Стивън Кинг
Миля 81 (5)

5. Джими Голдинг (’11 Краун Виктория)

Детският писък може да е един от най-ефективните защитни механизми на майката природа, но стане ли дума за пътуване по магистралата, няма нищо по-ефикасно от паркирана встрани патрулка на пътната полиция. Особено ако радарът е насочил черното си безизразно лице срещу потока на движение. Тези, които карат със седемдесет мили в час, намаляват на шейсет и пет; онези, които карат с осемдесет, натискат спирачката и мислено започват да пресмятат колко точки ще загубят, ако зърнат в огледалото за обратно виждане сините светлини. (Впрочем този благотворен ефект е краткотраен: след десет или петнайсет мили безразсъдните отново шофират безразсъдно.)

По скромното мнение на Джими Голдинг, пътен полицай в щата Мейн, най-хубавото на патрулката й беше, че не се налага да правиш нищо. Просто си паркираш край пътя и природата (в случая човешката природа) свършва останалото. В този облачен априлски следобед радарът му „Симънс“ дори не беше включен — напълно очаквано при толкова рехав трафик в южно направление по магистрала 95. Цялото внимание на полицая беше насочено към айпада, подпрян върху кормилото.

В интернет (Джими бе абонат на „Веризон“) играеше на „Раздумка с приятели“ — игра от рода на „Скрабъл“. Противникът му беше Ник Ейвъри — стар познайник от полицейската академия, понастоящем патрулен полицай в щата Оклахома. Джими не проумяваше как е възможно да смениш Мейн за Оклахома — неразумно решение от негова гледна точка, — но не можеше да има съмнение, че Ник мачка на „Раздумка с приятели“. Биеше го в девет от всеки десет игри и сега също водеше. Но този път преднината му беше необичайно малка и всички букви от електронната чанта бяха извадени. Ако Джими успееше да образува нова дума с оставащите му четири букви, щеше да извоюва тъй лелеяната победа. В момента беше зациклил на ФИКС. В резерв имаше А, Я, И, и второ С. Ако някак си разширеше ФИКС с допълнителните букви, не само щеше да победи, но и да натика Ник в миши гъз. Обаче нищо не му идваше на ум.

Изучаваше игровото поле, където изгледите не бяха по-обнадеждаващи, когато радиостанцията му пронизително изписука два пъти. Сигналът беше от Централата на 911 в Уестбрук до всички патрули. Джими захвърли айпада си и увеличи звука.

— До всички патрули, внимание! Кой е близо до пункта на миля 81? Има ли някой?

Джими издърпа микрофона си.

— Оператор девет-едно-едно, говори кола седемнайсет. Намирам се на миля 85, южно от изхода за Лизбън-Сабатъс.

Операторката от телефон 911, с която беше разговаряла Рейчъл Лусиър, не попита има ли друг патрул по-наблизо. С новата „Краун Виктория“ Джими щеше да стигне до мястото максимум за три минути.

— Седемнайсет, преди три минути получих сигнал от момиченце, което твърди, че родителите му са мъртви, след това приех многобройни обаждания от хора, които са видели две малки деца без придружител на рампата към пункта.

Джими не попита защо никой от тези будни граждани не е спрял да помогне. Вече се беше сблъсквал с подобно отношение. Понякога хората не желаеха да си имат вземане-даване с правозащитните органи, но в повечето случаи тежката диагноза беше бездушие.

Броят на заболелите непрекъснато се увеличаваше. Но тук ставаше дума за… деца. Боже, кой нормален човек…

— Девет-едно-едно, тук седемнайсет. Прието. Прекъсвам връзката.

Джими включи сините светлини, провери в огледалото за обратно виждане свободен ли е пътят и рязко потегли от чакълената отбивка, на която имаше знак „ОБРАТЕН ЗАВОЙ РАЗРЕШЕН САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ АВТОМОБИЛИ“. Осемцилиндровият двигател зарева, цифрите върху дигиталния скоростомер започнаха да се сменят с главоломна бързина, докато не се заковаха на 92. Дърветата отстрани на магистралата се завъртяха в шеметен танц. Джими настигна един тромав стар буик, който отказа да го пропусне, затова мина в аварийното и го изпревари. Когато отново се върна на платното, видя пункта. И още нещо. Две дечица — момченце по шорти и момиченце с розови панталони — седяха на предпазното перило до рампата. Приличаха на малки скитници и сърцето на Джими се сви от болка. Той самият имаше деца.

Станаха, щом зърнаха сигналните светлини, и за един ужасен миг Джими си помисли, че малкото момченце иска да излезе пред патрулния автомобил. Слава Богу, че момиченцето го улови за ръката и го спря.

Джими намали толкова рязко, че кочанът му с фишове, служебният бележник и айпадът се изсипаха на пода. Предните колела на краун викторията леко поднесоха, но той ги овладя и паркира така, че блокира входа на рампата, на която вече бяха спрели няколко автомобила. Какво ставаше тук?

Тогава слънцето се показа и в съзнанието на патрулен полицай Джими Голдинг се появи една дума, нямаща никаква връзка със сегашната ситуация: „АСФИКСИЯ. Мога да образувам АСФИКСИЯ и да завърша с победа“.

Помъкнало разреваното си и препъващо се братче, момиченцето тичаше към патрулката. От ужас лицето му беше пребледняло като на старица, а върху шортите на момченцето имаше голямо мокро петно.

Джими слезе, внимавайки да не ги удари с вратата. Приклекна, за да се изравни с тях, и те така се хвърлиха в прегръдката му, че едва не го събориха.

— Ей, ей, по-кротко, всичко е на…

— Лошата кола изяде мама и тати — каза момченцето и посочи с пръст. — Лошата кола ей там. Изяде ги, както лошият влак изял Червивата шапчица. Трябва да ги извадиш от търбуха й!

Беше невъзможно да се определи кой автомобил сочеше пухкавият малчуган. Джими видя комби, което явно беше изминало девет мили по кален черен път с бясна скорост, безупречно чист приус, додж рам с конски фургон и форд „Експедишън“.

— Момиченце, как ти е името? Аз съм патрулен Джими.

— Рейчъл Ан Лусиър — отговори тя. — Това е малкото ми братче Блейки. Живеем на улица „Фреш Уиндс“ номер деветнайсет във Фалмут, щата Мейн, код нула-четири-едно-нула-пет. Не я приближавайте, патрулен Джими. Прилича на кола, но не е. Храни се с хора.

— За коя кола говориш, Рейчъл?

— Онази отпред, до татковата. Дето е цялата окаляна.

— Каляната кола изяде тати и мама! — обяви мъничкият Блейки. — Ще ги извадиш от търбуха й, щото си полицай с пушка!

Без да се изправя, Джими прегръщаше децата и поглеждаше мърлявото комби. Слънцето отново се скри, сенките им изчезнаха. По магистралата преминаваха автомобили, но сега по-бавно: възпираха ги проблясващите сини светлини на патрулката.

Експедишънът, приусът и пикапът бяха празни. Джими предположи, че и във фургона няма човек, освен ако не се беше спотаил на пода, но в такъв случай конят сигурно щеше да е много по-неспокоен. Не можеше да надникне единствено в комбито, което според децата било изяло майка им и баща им. Не му се нравеше калта, размазана по стъклата. Сякаш са били оцапани нарочно. Не му се нравеше разбитият телефон пред вратата на шофьора. Нито пък изпуснатата брачна халка. Тя бе направо зловеща.

Както и цялата ситуация.

Неочаквано шофьорската врата се открехна, повишавайки коефициента на страховитост поне с трийсет процента. Джими се напрегна и положи длан върху приклада на глока си, само че от комбито не слезе никой. Вратата остана леко открехната.

— Опитва се да ви примами вътре — едва чуто прошепна момиченцето. — Това е кола-чудовище.

Джими Голдинг не вярваше в коли-чудовища, откакто беше гледал филма „Кристин“ като малък, но някои чудовища определено можеха да се крият в коли. Точно в тази имаше някой. Иначе как щеше да се отвори вратата? Не беше изключено това да са родителите на двамата мъници: ранени, лишени от говор. Възможно беше някой да лежи на седалката, за да не го забележат през калното задно стъкло. Някой с оръжие в ръка.

— Кой е в комбито? — извика Джими. — Аз съм полицай, да ти чуя името.

Никой не отговори.

— Излез. Ръцете горе и по-добре в тях да няма нищо.

Единствено слънцето излезе иззад един облак и за една-две секунди отпечата сянката на вратата върху асфалта, преди да се скрие отново. Както и преди, вратата оставаше леко открехната.

— Елате с мен, деца — рече Джими и ги поведе към патрулката. Отвори задната врата. Братче и сестриче огледаха разхвърляните бумаги, якето на Джими с термоподплата (което не му бе нужно днес) и прикрепената към гърба на предната седалка пушка. Най-вече нея.

— Мама и татко са ни учили да не се качваме в чужди коли — обади се малкият Блейки. — И в детската градина така ни учат. Чужд човек ли е — бягай.

— Той е полицай, а това е патрулна кола — намеси се Рейчъл. — Всичко е наред. Влизай. И не пипай пушката, че ще ти отвъртя ей такъв шамар!

— Разумно предупреждение, но тя е здраво закрепена и спусъкът е заключен — каза Джими.

Блейки се качи и надзърна над седалката.

— Я, ти си имаш айпад!

— Млъквай — сряза го Рейчъл. Понечи да се качи при брат си, но спря и погледна Джими Голдинг. В очите й се четеше ужас и изтощение.

— Не я докосвай. Леплива е.

Джими едва сдържа усмивката си. Дъщеричката му беше с около година по-малка от Рейчъл и спокойно би могла да каже нещо подобно. По всяка вероятност малките момиченца се деляха на две групи: разбойнички и чистофайници. Подобно на неговата Елън, тази беше чистофайница.

И с фатално сбъркана представа какво всъщност му съобщава Рейчъл Лусиър той ги настани отзад в патрулна кола 17. После отиде до вратата си, пресегна се през спуснатото стъкло и грабна радиостанцията. Не изпускаше от очи зейналата врата на комбито, затова не видя момчето, застанало до закусвалнята, което притискаше към гърдите си чанта от изкуствена кожа, сякаш е малко синьо бебе. Миг по-късно слънцето отново се показа и Пийт Симънс се потули в сянката на зданието.

Джими се свърза с участъка в Грей.

— Седемнайсет, докладвай.

— Намирам се на стария пункт на Миля 81. Тук има четири изоставени автомобила, един изоставен кон и две изоставени деца. Едно от превозните средства е комби. Децата твърдят… — На това място той спря, помисли си „Какво пък толкова“ и довърши: — Децата твърдят, че е изяло родителите им.

— Продължете.

— Явно така искат да кажат, че някой ги е издърпал вътре. Изпратете всички налични подкрепления, прието?

— Потвърждавам, всички налични подкрепления, но ще минат поне десет минути, докато най-близкият патрул пристигне. Това е кола дванайсет. Код седемдесет и три в Уотървил.

Ал Андрюс, който сто на сто обядваше в „Бобс Бъргърс“ и бистреше политиката.

— Прието.

— Съобщете ММР на комбито, Седемнайсет, и ще го пусна за общонационално.

— Не мога. Няма регистрационен номер. Колата е толкова мръсна, че не мога да установя нито марката, нито модела. Във всеки случай е американска. — Поне така мисля. — Вероятно е форд или шевролет. Прибрах децата в патрулката. Те се казват Рейчъл и Блейк Лусиър. Живеят във Фалмут на улица „Фреш Уиндс“, забравих на кой номер.

— Деветнайсет — изкрещяха Рейчъл и Блейки в един глас.

— Те казаха…

— Чух, Седемнайсет. С каква кола са пристигнали?

— С татковия ексепундишън! — провикна се Блейки, радостен, че помага.

— С Форд „Експедишън“ — каза Джими. — Регистрационен номер три-седем-седем-две IY. Отивам да проверя комбито.

— Прието. И умната, Джими.

— Прието. А, да, ще се свържеш ли с операторката от 911 да й кажеш, че децата са добре?

— Вие ли сте, Седемнайсет, или е Питър Таунсенд?

Много смешно.

— Седемнайсет, аз съм Шейсет и две.

Джими понечи да върне радиостанцията в зарядното, но размисли и го подаде на Рейчъл.

— Ако се случи нещо — нещо лошо, — натисни копчето отстрани и кажи „Трийсет“. Това означава „Офицер се нуждае от помощ“. Разбра ли?

— Да, но вие не бива да се доближавате до онази кола, патрулен Джими. Тя първо хапе, после яде и е леплива.

Блейки, който от вълнение, че се е оказал в истинска полицейска кола, беше забравил какво е сполетяло родителите му, сега си спомни и ревна отново:

— Искам при мама и тати!

Въпреки цялата необичайност на ситуацията и потенциалната опасност Рейчъл Лусиър така изразително завъртя очи — виждате какво ми се налага да търпя, — че Джими едва не прихна. Малко ли пъти беше виждал абсолютно същото изражение върху лицето на петгодишната Елън Голдинг?

— Слушай, Рейчъл — каза той, — знам, че си уплашена, но тук сте на сигурно място, а аз трябва да си свърша работата. Не искаме родителите ти да пострадат, ако още са в онази кола, нали?

— ИЗВАДИ МАМА И ТАТИ, ПАТРУЛНИ ДЖИМИ! — наду гайдата Блейки. — НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСССТРААААДАТ!

Джими забеляза искрица надежда в очите на Рейчъл, но не толкова ярка, колкото очакваше. Подобно на агент Мълдър от стария сериал „Досиетата X“, тя искаше да повярва… но както партньорката му — агент Скъли — не вярваше напълно. Какво ли бяха видели децата?

— Бъдете предпазлив, патрулен Джими. — Момиченцето размаха пръст досущ някоя учителка.

Заради лекото потрепване на ръката жестът изглеждаше още по-умилителен. — Не я докосвайте.

Докато вървеше към комбито, Джими приведе глока си в автоматичен режим, но не свали предпазителя. Засега. Застана близо до открехнатата врата и повторно покани хората в колата да слязат с вдигнати ръце. Никой не слезе. Протегна се към дръжката на вратата, но тогава се сети за предупреждението на Рейчъл и размисли. Вместо това бутна вратата с цевта на пистолета. Само че вратата не се отвори, а глокът здраво залепна — сякаш цялото комби бе гигантска туба лепило.

Залитна напред, сякаш нечия могъща ръка бе хванала здраво цевта на глока и го беше дръпнала. Имаше една секунда, в която можеше да пусне пистолета, обаче такава мисъл дори не му хрумна. Едно от първите неща, на които те учат в Академията, е за нищо на света да не се разделяш с оръжието си. Никога.

Така че Джими не го пусна, а колата, която вече беше изяла пистолета му, започна да дъвче дланта му — и китката, и предмишницата. Слънцето отново се показа и отбеляза върху асфалта намаляващата му сянка. Някъде пищяха деца.

„Комбито ще причини АСФИКСИЯ на патрулния — помисли си той. — Сега разбирам какво искаше да ми каже малката…“

Тогава болката изригна и заличи всяка мисъл. Остана му време за един писък. Само за един.