Стивън Кинг
Миля 81 (6)

6. Децата (’10 Ричфорт)

От укритието си на седемдесет метра Пийт видя всичко. Видя как полицаят бутна с цевта на пистолета си вратата на комбито, за да я отвори; видя как цевта изчезна в нея, сякаш колата не бе нищо освен оптическа измама; видя как патрулният залитна напред и голямата му сива шапка се изтърколи от главата му. После той изчезна през процепа и само шапката му остана да лежи до нечий мобилен телефон. За секунда настъпи затишие, а после комбито се сви, както пръсти се свиват в юмрук. Накрая се разнесе мощният звук на топка, отбита от тенисракета — паук!, — и калният юмрук отново се превърна в автомобил.

Малкото момченце захлипа, а момиченцето кой знае защо, непрекъснато крещеше трийсет, сякаш това бе заклинателна дума, която Дж. К. Роулинг някак си беше пропуснала в поредицата за Хари Потър.

Задната врата на патрулката се отвори. Децата слязоха. И двете се скъсваха от рев и Пийт напълно им влизаше в положението. Ако не беше толкова изумен от видяното, сигурно и той щеше да ревне. Връхлетя го шантава мисъл: една-две глътки водка биха му дошли добре. Страхът му щеше да се поразсее, а ако не му бе толкова страшно, може би щеше да измисли какво да направи.

Междувременно децата отново тръгнаха покрай магистралата. Пийт усети, че те са на ръба на паниката и всеки момент ще го ударят на бяг. Не биваше да го допусне: щяха да изтичат на пътя и да ги блъсне някоя кола.

— Хей! — завика той. — Хей, малките!

Когато се обърнаха — огромни уплашени очи, бледи лица, — той им махна с ръка и тръгна насреща им. Слънцето се показа отново, този път с намерение да остане по-дълго.

Момченцето искаше да хукне напред. Момичето го спря. Отначало Пийт си помисли, че малката се бои от него, но после се досети, че всъщност я е страх от комбито.

С ръка той нарисува във въздуха кръг.

— Заобиколете я! Заобиколете я и елате тук!

Те се промъкнаха между въжетата на предпазното перило отляво на рампата, колкото се може по-далеч от мърлявата кола, и минаха напряко през паркинга. Щом стигнаха до Пийт, момиченцето пусна брат си, седна и скри лице в шепите си. Вероятно майка му беше вързала косата му на плитки. Пийт си даде сметка, че майката никога повече няма да сплете косата на момиченцето, и се почувства отвратително.

Момченцето го погледна сериозно:

— То изяде мама и тати. Изяде жената с кончето и патрулни Джими. Мисля, че иска да излапа всички. Иска да излапа целия свят.

Ако Пийт Симънс бе на двайсет, щеше да зададе куп глупави и ненужни въпроси. Тъй като бе на половината от тези години и беше способен да възприеме онова, което бе видял с очите си, той зададе простичък и уместен въпрос:

— Хей, момиченце! Ще дойдат ли и други полицаи? Затова ли викаше „Трийсет“?

Малката отпусна ръце и го погледна. Очите й бяха подпухнали и зачервени.

— Да, обаче Блейки е прав. То ще излапа и тях. Предупредих патрулния Джими, но той не ми повярва.

Пийт й вярваше, защото беше видял. Впрочем тя казваше истината. Полицаите нямаше да им повярват. Накрая щяха да разберат, че това не са детски измишльотини, ала не и преди чудовището да изяде още няколко човека.

— Мисля, че е пришълец от космоса — заяви той. — Както в „Доктор Кой“.

— Мама и тати не ни дават да го гледаме — обясни му момченцето. — Казват ни, че било много страшно. Ама това е по-страшно.

— Живо е — промълви Пийт по-скоро на себе си.

— Аха — съгласи се Рейчъл и тежко, жално подсмръкна.

За кратко слънцето се скри зад един от разпръскващите се облаци, после отново изгря. А в главата на Пийт изгря нова идея. Беше се надявал да покаже на Норми Терио и другите Печени номер, достоен да го признаят за член на тайфата. Затова Джордж най-братски го беше светнал: Виждали са този детски фокус хиляда пъти.

И така да е, но може би чудовището не го беше виждало хиляда пъти. Нито дори един път. Може би там, откъдето идваше, нямаха лупи. Или пък слънце. Спомни си, че в един от епизодите на „Доктор Кой“ показваха планета, където през цялото време беше тъмно.

В далечината зави сирена. Пристигаше полицай. Ченге, което нямаше да повярва на малчуганите — възрастните са на мнение, че децата дрънкат всевъзможни глупости.

— Дребосъци, не мърдайте оттук. Аз ще пробвам нещо.

— Не! — Момиченцето впи пръсти в китката му. — И тебе ще изяде!

— Мисля, че то не може да се движи — каза Пийт и освободи ръката си, разкървавена от ноктите на Рейчъл. Навярно и той щеше да се държи истерично, ако бяха загинали неговите родители, затова не се разсърди. — По-скоро се е закотвило на едно място.

— Може да се протяга — обясни момиченцето. — Може да се протяга с гумите си. Те се разтичат.

— Ще внимавам — обеща Пийт, — но съм длъжен да опитам, защото ти си права. Ченгетата ще дойдат и то ще ги излапа. Стойте тук и не мърдайте.

Тръгна към комбито. Вече близо (но не прекалено близо), дръпна ципа на чантата. Длъжен съм да опитам — каза на децата, но истината беше малко по-сложна: той искаше да опита. Да проведе научен експеримент. Би прозвучало странно, ако го сподели с някого, но не се налагаше да споделя. Трябваше да действа. Много… много… предпазливо.

Изпоти се. С пекването на слънцето беше станало топло, но Пийт знаеше, че има още нещо. Погледна нагоре и замижа от ослепителната светлина. Нищо че МАХМУРЛУКЪТ пак започна да го цепи. Да не се скриеш пак зад някой облак. Не си го и помисляй. Трябваш ми.

Извади лупата марка „Ричфорт“ и се наведе да остави чантата на земята. Колената му изпукаха и вратата на комбито се отвори на няколко сантиметра.

Знае, че съм тук. Нямам представа дали ме вижда, но точно сега ме чу. Може би усеща и миризмата ми.

Направи още една стъпка. Ако се протегнеше, можеше да докосне корпуса на колата. Но не беше чак такъв глупак.

— Внимавай! — извика момиченцето. Братче и сестриче стояха прегърнати. — Бъди нащрек!

Предпазливо — сякаш се канеше да влезе в клетка с лъв, — Пийт протегна лупата. Отстрани на комбито се появи кръгче светлина, само че твърде голямо. Твърде нефокусирано. Пийт приближи лупата.

— Гумата! — изпищя момченцето. — Пази се от ГУУУ-МА-ТАААА!

Той погледна надолу — една от гумите се беше разтекла и по асфалта към маратонката му пъплеше сиво пипалце. Пийт не можеше да се отдръпне, без да провали експеримента си, така че застана на един крак като щъркел. Пипалцето от сива слуз тутакси се насочи към другия му крак.

Няма време.

Приближи лупата още малко. Кръгчето светлина се сви до блестяща бяла точка. В първия момент не се случи нищо. После нагоре се заиздигаха тънки струйки дим. Калната повърхност под огнената точка почерня.

От комбито се разнесе нечовешко ръмжене. Пийт трябваше да обуздае всичките си инстинкти, за да не побегне. Устните му се разтегнаха, той отчаяно стисна зъби. Продължаваше да държи лупата, отброявайки мислено секундите. Беше стигнал до седем, когато ръмженето прерасна в смразяващ вой, който едва не му спука тъпанчетата. Рейчъл и Блейк спряха да се прегръщат и запушиха ушите си.

Ал Андрюс умело паркира в началото на рампата. Слезе от патрулна кола 12 и се стресна от чудовищния звук. „Беше като сигнала за противовъздушно нападение, само че пуснат не от сирена, а през усилвателите на хевиметъл група“ — щеше да заяви по-късно той. Видя едно момче да държи нещо, с което почти докосваше корпуса на мърляво старо комби — марка „Форд“ или „Шевролет“. Момчето се тресеше от болка, решимост или от двете заедно.

Димящото черно петънце започна да се разраства. Бялата струйка, виеща се от него, се удебели. Първо посивя, после почерня. После всичко се случи със светкавична бързина. Пийт забеляза синкави пламъчета около черното петно. Те ставаха все повече и сякаш танцуваха над повърхността на колата-чудовище. Така изглеждаха дървените въглища в барбекюто на задния двор, след като баща му ги залееше с възпламенителна течност и им драснеше клечка кибрит.

Слузестото сиво пипалце, което почти беше достигнало стърчащия като щъркел Пийт, рязко се отдръпна назад. Колата отново се сгърчи, само че този път сините пламъчета блещукаха около нея като ореол. Тя се смаляваше все повече и повече, докато накрая не се превърна в светещо кълбо. Тогава, пред погледите на Пийт, Рейчъл и Блейк Лусиър, и патрулен полицай Андрюс, се изстреля в синьото пролетно небе. За секунда просветна като жарава и изчезна. Пийт се замисли за ледената тъма, която цари отвъд обвивката на земната атмосфера — онези безкрайни пространства, където може да живее и да се спотайва какво ли не.

„Аз не го убих, само го пропъдих. Трябваше да отлети, за да се изгаси: както горяща клечка кибрит в кофа с вода.“

Патрулен Андрюс слисано се взираше в небето, сякаш някой го бе цапардосал с мокър парцал по главата. От немай-къде се чудеше се как ще опише в докладна видяното.

В далечината виеха сирените на още патрулни коли, идващи към тях.

Пийт се върна при хлапетата, стиснал в една ръка чантата, а в другата — лупата „Ричфорт“. Донякъде съжаляваше, че Джордж и Норми не са тук, но толкова по-зле за тях. Преживя нещо изумително и пет пари не даваше дали ще го накажат да не излиза от вкъщи, или не. В сравнение със случилото се скачането с велосипед от ръба на някаква си яма с пясък изглеждаше детинско като „Улица Сезам“.

И знаете ли какво? Аз мачкам!

Сигурно щеше да се засмее, ако малчуганите не го гледаха. Току-що извънземен пришълец беше излапал родителите им — беше ги изял живи — и всякакви прояви на радост изглеждаха крайно неуместни.

Момченцето протегна към него пухкавите си ръчички и Пийт го вдигна. Не се засмя, когато малкият го целуна по бузата, а само се усмихна.

— Бла’даря — каза Блейки. — Ти си добър.

Пийт го остави на земята. Момиченцето също го целуна и това му хареса, въпреки че щеше да е по-хубаво, ако беше някоя какичка.

Патрулният се окопити и хукна към тях и Пийт се сети нещо. Наведе се към момичето и му дъхна.

— Усети ли?

Рейчъл Лусиър го погледна с мъдрост, несвойствена за годините й.

— Това да ти е проблемът — рече тя и се усмихна. Едва-едва, но се усмихна. — Просто не дишай в лицето му. И си вземи ментови дражета за смучене, преди да се прибереш вкъщи.

— Смятах да взема дъвка „Тийбери“ — каза Пийт.

— Да — отвърна Рейчъл. — Става.