобразно доволен от себе си, да изцежда до последна капка местните работници и да пропилее богатството си за дворцови интриги и жени. Изобщо не разбираше защо му е образование; не че някой щеше да му позволи да го използва.

Разпери ръце в леглото, все още с дрехите. Не пожела Харисън, Харди или Наш да го обслужват. Нека се суетят около баща му и гостите; той не можеше да търпи мълчаливото им раболепно присъствие. Господи, задушаваше се. Наистина имаше чувството, че въздухът е изцеден от гърдите му. За момент му се прииска да се намира в стаичката си в Оксфорд, пред малката камина, където си препичаше хляб и пушеше цигара след цигара. Замисли се и за предстоящата вечеря; фалцетните гласове на младежкия хор в параклиса, и се сви.

Всичко беше прекалено старо. Реши, че това е в основата на раздразнението му: Оксфорд определено, но също и Ръдърфорд полегнал като изпълнен с безразличие красив звяр в долината, прекалено древен и твърде деликатен с големите и малки кули. Той искаше нещо простичко. Искаше да си има къща като на Армитидж: малка, семпла и ниска, точно до конюшнята. Взря се в далечния таван и се запита как ли семейство Армитидж ще посрещне Коледа; бе готов да се обзаложи, че при тях ще бъде забележително весело и приятно. Бе готов да даде какво ли не, за да не му се налага да изтърпи коледния обяд и вечеря в собствения си дом. Баща му използваше всяка възможност да го привиква в библиотеката и да му чете лекции за наематели, арендатори и сметки. Уилям му беше казал, че през новата година ще го заведе в Блесингтън да разгледа фабриката. Срещата с управителя на фабриката на всеки шест месеца беше ритуал, към който Уилям Кавендиш се придържаше — напълно безсмислено, поне според Хари. Баща му твърдеше, че било тяхно задължение да са наясно откъде идва част от приходите им и поне да покажат, че проявяват някакъв интерес.

Хари си казваше, че Блесингтън поне е нещо реално, че там има живот, въпреки че основната цел на фабриката изглежда бе да ликвидира населението колкото е възможно по-бързо. От една страна се възхищаваше на именията, които бяха източник на богатството на майка му; обичаше и непрекъснатия оглушителен индустриален шум, бързината, производството на нещо, дори това нещо да бе буквално изтъкано от потни ръце, създадено в наситен с вълнени влакна въздух; докато от друга, той се ненавиждаше, че наблюдава безучастно трещящите, подредени един до друг станове в костюм с копринени ревери. Ненавиждаше начина, по който жените го стрелкаха с погледи, сякаш нямаше право да бъде сред тях. Накрая те излизаха заедно със своите, хванати за ръце, минаваха под уличните лампи по мръсните стръмни улички, докато сирената виеше. Смените не се променяха, всеки човек си знаеше мястото, името му беше написано на мазните карти за четците, монтирани на вратите, които отбелязваха времето на влизане и излизане. Той не принадлежеше на техния свят; не бе от онези представители на човечеството, които линееха сред пристъпи на суха кашлица. Нямаше начин да остане анонимен. Той беше синът на собственика или седмо поколение Бекфорт. Имаше задължения, имаше си определено място. Нямаше мърдане.

Стана и пристъпи към прозореца. Когато беше по-млад, се качваше на покрива и гледаше към земите, към които Уилям Кавендиш се придържаше — напълно безсмислено, поне според Хари наоколо, също като привилегирован бог, настанил се сред тюдорските комини, докато наблюдава как работниците в полето прибират реколтата, каруците се олюляват, конете приличат на продълговати петна от високото. Чувстваше се свободен в откритото пространство. Сега вече не се качваше там. Имаше чувството, че цялото му съществуване го тегли надолу.

Господи, де да можеше да го оставят да замине. Нямаше ли начин баща му, вместо да тропа с крак и да се налага, да го остави да замине. По света се случваха какви ли не неща: не ставаше въпрос единствено за аеропланите, ами и за автомобилите. Искаше му се да пътува, да види света. Де да можеше да го пуснат от каишката. Негов състудент от университета му каза, че щял да ходи в Америка, а прадеди на Хари бяха предприемали редовно това голямо пътуване. Дори един негов прачичо се бе прославил с пътешествията си из Европа — ходил във Франция и Португалия с момчетата от църковния хор и създал богата еротична колекция. Никой не го спрял; майка му дори го поощрявала. Писмата му били публикувани; Хари ги прочете в университетската библиотека и откри човек със съмнителни връзки и забележителен вкус — но на него му е било позволено да го направи, което улеснявало безкрайно нещата. Той заминал с малката си скандална свита и с лека ръка пръскал пари за всевъзможни произведения на изкуството от различни култури. Името му се превърнало в синоним на всичко омразно и нямаше смисъл баща му да върти очи и да се преструва, че няма нищо общо със семейството им, защото имаше. Хари въздъхна тежко. Животът му бе изпъстрен с толкова несправедливости. Изглежда му бе писано да се задуши, това му беше отредено. Направо му се гадеше.

Достатъчно бе да погледне кабинета на баща си и архива, за да разбере колко е скитосвал по света дядо му. А ето че баща му настояваше той да виси в Оксфорд, без някаква смислена причина да присъства на сезона в Лондон, сякаш това не беше истински ад на земята: с натруфените тоалети, където старите дами те ръчкаха с върховете на чадърите и разправяха какъв прекрасен младеж си бил. Господ да му е на помощ. Как само му се искаше да види Америка; искаше му се никога повече да не слага задължителната твърда яка и да се чувства като кръгъл идиот в обществото, докато майките го оглеждат и го преценяват за съпруг на дъщерите си на възраст да се омъжат.

Единственото, което му вдъхваше живот през изминалата година беше тя. Не би и помислил да се отърве от нея, ако момчетата в Оксфорд не го бяха предупредили да не се обвързва, че тя може да се превърне в нежелана заплаха. Те му подхвърлиха идеята да й подари златната верижка, въпреки че едва не се пречупи, когато забеляза ужаса по лицето й, докато държеше кутийката. Струваше му безумно много да се отдалечи.

Цялото минало лято бе като сън наяве. Заради горещината след обяд и преди вечеря прислугата излизаше навън, за да се отморят, където си мислеха, че никой няма да ги види: на сянка в двора, докато пускаха водата от помпата за разхлаждане. Един следобед се промъкна в стаята й, когато беше сигурен, че не е там и откри бельото й в издраскания скрин. Притисна го към лицето си, както се бе навел през прозореца, и мярна рамото й долу в двора, ръцете й плискаха студена вода по косата, приглаждаха я назад, тя бе свалила бонето си. Едва зърна ръка, буза, врат, докато отриваше лице в дрехите й и в същото време бе ужасен, че някой може да се качи по стълбите и да го завари тук.

По-горещо лято не бе имало от години: през юни, юли и август настъпи суша. Реката течеше на тънка струйка, нещо нечувано в Дейлс. Беше там онази неделя, когато тя се върна от гостуване при майка си. Пътят беше двайсет километра и тя му забрани да измине с нея дори част от него.

— Някой може да ни види — бе настояла тя.

— И кой ще ни види? — бе попитал той.

Единствената му мисъл бе да я положи на мекия торф в някоя от многобройните падини край ливадите, сред прещипа, пирена и тревата. Тя му отказа; той пропиля деня в разходки из парка.

Тя обаче се върна. Пътеката се спускаше по хълма, виеше се сред дърветата, а в продължение на осемстотин метра сред храстите покрай реката не се виждаше нищо. Той я изчака там. Дори в пет часа бе все още горещо и задушно.

— Нима не знаеш, че ти си моят живот? — беше я попитал той. Тогава говореше напълно сериозно. Тя изпълваше мислите му, подлудяваше го. Носеше малка торбичка с кексчета, които майка й бе направила; той усети аромата на канела и бе обзет колкото от чувство на вина, толкова и от разкъсваща нужда. Тя не му отговори. Опита се да се измъкне.

— Не можеш ли да ме обикнеш? — бе попитал той. — Не можеш ли, Емили? — Ръката му плъзна по талията й, по врата. Най-сетне тя го целуна и двамата се отпуснаха на колене в сянката на дърветата.

Сега, някъде в къщата, му се стори, че чува как се затварят врати. Ослуша се: последваха стъпки в коридора, след това зелената врата се хлопна приглушено. Сигурно гасяха камините в стаите на долния етаж. Погледна към снега, видя светлините далече в парка; отвори прозореца и го връхлетя леден въздух. Едва успя да долови гласовете навън, докато светлините трепкаха и изчезваха, трепкаха и отново изчезваха. Нечие време там някъде навън изтичаше.

 

 

Амели очакваше Октавия, когато тя влезе в стаята в жълто и бяло. Застана пред тоалетката и остави прислужницата да развърже роклята, да свали обувките и чорапите й. Измъкна се от фустите, седна на стола и позволи на опитните ръце на момичето да пуснат косата й, сложи подплънките в облицована със сатен кутия и разстла косата й по раменете. Не продумаха и дума; над пукота от огъня в камината долетя звънтенето на часовника, който отмери изтичането на четвърт час.

Беше Коледа.

Октавия остана седнала, взряна в отражението си.

Тази пролет бе навършила трийсет и девет. Беше дванайсет години по-млада от Хелън де Монтфорт. Бе очаквала ярост, но я обзе единствено смущение и разочарование. Независимо каква слава се носеше на Хелън — Октавия още на млади години бе научила историята за застаряла високопоставена личност с прекрасна къща в Бержерак, а после бе чула и историите, разказани й от втора или трета ръка на чаша чай, че виждали Хелън в компанията на Жул Шере, дори, че била модел на постери за Олимпия — Октавия предполагаше, че Хелън определено предпочита да се представя за скандална личност, а не е такава наистина. Сама признаваше, че копнее за подходяща компания и едва ли биха я приели добре в обществото, ако всички слухове бяха истина. Хелън бе кокетка — това бе самата истина; освен това обожаваше да шокира хората. Що се отнася до въпроса дали сърцето й можеше да бъде спечелено или разбито — дали бе способна на истинска страст — това бе друг въпрос.

Октавия си спомни един пролетен следобед преди години, когато двамата с Уилям бяха в Париж за Експозицията, когато бе открита за пръв път през април 1900 година. Пиеха следобедния си чай в „Сейлон Павилион“ — мястото, на което задължително трябва да те видят. Бяха се уговорили да се срещнат там с Хелън и тя влезе като грандама, великолепна в рокля от рисуван шифон и огромна шапка. Октавия се почувства като старомодна бабка: очевидно английска старомодна бабка сред океан от френска мода. Този следобед Хелън говори за най-нашумелите художници, за Максим и за Мулен Руж, сякаш ги познаваше, сякаш бе от най-приближените в тези кръгове и Октавия си спомни, че Уилям почти пренебрегна разказите й. „Такава проява на глупост“, бе подхвърлил той след това.

— Не мислиш ли, че Хелън е великолепна? — попита го тя, докато се преобличаха за вечеря. По онова време все още бяха близки, приятели, все още разговаряха.

— Ни най-малко — бе отвърнал той. — Тя самата си мисли, че е великолепна, а това е нещо коренно различно.

Сериозно ли го беше казал или просто, за да й замаже очите? Били ли са любовници по онова време, тези две издънки на рода Бекфорт, които бяха с едни и същи недостатъци, които проявяваха все същия егоизъм? Октавия сведе очи, прогони ги от съзнанието си. Помисли си колко е наивна, макар и на трийсет и девет. В обществото имаше безброй affaire de coeur^[1]; това бе удобство, за което никой не говореше. Беше чувала клюките, особено в града, за една или друга лейди с младия й любовник, за лорд някой си, който се перчел не с една, ами с две любовници в обществото. Докато старият крал беше жив, това бе последен писък на модата: на партита в провинциалните къщи стана обичайно да се слагат картички на вратите, на които пишеше кой в коя стая е, така че любовниците лесно да намират желаната стая под носа на съпругите или съпрузите си. Дори се говореше, че в една къща зазвучавал звънец в шест сутринта, за да даде възможност на гостите да се върнат в спалните си, преди прислужниците да ги заварят в прегръдките на любовниците. Двамата с Уилям станаха свидетели на подобно нещо. Те обаче никога не си го бяха позволявали. Поне доколкото тя знаеше.

Амели започна да реши косата на Октавия. Е, очевидно бе проявила обичайната си наивност. Възможно ли бе човек да заличи тази наивност от душата си? Ако беше така, тя трябваше да открие точния начин да го постигне, защото иначе оставаше сляпа. Запита се колко ли от приятелките й са забелязали как Хелън хваща ръката на Уилям зад гърба й. Случвало ли се е? Как е могла да се остави да бъде заблудена? Срещал ли се е с Хелън в Лондон? Той отсъстваше често и в Лондон посещаваше обичайните хора. Да не би Хелън да го е чакала някъде, в дома на приятели? Със сигурност не са се крили в хотел, но без хотел, кои приятели са си затваряли очите? Коя жена от многобройните им познати знаеше какво става?

Октавия си пое дъх. Ето че въображението й започваше да излиза от контрол. Не биваше да го позволи. Все пак, какво точно бе видяла? Хелън поиска целувка и Уилям откликна. Може да е било само за миг, защото тя не остана да види края. Може той да я е отблъснал; може Хелън да е била замислила някаква шега; това бе проява на хумор типично в неин стил. И какво точно й каза той? „Няма“ или „Не мога“ или нещо подобно; та той й отказваше, когато Хелън вдигна лице към неговото.

— Ще има ли нещо друго, мадам? — попита Амели.

— Не — промълви Октавия.

След секунда-две Амели излезе, а Октавия остана пред огледалото. Отново се върна към миговете, докато беше на стълбището: Хелън и Уилям заедно, а тя се обръща към прозореца. Сигурна бе, че видя в снега прислужницата, с която разговаря днес сутринта, но след като освободи фустите, в които се спъна, и погледна отново, навън нямаше никого. Трепкаха единствено сенките на дърветата. Подпря ръка на фината тоалетка и отпусна глава в дланта си. Беше крайно време да си ляга.

Утре ги чакаха обичайните коледни събития: бе традиция от къщата да правят подаръци не само на прислугата, ами и на работниците в имението, което бе цяло село. Съмняваше се, че дори в най-дълбокия сняг местните ще се откажат от обяда в хамбара и спектакъла, който следваше. Госпожа Джослин щеше да е на вратата си още преди закуска. Изправи се.

 

 

Край реката цареше непрогледен мрак, а шумът от течението бе силен. Преди снега имаше толкова много лапавица и дъжд, че Уастлийт бе много по-пълноводна от обикновено.

Джак Армитидж видя баща си да тича, вдигнал високо фенера над главата си, докато следваше стъпките й в снега. Светлините на Ръдърфорд, далече зад него, почти не се виждаха.

— Насам! — изкрещя Джак. — Ето тук! — Видя съвсем ясно къде е отишла; нямаше съмнение, че се е отправила към водата. Брегът беше стръмен, в калта се виждаше голяма вдлъбнатина, сякаш тя се бе подхлъзнала.

— Емили! — изкрещя той.

Баща му бе до него, задъхан.

— Къде е тя?

— Не я виждам.

И двамата вдигнаха фенерите. Два жълти кръга се очертаха върху черната разпенена вода. Откъм реката лъхаше вдървяващ студ, вдигаше се ледена мъгла.

— Оттук е влязла, как мислиш? — попита Джак и посочи брега.

— Или се е свлякла или е паднала — съгласи се Джозая. Джак забеляза, че баща му трепери; вятърът се беше усилил. Заледени снежинки пареха лицата им. — Тази мръсница. Тази жена.

— Мери Ричардс каза, че не е продумала. Седяла в коридора, когато й казали да върви да си легне.

— А онази мърла Джослин така и не престана да й додява. Не, това е то. Тя я е тласнала тъдява.

Джак го погледна.

— Какво точно е било? — попита той и сам се досети за отговора. — Не е ли той?

— Вече ти рекох — измърмори Джозая. — Вече знаеш какво е било. — Той присви очи заради снега. — Но да направи туй…

— Може пък да е тръгнала към майка си — предположи Джак. — Мостът е малко по-надолу.

— Без палто и без шапка ли? Как мислиш, че ще прехвърли хълма без дрехи?

Двамата се запрепъваха, плъзгаха се и залитаха в снега по брега. Скоро стана по-равно, те приближиха завоя, широката мързелива извивка на Уастлийт, която обгръщаше парка. Джак знаеше, че някъде съвсем наблизо има чакълест пясък; понякога през лятото, като момче, идваше тук и си играеше в плитчината. Сърцето му се сви: странно движение, сякаш нещо го задуши, защото знаеше, че точно срещу чакъла, на двайсетина метра навътре, водата изведнъж ставаше дълбока, точно под дърветата; неведнъж го бяха предупреждавали да внимава. Сега прочете същия страх по лицето на баща си.

— Емили! — изкрещя той. — Емили!

Баща му го стисна за ръката. Там имаше нещо, намираше се по средата на реката и сега долови звук, който се понесе над ромона на водата.

Двамата я видяха едновременно, но шумът на водата стана оглушителен; тя бе застанала на самия край на чакълестия бряг, стъпила до коленете в тъмната, завихрена вода. Отблясъците на фенерите играеха по нея; тя се обърна към тях. Стори му се, че си е изгубила ума: изглеждаше подивяла, изгубена, частица от онова, което беше доскоро. Плачът й беше измъчен, остър, приглушен, но тя изглежда не си даваше сметка, сякаш мъката я беше обладала и я тласкаше напред както понякога ставаше с конете, въртяха се в кръг, хапеха хълбоците си, ритаха, сякаш дяволът ги беше яхнал.

— Емили! — извика той. — За бога, Емили!

Тя поклати глава и погледна настрани, направи нова крачка напред. Джак, знаеше, че чакълестият бряг хлътва неочаквано; отначало имаше едри камъни, след това течението ставаше силно, бързо.

— Емили! — повтори той. — Стъпи на брега.

В същия момент чу и други гласове зад тях. Обърна се и видя Седбърг, най-голямото конярче, което идваше през снега. Зад него се поклащаше Марч. Джак направи гримаса. Изглежда Марч бе видял светлините в конюшнята; Седбърг сигурно му е предал, че от къщата са изпратили послание. Той пък е настоял да разбере какво става. Джак наблюдаваше как старият негодник се влачи към тях със свъсено лице.

Джак погледна отново към Емили. Тя се олюляваше в средата на потока; беше протегнала ръце, сякаш се опитваше да запази равновесие.

— Какво е това? — изрева Марч.

— Остави девойчето — озъби се Джозая. — Ние ще я извадим. Не я плаши.

Марч го погледна гневно.

— Сам ли трябва да науча? — попита той. — Изобщо нищо не ми се казва. Така ли? Никога не ми се казва нищо.

— Не ти влиза в работата — тросна се Джозая и Марч веднага стисна ръката му, врътна го към себе си.

— Персоналът е моя работа. Ти, той — замахна той към Джак, — момчетата…

— Не и къщата — отвърна Джозая и изтръгна ръката си.

— Повече моя работа е, отколкото твоя!

— Едно от момичетата дотича в обора — изкрещя Джозая. — Една от прислужниците каза, че търсили Емили навсякъде. Какво очакваш да направя, да мисля цяла нощ ли? Да събудя къщата ли? Какво?

Откъм реката долетя неочакван вик.

Емили се беше подхлъзнала; потъваше, отпуснала ръце до себе си. Черната й рокля се наду около тялото й, той видя слабият й гръб, докато водата я теглеше надолу.

Метна се след нея.

Тя беше дребно девойче: тялото й се носеше бързо по течението. Съвсем дребно момиче беше; не можеше да пропъди тази мисъл. Почти не я познаваше беше я виждал в градината веднъж, може би два пъти, носеше поднос голям почти колкото нея, тя ситнеше както всички останали, навела глава. Горкото малко, слабичко, уплашено момиче. В гърдите му набъбна ярост.

Студът изкара въздуха му. Сърцето му заблъска като тъпан. Оттласна се от брега и благодари на господ за откраднатите тук часове през изминалите лета, защото сега знаеше къде се намират най-големите камъни. Чу вика на баща си, някъде назад, но шумът от водата скоро заглуши всичко.

Изтласка се с всички сили и се озова близо до нея; роклята я влачеше надолу. Тя не се съпротивляваше; взираше се в небето. Протегна ръка към нея и пропусна. Опита се да достигне ръката й, но тя се отдалечи от него. Най-сетне успя да стисне подгъва на роклята, нави материята на китката си и я притегли към себе си. Водата се заигра с тях, теглеше ги ту на една, ту на другата страна.

— Емили — провикна се той. — Помогни ми.

Тя обърна глава и го погледна, устните й се раздвижиха. Той не чу какво казва. Напипа китката й и я притегли към себе си, след това се обърна към брега и водата плисна по лицето и врата му. Течението беше толкова бързо, че той усещаше как кипи чакълът. Тя тежеше, оказа се прекалено тежка за такова дребничко момиче. Изрита го, а след това неочаквано се отпусна. След миг във водата влязоха и други, нагазиха до кръста: Седбърг и вторият кочияш, Наш си поемаше рязко въздух дърпаше, теглеше и се препъваше. Най-сетне се добраха до плитчината. Тримата мъже се опитаха да вдигнат изпадналото в безсъзнание момиче. Тогава дойде и бащата на Джак, обърна лицето на Емили, отвори устата й, пъхна пръсти в гърлото й. На нея й се догади, тя се разкашля, накрая отвори очи. Едва тогава Джак разбра, докато помагаше на Харисън да я изправи на колене, че тя е бременна, заобленият й корем личеше под мокрите дрехи на иначе съвсем слабото тяло.

Джак погледна към брега и видя Хари Кавендиш, застанал наблизо, докато Марч го теглеше назад.

Джак се изправи и от дрехите му шурна вода. Изглежда Наш беше донесъл купчина одеяла и той се олюля с препъване към тях, дръпна едно и го подаде на баща си. За момент остана под падащия сняг и се загледа в краката си.

След това се изкачи по брега, изправи се и заби юмрук в лицето на Хари Кавендиш.

 

 

Все още наричаха обора десетичния, въпреки че Църквата отмени плащането на десятък преди цели петдесет години и сега, вместо сено и фермерски машини, постройката от средните векове беше — поне за известно време миналата година — мястото, където нощуваше автомобилът „Нейпиър“, който сега вече си имаше гараж и дългата постройка с открити подпокривни греди щеше да се превърне в удобно място за коледното празненство. Изглеждаше очарователна на светлината на маслените лампи, затоплена от огромните преносими маслени печки, взети от училището; камъните на пода, гладко изтъркани от поколения крака, бяха покрити с рогозки. Клонки имел висяха от стените, а масите приспособени от дървени магарета, които се използваха за вечеря, докато се събираше реколтата, бяха внесени и покрити с червена хартия; по цялата им дължина бяха закачени китайски фенери, които понякога палеха през лятото и закачваха в градината. Красива елха, по-малка от тази в къщата, бе поставена близо до вратата.

Уилям седеше до Октавия и гостите си и чакаше обичайната театрална сценка на децата от селото. Тя щеше да е посветена на Рождеството и щяха да се пеят коледни песни: той веднага забеляза, че колкото и красиво да бяха облечени момиченцата в престилки, с огромни панделки в косите и лъснати ботушки, някои от момчетата не можеха да си намерят място, мърдаха и шаваха и подпъхваха пръсти под очевидно хартиените яки като оставяха по тях кафяви следи от коледната торта. Октавия замърмори с обичайната сантименталност към фигурата на Йосиф с ръце като животински бутове, стиснали овчарска гега, докато пускаше истинските синове на овчарите да погледнат бебето Христос — кукла с порцеланово лице и нарисувана уста. На Уилям му стана смешно, когато забеляза няколко кафяви къдрици в изкуствената коса. От време на време очите на децата се стрелкаха към един или друг родител, тъй като не бяха забравили инструкциите да се държат прилично и да говорят високо, когато дойде редът им.

Уилям се усмихна.

— Хич недей да мрънкотиш пред гус’дарягус’дарката — чу той веднъж един селянин, когато шамароса горкото си детенце, което излезе пред тях по време на надбягванията в Йорк. Запита се дали всички го възприемат по този начин, нещо като събирателно понятие, завинаги свързано с Октавия, гус’дарягус’дарката. — Не смей да мрънкотиш. — Не ги безпокой, не разговаряй с тях, не се оплаквай, не се суети. Погледна към тях; дори жената на пианото, която изпълняваше „Ангелите гласовити възвестяват“, го поглеждаше със страх и тревога. Възприемаха го като някакво неизменно същество, като символ, карикатура. По всяка вероятност и Октавия, в огромния й шал от вълна и коприна с красивите ботуши в цвят на слама под кремавата рокля. И двамата бяха нещо като монумент, каза си той: не бяха истински като работниците, до един с почервенели лица, след като бяха пили халби силна черна бира и крещяха в един глас химна. Беше виждал същите мъже да се потят, докато изтеглят коледната елха; веднъж попадна на работници, които се биеха в полето, докато вършачката бълваше дим в летния следобед; чувал ги бе да ругаят и да се плъзгат по сламата, виждал ги бе седмица по-късно да ловят доволно риба в Уастлийт. Вдигаха погледи, когато той минаваше, сваляха шапки, за да засвидетелстват уважението си, но той бе сигурен, че не го възприемат за мъж като тях. Той живееше някъде в периферията на пъстроцветния им свят.

Химнът свърши и започна друга песен. Децата подаваха гирлянди, които бяха направили сами: национални флагчета и ръчно рисувани животни. Камили и магарета. Палати с куполи. Рисунки на чаши чай и локомотиви, войници на коне. Той разбра, че отдават почит на Империята. По времето на баща му винаги се казваше, че слънцето никога не залязва над Британската империя, че една четвърт от широкия свят се управлява от Лондон. Сега му се струваше, че този стар свят се задъхва също като огромен локомотив, който не успява да изтегли вагоните. Австралия и Канада сега бяха доминиони, вече не бяха истинска част от империята. Беше сигурен, че един ден и Индия ще им се изплъзне измежду пръстите. Някой се размърда: усети, когато мъжете го погледнаха от разстояние. Един ден, помисли си той, може и да го прободат единствено, за да разберат дали е от плът и кръв. Докато Октавия ръкопляскаше учтиво, той си помисли, че същите мъже ще прободат и нея или пък жените щяха да разтворят огромния кадифен шал, да го задържат в ръце, сякаш Октавия бе кукла, която да погалят, на която да се възхитят, от която да откраднат.

Намръщи се и сведе поглед към скута си. За всичко бе виновна Хелън. С ироничното й чувство за хумор, с небрежно подхвърлените заплахи, с незначителните ласки и целувки, които представляваха нещо като напомняне и подтикване. Тя развали коледното му щастие, накара го да се чувства като глупак в собствения си дом, накара го да се чувства като картонена рисунка на самия себе си, а не като истински човек. Ето откъде започна противното чувство. „Ти си имаш установено държание и манталитет“, прошепна тя снощи, докато той се опитваше да се отскубне от нея. „Ще те изтръгна от комфортния ти животец, Уилям, да видим дали ще ти хареса.“ Изрече всичко това със змийска усмивка.

Вдигна поглед и изръкопляска бурно. Щеше да се представи като истински, достоен домакин. Изправи се и изнесе жизнерадостна реч, после раздаде коледните подаръци: шунка, вълнени одеяла, тъкани в Блесингтън, а за всяко семейство имаше символичен дар, който хората можеха да сменят за подпалки във фермата. Той стискаше ръце, жените правеха реверанси пред него, а той им се усмихваше срамежливо. Мъжете вирваха брадички и приемаха даровете, без да покажат почтително отношение, защото нито един йоркширец не приемаше подаяния. Знаеше се, че коледните дарове са заработени. Всички се усмихваха; изпяха още песни, шумът стана по-силен, Уилям погледна към дъщерите си, докато ръкопляскаха и се смееха. Скоро щяха да започнат танците. Щеше да изчака, докато излязат по два-три пъти на дансинга, а след това щяха да се върнат в къщата да оставят хората от селото да се отпуснат. Усмихна се на профила на Луиза; тя беше наследила светлия цвят на рода Бекфорт и беше руса, с бяла кожа.

— Не ти ли се струва, че приличам на Дороти Гиш? — попита тя сутринта, завъртя се и направи поза като от немите филми, които гледаха.

— Дороти Гиш е с тъмна коса — отвърна той. Тя беше любимото му дете, винаги добродушна и безгрижна.

Тя пристъпи към него и пое ръцете му в своите.

— А, знаеш — рече тя очарована. — Само че се преструваш, че не знаеш. Познаваш Дороти Гиш! — Беше избухнала в смях. Смееше се и сега.

Забеляза Хелън някъде назад. Тя също наблюдаваше Луиза. Той се обърна напред.

— Къде е Хари? — попита той Октавия, когато най-сетне станаха.

— Казаха ми, че е закусил рано — отвърна тя.

— И къде е отишъл?

— Не знам — призна Октавия.

Уилям въздъхна и й подаде ръка.

 

 

Госпожа Джослин ги очакваше, когато пристигнаха в къщата. Беше застанала в голямото антре като статуя, облечена в черно, с ключовете за кухнята и килера, увиснали на верижки на колана. Октавия изви изненадано вежди.

— Може ли да говоря с вас, мадам?

Те тъкмо сваляха палтата си.

— За вечерята ли?

Госпожа Джослин стрелна с поглед Уилям. Той сви рамене и се отправи към кабинета си. Жената го изпрати с поглед; Октавия тръгна в обратната посока, към утринната приемна, където застана до прозореца и погледна към езерото. Госпожа Джослин пристъпи зад нея и затвори вратата.

— Казвай какво има.

Възрастната жена започна да кърши ръце; досега Октавия не я беше виждала да проявява нервност. Обичайното й държание на икономка бе на невъзмутимо спокойствие.

— Много се извинявам, че се налага да обезпокоя ваша светлост с подобен въпрос, но е наложително да повикаме лекар.

— Лекар ли? За кого?

— За една от прислужниците, госпожо.

Октавия обърна гръб на прозореца.

— Защо? Какво не е наред? За кого става въпрос?

— За Мейтланд, госпожо. Тя… — Икономката се изчерви. — Прецених, че е най-добре да не притеснявам негова светлост.

— Защо?

— Момичето е много болно.

— Мили боже. Едва ли е чак толкова болна, че да викаме Еванс на Коледа. — След това си спомни, че видя момичето предишната вечер. Емили Мейтланд вървеше през снега, но почти веднага изчезна.

— За съжаление, госпожо, тя е много зле.

— Какво й е? Инфлуенца ли?

Октавия не можа да повярва, че вижда как госпожа Джослин се изчервява, по бузите й рукнаха сълзи.

— Става въпрос за… женски въпрос, госпожо.

— Женски ли? Какво, за бога, имаш предвид?

— Момичето очаква дете — поясни икономката. — Искам да кажа… в момента ражда.

— Дете ли? — Октавия пристъпи към госпожа Джослин. — За Мейтланд ли говориш? — попита тя. — Не става ли въпрос за момичето, което видях вчера сутринта?

— Да, госпожо.

— Не е възможно!

Госпожа Джослин погледна господарката си право в очите и събра кураж.

— Снощи е отишла при реката — рече тя. — Джак Армитидж, Наш и едно от конярчетата са я извадили от водата.

— Господи… — Значи наистина бе видяла момичето. Сърцето на Октавия се сви. Беше я видяла и не бе направила нещо, не беше казала на никого.

— Беше й ужасно студено, госпожо. Сложихме я в моята стая. Така и не можа да се стопли, а след това… — Тя замълча. — Детето започна да се ражда в два след полунощ.

Октавия не откъсваше очи от нея.

— Да не би да искаш да кажеш — започна тя, — че момиче от къщата ражда повече от четиринайсет часа и ти не си ме информирала?

Госпожа Джослин поне прояви благоприличие да прехапе устни.

— Мислех, че ще приключи бързо — отвърна тя.

Октавия я погледна спокойно.

— Решила си, че тя ще абортира и ще ми съобщиш накрая, така ли? — попита тя. — Или просто нямаше да ми кажеш.

— Прецених, че е най-разумно да не се казва.

— Разбирам. — Октавия изгледа икономката от главата до краката. — Това е срамно. Как си позволила подобно нещо да се случи?

— Тя се прикриваше добре. Беше едва в шести месец.

— Шести месец ли? Значи детето ще се роди мъртво.

— Така мисля, госпожо.

Октавия се замисли.

— Кой е при нея? Има ли някой?

— Госпожа Марч дойде да поседи при нея.

— И какво каза?

— Мисли, че е седалищно раждане, госпожо.

— За бога — прошепна Октавия. Съпругата на градинаря бе родила седем деца, но сега бе прехвърлила шейсетте и съвсем не бе съвременен авторитет по тези въпроси. Тя се замисли за секунда. — Брадфийлд знае ли?

— Знае единствено, че е болна.

— А знае ли, че е ходила при реката?

— Да, госпожо.

— Как му обясни този факт?

— Че е заради момче, ваша светлост.

Октавия я погледна.

— Това поне е истина — отбеляза тя. Стаята на Брадфийлд се намираше в другия край на къщата от стаята на госпожа Джослин и беше възможно, макар и малко вероятно поне тази вечер да скрият от него.

— Знаем ли кое е момчето? — попита тя. Забеляза, че госпожа Джослин се поколеба за секунда, и махна с ръка. — Няма значение — реши тя. — Изпрати да повикат Еванс.

— Добре, госпожо.

— И не притеснявай негова светлост точно сега.

— Няма госпожо. — Икономката се отправи към вратата.

— Всъщност, положението е много лошо — промърмори с раздразнение Октавия. — Ще открия кой е, госпожо Джослин. Съобщете на всички. Ако бащата е от този дом, няма да остане на работа тук нито ден повече. Нито пък тя. Кажи на Еванс да дойде при мен, след като приключи.

— Добре, госпожо. — Госпожа Джослин понечи да отвори вратата.

— А двете с теб ще обсъдим липсата на контрол по-късно — предупреди я Октавия.

Отговор не последва.

 

 

Хари излезе още на зазоряване, отначало нямаше цел, но по-късно се изкачи през калните локви по ливадата и реши да отиде чак до Пенигент, стига да намери някой с каруца, който отиваше в същата посока, тъкмо да види майката на Емили.

Никога не беше ходил там, но познаваше селото, също така знаеше, че къщата на майка й е до църквата. Тя щеше да си е вкъщи, нали беше Коледа. Беше спряло да вали и грееше слънце и той си помисли, че не е чак толкова далече: двайсет километра надолу по хълма. Хари видя следите от каруци и каменните стени, а гледката от върха на хълма бе великолепна. Небето беше необятно синьо; широката три километра долина, представляваше широка арка, заобиколена от голи, скалисти склонове. Чу овцете в една ферма в подножието, лая на куче; дори мярна кучето, едва различим силует в далечното поле.

Беше се изкачвал по Пенигент поне десет пъти. Върхът бе като заспал лъв от варовик. Тук можеше да се диша, можеше да легнеш по гръб и да гледаш към небето и това бе всичко, само пространство и нищо друго. И никой друг.

Да, щеше да отиде да види майка й. Така постъпваха мъжете, отиваха да се срещнат с бащата или майката. Тя нямаше вече баща, затова си представи как застава в тясната кухничка с жена, която никога не е срещал, и заявява, че ще даде пари на дъщеря й. Това беше планът му, така си представяше, че ще стане, че ще даде достатъчно пари, за да се грижат за Емили и за детето. За брак и дума не можеше да става; семейството му никога нямаше да позволи подобно нещо, а най-важното бе, че той самият нямаше да си го позволи. Бракът може и да беше невъзможен, но той не беше варварин. Щеше да се погрижи тя да има удобно място, на което да се върне, щеше да се погрижи за детето да се полагат грижи. Щеше да пази тайна, разбира се, поне доколкото можеше. Родителите му не трябваше да научават. Ако имаше късмет, щеше да успее да убеди и майката на Емили да си мълчи: да пази тайна и да приеме малкото пари, с които разполагаше. Докато не настъпеше моментът… Докато не настъпеше моментът да…

Така и не можа да довърши изречението. Докато не станеше по-голям. Докато на двайсет и пет не влезеше във владение на попечителския си фонд. Щеше да намери на Емили хубава малка къщичка и понякога щеше да й ходи на гости, а ако тя пожелаеше да се омъжи за местен човек, тогава нямаше да й пречи. Щеше да си наложи да се съгласи. Щеше да й бъде благодетел. Звучеше добре. По лицето му се разля усмивка. Човек можеше да бъде благодетел на някое момиче и без скандал, без това да му се отрази неблагоприятно. Селяните сигурно щяха да клюкарстват, но ако майката на Емили си мълчеше също и Емили, тогава можеха да измислят, че момичето е било изоставено от истинския баща, а той от доброта е поел грижите за нея.

А пък родителите му така и нямаше да разберат. Намръщи се. Можеше ли да се получи, както го мислеше? Възможно ли беше те никога да не разберат? Да не научат, че една от прислужниците се е опитала да извърши самоубийство в имението им, че е била бременна? Джозая каза, че трябва да я оставят долу, докато дойде на себе си, докато се възстанови, а след това да я изпратят у дома. Госпожа Джослин, помисли си мрачно той, трябваше да научи. Хари се сви, когато чу. Джослин със сигурност щеше да каже на майка му, че Емили трябва да си отиде, дори, че са я извадили от реката, че е била разстроена. Ако обаче икономката проявеше здрав разум, нямаше да раздрънка цялата история. Ако Джослин я беше грижа поне малко за Емили, тя просто щеше да каже на господарката си, че момичето си е заминало поради семейни причини. Нито Емили, нито госпожа Джослин искаха господарката на дома да разбере, че една от прислужниците е забременяла. Това бе срам, а той бе чувал преди, че персоналът се опитва да потули всичко, за да може момичето да си намери друга работа, а господарката така и не научава какво точно я е накарало да си замине. Замисли се и над тази възможност, докато вървеше. Всичко зависеше от Армитидж и Джослин. Те не трябваше да изричат и дума. Това беше истината. Слугите защитават своите си хора и може би щяха да се постараят да спасят репутацията на Емили, можеха да я покрият някъде, може би тъкмо затова нямаше да съобщят цялата истина на майка му. Щяха ли обаче да защитят него? Щеше ли Джак Армитидж, който го нарече с противно име, да го защити?

Натъпка ръце дълбоко в джобовете и се разтрепери, въпреки усилието при изкачването. Кучето в ниското продължаваше да лае, слънцето го заслепяваше. Застана на хребета, от който се виждаше долината, и се замисли за историята на семейството, пълна с любовници и незаконни деца — за прапрадядо си, който бе създал повече извънбрачни деца, отколкото законни, и за другите мъже от рода, които изтощаваха съпругите си с непрестанни раждания. Винаги си мислеше, че тези прадеди не са нищо повече от сенки в историята. Беше изпитвал съжаление към старомодния им животец, към нелепия им морал. Въпреки това те си бяха живели добре, над закона, над онова, което се приемаше за редно в обществото, и проявяваха безнаказано такъв егоизъм, че си бяха създали свой особен, изкривен морален кодекс, според който мъжът не носи вина, стига съпругата му да не знае или любовницата да прояви благоразумието да умре, преди да народи прекалено много копеленца. Семействата от неговата класа бяха пълни с подобни случаи и той беше чувал мнозина да си припомнят свои скандални истории в миналото. Говореше се, че камериерката на лейди Кюнард е била прелъстена преди пет-шест години, че някой от семейството — някоя от жените, по-млада дъщеря или поне така разбра той — била казала, че всичко това е „типично в стила на осемнайсети век, когато господарят има пълно право за всичко и това е доста симпатично“. Щеше да е доста симпатично, ако ставаше въпрос за някой хубав обичай, като например господарите на Ръдърфорд Парк да раздават подаръци на Коледа.

Той се засмя мрачно. Да, като раздаване на подаръци. В това отношение той бе стигнал до крайност. Постави ръка на челото, задушен от собственото си мрачно чувство за хумор. За другите беше напълно допустимо да казват, че е доста симпатично по този тъп, незаинтересован начин, но тази работа изобщо не беше доста симпатична; беше жестока. Постара се да не мисли за изражението на Емили, извърната под него миналото лято, със затворени очи и разтворени устни. Ами снощи, когато лицето й беше мъртвешки бледо.

Все пак той беше представител на рода Бекфорт, поне така знаеше. Постъпи напълно предсказуемо като прелъсти прислужница. Точно това направи и постъпката му беше мърлява, противна също като на останалите, а той не беше с нищо по-добър от тях. Беше един от тях, сякаш не бе в състояние да се изтръгне от наследството им.

Сведе гневен поглед към земята и докосна разцепената си устна, където Джак Армитидж го удари. И той щеше да удари Армитидж, ако Джозая не стискаше ръката му, а след това видя как отнасят Емили и я увиват в одеяла — това също го спря. Наш не го погледна, нито Седбърг; единствено Джак не откъсваше очи от него. „Дръпни се“, бе настоял Джозая. Бяха отвели Емили към къщата, а Джозая го потегли в обратната посока. Той остана да седи в конюшнята, докато Джозая не се увери, че се владее напълно. Казано му бе да отива да си легне, все едно бе дете или слуга. Отведоха го до страничния вход на същия парник, в който двамата се бяха срещнали. Качи се по стълбите и цяла нощ сънува кошмари.

Когато се събуди в шест, се досети, че прислужниците в най-скоро време ще донесат въглища в стаята му, затова стана, облече се и излезе от къщата. Дори не усети студа, докато не се озова по средата на гората и не излезе в задната част на ливадата, откъдето видя Ръдърфорд. За момент се замисли дали да не отиде при баща си и да му каже, че на Джак Армитидж не може да се вярва, че той го е ударил, докато е бил обзет от пиянска ярост, и в същия момент си представи как Уилям го поглежда, неспособен да повярва.

По дяволите, помисли си Хари, и без това предците му са убивали човек дори заради много по-малки прегрешения. Всъщност, точно така са постъпвали на Карибите. Е, така беше чувал. А и кой беше Джак Армитидж, че да го нарича с обидни имена? Сигурно е искал Емили за себе си. Това трябва да беше.

Погледна надолу към долината и към селото на майка й, скътано някъде там, на около осем, може би десет километра и осъзна, че всичко е безсмислено. „Кротувай, нека се размине, остави момичето на мира“, посъветва го Джозая, но той не искаше да го слуша. Според него такива съвети се даваха на страхливците. След това осъзна още нещо, че е страхливец. Той беше от мъжете, които Джак Армитидж ще удари и разкървави, който няма да отвърне на удара и няма да спомене и дума пред баща си, а Джак бе наясно, че е точно така. Знаеше, че е така, защото познаваше момчето, познаваше го открай време. Джак знаеше, че не му стиска да постъпи правилно, да отиде и да се срещне с майката на Емили. Просто щеше да се оттегли в закътаното и привилегировано място и да отрече, че дори я познава. Рано или късно Емили щеше да се оправи и да се махне. Той нямаше да я види никога повече.

От тази мисъл му призля. Това беше лесният начин, очевидното разрешение. Щеше да отрича всичко. Неговата дума срещу думата на прислужник. Може би дори срещу двама или трима прислужници. И какво можеха да направят те? Нищо. Абсолютно нищо.

Дълго след като Емили се махнеше и отидеше да живее другаде, след много години, когато тя се омъжеше и си имаше свое семейство, беше възрастна жена, по чието лице нямаше и сянка от онова, което й се беше случило на младини, той все още щеше да е в Ръдърфорд.

Тя щеше да се промени и да бъде другаде. Той обаче нямаше да се промени. Щеше да си е все тук. Щеше да си остане съвсем същият.

И щеше да продължи да е страхливец.

 

 

Щеше да се прибере в стаята си, ако Луиза не го беше причакала на стълбите.

Беше вече тъмно; свещите и лампите бяха запалени; оставаше час, докато сервират вечерята. Тя нямаше работа извън стаята си, но беше излязла навън и когато го видя да приближава, облечен в палто, хукна към него.

— Къде, за бога, беше? — попита тя. — Татко те търси.

— Ходих на разходка — отвърна той.

Тя го стисна за ръката.

— Чакай малко — спря го тя. — Какво ти е? — Докосна устната му.

— Излязох да пояздя и проклетникът ме закачи, докато слагах юздата.

— Ти си слагал юздата сам, така ли? — попита тя, неспособна да повярва.

Той се опита да се шмугне покрай нея.

— Трябва да се преоблека.

— И през целия ден ли беше навън?

— Какво значение има?

— Става нещо.

Той се обърна и я погледна.

— Какво става?

— Дойде лекарят.

Той усети как му прилошава.

— Заради кого?

Тя наклони глава на една страна и го погледна.

— Не знам — отвърна. — Някой долу. Много тичаха напред-назад, а мама ми каза да не припарвам при татко. Кажи, защо ми каза така? Той беше в библиотеката.

— Аз пък откъде да знам?

— Реших, че може да знаеш нещичко — измърмори тя и го докосна по ръката. — Сигурен ли си, че си добре? Струваш ми се измъчен.

В този момент и двамата чуха тежки стъпки на площадката над тях. Вдигнаха очи и видяха, че Уилям ги наблюдава свъсено.

— Къде беше? — попита той.

Последваха няколко секунди мълчание. Луиза погледна от единия към другия и отговори.

— Ходил е да язди, татко.

Изражението на Уилям не издаде нищо.

— Ела в стаята ми, Хари — нареди той. — Незабавно.

 

 

Въпреки подготовката за вечерята, тракането на чинии и безкрайната суматоха до и от трапезарията в помещенията на прислугата цареше мрачно настроение. Нищо не беше наред. Най-прекрасният ден от годината беше съсипан. Брадфийлд стоеше край кухнята като буреносен облак; от време на време поглеждаше момичетата и готвачката, сякаш криеха още тайни, нещо друго, също жизненоважно, което не му бяха съобщили. Всички избягваха погледите му и мълчаха.

Едва към обяд той научи, че Емили Мейтланд е в стаята на госпожа Джослин. Сред по-нискостоящите от прислугата се разчу и накрая Харисън си призна, че е излизал в снега заради Емили Мейтланд. След това истината се разкри. Брадфийлд отиде в стаята на госпожа Джослин и настоя да види Емили, а няколко секунди по-късно побърза да се оттегли.

Обядът дойде и отмина; навсякъде цареше мълчание. Докато прислугата се хранеше, звънна звънеца на електрическото табло, заменило старата система със звънци в коридора. Мери бе отишла в стаята на госпожа Джослин.

— Остани при нея — бе наредила икономката, — докато доведа госпожа Марч.

Холът на икономката се топлеше от буен огън в камината. Мери направи три колебливи стъпки по килима. Емили бе изправена на леглото, с пребледняло лице, стиснала одеялото, с което бе завита.

— Какво стана с нашата Ем — прошепна Мери.

За ужас на Мери, Емили издаде някакъв звук. Досега не бе чувала подобно нещо, а там откъдето идваше бе чула предостатъчно, тъй като бе расла на място, където шумовете от една къща навлизаха спокойно в съседната и се смесваха през тънките стени. Бе чувала жени да раждат — помнеше виковете — ала никога не беше чувала жена да пищи така, че да ти се прииска да запушиш уши.

Коленичи до другото момиче.

— Дръж се — рече тя. — Госпожа Марч идва.

По лицето на Емили се стичаше пот. Погледна Мери като животно, затворено в кланица. Освен това тя миришеше: някакво топло зловоние, което нямаше нищо общо с накладения в камината огън.

— Какво да направя? — прошепна Мери. Пое ръката на Емили и съжали на мига, тя така я стисна, че едва не прекърши пръстите й. — Много ли е зле? — попита, сякаш не знаеше отговора.

Часовникът тиктакаше шумно на полицата над камината; Мери го погледна. Беше солиден, от черен камък с колони от двете страни, като за погребение, потискащ, викториански. В стъклен купол до него се виждаха две препарирани птички. Цялата композиция бе закачена с жълти шнурове с пискюли.

Дългият остър звук спря.

— Защо не ни каза, Ем! — Емили бе затворила очи. — Кой го направи? — питаше Мери. — Къде е той? Да го накараме ли да дойде?

Емили поклати глава. Сега дишаше тежко.

— Да намаля ли огъня? — попита Мери. — Горещо ли ти е? Какво да направя?

Минутите минаваха. Краката на Мери се схванаха, както бе коленичила. Погали ръката на Емили. Часовникът удари един и половина. В същия момент в коридора се чу нещо и въведоха госпожа Марч. В този прекрасен момент в стаята нахлу хладен въздух, а сетне двете възрастни жени се надвесиха над Емили. Мери отстъпи назад; очите й се плъзнаха по пойните птички, часовника, малката полица с книги. Библията и „Пътят на поклонника“, книга с псалми. Мери погледна стената, гравюра и надписа отдолу: „Елисей възпитава сина на сунамката“. Нямаше представа кой е Елисей, а и пет пари не даваше. Единственото й желание беше госпожа Марч да си отиде и да остави Емили на мира.

Най-сетне възрастната жена се изправи.

— Лейди Кавендиш трябва да научи — заяви тя. — Докторът трябва да дойде.

— Господ да се смили над нас — отвърна госпожа Джослин. — Тя ще направи жартиери от червата ми.

Мери не откъсваше поглед, докато двете жени се споглеждаха и мръщеха, сякаш нещастието им да споделят с лейди Кавендиш за състоянието на Емили бе по-тежко от страданията на самата Емили. В този момент Мери мразеше икономката както никога досега; силите й стигнаха колкото да забоде поглед в пода, докато минават покрай нея, а госпожа Марч й каза да налее на Емили чаша вода и да я накара да я изпие.

Мери пристъпи към леглото. Чашата трепереше в ръката й.

— Всичко ще бъде наред — рече тя. — Лекарят ще дойде скоро.

Емили я погледна. Каза нещо. Мери се приближи.

— Не те чувам, Ем.

— Кутийката — промълви Емили. — Има една синя кутийка.

— Каква кутийка? — попита Мери.

— В парника.

Мери се намръщи учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Потърси я.

— Но аз нямам право да влизам в парника, Ем. — Тя погледна Емили в очите и се запита дали това не е същият делириум, в който изпадна брат й, когато се разболя от скарлатина. Тогава говореше за неща, които никога не беше виждал и никога нямаше да види, бълнуваше за кораби и замъци. Емили стисна ръката й.

— Потърси в парника — изсъска тя. — Намери я.

— Добре — обеща Мери.

Емили се отпусна:

— Той ми я даде — промълви тя. — Вземи я. За теб е.

— Кутийка ли? — попита Мери. Запита се за какво й е; защо й трябваше на Емили. Въпреки това се съгласи. — Не се тревожи, ще я взема — рече тя.

Емили отпусна глава на възглавницата.

— Колко е часът?

— Два.

— Трябва да стана.

— Не, не може.

Емили обаче се надигна отново, направи гримаса, погледът й беше мътен, нефокусиран, устните стиснати; опита се да спусне крака от леглото, примъкна се напред.

— Недей — молеше я Мери. — Не го прави.

— Трябва да походя — отвърна Емили. Неочаквано в тона й прозвуча паника. — Трябва да стана. — Спусна единия крак на пода и стисна ръката на Мери. — Помогни ми.

— Не мога, Ем. Трябва да лежиш.

За секунда Емили остана загледана в нея, след това очите й се плъзнаха към онази далечна точка, в която гледаше допреди няколко секунди. Сякаш чуваше нещо недоловимо за Мери. След това зашепна.

— О, господи. О, господи. — Забели очи и падна настрани, наполовина върху леглото. Ръката, с която стискаше ръката на Мери, се отпусна и две петна, неравни кръгове руменина избиха на бузите й. Тежестта й я повлече назад, главата се отри в стената и горната част на тялото се люшна. Въпреки усилията на Мери, тя се плъзна на пода. Повлече и одеялото, а на леглото Мери неочаквано видя кървава следа.

Скочи ужасено.

— Госпожо Джослин! — извика тя. — Госпожо Джослин!

 

 

Докато стоеше в стаята на Уилям, Хари за пръв път усети студ. Снегът, полепнал по долната част на палтото му, сега се топеше по индийския килим. Той сведе очи и видя мокрите, тъмни петна по цветята и сините медальони от коприна и вълна. Уилям крачеше напред-назад, след това застана с гръб към огъня. Над него бе картината на Ландсиър с тъпото куче на някакъв шотландски хълм, която навяваше лигаво сантиментално чувство в цялата стая.

— За бога, свали си палтото — нареди Уилям. — Не стой така като глупак.

Хари послушно се подчини; огледа се къде да го закачи и най-сетне го отнесе при стола до вратата. Усети как очите на баща му прогарят гърба му и студът го скова още повече, макар да усещаше, че стаята е топла. Копнееше да натъпче ръце в джобовете си; усети, че са прекалено големи за него. Обърна се към Уилям.

— Първо ми кажи защо устната ти е подута.

Хари отвори уста, понечи да отговори, но се оказа, че не е достатъчно бърз.

— И не желая да чувам лъжи за кон. Не съм Луиза.

Хари не откъсваше очи от него, опитваше се да разбере какво знае баща му. Усети как в него пропълзява напрежение, нуждата да избъбри всичко. Искаше му се да каже, че не може да се ожени за Емили, колкото и да беше нелепо, независимо от всичко, което си бе мислил през деня. За секунда това му се стори най-важното; замисли се за хора като Феншо, баронета, който преди осемдесет години се оженил за доячката — скандалите от времето на Регентството, които момчетата обсъждаха в училище и се шегуваха. Само че в шегите им винаги се прокрадваше завист; да се противопоставят на системата бе истинско удоволствие, нали? Чу собствения си тринайсетгодишен глас. „Пълен нещастник!“ Да се ожени за доячка, за прислужница, какво значение имаше? Откачена идея се стрелна в ума му и притисна езика му, сякаш се канеше да изскочи от устата му. Забеляза, че трепери, но вече не от студ, а задето е застанал на ръба на пропаст, където всичко зависеше от следващия му отговор.

— Снощи си бил край реката — заяви Уилям. — Армитидж е бил там. Знаеш го.

Хари се опита да овладее световъртежа, да намали бързината на въртенето в главата си.

— Джак Армитидж ме удари — чу той гласа си.

Известно време Уилям наблюдава сина си мълчаливо.

— А ще споделиш ли с мен причината, поради която го е направил?

— Не знам, татко.

— Ясно.

— Наистина не знам — продължи Хари. — Гледах през прозореца и видях светлини. Отидох и те се опитваха да извадят едно момиче от водата, една от прислужниците… — Уилям продължаваше да мълчи. Хари пристъпи към него и се опита да се усмихне. — Почудих се какви ги вършат. Попитах Армитидж.

— Попита ли го?

— Или… или по-скоро, той каза…

— Попита ли Армитидж кое е момичето?

— Видях, че е една от прислужниците. — Опита се да заличи лицето на Емили, формите й, очертали се под роклята. — И най-неочаквано Джак Армитидж ме удари. Не знам защо. Не каза и дума.

Изражението на Уилям остана непроницаемо.

— След като не е имало причина, тогава трябва да се отърва от него.

— От кого?

— И от двамата Армитидж.

Кръвта пулсираше в гърлото на Хари.

— Не, аз…

— Не мога да подмина подобна случка, Хари.

— Ще ми се да го направите, сър — отвърна Хари. — Искам да кажа, да, беше ужасно. И тази работа с момичето и всичко останало. Не съм сигурен дали Джак изобщо разбра, че аз съм застанал там. Той беше във водата; валеше сняг; не знам дали изобщо ме видя.

Уилям не беше помръднал на сантиметър от мястото си пред камината.

— Армитидж каза същото — отвърна той. — Каза, че Джак е бил ядосан, но нито е казал защо, нито на кого. Твърдеше, че не знае.

Хари не смееше да каже и дума.

— Хари — продължи Уилям. — Искам да ми кажеш, ако има нещо между вас с Джак, нещо, което да го накара да направи подобно нещо.

— Нищо няма — отвърна Хари.

— Той просто замахна и те удари, така ли?

— Точно излизаше от реката. Не знам дали изобщо…

Уилям замахна с ръка.

— Добре, добре. — Най-сетне се размърда; пристъпи към сина си, погледна го настойчиво и преценяващо в очите. — Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Не, сър.

— Кажи истината, Хари.

— Не, сър.

— Не познаваше ли въпросната Мейтланд?

— Не, сър.

— Но си я виждал в къщата, нали?

Той сви рамене.

— Виждал съм ги всички, по различно време.

Уилям кимна, след това пристъпи толкова близо, че Хари усети дъха на баща си по лицето.

— Познаваше ли това момиче? — попита тихо той. — Зададох ти въпрос, Хари. Чу ли ме?

— Не — отвърна Хари.

— Закълни се в честта си.

— Не я познавах, господине.

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, татко.

— Значи не си отговорен за тази отвратителна драма?

— Не съм, сър.

Уилям продължи да го наблюдава преценяващо. Прилоша му, сякаш бе откъснат от света — от честта, от собствената си чест — Хари успя да си поеме дълбоко дъх.

— Момичето е родило този следобед — рече Уилям. — Дъщеря, но не очакват да оживее.

Светът се изплъзна изпод краката на Хари и той се срина, сякаш бе от олово. Затвори за секунда очи, а сетне ги отвори и с изненада забеляза, че е все още прав. Уилям продължаваше да го наблюдава.

— Ужасно нещо под този покрив. Майка ти е силно разстроена.

— Мама ли?

— Ходила е долу да види момичето. — Уилям въздъхна отчаяно. — Била е в стаята на госпожа Джослин заедно с лекаря.

— Лекар ли е идвал?

За огромно облекчение на Хари, Уилям се обърна и тръгна към огъня, където застана с ръце зад гърба и погледна пламъците.

— Това не е твоя работа. — Сви юмрук. — Каква глупост — измърмори той, — проява на пълна глупост. — Дали говореше за Октавия, за момичето или за госпожа Джослин, или за някой друг, бе трудно да се каже. Когато отново вдигна поглед към Хари, очите му се плъзнаха по него и се появи моментно неудобство, което нямаше нищо общо с недоверие. След това изчезна.

— Върви да се преоблечеш — нареди той. — И се дръж приятно и любезно на вечеря, за бога. Все пак е Коледа. Гостите не трябва да чуват за тази отвратителна, срамна случка. Разбра ли?

— Да, татко. — Хари пристъпи към вратата. На прага спря. — Какво е станало с момичето, Мейтланд? Какво е станало с нея?

Уилям го стрелна с поглед през рамо.

— Починала е — долетя изпълненият с безразличие отговор. — Преди два часа, в четири и половина.