Лорън Кейт
Непростено (3)

Две
Мъртви души
Кам

Кам загледа как Лилит изчезва в горите на Ратълснейк Крийк, потискайки мощен порив да хукне след нея. Тя беше толкова великолепна, колкото и в Ханаан, със същата ярка, изразителна душа, проблясваща през външната й красота. Той беше удивен и неимоверно облекчен, защото когато бе научил потресаващата новина, че душата на Лилит не е в Рая, както беше очаквал, а в Ада при Луцифер, Кам си беше представил най-лошото.

Анабел бе тази, която най-сетне му каза. Беше отишъл при нея, мислейки, че тя би могла да му подшушне някои подробности за положението на Лилит в Рая. Момичето ангел е розова коса беше поклатило глава и изглеждаше толкова тъжно, когато посочи надолу, далече надолу, и го попита:

— Не знаеше ли?

Кам гореше от въпроси как Лилит — неопетнената, мила Лилит — в крайна сметка беше попаднала в Ада, — но най-важният беше този: дали тя още беше момичето, което той обичаше, или Луцифер я беше пречупил?

Пет минути, прекарани е нея, го бяха върнали обратно в Ханаан, към спиращата дъха любов, която някога бяха познали. Да бъде до нея, го беше изпълнило с надежда. Само дето…

У Лилит имаше нещо различно. Носеше като броня остра като бръснач горчивина.

— Наслаждаваш ли се? — Гласът дойде отнякъде над него.

Луцифер.

— Благодаря, че ми позволи да надзърна — каза Кам. — Сега я измъкни оттук.

Топъл смях разтърси дърветата:

— Дойде при мен, умолявайки да узнаеш състоянието на душата й — каза Луцифер. — Предложих да ти позволя да я посетиш — но само защото си един от любимците ми. Сега защо не си поговорим делово?

Преди Кам да успее да реагира, земята изпадна изпод него.

Стомахът му се изстреля нагоре — усещане, което единствено дяволът можеше да предизвика — и докато се спускаше надолу, Кам размишляваше за пределите на ангелската сила. Рядко се съмняваше в инстинктите си, но този инстинкт, да обича Лилит и да бъде обичан от нея отново — колкото и мощен да беше — щеше или да изисква снизхождението на дявола, или да изправи Кам пряко срещу Луцифер. Освободи крилете си и погледна надолу, докато едно синьо петно се разрастваше и изостряше под краката му. Приземи се върху настлан с линолеум под.

Гората и Ратълснейк Крийк бяха изчезнали и Кам се намери застанал в центъра на зона със заведения за хранене на самообслужване в запустял мол. Прибра криле до тялото си и седна на високо столче до оранжева ламинирана маса.

Атриумът на зоната от заведения за бързо хранене беше огромен, изпълнен със сто грозни маси, същите като неговата. Беше невъзможно да се определи къде започваше и къде свършваше. По протежение на тавана се простираше дълъг оберлихт, но беше толкова мръсен, че Кам не можеше да види нищо отвъд слоя сива нечистотия, покриваща стъклото му. Подът беше осеян с боклук — празни чинии, мазни салфетки, смачкани чаши за еднократна употреба и надъвканите им пластмасови сламки. Мирис на застояло висеше във въздуха.

Около него имаше типични заведения за бързо хранене — китайска храна, пица, крилца, — но магазинчетата до едно бяха порутени; заведението за хамбургери беше със спуснати капаци, лампите в лавката за сандвичи бяха изгорели, а стъклената витрина на павилиона за йогурт беше разбита. Само в едно заведение за бързо хранене светеше. Тентата му беше черна, с думата „Евум“ изписана с удебелени златни букви.

Зад тезгяха й стоеше младолика фигура с вълниста кестенява коса; носеше бяла тениска, джинси и плоска бяла шапка на главен готвач. Готвеше нещо, което Кам не можеше да види.

Маскировката, възприета от дявола след Падението, можеше да е всякаква, но Кам винаги разпознаваше Луцифер по изгарящата горещина, която се излъчваше от него. Макар да ги разделяха двайсет стъпки, Кам имаше чувството, че стои точно над гореща скара.

— Къде сме? — провикна се Кам.

Луцифер хвърли поглед към Кам и му отправи странна, мамеща усмивка. Имаше лицето на красив, харизматичен двайсет и две годишен младеж с луничав нос.

— Това е Евум — понякога наричан Лимбо — каза дяволът и взе голяма шпатула. — Това е състояние на съществуване между времето и вечността, и приготвям нещо специално за клиенти, които ни посещават за пръв път.

— Не съм гладен — каза Кам.

Безумните очи на Луцифер заискриха, когато обърна с шпулата нещо цвъртящо върху кафяв поднос от закусвалията. После мина да застане зад бежова каса и вдигна пластмасовата преграда, отделяща малката кухня от зоната със заведения за хранене.

Изопна плещи и разпери криле — огромни, сковани и зеленикаво-златисти като древни, покрити с патина бижута. Кам сдържа дъха си, за да отблъсне отвратителния им, лъхащ на и лесен мирис и миниатюрните черни проклети създания, които подтичваха и се гушеха в гънките.

Вдигнал високо подноса от закусвалнята, Луцифер се приближи към Кам. Присви очи към крилете му, където тънката бяла резка още сияеше на фона на златистото.

— Бялото не е подходящ цвят за теб. Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Какво прави тя в Ада, Луцифер?

Лилит беше една от най-добродетелните хора, които Кам някога беше познавал. Не можеше да проумее как изобщо бе могла да се превърне в една от поданиците на Луцифер.

— Знаеш, че не мога да предам нечие доверие. — Луцифер се усмихна и сложи пластмасовия поднос пред Кам. Върху него имаше миниатюрна стъклена топка със златна основа, от онези, при чието разтърсване започваха да се сипят снежинки.

— Какво е това? — попита Кам. Тъмносива пепел изпълваше стъклената топка. Падаше неспирно, като по магия, почти закривайки от поглед миниатюрната лира, която се носеше плавно вътре.

— Виж сам — каза Луцифер. — Обърни я.

Кам обърна топката надолу и откри малка златна ръчка в основата. Нави я и остави музиката на лирата да го залее. Беше същата мелодия, която си тананикаше, откакто отлетя от Троя: песента на Лилит. Така я приемаше.

Затвори очи и се озова отново на речния бряг в Ханаан, преди три хилядолетия, слушайки я как свири.

Тази евтина версия от музикалното преспапие беше по-пронизителна, отколкото Кам можеше да предвиди. Пръстите му се напрегнаха около топката. После…

Пук.

Стъкленото преспапие се разби. Музиката заглъхна, докато по дланта на Кам се стичаше струйка кръв.

Луцифер му подхвърли воняща сива кърпа за съдове и му посочи да почисти бъркотията.

— Късметлия си, че имам толкова много. — Кимна към масата зад Кам. — Давай, пробвай друга. Всяка е малко различна!

Кам остави отломките от първата стъклена топка, избърса ръце и загледа как порязванията в дланите му зарастват. После се обърна и погледна отново към зоната със заведения за хранене на самообслужване: в центъра на всяка една от някога празните оранжеви маси имаше стъклена топка върху кафяв пластмасов поднос. Броят на масите се беше увеличил — сега имаше цяло море такива, простиращи се в мъгливата далечина.

Кам посегна към топката на масата зад него.

— Леко — каза Луцифер.

Вътре в топката имаше малка цигулка. Кам завъртя ръчката и чу различна версия на същата сладко-горчива песен.

В третата топка имаше миниатюрно виолончело.

Луцифер седна и вдигна крака, докато Кам обикаляше из зоната със заведения за бързо хранене и навиваше всяко преспапие, за да засвири. Имаше китари, арфи, виоли. Акустични китари с метални струни, балалайки, мандолини — всяка, свиреща ода за разбитото сърце на Лилит.

— Тези стъклени топки… — изрече Кам бавно. — Те представляват всички различни Адове, в които си я впримчвал.

— И всеки път, щом умре в един от тях — каза Луцифер, — в крайна сметка се озовава обратно тук, където отново й се напомня за измяната ти. — Изправи се и закрачи по пътеките между масите, оглеждайки гордо творенията си. — А после, за да поддържам нещата интересни, я прокуждам в нов Ад, създаден специално за нея. — Луцифер се ухили, разкривайки редици от остри като бръснач зъби. — Наистина не мога да кажа кое е по-лошо — безкрайните Адове, които я карам да преживява отново и отново, или това, че трябва да се връща тук и да си спомня колко много те мрази. Но именно това й дава сили — гневът и омразата й.

— Към мен. — Кам преглътна.

— Работя с материала, който ми се дава. Не е моя вината, че я предаде. — Луцифер нададе смях, от който тъпанчетата на Кам започнаха да пулсират. — Искаш ли да узнаеш за любимата ми гадост в сегашния Ад на Лилит? Няма уикенди! Училище през всеки ден от годината. Можеш ли да си представиш? — Луцифер вдигна във въздуха една стъклена топка, пълна с пепел, после я пусна да падне на земята и да се разбие. Що се отнася до нея, тя е типична мрачна тийнейджърка, принудена да изстрада типично мрачно и унило изживяване в гимназията.

— Защо Лилит? — попита Кам. — Ада на всеки ли създаваш така?

Луцифер се усмихна:

Тъпите и скучни хора си създават собствени скучни и тъпи адове, огън и жупел и всичките ония глупости. На тях не им трябва помощ от мен. Лилит обаче — тя е специална. Не че е нужно да ти казвам това.

— Ами хората, които страдат с нея? Онези хлапета в нейното училище, семейството й…

— Пионки — каза Луцифер — Доведени тук от Чистилището, за да изиграят дребна роля в нечия друга история — което е ад от друг вид.

— Не схващам — призна Кам. — Направил си съществуванието й абсолютно скапано…

— О, не мога да си припиша цялата заслуга — възрази Луцифер. — Ти помогна!

Кам пренебрегна вината, която изпитваше, за да не го задуши.

— Но си й позволил да има едно нещо, което обича от цялото си сърце и душа. Защо й позволяваш да свири?

— Съществуванието никога не е толкова нещастно и окаяно, както когато можеш да вкусиш нещо прекрасно — каза Луцифер. — Служи, за да ти напомня за всичко, което никога не можеш да имаш.

Всичко, което никога не можеш да имаш.

Лус и Даниел бяха освободили нещо у Кам, нещо, което смяташе за изгубено завинаги: способността му да обича. Осъзнаването, че такова нещо беше възможно за него, че можеше да има втори шанс, го беше накарало да закопнее да види Лилит.

Сега, когато я беше видял, сега, когато знаеше, че тя е тук…

Трябваше да направи нещо.

— Трябва да я видя отново — каза Кам. — Това беше прекалено кратко…

— Направих ти достатъчно услуги — каза Луцифер с ръмжене. — Показах ти какво е за нея вечността. Не трябваше да правя дори това.

Кам огледа безкрайните стъклени топки.

— Не мога да повярвам, че скри от мен всичко това.

— Не съм я крил; теб не те беше грижа — каза Луцифер. — Винаги беше прекалено зает. Лус и Даниел, популярните хлапета в „Меч и кръст“, всички тия глупости. Но сега… е, и добре, би ли искал да видиш някои от предишните Адове на Лилит? Ще бъде забавно.

Без да чака отговор, Луцифер положи длан върху тила на Кам и го бутна към една от стъклените топки с пепел. Кам стисна здраво очи, напрягайки се за сблъсъка на лицето си със стъклото.

Вместо това…

Стоеше с Луцифер до обширна речна делта. Пороен дъжд се лееше от небето. От редица колиби бягаха хора, притиснали до гърди вещите си, с изписана върху лицата паника, докато реката преливаше от бреговете си. От другата страна на реката момиче с печално, спокойно изражение вървеше бавно, носейки ситар, в рязък контраст с хаоса около нея. Макар че тя изобщо не приличаше на онази Лилит, която беше обичал в Ханаан, или момичето, което току-що беше срещнал в Кросроудс, Кам я позна мигновено.

Тя вървеше към бушуващата река.

— Ах, Лилит — изрече Луцифер с въздишка. — Наистина знае кога да привлече вниманието.

Тя седна в калта на брега на реката и засвири. Ръцете й летяха по инструмента с дълъг гриф, извличайки тъжна, мелодична музика.

— Блус за удавянето — отбеляза Луцифер с нотка на възхищение.

— Не — това е блус за миговете преди удавянето — каза Кам. — Голяма разлика.

После реката преля над бреговете си, заля Лилит и нейния ситар, преля над къщите, преля над главите на всички бягащи хора, преля над Кам и Луцифер.

Секунди по-късно Кам и Луцифер стояха на един планински зъбер. Тънки валма мъгла се усукваха като пръсти около пиниите.

— Тази ми е една от любимите — каза Луцифер.

Скръбна музика на банджо зазвуча около тях. Обърнаха се и видяха седем слаби като клечки деца да седят на верандата на готова да рухне хижа от дървени трупи. Бяха боси, а коремите им бяха подути. Момиче със сламеноруса коса държеше банджото в скута си, пръстите й се движеха по струните.

— Няма да стоя тук и да гледам как Лилит свири акомпанимент към загиването си от гладна смърт — каза Кам.

— Не е толкова лошо — същото е като заспиването — каза Луцифер.

Изглежда, сега най-малкото момче правеше точно това. Една от сестрите му положи глава на рамото му и последва примера му. Тогава Лилит спря да свири и затвори очи.

— Достатъчно — каза Кам.

Мислеше за тази Лилит, която току-що беше срещнал в Ратълснейк Крийк. Цялото това минало страдание, отпечатъкът на всичката тази смърт беше някъде вътре в нея, но тя нямаше съзнателен спомен за него. Точно като Лус.

Не, осъзна той, Лилит изобщо не приличаше на Лус. Бяха толкова далеч една от друго, колкото изтокът от запада. Лус беше някогашен архангел и водеше прокълнат живот на простосмъртна. Лилит беше простосмъртна, прокълната от безсмъртни фактори, носена през вселената от вечни, нестихващи ветрове, които не можеше да види. Но въпреки това чувстваше тези ветрове. Те бяха в начина, по който със затворени очи подръпваше струните на пукнатата си китара.

Беше обречена. Освен ако…

— Прати ме обратно вътре — каза Кам на дявола. Бяха отново в зоната със заведения за хранене на самообслужване на Ада, със стъклени топки за сняг по масите, навсякъде, накъдето погледнеше Кам, всяка една — пълна с болката на Лилит.

— Толкова много ли ти хареса Кросроудс? — попита Луцифер. — Трогнат съм.

Кам се вгледа дълбоко в очите на дявола и потръпна при безумието, което откри там. През цялото това време Лилит се бе намирала под властта и проклятието на Луцифер. Защо?

— Какво ще е нужно, за да те накара да я освободиш? — обърна се Кам към Луцифер. — Ще направя всичко.

— Всичко? Харесва ми как звучи това. — Луцифер пъхна ръце в задните си джобове, наклони глава и се взря в Кам, обмисляйки. — Срокът на сегашния Ад на Лилит е нагласен да изтече след петнайсет дни. Ще ми достави наслада да гледам как я правиш още по-нещастна в продължение на тези две седмици. — Той направи пауза. — Бихме могли да го направим интересно.

— Имаш лошия навик да правиш нещата интересни — каза Кам.

— Облог — предложи Луцифер. — Ако в петнайсетте останали дни успееш да пречистиш тъмното сърце на Лилит от омразата й към теб и да я убедиш да се влюби отново в теб — да се влюби истински — ще прекратя делата си, поне по отношение на нея. Повече никакви Адове, създадени специално за нея.

Кам присви очи:

— Твърде лесно е. Каква е уловката?

— Лесно ли? — повтори Луцифер със злобен кикот. — Нима не забеляза целия този емоционален багаж? Всичко това е заради теб. Тя те мрази, мой човек. — Примигна. — И дори не знае защо.

— Тя мрази онзи ужасен, окаян свят — каза Кам. — Всеки би го мразил. Това не означава, че мрази мен. Тя даже не помни кой съм.

Луцифер поклати глава:

— Омразата към нейния ужасен, окаян свят е фасада за по-старата, по-черна омраза към теб. — Смушка Кам в гърдите. — Когато една душа е наранена толкова дълбоко, колкото Лилит, болката е постоянна. Дори вече да не разпознава лицето ти, тя разпознава душата ти. Същността ти. — Луцифер плю на пода. — И те ненавижда.

Кам трепна от болка. Не можеше да е вярно. Но после си спомни колко студено се беше държала с него.

— Ще я спася.

— Ама разбира се — каза Луцифер и кимна. — Опитай.

— А след като я спечеля обратно — попита Кам, — после какво?

Луцифер се усмихна покровителствено:

— Ще бъдеш свободен да изживееш остатъка от дните си на смъртен с нея. „И заживели щастливо.“ Това ли искаш да чуеш? — Щракна с пръсти, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Попита за уловката.

Кам чакаше. Крилете му изгаряха от нуждата да литне към Лилит.

— Угаждах ти твърде много за твърде дълго — каза Луцифер, внезапно студен и сериозен. — Когато се провалиш, трябва да се върнеш там, където ти е мястото. Тук, с мен. Без повече скитосване през галактиките. Без повече бели петънца в крилете ти. — Луцифер присви кървавочервените си очи. — Ще се присъединиш към мен зад Стената на Мрака, от дясната ми страна. За вечността.

Кам изгледа спокойно дявола. Благодарение на Лус и Даниел Кам имаше шанс — можеше да пренапише съдбата си. Как можеше да се откаже отново от този шанс толкова лесно?

После си помисли за Лилит. За отчаянието, в което тя тънеше от хилядолетия.

Не. Не можеше да приеме мисълта какво би означавало да загуби. Щеше да се съсредоточи върху задачата да спечели любовта й и да облекчи болката й. Ако имаше някаква надежда да я спаси, струваше си всичко, за да опита.

— Съгласен — каза Кам и подаде ръка.

Луцифер перна ръката му и я отблъсна.

— Запази тези глупости за Даниел. Не ми трябва ръкуваме, за да те накарам да си удържиш на думата. Ще видиш.

— Чудесно — каза Кам. — Как да се върна при нея?

Тръгни през вратата вляво от сергията за хотдог на клечка. — Луцифер посочи към редицата павилиони, които сега се губеха в далечината. — Щом стъпиш в Кросроудс, отброяването започва.

Кам вече се отправяше към вратата, към Лилит. Но докато излизаше от зоната със заведения за хранене на Ада, гласът на Луцифер сякаш го следваше:

— Само петнайсет дни, старче. Тик-так!