Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (4)

Четвърта глава

В деня, в който Джон Бозуел Гулд се роди, в Ню Йорк Сити имаше земетресение. Денят бе 10 август 1884 година и тътенът премина през Лонг Айлънд, Кънектикът и Пенсилвания, накара прозорците на Брайтън Бийч да издрънчат, а клиентите изскочиха от ресторантите, телеграфистът на Кони Айлънд попита къде е станала експлозия и реши, че фабриката за барут е гръмнала. Хора от Грийнпойнт тичали чак до големия завод за мазут, защото очаквали, че е станал нещастен случай, а животните в менажерията на Сентрал Парк обикаляли нервно в клетките си, навели глави, заболи очи в земята. Разказват, че на запад река Хусатоник кипнала и излязла от коритото си.

Джон бил роден в секундата, когато започнал вторият трус, в къща на Пето Авеню, точно срещу великолепната сграда на братя Гулет. Точно преди четири месеца майката на Джон се възхищавала на златните драперии на Мери Гулет и на трапезарията в стил четиринайсети век, но от аромата на цветята й ставало още по-лошо. Било й лошо през цялата бременност, така му казала.

— А пък миризмата на проклетите цветя, пасища и градини, Джон, за малко да ме докара до припадък.

До края на живота си й се повдигало от лилии.

И така, той се появил на този свят докато Пето Авеню пукало и се разтърсвало. Докато растял, и Ню Йорк растял с него, също като него напредвал упорито с рев в свят, в който железницата напредвала, а богатите семейства изцеждали останалата част от населението. Започнали да павират улиците, бедният квартал Астор процъфтявал, малката Италия станала двойно по-голяма от потоците имигранти. Джон Бозуел Гулд, в изтънчените си училищни костюми, наблюдавал как Уолдорф строи гигантския си хотел на ъгъла на Пето и Трийсет и трета; след това „Астория“ в съседство. Джон наблюдавал как работниците пълзят по скелетата на готическите кули като мухи на причудлива фасада.

Изучил се в „Харвард“ заедно с Майк Вандербилт, познавал Винсънт Астор и членувал в яхтклуба, където Джей Гулд, негов далечен братовчед, един господ знае колко далечен, бе обругаван и навикван, където и да отидеше.

— Ти от фамилия Гулд ли си? — питаха го често. Понякога се изплюваха на земята.

— Ти от фамилия Фиск ли си? — отвръщаше той.

— Ти от фамилия Крокър ли си?

Наричаха ги кралете на кражбите: семейства Фиск, Вандербилт, Крокър, Вирад, Хариман и според него, всички бяха луди. Бяха напълно побъркани, разбиваха и банки, и братства, и бизнеси и трупаха несметни богатства — стотици милиони долари, двеста, триста, четиристотин милиона долара. А пък синовете им, някои от тях, полудяваха също като бащите, не изпускаха бедняшки квартали, железници или заводи за стомана или пък строяха казина в Южна Франция, развеждаха се, защото не бяха в състояние да задоволят съпругите си, или полудяваха по един тих, объркан начин, не можеха да стъпят и на малкия пръст на бащите си.

Затова той казваше, че не е истински Гулд. Казваше си, че е направен от различен материал, въпреки парите. Беше ново поколение и имаше свои идеи. Баща му, Оскар, бе купил универсален магазин — при това хубав, страхотен. Всички нюйоркчанки си купуваха спалното бельо оттам, чашите „Тифани“, гравираните сервизи за храна и чеизът за дъщерите. Имаше топове дантели, коприни и лен, редяха се етаж след етаж мебели, които успешно изучиха Джон Бозуел в „Харвард“ и му даваха възможност да прекарва летата в яхтклуба. Тук се запозна с Дж. Пиърпонт Морган.

Заради аромата на хаванската му пура още от километър и половина се усещаше, че Дж. Пиърпонт пристига, и господ да ти е на помощ, ако погледът ти се задържи прекалено дълго върху него или се опиташ да го снимаш, защото старецът страдаше от някакво заболяване, в резултат на което носът му бе голям и подпухнал като втасало хлебче върху лицето му. Наричаха го с разни имена — но ги изричаха зад гърба му — но името на заболяването беше ринофима. Това обаче не пречеше на Дж. Пиърпонт да притежава половината железници в страната или да държи всички банки в малкия си джоб, не му пречеше да бъде президент на яхтклуба или да притежава огромна парна яхта, на която бе плавал Джон Бозуел; нито пък му беше попречило да реве като бик или да бъде като природна стихия, за което Джон искрено му се възхищаваше. И така, Джон Пиърпонт Морган с гротескния си нос с ринофима бе истинската причина, поради която той беше в Англия.

 

 

Джон Гулд отстъпи и огледа Ръдърфорд. Къщата изглеждаше притихнала, задрямала под лъчите на ранното юлско слънце. Беше пристигнал в Англия преди Коледа на борда на „Лакония“ и според плана му вече беше разгледал други тюдорски къщи: Кентуел Хол и Лонг Мелфорд, Бъртън Агнес. Вчера ходи до Мултън Хол, господарска, строена около 1650 година, на няколко километра от пътя, близо до Ричмънд. Провинцията тук му напомняше части от Върмонт и му се струваше странно да мисли, че, когато „Мейфлауър“ е докоснал брега от другата страна на Атлантически океан, английски домове са били вече много стари, дори древни — с неясна история и отдавна изгубени във времето следи от семействата, които са ги строили и притежавали.

Беше се видял с Уилям Кавендиш в Лондон през март, тъкмо преди началото на сезона, и му каза, че пише книга, попита го дали може да посети Ръдърфорд и да разгледа красивата библиотека. На Кавендиш, поне така му се стори, му трябваше цяла вечност, докато отговори. Наведе глава на една страна, намръщи се и го погледна сякаш отвисоко. Но Джон вече бе наясно, че англичаните се държат точно така. Те трудно се доверяваха на човек, чиято титла да датира от поне шест века. Да, Гулд наистина бе прочуто име, никой не го отричаше и името „Гулд“ му беше отворило доста врати, които иначе щяха да останат затворени. Посрещнаха го в безброй приемни в Лондон, бе очаровал дами — отегчени аристократки, които се изчервяваха и се оставяха да бъдат така открито очаровани! Докато мъжете… о, мъжете бяха коренно различни. Те го разпитваха къде язди, къде стреля, дали ловува. Питаха го с какъв вид търговия се занимава семейството му, сякаш го разпитваха за вида на заразната болест, от която страдаше. Когато отговаряше, че просто пътува, се мръщеха; ако се осмелеше да спомене, че пише книга, те се отдръпваха от него, сякаш притежанието на ум бе опасно, необяснимо държавно предателство. Той се подсмиваше на всичко това. Нищо чудно, че им се е видял странен; той самият изглеждаше странен в собствените си очи. Бе готов да се съгласи с всеки, който го наричаше некадърен, тъй като това определение му харесваше. Да, то беше добро — той бе некадърен, необвързан, нетърпелив, отегчаваше се лесно; притежаваше любопитство, което не бе в състояние да овладее. То го беше накарало да прекоси океана, то го бе въвело в домовете на английската аристокрация. Той обаче искаше да опознае хората — това беше най-голямото му желание. Държеше да опознае хората. А това го превръщаше в напълно луд в очите на аристократичните семейства от тази страна на голямото море.

След шест седмици щеше да навърши трийсет. Баща му го беше предупредил, че това е времето да се установи и да преуспее. Затова мислеше за рождения си ден като за глухо отекваща камбана на съдбата, звучно блъскане на вратата под носа на приключенията. Беше решил да не й обръща внимание. Животът на чаровен пътешественик бе твърде приятен, за да се посвети на доживотна присъда като облечен в костюм доставчик на луксозни стоки в Ню Йорк. Той свали шапката под горещото слънце, завъртя я в ръка и се разсмя, като си се представи как продава завеси на богати застарели дами, докато се задушава бавно във високата си стегната яка.

Наведе глава на една страна и се запита разсеяно дали Ръдърфорд Парк е също толкова впечатляващ като останалите къщи, които беше виждал. Беше великолепен, но не и впечатляващ, още повече че имаше две крила по-малко от типичните английски имения. Затова пък поляната отпред му хареса, възхити се на извивките на реката. Хареса просторната тераса, срещу която беше застанал. Беше минал отстрани, тъй като на алеята отпред не видя никого и се отказа да натисне звънеца. Искаше да разбере как изглежда Ръдърфорд, когато не очаква някой да го оглежда преценяващо.

Мина по тревата от страната на реката, забеляза скупчени къщи зад огромния парник. Сигурно вътре бе нетърпимо горещо, помисли си той. В далечината долови бумтене, навярно от мотор. Погледна часовника си: беше три и половина. В Лондон не беше чак толкова горещо, колкото тук; дори ширналите си поля блестяха в цвета на сламата и в избеляло сиво.

Тогава видя една жена да излиза от къщата.

Беше облечена в свободна бяла рокля и вървеше толкова бавно, сякаш се носеше. С бялата развяна рокля и огромна шапка, натежала от копринени цветя, поне от разстояние, тя приличаше на захвърлена роза, понесла се по зелена вода. Остана под клоните на кестена и я заоглежда, подпрял и двете си ръце на кръста. След няколко секунди, в които крачеше напред и назад по тревата, жената спря. От дупката на градинския зид зад нея, се показа прислужница, понесла поднос, а зад нея пристъпи мъж с нещо като дъска. Щом стигнаха при жената, стана ясно, че това е сгъваема маса. След малко сложиха покривка и й сервираха чай. Слугите се оттеглиха; той забеляза, че прислужницата се извърна, намръщи се, а след това хлътна в къщата.

Той тръгна през поляната. Жената неочаквано забеляза движението, погледна към него, ала не каза нищо.

Когато стигна до нея, той свали шапка. Тя вдигна поглед и той отвърна на усмивката й. Тази негова усмивка винаги обезоръжаваше дамите, но този път нямаше ефект.

— Знам, че няма кой да ни представи — започна той. — Моля да ме извините, че навлязох в чужда собственост. Аз съм Джон Бозуел Гулд.

Тя продължаваше да го наблюдава с ледено изражение.

— Писах ви от Ню Йорк — продължи той. — През пролетта.

— Въпреки това съм в неизгодно положение, господин Гулд.

— Историк съм.

— Нима това е професия?

Той се разсмя.

— Не и за мен. Просто интерес.

Тя изви вежди и разпери ръце.

— Не помня.

— Лорд Кавендиш беше така любезен да ме покани. Пиша книга за английските къщи.

Най-сетне нещо й проблесна.

— Вие сте американецът Гулд.

— Точно така, госпожо.

Тя протегна отпуснатата си ръка.

— Октавия Кавендиш. — Той пое бледите, безжизнени пръсти. — Фамилия Гулд с железниците ли?

— Далечни роднини сме. Обикновено не признаваме, че ги познаваме. Не всички добри семейства имат прилично минало.

— По този въпрос — заяви тя — съм съгласна с вас.

Тя отдръпна ръка и го покани да седне, наля чай. През всичкото време той наблюдаваше резервираното лице, пестеливите движения на ръцете, сякаш всяко движение представляваше усилие за нея. Запита се дали не е болна; беше чувал, че е красавица, но сега бе останала незначителна част от тази красота. Красотата притежаваше някакъв живец, искрица. Октавия Кавендиш изглеждаше напълно изцедена и изтощена. Може да беше и от горещината.

— За съжаление, лорд Кавендиш не е у дома — каза му тя. — В Париж е.

— В Париж през юли ли? — учуди се Джон. — Та това е незаконно.

Тя го погледна озадачено.

— Така ли? — След това кимна. — А, да, шега, разбира се.

— По каква работа е там?

Тя зарея поглед към дългата поляна, която се спускаше към реката.

— Дипломатична и семейна — рече тя. — Синът ми е в Лондон, дъщерите ми заминаха — продължи тя бавно. — Едната е в Лондон, а другата в Брайтън. За съжаление, къщата е съвсем празна.

Той й отправи обиграна усмивка.

— Надявам се да ви поразсея. — Тя не отговори. — Бях в Лондон в началото на сезона. Имах удоволствието на няколко пъти да се срещна със сина ви.

Тя се замисли над чутото.

— Може би се движите в същите кръгове.

— Твърде стар съм за тези кръгове — заяви Джон. — Но той е приятен човек.

— Добре подбрана дума — отбеляза тихо тя с лека усмивка. — Толкова е приятен, че не спират да говорят за него.

— Уверявам ви, че не се занимавам с клюки — отвърна Джон. — Оставям тази дейност на другите. Всички в Лондон ме обвиняват, че ухажвам съпругите им.

— Така ли е?

— Мили боже, не. — Той се усмихна широко. — Само че жените са много по-интересни от мъжете. Те поне говорят за нещо различно от кучета и коне.

— Да — промълви тя и погледна настрани. — Надявам се да съм по-интересна от един кон. Само че не го гарантирам.

Известно време Джон наблюдава замисления й профил. Тя му се стори много самотна и това никак не го изненада. Та тя бе съвсем сама в тази огромна къща, а в мазето сигурно се криеше цяла армия прислужници. Какво ли правеше по цял ден, питаше се той. Разхождаше се и разглеждаше градината ли? Сама ли сядаше на масата на вечеря? Изглеждаше така, сякаш абсолютно нищо не я интересуваше; тя беше просто парцалена, облечена в красива рокля. Познаваше хиляди жени като нея, празни съдове в препълнено с богатства езеро, с красиви лица и нищо повече — абсолютно нищо — което да кажат. Бодна го разочарование; майка му каза, че лейди Кавендиш била приятна за компания.

— Преди всичко съм тук, за да видя библиотеката — рече той. — Ако прецените, че е удобно. — Тя отново насочи поглед към него. — Правя проучване на английските семейства с титли. Историята на Тюдорите чак до епохата на крал Джордж.

— Американците проявяват ли някакъв интерес към всичко това?

— И още как.

Тя сви рамене.

— Невероятно — промърмори тя. Отметна леко глава по посока на къщата. — Има купища сведения, от скучни по-скучни — каза му тя. — Семейство Кавендиш може да се проследи чак до Средновековието. Не ви завиждам.

Мили боже, помисли си той. Имали нещо, което да те интересува?

 

 

Тази нощ го настаниха в стая с изглед към широката алея, обточена с букове. Когато слезе за вечеря, откри, че е сам, че лейди Кавендиш е „неразположена“ и ще остане в стаята си.

Икономът — някакъв смешко — стоеше с каменна физиономия; нейна светлост често вечеряла в стаята си, така го информира. Била помолила да я извинят. Седнал в единия край на официалната маса в трапезарията, Джон се опита да подеме разговор с Брадфийлд. Така и не се получи. По време на супата и основното, икономът нямаше какво да каже. Когато поднесоха десерта, високомерният тон на прислужника му подсказа, че може да гние в ада. Не било негова работа, отвърна Брадфийлд, когато Джон прояви интерес какво точно прави господарят Хари в Лондон и дали ще се върне скоро. Не било негова работа да знае дали лорд Кавендиш ще се върне от Париж през този месец. Освен това Брадфийлд не знаеше нищичко за притеснителното фиаско с Австро-Унгарската империя на континента. Когато Джон попита възрастния господин дали знае, че сръбски ерцхерцог е бил застрелян преди две седмици и че в лондонски вестник е излязло заглавието: „Майната й на Сърбия“, а британските министри се мятат из Лондон като кокошки без глави, сухият отговор беше, че Брадфийлд не проявява интерес към Сърбия. Икономът добави, извил вижда, че Балканите са във война от 1912 г. и вероятно тази война ще продължи вечно.

— И мислите, че няма да бъдете въвлечени в нея, така ли?

— Не, господине — отвърна Брадли, сякаш тази мисъл бе нелепа.

Джон се замисли за Принцип, момчето застреляло Франц Фердинанд и Софи — момче на възрастта на Хари Кавендиш. Замисли се за херцогиня София, хвърлила се върху тялото на съпруга си, застреляна в стомаха, и за Франц Фердинанд, който с последни сили й казва, че трябва да остане жива заради децата им. Според него, британците щяха да изпитат истински шок, да бъдат изтръгнати от домовете си, от посредствения си живот, защото не можеше да си представи лейди Кавендиш да се размърда и да скрие очи с ръка, камо ли да се жертва заради съпруга си. Всеки от тях се бе настанил на специалното си място, четеше резултатите на крикет и се оплакваше от прислугата. Посягаха към вестник единствено за да си повеят с него и да прогонят жегата. В Лондон бе усетил да се събира чернилка: облаци на хоризонта, натежали от опасност за разрушения. Тук обаче не се усещаше нищо подобно. Кайзер Вилхелм, помисли си той, се оказа прав, когато даде невъздържаното си интервю през 1908 година. Англичаните са наречени „луди, луди, луди за връзване“.

Най-сетне Джон разбра намека. Докато Брадфийлд го наблюдаваше, почувства неодобрението му осезаемо, с нож да го режеш. Той стана, мина през великолепното антре, чувайки екота на собствените си стъпки, и с нежелание се оттегли в стаята си.

 

 

На следващата сутрин Октавия Кавендиш все още не се беше показала, затова той отиде в кабинета на Уилям Кавендиш, а след това и в библиотеката в задната част на къщата.

Остана за момент, за да огледа внимателно: полиците от пода до тавана, скрили стените, френските врати към оранжерията, откъдето можеше да се излезе в градината. През отворения прозорец влизаше аромат на рози, понесъл се с топлия летен въздух; слънчевите лъчи изпъстряха стаята. Той обиколи, погледна заглавията на книгите — огромни енциклопедии и атласи в кожени подвързии, с изписани в златно заглавия, полуразпаднали се издания на Драйдън и Поуп, вечните събрани съчинения на Шекспир, десетки счетоводни книги на имението, подредени по години, началото поставено през 1750 година. Посегна предпазливо към една и я отнесе до дългата маса, за да я разгледа.

Тук животът на семейство Кавендиш бе описан в разходите през вековете. Ипотеките и рентите бяха най-многобройни, но имаше и домакински разходи: захар, мармалад, индийско орехче, шафран, шоколадов крем, бадемово масло, тинктура от смирна… Запита се за какво, за бога, са използвали смирна… С това не се ли балсамираха тела? Той започна да преглежда страниците една след друга. Написаното: Чифт вечни обувки, пет шилинга през 1755 г. го накара да се усмихне; пчелен кошер, едно пени; след това, дадох на Фани Томс три шилинга, за да ми ушие роклята, написано със закръглен женски почерк през същата година. Хубава рокля, струвала е колкото трийсет и шест кошера.

Забеляза и плащания на персонала: на прислужниците, на перачките, на готвачките, на общите прислужници, на камериерките, на домашните помощници. Отпусна се назад на стола и се замисли за господаря на къщата, който е имал толкова богато разнообразие за избор на креватна помощница. Та те бяха най-различни, мислеше си той. Под достойнството на господаря е било да си избере обща прислужница. Дали не е прелъстявал единствено камериерките? Разсмя се на тези мисли. Може би човекът е излизал извън дома, обикалял е сред полските работнички, доячките, млекарките? Може би перачките, платил е шест пенса през 1761 г. или пък работничките в градината. Беше чувал, че жените на тези длъжност били удобни; запита се дали са били кротки. Какво правеше Уилям Кавендиш в Париж? Какво ли правеше със слабата, тъжна жена, която му беше съпруга, докато си стоеше вкъщи?

Продължи да разглежда счетоводните книги от различни години: сметки за кочияши, за икономи, за ловци, за медицинска сестра; безкрайни разходи за малц и сайдер, за бренди и вино; за аспержи, за ножици, за сапуни, за карета, за компас и ловни кучета; за махагонови скринове, голямо легло и турски килими; за патици и кокошки; за седлари и шивачи. В едно от полетата някой бе написал: „Местността не може да се мери с низостта.“ Замисли се над значението. Кой беше проявил низост — търговец, господар, прислужница, съпруга ли, кой?

Тъкмо се беше навел над книгата и се мръщеше, когато вратата се отвори. Октавия Кавендиш застана на прага.

— А, ето къде сте — рече тя.

Той се изправи.

— Добро утро — поздрави той. — Надявам се да сте се възстановили. Денят е прекрасен.

Погледна към френските врати, докато тя пристъпваше към него.

— Самата истина — отбеляза тя. Приближи до масата и попита: — Какво разглеждате?

— Разсеях се от кошери и вечни обувки — усмихна се той. — Вашите предци добре са се забавлявали.

— Да — прошепна тя. — Много ги бива в това.

Погледна го от горе до долу — стори му се притеснително; той започна да се пита дали не е ожулил обувките си, защото тя го оглеждаше бавно и подробно. Беше се отдръпнал, за да й позволи да види книгата и това му даде възможност да я погледне отблизо. Беше заговорил в минало време — „забавлявали“; докато тя беше говорила в сегашно „много ги бива в това“. Тази сутрин му се стори малко по-жизнена. Поне си беше починала. Кожата й беше все така бледа. Косата й беше вдигната на хлабав кок; не следваше модата — можеше да отреже гъстите тъмни къдрици, — но забеляза, че тя не се превзема.

— Така — прошепна тя. — Така. — Обърна се и се отдалечи към далечната стена, вдигна поглед към полиците. — Какво най-много желаете да видите?

— В Щатите ми разказаха за семейство Бекфорт — отвърна той. — Разказа ми господин Морган.

— Кой е той?

— В момента се намира в Египет — обясни той. — Банкер е. Всъщност се занимава с много неща. Има къща в Карг. Храмът на Амон, чували сте, нали? Писа ми, че нощем чувал как чакалите вият. Каза, че било като в банката.

Шегата му нямаше успех.

— Да, модата, наречена Египет — измърмори тя. След това замълча замислено. — Идвал ли е в Лондон? Може Уилям да се е срещал с него в клуба си. Преди години, докато Уилям все още беше в парламента. Той има ли… доста… как да го кажа… — Тя направи жест с ръка.

— Носът. Да, за същия човек става въпрос. Той идва в Лондон — потвърди Джон. — Непрекъснато пътува.

— Чух, че в Луксор и Кайро има много американци.

— Да — усмихна се широко той. — Ние сме навсякъде. Също като бълхи.

Най-сетне — точно така най-сетне — по устните й трепна подобие на усмивка.

— А вие бълха ли сте?

— Много скоро ще започнете да се чешете. Може би вече се чешете, след като съм тук.

— И защо да го правя?

Той посочи с ръка към библиотеката.

— Векове наред е била недокосната — рече той. — Да поразместя, да изтупам праха.

— Господи — отвърна тя. — Изтупвайте колкото искате. Определено има нужда.

Последваха няколко секунди мълчание. Той имаше чувството, че без да иска е преминал някаква невидима граница и е прекрачил в нова, непредсказуема територия.

— Вие сте от Йоркшир, нали? — попита той. — Друга къща ли имате наблизо?

— Не — отвърна тя. — Аутсайдер съм, господин Гулд. Също като вас.

Тя седна на масата в библиотеката и подреди внимателно гънките на кремавата си рокля. Имаше дантелена яка със заострен край, който висеше почти до кръста; изглеждаше така, сякаш тежката брюкселска дантела струваше цяло състояние. И тогава той се стресна, остана силно изненадан, когато забеляза, че е боса. Опита се да съпостави тежката дантела с голите стъпала, но тя заговори и прекъсна мислите му.

— Аз съм от тези, за които се женят, за да има кой да плаща за къщите им — заяви тя. — От време на време си намират обикновена жена с пари, с цяло състояние. Приемат ни, за да могат да плащат на персонала.

Той я погледна шокирано. По гърлото й пълзеше руменина. Тя вдигна ръка почти веднага.

— Да, понякога… — започна той. Така и не успя да измисли какво да каже. Тя бе заговорила с твърде много горчивина.

Прекъсна ги лакеят, който донесе поднос.

— Ще пиете ли кафе? — попита тя.

Седнаха, а слънцето запълзя около градината. Тя едва докосна подноса. Той се опита да измисли безопасна тема.

— И вие ли ще заминете за Египет? — попита най-сетне тя.

— Да.

— Като гост на въпросния човек ли, на господин Морган?

— Да, той ме вдъхновява. Той събуди интереса ми към историята.

— Вие сте вдъхновен — промърмори тя, сякаш завиждаше. — А имате ли семейство, съпруга?

— Не бих наложил начина си на живот на никоя жена.

— Защо, какъв живот водите?

— Егоистичен. Пътувам, преследвам нещата, които ме интересуват. — Той стана и пристъпи към първата полица, която видя, когато влезе в стаята. — Като това — посочи той. — Погледнете. „Пътуване в района на Китай, 1822 г.“.

— Те спонсорираха експедиции — призна Октавия. — Плащаха на хората да търсят вместо тях, да намерят търговски пътища или да донесат ботанически образци. В градината имаме дървета, донесени от Китай.

— Тъкмо това ми харесва — зави той.

— Били са навсякъде — продължи тя. — Най-вече на Карибите. И аз не знам какво точно са правили.

Той плъзна поглед покрай нея.

— Ами вашето семейство?

Тя се засмя кратко.

— Ние ги принудихме да си изцапат ръцете. Ние си стояхме там, където бяхме, и строяхме фабрики за вълна. Ние ги управлявахме. И все още ги управляваме.

— Така ли?

— Моите управители. Или по-точно казано, управителите на съпруга ми.

— И това е… — Той замълча и се запита дали да го каже. — Извинете ме, но това ли ви прави обикновена жена?

Тя не отговори. Погледна голите си стъпала.

— Не би трябвало да го казвам — прошепна той, — но вие знаете, че въпросните представители на рода Бекфорт са били преди всичко обикновени. Първият от тях е бил ловец на коне.

Тя вдигна поглед.

— Какво?

— Първият полковник, който е заминал за Ямайка и е налагал с камшика трима роби пред себе си. Бил е и по моретата. Един господ знае дали не е откраднал робите. Само че не успял да си намери работа, затова станал ловец на коне. — Забеляза, че Октавия се мръщи. — Изглежда е хванал доста коне. Направили са го губернатор. Всичко това е записано в университетската библиотека на Оксфорд. Праправнукът оставил там дневниците си.

— Те са били най-богатите хора на Карибите — обади се тя. — А въпросният праправнук построил много известна къща в Англия. Бил колекционер на произведения на изкуството. Баща му е бил кмет на Лондон.

— Сигурно става въпрос за господина с четиринайсетте незаконни деца от две любовници.

Тя откъсна поглед от него и побутна чашката кафе.

— Започнали да сключват наистина успешни бракове — продължи той, нетърпелив да върне усмивката й. — Една от дъщерите се омъжила за граф и тогава положението на въпросния колекционер на произведения на изкуството се оправило. Напълнил къщата с момчета от църковния хор и ги карал да носят панталони като в харем. Освен това прелъстил съпругата на братовчед си. Това обаче не е никаква изненада, защото съпругът й не правел почти нищо друго, освен да строи шестнайсет километра стена около къщата си и да стреля по разни неща. Същият този братовчед си купил момче от Италия и го държал в къщата си, докато момчето не избягало, когато станало на осемнайсет, и не се измъкнало във Франция, където един ден полудяло и убило италианска графиня, задето била облечена в зелена рокля. А пък съпругата му — която била съблазнена от онзи с харемските панталони — нейната майка напуснала баща й, сестра й заживяла блажено с кочияша, но не преди съпругът й да напълни къщата с безценните си прасета и да им осигури супер канапета, на които да лежат, нощем ги завивал с одеяла…

Най-сетне тя прихна.

— Не е така — опъна се тя.

Той посочи към библиотеката.

— Трябва да е някъде тук. Искате ли да ви намеря семейни писма?

— Не, не — прошепна тя.

— Ами Ямайка — добави той. — Да не би да си мислите, че ръцете ви са изцапани с фабриките за вълна? Нищо ли не сте чели? Има поне шест тома ето тук. За живота на робите. Въстанието от 1831 година. Екзекутирали ги по какви ли не отвратителни начини. Разправяли, че не са хора. Хора били те, собствениците на плантации. Те не били хора. — Той се отпусна назад на стола и забеляза смесицата от присмех и ужас по лицето й. Тя започна да се мръщи. — Извинете ме — продължи той. — Много се извинявам. Нямам право.

— Тази част от семейството тук, семейството на Уилям — обясни бавно тя, — са били онези, които не са искали роби.

— Разбирам — отвърна той.

— Нищо подобно, не разбирате — сряза го тя. — Бащата на Уилям е бил невероятно мил човек. Дали му тази къща, защото не искал да има нищо общо с въпросната търговия. И защото отказал да работи в парламента.

— Простете, но ще ви поправя — опита се да се защити Джон. — Парите, които са донесли слава на тази къща, идват от Ямайка и нещастието там. — Тя задържа погледа му. — Но кой съм аз да говоря? — попита той. — Парите са текли при бащата от тънкото изкуство да пребива до смърт работници от профсъюзите, когато започнели стачка. Безценният братовчед Джей има гаден характер, така поне казват. — Той разпери ръце като извинение.

Тя се изправи бавно.

— Господин Гулд — започна тя, — заповядайте, прочетете всичко, което намерите тук, след като Уилям ви е дал разрешение. — Тя тръгна към вратата и се обърна за секунда. — Но мисля, че е подъл удар да обиждате семейството му. Независимо от всичко тази година, аз се гордея с нашия дом.

Тя излезе, без да му даде възможност да отговори.

От всичко казано в ума му се запечати една фраза и не спря да го измъчва през целия ден.

Независимо от всичко тази година.

 

 

Триста и двайсет километра на юг, Хари беше в Лондон, застанал пред Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс и гледаше към Трафалгар Скуеър. Беше дошъл от театъра Гайети по Странд и се вглеждаше в почернялата колона на Нелсън, която изглеждаше още по-дебела от годините натрупана мръсотия. Имаше среща с баща си.

Беше натъпкал ръце в джобовете, цилиндърът беше килнат назад, на ревера бе закичен със слънчоглед. За малко да си купи карирана жилетка, която да го „отваря“. Ако евтиният му тоалет не накараше баща му да кипне, то тогава нищо нямаше да го стори; нямаше да му трябват специални грижи, за да види как яростта на Уилям избликва от всяка пора.

Той мислеше мрачно, че ще падне голямо забавление, ако баща му блъснеше шапката от главата му. Щеше да му достави удоволствие да се сбие с баща си. Трябваше да измисли нещо. Беше му писнало през последните няколко месеца. Какво ли не бе готов да даде, за да види как цилиндърът на Уилям се търкаля в калта под колелата на омнибус; щеше да му достави удоволствие да го стъпчат каруците, които караха доставки, тежките автобуси да го заподмятат, докато профучават с рекламите на „Дюър“, които пълзяха по външните стълби.

Уилям идваше от Кралската борса. Беше уведомил Хари в писмото, което му изпрати вчера от клуба си. „Ще бъда зает в парламента до единайсет, след това ще бъда на борсата“, бе написал той. Следваше завоалиран намек, че трябвало да поговорят за пари. Старият, разбира се, имаше предвид дългове. Неговите дългове. Хари написа отговор, че ще чака баща си на улицата, тъй като знаеше, че това е под достойнството му. Ако не дойдеше, какво от това? Съмняваше се, че ще погледне стария в очите, толкова го презираше. Не го беше поглеждал от почти пет месеца.

Шарлът, колкото и да бе неочаквано, разплете историята.

Една сутрин, миналия март, отиде в къщата в Лондон просто така; беше прищявка, просто за да разбере дали майка му няма да му даде някакви пари. Помнеше, че дори тогава се чувстваше зле — не можеше да спи, защото непрекъснато си представяше лицето на Емили — и сигурно бе пиян през целия ден; от Коледа се опитваше да раздвижи живота си, да го направи поносим за живеене, да го изпълни с нещо, от което кръвта му да кипне. В резултат се беше почувствал уморен: бавно наваксваше, ръцете му бяха непохватни, умът муден. Пилееше дните си с какво ли не. С нищо. С жени, със спорт. За малко да се разплаче, когато видя Луиза в роклята й за представянето в обществото, защото изглеждаше истинска невинна девица, съвършено чистичка: засмяна, ведра, нищо не помрачаваше лицето й. Не помнеше кога за последен път се е чувствал толкова чист. Имаше дни, в които му се струваше, че Емили продължава да му виси на врата, преследва го с онова втрещено изражение от декемврийската вечер — онова ужасно изражение на унижение. Той се опитваше да го пребори, намираше си занимания, вилнееше, биеше се и играеше комар. Всичко вървеше добре. Много добре дори. Всички бяха на мнение, че е прекрасен човек. Щеше да повали всеки, който посмееше да твърди нещо друго.

Едва влязъл онази вечер — портиерът имаше вид на мъртвец — когато видя най-малката си сестра на стълбите, първо постави единия крак на по-горното стъпало, след това го върна обратно, сякаш изпълняваше таен танц на нерешителността.

Захвърли шапката си към Шарлът.

— Какво си се разскачала? — усмихна се широко той. — Или слизай, или се качвай, избери си едно от двете.

Шарлът притисна пръст пред устните си и посочи хола с брадичка.

— Мама и татко — прошепна тя уплашено. Той спря и се ослуша. Чу гласовете: най-вече гласа на баща си. Така и не успя да долови думите.

— Какво става?

Шарлът го погледна.

— Не знам — призна тя и погледна измъчено. — Снощи дойде един човек. Татко се прибра и…

— Ти къде беше?

— Насам-натам.

— Те се скараха безобразно.

— За какво?

— И какво?

— Онзи беше тук.

По лицето на Хари се разля усмивка.

— Струва ми се странно — рече той и се отправи към хола, без да обръща внимание на молбите на Шарлът да се върне.

Когато отвори вратата, Уилям бе застанал пред запалената камина. Това бе единственото светло място в стаята, потънала в сивота; нито една лампа не беше запалена. Леденостуденият мартенски ден бе нахлул вътре, въпреки че камината бумтеше.

Той чу, че Уилям казва: „… необходимост“. След това баща му го видя.

Октавия се беше изправила край прозореца. С удивление забеляза, че тя плаче. Никога досега не беше виждал майка си да плаче. Да се смее, да; да бърше очи, след като е чула някоя нелепа история, да. Но истински сълзи? Никога. С шест крачки се озова до нея.

— Мамо! Какво има?

Октавия пое за миг ръцете му; опита се да го погали по ръката, което му се стори странен жест, умолителен и същевременно сдържан. Хари се завъртя към баща си.

— Какво се е случило? — попита той.

Уилям мълча цяла вечност преди да отговори.

— Ела и седни — подхвърли той. — Седни до майка си.

Октавия поведе сина си към канапето; Уилям остана прав. Сега, докато си припомняше, това бе едно от нещата, които не можеше да прости: че Уилям се извисяваше над тях като патриарх, като авторитетна фигура, докато те бяха принудени да седнат и да вдигнат очи към него. Можеше да седне срещу тях. Можеше поне да бъде на тяхното ниво.

— Има една новина — започна бавно Уилям, — която се надявах никога да не се налага да споделя с вас.

Октавия въздъхна дълбоко, сякаш изпълнена с отвращение.

— За Луиза ли става въпрос? — попита Хари. — Тя къде е?

Уилям махна пренебрежително с ръка.

— Не става въпрос за Луиза.

Хари погледна от единия си родител към другия, напълно объркан. Майка му гледаше настрани, към огъня.

— Имам син — започна бавно Уилям. — Иначе казано, имам друг син. Той е френски поданик.

— Френски… — усмихна се недоумяващо Хари. Това беше нелепо.

— Казва се Чарлс де Монтфорт. Майка му е Хелън де Монтфорт. Той беше тук снощи.

Известно време Хари наблюдава баща си, без да каже и дума. Опитваше се да осмисли чутото. Хелън де Монтфорт беше сравнително чест гост в Ръдърфорд; тя беше далечна братовчедка на възрастта на баща му. Може би малко по-млада. Типична французойка. Нали все гледаше да го подчертае. Вечно подхвърляше френски изрази. Точно тази противна жена ли?

— Тя беше в Ръдърфорд за Коледа — отбеляза бавно той.

— Да.

— На нашата маса. В нашия дом. — В последвалата тишина, той се изправи на крака. — На колко години е въпросният… Чарлс?

— Този месец навършва двайсет и една.

Хари погледна майка си. Още преди години тя му беше казала, че той е роден година след като двамата с Уилям са се оженили. Сега беше на деветнайсет. Следователно…

Сякаш прочел мислите му, баща му заговори.

— Чарлс е роден в Париж година преди двамата с майка ти да се оженим.

— В Париж — повтори Хари. Беше стиснал юмруци. — А ти не си бил… — Сега вече се опитваше да намери правилните думи. — Не си бил женен…

— Никога не е ставало въпрос да се женя — отвърна Уилям.

— Защо?

— Защото тя е била бедна — заяви с горчивина Октавия.

Хари се врътна удивен към нея.

— Това не е съвсем вярно — рече Уилям. — Хелън не беше човекът… аз не бях сигурен…

— В какво? — попита Хари.

По лицето на Уилям се мярна неудобство и неприязън.

— Мадам де Монтфорт имаше много познати.

За ужас на Хари, майка му избухна в смях. При създалите се обстоятелства, звукът беше ужасен. Той забеляза, че най-сетне баща му започва да се изчервява — ако ярката вълна, която заля лицето му, можеше да се нарече просто изчервяване. Гняв. Смущение. Трудно беше да се определи кое.

— О, да, прекалено много познати — рече Октавия. — Въпреки че настояваше да я наричат „мадам“, тя винаги много държеше да подчертае пред нас колко популярна дама е. Нали не греша? По-точно да го подчертае пред мен — потръпна Октавия. — Мадам де Монтфорт, която не беше никаква мадам, и колко скандална била. Какво очарование й придаваше всичко това! Говореше се толкова много. Никой не знаеше кое е истина…

— Съмнявам се, че е имало истина — прекъсна я Уилям.

Октавия насочи подивелия си, убийствен поглед към съпруга си.

— Предполагам, че го знаеш от личен опит — заяде се тя. — Че тя е била света вода ненапита. Въпреки че толкова много се говореше за обратното.

— Така е. Това бяха само приказки, както нейни, така и на другите.

— Да, защитавай я, дори сега — изсъска тихо Октавия. Прехапа силно устни. Уилям не каза нищо. Октавия погледна към Хари. — Имала си е покровител — обясни тя на сина си. — Това го знам със сигурност. Така ми беше казано — погледна тя към Уилям. — Та клюката гласеше, че имала покровител с къща в Бержерак. Цяло имение. Тя замина и не чухме нищо за нея, а когато се появи отново, се чу, че човекът се бил самоубил.

Хари отново погледна баща си.

— Защо? — попита.

— Всъщност, не знам.

— Открил е, че тя има син — продължи Октавия и заплака отново.

— Мили боже — ахна Хари. — Кога е станало това?

— През 1893-та или 1894 година — отвърна Октавия.

— И тогава ли разбра? От други ли?

— Чух клюките. Разправяха, че имала дете. Не съм и помисляла обаче, че… — Тя не довърши изречението, след това изпъна рамене. — Пред мен никога не е споменавала детето си.

Хари стана от мястото до майка си и застана до баща си.

— Тя е родила сина ти; пазила го е в тайна, надявала се е на… какво? Да се омъжи за другия ли? Той е разбрал и…

— Това са клюки. Нямам представа какво се е случило.

— Ти защо не се ожени за нея?

— Не е твоя работа.

— Напротив, бих казал, че е и моя работа — възкликна Хари. — Най-добре ми обясни защо не си признал сина си? Държа да подчертая, че много ме интересува.

— Не подлежи на обсъждане.

— Едно копеле! И не подлежи на обсъждане!

Лицето на Уилям застина.

— Напомням ти, че майка ти присъства, така че не си позволявай да използваш подобен език.

Хари се изсмя високо. След това си пое дълбоко дъх.

— Моля те да ме извиниш — подчерта измъчено той.

Уилям го наблюдаваше гневно.

— Не беше… съвсем не беше чак толкова възмутително — ако така предпочиташ, ако за това намекваш — в Париж. Такива бяха времената. Такова беше обществото. А Хелън не искаше да живее тук. Тя не ме искаше. Никога не съм бил напълно сигурен… не съм сигурен, че момчето е мое. Тя обаче ми каза, че е мое.

— Значи си й предложил брак, така ли?

— Никога не е ставало въпрос тя да ме приеме. Тя не искаше такъв живот.

— Затова пък ти… — Кръвта пулсираше в слепоочието на Хари. — Значи, поради една или друга причина, ти се прибра у дома. Ожени се за мама и никога не й каза. — Той погледна от единия към другия. — Срамота.

— Хари — прошепна Октавия. — Съдиш го за нещо, за което нямаш никаква представа.

Погледна я, доловил мъката в гласа й.

— За какво трябва да имам представа — попита той, — освен за това? — Той се обърна и продължи, сякаш говореше на себе си: — Тя прекарва доста време тук. Помня я още от дете. Тя… тя веднъж си игра с мен на поляната на Ръдърфорд; научи ме… а аз й показах какво е крикет, когато започвах да играя на крикет… — Гласът му пресекна. Любовницата на баща му бе идвала в къщата години наред, беше го наблюдавала. А през всичкото време е криела собствения си син. Синът на баща му. Неговият полубрат.

Погледна Уилям.

— Пазил си тайна — рече той. — През всичките тези години.

Уилям се напрегна.

— Нямам намерение…

— Нямаш, но тя е идвала в къщата ни! — възкликна Хари. — Идвала е и тук, и в Ръдърфорд. Седяла е на масата ни, яла е храната ни и се надуваше пред тъпите слуги…

— Мълчи! — нареди му Уилям.

— Мълчи! — повтори Хари. — Това ли прави един джентълмен? Мълчи, а?

— Ти нямаш думата по въпроса за джентълмените — сопна му се Уилям.

— Какво? — отвърна Хари. — Какво?

— Хари — трепна Октавия.

— Искам да кажа, моля, сър? — изкрещя Хари. — Да не би аз нещо да съм сгафил?

— Ти се държа… — И Уилям най-сетне изглежда осъзна колко е глупав спорът, отклонил се към разточителното харчене на сина му. Той буквално отстъпи назад, а Хари пристъпи напред.

— Вие ли ще ми четете лекция, сър? — попита Хари. — Може би тя ще бъде за жени от определен тип? Как точно се харчат пари за тях ли? Да следвам отъпкания път ли? Какво? Хайде, сър, кажете ми.

— Моля ви — обади се Октавия, ала никой не я чу.

Лицето на Хари бе разкривено.

— И този… син… е дошъл тук снощи, за да остане ли? — попита той равнодушно. — Какво търси тук? Какво иска?

— Повече няма да идва — отвърна Уилям.

Почти в същата секунди заговори и Октавия.

— Дойде да иска пари — рече тя. — Иска онова, което смята, че е неговото наследство. Баща ти му отказа.

— Какво друго мога да направя? — попита Уилям.

Октавия погледна безизразно съпруга си.

— Какво имаше предвид с онова, което каза на излизане?

— Какво е казал? — попита Хари. — Какво е казал?

Майка му го погледна.

— Каза, че ще накара баща ти да разбера какво е да си разорен.

Уилям изсумтя презрително.

— Момчето е наследило драматизма на майка си — отвърна той. — Не е разорен, нито пък тя. Има предостатъчно господа, готови да я издържат.

Нито Хари, нито Октавия му отговориха. Октавия сведе поглед и когато видя болката й, гордостта на Уилям, която го караше да посрещне всичко с изправена глава, за момент го изостави. Наведе се към съпругата си, протегна ръка.

— Мила моя…

Тя се отдръпна от него и погледна отново Хари.

— Хелън дойде в Ръдърфорд на Коледа, за да поиска пари за Чарлс. Баща ти й е отказал. Затова тя е изпратила сина си… техния син… при мен.

Уилям отпусна ръка. Хари пристъпи към баща си, спря на сантиметри от него.

— Ти подложи мама на унижение — заяви той.

— Не съм имал подобно намерение.

Хари изглежда не го чу.

— Подложил си мама на унижение — повтори той. — Не стига, че си я измамил, ами и това.

След тези думи се върна до канапето и пое ръката на майка си.

 

 

Той си припомни как излезе от стаята, от къщата, преди много седмици. Щом се озова навън, забеляза такси на кръстовището на Странд и Скуеър. Някакъв мъж слезе и плати, заслони очи на слънцето.

Беше с цилиндър. Това бе последният човек в Лондон, който би сложил цилиндър през деня, реши Хари. Остана да го наблюдава преценяващо, докато погледът на Уилям не спря на него и по-възрастният мъж вдигна ръка.

Изчака баща му да приближи. Докато стигне при него, Хари забеляза, че има нещо различно в походката на Уилям, в стойката му, някаква колебливост. Може и да беше нервен, помисли си доволно Хари.

Уилям стигна до него. Протегна ръка и след малко Хари я пое с неудоволствие. Дори Уилям да имаше да каже нещо за дрехите на Хари, той не спомена и дума. Вместо това му се усмихна любезно.

— Гладен ли си? — попита той.

— Ни най-малко.

— Да отскочим ли до „Браун“?

— Пет пари не давам — отвърна Хари.

Уилям го погледна почти с недоверие. След това махна с ръка към „Браун“ и след още няколко дълги секунди, Хари го последва.

 

 

Същия следобед в Ръдърфорд, Октавия мислеше за същата февруарска вечер, която и Хари си бе припомнил.

Беше сама в стаята си, спеше, а когато се събуди, забеляза, че дългите воалени пердета се издуват от лекия вятър, който нахлуваше през отворения прозорец. Остана да лежи, въпреки че сънят я напусна: беше свързан с изложбата на Хърбърт Понтинг^[1] миналата година — бе застанала пред снимките от експедицията на Скот в галерия, където националната мъка беше осезаема. Пейзажите от Антарктика й направиха впечатление на пусти и еднообразни, същевременно невероятно красиви; това бяха сцени, които нямаха нужда от названия. Тя се изправи, усети колко студен и самотен е бил сънят й и притисна ръце към очите си.

Спусна крака от леглото, отиде до прозореца и остави слънцето да облее лицето й. Даде си сметка колко е важен сънят; бе наясно, че огромна студена бездна е зейнала в живота й. Тя въздъхна и си помисли, че трябва да се овладее. Нали така щеше да каже баща й: „Трябва да се овладееш, Октавия.“ За секунда усети как той стиска ръката й, дъхът му с мирис на пура облъхна лицето й. „Защо, по дяволите, си ревнала? Трябва да се стегнеш. Изправи се.“ Господи, баща й. От всички спомени, които искаше в живота си в тъкмо този момент, това бе най-неподходящият — той и егоистичните му обвинения да звучат в ушите й.

Същевременно знаеше, че трябва да се постарае да се изтръгне от летаргията; прекалено лесно се поддаваше. Депресията заплашваше да я погълне, но тя трябваше да устои. Беше мислила неведнъж над сцената, разиграла се между Уилям и Хари в къщата, след като Чарлс де Монтфорт си тръгна. Не спираше да преповтаря и разговора с Хети де Рей четирийсет и осем часа по-късно.

Хети не се възмути от Уилям; дори не остана изненадана. Изслуша спокойно Октавия, докато тя й доверяваше истината.

— Сигурно разбираш поне част от онова, което изпитвам — прошепна Октавия.

— Говориш за италианската менажерия на скъпия ми съпруг ли? — отвърна Хети. — Мила моя, разбира се, че е вбесяващо. Какво обаче може да направи човек?

Октавия прехапа устни в опит да не заплаче.

— Но Уилям — зашепна тя. — Точно Уилям.

Хети се усмихна тъжно.

— Искаш да кажеш, че той е толкова почтен ли? — рече тя. — Миличка, такива като него са най-лошите.

— И то с тази жена!

— Е — отвърна спокойно Хети, — каква друга да бъде? — Тя сви презрително рамене. — Наистина трябва да благодариш на господ, че е такава. Ами ако беше някое красиво дребно създание от добро семейство, отчаяно влюбено в него? Тогава вече щеше да е много по-зле! — Тя кимна мъдро. — Много по-добре е, че Хелън е истински позор.

Октавия поклати глава.

— Не мога да приема това спокойно като теб. Не ми е никак смешно.

— Грешиш, ако мислиш, че аз приемам нещата по този начин — отвърна Хети.

Трафикът покрай прозореца на хола в дома на Хети не спираше; в тази секунда Октавия усети неочаквана, непримирима омраза към града. Завладя я клаустрофобия и й се стори, че е готова да скочи и да избяга от стаята. Хети изглежда забеляза нещо в изражението й, защото стана и отиде до канапето, на което се беше настанила Октавия, седна до нея и пое ръката й.

— Най-лошото е, че имам чувството, че всички знаят — прошепна гостенката. — Цялото общество. Когато излизам с Луиза, усещам как ме наблюдават. Може би вече знаят. Може и всички да са знаели, а аз да съм била кръгла глупачка.

Хети изшътка, за да накара Октавия да замълчи.

— Веднага да избиеш подобни мисли от главата си — сряза я тя. — Мила моя, аз се гордея, че успявам да се добера до най-много клюки и държа да те уведомя, че не съм чула и дума за Уилям и Хелън де Монтфорт.

— Може да е от години — отвърна Октавия. — Не знам. Нямам сили да попитам Уилям. — Тя вдигна очи към Хети. — Всъщност, не мога изобщо да разговарям с него, не мога да търпя дори да сме в една стая.

Хети кимна.

— Не, разбира се.

— А той заминава за Париж.

— Защо, за бога?

— Щял да ходи в посолството.

— И да се види с онази жена ли?

Октавия кимна.

— Предполагам. — Тя въздъхна. — Вече не мога да търпя сезона — бе прошепнала тя. — Идва ми да изпищя. Не проявявам никакво търпение към Луиза; сигурна съм, че ще проваля сезона й.

Двете жени поседяха в мълчание. След това Хети позвъни да сервират чая и мълчанието продължи, докато не го донесоха. Когато прислужницата най-сетне излезе и ги остави сами, Хети се обърна към Октавия: — Ако не ти понася тук, замини за Ръдърфорд — рече тя.

Октавия я погледна изненадано.

— Да замина от Лондон ли?

— Мисля, че така трябва — заяви решително Хети. — Миличка, не изглаждаш достатъчно представителна. Хората все още не са започнали да говорят за теб, но със сигурност ще започнат, ако провесиш нос. Остави Луиза на нас с Флорънс. Върви си у дома, за да се възстановиш. Не чакай Уилям да се върне; нека той дойде при теб. — Беше се привела напред и се усмихна конспиративно. — И гледай да го накараш да плати висока цена за тази проява на недискретност. Поне един месец в Монте Карло и едно забележително бижу.

Сега, докато си припомняше, Октавия се усмихна. Разбира се. Хети знаеше, че това е много повече от проява на недискретност. Ако не друго, приятелката й беше опора и й даваше кураж.

— Трябва да проявиш достойнство — рече й тя накрая. — Издигни се над всичко това.

Октавия се вслуша в съветите й. Върна се в Ръдърфорд; остави Луиза на грижите на приятелката си. Прибра се у дома и се постара да загърби всичко, ала не успя. Представяше си Уилям в прегръдките на Хелън и черните облаци на нещастието отново се скупчваха над нея.

Завиждаше на Джон Гулд. Завиждаше на способността му да се движи свободно, където пожелае, да се задълбочава в онова, което го интересуваше, без да има очевидни задължения към когото и да било. Завиждаше му за прекрасната способност да се отърси от праха на миналото. Завиждаше му за доброто настроение. Той й се струваше толкова свеж, сякаш бе излязъл от кутия за шапки, лъскав, блестящ. От него струеше живот; лицето му бе озарено от любопитство.

И тогава осъзна. Та той беше огледален образ на самата нея от преди двайсет години. Беше нейният образ в една паралелна вселена. Тя можеше да води такъв живот, ако беше мъж: свободна да пътува, свободна да създава приятелства, да проучва — тя можеше като него да се наслаждава на слънцето, да се смее на нелепостите в английската история и на семейството, на което тя в момента бе затворничка.

Затворничка… Изпъна гръб и се отдръпна от прозореца.

Тръсна глава при тази мисъл и позвъни за Амели.

 

 

На следващата сутрин Мери Ричардс държеше в ръце писмо и оглеждаше почерка.

Госпожа Брадфийлд я погледна с обичайното си неразгадаемо изражение. Беше време за закуска в кухнята на прислугата — тя седеше на масата и все още не бе докоснала хляба и чая си.

— Хайде, отвори го — настоя госпожа Карлайл. Всички я наблюдаваха. Дълбоко в нея се зараждаше неподправен страх. Отвори плика и извади един-единствен лист. Жилище на енорийски пастор Блесингтън, пишеше на адреса най-отгоре. Тя видя първите думи и барабанният ритъм стана оглушителен, ограничи притока на кислород, накара стаята да се завърти.

И Мери, също като Емили, беше момиче от град с фабрика.

Готвачката каза, че било проява на християнско милосърдие от страна на лейди Октавия. Повечето бяха много благодарни, но не и Мери. Гневът се трупаше у нея, тя го подхранваше. Често си мислеше, докато траеха семейните молитви, че дори не е християнка, въпреки това вината не беше нейна, че се е отделила от паството.

Беше се запознала с дявола съвсем млада; той беше надзирателят и мястото му беше сред оглушителните станове. Мери знаеше, че ако някога се срещне с лейди Октавия — ако има начин да я срещне на стълбите някоя сутрин, както бе станало с нещастната малка Емили — щеше да й се прииска да завлече тъкмо тази християнска душа към тресавищата и да запознае въпросната лейди Октавия със самия Сатана. Независимо от всичко, тя се стараеше да се държи като добро момиче. Не го правеше заради строгите презвитериански предупреждения на госпожа Джослин — нима суеверията можеха да я докоснат? — а за да запази работата си. Изгубеше ли я, щеше да е принудена да се върне. Тогава щеше да прекрачи отново прага на Хадес.

Понякога нощем лежеше будна, в гърдите й се стягаше възел, сякаш бе преглътнала камък. Не беше завист, тя не завиждаше на безжизненото съществуване на лейди Октавия това лято; не искаше да бъде и като Луиза. Беше й ясно, че и двете са ограничени по свой начин — уловени в мрежа, също като нея, принудени да се държат по определен начин и нямаха свободата да се изтръгнат от това положение. Не, възелът беше от нещо друго — жалост и гняв за Емили, изтощение, а също и отчаяно желание да направи нещо, да остави следа. Желанието да е някъде другаде я владееше с такава страст, че кожата я засърбяваше и костите я заболяваха от отчаяние. Тя се намираше в клетка; това го знаеше със сигурност. Само че от тази клетка трябваше да има някакъв изход.

Лежеше и мислеше за Наш — романтичния, чувствителен Наш със сведения поглед и фините ръце с дълги пръсти и откраднатата му книжка с поезия. У него нямаше никаква романтика, ала тя знаеше защо чете Кийтс и Шели. Чувстваше се свободен, когато ги четеше — озоваваше се някъде другаде. Човек с душа, със сърце. Понякога я поглеждаше и тя виждаше друг затворник — познаваше онзи поглед, копнежът да е другаде. Той бе по-добър от другите, които познаваше; притежаваше финес. И тогава, докато лежеше само с тези мисли, твърдият малък възел се уголемяваше. Къде ли щеше Наш да постави своя финес, неоценен от никого? Ами тя, къде щеше да се дене тя със своя гняв? Умът й се луташе като слепец, който напредва бавно в затворено пространство и търси път навън, опитва се да налучка вратата.

След закуска Мери остана за кратко в задния двор, а след това се втурна към обора. Това, разбира се, беше забранено, но в този момент не я интересуваше. Когато премина от ярката светлина на двора пред конюшнята в сенките, тя забеляза Джак Армитидж унесено да се грижи за малкото пони, което навремето бе на госпожица Луиза. Той изглежда бе потънал в мислите си, по лицето му трепкаше усмивка, докато не вдигна очи право към нея. Тя бе задъхана, напрегната от смущение, че трябва да поиска нещо от мъж, когото почти не познаваше.

— Знаеш ли как се стига до Блесингтън Милс? — попита го тя. — Трябва да отида веднага. Налага ми се.

Той се поколеба.

— Ако госпожа Джослин каже, че може.

— Джак, моля те. — Джак се смили, когато видя нетърпението в кафявите й очи. Тя имаше простичко, открито лице и беше ниска — почти дребничка — но излъчваше непоколебимост и решителност.

— Най-добре я попитай.

Госпожа Джослин прочете писмото от каноник Уескър, докато Мери чакаше, стиснала ръце пред себе си. Най-сетне вдигна очи към момичето.

— Единствената ти сестра ли? — попита тя. Пред нея беше книгата, в която бе записано кога е постъпила на работа Мери, колко човека са в семейството й.

— Да — отвърна Мери и погледна зад госпожа Джослин към заключения шкаф със спално бельо, замислена колко често е стояла тук и е чакала да получи чаршафи, завивки и калъфки за възглавници. Колко часа бе прекарала в тази къща и никога не бе искала услуга, нищо допълнително. Госпожа Джослин знаеше, че заплатата на Мари издържа семейството й — или поне онези, които бяха останали: по-малката й сестра и баща й. Знаеше, че една година не си беше ходила вкъщи. Въпреки това по-възрастната жена започна да оглежда адреса на писмото със стиснати устни. На Мери й се прииска да изтича до нея и да я зашлеви, да я разтърси. Пусни ме, пусни ме…

— Ще отнеме само два часа, ако Джак ме закара — рече най-сетне Мери. — Влакът няма да дойде преди три, а след това има чакане… — Така мразеше да се моли.

— Ако и други от семейството бяха у дома, и дума не можеше да става — заяви госпожа Джослин. — Трябва да попитам госпожа Кавендиш. Върви да изчакаш в килера.

О, господи, помисли си Мери. Дърта мръсница. Тя знаеше не по-зле от другите, че през повечето време лейди Октавия не желае да я безпокоят. Нещо се беше случило в Лондон, ала нито една от прислужниците не знаеше какво; нито господарят, нито младият господин Хари се прибраха; дъщерите също ги нямаше. Лейди Октавия беше като призрак, следователно Джослин нямаше да я попита. Щеше да накара Мери да чака цял ден, а след това да й откаже.

Мери хукна към конюшнята и захвърли бонето и престилката, дръпна шала си. Чу вика на госпожа Карлайл, но не й обърна внимание.

— Какво каза госпожа Джослин? — попита Джак.

— Каза, че може — излъга Мери.

Никога досега не беше яздила кон и ако мислите й не бяха другаде, сигурно щеше да й хареса, докато светът се разгръщаше около тях по време на двучасовото пътуване. Тя прегърна Джак през кръста, отначало я беше страх, но скоро свикна с движението. Най-сетне отпусна буза на гърба му. Навътре в полята човек имаше чувството, че се намира на един милион километра, че е на тропически остров. Ливадите бяха изгорели от жегата, песъчлива пътека пресичаше като колона ширналата се земя, през последния час провинцията бе като упоена от горещината, пиренът оранжевееше на фона на синьото небе. Не се интересуваше дали някога ще се добере до дома, защото знаеше какво ще завари, когато отиде там. Знаеше, че ще подуши града и се оказа права: когато превалиха последното възвишение, той се ширна пред тях, обгърнат в дим и мъгла. Копитата на коня започнаха да се пързалят по време на спускането и когато стигнаха улицата, във въздуха се понесоха: прах, дим и песъчинки.

Джак спря край пивницата до рекичката. Ако се изключеше миризмата, ако обърнеш гръб, можеше да си представиш, че си на приятно място. Рекичката ромолеше по каменисто корито, на отсрещните поляни пасяха овце и ги поглеждаха с бялото на очите си. По-късно щеше да мисли за малкото мостче като за граница между рая и ада. На шарената сянка между ясените Джак остави коня да се напие с вода.

— Ще се оправиш ли сама? — попита я той. — Искаш ли да дойда?

— Върви си у дома — настоя тя.

— Не мога.

— Ще остана тук през нощта. Сама ще се прибера. Върви си.

Той се поколеба и започна да мачка шапката в ръце.

— Ще чакам до шест.

— Както прецениш — отвърна тя. Направи няколко крачки, но след малко се обърна към него. — Благодаря ти, че ме доведе, Джак — рече тя. — Моля те, върви си.

Той й отправи една от инатливите си, замислени усмивки.

— Ще се върна утре сутринта в осем — рече той.

Спусна се надолу по хълма.

Навремето долината беше зелена, имаше едно-единствено селце. След това някой — дори не му знаеше името — беше построил водна мелница. Вземаше използвани дрехи и одеяла от фабриката, разчепкваше ги, превръщаше ги в нишки, переше ги и ги превръщаше в прежда. Наричаха я „дреб“. Фабриката за дреб се разрасна, бяха построени и други мелници и преди сто години бащата на Октавия бе дошъл тук и построил големите сиви каменни сгради край реката — фабрики по на пет и шест етажа, в които се намираха предачниците. Построи и дългите редици бараки, прокара и неугледните малки улички с къщи, опрели гърбове една в друга, на които дървените основи бяха положени направо на голата земя. За нула време всичко потъна в мръсотия.

Мери беше родена в една от тези къщи и смътно помнеше майка си — неясно очертан профил, както я виждаше, докато работи: размахала ръце, навела глава на една страна като птичка, лента тъмнокестенява коса, стегната здраво. Споменът беше мъгляв също като скреж по стъкло. Най-ясна в спомените й беше къщата — студена и мокра, с въже за простор в единствената спалня, един чаршаф опънат между леглата на родителите и децата — наредени заедно в едно легло, наместени глави до крака. През зимата зъзнеха, дъхът им се задържаше близо до тавана като мътен облак, който така и не се разсейваше. Нямаха абсолютно нищо; вечно бяха потънали в дългове. През лятото плъховете подтичваха покрай стената на нужника в края на улицата, от реката се вдигаше воня, а пък във фабриките, вълнените влакна полепваха по дрехите и кожата им. Те вдишваха тези влакна, а когато се решеха, те се сипеха от косите им.

Един ден, докато Мери работеше в помещението за опаковане, стъпила върху дървената кутия до майка си, чуха нещо странно. Беше писъкът на сирената за начало и край на работния ден, но този път беше пладне. Скоро след това навсякъде се възцари тишина и всички работници се обърнаха към вратата. Мери се разтрепери, без да знае защо.

След няколко минути дойде надзирателят; влезе в оградения със стъклени прегради офис, а след това двамата с управителя дойдоха при тяхната пейка и стиснаха ръката на майка й. Майка й пребледня. Тя направи няколко крачки и падна в несвяст.

 

 

Болницата се намираше малко настрани от тесния път, на километър от фабриката. Отпред имаше парапет, трева и кръгово обръщало за карети и каруци. Голямата врата с бели колони изглеждаше прекалено голяма за едноетажната сграда зад нея. Мери влезе и каза името си на жената на бюрото отпред, облечена в колосана униформа, с изпънат гръб, изпълнена с презрение. Когато чу презимето на Мери, изражението й поомекна. Стана и я поведе по коридора, минаха през още една врата. И там, седнал на дървена пейка пред общото отделение, посърнал от ужас, седеше бащата на Мери.

— Не ставай, татко — рече тя, когато той се опита да стане. Целуна го бързо по бузата и седна до него. — Какво казаха? — попита тя. — Какво правят?

— Почти нищо не може да се направи — отвърна той.

Франсис Ричардс беше на четирийсет и бе единственият родител на останалите си две деца вече десет години. Това личеше по лицето му: ужасната отговорност, шокът от нараняването му и пиенето бяха размили чертите му, сплескали изпитото му лице. Беше оставил шапката в скута си, стискаше я с чуканчето на китката, останала без пръсти. Навремето работеше като кардировач, заменяше прекъснатите влакна и празни бобини на огромните, оглушително трещящи машини. В деня, когато сирената зазвуча и работата бе прекъсната, причината бе по-малкият брат на Мари, Джоузеф. Той беше чистач и работата му беше да лежи под стана и да събира падналите влакна и макар да беше едва на осем, той знаеше много добре как да лежи притиснат към земята и да пълзи, също като Мери. Незнайно защо Джо се беше надигнал, а баща му, щом видял, че машината го заклещва, бе действал инстинктивно и бе протегнал ръка. Джо почина след половин час, а Франсис изгуби пръстите си. Това бе все едно да изгуби живота си, защото бе предач. Майката на Мери се държа още година, линееше от болест на белите дробове, която лекарят нарече конгестия, а Франсис, затъпял и унесен от пиенето всяка вечер, я нарече нещо друго. „Скапаната проклета вълна“, повтаряше той и се оглеждаше, за да удари, повали или счупи нещо. „Скапаната, проклета, гадна вълна“.

Сега погледна Мери и огледа грижливо изгладените й дрехи.

— Справяш се добре — рече той доволно. Очите му се напълниха със сълзи.

— Това не е важно сега — рече тя. — Къде е докторът?

— Дойде веднага.

— И какво каза?

— Каквото ти казах. Не може да се направи абсолютно нищо. — Той се разплака. — О, Мери.

Тя се изправи.

— Ще видим тази работа.

Направи крачка напред и отвори вратата на отделението. От всяка страна имаше по двайсет легла, подредени с военна точност. Подът, покрит с линолеум, блестеше. В средата бе поставена печка, която бълваше топлина, въпреки че навън бе слънчев летен ден. Тя тръгна през отделението, като се оглеждаше ту наляво, ту надясно, докато една сестра не я стисна за ръката.

— Не е позволено да влизате тук.

— Аз съм Мери Ричардс — представи се тя. — Къде е сестра ми?

— Не е позволено да влизате тук. Вече казах на баща ви.

Друга жена влезе в отделението. Колосаните им униформи припукваха, сякаш бяха от паус; сложната шапчица на сестрата в отделението танцуваше на главата й като украшение с крила. Мери се опита да помръдне, но първата сестра я държеше здраво.

— Дифтеритът е силно заразен — заяви тя. — А ти може да носиш някоя друга зараза.

Мери я погледна гневно.

— Тогава ме облейте с маркуч — сопна се тя. — Правете каквото искате.

Вече бе видяла Сара: познато лице в далечния край. Чу затрудненото дишане на тринайсетгодишната си сестра. До леглото бе поставена някаква купа: тинктура от евкалипт и терпентин; кашлицата й имаше метално звучене.

— Сара — прошепна тя.

— Не е позволено — повтори сестрата. Втората застана пред Мери, беше по-висока и едра. — Трябва да излезеш — разпореди се тя. — Ако не искаш да се докараш като нея.

На Мери й се прииска да я убие.

— Аз нямам такова заболяване — сопна се тя. — И ти го нямаш. Как се е заразила тя?

Жената вирна брадичка.

— Причините са много — отвърна.

Мери кимна.

— Знам какви са причините. Мръсната работа във фабриката и мръсните къщи.

— Ти сестра ли си?

— Не съм сестра — призна Мери. — Само че знам кой се разболява и кой не. — Тя погледна злобно жената и я изблъска с лакът, за да мине. Тръгна към леглото и приклекна до Сара, напипа ръката на сестра си под чаршафа, с който бе завита до брадичката.

— Не я докосвай — предупреди сестрата.

Мери извади ръката на Сара и я потри между дланите си.

— Тук съм, тук съм — прошепна тя. — Какво си направила със себе си, кажи?

От всички деца Сара най-много приличаше на майка им. Имаше гъста кестенява коса, докато останалите от семейството — включително Франсис — бяха с редки коси. Сега косата й беше прибрана назад, също като на майка й, за да не се заплита в стана, а по-късно, за да не пречи на довършителните работи: като черно крило, паднало над челото. Сара поразмърда пръсти и посочи гърлото си. Мери чу острото просвирване при всяка глътка въздух.

— Да — отвърна тя. — Но скоро ще приключи. Ще стане по-добре.

От носа на Сара потече кръв. Мери посегна да я попие с края на ръкава си, бръкна в джоба с другата ръка, за да намери кърпичка. И след това, най-неочаквано рукна обилно, ален поток на бялото легло, гневен на следобедната светлина. Сестрата блъсна Мери настрани.

Докато се върне при баща си, тя се беше почистила малко, без да се интересува от гнева на трета сестра, задето бе изцапала някакъв леген с вода. Накараха я да се жабури с антисептик и да си изтърка добре ръцете. Скараха й се и я изхвърлиха грубо от отделението, както бе изтръпнала от шок.

За нейно учудване, бяха минали четирийсет минути, ако можеше да вярва на часовника над главата на баща си; тя се почувства много уморена и еднообразните цветове в коридора се опитаха да се преборят, да не се замъглят пред погледа й, превърнаха се в безсмислени правоъгълници и светли петна от прозорци. Вдигна ръка, за да се задържи, и дланта й се плъзна по боядисаната стена; погледна баща си и се замисли за разказите за собствения му баща — мъж с осакатено дясно коляно, поразено от артрит, след годините работа като шивач кърпач във фабриката за памук. Той дошъл в Йоркшир, защото си мислел, че работата тук ще бъде по-лека. Спомни си разказа за момиче, което работело на предачна машина и също като Джоузеф било подхванато от машината, повлечено от нея, как се подмятало вътре, докато валяците не смазали всички кости и останките й затлачили машината. Спомни си как, когато Джоузеф почина, Франсис каза, че баща му е пропътувал целия този път за нищо, че вълната е лоша работа, също като памука, че те всички били зверове, създадени да бъдат смазани по един или друг начин. Спомни си колко гневна беше тогава, защото мразеше начина, по който той говореше, сломен, останал без капка достойнство.

Знаеше, че той я мисли за жестока, защото не плака, защото след инцидента по лицето й се беше изписал онзи поглед, решителен, нацупен, а също и след смъртта на майка й. Дори сега не можа да се насили да заплаче или да му подаде ръка, за да му помогне да стане, макар да забеляза, че той я разбира. Гърдите й отново се свиха болезнено и в гърлото й заседна буца.

— Трябва да отидем в другия край на болницата и да чакаме там — заяви тя.

— Защо? — попита той. — Местят ли я? — Най-сетне беше станал и се олюля от една страна на друга, без да изпуска шапката от ръцете си. — Какво има в другия край на болницата? Друга стая ли?

Тя не намери сили да се държи мило; нямаше енергия и за това.

— Там е моргата — заяви тя, стисна ръката му и го поведе напред, превит от мъка на две, безпомощен. Сякаш някой го беше ударил. Неочаквано изхлипа, захленчи.

— Изправи се. Не им позволявай да те видят, че плачеш, татко — изсъска тя в ухото му. — Чу ли ме? Да не си посмял да им доставиш това удоволствие.