Лорън Кейт
Непростено (5)

Четири
Упоритост
Кам

Четиринайсет дни

На другата сутрин, когато слънцето проби над хълмовете, Кам се надигна от покрива на физкултурния салон на „Тръмбул“, където беше спал снощи. Вратът му беше схванат и имаше нужда от горещ душ, за да го отпусне. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че хоризонтът е чист, после се спусна долу и се изравни с високите прозорци на физкултурния салон. Откри един незалостен и се вмъкна вътре.

В момчешката съблекалня беше тихо. Кам поспря за миг и се взря в отражението си в огледалото. Лицето му изглеждаше… по-старо — чертите му бяха по-ъгловати, очите му — по хлътнали. В течение на хилядолетията беше променял външността си много пъти, за да се слее с обкръжението, като оставяше слънцето да придаде бронзов оттенък на бледата му кожа или добавяше мускули към слабото си по природа тяло, но винаги той беше този, който правеше тези промени. Те не просто се случваха. Никога преди не се беше стряскал от собственото си отражение.

Какво ставаше?

Въпросът го глождеше, докато взе душ, отмъкна чиста бяла тениска от шкафчето на някакво хлапе, нахлузи джинсите и рокерското си яке и се отправи навън да чака автобуса на Лилит.

Близо до задънената улица, където спираха автобусите, Кам се облегна на остъклено табло за съобщения, рекламиращо разнообразните извънкласни дейности на училището. В три часа имаше сбирка на клуб за изучаване на немски. „Научете как да поканите гаджето си за бала на немски!“ — тръбеше листовката. Друга съдържаше подробности за пробите за отбора по бягане през пресечена местност. „Влезте във форма и изглеждайте страхотно в роклята си за бала!“ — обещаваше тя. В центъра имаше лъскава листовка с реклама за участие на бандата на Клоуи Кинг, „Нежните видения“, следващата седмица. Щяха да бъдат подгряваща група на местна банда, наречена „Хо Хъм“. „Осигурете си възможността да кажете, че сте ги виждали, преди да спечелят битката на бандите на училищния бал!“

Кам беше в Кросроудс едва от един ден, а вече усещаше манията, обзела училището по отношение на бала. Беше ходил на училищен бал веднъж преди десетилетия, с едно страхотно момиче от Маями, което си падаше по него. Бяха извадили от строя противопожарната аларма и бяха прекарали по-голямата част от нощта горе на покрива, гледайки падащи звезди. Освен това бяха танцували на няколко бързи песни и Кам беше изпитал удоволствие. Разбира се, наложи му се да отлети, преди нещата да се задълбочат твърде много.

Запита се какво ли мислеше Лилит за училищния бал, дали изобщо имаше желание да отиде. Просветна му, че щеше да му се наложи да я покани да го придружи. Идеята беше вълнуващо старомодна. Щеше да се наложи да направи преживянето специално. Трябваше да го направи правилно.

В момента да спечели любовта на Лилит, му се струваше изгубена кауза. Луцифер беше прав, тя го мразеше. Но момичето, в което се беше влюбил, бе там някъде, заровено под всичката онази болка. Просто трябваше някак да я достигне.

Острото скърцане на спирачки го сепна и Кам се обърна да проследи кервана от редящите се жълти автобуси. Надолу по стъпалата им се нижеха ученици. Повечето тръгваха към сградата на групички по двама и по трима.

Само Лилит вървеше сама. Беше навела глава, червената коса покриваше лицето й, белите кабели на слушалките й се полюшваха. Раменете й бяха приведени напред, което я правеше да изглежда по-дребна, отколкото беше. Когато не можеше да се вижда огъня в очите й, Лилит изглеждаше толкова сломена, че на Кам му бе почти непоносимо. Настигна я, докато тя минаваше през вратите към главния коридор на училището.

Той я потупа с пръст по рамото. Тя се извъртя рязко.

— Здрасти — изрече той, внезапно задъхан.

Не беше свикнал тя да е толкова близо след цялото това време, прекарано толкова далече. Тя беше различна от момичето, което бе обичал в Ханаан, но също толкова прелестна.

Когато сключи облога с Луцифер, не беше предвидил колко трудно щеше да бъде да не я докосва, както бе свикнал. Трябваше да възпира всеки импулс да протегне ръка към нея, да я погали по бузата, да я вземе в прегръдките си, да я целуне и никога да не я пусне.

Лилит го погледна и трепна. Лицето й се разкриви от отвращение или нещо по-лошо, докато сваляше слушалките си. Не беше сторил нищо в този живот, но тя беше твърдо решена да го ненавижда.

— Какво? — попита Лилит.

— Какво слушаш? — попита той.

— Нищо, което би ти харесало.

— Изпитай ме.

— Не, благодаря — каза тя. — Може ли да тръгвам сега, или искаше да водиш още мъчителни разговори за глупости?

Кам мярна още една листовка за изпълнението на „Нежните видения“, залепена с тиксо на едно шкафче наблизо. Отлепи я и я тикна в ръката й.

— Тази банда ще свири другата седмица — каза той. — Искаш ли да отидем заедно?

Тя хвърли кратък поглед към листовката и поклати глава.

— Всъщност не е моят тип музика. Но ако обичаш пукане на балончета от дъвка, давай.

— „Виденията“ са само подаряващата група. Чух, че „Хо Хъм“ са доста добри — каза той. — Мисля, че ще бъде забавно. Замълча за миг. — Мисля, че ще е забавно да отида с теб.

Лилит примижа, намествайки презрамката на раницата си на рамото.

— Като среща ли?

— Сега започваш да чувстваш какво имам предвид — каза Кам.

— Абсолютно нищо не чувствам — каза тя, като си тръгваше. — Отговорът е „не“.

— Хайде де — настоя Кам, като я последва. Коридорите бяха шумни, а при шкафчетата беше пълно с ученици, които се подготвяха за деня, мятаха вътре учебници, слагаха си гланц за устни и клюкарстваха за бала. — Ами ако мога да ни вкарам в бекстейджа^[1]?

Кам се съмняваше, че при това изпълнение има бекстейдж, но щеше да опита всички възможни номера, ако Лилит склонеше да каже „да“.

— „Бекстейдж“ ли каза някой? — разнесе се съскащ глас. — Имам пропуски за който бекстейдж искате.

Лилит и Кам спряха и се обърнаха. Зад тях в средата на коридора стоеше момче с кестенява коса и самодоволна усмивка върху квадратното си, почти красиво лице. Носеше протрити джинси, тениска с ромбоидни щампи с едва забележими сиви черепи в ромбовете и тънка златна верижка на врата. В едната си ръка държеше таблет.

Не се предполагаше Луцифер да е тук. Това не беше част от облога им.

— Кой си ти? — попита Лилит.

— Аз съм Луц — каза Луцифер. — Работя с „Кинг Медия“. Партнираме си с Подготвително училище „Тръмбул“, за да организираме най-хубавия бал, който това училище е виждало някога. Аз съм стажантът, но мисля, че може да ме вземат на пълен работен ден…

— Няма да ходя на училищния бал — каза Лилит сухо. — Губиш си времето.

— Но се интересуваш от музика, нали така? — попита Луцифер.

— Откъде знаеш? — попита Лилит.

Луц се усмихна:

— Просто имаш такъв вид. — Въведе парола в таблета си и изкара на екрана електронен формуляр за участие. — Улеснявам записването на учениците за „Битката на бандите“. — Хвърли поглед на Кам. — Ти ще се запишеш ли, братле?

— Това не е ли прекалено долно дори за теб? — попита Кам.

— О, Кам — каза Луц, — ако отказваш да правиш неща, които са под достойнството ти, никога няма да постигнеш много в този свят.

Лилит изучаваше лицето на Кам:

— Познаваш ли този тип?

— Стари приятели сме — каза Луц. — Но къде са ми обноските — и протегна ръка: — Приятно ми е да се запознаем, Лилит.

— Знаеш името ми? — Лилит се втренчи в Луц колкото с почуда, толкова и с отвращение. Кам познаваше перверзното обаяние на дявола. Именно поради него редиците на Луцифер преливаха.

— Какво друго би могло да бъде името ти? — попита Луц. Или… „Кинг Медия“ прави проучвания — добави той с усмивка, докато Лилит неловко се ръкуваше с него.

Кам се напрегна. Това не беше честно. Имаше две седмици да накара Лилит да се влюби в него. Нямаше време за вмешателството на Луцифер.

— Какво правиш тук? — обърна се Кам към Луцифер, неспособен да скрие отровата в гласа си.

— Нека просто да кажем, че не получавах достатъчно предизвикателства — каза Луц. — После ми предложиха този стаж при „Кинг Медия“…

— Нямам представа какво значи това — каза Кам.

Самодоволната усмивка на Луц стана по-широка.

— Всички въпроси или безпокойства относно училищния бал и „Битката на бандите“ минават през мен. Искам учениците тук да ме опознаят, да гледат на мен като на приятел, а не като на авторитетна фигура. Докато дойде време за бала, всички ще се чувстваме, сякаш сме най-добри приятели.

Интеркомът се включи, изпълвайки коридора с още повече шум.

— Добро утро, Булс!

Луц насочи показалец към тавана:

— Вие двамата наистина би трябвало да се вслушате в това съобщение.

— В шест часа тази вечер — каза Таркентън — в училищната закусвалня ще се проведе „Микрофонът е ваш“. Достъпът е свободен за всички, но присъствието е задължително за учениците в класа по поезия на господин Дейвидсън.

Лилит изпъшка:

— По-скоро бих умряла, отколкото да чета пред хора някакво ужасно стихотворение — каза нещастно тя. — Но часовете на господин Дейвидсън са единствените, в които все пак се справям — и то едва-едва.

— Чу Таркентън — каза й Кам. — Микрофонът е ваш. Не е нужно да четеш стихотворение — може да изпееш някое. Може да превърнем тази вечер в първото изпълнение на „Отмъщение“.

— Ние няма да правим нищо, защото ние не сме банда — заяви Лилит.

Досега в по-голямата си част коридорите вече се бяха опразнили. Още минута и щяха да закъснеят за час. Но Кам се чувстваше като залепен за земята: беше достатъчно близо да усети мириса на кожата й и се почувства замаян от желание.

— Зарежи часа на класния — каза той. — Да се измъкнем още сега и да вървим да се упражняваме.

Някога отдавна, в Ханаан, музиката беше свързвала Лилит и Кам; Кам имаше нужда музиката да изпълни магията си за втори път тук, в Кросроудс. Само да можеха да направи едно изпълнение заедно, химията между тях щеше да сломи защитите на Лилит за достатъчно дълго, че той да спечели отново сърцето й. Знаеше, че щеше да успее. И ако трябваше да отиде на гимназиален бал, за да свири отново с нея, така да бъде.

— Лично аз с огромно удоволствие бих те чул да пееш, Лилит — вметна Луц.

— Не се бъркай в това — заяви Кам. — Нямаш ли къде другаде да отидеш? Да покваряваш първокурсници или нещо такова?

— Естествено — каза Луц. — Но не и преди да добавя Лилит към списъка си. — Той отново й подаде таблета и изчака, докато тя въведе имейла си. После затвори калъфа и се отправи към вратата. — До по-късно, загубеняк — подвикна на Кам.

— И, Лилит, скоро ще се свържа с теб.

 

 

Денят мина бързо. Прекалено бързо.

Лилит не обръщаше никакво внимание на Кам в часа на класния и в този по поезия, а той не я видя през остатъка от учебния ден. На обяд се беше измъкнал до Ратълснейк Крийк, надявайки се, че ще я намери там, подръпваща струните на китарата си, но откри единствено нестройното ромолене на априлска вода в коритото на потока.

Никаква Лилит.

След звънеца се помота около стаята на оркестъра, с надеждата, че тя може да се върне там след часовете.

Тя не го направи.

Докато слънцето потъваше в небето, той се запъти сам към „Микрофонът е ваш“ на „Тръмбул“. Тръгна през мрачния кампус към кафетерията, кашляйки от задръстения с дим въздух. Горящите склонове — едва прикритите пламъци от Ада на Лилит — обкръжаваха целия Кросроудс, а сякаш на никого тук не му пукаше. Кам беше видял една пожарна кола да отива към заревото тази сутрин и бе забелязал израженията на безразличие по лицата на пожарникарите. Вероятно прекарваха всеки ден, изливайки вода върху онези тлеещи дървета, без да ги е грижа, че огънят никога не угасваше.

Всеки в този град беше пионка на Луцифер. Нищо и никой в Кросроудс нямаше да се промени, докато дяволът не поискаше тази промяна.

Освен, надяваше се Кам, Лилит.

Когато стигна до кафетерията, Кам задържа вратата за една двойка, хваната за ръце. Момчето прошепна нещо в ухото на момичето, а тя се засмя и го придърпа към себе си за целувка. Кам извърна очи, почувствал пробождане в гърдите. Пъхна ръце в джобовете на якето си и се шмугна вътре.

Сивият и невзрачен вид, който училищната закусвалня имаше през деня, беше едва прикрит. В единия край бе издигната импровизирана сцена с опърпани черни завеси, висящи от два пръта като декор. Господин Дейвидсън стоеше с микрофон в средата на сцената.

— Добре дошли — поздрави той, като наместваше очилата си. Изглеждаше на трийсет и няколко, с буйна, гъста, тъмнокафява коса и слабо като вейка тяло, което излъчваше нервност. Няма нищо по-вълнуващо от откриването на истинските живи нови произведения на изкуството. Нямам търпение всички вие да споделите творчеството си един с друг тази вечер.

Надвиквайки стоновете и ропота на публиката, той довърши:

— Освен това трябва да изпълните нещо или получавате нула. Така че без повече бавене посрещнете с аплодисменти нашата първа изпълнителка, Сабрина Бърк!

Докато публиката ръкопляскаше слабо, Кам се вмъкна на едно свободно място до Джийн Рах, който подаде към него ръка, за да ударят юмруците си за поздрав. Джийн беше от типа момчета, които Кам харесваше — мургав, забавен, с доброта, която човек трябваше да се разрови, за да открие. Кам се запита какво ли беше направил Джийн, за да се озове във владенията на Луцифер. Някои от най-интересните простосмъртни — и ангели — притежаваха определено умение да вбесяват Трона.

На сцената ръцете на Сабрина трепереха, когато посегна към микрофона. Прошепна: „Благодаря ви“, докато разгъваше написано на ръка стихотворение.

— Това стихотворение се нарича… „Брак“. Благодаря ви за помощта, господин Дейвидсън. Вие сте най-добрият учител на света. — Тя прочисти гърло и започна:

Сватбата е древен ритуал за двама души,

Мъж и жена —

ИЛИ ТАКА ТВЪРДЯТ!

Вдигна поглед от листа си.

НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕМЕШ МОЯТА СВОБОДА! СВОБОДАТА ЛИ? О, ДА!

Аз съм жена, виж ме как ще се извися!

Тя сведе поглед:

— Благодаря ви.

Останалите ученици я аплодираха.

— Толкова смело — каза едно момиче, седнало до Кам. — Толкова вярно.

Очите на Кам обходиха публиката, докато откри Лилит на третия ред: гризеше си ноктите. Знаеше, че тя си представя там горе себе си, сама. Онази Лилит, която той помнеше, беше артист по природа, след като преодолееше първоначалната паника от излизането на сцена.

Но тази Лилит беше различна.

Сега публиката ръкопляскаше на много високо чернокожо момче, което се качи уверено на сцената. Не си направи труда да нагласи микрофона, който беше прекалено къс за него. Просто отвори тетрадката си и се изправи.

— Това е нещо като хайку — обяви.

Някои птици никога не кацат.

Принудени са всяка своя

работа да вършат в облаците.

Група момичета на задния ред започнаха да свиркат и да надават възгласи, подвиквайки на момчето: „Толкова си голям Джеймс!“. Той им помаха, сякаш получаваше такива реакции, докато си купуваше сода или излизаше от колата си и напусна сцената.

Един речитатив и трима поети по-късно господин Дейвидсън отново се качи на сцената.

— Добре се справихте всички. Кой е следващият? Лилит.

Из кафетерията отекнаха няколко дюдюкания и господин Дейвидсън се опита да ги укроти. Лилит зае мястото си на сцената. Прожекторите правеха косата й да изглежда по-светла, лицето — по-бледо, докато държеше черния си дневник под мишница, готова да прочете стихотворението си. Прокашля се. В отговор от микрофона се чу вой.

Няколко ученици запушиха уши. Един изкрещя:

— Разкарай се от сцената! Загубенячка!

— Хей, по-спокойно! — обади се господин Дейвидсън. — Не е хубаво така.

— Ъм… — Лилит се опита да настрои микрофона, но в отговор се чу само скимтящ звук.

Кам вече беше станал от мястото си и се втурна на сцената.

Лилит го изгледа на кръв, когато се приближи.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Това — каза той. С ловко движение на китката, намести микрофона, така че да е на идеалното разстояние от устните на Лилит. Сега нямаше да й се наложи да се прегърбва. Можеше да говори с ниския си, естествен глас и да я чуват ясно из цялата кафетерия.

— Махни се от сцената. — Тя закри със свита длан микрофона. Смущаваш ме. — Обърна се към публиката. — Ъм. Аз съм Лилит и…

— И си противна! — извика едно момиче в дъното на кафетерията.

Лилит въздъхна и прелисти страниците на тетрадката си. На Кам му беше ясно колко много я мразеха другите ученици и колко ужасно се чувстваше тя заради това. Не искаше да е поредното нещо, което да я прави нещастна тъкмо сега.

Започна да отстъпва заднешком от сцената, когато изражението в очите й го накара да спре.

— Какво има? — попита той.

— Не мога да направя това — изрече тя само с устни.

Кам се приближи отново и спря, преди инстинктът да го надвие и да я прегърне.

— Да, можеш.

— Предпочитам нулата — тя се отдръпна от микрофона, стиснала дневника си. — Не мога да чета пред всички тези хора, които ме мразят.

— Тогава недей — каза Кам. До краката на стола, където Лилит седеше в публиката, Кам беше зърнал калъфа с китарата й. За щастие, днес не я беше скрила при потока.

— А? — каза тя.

— Лилит — обади се господин Дейвидсън от дъното на кафетерията. — Проблем ли има?

— Да — каза Лилит.

— Не — изрече Кам в същото време.

Той отскочи от сцената, отвори сребристите закопчалки на калъфа с китарата и вдигна в ръце прекрасния напукан инструмент. Чу хихикане от тълпата и видя светкавицата, когато някой снима Лилит, докато тя стоеше сграбчена в хватката на сценичната си треска.

Кам ги пренебрегна всичките. Пъхна китарата в ръцете на Лилит и нагласи ремъка през рамото й, като внимаваше да не затисне под него дългата й червена коса. Взе от нея дневника, който беше топъл на пипане там, където го бяха държали ръцете й.

— Това е катастрофа — каза тя.

— Повечето велики неща започват по този начин — каза той, така че само тя да го чуе. — Сега затвори очи. Представи си, че е залез-слънце и имаш цяла нощ.

— Разкарайте се! — изкрещя някой. — И двамата сте противни!

— Няма да се получи — каза Лилит, но Кам забеляза как пръстите й естествено заеха позиция. Китарата беше като щит между нея и публиката. Вече се чувстваше по-спокойна, отколкото преди миг.

Така че Кам продължи да упорства.

— Представи си, че току-що си съчинила тази нова песен и се гордееш с нея…

Лилит понечи да го прекъсне:

— Но…

— Позволи си да бъдеш горда — каза й Кам. — Не защото мислиш, че е по-добра от която и да е друга песен, а защото е най-близкият възможен израз на начина, по който се чувстваш точно сега, на това, което представляваш.

Лилит затвори очи. Наклони се към микрофона. Кам затаи дъх.

— Ууу — изсвири някой.

Лилит рязко отвори очи. Лицето й побеля.

Погледът на Кам се насочи към Луц в центъра на публиката, със свити около устата ръце, хилещ се подигравателно на Лилит. Кам никога не беше удрял с юмрук дявола, но не се страхуваше да промени това тази вечер. Загледа се хладно в публиката, вдигна юмруци и им показа среден пръст с двете си ръце.

— Достатъчно, Кам — каза господин Дейвидсън. — Напусни сцената, ако обичаш.

Звукът от много тих смях накара Кам да се обърне към Лилит. Тя го наблюдаваше, кискайки се, с едва доловима усмивка на лицето.

— Показваш им кой е шефът ли? — попита тя.

Той поклати глава.

— Започни да свириш и им покажи себе си.

Лилит не отговори, но от промяната в изражението й Кам разбра, че е казал каквото трябва. Тя отново се наведе към микрофона. Гласът й прозвуча мек и ясен.

— Тази песен се нарича „Изгнание“ — обяви тя и запя.

Накъдето любовта ме подтикне,

натам трябва да обърна

моите рими, моите рими,

които следват огорчения ми ум.

Ума ми, ума ми.

Кое ще бъде последно и първо — кое?

Ще се удавя ли от тази жажда?

Песента се изля от нея, сякаш беше родена да я изпее. Пред микрофона, със затворени очи, Лилит не изглеждаше толкова озлобена от гняв. Долавяше се намек за момичето, каквото бе била някога, момичето, в което Кам се беше влюбил.

Момичето, в което още беше влюбен.

Когато тя свърши, Кам трепереше от вълнение. Песента й беше версия на онази, която той си тананикаше, когато си тръгна от Троя. Тя още я знаеше. Някаква останка от любовната им история все още бе жива в нея. Точно както се беше надявал.

Пръстите на Лилит се повдигнаха от струните на китарата й. Публиката беше безмълвна. Тя чакаше аплодисменти, с надежда в очите.

Но получи единствено смях.

— Песента ти е по-гадна и от теб! — провикна се някой и запрати празна бутилка от газирана вода на сцената. Бутилката уцели Лилит в коленете и надеждата в очите й умря.

— Престанете! — нареди господин Дейвидсън, връщайки се на сцената. Обърна се към Лилит: — Добре се справи.

Но Лилит вече скачаше от сцената и се втурна вън от кафетерията. Кам затича след нея, но тя беше прекалено бърза, а навън беше твърде тъмно, за да види къде е отишла. Тя познаваше това място по-добре, отколкото той.

Вратата се затвори зад гърба му, заглушавайки далечния тук от друг ученик, който четеше поезия. Въздъхна и се облегна на гипсовата мазилка на стената. Помисли си за Даниел, който беше изстрадал толкова много мрачни периоди, когато копнежът му по Лус го поглъщаше, караше го да иска да умре и да се спаси от тегнещото над тях проклятие, само за да бъде възнаграден с едно-едничко леко докосване от връхчетата на пръстите й в следващия живот, преди тя да си отиде отново.

„Струва ли си?“ — често бе питал Кам приятеля си.

Сега Кам разбираше неизменния отговор на Даниел. „Разбира се, че си струва, казваше той. Това е единственото нещо, заради което си струва да съществувам.“

Грешката на новобранеца.

Кам обърна глава и видя Луц да изниква от сенките.

— Какво? — промърмори Кам.

— Да се държиш наперено в първия ден — Луцифер се озъби. — Имаме още две седмици заедно, а съществуват толкова много начини да загубиш.

Кам далеч не се чувстваше наперен. Ако дяволът постигнеше своето, Кам не беше единственият, който щеше да загуби.

— Гледай да си във форма, когато и да е — изсъска той на Луцифер през зъби. — Аз съм готов.

— Ще видим колко си готов — подсмихна се злобно Луцифер точно преди да изчезне, оставяйки Кам самичък.

ИНТЕРЛЮДИЯ

Искри

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г.‍ пр.‍Хр.‍

На лунната светлина русото момче се гмурна в река Йордан. Казваше се Дани и макар да беше в селото само от месец, прелестта и чарът му вече бяха легендарни оттук до южна Бершеба.

От бреговете на реката го наблюдаваше тъмнокосо момиче, опипващо с пръсти огърлицата си. Утре то щеше да навърши седемнайсет.

А, скрит така, че да остане незабелязан, Кам наблюдаваше нея. Тя изглеждаше по-прекрасна сега, когато се беше влюбила в нощния плувец. Разбира се, Кам знаеше каква щеше да бъде участта на момичето, но нищо не можеше да я възпре да обича Дани. Любовта й, помисли си Кам, беше чиста и непорочна.

— Той е като религия — изрече мек глас иззад него. Обърна се и откри зашеметяващо червенокосо момиче. — Тя му се е посветила.

Кам пристъпи към момичето на брега на реката. Никога не беше виждал простосмъртна като нея. Дългата й до кръста чернена коса блещукаше като гранат. Беше висока колкото пет и грациозна дори когато стоеше неподвижно. Лунички посипваха като целувки стройните й рамене и гладките бузи. Той се удиви на интимността в сините й очи, сякаш двамата пече бяха съучастници в някаква примамлива лудория. Когато тя се усмихна, миниатюрната празнина между предните й зъби го изпълни с тръпнещо усещане, по начин, който никога не бе изпитвал.

— Познаваш ли ги? — попита Кам. Това прелестно момиче разговаряше с него само защото го беше хванало да наблюдава Даниел и Лусинда.

Смехът й беше бистър като дъждовна вода.

— Израснах с Лиат. А всички познават Дани, въпреки че ти откри племето ни едва към края на последната луна. В него има нещо незабравимо, не мислиш ли?

— Може би — каза Кам. — Ако ти харесват мъже от този тип.

Момичето се вгледа изучаващо в Кам.

— С гигантската звезда, която падна от небето нощес, ли пристигна тук? — попита тя. — Със сестрите ми седяхме край огъня и си помислихме, че звездата има удивителния силует на мъж.

Кам знаеше, че тя го задява, че флиртува, но беше впечатлен, че се беше досетила правилно. Крилете му го бяха пренесли тук предишната нощ; преследваше опашката на падаща звезда.

— Как се казваш? — попита той.

— Приятелите ми ме наричат Лилит.

— А враговете ти как те наричат?

— Лилит — изръмжа тя, оголвайки зъби. После се засмя.

Когато Кам също се засмя, Лиат се завъртя на няколко стъпки под тях.

— Кой е там? — провикна се тя от брега в тъмнината.

— Да се махаме оттук — тихо каза Лилит на Кам и протегна ръка.

Това момиче беше невероятно. Пламенно, пълно с живот. Хвана ръката й и я остави да го води, малко разтревожен, че може да го прави вечно, да я следва, където и да отидеше.

Лилит го поведе към обрасъл с ириси бряг по-надолу по лъкатушещата река, после бръкна в кухия ствол на огромно рожково дърво и извади лира. Седнала сред цветята, тя настрои инструмента по слух, така умело, та Кам виждаше, че го прави всеки ден.

— Ще ми посвириш ли? — попита Кам.

Тя кимна:

— Ако си готов да слушаш. — После засвири поредица от ноти, които се обвиваха една около друга като любовници, извиваха се като завоите на реката. По някакъв чудодеен начин великолепната й тиха мелодия прие формата на думи.

Тя запя тъжна любовна песен, която накара всичко друго да изчезне от ума му.

Обгърнат в песента й, вече изобщо не го беше грижа за Луцифер или Трона, Даниел или Лусинда. Съществуваше единствено спиращата дъха, бавно носеща се песен на Лилит.

Дали я беше съчинила тук, сред ирисите край реката? Кое й хрумваше първо, мелодията или думите? Кой я бе вдъхновил?

— Сърцето ти разбито ли беше? — попита я той, надявайки се да прикрие ревността си. Повдигна лирата от ръцете й, но пръстите му бяха несръчни. Не можеше да изсвири нещо дори наполовина толкова прекрасно като музиката, която се беше изляла от Лилит.

Тя се наведе плътно към него, клепачите й се спуснаха, когато се взря в устните му.

— Не още. — Посегна за инструмента си и изсвири закачиш акорд. — И още никой не е счупил лирата ми, но едно момиче трябва винаги да е предпазливо.

— Ще ме научиш ли да свиря? — помоли той. Искаше още време с Лилит — странно чувство за него.

Искаше да седи близо до нея и да гледа как слънчевата светлина искри в косата й, да запомни грациозните ритмични движения на пръстите й, докато тя извличаше красота от струни и дърво. Искаше тя да го гледа така, както Лиат гледаше Дани. И искаше да целува тези устни всеки ден, непрекъснато.

— Нещо ми подсказва, че вече умееш да свириш — каза тя. Да се срещнем тук утре вечерта. — Тя хвърли поглед към небето. — Когато луната се озове на същото място, и ти седни на същото място.

После тя се засмя, пъхна лирата си в дървото и се отдалечи с подскачане, оставяйки един тъмнокос, зеленоок ангел да се влюбва лудо в нея за първи път.