Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mile 81, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Страшни сънища за продан

Преводач: Весела Прошкова; Павел Боянов; Стефан Георгиев; Денис Алов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Излязла от печат: 12.05.2016

Редактор: Стела Зидарова

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-409-361-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2599

История

  1. — Добавяне

Като деветнайсетгодишен студент в Мейнския университет шофирах от Ороно до Дърам — градче, което обикновено фигурира в книгите ми под името Харлоу. На всеки три седмици поемах на път, за да се видя с гаджето си… и по стечение на обстоятелствата — с майка. Карах раздрънкан форд комби, модел 61-ва: „Шестица в редица, три на дървото“ (ако тази поговорка нищо не ви говори, питайте баща си). Наследих колата, след като брат ми Дейвид си купи по-хубава.

Навремето магистрала 95 не беше толкова натоварена, а когато летовниците се върнеха на работа след Деня на труда, почти обезлюдяваше в определени участъци. Тогава нямаше мобилни телефони, разбира се. При авария човек разполагаше с два варианта: да отстрани проблема собственоръчно или да чака някой добър самарянин да спре и да го закара до най-близкия сервиз.

При онези курсове от 150 мили започнах да изпитвам особен ужас от Миля 85, която се падаше в пустошта между Гардинър и Луистън. Втълпих си, че ако старият форд се скапе, ще е точно там. Мислено го виждах в аварийната лента, самотен и изоставен. Щеше ли някой да спре, за да провери добре ли е шофьорът? Да се увери, че не е получил инфаркт и не бере душа на предната седалка? Естествено. Добри самаряни не липсват, особено в затънтените селца и паланки. Хората, които живеят далеч от цивилизацията, протягат ръка за помощ.

Добре де, но ако старият ми форд бе само примамка? Чудовищен капан за непредпазливите? Реших, че в такъв сюжет има хляб, и се получи разказ. Кръстих го „Миля 85“. Той никога не беше редактиран, камо ли публикуван, понеже го загубих. Тогава редовно се друсах и губех какво ли не. За кратки промеждутъци губех дори разума си.

Превъртаме напред с четирийсет години. Въпреки че през двайсет и първи век дългият мейнски отрязък на магистрала 95 е по-натоварен, след Деня на труда движението е все така рехаво, а орязването на бюджета е принудило щата да закрие много от крайпътни пунктове. Бензиностанцията с ресторант на Бъргър Кинг (където съм изял сума ти хамбургери), близо до изхода за Луистън, също спусна кепенците. Постройките тъжно пустееха и западаха отвъд бариерите с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ на входно-изходните рампи. Суровите зими бяха съсипали паркинга и в пукнатините на асфалта му избуяваха плевели.

Един ден на минаване оттам се сетих за стария си изгубен разказ и реших да го напиша отново. Тъй като изоставеният пункт се намираше малко по̀ на юг от страшната Миля 85, се наложи да променя заглавието. Комай всичко друго си е както беше. Онзи крайпътен оазис вече го няма — досущ стария ми форд, старото ми гадже и много от старите ми вредни навици, — но разказът остана. И ми е от любимите.

1. Пийт Симънс (Хъфи’07)

— Не можеш да дойдеш — заяви брат му.

Джордж говореше тихо, макар че тайфата от дванайсет-тринайсетгодишни момчетии, които наричаха себе си Печените копелета, го чакаше в края на улицата. Не особено търпеливо. — Много е опасно.

— Не ме е страх. — Пийт смело изрече думите, но всъщност мъничко го беше страх. Джордж и приятелите му бяха тръгнали към пясъчника отвъд залата за боулинг. Там играеха на нещо, което Норми Терио беше измислил. Норми беше главатар на Печените копелета и играта се казваше „Парашутисти от ада“. Една изровена пътека водеше нагоре към ръба на ямата за вадене на чакъл и номерът беше да се изкатериш максимално бързо по нея с колелото си, викайки с пълен глас: „Печените мачкат!“, и да се изхлузиш от седалката в момента, когато политаш над ръба на височина от близо три метра. Пясъчникът беше мек, но рано или късно все някой щеше да се приземи върху чакъла и да си строши я ръка, я крак. Даже на Пийт му беше ясно като бял ден (той донякъде разбираше, че опасността усилва тръпката). Тогава родителите им щяха да научат и с „Парашутисти от ада“ беше свършено. Засега обаче играта — без каски, разбира се, — продължаваше.

Джордж не разрешаваше на братчето си да се включи: той трябваше да се грижи за Пийт, докато родителите им бяха на работа. Ако Пийт счупеше велосипеда му в чакълената яма, сигурно щяха да накажат Джордж да не излиза от къщи цяла седмица. Ако братчето му си счупеше ръка, наказанието щеше да е за месец. А ако — Боже опази! — си счупеше врата, нищо чудно Джордж да не мръднеше от стаята си, докато не постъпи в колежа.

Освен това обичаше малкия калпазанин.

— Ти стой тук — нареди му Джордж. — Ще се върнем след два часа.

— С кого? — попита Пийт. Беше пролетната ваканция и всичките му приятели — онези, които бяха „на подходяща възраст“, се бяха запилели някъде. Няколко бяха заминали за Дисниленд в Орландо и щом Пийт се сетеше за това, сърцето му се изпълваше с ревност и завист — гадна, но странно опияняваща смес.

— Стой тук — повтори Джордж. — Иди до магазина, поразходи се малко. — Той бръкна в джоба си и измъкна две смачкани еднодоларови банкноти. — Ето ти бюджет.

Пийт погледна парите.

— Олеле, ще си купя корвет! Може и два!

— Хайде, Симънс, няма да те чакаме вечно! — провикна се Норми.

— Идвам! — Джордж се обърна към Пийт и му прошепна: — Вземи парите и без лиготии!

Пийт ги взе.

— Даже си носех лупата — каза той. — Щях да им покажа…

— Виждали са този детски фокус хиляда пъти! — отвърна Джордж, но като видя умърлушената физиономия на малкия, се опита да смекчи удара. — Виж какво е небето, умнико. Не можеш да запалиш огън с лупа в облачен ден. Остани тук. Ще играем „Морски бой“ или нещо друго на компютъра, когато се върна.

— Писна ми да вися, чекиджия нещастен! — кресна Норми. — Чао-чао!

— Ще тръгвам — каза Джордж. — Направи ми услуга и кротувай. Навъртай се наблизо.

— Сигурно ще си счупиш гръбнака и ще останеш парализиран до края на живота си — изтърси Пийт… и бързо се изплю през разперени показалец и среден пръст, за да не чуе дяволът. — Късмет! — извика подир брат си. — Да скочиш най-далеч!

Джордж му махна в отговор, но не погледна назад. Натисна педалите на велосипеда си — голям стар „Шуин“, който Пийт обожаваше, но не можеше да кара (веднъж опита и жестоко се изтърси на алеята пред гаража). Пийт видя как брат му набира скорост по улицата с фамилни къщи в предградието на Обърн и настига приятелите си.

После остана сам.

* * *

Извади лупата от чантата и я задържа над ръката си, но не се появи нито светло петънце, нито топлина. Мрачно погледна надвисналите облаци и прибра лупата. Тя беше маркова, истинска „Ричфорт“. Бяха му я подарили миналата Коледа, когато разработваше училищния проект за мравефермата.

— Накрая ще има да събира прах в гаража — предрече баща му, но въпреки че проектът приключи през февруари (Пийт и Томи Уитъм получиха шестици), лупата още не беше омръзнала на Пийт. Особено обичаше да излиза в задния двор и да прогаря дупчици в листчета хартия.

Не и днес обаче. Следобедът се простираше пред него като пустиня. Можеше да се прибере и да гледа телевизия, но баща му беше блокирал всички интересни канали, когато откри, че Джордж записва сериала „Престъпна империя“, пълен с прочути гангстери от 30-те и мадами с разголени цици. Същата блокировка я имаше и на компютъра на Пийт, който още не бе измислил как да я преодолее, но беше въпрос единствено на време.

Следователно?

— И какво сега? — промълви той и бавно пое с колелото към края на Мърфи Стрийт. — Какво… да му се не види?

Бил твърде малък да играе на „Парашутисти от ада“, понеже било твърде опасно. Дръжки! Щеше му се да измисли нещо, с което да покаже на Джордж, Норми и другите Печени, че дори хлапета като него могат да устискат на опас…

Осени го изведнъж. Щеше да се промъкне в изоставената бензиностанция. Пийт смяташе, че батковците не знаят за нея, защото един негов връстник — Крейг Гагнън — му разказа за това място. Миналата есен отишли там с други десетгодишни деца. Разбира се, можеше да е лъжа, но едва ли. Крейг описа куп подробности, а не го биваше да си съчинява. Не беше от най-интелигентните.

След като измисли къде ще отиде, Пийт натисна педалите. В края на „Мърфи“ зави наляво по Хайъсинт Стрийт. Нямаше нито пешеходци по тротоара, нито коли. В дома на семейство Росиньол бучеше прахосмукачка, но иначе беше пълно мъртвило. Сигурно възрастните бяха на работа като родителите му.

Подмина жълтата табела „СЛЯПА УЛИЦА“ и профуча по Роузуд Терас, на която имаше само десетина къщи. „Роузуд“ завършваше с телена мрежа, отвъд която растяха гъсти храсти и рахитични издънки на дървета. Когато Пийт се приближи до мрежата (с напълно излишния знак „БЕЗ ИЗЛАЗ“), престана да върти педалите и се понесе надолу по инерция.

Смътно разбираше, че макар да възприема Джордж и другите от тайфата му като Батковци (Печените определено се мислеха за пораснали), те всъщност не са толкова големи. Истинските Батковци бяха отракани тийнейджъри, които си имаха шофьорски книжки и гаджета. Истинските Батковци бяха гимназисти. Обичаха да пият, да пушат трева, да слушат хеви метъл или хип-хоп и да се целуват уста в уста с приятелките си.

Покрай това се сети за изоставената бензиностанция.

Пийт слезе от колелото си и се озърна, за да провери дали някой не го наблюдава. Нямаше никого. Даже досадните близначки Кросскил, които редовно скачаха на въже (в тандем) из квартала, когато не бяха на училище, не се виждаха никакви. Според Пийт това беше чудо на чудесата.

Недалеч се чуваше равномерно проскърцване на гуми: колите профучаваха по магистрала 95 на юг към Портланд или на север към Огъста.

„Дори ако Крейг ми е казал истината, сигурно вече са закърпили мрежата — реши Пийт. — Както ми е тръгнало днес.“

Но щом се приведе, забеляза, че макар да изглежда цяла, мрежата всъщност не е здрава. Някой (по всяка вероятност Батко, който отдавна се беше влял в скучните редици на пълнолетните) беше срязал брънките в права линия от горе до долу. Пийт повторно се огледа, след което впи пръсти в металните ромбове и натисна. Очакваше да е трудно, но не срещна съпротивление. Срязаната мрежа се отвори като порта на селски двор. Значи Големите Батковци наистина бяха влизали тук. Поздравления!

Всъщност беше логично. Може би имаха шофьорски книжки, но входът и изходът към стоянката на бензиностанцията бяха запречени от онези големи оранжеви варели, използвани от екипите за пътна поддръжка. Асфалтът на паркинга се беше напукал и обрасъл в трева. Пийт безброй пъти беше виждал разрухата, понеже училищният автобус минаваше по магистрала 95 от Лорълуд, където той живееше, до Сабатъс Стрийт, приютила Обърнското начално училище №3, известно още като Алкатраз.

Помнеше времето, когато пунктът още работеше. Освен бензиностанция тук имаше ресторант на „Бъргър Кинг“, сладкарница за замразен йогурт „Ти Ес Би Ай“ и пицария „Сбарро“. После затвориха всичко. Бащата на Пийт му обясни, че щатът не можел да си позволи издръжката на всички крайпътни пунктове по магистралата, защото били твърде много.

Пийт прекара велосипеда си през пролуката и затвори импровизираната порта, напасвайки ромбовете, за да изглежда телената мрежа цяла. Тръгна към храсталака, като внимаваше гумите да не минават върху натрошените стъкла (цели купчини). Започна да се оглежда за пътека: срязаната мрежа беше знак, че има такава.

Пътеката, белязана от стъпкани фасове и захвърлени бутилки от бира и безалкохолно, водеше навътре в храсталака. Бутайки колелото си, Пийт пое по нея. Високата растителност го погълна. Зад него Роузуд Терас сънуваше в поредния заоблачен пролетен ден.

Сякаш Пийт Симънс изобщо не бе стъпвал там.

 

 

Според Пийт пътеката от телената мрежа до крайпътния възел на Миля 81 беше дълга около километър и навсякъде по нея имаше табели, оставени от Батковци: половин дузина малки кафяви шишенца (към две от които все още бяха прикрепени осополивени лъжички за кокаин), опаковки от снаксове, дантелени гащички, висящи от една драка (Пийт реши, че са там от доста време — може би петдесет години) и — бинго! — недоизпита бутилка водка „Попов“ с винтова капачка. След кратка вътрешна борба момчето я сложи в чантата при лупата си, последния брой на комикса на Джо Хил „Лок & ключалката“ и пакет бисквитки „Орео“ двоен размер.

Избута хъфито през едно лениво поточе и — опалянка! — се озова зад бензиностанцията. Тя беше оградена с телена мрежа, която също беше срязана, и Пийт влезе оттам. Пътеката продължаваше през високата трева към задния паркинг, където вероятно са спирали камионите за доставки. Близо до постройката личаха тъмните правоъгълници, където са били контейнерите за смет. Пийт спусна стъпенката и остави колелото си на един от тях.

Сърцето му лудешки заби при мисълта какво следва. Проникване с взлом, сладурчето ми. За такова нещо се влиза в затвора. Но проникване с взлом ли щеше да е, ако намери отворена врата или откачена дъска в закованите прозорци? Пак имаше проникване, но проникването само по себе си считаше ли се за престъпление?

В сърцето си знаеше, че отговорът е „да“, но без взлом нямаше как да го тикнат в затвора. Пък и не беше ли дошъл тук, за да рискува? За да има после с какво да се хвали пред Норми, Джордж и другите Печени копелета?

Шубето си е шубе, но поне вече не му беше скучно.

Опита се да отвори вратата с избледняла табелка „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ и установи, че не е просто заключена, а направо барикадирана — изобщо не поддаде. До нея имаше два прозореца, но те бяха здраво заковани — личеше си с просто око. Тогава Пийт се сети за телената мрежа, която изглеждаше цяла, но не беше, и провери всички дъски. Напразно. В известен смисъл изпита облекчение. Можеше с чиста съвест да се върне обратно.

Само че… Батковците някак си влизаха вътре. Сигурен беше. Откъде? Отпред ли? Където спокойно можеха да ги видят от магистралата? През нощта — може би, но Пийт не смяташе да експериментира посред бял ден. Не и при положение че всеки шофьор с мобилен телефон можеше да позвъни на 911 и да каже: „Не е зле да знаете, че някакъв пикльо се навърта около затворената бензиностанция на Миля 81. Там имаше и ресторант на «Бъргър Кинг», сещате ли се?“

По-добре да си счупя ръката, играейки на „Парашутисти от ада“, отколкото да се обадя на нашите от полицейския участък в Грей. Честно, по-добре да си счупя двете ръце и да си прещипя пишката с ципа на джинсите.

Е, последното би му дошло в повече.

Пое към товарната площадка — и отново джакпот! Край основата на бетонната плоча се въргаляха купища стъпкани цигарени фасове, плюс още няколко от онези малки кафяви шишенца, обградили своя крал: тъмнозелено шишенце „Найкуил“. Площадката, където големите тирове спираха, за да разтоварват, беше горе-долу с височината на Пийт, но циментът се рушеше и по нея имаше много вдлъбнатини, по които едно пъргаво момче с кецове „Чък Тейлър“ може да се изкатери. Пийт вдигна ръце над главата си, впи пръсти в нащърбената повърхност… и останалото, както се казва, е история.

На площадката някой беше оставил поизбледнял надпис с червен спрей: ЕДУАРД ЛИТЪЛ КЪРТИ, ЧЕРВЕНИТЕ ЕДИТА МАЧКАТ. „Не е вярно — помисли си Пийт. — Печените копелета мачкат.“ А после се огледа от превзетата позиция, ухили се и рече:

— Всъщност аз мачкам.

Застанал над пустия служебен паркинг на бензиностанцията, той се чувстваше върховно. Поне в настоящия момент.

 

 

Спусна се долу — колкото да се увери, че това не е проблем — и си спомни за нещата в чантата на хъфито. Припаси, в случай че реши да изкара следобеда тук, разузнавайки. Замисли се какво да вземе, после реши направо да вземе чантата. Дори лупата можеше да се окаже полезна. В главата му се зароди смътна фантазия: малко момче открива жертва на убийство в обезлюдена бензиностанция и разрешава случая, преди полицията изобщо да узнае за извършеното престъпление. Представяше си как обяснява на изумените Печени, че било фасулска работа. Елементарно, скъпи ми дрисльовци.

Глупости на търкалета, разбира се, но беше гот да се преструваш.

Вдигна чантата върху площадката (особено внимаваше заради недопитата бутилка водка) и се изкатери горе. Високата поне три метра и половина врата от гофрирана ламарина беше заключена в долния си край не с един, а с два грамадни катинара, но в нея бе вградена по-малка врата със стандартни размери. Пийт опита валчестата брава. Тя не се завъртя, вратата не се отвори, докато той натискаше и дърпаше, но поддаде. Поддаде доста. Пийт погледна в краката си и забеляза, че отдолу е подпъхнат дървен клин — рекордно тъп опит за обезопасяване. От друга страна, какво да очакваш от тийнейджъри, които се друсат с кокаин и сироп за кашлица?

Пийт измъкна подпорката и този път вградената врата се отвори със скърцане.

 

 

Големите фасадни прозорци на някогашния ресторант „Бъргър Кинг“ бяха заковани с телена мрежа вместо с дъски, така че Пийт без проблем виждаше. Масите за хранене и сепаретата бяха махнати, а кухнята беше изтърбушена — от стените стърчаха жици, а някои от плочките на тавана бяха изпадали, — но все пак в помещението не липсваха мебели.

В центъра бяха събрани две стари маси за игра на карти и около тях бяха наредени сгъваеми столове. Върху двойната им ширина бяха поставени пет-шест мръсни алуминиеви пепелника, няколко тестета омазнени карти и кутийка с чипове за покер. Стените бяха украсени с двайсетина-трийсетина постери от списания. Пийт ги разгледа с особен интерес. Той знаеше, че момичетата си имат катерички, беше виждал не една и две по HBO и СинемаСпанк (преди родителите му да се усетят и да блокират каналите), но тези катерички бяха обръснати. Пийт недоумяваше какво толкова се прехласват Батковците по тях — струваха му се противно лигави, — но сигурно щеше да разбере, като порасне. Голите цици бяха друго нещо. Голите цици си ги биваше!

В ъгъла три мръсни дюшека бяха събрани един до друг, подобно на масите, но Пийт бе достатъчно голям, за да се сети, че на тях не се играе покер.

— Дай да видя катеричката ти — заповяда той на едно момичетата от „Хъстлър“ на стената, след което се изкиска и уточни: — Дай да видя избръснатата ти катеричка. — Изкиска се по-силно. Щеше му се Крейг Гагнън да е тук, въпреки че Крейг си падаше малко зубрач. Можеха заедно да се посмеят на обръснатите катерички.

Заразхожда се наоколо, а в него се надигаха газирани мехурчета смях и се пукаха. В помещението беше усойно, но не и студено. Най-лоша бе миризмата: комбинация от застоял цигарен дим, марихуана, стара пиячка и плесента по стените. На Пийт му се стори, че надушва и развалено месо. Сигурно беше от сандвичи, купени в „Росели“ или „Събуей“.

На стената зад тезгяха, където клиентите някога са поръчвали различни видове хамбургери, беше окачен друг постер с Джъстин Бийбър. На него тийнидолът беше може би шестнайсетгодишен. Зъбите му бяха оцветени с черен флумастер и върху бузата му беше залепен стикер с нацистка свастика. От буйния му перчем бяха поникнали червени дяволски рога. От лицето му стърчаха стрелички. До постера с маркер беше изписано: УСТА 15 ТЧК, НОС 25 ТЧК, ОЧИ 30 ТЧК СЯКО.

Пийт издърпа стреличките и се върна до една черна ивица на пода в голямото празно помещение. Тук с печатни букви бе написано БИЙБЪР ЛИНИЯ. Пийт застана зад нея и хвърли шестте стрелички десет или дванайсет пъти. При последния си опит изкара сто двайсет и пет точки. Възгордя се от добрия резултат. Представи си как Джордж и Норми Терио му ръкопляскат.

Отиде при един от замрежените прозорци и се втренчи в пустите бетонни плочи, където преди бяха бензиновите колонки, и в пътя. Движението беше рехаво. Сигурно през лятото магистралата отново щеше да се нагъчка с коли на туристи и летовници, освен ако баща му не излезеше прав и цената на бензина не скочеше до седем долара за галон, при което всички щяха да си останат вкъщи.

А сега какво? Наигра се на дартс, нагледа се на обръснати катерички за… е, не чак за остатъка от живота си, а за следващите няколко месеца; нямаше убийство, което да разкрие, тъй че… какво?

Водка, реши Пийт. Това щеше да е следващото предизвикателство. Щеше да вкуси само няколко глътки, колкото да не е без хич, и за в бъдеще с чисто сърце щеше да се хвали, че е пил. После най-вероятно щеше да си вдигне чукалата и да се върне на Мърфи Стрийт. Щеше да опише приключението си в такива краски, че то да изглежда интересно, дори вълнуващо, но всъщност западналият пункт не бе върхът на сладоледа. Просто място, където Големите Батковци идваха да играят на карти и да се натискат с момичета, без да ги навали дъжд.

Обаче водка… това беше друго нещо.

Занесе чантата на велосипеда си до дюшеците и седна (като внимаваше да не е върху някое от многобройните лекета). Извади бутилката и я разгледа с мрачно задоволство. Десетгодишен, Пийт нямаше особено желание да вкуси от забавленията на възрастните. Миналата година беше свил една цигара от дядовите си и я беше изпушил зад смесения магазин „Севън Илевън“. По-точно, беше я изпушил наполовина. После се беше превил на две и беше повърнал обяда си между маратонките си. Онзи ден Пийт научи един любопитен, но не особено полезен факт: бобът и наденичките не изглеждаха съблазнително, когато ги вкарваш в устата си, но поне бяха вкусни. Когато излизаха от устата ти, изглеждаха адски гадно и на вкус бяха отврат.

Тялото му реагира с мигновено и недвусмислено отхвърляне на този Американски Дух (не спортен, а спиртен) и Пийт прецени, че водката ще е по-гадна и от повърнатия боб. Но ако не пийнеше поне мъничко, хвалбите му щяха да бъдат лъжа. А Джордж безпогрешно засичаше кога брат му лъже.

„Вероятно отново ще се издрайфам“ — помисли си Пийт, а на глас изрече:

— Добрата новина е, че няма да съм първият в тази дупка.

И се разсмя. Още се усмихваше, когато разви капачката и поднесе гърлото на бутилката към носа си. Миризмата бе слаба. Може би вътре имаше вода, а не водка и миризмата бе остатъчна. Поднесе бутилката към устата си, като хем се надяваше, че е прав, хем му се щеше да греши. Не очакваше много, определено не искаше да се напие и може би да си строши врата, опитвайки се да слезе по вдлъбнатините на товарната площадка, но го човъркаше любопитство. Майка му и баща му обожаваха алкохол.

— Мечка страх, мене — не — рече той, понеже така му дойде отвътре, и отпи.

Със сигурност не беше вода. На вкус течността беше парлива като газ и Пийт преглътна най-вече от удивление. Водката се разля в гърлото му и експлодира в стомаха му.

— Пусто да опустее! — извика Пийт.

Очите му се насълзиха. Отдръпна бутилката от себе си, сякаш го беше ухапала. Но топлината в стомаха му вече се разнасяше и той се почувства добре. Нито пиян, нито на път да повърне. Отпи още мъничко. Сега вече знаеше какво да очаква: топлина в устата… топлина в гърлото… и бум в стомаха! Всъщност беше гот.

Усещаше щипене по ръцете си, а май и по шията си. Не „игличките“ при изтръпване на крайник, а по-скоро някакво раздвижване под кожата.

Пийт отново надигна бутилката, но веднага отпусна ръка. Имаше по-сериозни поводи за притеснение от това, че ще падне от товарната площадка или че ще потроши велосипеда си на път за вкъщи (мимоходом се зачуди могат ли да те арестуват за колоездене в пияно състояние и предположи, че отговорът е „да“.) Да си дръпнеш няколко глътки водка, за да се хвалиш, че си пил, беше приемливо, но ако се отрежеше здраво, майка му и баща му щяха да разберат. Нямаше смисъл да се прави на трезвен. Те пиеха, приятелите им пиеха, а понякога те самите прекаляваха с алкохола. Щяха да разпознаят признаците.

Пък и не биваше да забравя за ужасния МАХМУРЛУК. Твърде много съботни и неделни утрини Пийт и Джордж бяха виждали майка си и баща си да се мъкнат из къщата със зачервени очи и пребледнели лица. Пиеха витамини на таблетки, нареждаха звукът на телевизора да бъде намален, а музиката беше абсолютно табу. МАХМУРЛУКЪТ се явяваше пълна противоположност на удоволствието.

Но може би нищо нямаше да му стане от още малко водка.

Пийт си дръпна по-голяма глътка от шишето:

Бръъъм, имаме излитане! — изкрещя той и се разсмя. Главата му олекна, само че усещането бе доста приятно. Не разбираше какво му харесват на пушенето. На пиенето обаче — да.

Изправи се, позалитна, запази равновесие и пак се изсмя.

— Скачайте в тъпия си пясъчник, колкото си искате, сладурчета — заяви той на празния ресторант. — Аз съм готино пиянде и не можете да ми стъпите на малкото пръстче. — Реши, че е казал нещо изключително остроумно, и се засмя гръмко.

Наистина ли се напих? От три глътки?

Едва ли, но алкохолът определено му замая главата. Стига вече. Дотук беше.

— Пийте с мярка — рече той на празния ресторант и се засмя.

Щеше да се помотае още малко тук и да изчака замайването да отшуми. Около час, а може би два. Да кажем, до три часа. Не носеше ръчен часовник, но щеше да разбере, че е станало три от камбаните на църквата „Свети Йосиф“, която се намираше само на миля — миля и нещо. Тогава щеше да си тръгне, но преди това щеше да скрие водката (за по-нататъшни изследвания) и да подпре вратата с подпорката. Първата му спирка в квартала щеше да е супермаркетът „Севън Илевън“, за да си купи пакетче от онази силна дъвка „Тийбери“, с която да премахне дъха на пиячка от устата си. Беше чувал някои приятелчета да разправят, че е най-разумно да гепиш водка от шкафа с напитките вкъщи, понеже тя нямала миризма, обаче Пийт беше помъдрял през изминалия един час.

— Освен това — каза той с назидателен тон на изтърбушения ресторант — се обзалагам, че очите ми са зачервени като татковите, след като е обърнал някомко мантинита.

Млъкна. Пообърка края на изречението, но дреме ли му на някого?

Събра стреличките, отиде зад Бийбър Линията и ги метна. Всички, без една, пропуснаха тийнидола и Пийт страшно се развесели. Зачуди се дали Джъстин може да направи хит от песен със заглавие „Мила, обръсни си катеричката“ и тази мисъл му се стори толкова забавна, че се запревива от смях, опрял длани в коленете си.

Когато се поуспокои, изтръска на пода провисналите от носа си сополи („Категорията ти за добър ресторант отиде на кино — помисли си той, — прощавай, Бъргър Кинг“) и се дотътри обратно зад Бийбър Линията. Втория път извади още по-лош късмет. Не виждаше двойно, съвсем не, просто не можа да уцели Джъстин.

А и на всичкото отгоре леко му се гадеше. Не много, но добре че не отпи четвърти път.

— Щях да опукам моята „Попов“ — каза той. Засмя се и се разтърси от звучна оригня, която изгори хранопровода му. Уф!

Остави стреличките, където си бяха, и се върна при дюшеците. Хрумна му да провери с лупата не пълзят ли по тях някакви малки гадинки, но прецени, че не му трябва да знае. Не се поблазни да изяде няколко бисквитки „Орео“: боеше се как ще реагира отслабеният му стомах. Казано направо — гадеше му се.

Пийт легна и сплете ръце под главата си. Беше чувал, че когато се напиеш до козирката, започва да ти се вие свят, но не усети световъртеж, значи бе само лекичко подпийнал, но една дрямка щеше да му дойде добре.

— Но да не откъртя здраво.

Не биваше да се успива. В никакъв случай. Ако родителите му не го намереха вкъщи, когато се върнеха, лошо му се пишеше. Вероятно щяха да се карат и на Джордж, че го е зарязал. Въпросът беше дали камбаните на „Свети Йосиф“ можеха да го събудят с биенето си.

Внезапно Пийт проумя, че му остава единствено да се надява на това. Защото го унасяше.

Затвори очи.

И заспа в изоставения ресторант.

Навън, в южното платно на магистрала 95, се появи раздрънкано старо комби — трудно беше да се определят моделът и годината на производство. Движеше се с много по-ниска скорост от минимално разрешената. Един тежкотоварен камион го застигна и го изпревари, надувайки въздушната си тромба.

Фордът, който почти се носеше по инерция, зави по лентата за бензиностанцията въпреки голямата табела с надпис „ЗАТВОРЕНО. СЛЕДВАЩ ПУНКТ ЗА ХРАНА И ГОРИВО 27 МИЛИ“. От осемте варела, запречващи пътя, блъсна четири (те се изтърколиха встрани) и спря на около седемдесет метра от бившия ресторант. Вратата на шофьора се отвори, но никой не слезе. Не се включи никакво досадно писукане, че колата не е заключена. Вратата просто стоеше открехната.

Дори ако Пийт Симънс наблюдаваше зорко, вместо да дреме, пак не би успял да види водача. Автомобилът беше окалян, а предното стъкло беше цялото зацапано. Това изглеждаше странно, понеже в Северна Нова Англия не бе валяло повече от седмица и магистралата беше напълно суха.

Комбито стоеше в началото на входната рампа под облачното априлско небе. Блъснатите варели престанаха да се търкалят. Вратата откъм шофьорското място зееше.