Стивън Кинг
Миля 81 (3)

3. Джулиан Върнън (’05 Додж Рам)

И без Библията на крал Джеймс Джули Върнън знаеше как трябва да постъпи добрия самарянин. Тя беше израсла в градчето Редфийлд, Мейн (2400 жители), където отзивчивостта и помощта към ближния са начин на живот и където непознатите също са ти близки. Никой не й го беше обяснявал многословно: беше се учила от майка си, баща си и големите си братя. Най-ефективното обучение е даването на личен пример. Ако видиш пребит човек край пътя, няма значение дали е самарянин, или марсианец. Спираш да помогнеш.

Джули никога не се беше тревожила, че спасяваният може да я обере, изнасили или убие. В пети клас, когато медицинската сестра я попита колко тежи, Джули гордо беше отвърнала: „Татко вика, че съм към седемдесет и седем кила, ако се накачуля с дрехи, и малко по-малко без тях“. Сега, на трийсет и пет години, облечена тежеше около сто и трийсет килограма и не я интересуваше перспективата да бъде добра съпруга. Гордееше се с обратната си резба и я излагаше на показ. Върху задната броня на нейния пикап „Рам“ имаше две лепенки. Едната бе с надпис „ПОДКРЕПЕТЕ РАВЕНСТВОТО НА ПОЛОВЕТЕ“. Другата (яркорозова на цвят) гласеше „ГЕЙ Е ПРЕКРАСНА ДУМА“.

В момента лепенките не се виждаха, защото Джули возеше на буксир ремаркето, което наричаше „коневоза“. В Клинтън беше купила двегодишна испанска кобила и сега се връщаше в Редфийлд, където живееше с партньорката си във ферма, точно на две мили от родния си дом.

Напоследък често мислеше за петте години, през които беше част от „Готините мацета“ — женски тим, по кална борба. Онези времена бяха хем лоши, хем добри. Лоши, понеже „Готините мацета“ се възприемаха от публиката като забавна шоупрограма с уроди (общо взето така си беше); добри — понеже видя свят. Предимно американски, вярно е, но веднъж „Готините мацета“ три месеца гастролираха в Англия, Франция и Германия, където ги приеха с изключителна топлота и уважение, както подобава на млади дами. Чак не беше за вярване.

Миналата година поднови паспорта си, макар да се съмняваше, че някога отново ще излезе в чужбина. Като цяло й бе все едно. Беше щастлива във фермата с Амелия и пъстрата им менажерия от кучета, котки и добитък, но понякога й липсваха гастролите: бързите свалки, мачовете под светлините на прожекторите, грубите закачки с другите момичета. Липсваха й дори яростните престрелки с публиката.

„Хвани я за путката, тя е лесбийка, ще й хареса!“ — беше извикал една вечер някакъв тъпанар. В Тулса, ако си спомняше правилно.

Джули и Мелиса, които се боричкаха в калта, се бяха спогледали, кимнаха си и се обърнаха към сектора, откъдето бяха извикали. Не носеха нищо освен мокрите си бикини, по косите и гърдите им се стичаше кал. Едновременно показаха среден пръст на селяндура и изтръгнаха от публиката спонтанни аплодисменти… които преминаха в буря от овации, когато двете се надупиха, смъкнаха си гащите и показаха на смотаняка голите си задници.

Бяха я възпитали да се грижи за падналите, които не могат да се вдигнат на крака. Но също така я бяха възпитали да не цепи басма никому, щом става дума за конете ти, теглото ти, работата ти или сексуалните ти предпочитания. Почнеш ли веднъж да цепиш басма на хората, все едно си им станал безплатен шивач.

Компактдискът в плейъра свърши и Джули тъкмо щеше да го извади, когато видя приус с включени аварийни светлини, паркиран на рампата за крайпътния пункт на Миля 81. Пред него имаше друг автомобил — разнебитено и мърляво комби. Сигурно форд или шевролет, ама с тази кал кой да каже?

Джули не взе решение, защото нямаше какво да му мисли. Включи мигач, видя, че заради фургона си не може да се вмести на рампата, и спря досами ръба на аварийната лента, като внимаваше да не заоре с колелата в меката пръст. Само това липсваше — да преобърне фургона с коня, за който току-що беше платила осемнайсет хиляди долара.

Вероятно не ставаше дума за сериозна авария, но не пречеше да провери. Току-виж някоя жена тръгнала да ражда на магистралата, а мъжът, спрял да й помогне, се шашнал и загубил свяст — знае ли човек? Джули включи аварийните светлини, но те почти не се виждаха, защото „коневозът“ ги закриваше.

Слезе, погледна към двете коли и не видя жива душа. Може би някой беше качил на стоп шофьорите, но по-вероятно те бяха отишли в ресторанта. Джули се съмняваше, че там ще намерят помощ: затвориха „Бъргър Кинг“ още миналия септември. Навремето тя самата редовно се отбиваше тук за фунийка замразен йогурт, но сега закусваше двайсет мили по на север — в „Деймънс“ в Огъста.

Джули заобиколи фургона и нейната нова кобила — която се казваше Дий-Дий — подаде муцуна навън. Джули я погали.

— Спокойно, спокойно. Ей сега се връщам.

Отвори задните врати на фургона, за да стигне до шкафчето с инструменти, вградено отляво. Дий-Дий реши, че е улучила сгоден момент да излезе на разходка, само че Джули й запречи пътя с якото си рамо и отново й зашепна успокоително.

Отключи шкафчето. Отгоре върху инструментите бяха поставени няколко сигнални ракети и два миниатюрни конуса, боядисани във флуоресцентно розово. Джули мушна пръсти в кухите върхове на конусите (не докосна сигналните ракети — би било неудачно да ги използва посред бял ден). После затвори шкафчето, понеже не искаше Дий-Дий да стъпи с копито вътре и да се нарани на инструментите, и заключи фургона. Кобилата отново подаде главата си навън. Джули не вярваше, че конете могат да изглеждат притеснени, но Дий-Дий изглеждаше именно така.

— Няма да се бавя — рече Джули, след което постави конусите зад „коневоза“ и се отправи към двете коли.

В незаключения приус нямаше никого. Този факт не обезпокои особено Джули, тъй като на задната седалка бяха оставени куфар и доста скъпа на вид мъжка чанта. Шофьорската врата на старото комби беше открехната. Джули тръгна към нея, но се намръщи и спря. На асфалта под зеещата врата беше захвърлен мобилен телефон, а до него блестеше венчална халка. По корпуса на телефона криволичеше огромна пукнатина, сякаш е бил изпуснат. А върху малкото му екранче, където се появяваха номерата, нямаше ли капка кръв?

Най-вероятно не, сигурно беше пръска кал — комбито бе оплескано навсякъде, — ала на Джули това никак не й харесваше. Преди да натовари Дий-Дий във фургона, беше направила с нея няколко бързи кръгчета и не бе сменила широката си пола за езда. Извади мобилния си телефон от джоба на полата и се замисли да набере ли 911.

Не, реши тя. Все още не. Но ако мръсното комби беше празно като малкия зелен автомобил или ако петънцето върху изпуснатия телефон наистина беше от кръв, щеше да позвъни. И щеше да изчака на място патрулната кола, вместо да ходи до изоставените постройки. Беше храбра и добросърдечна, не глупава.

Наведе се, за да разгледа по-добре халката и телефона. Клошираната й пола се развя, плъзна се по комбито и сякаш се разтвори в него. Нещо рязко издърпа Джули вдясно. Дебелото й бедро се залепи за калната повърхност, която се огъна — поглъщаше тъканта и плътта отдолу. Болката беше чудовищна. Джули изпищя, изпусна телефона си и опита да се отскубне, все едно колата беше една от старите й противнички в мачовете по кална борба. Дясната й ръка до лакътя изчезна в еластичната мембрана, в която внезапно се беше превърнало зацапаното стъкло. От другата му страна едва-едва прозираше не силната ръка на едра и здрава фермерка, а оголена кост, от която висеше месо на конци.

Комбито започна да се нагъва като акордеон.

На юг премина кола, после втора. „Коневозът“ скриваше от тях жената, залепнала за менящото формата си комби, както Зайо Байо от приказката — за човечето от смола. Не чуха писъците й. Единият шофьор слушаше Тоби Кийт, другият — „Лед Цепелин“. И двамата бяха надули музиката до дупка. В ресторанта Пийт Симънс чу Джули, но като заглъхващо отдалеч ехо. Клепачите му трепнаха. Тогава писъците секнаха.

Пийт се претърколи на мръсния дюшек и продължи да спи.

Съществото, приличащо на комби, изяде Джулиан Върнън с дрехите, ботушите и всичко. Пропусна единствено телефона й, който сега лежеше до този на Дъг Клейтън. След като се нахрани, съществото отново прие формата на автомобил със същия звук на топка, отбита от тенисракета.

В коневоза Дий-Дий цвилеше и нетърпеливо удряше с копита. Беше гладна.