Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (3)

Трета глава

Три месеца по-късно, семейството беше в Лондон.

Тази година Луиза щеше да бъде представена в двора: пропуск за широкия свят, паспорт към изгоден брак в обществото.

Началото на сезона беше бляскаво, макар не всички да бяха в града. Все още бе едва март; Великден не беше дошъл, но въпреки великолепното слънце сутринта, бе почти невероятно, мислеше си Луиза, че зад замъглените прозорци има нещо, което си струва да се види.

Тя се озърна през рамо и се огледа във високите чак до тавана огледала при шивачката. Камините в двата края на стаята бяха запалени и между другите две момичета и придружаващите ги майки шивачките бяха отпуснати на колене и набождаха и махаха карфиците по безкрайните метри бял тюл и сатен. Октавия седеше с Шарлът и се опитваше да събуди интереса на безразличната си по-малка дъщеря с дискретните разлики между различните стилове; в отговор, Шарлът отпусна глава на рамото на майка си и се престори, че спи.

Луиза преценяваше обективно отражението си: не изглеждаше никак зле, беше доста висока, с нежна, бледа кожа. Роклята й за представянето беше ниско изрязана на раменете и разкриваше красиво деколте; ръкавите бяха от бухнал, бродиран газ. Въпреки това много й се искаше да не е руса; този цвят й се струваше напълно безинтересен. Предпочиташе да е Лили Елси или Дейзи Ървинг или Гърти Милър с гъстите им тъмни коси, прибрани на врата с изящни дискретни панделки и тиари. На нея, разбира се, не й разрешиха да види представянето на нито една от тези жени; знаеше за тях единствено от клюки и вестниците, защото бяха актриси, а при Ървинг положението беше още по-зле, тъй като тя участваше в киното.

Независимо от това, Луиза завиждаше на живота им. Как само й се искаше да пее в някой мюзикхол или на сцената, също като Лили Елси. Говореше се, че преди шест години цял Лондон е бил в краката на Елси, че мъжете й изпращали копия на сценичните й накити, но изработени с истински скъпоценни камъни, че се трупали около вратите за сцената и по коридорите на театрите. Сигурно е било изключително вълнуващо. И на нея й се искаше мъжете да примират, когато чуят гласа й, да притаяват дъх, когато тя въздиша. Щеше да е истинско очарование, ако оставяше след себе си опашка от нещастно влюбени мъже; дори гледката на малцината, които сега следваха двете с майка й, докато пазаруваха на Оксфорд стрийт, и я зяпаха на вечери и концерти — сякаш тя не можеше да ги види, което бе изключително смешно — та всичко това, цялото зяпане и преследване бе просто супата, която предшестваше основното. Тя копнееше да я обожават и очакваше да го изпита. Искаше да бъде обожавана, не просто да я зяпат; да ги побърква от желание, не просто да я следват. Щеше да бъде недостъпна и безгрижна, докато примираха в краката й. А колко добра щеше да е в това.

Лондон по време на сезона бе, без всякакъв свян, пазар за брачни партньори в особено големи размери. Тъкмо затова бяха послужили и уроците по пиано, и часовете за изискано поведение, и учителите по френски: за да се впримчи баронет или каквато и да е незначителна титла, или пък богатство. Макар и напълно ненужно — Луиза бе убедена, че може да постигне всичко това и без помощта на сезона; всъщност, един-единствен ден на Аскот бе напълно достатъчен — човек трябваше да се показва. И да оглежда. Трябваше да се приемат покани за закуска, обяд, чай, вечеря, балове. Човек трябваше да се гмурне в потока и да разбере дали може да плува. Тя, както и стотиците други момичета, които наводняваха Хайд Парк, Кралската академия и приемните в двора, деня на надбягванията и Хенли, бяха издокарани с шапки и палта за езда, рокли за чай и костюми за плаване, дантели и крепон за кралския прием. Всичко това приличаше на безкрайно дълго надбягване, което й бе предопределено да спечели.

Някои дни, още със ставането, вълнението й се струваше почти осезаемо. Къщата на Гроувнър Скуеър тръпнеше; онези от прислугата, които бяха взели от Йоркшир изглеждаха по-ведри, по-жизнени, отколкото по времето, когато бяха заврени по средата на нищото в Ръдърфорд. Дори никога повече да не видеше старото имение, щеше да е безкрайно щастлива! Лондон бе много по-бляскав: имаше много повече хора и толкова много забавления. И бе безумно весело. Улиците бяха пълни с теглени от коне омнибуси и карети, щъкаха пешеходци, провираха се велосипеди. Дори цял ден да гледаш през някой от прозорците на Ръдърфорд може и да не видиш една карета, докато тук… Може и да се напредваше съвсем бавно по задръстените улици, но пък бе такова забавление да си седиш в каретата и да наблюдаваш хората по тротоара. А щом каретата спреше, някой отваряше вратата и тълпата се отдръпваше. Майка й я беше научила на това. Не спирай; не поглеждай нито наляво, нито надясно. Слизаш и продължаваш право напред; нито се прегърбваш, нито се колебаеш. Просто гледаш напред. Вратите на магазините се отваряха сякаш по магически начин, за да влязат; майка й едва поглеждаше портиера в ливрея, който отваряше. Трябваше да си внимателен, това бе проява на добро възпитание. Трябваше да се кима едва забележимо на портиера или на кочияша, който отваряше вратата на каретата, трябваше да се казва „добро утро“ на персонала. Повече не бе необходимо.

Луиза се възприемаше като цветенце, израснало нависоко, така че всички да му се възхитят, а след това се усмихваше мрачно на сравнението. Ами ако някой наистина се възприема като цвете? Господ бе наясно, че когато навърши двайсет и три или двайсет и четири ще гледат на нея като на оставена да вехне някъде; цветята цъфтяха и радваха окото за кратко, така че тя трябваше да се възползва от отреденото й време. Когато една вечер двете с майка й се появиха на едно соаре, се чу тих шепот на възхищение. Мама беше прекрасна, разбира се. Но истината бе, че тя, почитаемата госпожица Кавендиш, красивата малка розичка — тя привличаше погледите. Знаеше го и това я караше да мърка също като доволно коте. Нямаше нищо против да го признава, а и защо не? Бе истинска прелест да си Луиза.

Що се отнася до роклята за представянето, тя показа снимка на Лили Елси на майка си и я помоли роклята за двора поне да бъде бродирана по същия начин: венци от цветя и листенца на ниското деколте, а органдинът на гърдите да е обшит със ситни люспички от диаманти, като дъждовни капки. Майка й заяви, че било прекалено натруфено, че е достатъчно роклята за двора да е с дълъг шлейф, с нежен воал, който ще се стели на гърба й, и подходящ букет свежи цветя, без някой да превива гръб стотици часове, за да бродира рози върху подгъвите.

Луиза се цупи известно време. Навремето дядото на Луиза бе успял да осигури министър от кабинета да представи Октавия в двора, въпреки че бе от семейство на търговци. Роклята на майка й за представянето през 1891 г. все още се съхраняваше в ленен чувал в гардероба. Беше огромна; само шлейфът бе дълъг три метра и половина и имаше две хиляди перли по бюстието и на ханша. Тази рокля й бе помогнала да впримчи баща й. Тъкмо затова сега тя изнемогваше пред огледалата заедно с Мадлин Гроувнър от дясната й страна, огромното непохватно момиче, което вонеше на привилегии. Погледна я — корсетът беше твърде стегнат около преливащата й от дебелина талия и тя бе натруфена като кралска особа — докато нейните естествени грация и стил не бяха изтъкнати по никакъв по-специален начин. На Луиза Кавендиш й бе писано да бъде Пепеляшка в семплата си бяла рокля. Искаше й се да потъне в земята от срам.

— Миличка, не прави такава физиономия — подвикна майка й и утешителният й глас заглъхна сред метрите сатен. — Остана само още една проба. След това ще пием чай.

Луиза погледна шивачката. Момичето, навело глава, забождаше последната част от подгъва; с едната ръка се беше подпряло на пода, докато преценяваше как пада роклята. Поради причина, която й се струваше необяснима, на Луиза й се прииска да стъпи върху ръката, да я смаже, за да чуе как момичето изпищява. Удивена от себе си, тя се изчерви и усети, че я обхваща страх.

— Хайде, побързай — рече тя на наведената глава. — Иначе ще падна. Ужасно съм изморена.

Момичето се усмихна. На Луиза й мина през ума, освен това остана изненадана, че е съвсем млада, може би твърде млада, за да е достатъчно компетентна. Беше дребничка — кокалеста, слаба — и безупречна в роклята на сиво и бяло райе на модната къща. Главната моделиерка приближи; работата бе приключена; свалиха роклята. Дребната шивачка се опита да се пребори с огромния си товар от плат, който почти я погълна, и през отворената врата Луиза мярна стая с пейки и шевни машини и едно момиче, което си бършеше ръцете, вероятно плувнали в пот.

Дойде време и за последната проба за този ден: бална рокля, осмата, която бе ушита тази пролет за Луиза, и най-красивата конфекция от бледорозово, което едва докосваше раменете й и се стелеше, фуста след фуста до пода. Всяка от фустите беше копринена, както и роклята, така че обхващаше фигурата й, а при всяко движение, когато танцуваше, щеше да се долавя неспирен шепот, прелъстително жужене на полите.

— Изглеждаш много добре — обади се майка й. — Ти какво мислиш, Шарлът?

По-младото момиче направи физиономия.

— Бухнала — заяви тя.

— Самото съвършенство — намеси се шивачката.

— Да — съгласи се Октавия. — Наистина е самото съвършенство.

Нищо друго нямаше да е приемливо.

 

 

В блажения следобеден хлад излязоха на Бонд стрийт. Денят гаснеше над покривите, хвърляше млечносива и жълта светлина; беше почти четири. Бащата на Луиза бе поискал каретата — беше в Камарите на парламента, за да се види с колега, затова им повикаха такси. Трите се сбутаха в него, колкото бе възможно по-бързо — беше тясно и те се разсмяха, докато се пъхваха вътре по тясното стъпало отпред.

„Клариджис“, известният хотел на Брук стрийт, се намираше по средата между Ханоувър и Гроувнър Скуеър, близо до лондонския им дом. Новата му фасада от червени тухли беше любима на Октавия; напомняше й за цвета на Ръдърфорд. Тя влезе във фоайето и се огледа.

— Защо спираме? — попита Шарлът. — Гладна съм.

— Обещах на Хети да се видим. Интересно къде ли е тя?

— Досега не съм виждала госпожа де Рей на друго място, освен пред поднос с чай в четири часа, мамо.

Октавия се усмихна. Истина бе, че първата жена, с която Уилям я запозна в Лондон, съпруга на дипломат, бе приела присърце английската традиция след няколко назначения в страни с неблагоприятен климат. Хети де Рей дори довери на Октавия, че като млада й се е налагало да се примирява и със съмнителен непалски чай, пренасян на гърбовете на не особено чистоплътни якове, така че, след като бяха в Лондон за постоянно, тя се бе зарекла да компенсира хилядите неудобни следобеди в Далечния изток с постоянно място на меките кресла в „Клариджис“.

Шарлът се оказа права: Хенриета де Рей беше в центъра на чайната, истинско видение в лилава тафта. До нея се бе настанила дъщеря й Флорънс.

Жените се прегърнаха; дъщерите размениха усмивки.

— Какво ще правиш утре сутринта? — попита Флорънс.

— Не знам. Имам две покани за закуска. Едната е у семейство Порет. — Луиза потръпна, когато чу името на забележително грозната американска наследница на стоманата.

— Ела с мен на езда в парка.

— Шарлът също трябва да дойде.

Шарлът се усмихна, когато споменаха дейност, благодарение на която поне щеше да е навън, и програмата за сутринта бе направена. Момичетата се отпуснаха и се заслушаха, докато майките им обсъждаха десетки срещи, отворили тефтерчетата си: трябвало да отидат в тази галерия, но вечерята щяла да е истински кошмар. Тази вечеря, този бал, най-вече не и тази лекция. Така инвестицията от хиляди лири, направена от майките, се изплащаше. Шарлът не обръщаше внимание; повечето вечери щеше да си стои вкъщи. Всички бяха единодушни, докато поглъщаха истинска кула пастички и малки сандвичи, че Великден — до празника оставаше само седмица — щеше да е многолюден. Хети де Рей се приведе над масата към Октавия.

— Какво мислиш? Госпожа Канфорд е в града.

— Мили боже.

— Никой не предполагаше, че той ще я пусне!

— Кого? — полюбопитства Луиза.

По-възрастните жени се отпуснаха назад, докато им наливаха чай.

— Тя беше от момичетата на краля — обясни Флорънс. Майка й изшътка, ококори се и наведе глава към Шарлът. — Е — прошепна тя, — едно време.

— Сигурно е престаряла — отвърна Луиза.

— Съпругът й я заключваше в дома им в Кент, защото очаровала нечий син — добави Флорънс. — Той бил на двайсет, а тя на трийсет и девет.

Хети изви очи към Октавия.

— Просто не разбирам откъде научава тези клюки. — Обърна се към Шарлът. — Запуши уши, миличка. Всичко това е прекалено тривиално, за да се изкаже с думи.

По-възрастните жени се усмихнаха една на друга. Октавия харесваше Хенриета; тя беше прагматична и ведра жена. В продължение на осемнайсет години послушно бе следвала съпруга си при всяко негово посланическо назначение в различни точки на света. Най-дълго бе останала в Непал, където според разказа й, съпругът й Хърбърт бе създал друго семейство и вече имаше цяла орда деца от новата си жена. Когато Хети разказа на Октавия, тя остана потресена.

— Ти не беше ли съсипана?

— Разбира се, че бях — отвърна напълно спокойно Хети. — Бе толкова прозаично от негова страна.

Хети и Хърбърт имаха три момчета, вече женени, на служба при Джордж V; Октавия на няколко пъти се беше питала дали няма да е зле Луиза да се омъжи за един от тях, ако не успее да си осигури титла. Те изглеждаха предани, но скучни момчета, тъкмо типът, който щеше да държи Луиза изкъсо.

— Какво стана с италианката? — попита Октавия приятелката си.

— Получава издръжка — уведоми я Хети. — Много досадно.

Не че Хенриета някога бе страдала от недостиг на пари заради държанките на съпруга си. Парите буквално се лееха от именията им в Линкълншир и от някаква ужасна мина в Южна Америка. Октавия, запазила спомена за шумните фабрики на баща си в сърцето си, се стараеше да не мисли за мините. В такива моменти си казваше, че всички — любими съпруги, семейства от висшата класа — са стъпили върху плаващи пясъци: плаващите пясъци на чуждия труд. Ако си позволеше, отново чуваше неспирния трясък на становете и гръмкия глас на баща си. Затвори очи и се вслуша в далечната музика на струнния квартет. Бе много по-приятно да не знае. Прииска й се наистина да не знаеше; за секунда пожела да е на мястото на Луиза.

— Не ме слушаш — обвини я Хети.

— Извинявай.

— Швеция.

— Швеция ли?

— Хърбърт заминава за Стокхолм. За Олимпиадата, нали се сещаш, през лятото.

— Да, разбира се.

— Официален представител. Негова светлост.

— Прекрасно.

Хети се усмихна.

— Не, мила, изобщо не е прекрасно. Не мога да си представя нищо по-ужасно. Но той е предоволен. Така се замислих за Италия. За момичетата.

Флорънс вече бе стиснала ръката на Луиза, посветена в тайната.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не и във Венеция, разбира се — продължи Хети. — Не и през лятото. Адриатика. Може да се върнем през Швейцария. Мисля, че ще бъде забавно. И Шарлът ще дойде, разбира се. — При тези думи по-малката наостри уши.

— За съжаление съм поканена в Брайтън при една приятелка от училище. — Погледна умолително Октавия. — Катрин, мамо. Нали каза, че може. Те имат бунгало и всичко, както си му е редът. Моля те.

Октавия кимна.

— Не съм забравила — отвърна тя. Усмихна се на Хети. — През август Уилям е в Йоркшир. Трябва да съм там.

— Ами аз, мамо? — надигна умолително глас Луиза.

Октавия погледна по-голямата си дъщеря. Какво можеше да изгуби? Вероятно ставаше въпрос за последното лято, преди Луиза да се омъжи.

— Защо не — измърмори тя. — Благодаря ти, Хети.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

Тя се поколеба за момент.

— С удоволствие, но няма да мога — отвърна. — Ловът започва на четиринайсети. Уилям ще настоява да съм у дома.

Тя имаше дълг към него, а и това беше тяхна традиция. През тези няколко уикенда трябваше да поеме задълженията си на домакиня. Венеция и Адриатика избледняха; тя погледна към стиснатите ръце на Флорънс и Луиза и се усмихна философски.

 

 

Пролетта изненада Ръдърфорд Парк.

Беше нетипично топло през дните преди Великден — толкова топло, че отвориха прозорците и се захванаха с чистенето от сутринта. Беше като ранно лято, глогът бе потънал в цвят, тревата бе неземно зелена след дълбокия сняг. Ябълковите дървета бяха обсипани с цветчета. Листенцата на бука край алеята се разтваряха, нарцисите в градината вече прецъфтяваха.

Госпожа Джослин беше в Лондон заедно с господин Брадфийлд, камериерките, готвачката и първия лакей, Харисън, въпреки това животът в къщата следваше обичайния си ход. Главната прислужница, Дод, все още бе на поста си. Всички зимни завеси бяха свалени под орловия й поглед; прозорците бяха измити; дебелите възглавници от мебелите бяха отнесени за пране заедно с тишлайферите и покривчиците за облегалките на креслата и канапетата; плътните персийски и индийски килими бяха изнесени навън, за да ги изтупат и да почистят петната, които прислужниците не бяха успели да заличат. Тъй като бяха твърде тежки за въжетата, килимите бяха отнесени от градинарите на Марч на оградите. Под яркото слънце, след като ги биха с метли и пръчки, оранжевите, златни и сини медальони на Кашан и Табриз започнаха да се виждат по-добре.

В стаите на голямата къща към Мери Ричардс и Синтия Райт се присъедини и Бети, прислужницата, която изпълняваше общи поръчки. Рамо до рамо изтъркаха каменните подове със сапун и вода. Дървените подове в дневната и библиотеката и кабинета блестяха от полиращия препарат на „Джонсън“, почистените мебели ухаеха на лавандулов крем, ленено масло и терпентин; медните съдове в кухнята бяха лъснати със смес от пясък, сол, брашно и оцет. Без да спира да се оплаква и да се притеснява, госпожа Карлайл беше заминала, за Лондон, след това до нея достигна слуха за качествата на парижкия шеф — според Хелън де Монтфорт всеки приличен дом трябва да си наеме такъв. Тъй като готвачката я нямаше, хората от персонала ядяха гозбите на госпожа Марч: обикновено пудинги с бъбречна лой, в които имаше повече мазнина, отколкото месо; хляб и сирене; пайове от бекон и мазнина; картофена супа, солени торти с мас. Синтия изяждаше всичко с апетит, но Мери се мръщеше; имаше чувството, че семейство Марч се изхранват само с мазнотии. За вечеря получаваха хляб и мазнината, останала от говеждото печено, която бе събрана и оставена да се стегне в големите бели купи в килера. Според Мери, цялата тази работа беше отвратителна. Питаше се дали господарката знае, че госпожа Марч сервира подобна храна. Питаше се къде отиваше храната, която би трябвало да са изяли. Беше сигурна, че госпожа Марч я прибира в килера си, а после дребните дебели деца на семейство Марч се тъпчеха до пръсване.

— Дребни гадове — измърмори тя.

— Кои? — попита Синтия и изпухтя. Бяха се заели да смесят асфалт и ленено семе, за да лъснат печката в кухнята.

— А, никой — отвърна Мери. — В килима са се сврели молци. — Синтия се съгласи по обичайния си темерутски начин.

Вдигнаха очи; Наш беше застанал на прага. Беше навил ръкави и се усмихваше.

— Елате в килера.

— Как ли пък не — отвърна Мери.

— Не е за работа. Елате да видите.

Беше три и половина следобед — оставаше час и половина до обичайната им почивка. Мери погледна Синтия, която не чака втора покана; почернелите четки и кожа бяха пъхнати веднага в кутията.

— Не сме приключили — възропта Мери. Синтия обаче бе преполовила пътя до вратата.

В килера седеше Енид Блис, тънка като хрътка, потънала в униформата, която й беше твърде голяма след бронхита, който прекара през зимата. До нея седеше майка й, а от другата страна на тясната маса се бяха настанили братята и сестрите на Енид, също като комплект руски матрьошки, подредени от най-голямата до най-малката, а най-дребното момиченце, копие на Енид с огромни кафяви като на крава очи и тънки ръчички, бе с прибрана под вълнена шапка коса. Бяха извървели пеша петте километра от селото. По средата на масата бе поставена плодова пита голяма колкото чиния за вечеря и един от гигантските кафяви чайници на готвачката заедно със слугинските чинии за чай и прибори. Алфред Уитли се суетеше малко настрани, без да откъсва очи от питата.

— Ама какво ви чака, ако тя ви види — прошепна Мери.

— Да, но няма — отвърна Наш. — Дод отиде в Йорк.

— В Йорк ли? Защо?

— Заради нещо, което нейна светлост видяла в Лондон. Щяла да го донесе тук.

— Какво нещо?

Наш само се усмихна.

— Скоро ще видим.

Мери въздъхна нетърпеливо.

— Къде е госпожа Марч?

— Навън — отвърна той. — Затова давайте да ядем, преди тя да се докопа до сладкиша.

Мери седна, изпълнена с прекрасното чувство на виновно задоволство. Ръцете я боляха, коленете я боляха, гърбът я болеше, всичко я болеше; хората казваха, че всяка прислужница има болни колене, но тя все още не се оплакваше. Боляха я кръстът и бедрата — издължени и жилави от постоянната работа. „Така приличаш на цирково куче“, беше казала надзирателката във фабриката. „Твърде висока си, за да се сгънеш отдолу, без да се сецнеш“, подхвърли тя, докато се опитваше да я цапардоса, а тя се гърчеше под стана в опит да хване нишките. Усмихна се вътрешно и си помисли: „Да, ама се махнах, виж сега кой е куче, тъп мастиф такъв“. След това с огромно удоволствие вдъхна аромата на чай и сладкиш. Замисли се над ругатните, които непрекъснато нахлуваха в главата й, независимо дали имаше желание да ругае или не; наподобяваше загнила нишка гняв, която тя непрекъснато се опитваше да потисне. Искаше й се да се буди щастлива, като госпожица Амели или госпожица Луиза; те винаги изглеждаха като котки пред чинийка със сметана, доволни от себе си, красиви. Погледна към госпожа Блис, която също като нея никога не е била красива. Това обаче по нищо не личеше да я притеснява.

— Успях — рече по-възрастната жена, лицето й поруменяло от гордост. — Дадоха ми сушените плодове на Коледа, та си рекох: „Те нали заминаха, няма ги никакви; поне да нахраня както трябва Енид“.

— Ще ни обесят за тази работа — ухили се Синтия.

— Каквото сте чули и видели си остава тук — отвърна госпожа Блис.

Разрязаха сладкиша.

 

 

В шест часа внесоха килимите.

Наш им помогна, докато се опитваха да се преборят с тях в голямото антре, въпреки че никой не очакваше от него подобен жест. Дългото руло на килима от Табриз бе оставено в хола. Без пердета, стаята изглеждаше почти празна, пълна със светлина, лишена от комфорт. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Когато помощник-градинарите излязоха, Наш затвори вратата, пристъпи към прозореца и погледна към алеята.

Той беше от селото в долината, където се намираше църквата, старата ферма Уортън и жилището на енорийския пастор, където новият свещеник — боязлив оксфордски възпитаник по теология, без усет към повереното му паство — редовно се криеше; и имаше още двайсетина къщи, скупчени около мегдана. Всичко тук му се струваше полузаспало сред ширналата се долина на Йорк. По-нататък, към Ричмънд имаше военен лагер, но на Наш не му беше приятно да ходи нито към лагера, нито в града. Той предпочиташе тихо и спокойно място за живот.

Докато седеше в празната белота на стаята, той извади книгата от джоба си. Беше я взел от библиотеката на господаря. Погледна корицата. Беше красива, с лакирана червена кожа, заглавието в златно: Джон Кийтс. Беше я разглеждал преди, бе запомнил думите: „Страх владее го да последва призрачните гласове и творение от красота…“

Обичаше поезия. Книгата нямаше да липсва на лорд Кавендиш; можеше да я задържи, ала добросъвестността и честността не му позволяваха. По-късно щеше да я върне, след като всички си легнат.

— Какво правиш?

Наш подскочи. На вратата бе застанала Мери.

— Чета.

Тя пристъпи към него в угасващата светлина и в първия момент му заприлича на призрак. Когато приближи, той се зарадва да види откритото й, усмихнато лице. Наведе се към него.

— Какво четеш? — Взе книгата и разлисти страниците. — Ти си бил много потаен — отбеляза тя.

— Харесва ли ти?

— Кое?

— Поезията. Харесва ли ти?

— Не знам. Никога не ми е оставало време. Там, откъдето идвам, няма много.

Те се спогледаха: прислужница и лакей, които обикновено се държаха настрани един от друг — дори седяха отделно на масата за прислугата.

— Ти си от една от фабриките — отбеляза той.

— Фабриката за камгарна прежда в Блесингтън, да.

Господарката обикновено довеждаше по някоя прислужница от фабриката. Това бе благородна постъпка, спасение; всички го знаеха.

Емили също беше от град с фабрика. Той дори беше чувал, как прислужници, които се отбиваха на гости, коментират, че лейди Кавендиш действа странно, че никой не иска момиче от фабрика в почтена къща, сякаш момичето ще избяга с приборите за хранене или ще изяде всичко в кухнята. Когато човек чуеше как хората говорят за градовете с фабрики, очакваше да се срещне с кръвожадно животно, не с човек. Определено не и с момиче като Мери с прям, преценяващ поглед.

— Колко време си вече тук? — попита той.

— Какво… досега не си ли ме забелязал?

— Забелязал съм те, но откога си тук?

— От две години. — Тя изглежда му се присмиваше, устните й бяха изкривени в хитра усмивчица.

— А колко време остана във фабриката?

Тя се отпусна рязко на покритото кресло. Вдигна тясната пола на униформата и я разстла около себе си, сякаш бе бална рокля.

— Леле колко е приятно — прошепна тя. Усмихна се. — Ще ме изпортиш ли?

— Не.

Тя продължи да го наблюдава.

— Бях в тъкачницата заедно с мама — рече тя. — Бях на шест. Дадоха ми кутия, на която да стъпвам, за да достигам стана.

— На шест години ли?

— А ти с какво се занимаваше, когато беше на шест?

— Ходех на училище. Помагах да се сади градината, после ходех да събираме реколтата. Чистех пътищата.

— Пътищата ли си чистел? Защо?

— С това се занимаваше татко.

— Това не е кой-знае каква работа.

— Не е, наистина — съгласи се той. — Той е бил на шейсет и шест, когато съм се родил. Имал е друга съпруга преди мама. И петнайсет деца.

— Петнайсет ли? — Мери вдигна ръце. — Като скакалчета!

Той се разсмя на сравнението. И майка му казваше нещо подобно. За разлика от баща му, нейното либидо не бе така бурно и ненаситно. Той почина, когато Наш беше на седем; смътно помнеше теглената от кон катафалка, черната черга, метната върху коня, завързан за портата за църковния двор. Тогава се хвърли в сянката на източеното дърво край гроба и осъзна, че баща му никога повече няма да е до него и при тази мисъл ревна толкова силно, че майка му трябваше да го вдигне на крака и да го шамароса през лицето. С това настъпи краят на мирното царство на небрежния му, изпълнен с обич баща и настъпи режима на неспокойната му майка.

— Не бих казал — прошепна той. — Не, не е така. Просто той имаше предостатъчно любов в себе си.

Вдигна поглед. Мери го наблюдаваше сериозно.

— Мислиш ли понякога за Емили? — попита тя.

Той кимна.

— Мисля за коледната нощ.

— Ти си бил на реката. — Мери скръсти ръце пред себе си. — Аз не мисля почти за нищо друго.

Помълчаха за кратко. И двамата си припомниха как Емили чистеше точно тази стая, толкова дребничка, толкова руса. Толкова тиха.

Тя погледна Наш.

— Ти разговаря ли с Джак Армитидж?

— С Армитидж ли? Не.

— Мислиш ли…

Тя се наведе напред.

— Какво?

— Няма значение. — Тя скочи. — Май забравих какво дойдох да ти кажа — рече тя. — Госпожица Дод се върна в каруца на магазин „Дейт“ в Ричмънд. Седеше до кочияша също като савската царица с несресана коса. — Тя подпря ръце на ханша. — Кажи ми сега, какво, мамка му, имаше отзад.

 

 

На следващата сутрин тайното нещо бе показано в цялата му прелест.

Двама мъже дойдоха чак от Йорк в друга каруца и донесоха огромна туба бензин, която поставиха до машината, докарана предишната вечер. Каруцата бе оставена пред къщата. Главната врата беше отворена, а изтупаните навън килими бяха разстлани в голямото антре.

— Какво става? — питаше се Синтия.

— Дод каза, че имало нещо общо с чистенето.

— Значи само дето си изгубихме времето вчера — отбеляза Синтия. От зелената врата наблюдаваха тайно как помощник-градинарите вдигат килимите, за да ги изпънат.

— Дод разправя, че първо имали нужда да се изтупат и проветрят — измърмори Мери.

Един от мъжете дойде откъм каруцата. Носеше гъвкав маркуч, който тръгваше от каруцата, изви се по стълбите и мина през вратата. Обърна се и вдигна ръка, след това притисна края на маркуча в ръба на килима. Чу се нещо като гръм откъм алеята навън. Дългият маркуч беше прозрачен и те видяха как нещо вътре в него се движи. Застаналите зад Мери Бети и Енид подръпваха роклите си.

— Дръпни се — повтаряха те. Бумтежът на машината навън отекваше и се разнасяше в голямото антре също като глас на банши. — Изяжда го — писна Бети. — Туй е змиица!

— Не говори такива глупости — отвърна Мери. Изтича напред и запуши ушите си с ръце, когато се приближи. Накрайникът на маркуча се движеше по огромния килим и зад него оставаше по-светла следа. Наш я погледна право в очите над шума; крещеше нещо.

— Какво? — изкрещя в отговор тя, но така и не чу отговора. Той пристъпи към нея, ухили се и я стисна за ръката. Поведе я към хола. — Какво е това? — извика тя.

— „Парна чистачка“ — обясни той. — Засмуква мръсотията. — Той я поведе към прозореца и тя видя мръсотията и прахта да се вихрят в маркуча и да попадат в торбичките на машината. Каруцата се тресеше под напорите на помпата с бутало. — С такава машина били почистени килимите в абатството за коронацията.

— Звучи като дявола — призна тя.

— Така си е — съгласи се той. — Шумна е. И струва колкото цял дявол. Лейди Кавендиш я е видяла миналата седмица, така каза Дод. Изпратила писмо. На някакво място в Лондон организирали цяло парти, за да видят как работи. Видели как всмуква мръсотията. Тринайсет лири, за да се изчисти цялата къща.

— Ама нали вчера ги изтупахме и изчеткахме?

— На това му се казва истинско чистене.

— Мили боже — въздъхна Мери. Тя се отдалечи, върна се в антрето, спря за кратко, колкото да види чистите ивици по килима от Табриз, замисли се колко дълго двете със Синтия бяха чистили килима и колко усилия бяха вложили. Той каза, че това било истинско чистене. Момичето се намръщи.

Тринайсет лири, помисли си тя.

Тринайсет лири платиха на Енид, задето цяла година търка тигани и мие чинии в килера. Мери погледна към лицето на момичето, очертано на открехнатата врата към стълбите, място, на което обикновено никой нямаше да я види, където нямаше дори да помисли да застане чак до следващата година, когато семейството заминеше.

Тринайсет лири.

За една тъпа машина, за един ден работа.

Просто от проклетия, в царящия около нея ад, Мери отпусна ръце от ушите си и започна да пищи с пълно гърло.

 

 

Уилям остана известно време на моста Уестминстър и сведе поглед към Темза.

Нощта се спускаше; всички чиновници, банкери и незначителни продавачки бързаха по моста към гара „Ватерло“, към влаковете, които бълваха сажди и дим. Вагоните се блъскаха един в друг, дъхът на конете и изпражненията им разнасяха воня сред осветените с газови лампи сенки, носеше се нетърпим шум от омнибуси и автомобили.

Беше дошъл тук, за да глътне малко въздух, преди да се прибере, но вече се питаше дали някъде в Лондон е останал чист въздух.

Преди сто години Уърдсуърт бе стоял на същото място и бе написал, че „земята не може да покаже по-голяма прелест“, но в момента той не откриваше тази прелест. Прииска му се да си е у дома в Ръдърфорд. Поетът бе нарекъл Лондон могъщо сърце и градът бе точно това — но сега вече бе огромно лениво сърце, подпухнало като реката, която пулсираше и се носеше под лодките. Лондон му беше омръзнал отдавна — като момче беше във възторг, как иначе, сигурно и през първите няколко месеца като член на парламента, но сега вече възторгът го нямаше. Бе избран по обичайния начин — както се избират благородниците — ала днес вече нещата бяха различни. Избираха се люде, които през викторианската ера никога не биха припарили в парламента — работници и либерали от най-големите помияри. Хора, които дори одобряваха женските движения, настояваха да им бъде дадено правото да гласуват, искаха и те — да пази господ! — да намерят своето място в Парламента.

Не се възприемаше като стар, но определено бе прекалено стар за подобни глупости. Добре че Октавия не се интересуваше — тя нямаше почти никакъв усет и интерес към политиката — но гореше от желание да пресече в зародиш увлечението на Шарлът по суфражетките. Та това бе чиста проява на идеализъм; опита се да й го каже, но най-малката му дъщеря беше много решително дете. Одобряваше войнствените й прояви — това все пак бе стара характерна черта на рода Бекфорт, — но те трябваше да бъдат заличени у една жена. Ако на жената се дадеше свобода, имаше опасност тя да се превърне в Хелън де Монтфорт и тогава светът щеше да се превърне в истински ад. Той въздъхна и обърна гръб на реката, облегна се на парапета и се загледа в човешката гмеж, която минаваше покрай него.

Миналата година ходи на надбягванията — това бе достатъчно, за да си избие човек от главата всякакви идеи за каузата на суфражетките. Имаше късмета да бъде в свитата на краля — познаваше треньора на кралските жребци — и си спомни как внесоха в стаята за спешни случаи в задната част на ложата жокея на Анмър. Самият крал отиде отзад, за да провери как е неговият човек. Спукано ребро, насинено лице, мозъчно сътресение: за щастие, това бе всичко. Три дена по-късно, дръзкият дребосък се върна в Нюмаркет, здрав като бик. Можеше, разбира се, да загине — също като „безцеремонната, обезумяла жена“.

Кралицата я нарече така и имаше право. Надбягването беше почти свършило, тълпите се притискаха в перилата, Анмър от последен стана трети. Жена на име Дейвисън се шмугна под перилата и затича към пистата, опита се да хване юздите на Анмър; и конят, и жокеят, и Дейвисън се прекатуриха и полетяха напред — всички видяха как Дейвисън се превъртя, шапката отлетя от главата й, краката й щръкнаха във въздуха като на парцалена кукла, след като пое тежестта на коня. На Анмър му нямаше нищо, слава богу; беше доста приличен дорест кон, стана и затича напред, макар и без ездач и стигна края на трасето. Дейвисън остана да лежи в безсъзнание; обезумялата тълпа се втурна към пистата — все пак бе нанесена обида на техния крал. Всички обаче се заковаха по местата си, когато забелязаха кръвта, която се процеждаше от устата и носа й. Жената почина четири дена по-късно в болница „Епсъм Котидж“, без да дойде в съзнание, а до нея бе положено писмо от майка й, в което се говореше за „каузата“.

Уилям изсумтя при спомена. Жени и техните каузи. Хелън и нейната кауза, нейните цели. Тази независимост правеше нещастни дъщерите и синовете им. В историята на собственото му семейство имаше няколко примера за съпруги, твърдо решили да се разделят със съпрузите си. Какво беше станало с тях? Бяха издъхнали сам-сами, далече, зависими от някого в самия край на одумвания им заради предизвикания скандал живот. Мястото на съпругите и дъщерите беше у дома, под семейния покрив. Момчетата можеха да скитосват; те имаха пълното право да полудуват.

Замисли се за Хари и за снощния бал в Партингтън. Беше му приятно, докато не видя собствения си син сред шумна група връстници. Младежите предизвикаха на няколко пъти бъркотия в залата. А след като им бе направена забележка, той ги забеляза отвън, всеки стиснал бутилка шампанско в ръка, докато пушат пури. Изобщо не бе предполагал, че Хари пие толкова много, у дома рядко докосваше алкохол. Около полунощ видя как Хари влиза в залата и застава зад шведската маса. Известно време остана сам, по средата на залата. За момент на Уилям му се стори, че се опитва да открие семейството си, но сетне с разочарование и съжаление установи, че не Октавия и Луиза интересуват Хари, а Изабел Канфорд, която също като Хари бе сама.

Забеляза как двамата се измерват с погледи, Хари пристъпи към нея и двамата заговориха. Той можеше да се постави на мястото на Хари, тъй като някога познаваше подобни жени: жени, пренебрегвани от съпрузите си, които, след като бяха осигурили наследник и издръжка за себе си, се връщаха на лов за удоволствия в града. Той помнеше една далечна вечер в театрална ложа, припомни си колко пищно бе облечена дамата, всичките й фусти, суховатото й поведение — нито за миг не му хрумна, че това е просто параван — как тя се бе загърнала в дебелата наметка за операта, докато пътуваха в каретата й, и колко непохватен и млад беше. Помнеше дори стълбите към малката лондонска къща, която бе нейна тайна собственост. Всичко това се бе врязало в паметта му.

Забеляза как Хари поема ръката на госпожа Канфорд и я задържа. Канфорд беше немощен старец на осемдесет, болен при това. Дори затворничеството, което бе наложил на съпругата си, бе отменено след скандалната й връзка. И тя сега се появяваше доволно в обществото, все още красива жена, макар на четирийсет и девет. И мъже, и жени гледаха след нея, сякаш бе екзотична птица. Жената, която бе обладал в каретата преди години, а след това и в тайната й малка къщичка, бе на двайсет и бе родила две деца на петдесетгодишния си съпруг. Тя бе същият тип жена като госпожа Канфорд — самотна, разкъсвана от отчаян копнеж да бъде обичана.

На Уилям му се прииска да отиде при тях, да разблъска множеството и да изтегли ръката на Хари от нейната. В тази работа имаше нещо противно, тъй като Изабел Канфорд бе достатъчно стара, за да бъде майка на Хари, дори негова баба. Човек не би предположил, когато я види, защото тя не изглеждаше и на четирийсет. Докато ги наблюдаваше, забеляза един мъж да приближава към двойката. Позна го, беше Гулд, наследникът на огромно американско богатство, който преди няколко седмици го попита дали може да ги посети в Ръдърфорд. Уилям се намръщи и заразглежда триото: Гулд — висок, рус, елегантен, модерно облечен си беше извоювал репутация, че пленява съпругите със забележителен чар. Уилям се запита дали това отговаря на истината или беше просто поредната клюка, плъзнала из Лондон. Гулд се смееше на нещо, което Хари каза. Забеляза как американецът поглежда първо Хари, после Изабел Канфорд. Гулд изглежда взе решение, кимна на Хари и отстъпи. Очевидно се бе отказал от това завоевание; кимването и отстъплението бяха свидетелство, че приема поражението като джентълмен. Въпреки всичко, Уилям се усмихна при победата на сина си над наглия американец.

Все още ги наблюдаваше, когато Изабел зашепна нещо на сина му. Едва се сдържа да не се намеси. Все пак за Хари нямаше по-добър начин да бъде въведен в обществото. Тя щеше да го обучи, да бъде мила с него — по-добре от някой публичен дом в Уест Енд. Сърцето му се сви от болка. Остана изненадан от себе си и реши, че повече няма да мисли по този въпрос.

В същия момент видя, че Октавия забеляза Хари; съпругата му се изправи от мястото си, погледна към съпруга си и направи гримаса. Тя се тревожеше за Хари, каза му го сутринта. Хората говореха, че Хари се забърквал в какво ли не. Той не обърна внимание на думите й и я увери, че всичко е наред, но в края на тази вечер очевидно щеше да се наложи да я успокоява отново. Усмихна се на съпругата си, радостен, че е толкова красива, тиха и спокойна жена. Тя не се замисляше за миналото му нито за миг, а дори да се замисляше просто не се задълбочаваше. Бракът им може и да се бе изчерпал емоционално — тя сляпо му се подчиняваше, а той не можеше да иска нищо повече — но поне бяха опазили прилични взаимоотношения.

Жените, помисли си той, трябва да бъдат сдържани. Ако никой не ги ограничаваше, имаше вероятност да станат опасни, изкусителни, непонятни създания. Сред шума на моста, той вдигна ръка към главата си.

Де да можеше да се справи с Хелън де Монтфорт.

Обърна се и тръгна към Парламент Скуеър, където чакаше каретата му.

 

 

Джак Армитидж бе застанал пред селската кръчма със затворени очи.

Чакаше толкова отдавна, че почти заспиваше на слънцето, както бе облегнат на хълбока на Венсеслас. От време на време конят потръпваше, иначе и той изглеждаше полузаспал, с наведена глава. Почти нищо не се чуваше в безлюдната уличка; тревата вече бе избуяла високо, а зад каменния зид се простираха полята. Опасана от нова зеленина, реката заобикаляше селото и Ръдърфорд, чиста, плитка — тук не беше дълбока както при голямата къща. Джак се замисли за едно момиченце, което навремето гонеше през ливадите — сега обаче помнеше единствено жегата и дългата й пусната коса. След това образът на Луиза изплува в ума му. Сетне на Емили. Той отвори очи.

Джон Грей, управителят на земите на Ръдърфорд, излезе от кръчмата и избърса бирата от мустаците си с опакото на ръката. Джак го намираше за надут пуяк във вълнени панталони, сако и жилетка — да, изглеждаше надут, самодоволен, — но като цяло бе добър човек. Джак изпъна гръб.

— Откарай каруцата до кариерата, ще те чакат — нареди той.

Джак докосна шапка.

— Дадено, господине.

Грей се отдалечи към собствения си кон и се метна на гърба му. Джак остана да го наблюдава; в селото разправяха, че Грей носи кръв на аристократи — че е бил незаконороден някъде в Съсекс. По говора му личеше, че е южняк, но Джак не беше сигурен дали казаното е истина. Грей не беше от приказливите, а семейството му не общуваше с другите, тъй като живееха във вилата край портата.

Джак стисна юздата на Венсеслас и поведе коня по пътя. Стигнаха завоя на реката и средновековния каменен мост над него и той видя кариерата, малко място, не повече от осем хиляди квадратни метра, откъдето добиваха варовик и глина изпод пясъка. Слънцето бе точно над главата му и блестеше ослепително, превръщаше целия свят в белота. Вдигаше се прах. Венсеслас едва помръдна, когато с помощта на валяци качиха камъните в каруцата.

— За алеята пред къщата ли? — попита го един от работниците.

— Точно така — отвърна Джак. Снегът беше отнесъл голяма част от ръбовете на алеята. Така щяха да станат отново спретнати, какъвто беше целият Ръдърфорд, поне според него: спретнат и чист, поддържан и безупречен, фалшиво място. Предпочиташе конюшнята. Замисли се отново за Луиза по своя инатлив, замечтан начин. Питаше се кой ли ще я обуздае и ще успее да я контролира в спретнатите очертания, от които не биваше да излиза, а след това образът й се смеси с образа на бягащото момиченце. Избърса потта от врата си и се запита дали е топло в Лондон.

Веднъж една от прислужниците, ходила там за сезона, му каза, че всички жени приличали на принцеси: че всеки ден се обличали в много по-изискани дрехи, отколкото тук, че всяка вечер ходели на танци, че една вечер видяла лейди Кавендиш да се прибира от някакво парти и в косата й имало свежи орхидеи, а други били забодени на роклята. Тя застанала в коридора и свалила орхидеите, а след това ги захвърлила на пода, докато си сваляла наметката.

Прислужницата спасила орхидеите — натопила ги във ваза и те цъфнали в кухнята. Той се замисли за тези цветя, представи си Луиза в какви ли не рокли, как тя се обръща, за да го погледне, както често правеше — поглеждаше го мило и любезно, когато оседлаваше коня й за лов или за езда в парка, — и този път имаше орхидеи в косата, също като майка си, също като орхидеите, които растяха в парника. След това мисълта за парника разпиля мечтата и лицето на Емили се върна бледо, безизразно, безжизнено, докато я качваха в затворения моторен автомобил, който пушеше и се тресеше по цялата алея, докато я откарваше към гроба й. Той стана, хлопна задната част на каруцата и изведе Венсеслас от двора към зеленото спокойствие на пътя.

Затътриха се покрай кръчмата, прозорците бяха затворени, за да пазят от следобедната жега, а завесите — дръпнати. Вече подминаваше, когато чу, че някой го вика. Спря и се огледа; дъщерята на кръчмаря крачеше по улицата след него, стиснала кожена кесия.

— Нали ти си Джак? — попита тя.

— Да.

Тя му подаде кесията.

— Ще видиш ли господин Грей? Забрави си това. Кесията с тютюна.

Той я взе. След това, откъм кръчмата долетя детски плач.

— О — рече момичето, — туй е детето.

Двамата се спогледаха. Той върза коня за една порта и влезе в хладната кръчма. Тя се състоеше само от две стаи с ниски тавани, строени преди векове. Момичето го поведе отзад, където бе пристроена нещо като мандра. В единия край на наклонения под бе обособено нещо като кладенец — по-прилично на недълбоко корито, пълно с вода от подземен извор. Големи гюмове стояха във водата, чакаха да бъдат взети и откарани в Ричмънд. В далечния ъгъл, на каменния перваз се виждаше кошница като онези, в които двамата с баща си държаха трици в обора. Той пристъпи напред и надникна, а ревящото дете със зачервено лице го погледна със свити юмручета. Момичето извади бебето и го задържа на ръце, после вдигна поглед.

— Прекрасно момиченце — рече най-сетне той.

— А-ха — съгласи се момичето. — Когато млъкне.

Сякаш в знак на послушание, накъсаният плач спря и личицето се успокои, неочаквано се превърна в миниатюрна версия на Хари Кавендиш, която вдигна поглед към Джак — същите очи, същата форма на челото, същата коса.

— Негово копие — промълви Джак.

— Да, ама най-добре да не го казваме — отвърна момичето.

Той остана загледан в нея за кратко, докато въртеше кесията в ръце.

— Господин Грей дойде, за да я види ли? — попита той.

Момичето изсумтя неодобрително.

— Тя си има име.

— А, тъй ли?

— Казва се Сесилия — отвърна момичето, произнасяйки внимателно името.

Всичко застина. Той чу как водата плиска тихо по пода и в металните гюмове.

— Сесилия — повтори той.

— Доста претенциозно име, нали? — Момичето се приведе напред, за да сподели тайна. — На майка й е.

— Коя майка?

— На нейната — отвърна момичето и кимна към Ръдърфорд. — Чия друга.

— На майката на лейди Кавендиш ли?

— Коя друга? — настоя момичето. — Тя идва и ни плаща.

— А? Какво прави?

— Плаща, за да я гледаме.

— Сериозно ли? — прошепна Джак. — Наистина ли?

Докато минаваше по зелената уличка, покрай оградите и полята, той не бе изненадан, макар до днес да не знаеше къде са дянали бебето. Баща му каза, че било изпратено някъде далече, но сега разбра, че го е излъгал, за да не вижда детето на Емили, да го спре да мисли за онази нощ и за Хари Кавендиш.

— Стой настрана — беше го предупредил баща му. — Върши си работата. Друго не ти трябва. Не ги гневи.

Тя обаче не бе стояла настрана.

Тя идваше да я вижда и я бе кръстила на майка си.

Тя знаеше. И независимо от всичко бе задържала внучката си близо.

 

 

Уилям пристигна в лондонската къща в шест. На вратата го посрещнаха дамите от семейство де Рей и Луиза. Отвън чакаше карета — той веднага реши, че е на госпожа де Рей — и предположението му беше потвърдено от жената, която се отправи към нея, последвана от Флорънс и Луиза, също като тежка и тромава баржа, която тегли две по-малки лодки.

— Добър вечер — поздрави той.

Госпожа де Рей наклони глава, вместо поздрав. Луиза стисна ръката му.

— Къде беше? — попита усмихнато тя. — Отиваме на партито на семейство Чатъм. Мама отказа да дойде. Ти ще дойдеш ли?

— Не — отвърна той. — Бях в парламента.

— Ох — отвърна Луиза. Сниши глас. — Майката на Флорънс ми се струва в лошо настроение.

— Защо?

— Нямам представа, татко — отвърна Луиза и прибра полата на роклята. — При мама имаше посетител и когато госпожа де Рей дойде, последва тайничък разговор и мама нареди да отида без нея. Не бях вътре. Не знам кой беше той.

Той я погледна спокойно.

— Възможно ли е да престанеш да използваш тези умалителни — „тайничък“, например.

Тя се разсмя и го целуна по бузата.

— Наистина ли няма да дойдеш?

— Кой е посетителят? — попита той.

— Вече ти казах, че не знам — отвърна. — Мама затвори вратата.

Той се намръщи. Докато Луиза се качваше в каретата, той забеляза, че госпожа Рей го наблюдава. Беше готова да го изпепели с поглед и усмивката замръзна на лицето му като маска.

Вътре го очакваше Брадфийлд. Пое палтото му със сведен поглед.

— Къде е лейди Кавендиш? — попита той.

— В хола, сър.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. — Защо няма да излиза?

Брадфийлд не отговори. Докато Уилям крачеше към хола, икономът просто мина пред него и отвори вратата.

Октавия седеше на стол в средата на стаята. Той застана край вратата и първата му мисъл бе, че е болна; лицето й бе призрачно бяло. Бе много разсеяна и в един ужасен момент той се замисли как изглеждаше баща му след като получи удар — навел глава на една страна, сякаш се вслушваше в някаква далечна музика, която звучеше само за него. Октавия обърна глава и го погледна.

Той влезе в стаята. Брадфийлд затвори вратата и едва тогава Уилям забеляза фигурата в далечния край на стаята. Беше млад мъж, прихванал ръце зад гърба си. Той се обърна — сякаш досега бе гледал през прозореца, през плътните завеси, докато каретата долу потегляше.

— Уилям — започна Октавия. Гласът й прозвуча тихо и монотонно. — Доколкото разбирам, на теб ти е известно кой е господинът. Казаха ми… — Тя се поколеба. Той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

Младежът пристъпи напред. Поклони се леко.

— Лорд Кавендиш — рече той леко подигравателно. Лекото фъфлене му придаде детско звучене; Уилям остана със странното усещане, че е излязъл на сцена, където се играе най-черната възможна комедия. Обърна се към Октавия.

— Любима моя… — започна той.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Това — продължи тя, — както ти е известно, е Чарлс де Монтфорт.

Докато наблюдаваше как младият мъж приближава към него през стаята, той разбра, че Хелън е изпълнила заплахата си. Беше изпратила сина им в Лондон, за да се запознае с Октавия и да се изправи, и пред двамата.

И това бе станало днес следобед, докато той беше навън, вероятно по времето, когато бе стоял на моста и бе наблюдавал мързеливо как светът се изнизва покрай него. През същото това време бракът му се беше разпадал на късове.