Стивън Кинг
Миля 81 (4)

4. Семейство Лусиър (’11 Експедишън)

— Мамо, татко, вижте! Това е жената с кончето! Виждате ли фургона? Виждате ли го? — провикна се шестгодишната Рейчъл Лусиър.

Карла не се изненада, че Рейч първа е видяла фургона, въпреки че седеше отзад. Никой Лусиър не можеше да се сравнява с нея по наблюдателност. „Рентгеново зрение има това момиче“ — казваше понякога баща й. Хем шега, хем не съвсем.

Джони, Карла и четиригодишният Блейк носеха очила. Всички в семейството — и по майчина, и по бащина линия — носеха. Дори кучето Бинго може би се нуждаеше от тях: все не забелязваше комарника, когато искаше да излезе. Само Рейч беше пощадена от проклятието на късогледството. Последния път, когато я водиха на очен лекар, прочете цялата таблица, дори най-ситните редове. Доктор Стратън се изуми.

— Може да се обучава за пилот на изтребител — каза той на Джони и Карла.

— Подхожда й — заяви Джони. — Има инстинкт на убиец, що се отнася до малкото й братче.

Карла го сбута да си мълчи, но това беше истината. Бе чувала, че между децата имало по-малко съперничество, когато били от различен пол. Ако е така, значи Рейчъл и Блейк бяха изключението, потвърждаващо правилото. Струваше й се, че думите, които най-редовно чува напоследък, са той/тя започна.

През първите сто и петдесет мили от пътуването децата се бяха държали много добре — след гостуване при родителите на Джони винаги бяха в приповдигнато настроението, но най-вече Карла се беше погрижила да запълни ничията земя между детските седалки на Рейчъл и Блейк с играчки и рисувателни книжки. Обаче след като спряха в Огъста да закусят и да се изпишкат, караниците пак бяха започнали. Вероятно заради фунийките сладолед. Да дадеш на децата сладко по време на дълго пътуване с кола, беше като да излееш туба бензин в лагерния огън и Карла отлично си даваше сметка за това, но една майка не може вечно да отказва.

В отчаянието си Карла обяви, че играят на „Страхотии-грозотии“ и започна да присъжда точки за забелязани градински гномчета, кладенци, статуи на Светата Дева и прочие. Проблемът беше, че покрай магистралата имаше много дървета, но кичозните украси се брояха на пръстите на едната ръка. Шестгодишната й дъщеричка с остро зрение и четиригодишното й синче с остър език тъкмо подемаха старите си дрязги, когато Рейчъл видя конския фургон, паркиран малко встрани от затворения пункт на Миля 81.

— Искам отново да погаля кончето! — извика Блейк и така се замята, сякаш беше най-мъничкият танцьор на брейк в света. Краката му бяха достатъчно дълги, за да рита седалката на шофьора, което Джони намираше за адски дразнещо.

„С какъв акъл исках да имам деца? — помисли си той. — За какво ми трябваше? Ха сега де…“

— Блейки, не ритай седалката на тати — рече Джони.

— Искам да погаля коннннчето! — затръшка се Блейки и ритна „седалката на тате“ особено силно.

— Голям си ревльо — обади се Рейчъл, защитена от къчовете на братчето си в своята част на демилитаризираната зона. Обидата беше подхвърлена със снизходителен тон, който винаги подлудяваше Блейки.

— НЕ СЪМ РЕВЛЬО!

— Блейки — поде Джони, — ако не престанеш да риташ седалката на тати, тати ще извади наточения си касапски нож и ще резне малките краченца на Блейки точно над гле…

— Жената нещо е закъсала — намеси се Карла. — Виждаш ли конусите? Отбий.

— Мила, не е разумно да спираме на аварийната лента.

— Завий и паркирай до другите две коли. На рампата. Има място и няма да пречим на никого, защото пунктът е закрит.

— Не знам за теб, но аз предпочитам да се върнем във Фалмут преди тъм…

— Отбий — нарежда Карла по начин, който не търпи възражение. Тя знае, че дава лош пример: колко пъти е чувала Рейчъл да се обръща към Блейк със същия тон? Докато малчуганът не избухне в сълзи?

Смекчавайки тона, Карла добави:

— Жената се държа много мило с децата.

 

 

Спряха в „Деймънс“ да хапнат сладолед и паркираха до нея. Жената (едра кажи-речи колкото коня) се подпираше на фургона и ядеше фунийка сладолед, давайки по мъничко на една много хубава кобилка. На Карла й се стори, че стопанка и животно хапват десертче с мюсли.

Джони улови децата за ръце и се опита да заобиколи фургона, обаче Блейк се задърпа.

— Може ли да погаля коня ви? — помоли той.

— Ще ти струва четвърт долар — отвърна едрата жена с кафява пола за езда и се усмихна, когато видя умърлушената физиономия на Блейки. — Пошегувах се. Ето, дръж. — Тя мушна разтеклия се сладолед в ръката на Блейк, който бе толкова изненадан, че просто го взе, и вдигна момченцето пред конската муцуна. Дий-Дий спокойно погледна смаяното дете, помириса сладоледа, реши, че не е каквото иска, и позволи да я погалят.

— Олеле, какъв е мек носът й! — възкликна Блейк. Карла никога не беше долавяла в гласа му такъв трепет. „Защо никога не сме водили децата на детска ферма?“^[1] — запита се тя и веднага го прибави към списъка със задачите си.

— И аз, и аз, и аз! — викаше Рейчъл, подрипвайки нетърпеливо.

Едрата жена остави Блейк на земята.

— Давам ти да си близнеш от сладоледа, докато вдигам сестра ти — рече му тя, — но гледай да не му лепнеш бацили.

Карла понечи да каже на сина си, че да ядеш след другите хора — особено ако са непознати — не е редно. После видя обърканата усмивка на Джони и заряза благоразумието. Пращаш децата си в училището, което практически е развъдник на микроби. Изминаваш с тях стотици километри по магистралата, където всеки седнал зад волана пиян изрод или пишещ есемеси тийнейджър може да влезе в насрещното и да ги помете. И при това положение им отказваш да си близнат от чуждия сладолед? Прекален светец и Богу не е драг.

Ездачката повдигна Рейчъл, която също погали муцуната на кобилата.

— Леле! Супер! — възхити се Рейчъл. — Как й е името?

— Дий-Дий.

— Страхотно име! Чао, Дий-Дий!

— Чао и от мен, Дий-Дий! — каза жената и шумно млясна кобилата по носа. Всички се засмяха.

— Мамо, може ли да си купим кон?

— Естествено! — сърдечно беше отвърнала Карла. — Като навършиш двайсет и шест.

Рейчъл направи страховита физиономия (сбърчено чело, издути бузи, свити устни), но когато едрата госпожа се засмя, не издържа и също прихна весело.

Жената се наведе към Блейки, опряла ръце на коленете си.

— Може ли да ми върнеш сладоледа, млади човече?

Блейк й го подаде. После заоблизва пръстите си, по които бе протекъл сладолед с вкус на шамфъстък.

— Бяхте много любезна — благодари Карла и се обърна към сина си: — Да отидем първо да измием ръчичките. След това ще ти купя сладолед.

— Искам като нейния — рече Блейк и жената с коня се засмя отново.

Джони настоя да се почерпят в ресторанта, защото не искаше да омацат експедишъна със сладолед. Когато свършиха и излязоха, едрата госпожа си беше тръгнала.

Един от хората — понякога противни, но по-често приятни, — които срещаш на пътя, за да не ги видиш никога повече.

 

 

Само че тя беше тук, или във всеки случай пикапът й бе паркиран на аварийната лента, а зад фургона внимателно бяха сложени два конуса. Карла имаше право: жената се държа страхотно с децата. С тази мисъл Джони Лусиър взе най-лошото и последно решение в живота си.

Даде мигач и отби на рампата, както Карла му беше препоръчала, паркирайки пред приуса на Дъг Клейтън, който още беше с включени аварийни светлини, и до окаляното комби. Изключи скоростта, но не спря двигателя.

— Искам да погаля кончето — заяви Блейки.

— И аз искам да погаля кончето — добави Рейчъл с аристократично високомерие, което беше усвоила Бог знае откъде. Тонът й пилеше по нервите на Карла, но тя внимаваше да не се сопне на дъщеря си. Иначе щеше да стане по-лошо.

— Само с разрешение на стопанката му — отсече Джони. — Вие, малчугани, на първо време не мърдайте от местата си. Ти също, Карла.

— Да, господарю — отвърна Карла с преправен като на зомби глас, който винаги разсмиваше децата.

— Много смешно, няма що.

— В пикапа няма никого — забеляза Карла. — И двата автомобила изглеждат празни. Как мислиш, да не са се ударили?

— Знам ли, сякаш няма чукнато. Почакайте малко.

Джони Лусиър слезе, заобиколи експедишъна, който не му беше писано да изплати, и отиде до пикапа. Карла не бе видяла жената, но той държеше да се увери, че тя не лежи на предната седалка, поразена от инфаркт например. (Запаленият по спортуването Джони тайно вярваше, че всеки, надхвърлил дори и с два килограма идеалното си тегло, посочено в „Медицина.нет“, ще бъде застигнат от инфаркт най-късно до четирийсет и пет годишна възраст.)

Не беше просната на седалката (разбира се: Карла нямаше как да пропусне толкова едра жена), нямаше я и във фургона. Там бе единствено кобилата, която подаде глава и подуши лицето на Джони.

— Ехей… — За момент забрави името й, но после се сети. — Дий-Дий. Как я караме?

Потупа я по носа и отиде да провери другите две коли. Видя, че наистина е имало чукване, макар и незначително. Комбито беше блъснало няколко от оранжевите варели, преграждащи рампата.

Карла спусна стъклото си — за разлика от тези на децата нейното не беше блокирано.

— Вест или кост от нея?

— Не.

— Вест или кост от някого?

— Карла, дай ми се… — Джони зърна мобилните телефони и брачната халка на асфалта под открехнатата врата на комбито.

— Какво има? — Карла проточи шия да види.

— Секунда само. — Идеше му да й нареди да заключи вратите, но размисли. За бога, та това беше магистрала 95 посред бял ден! На всеки двайсет-трийсет секунди покрай тях профучаваха коли, понякога по две-три наведнъж.

Наведе се и взе телефоните — по един във всяка ръка. Обърна се към съпругата си и затова не видя как вратата на комбито се отваря по-широко като ненаситна уста.

— Карла, мисля, че ей този е оцапан с кръв. — Джони вдигна високо телефона на Дъг Клейтън.

— Мамо — обади се Рейчъл, — кой е в мръсната кола? Вратата се отваря.

— Връщай се — прошепна Карла. Изведнъж устата й пресъхна. Идеше й да изкрещи думите, но сякаш камък й беше легнал на гърдите. Невидим, но много тежък. — В колата има човек!

Вместо да се върне, Джони се наведе и надникна вътре. В този миг вратата рязко се захлопна. Раздаде се зловещ глух звук. Камъкът върху гърдите на Карла изчезна. Тя си пое дъх и изкрещя името на съпруга си.

— Какво се случи с татко? — извика Рейчъл с високо, тънко гласче. — Какво се случи с татко?

— Тати! — Блейк престана да разглежда новия си комплект играчки с герои от „Трансформърс“ и диво завъртя очи, търсейки баща си.

Карла не се замисли. Тялото на мъжа й стърчеше навън, но главата му бе заклещена в мърлявото комби. Все още беше жив: безпомощно размахваше ръце и крака. Тя дори не разбра кога е изскочила на пътя. Инстинктите поставиха ума й в положението на смаян наблюдател.

— Мамо, не! — изпищя Рейчъл.

— Мамо, НЕ! — Блейк нямаше идея какво става, но знаеше, че е нещо лошо. Разплака се и задърпа ремъците на седалката си.

Карла улови мъжа си през кръста и го задърпа с неестествената сила, която идва от адреналина. Вратата на комбито се пооткрехна и от купето шурна малко водопадче кръв. За един ужасен миг тя видя главата на мъжа си, килната уродливо върху калната седалка на комбито. Въпреки че трепереше в обятията й, тя разбра (в мълниеносно озарение, което ни спохожда дори в най-страшни бури), че именно така изглеждат обесените, след като прережат въжето им. Защото вратовете им са счупени. В онзи кратък и незаличим проблясък Карла си помисли, че той изглежда глупаво, смешно и грозно — това беше мъртвец; нейният Джони беше мъртъв независимо от треперенето на крайниците. Така изглежда дете, което е искало да се гмурне във водата, но е уцелило скалите. Така изглежда жена, пронизана от волана, след като се е блъснала с колата си в подпорите на моста. Така изглеждаш ти, когато уродливата смърт внезапно пресече пътя ти, широко разтворила ръце за прегръдка.

Вратата яростно се затръшна. Карла все още държеше мъжа си през кръста и когато нещо я издърпа напред, я връхлетя второ озарение.

Колата, трябва да се пазиш от колата!

Твърде късно пусна Джони. Кичур от косата й докосна вратата и комбито веднага го засмука в себе си. Не успя да се освободи, челото й се удари в стъклото. Изведнъж я прониза изгаряща болка — чудовището поглъщаше скалпа й.

„Бягай! — опита се да изкрещи на опърничавата си, но безспорно умна дъщеря. — Вземи Блейк и бягай!“

Но преди да е изрекла и една сричка, устата й изчезна.

 

 

Само Рейчъл видя как комбито хвана баща й както венерина мухоловка — бръмбар, но вече двамата с Блейк видяха как майка им беше издърпана вътре, сякаш калната врата бе завеса. Едната й мокасина излетя, мярнаха се лакираните й в розово нокти — и край, нямаше я. След секунда белият автомобил промени формата си и се сви като юмрук. През стъклото, спуснато от майка им, децата чуха хрущене.

— Ка’во беше т’ва? — писна Блейки. Сълзите се стичаха на вадички по личицето му, устата му беше омазана от сополи. — Ка’во беше т’ва, Рейчи, ка’во, ка’во?

„Техните кости“ — помисли си Рейчъл. Тя беше едва шестгодишна и не й разрешаваха да гледа страшни филми в киното или по телевизията (само такива за деца до дванайсетгодишна възраст — майка й беше непреклонна), ала момичето знаеше, че колата смила костите им.

Колата не беше никаква кола, а чудовище.

— Къ’е са мама и тати? — попита Блейки, извръщайки към нея огромните си очи, които сега изглеждаха още по-големи заради сълзите. — Къ’е са мама и тати, Рейчи?

„Все едно отново е на две години“ — помисли си Рейчъл и може би за пръв път в живота си изпита към братчето си нещо различно от раздразнение (в краен случай омраза, когато капризите му я изкарваха от релси). Новото чувство обаче не беше обич. Струваше й се, че е нещо по-всеобхватно. Майка й не беше успяла дори да гъкне, но Рейчъл знаеше какви щяха да бъдат последните й думи: Погрижи се за Блейки.

Той се мяташе на седалката си като побеснял. Знаеше откъде се разкопчават ремъците, но в паниката си беше забравил как да се освободи.

Рейчъл свали предпазния си колан, повдигна се и се опита да помогне на братчето си. Размахвайки напосоки ръце, Блейки звучно я зашлеви през лицето. При други обстоятелства тя щеше да забие юмрук в рамото му (за наказание щяха да я затворят в стаята й, където щеше да седи, забила поглед в стената, и да кипи от безпаметен гняв), но сега просто улови ръката му и я притисна към седалката.

— Спри! Мога да те разкопчая, но не и ако ми пречиш!

Той престана да се мята, но продължи да плаче.

— Къде е тати? Къде е мама? Искам при мама!

„И аз искам при нея, дрисльо“ — помисли си Рейчъл и разкопча ремъците.

— Сега ще слезем и ще…

И какво? Какво щяха да направят? Да отидат в ресторанта? Беше затворен, затова рампата беше преградена с оранжевите варели. Затова бензиновите колонки ги нямаше, а паркингът беше буренясал.

— Ще се махнем оттук — довърши Рейчъл.

Рейчъл слезе и заобиколи експедишъна. Отвори вратата на Блейки, но той само впери в нея плувнали в сълзи очи.

— Не мога да сляза, Рейчи, ще падна.

„Не бъди такъв бъзльо“ — малко оставаше да го каже, но си замълча. Сега не му беше времето. Блейки и така беше достатъчно разстроен. Разпери ръце и каза:

— Плъзни се долу. Ще те хвана.

Той я погледна със съмнение, след което се пусна. Рейчъл наистина го хвана, но Блейки се оказа по-тежък от очакваното, така че двамата се прекатуриха. Тя пострада повече, понеже беше отдолу, но Блейки си фрасна главата и си ожули едната ръка, и отново наду гайдата — този път не от страх, а от болка.

— Недей да цивриш — рече тя и се измъкна изпод него. — Поне веднъж бъди мъж!

— Ъ?

Рейчъл не отговори. Гледаше двата телефона, изпуснати до шофьорската врата на зловещото комби. Единият изглеждаше доста разбит, но другият…

Момичето запълзя към него на четири крака, без да изпуска от очи колата, в която майка му и баща му бяха застигнати от скоропостижен край. Тъкмо се пресягаше към здравия телефон, когато Блейки изприпка напред, протегнал ожулената си ръчичка.

— Мамо? Мами? Излез! Имам раничка. Излез да я целунеш, за да ми мине бър…

— Стой и не мърдай, Блейк Лусиър!

Карла щеше да се гордее с нея: бе невъзможно да не се подчиниш на заповед, изречена с такъв тон. Ефектът беше мигновен. Блейк спря на четири крачки от комбито.

— Ама аз искам при мама! Искам мама, Рейчи!

Тя го хвана за ръката и го дръпна по-далеч от колата.

— Не сега. По-добре ми помогни. — Рейчъл прекрасно знаеше как се работи с телефона, но трябваше да разсее братчето си.

— Дай ми го, знам как! Дай ми го, Рейчи!

Подаде му го и докато Блейки изучаваше копчетата, тя се изправи, хвана го за тениската с изображението на Улвърин и го издърпа още три крачки назад. Той не й обърна почти никакво внимание. Откри копчето, от което се включваше мобилният на Джулиан Върнън, и го натисна. Телефонът избипка. Рейчъл го взе и поне веднъж в глупавия си бебешки живот Блейки не се разхленчи.

Беше слушала внимателно, когато Макгръф, полицейското куче, отиде при тях в училище и им обясни разни неща (макар отлично да знаеше, че това е човек в костюма на Макгръф), и сега не се поколеба. Набра 911 и долепи телефона до ухото си. След първото позвъняване вдигнаха.

— Ало? Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и…

— Този разговор се записва — изпревари я мъжки глас. — Ако желаете да съобщите за спешен случай, натиснете едно. Ако желаете да съобщите за тежка пътна обстановка, натиснете две. Ако желаете да повикате „Пътна помощ“…

— Рейчи? Рейчи? Къде мама? Къде та…

Рейчъл строго му изшътка и натисна 1. Не беше лесно. Ръката й трепереше, зрението й беше замъглено. Осъзна, че плаче. Кога се беше разплакала? Не си спомняше.

— 911, слушам ви — рече женски глас.

— Вие истинска ли сте, или сте на запис? — попита Рейчъл.

— Истинска съм — отговори жената с весела нотка в гласа. — За спешен случай ли се обаждате?

— Да. Лошата кола изяде мама и татко. Тя е на…

— Спри, докато е време — посъветва я операторката от 911 и съвсем се развесели. — На колко години си, дечко?

— Аз съм на шест години и половина. Казвам се Рейчъл Ан Лусиър и една кола, лошата кола…

— Чуй ме, Рейчъл Ан, или която там си, мога да проследя това обаждане. Знаеше ли? Обзалагам се, че не. Ако сега затвориш, няма да изпратя полицай у вас, за да те напляска хуба…

— Те умряха, тъпа телефонистка такава! — изпищя Рейчъл в мобилния и при думичката с „у“ Блейк пак ревна.

Известно време жената мълча. После — вече напълно сериозно — попита:

— Къде си, Рейчъл Ан?

— До празния ресторант! Отпред има оранжеви варели!

Блейки седна, заби лице между коленете си и покри главата си с ръце. На Рейчъл й стана толкова мъчно, както никога досега. Чак сърцето я заболя.

— Информацията не е достатъчна — каза операторката. — Можеш ли да си по-конкретна, Рейчъл Ан?

Рейчъл не знаеше какво означава „по-конкретна“, но пък знаеше какво вижда: задната гума на комбито, онази най-близо до тях, се разтапяше. Пипало от втечнен каучук бавно пълзеше по асфалта към Блейки.

— Ще затварям — отсече Рейчъл. — Трябва да избягаме от лошата кола.

Вдигна Блейк и го издърпа още назад, без да изпуска от поглед топящата се гума. Каучуковото пипало полекичка изпълзя обратно (защото е наясно, че не може да ни стигне — помисли си момиченцето), а колелото отново си заприлича на колело, но за Рейчъл това не беше достатъчно. Тя задърпа Блейк назад по рампата, към шосето.

— Къде отиваме, Рейчи?

Откъде да знам.

— По-далеч от онази кола.

— Искам си трансформърите!

— После. — Тя хвана брат си още по-здраво и продължи да го влачи към магистралата, където по някой автомобил профучаваше със седемдесет-осемдесет мили в час.

 

 

Няма по-пронизителен звук от детския писък: това е един от най-ефективните защитни механизми, дадени на човек от природата. Пийт Симънс вече не спеше, а дремеше, и когато Рейчъл се развика на жената от 911, той я чу и окончателно се разсъни.

Седна, потрепери и допря ръка о челото си. Главата го болеше и Пийт знаеше каква е причината: това бе прословутият МАХМУРЛУК. Езикът му беше обложен, гадеше му се. Не му се повръщаше, но и гаденето беше доста неприятно.

„Слава Богу, че не пих повече“ — помисли си той и се изправи. Отиде до един от замрежените прозорци, за да провери кой крещи. Това, което видя, не му хареса. Част от оранжевите варели, служещи за преграда, се валяха в безпорядък, а на рампата бяха паркирани няколко коли. Поне три.

Тогава забеляза две деца: момиченце с розови панталони и момченце по шорти и тениска. Зърна ги само колкото да разбере, че отстъпват назад, сякаш нещо ги е уплашило, и след миг се скриха зад един фургон, май конски.

Видяното никак не му хареса. Явно е имало нещастен случай или нещо подобно, макар че Пийт не виждаше следи от нещастен случай. Изпита желание час по-скоро да се махне оттук, преди да се е забъркал в някаква неприятност. Грабна чантата и тръгна към кухнята и товарната площадка зад нея. После спря. Там имаше деца. Малки деца. Прекалено малки, за да се мотаят самички край скоростен път като магистрала 95, а наблизо не се мяркаха възрастни.

Трябва да има възрастни, не видя ли всички онези коли?

Да, беше видял колите и пикапа с конския фургон, но не и възрастни.

Длъжен съм да им помогна, дори да си търся белята. Аз съм отговорен онези келеши да не бъдат размазани на магистралата.

Пийт се забърза към централната врата на „Бъргър Кинг“, откри, че е заключена, и се запита какво би го запитал Норми Терио: „Хей, недорасляк, майка ти изобщо родила ли е живи деца?“

Пийт се обърна и хукна към товарната площадка. От бягането главата започна да го цепи по-силно, но той не обърна внимание. Постави чантата върху края на бетонната платформа, подпря се на ръце и скочи. Приземи се лошо — удари опашната си кост, — но и на това не обърна внимание. Изправи се и с копнеж погледна гората. Можеше просто да избяга. И да си спести купища разправии, ех! Идеята ужасно го блазнеше. Във филмите добрият герой взима правилното решение без колебания. Обаче ако някой усетеше по дъха му, че е пил водка…

— Исусе — промълви той. — Исусе-Мисусе, Христе-Кристе!

Кой го биеше да идва тук? Келешът му с келеш!

 

 

Държейки здраво Блейки за ръчичка, Рейчъл го изведе в края на рампата. Точно тогава един огромен камион с ремарке профуча край тях със скорост седемдесет и пет мили в час. Въздушната струя разроши косите им, изплющя в дрехите им и едва не повали Блейки.

— Рейчи, страх ме е! Не бива да излизаме на пътя!

„Кажи ми нещо, което не знам“ — помисли си Рейчъл.

Вкъщи не им разрешаваха да излизат по-далеч от входната алея, а движението по улица „Фреш Уиндс“ във Фалмут съвсем не можеше да се нарече оживено. Тук, на магистралата, автомобилите бяха малко, но пък профучаваха невероятно бързо. Пък и къде щяха да отидат? Можеха да тръгнат по аварийната лента, но би било ужасно рисковано. Наоколо имаше само гори. Можеха да се върнат при ресторанта, но тогава се налагаше да минат покрай лошата кола.

Задмина ги червен спортен автомобил: човекът зад волана наду клаксона и от мощното УАААААААА на Рейчъл й се прииска да запуши уши.

Блейк я задърпа нанякъде и тя не се възпротиви. От едната страна на рампата имаше предпазно перило — стоманени въжета, опънати на колчета. Блейк седна на едно въже и закри очи с пухкавите си ръчички. Рейчъл седна до него. Чудеше се какво да прави.