Лорън Кейт
Непростено (8)

Седем
Любовта ще ни раздели
Лилит

Единайсет дни

Лилит отдавна беше решила, че столовата на „Тръмбул“ си е на практика стая за изтезания, но на другата сутрин Кам пъхна в шкафчето й бележка, в която я молеше да се срещне с него в стаята на оркестъра по време на обяда — така че нямаше начин да отиде там. И макар че Ратълснейк Крийк винаги я зовеше, днес наистина беше гладна.

Значи, кафетерията. Точно преди обед тя влезе в шумния лабиринт от лепкави маси за хранене. Разговорите утихнаха и пейките заскърцаха в мига щом пристъпи вътре.

За секунда се видя през техните очи: с устни, стиснати във враждебна гримаса. Дивия поглед в сините й очи. Евтини черни джинси, толкова изтъркани, че по тях имаше повече дупки, отколкото деним. Оплетената червена коса, която никоя четка не можеше да опитоми. Дори Лилит не би искала да обядва със себе си.

— Да не си намерила долар на улицата? Или дойде да просиш огризки? — подметна Клоуи Кинг, изпречвайки се на пътя й. Клоуи държеше подноса си небрежно с една ръка. Ноктите й бяха люлякови. Гривата й от плитки свистеше, докато ходеше.

— Остави ме на мира — Лилит се провря покрай Клоуи, като изби подноса от ръцете й, разпиля бургера и картофките й на пода и разля кутия мляко върху впитата й бяла велурена минирокля.

— По-добре се радвай, че е бяла, иначе на майка ти, дето си брои стотинките, щеше да й се наложи да вземе заем от банката, за да ми купи нова.

Момичетата от нейната група, „Виденията“, дойдоха при Клоуи: всяка — с минирокля в различен пастелен цвят. Внезапно, сякаш върху тях беше попаднала светлината на прожектор, Лилит си представи групата им на сцената. Вероятно не умееха да свирят на инструментите си, но бандата на Клоуи щеше да спечели битката, защото всички щяха да сметнат, че изглеждат страхотно. И бездруго Лилит нямаше истинска група, но мисълта, че Клоуи ще спечели, я разяри.

— Слушате ли? — подвикна Клоуи. — Ехо? — Побутна хамбургера с носа на ботуша си. — Може би е добре да благодарим на Лилит, задето ни напомни да не ядем тия боклуци, дето ги сервират тук.

Приятелките й се засмяха като по команда.

С ъгълчето на окото си Лилит видя Кам да влиза в кафетерията с калъф за китара в ръка.

— Да ме убият, няма да се появя на бала. Няма да участвам в „Битката на бандите“, така че дори някой, който пее като теб, има шанс.

— Майка ти се отби у нас онази вечер да търси работа — каза Клоуи. — Татко я съжали. Предложих да й позволим да почисти тоалетната ми…

— Това е лъжа — озъби се Лилит.

— Някой трябва да плаща сметките за лечението на онова джудже, болния ти брат.

— Млъквай — каза Лилит.

— Разбира се, татко не даде на майка ти дори десет цента. — Клоуи потри нокти в роклята си. — Разпознава лошото вложение от пръв поглед, а всеки може да се сети, че това хлапе няма да го бъде.

Лилит се хвърли напред, сграбчи плитките на Клоуи и ги дръпна силно.

Главата на Клоуи се отметна рязко назад, а очите й се насълзиха, когато падна на колене.

— Спри — каза тя. — Моля те, спри.

Лилит стисна по-здраво. Хората можеха да говорят каквото си искат за нея, но никой не можеше да унижава брат й.

— Пусни я, животно такова! — Блондинката — Кара — нададе вой, подскачайки на пръсти, сякаш изстреляна на пружина.

— Да заснема ли това, нали се сещаш, за доказателство? — попита Джун, приятелката на Клоуи, изваждайки телефона си.

— Лилит… — Кам отпусна ръка на тила й. При докосването му нещо се разля из тялото й и я направи неспособна да помръдне.

После мозъкът й се пробуди. Това изобщо не влизаше в работата на Кам. От момента, в който го видя, беше разбрала, че той беше от онези типове, които нараняваха хората. Изля яростта си върху главата на Клоуи, като дръпна плитките й по-силно.

— Разкарай се, Кам.

Той не го стори. По-добра си от това, сякаш й казваше ръката му.

Кам не познаваше болката, стреса и унижението, с които Лилит трябваше да се справя ежедневно. Изобщо не я познаваше.

— Какво? — попита настойчиво тя, като се обърна да го погледне. — Какво искаш?

Той кимна към Клоуи:

— Наритай й задника.

Джун пусна клетъчния си телефон и скочи към Лилит, но Кам се вмъкна между тях и я задържа. Джун го захапа за ръката като пираня.

— Пусни я! — изкрещя Кара на Кам. — Директор Таркентън? Някой? Помощ!

Лилит не знаеше дали Таркентън е в кафетерията. Трудно беше да се види кой знае какво зад стегнатия обръч от двайсетина ученици, който се беше събрал около тях.

— Бой! Бой! Бой! — повтаряше напевно тълпата.

А после — изведнъж — всичко това просто й се стори толкова глупаво.

Боят с Клоуи нямаше да промени нищо. Нямаше да направи живота на Лилит по-добър. Всъщност щеше да го направи по-лош. Можеше да я изключат и можеше да намерят още по-ужасно място, където да я изпратят на училище. Лилит разхлаби пръсти и пусна Клоуи, която се свлече на пода, като разтриваше скалпа си.

Кара, Джун и Тереза се втурнаха да помогнат на Клоуи да стане.

— Миличка, има ли ти нещо? — попита Кара.

— Как ти е ръката? — попита Тереза, като повдигна и сгъна пръстите на ръката, с която Клоуи свиреше на китарата си.

Клоуи се надигна, оголвайки зъби към Лилит и Кам.

— Вие двамата защо не вземете да избягате и да започнете безценния си живот заедно? В някоя лаборатория за амфетамини направо ще ви разцелуват от кеф. — Докосна слепоочието си и трепна от болка. — На челно място си в списъка на най-омразните ми хора, Лилит. По-добре се пази.

Клоуи и бандата й си тръгнаха с наперена походка. Тълпата се разпръсна бавно, разочарована, че нямаше по-голям бой.

Лилит стоеше до Кам: не изпитваше нужда да казва каквото и да било. Трябваше просто да се направи, че не чува обидите на Клоуи, както правеше всеки ден. Майка й щеше да побеснее, когато научеше за това.

Кам дръпна Лилит към най-близката маса в кафетерията, за да направят път на няколко ученици. Но когато учениците си отидоха, не я пусна. Тя почувства ръката му отзад в долната част на гърба си и по някаква причина не я отхвърли.

— Не оставяй кучките да те сломят — каза той.

Лилит завъртя очи:

— Да се издигна над момичета, които се мислят за по-добри от мен, като се преструвам на по-добра от тях? Благодаря за съвета.

— Нямах това предвид — каза Кам.

— Но току-що ги нарече кучки.

— Клоуи играе роля — каза Кам, — като актриса.

— Какво правиш, Кам? — попита тя; чувстваше се уморена. — Защо ме подстрекаваш да се бия с Клоуи? Защо се опитваш да ме ободриш сега? За какво ти е да се преструваш, че се интересуваш от музиката ми? Не ме познаваш, така че защо ти пука?

— Хрумвало ли ти е някога, че може би искам да те опозная? — попита Кам.

Лилит скръсти ръце и сведе поглед, смутена.

— Няма нищо за опознаване.

— Съмнявам се — каза той. — Например… за какво си мислиш, преди да заспиш нощем? Колко препечена обичаш филийката си? Къде би отишла, ако можеше да пътуваш навсякъде по света? — Той пристъпи по-близо, гласът му се сниши почти до шепот, когато посегна да докосне лицето й под лявата й скула. — Откъде ти е този белег? — Усмихна се леко. — Виждаш ли? Там се крие изобилие от пленителни тайни.

Лилит отвори уста. Затвори я. Той сериозно ли говореше?

Изучаваше лицето му. Чертите му бяха отпуснати, сякаш поне сега не се опитваше да я убеди да направи нещо, сякаш беше доволен просто да стои до нея. Реши, че е сериозен. И нямаше представа как да реагира.

Почувства как нещо в нея се раздвижва. Спомен, проблясък на разпознаване, не беше сигурна. Но нещо у Кам внезапно й се стори странно познато. Погледна надолу и забеляза, че ръцете й трепереха.

— Можеш да ми имаш доверие — каза й Кам.

— Не — каза тя меко. — Аз не се доверявам.

Кам се наведе по-близо, накланяйки глава, докато връхчетата на носовете им почти се докоснаха.

— Никога няма да те нараня, Лилит.

Какво ставаше? Лилит затвори очи. Струваше й се, че ще припадне.

Когато ги отвори, Кам беше още по-близо. Устните му се доближиха до нейните…

И тогава гласът на Джийн Рах развали магията между тях:

— Ей, симпатяги.

Лилит отстъпи назад, спъвайки се в собствените си крака. Коленете й бяха омекнали, а сърцето й препускаше. Погледна Кам, който избърса чело с опакото на ръката си и издиша. Джийн Рах нямаше никаква представа за онова, което може би за малко не се случи.

Той вдигна телефона си:

— Стаята на оркестъра е отворена до един. Само казвам.

На телефона на Джийн със звън изникна есемес и веждите му се изстреляха нагоре:

— Оскубала си косите на Клоуи Кинг и съм изпуснал?

Лилит се засмя, а после се случи нещо откачено: Джийн се присъедини към смеха, Кам също и внезапно тримата вече се смееха силно, чак до сълзи, все едно това беше най-естественото нещо на света.

Сякаш бяха приятели.

Бяха ли приятели? Лилит знаеше единствено, че й беше хубаво да се смее. Чувството беше на лекота, като пролетно време, първият ден, когато излизаш без връхна дреха. Гледаше Джийн и не можеше да си спомни защо някога го бе мразила.

И после всичко свърши. Спряха да се смеят. Всичко се върна в мрачното си обичайно русло.

— Лилит — каза Кам, — мога ли да поговоря с теб насаме? В начина, по който я попита, имаше нещо, от което й се прииска да каже „да“. Но изведнъж „да“ се превърна в опасна дума. Лилит не искаше да бъде сама с Кам. Не и сега. Каквото и да се беше опитвал да направи преди миг, то се беше оказало прекалено.

— Ей, Джийн? — обади се тя.

— Да?

— Да вървим да направим някоя импровизация.

Джийн сви рамене и излезе след Лилит от кафетерията.

— До по-късно, Кам.

 

 

В стаята на оркестъра кльощав, тъмнокос първокурсник в ръчно изрисувана тениска се мъчеше да нагласи грамаден меден тимпан върху стойката му. Хлапето имаше дълга коса, която почти закриваше очите му, и кожа с цвят на бадем. Джийн проследи спектакъла с интерес, почесвайки се по брадичката.

— Йо, Луис. Искаш ли помощ?

— Супер съм си — изхриптя момчето.

Джийн се обърна към Лилит, сякаш тя беше задача по висша математика, с чието решаване не знаеше откъде да започне.

— Наистина ли искаше да импровизираме, или просто се опитваше да накараш Кам да ревнува?

„Защо това, че свирим заедно, би накарало Кам да ревнува?“, понечи да каже Лилит, но спря.

— Наистина искам да импровизирам.

— Супер — каза Джийн. — Знаеш ли, бях на онова глупаво „Микрофонът е ваш“. Песента ти беше добра.

Лилит почувства как се изчервява.

— Беше си чисто и просто търсене на евтина слава — каза тя мрачно.

— Да върви по дяволите това училище — каза Джийн, свивайки рамене. — Аз ти ръкоплясках. — После посочи Луис: — Ние тримата би трябвало да сформираме банда. Още има време да се запишем за бала…

— Няма да ходя на бала — каза Лилит. Напоследък се чувстваше объркана по отношение на много неща, но това беше истина, в която бе убедена.

Джийн се намръщи:

— Но трябва да отидеш. Невероятна си.

Комплиментът беше толкова директен, че Лилит не знаеше как да реагира.

— Искам да кажа, както и да е — каза Джийн. — Пропусни балната част от бала, ако искаш, доведи гадже или се забавлявай сама, но ела поне за „Битката“. Аз трябва да отида на цялото нещо, защото откачената ми приятелка говори като обсебена за тази „макси рокля с гол гръб в цвят на червена боровинка“ още от първата ни среща. Виждаш ли? Точно сега ми праща есемес.

Той вдигна телефона си. Върху заключващия се екран се виждаше снимка на Кими Грейс, нахаканата полукорейка-полумексиканка, която седеше до Лилит в часовете по поезия. Лилит не знаеше, че тя движи с Джийн — но сега видя, и още как.

На снимката Кими се усмихваше широко, вдигнала лист хартия, на който пишеше, с издути букви: ЕДИНАЙСЕТ ДНИ ДО НАЙ-ХУБАВАТА НОЩ В ЖИВОТА НИ.

— Сладка е — отбеляза Лилит. — Вълнува се.

— Луда е по всички параграфи — каза Джийн. — Мисълта ми е, че всички непрекъснато разправят как балът е епичната нощ. Е, всъщност може и да надхвърли очакванията, ако се появиш и посвириш епична музика.

Лилит завъртя очи:

— Нищо в „Тръмбул“ не е „епично“… сериозно.

Джийн присви вежда:

— Може би все още не. — Потупа Луис по рамото. Първокурсникът отметна косата от лицето си. — Нашият Луис свири на барабани, и то не чак толкова зле.

— Да — съгласи се Луис. — Така си е.

— Луис — каза Джийн. — Имаш ли си вече момиче за бала?

— Преценявам си вариантите — каза Луис, изчервявайки се. — Знам две момичета от горните курсове, които може да ме поканят. Но дори да не го направят, ще бъда там, за да свиря. Без съмнение. Определено мога да свиря на барабаните.

— Виждаш ли? Отдаден е на това — каза Джийн Рах. — Значи, Луис на барабаните — Джийн затършува с шумолене из инструментите в хранилището и измъкна черен синтезатор „Муг“, — ти пееш и свириш на китара. А аз ще се включа със синтезатора. На мен ми звучи като група.

Наистина звучеше като група. А Лилит винаги си беше мечтала да свири в такава. Но…

— Защо се колебаеш? — попита Джийн. — Това е истинско попадение.

Може би Джийн беше прав. Може би това наистина беше само едно просто решение. Няколко хлапета. Няколко инструмента. Група. Прехапа устна, за да не я види Джийн, че се усмихва.

— Добре — каза тя. — Да го направим.

— Колко сладко! — викна Луис. — Искам да кажа… яко.

— Да — каза Джийн. — Яко. Сега грабвай една китара от хранилището.

Лилит го послуша, гледайки как Джийн Рах сложи китарата на стойката й, после придърпа стойката до микрофона. Той изчезна в хранилището и излезе с кафява масичка за карти. Постави я до Лилит и сложи клавиатурата „Муг“ върху нея.

— Опитай — каза.

Тя изсвири нота „до“ на клавиатурата с лявата си ръка. Китарата й изсвири подобно на ръмжене ефектно „до“. Пръстите й изтанцуваха бърз възходящ мотив по MIDI клавишите и китарата й отговори съвършено.

— Яко, а? — отбеляза Джийн. — Държи публиката в напрежение.

— Да — каза Лилит, впечатлена от музикалните умения на Джийн Рах. — Определено.

— Хей, какво е името на бандата ни? — попита Луис. — Не сме истинска група, ако си нямаме име.

Лилит си пое дъх и каза:

— „Отмъщение“.

Усмихна се, защото изведнъж, за пръв път досега, беше част от нещо по-голямо и по-важно от самата нея.

— Доста крайно — Луис вдигна палките на барабана си, после изсвири възможно най-силния ритъм със струните на дъното на барабана.

Звукът още отекваше с вибриране из стаята на оркестъра, когато вратата се отвори рязко и влезе директорът Таркентън. Гледаше на кръв.

— В кабинета ми, Лилит. Веднага.

 

 

Влизайки забързано в кабинета на Таркентън, майката на Лилит прегърна директора, без да й обръща внимание.

— Толкова съжалявам, Джим.

Майка й вече беше в кампуса, замествайки учителката по френски, така че само след минути се появи в кабинета на Таркентън за спешната родителско-учителска среща.

— Не си виновна ти, Джанет — каза Таркентън и си оправи вратовръзката. — Работил съм с достатъчно ненадеждни ученици, за да ги разпозная от пръв поглед.

Лилит се огледа из кабинета. Стените на Таркентън бяха покрити със снимки, на които ловеше риба в единственото окаяно езеро на Кросроудс.

— Дъщеря ти започнала кавга с една от най-обещаващите ни ученички — каза Таркентън. — Предизвикана от ревност, предполагам.

— Чух. — Майка й оправи розовия шал с флорални мотиви, завързан здраво около врата й. — А Клоуи е такова мило момиче.

Лилит впери поглед в тавана и се опита да не показва колко я болеше, че на майка й никога дори не й хрумваше да се застъпи за нея.

— А при положение че бащата на Клоуи е толкова влиятелен в града — продължи майка й, — надявам се, че няма да съди останалите от семейството ми. Моят Брус няма нужда от повече неприятности, горкото момче.

Ако Брус беше там, щеше да завърти очи. През целия му живот всички, освен Лилит се бяха отнасяли към него като към призрак, а той мразеше това.

— Изглежда, че наказанието със задържане след часовете не я възпира — продължи Таркентън. — Има обаче друг вариант: училище за отклонили се от правия път ученици. — Плъзна по бюрото си някаква брошура. Лилит прочете напечатаните с готически шрифт думи: Поправително училище „Меч и кръст“.

— Но какво ще стане с бала? — попита Лилит. Току-що беше сформирала група и дори още не се беше записала за бала — но искаше да го направи. Толкова много, колкото отдавна не беше искала каквото и да било. Може би никога. Прииска й се да имаше майка, която би разбрала това, майка, на която можеше да довери страховете и мечтите си. Вместо това имаше Джанет, която още беше убедена, че Лилит й е взела глупавата жълта жилетка.

— Откога смяташ да ходиш на бала? — попита майка й. — Някое момче ли те покани? Това момче ли е, с което те видях да говориш отвън вчера? Онова, което даже не позвъни, за да се представи?

— Мамо, моля те — изпъшка Лилит. — Не става дума за момче. А за „Битката на бандите“. Искам да свиря.

Таркентън хвърли поглед към списъка с участниците в битката в ъгъла на бюрото си.

— Не те виждам тук, Лилит.

Тя грабна листа и бързо написа името на новата си група. Сега вече беше наистина. Взря се в него и преглътна.

— „Отмъщение“? — изсумтя Таркентън. — Това звучи бунтарски.

— Не съм… това не е идеята на групата ни — каза Лилит. — Моля ви, дайте ми още един шанс.

Всичко, което искаше, беше шанс да свири своята музика, да види „Четиримата конници“, да застане на сцена и да пее, и за няколко минути да забрави ужасния си живот. Изпълнението на сцена беше нещо, което не бе знаела, че иска, преди да създаде група с Джийн Рах и Луис, но сега беше всичко, за което можеше да мисли.

След това Таркентън и майка й можеха да правят с нея каквото искат.

Докато те обсъждаха бъдещето й и потенциални дисциплинарни мерки, Лилит гледаше през прозореца на Таркентън към паркинга, където Луц вървеше към червен корвет, паркиран близо до сградата. Какво правеше тук? Той се вмъкна зад волана и шумно форсира двигателя.

— Какво е това? — попита Таркентън и се завъртя към звука.

— Много е шумно — каза майка й, присвивайки очи. — Това… корвет ли е?

Лилит оглеждаше Луц с любопитство. Дали можеше да я види през прозореца?

— Кой е този младеж? — попита майка й. — Изглежда твърде възрастен, за да е в гимназията. Познаваш ли го, Лилит?

Лилит хвърли поглед към майка си, питайки се как да отговори на този въпрос. Когато погледна обратно към паркинга, Луц го нямаше, сякаш изобщо никога не е бил там.

— Не — каза Лилит и насочи вниманието си обратно към формуляра за записване на бюрото на Таркентън. — Сега може ли да се включа в „Битката“, моля?

Видя как майка й и директорът си размениха погледи. После Таркентън се облегна назад в стола си и каза:

— Още един шанс. Но само дори една най-дребна издънка и с теб е свършено — продължи той. — Ясно?

Лилит кимна:

— Благодаря ви.

Сърцето й блъскаше като юмрук в гърдите. Официално беше музикант.

Интерлюдия

Изолация

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г.‍ пр.‍Хр.‍

Кам наблюдаваше луната от часове, призовавайки я със силата на волята си да ускори пътя си през пустинното небе. Беше изминал почти един ден, откакто се сбогува с Лилит при рожковото дърво. Всичко му се беше струвало толкова очарователно, когато тя правеше плановете, канейки го да се срещне с нея отново край реката на лунната светлина, но да чака през всичките тези часове, за да я види, беше нов вид изтезание.

Не беше в стила на Кам да остави едно простосмъртно момиче да го забави.

— Жалка работа — промърмори той, като разпери белите си криле и изпита усещане за свобода, когато те се простряха към небето.

Кой беше той, Даниел Григори?

Омразно му беше да се чувства обвързан с някого или нещо. Но, изглежда, не можеше да се сдържи, когато ставаше въпрос за Лилит. Тя го караше да иска да остане.

Кам се издигна към небето, политайки към селото на Лилит. Приземи се бързо и ловко и прибра криле, за да не се виждат, снишавайки се под една шатра за вино недалеч от оазиса — последното място, където можеше да я намери. Обмисляше възможността да не спази уговорката за срещата им. Седна в един затъмнен ъгъл, подхвана разговор с двама местни мъже и сподели съдържанието на глинената им гарафа.

Докато Кам и новите му приятели пресушиха глиненото шише, луната увисна ниско в небето. Беше очаквал да изпита облекчение — сега, когато не можеше да направи нищо. Лилит можеше и да му прости, но сега вече никога нямаше да му се довери или да се влюби в него.

Именно това беше искал, нали?

 

 

На сутринта Лилит отвори очи и седна в леглото, преди споменът да я прободе. Защо Кам се беше съгласил да се срещне с нея, ако не беше смятал да се появи? Или нещо му беше попречило да дойде? Знаеше само, че когато луната беше в центъра на небето, тя беше на мястото на срещата, а той — не.

Единственото, което можеше да направи, беше да го попита, а единственото място, на което Лилит се сещаше да потърси Кам, беше при кладенеца. В крайна сметка всички в нейното племе ходеха там. Тананикаше си, докато вървеше по тясната, прашна пътека към центъра на селото. Небето беше ясно, тревата беше висока и допираше върховете на пръстите й, а горещият въздух притискаше надолу раменете й.

Там, където водещата на север пътека се срещаше с водещата на запад, се намираше селският кладенец. Беше направен от изпечени тухли, с дървена кофа, която се спускаше и се потапяше до търбуха му, окачена на дебело, грубо въже. Водата излизаше прохладна и бистра дори в най-горещия летен ден.

Лилит с изненада откри двама души, които не беше виждала никога преди, да изтеглят кофата от кладенеца: жилаво момиче с коса с цвят на абанос и буйно пламъче в погледа, и тъмнокожо момче, което свиреше непозната мелодия на малка флейта от кост.

— Сигурно идвате отдалече — каза Лилит, поклащайки се в ритъма на музиката от флейтата. — Никога не съм чувала такава песен.

— Кое е най-далечното място, за което се сещаш? — попита жилавото момиче и си гребна черпак с вода.

Лилит я измери с поглед:

— Мога да си представя единствено светове, създадени от музика, където тежките ни тела не биха оцелели.

— Музикантка, а? — Момчето протегна флейтата към нея: — Виж какво можеш да направиш с това.

Лилит взе флейтата и я огледа изучаващо, опипвайки с пръсти дупките. Поднесе я към устните си, затвори очи и я наду.

Причудлива песен сякаш засвири от само себе си, сякаш някакъв дух дишаше през дробовете на Лилит, движейки пръстите й. Най-напред тя се стресна, но скоро се отпусна и се отдаде на мелодията, следвайки криволичещия й път. След като свърши, отвори очи. Непознатите зяпнаха.

— Никога не съм… — продума момичето.

— Знам — съгласи се момчето.

— Какво? — попита Лилит. — Тази флейта очевидно е вълшебна. Сигурно всеки, който засвири на нея, звучи така.

— Точно там е работата — каза момичето. — Никога не сме срещали някой, освен нашия Роланд тук, който изобщо да може да свири на този инструмент.

Роланд кимна.

— Сигурно имаш невероятна душа.

Момичето обви ръка около раменете на Лилит и се подиря на кладенеца:

— Позволи ми да се представя. Аз съм Ариана. Отдавна пътуваме.

— Казвам се Лилит.

— Лилит, случайно да си виждала наоколо едно русо хлапе, момче? — попита Роланд. — Доста нов по тези части на света?

— Доста самодоволен и суетен? — добави Ариана.

— Дани? — попита Лилит. Хвърли поглед към реката на изток, където за последно го беше видяла да плува. Рожковото дърво се поклащаше на лекия ветрец и пръскаше сладките си семена из тревата.

— Точно той! — изписка Ариана. — Къде можем да го намерим?

— О, някъде тук наоколо е — каза Лилит. — Вероятно следван плътно от Лиат.

Роланд трепна:

— Наистина се надявам, че има план.

Ариана тупна Роланд с юмрук по ръката:

— Това, което иска да каже, е, че се надяваме Дани да се справя — нали се сещаш, да благоденства. Тоест, сред вас. Имам нужда от малко вода. — Тя потопи черпака в кладенеца и отново отпи.

Лилит погледна непознатите и се навъси:

— Вие двамата… влюбени ли сте?

Ариана рязко изплю водата.

— Влюбени? — Роланд се засмя, докато се повдигаше, за да седне на отвора на кладенеца. — Защо питаш?

Лилит въздъхна:

— Защото имам нужда от съвет.

Роланд и Ариана се спогледаха.

— Ето какво ще ти кажа — предложи Роланд. — Научи ме да свиря онази песен и ще видим какво можем да направим.

 

 

Лирата на Лилит лежеше на брега редом до флейтата, която пък лежеше до повечето дрехи, с които тримата бяха облечени, когато се срещнаха при кладенеца.

Те пляскаха в река Йордан, носеха се по гръб и гледаха как слънчевата светлина танцува по повърхността на водата. Музиката и разговорът бяха направили магията си и непознатите сега бяха приятели. Лилит откри, че е лесно да разкрие болезнения инцидент от предната нощ.

— Какъв тип само — каза Ариана, а после изплю струя вода, описвайки висока дъга. — Дръж се така, сякаш не съществува. Една благоразумна жена е наясно, че не трябва да пречи на един лош мъж да изчезне.

Роланд остави течението да го отнесе по-близо до Лилит:

— Има много други риби в реката. А ти си страхотен улов. Най-добре се опитай да го забравиш.

— Мъдро — каза Ариана. — Много мъдро.

Лилит загледа как слънчевата светлина хвърля отблясъци по раменете на Роланд и лицето на Ариана. Никога не беше срещала някого като тях двамата, освен може би Кам.

Точно тогава нещо изшумоля на брега.

— Не е ли романтично? — попита един глас от храстите.

Кам отиде с едри крачки до ръба на водата и се намръщи на Лилит:

— Всичките си завоевания ли водиш тук?

— Чакай малко — обади се Ариана. — Това ли е момчето, за което говориш?

Лилит беше едновременно развълнувана и съкрушена:

— Познаваш ли го?

— Това няма нищо общо с теб, Ариана — каза Кам.

— Мислех си, че обсъждаме млад мъж с дълбок и сложен характер — каза Ариана. — Представи си колко съм изненадана да науча, че това си ти.

Кам се навъси и се гмурна в реката: тялото му се изви във висока дъга във въздуха, преди да докосне водата. Когато се появи на повърхността, беше толкова близо до Лилит, че лицата им почти се докосваха. Тя се взря в мънистените капчици вода по горната му устна. Прииска й се да ги докосне. С устни. Беше му ядосана, но този гняв бледнееше пред силата на привличането, което изпитваше.

Той взе ръката й. Целуна дланта й.

— Съжалявам за снощи.

— Какво те задържа? — попита тя тихо, макар че при докосването на устните му по кожата й вече му беше простила.

— Нищо, което да ме задържи отново. Обещавам, че ще ти се реванширам.

— Как? — попита Лилит, останала без дъх.

Кам се усмихна и огледа реката, после вдигна поглед към блестящото синьо небе. Усмихна се на двамата си приятели; и двамата клатеха глави. После се усмихна на Лилит — мамеща, многозначителна усмивка, която притегляше тялото й към неговото под водата и й казваше на непознат език, че животът й никога няма да бъде същият.

— Празненство — Кам я обгърна с ръце и започна да я върти във водата. Усещането за замайване беше толкова възхитително, че Лилит не се сдържа и се засмя. — Кажи, че ще дойдеш?

— Да — продума Лилит задъхано. — Ще дойда.

Ариана се наведе към Роланд:

— Това няма да свърши добре.