Лорън Кейт
Непростено (20)

Деветнадесет
Краят на мечтата
Лилит

Два часа

Центърът на сцената.

Дълбока тъмнина.

Лилит обгърна с длани студения микрофон. После я освети ослепителен прожектор и публиката изчезна.

Тя хвърли поглед нагоре към блещукащата диско топка, висяща от гредите. Ако не беше Кам, Лилит щеше да е сама тази вечер и да пише песни в спалнята си. Нямаше да е на училищния бал, пред претъпкан дансинг и да кима на останалите от групата си, готова за рок.

Пренебрегна треперещите си колене, бясно блъскащото в гърдите й сърце. Пое си продължително дъх и почувства тежестта на китарата на гърдите си, леката тъкан на роклята.

— Две, три, четири — отброи в микрофона.

Чу барабаните, внезапни като порой. Пръстите й погалиха струните на китарата, изсвирвайки бавен, тъжен мотив, после избухнаха в песента.

Китарата на Кам намери нейната във водовъртежа и те засвириха, сякаш беше последната им нощ на земята, сякаш съдбата на вселената зависеше от това как звучат заедно. Това бе моментът, който беше очаквала. Вече не се страхуваше. Изживяваше мечтата си. Тя затвори очи и запя:

Сънувах, че животът е сън,

който някой сънува в очите ми…

Песента й звучеше така, както винаги се бе надявала, че може да звучи някой ден. Тя отвори очи и се обърна отново към Джийн и Луис. И двамата бяха изцяло погълнати от музиката. Тя кимна на Кам от другата страна на сцената, който свиреше умело, без да откъсва очи от нея. Усмихваше се. Никога не си беше давала сметка колко много обичаше начина, по който й се усмихваше.

Когато се обърна отново към публиката да изсвири втората строфа, тя зърна набързо брат си и майка си. Стояха отделно от тълпата, но танцуваха буйно.

Лилит едва можеше да чуе гласа си над възгласите на публиката. Извъртя се от микрофона, за да импровизира, изви гръб, остави пръстите си да полетят по струните. Това беше радост. Не съществуваше нищо, освен Лилит, нейната група и тяхната музика.

След мотива между припева и куплета тя посегна отново към микрофона, а на последната строфа Кам се присъедини към нея, достигайки хармонии, които дори не бяха репетирали.

Лилит вдигна ръка и спря да свири, правейки пауза преди последния куплет на песента. Джийн, Луис и Кам също спряха.

Публиката закрещя по-високо.

Когато свали ръка да изсвири финалния акорд, групата засвири заедно с нея, точно навреме, и всички гласове в публиката изкрещяха.

Когато песента свърши, остана да се направи само едно нещо. Тя изтича при Кам и сграбчи ръката му. Искаше да бъде с него, когато се поклонят. Защото без него нямаше да е тук. Нищо от това нямаше да се случи.

Той протегна ръка към нея. Усмихна се. Хванаха се за ръце и тръгнаха към долния край на сцената.

„Дръж ме“, улови се, че казва Лилит на ръката на Кам. „Дръж ме, точно така. Не ме пускай.“

— Лилит е върхът! — Един глас се извиси над аплодисментите. На Лилит й се стори, че прозвуча като Ариана.

— Да живее кралицата! — провикна се друг глас, който може би беше на Роланд.

— Поклони се, рокзвезда — промърмори Кам в ухото й. — Поклони се заедно с мен.

Възторг заля Лилит, когато с Кам се наведоха напред. Движението й се стори естествено, сякаш двамата правеха турнета от цяла вечност, покланяйки се пред възторжена публика цял живот. Може би това беше обратно дежа вю и тя изживяваше онова, което им готвеше бъдещето.

Надяваше се. Искаше да свири отново с Кам, и то скоро.

Обърна се към него. Той се обърна към нея.

Преди да се усети, устните им почти…

— Запазете го за партито след това — прогърмя гласът на Луц, когато излезе припряно на сцената и застана между тях, разделяйки ги.

Светлините на сцената притъмняха и Лилит видя отново публиката. Всички все още аплодираха. Ариана, Роланд, Брус и майка й се бяха преместили на първия ред и надаваха буйни викове, сякаш Лилит беше истинска рокзвезда. Чувстваше се като такава.

Охранителите удържаха хлапетата, които се опитваха да се втурнат на сцената. Дори директорът Таркентън ръкопляскаше. Лилит видя празните места до него и осъзна, че „Четиримата конници“ сигурно бяха в бекстейджа точно сега и се готвеха да закрият вечерта.

Битката вече бе била толкова епична, та на Лилит й се стори безумно, че сега й предстоеше да види любимата си група.

— Страхотна вечер, а? — обърна се Луц към публиката. — А тепърва предстои още!

Двама типове с конски опашки и тениски, които показваха, че са от екипа на музикантите, отведоха другите състезаващи се групи обратно на сцената. Клоуи притича до Лилит и преметна ръка през кръста й.

— Добра работа — каза тя. — Макар че аз бях по-добра.

— Благодаря. — Лилит се засмя. — „Виденията“ също бяха страхотни.

Клоуи кимна:

— Такива сме си.

— Успокойте се — каза Луц и направи знак за тишина. — Трябва да определим победителите и изгубилите.

Лилит се размърда неспокойно между Клоуи и Кам. Таркентън се изкачваше по стълбите към сцената, носейки плик и трофейна купа със златна китара отгоре.

— Почитаемите съдии стигнаха ли до решение? — попита Луц.

Таркентън почука по микрофона. Изглеждаше толкова зашеметен от изпълнението, колкото и Лилит.

— Победителят в „Битката на бандите“, спонсорирана от „Кинг Медия“, е…

Синтезиран барабанен тътен отекна гръмко по високоговорителите на стадиона. Внезапен състезателен порив изпълни Лилит. Тяхната група се беше представила убийствено тази вечер. Знаеха го. Публиката го знаеше. Дори Клоуи Кинг го знаеше. Ако в този свят имаше някаква справедливост…

Луц грабна плика от Таркентън:

— „Нежните видения“!

После групата на Клоуи закрещя, запищя, започна да изблъсква всички от светлината на прожекторите.

— Следваща спирка — кралица на бала — изписка Клоуи и прегърна приятелките си.

Ушите на Лилит звънтяха, докато Клоуи приемаше трофея. Само преди броени мигове прекарваше най-прекрасната нощ в живота си. Сега се чувстваше жестоко съкрушена.

— Гадна работа — каза Джийн.

Луис ритна един от ограничителите на сцената:

— Ние бяхме по-добри.

Лилит знаеше, че Кам я наблюдава, но беше твърде стъписана, за да срещне погледа му. Беше имала чувството, че песента им бе променила света.

Не беше.

Почувства се нелепо, че си бе позволила да вярва друго.

— Хей — гласът на Кам звучеше в ухото й. — Добре ли си?

— Разбира се. — Сълзи пареха очите й. — Трябваше да спечелим. Нали? Искам да кажа, бяхме добри…

— Ние наистина спечелихме — каза Кам. — Спечелихме нещо по-добро.

— Какво? — попита Лилит.

Кам хвърли поглед към Луц:

Ще видиш.

— Участници, моля, излезте отляво на сцената — каза момчето от екипа.

„Виденията“ бяха отведени до една маса за карти, поставена до масата на съдиите. Върху нея стоеше сгъната книжна табелка с надпис „Резервирано за победителите“. Другите групи се сместиха зад кулисите. Кам хвана Лилит за ръката.

— Ела с мен. Знам едно място, където можем да гледаме „Четиримата конници“.

— Не бързай толкова — обади се Луц и хвана Лилит за другата ръка.

Беше впримчена на сцената между двамата: искаше й се да отиде с Кам, питаше се какво ли искаше Луц. Загледа се към публиката, изненадана, че се чувства толкова нервна, колкото беше преди изпълнението си. На училищния екран за съобщения огромният часовник показваше 11:45. Обичайният вечерен час на Лилит бе полунощ, но тъй като майка й и Брус всъщност бяха на представлението, на Лилит вероятно можеше да й се размине, ако остане навън до по-късно.

— Оказва се — каза Луц в микрофона си, — че „Любов и безделие“, „Смъртта на автора“ и „Отмъщение“ не са единствените изгубили тази вечер. Всички онези, участвали в тазвечерния конкурс за текст на песен… също са изгубили. Всички, освен един.

Дъхът на Лилит заседна в гърдите. Почти беше забравила имейла от Айк Лиджън. „Четиримата конници“ щяха да направят кавър на песента й.

Разочарованието й намаля. Щеше да е страхотно да спечели Битката на бандите, но важното беше музиката, която създаваше на сцената с Кам, Джийн и Луис. Всичко друго беше второстепенно.

— Помолих Лилит да остане на сцената — каза Луц на публиката, — защото мисля, че тя знае песента, която „Четиримата конници“ ще изсвирят.

В дъното на сцената се вдигна завеса и зад нея бяха „Четиримата конници“. Род, мускулестият тъмнокос басист, помаха на публиката. Джо, ексцентричният рус барабанист, вдигна палките си със смутено изражение. Мат, клавириста, хвърляше погледи към списъка си с изпълнения. А в центъра на сцената Айк Лиджън, музикалният идол на Лилит, я погледна и се ухили.

Лилит не можа да се сдържи. Запищя заедно с всяко друго момиче и три четвърти от момчетата в публиката.

— Това е толкова яко — каза тя на Кам.

Той само се усмихна и стисна ръката й. Нямаше никой, с когото Лилит би предпочела да е тук вместо с Кам. Този момент беше съвършен.

Айк прикова поглед в нейния и каза:

— Тази е за Лилит. Нарича се „Обети“.

Лилит примигна. Никога не беше писала песен, наречена „Обети“. Сърцето й запрепуска и тя не знаеше какво да прави. Трябваше ли да каже на някого, че е станала грешка? Може би Айк просто беше объркал заглавието?

Но дотогава вече беше твърде късно. Групата започна да свири.

Давам ти ръцете си,

подарявам ти очите са,

давам ти своите белези

и всичките си лъжи ти давам.

Какво

ще ми дадеш ти?

Песента беше прекрасна, но не я беше написала Лилит. И въпреки това докато слушаше, акордите започнаха да изскачат в ума й частица от секундата преди групата да ги изсвири, сякаш можеше да предусети накъде отива песента.

Преди да осъзнае какво прави, думите вече бяха в устата й и тя също запя — защото някак знаеше, че „Обети“ бе замислена като дует:

Давам ти сърцето си,

давам ти небето,

но подаря ли ти бързината си,

не мога да долетя до теб.

Какво ще ми дадеш

ти?

Глас на момче изпълни ушите й, пригласяйки на песента, която тя някак знаеше от дълбините на душата си. Само че не беше Айк.

Беше Кам. В очите му имаше сълзи, докато пееше с поглед, прикован върху Лилит.

Давам ти сърце,

давам ти душа,

давам ти старт.

Знаеш ли какво да правиш сега?

Защо имаше чувството, че са пели тази песен заедно преди?

Не можеше да са. Но когато затвори очи, я споходи видение: те двамата, седнали пред водна шир. Не беше едва течащият Ратълснейк Крийк, а буйна, кристалночиста река някъде далече и отдавна.

Тя току-що беше написала песента. Искаше той да я хареса. Виждаше в очите му, че беше така. Можеше да го почувства в целувката му, когато той се наведе и погали устните й със своите. Между тях нямаше напрежение, нямаше негодувание и страх. Където и да бяха, когато и да беше това, тя го бе обичала дълбоко и се бяха подготвяли за нещо — сватба.

Тяхната сватба.

Някъде, отдавна, Кам и Лилит са били сгодени.

Лилит отвори очи.

„Четиримата конници“ точно завършваха песента. Китарата замлъкна и Айк изпя последния ред без музикален съпровод.

Какво ще ми дадеш ти?

Публиката избухна в аплодисменти. Лилит стоеше, без да помръдва.

Кам пристъпи към нея:

— Лилит?

Тялото й се разтресе. Светлина избухна пред очите на Лилит и я заслепи.

Когато отново можеше да вижда, роклята й се стори различна: по-бяла и без промените, направени от Ариана. Лилит примигна, различавайки нещо, което приличаше на тъмна пещера по залез-слънце, с небе, пламтящо от червени и оранжеви ивици. Все още стоеше с лице към Кам, точно както бе стояла срещу него на сцената.

Притисна с ръце сърцето си, без да разбира защо я болеше толкова много. Изрече думи на език, който беше нов за нея, но който по някакъв начин разбираше.

— В нощта, когато си тръгна, сънувах, че уча ято славеи на любовна песен, за да могат да те намерят и да те върнат с песен у дома при мен. Сега аз съм славеят, пропътувал целия този път. Все още те обичам, Кам. Върни се при мен.

— Не.

Отговорът му беше толкова чист, като порязването на най-остър нож, че Лилит се преви надве от болка. Ахна и разтърка очи — а когато отдръпна ръце…

Пещерата я нямаше, залезът беше изчезнал. Кам си беше отишъл.

Лилит беше в мрачен шок, облегната на стената. Разпозна неоправеното легло, дървеното ведро, пълно със застояла вода и престояли с дни мръсни съдове в ъгъла. Мухи с големината на колибри се събираха на рояци около ивици мазнина по чиниите. Всичко й беше познато, макар да не знаеше защо.

— Казах ти да измиеш съдовете — изрече женски глас с бавен, провлачен тон. — Няма пак да ти повтарям.

По някакъв начин Лилит знаеше, че от другата страна на стената между два гвоздея беше опъната метална тел. Знаеше, че може да свири на нея, може да я накара да издава звук като от фин инструмент с много струни. Копнееше да е навън при нея, да почувства жиленето на медта по мазолестите си пръсти.

— Казах ти, не можеш да свири на онази тъпа тел, докато не измиеш съдовете — каза жената и взе един нож. — Втръсна ми от тази тел.

— Не, моля те! — изпищя Лилит и хукна навън след нея.

Не беше достатъчно бърза и жената небрежно преряза телта надве. Лилит се свлече на колене и заплака.

Затвори отново очи, а когато ги отвори, беше възседнала кон, който тичаше бързо по замръзнал път в хълмиста местност. Тя стискаше поводите толкова здраво, сякаш от това зависеше животът й. Дъхът й излизаше като мъгла пред нея, а кожата й пламтеше и тя знаеше, че умира от треска. Беше циганка, болна и умираща от глад, облечена в дрипи, и от нея се очакваше да пее любовни песни в замяна на трохи.

Лилит примигна пак и пак, и всеки път си спомняше друго адско преживяване. Вечно беше музикантка, която едва свързваше двата края, нещастна и обречена. Ето я оперната певица Лилит, спяща в уличка зад театъра. Лилит от оркестъра, тормозена от жесток диригент. Трубадурката Лилит, гладуваща в средновековен град. Във всяко съществуване по-ужасна от нищетата й, от самотата и от тормоза, беше яростта, затъмняваща сърцето й. Във всяко съществуване тя ненавиждаше света, който обитаваше. Искаше отмъщение.

Върни се при мен, беше се примолила на Кам.

Не.

— Защо? — изкрещя въпроса: през всеки друг ден от живота си досега бе била твърде отчаяна, за да го зададе. — Защо?

— Защото — оглушително съскане изпълни ушите й — сключихме сделка.

— Каква сделка? — попита тя.

Лилит отвори очи. Беше отново на сцената в Кросроудс. Публиката беше неподвижна, ужасена. Сякаш времето беше спряло. „Четиримата конници“ си бяха отишли, а на тяхното място в средата на сцената стоеше Луц.

— Лилит! — чу тя да крещи Кам. Той се втурна към нея, но Луц го възпря и повика с пръст Лилит да пристъпи към него.

Тя огледа всички застинали лица в публиката:

— Какво става?

— Насам — каза Луц в микрофона. Тя пристъпи към него и той й подаде стъклена топка — глобус със снежинки вътре. — Липсващото парче.

Лилит вдигна топката. Вътре имаше миниатюрен скален зъбер, издаващ се над бурен океан. Миниатюрна фигурка — момиче в бяла венчална рокля — стоеше на ръба на зъбера. Земята около Лилит се разлюля и после вече тя беше момичето в бяло, вътре в глобуса със сняг. Тромаво се отдръпна назад, далече от ръба. Усещаше мириса на разбунения океан, а отвъд него видя стъклото, което обгръщаше всичко.

— Погледни добре, погледни внимателно бъдещето си Лилит — каза един глас зад нея.

Тя се обърна и видя Луц, който се облягаше небрежно на една скала.

— Без Кам — каза той, — за какво имаш да живееш?

— Нищо.

Той кимна към водата:

— Тогава е време.

Луц изглеждаше същият, както в Кросроудс, но Лилит разбра, че той беше нещо повече. Момчето пред нея беше дяволът и й беше направил предложение, което тя бе твърде болна от любов да отхвърли.

— Доведох те при него — изрече той — и ти положи всички усилия. Но Кам не те искаше, нали?

Не — каза тя нещастно.

— Трябва да спазиш своята част от споразумението ни.

— Изплашена съм — каза тя. — Какво става след…

— Остави това на мен.

Тя се взря в морето и разбра, че нямаше избор.

Не толкова скочи, колкото се надвеси напред — във въздуха, а после във водата. Остави се водата да я поеме. Когато вълните се разбиха над нея, Лилит не се опита да се издигне над тях. Каква причина й беше останала да опитва? Сърцето й бе натежало като наковалня и тя потъна.

После се намери на дъното, в едва просмукващата се светлина, сама. Черна вода изпълни носа и устата й, стомаха й, дробовете й.

Душата й.

 

 

Обратно на сцената, Лилит стоеше срещу Кам.

Усещаше Джийн Рах, Луис и другите изпълнители от битката, всички събрани около тях. Публиката беше стъписана, очакваща да види какво ще направи Лилит. Но тя можеше да се съсредоточи единствено върху Кам. В очите й имаше безумно изражение.

— Какво видя?

— Видях… теб. — Гласът й потрепери. — И…

Тогава Лилит проумя, че носещите се из „Тръмбул“ слухове за момичето, което Кам беше тласнал към самоубийство, бяха верни.

— Момичето, което се е самоубило — каза тя, с глас, отекващ из Колизеума, — съм била аз.

— О, Лилит — каза Кам и затвори очи.

— Отнела съм живота си, защото съм те обичала каза тя, когато фактите от миналото й започнаха да изплуват отново на повърхността, — а ти…

— Аз също те обичах — каза той. — Аз още…

— Не. Умолявах те. Разголих душата си пред теб. А ти ми каза „не“.

Кам трепна:

— Опитвах се да те пощадя.

— Но не можеше. Вече бях сключила сделка. — Тя се обърна и насочи един-единствен, треперещ пръст към Луц. — С него.

Кожата около очите на Кам се изопна:

— Не знаех…

— Бях сигурна, че ако мога само да те намеря, ще мога да те спечеля отново.

Кам затвори очи:

— Бях глупак.

— Но сгреших — каза Лилит. — Онова, което видях току-що… онези други животи, които съм изживяла…

Кам кимна:

— Други Адове.

Други Адове? Лилит замръзна. Нима той искаше да каже…

Този живот, нейният живот, всъщност изобщо не беше истински живот?

Всички ужаси, които бе принудена да изстрада, бе изстрадала заради Кам. Защото някога отдавна той я бе подмамил да се влюби в него. А тя беше достатъчно глупава да падне отново в същия капан.

Внезапно Лилит се изпълни с такава ярост, че едва можеше да стои на краката си.

— През цялото това време съм била в Ада? — Тя се отдръпна от Кам, излезе от светлината на прожекторите и пристъпи в тъмнината. — Заради теб.