Лорън Кейт
Непростено (11)

Десет
Бавно пикиране
Кам

Осем дни

Високо над Лилит, Кам разпери криле и я загледа как чете бележката, която бе оставил върху старинното писалище. Беше го откраднал не от кого да е, а от Клоуи Кинг — от тавана на семейната й къща в изисканата част на Кросроудс. Би отишъл до Версай, за да донесе подарък на Лилит, би отишъл навсякъде — но точно сега беше закотвен в нейния Ад, така че щеше да се наложи това да свърши работа.

Загледа вглъбено как тя прокара пръсти по листа няколко пъти. Загледа я как помирисва ирисите — нейни отдавнашни любими цветя, знаеше, — после как изважда тетрадката си от раницата. Когато тя започна да пише нова песен, Кам се усмихна. Това си беше представял, когато донесе писалището там за нея.

Беше хубаво просто да наблюдава Лилит спокойно за малко. Откакто Кам бе пристигнал в Кросроудс, изглеждаше, че всичко, което прави, беше да се опитва да заглади намесите на Луцифер, всяка една — измислена, за да накара Лилит да намрази Кам малко повече. Не биваше да се оплаква — в края на краищата Лилит беше страдала далеч повече и далеч по-дълго от него, — но беше трудно да се сближи с нея, когато тя толкова рядко му показваше нещо друго, освен ярост.

Погледна надолу от облаците и разбра, че дори и да обсипваше Лилит с подаръци и любовни бележки всеки час, всеки ден, нямаше да е достатъчно. От време на време Кам успяваше да пробие бронята й и да стигне до нея — онзи ден репетицията на групата беше доста хубава, — и се наслаждаваше на тези моменти. Но знаеше, че те няма да са трайни, че утре Луцифер щеше да намери начин да развали напредъка му и цикълът щеше да продължи, докато Адът на Лилит приключеше.

Беше скъсал първата чернова на бележката, в която я канеше да отиде на училищния бал с него. Лилит се отдръпваше бързо всеки път щом Кам насилеше твърде много нещата. Щеше да запази този въпрос, да планира нещо специално и да я попита лично. Изрече само с устни запаметените думи от бележката, която беше оставил на писалището. Надяваше се, че думата обич не я е изплашила.

Помисли си за Даниел и Лусинда. Те бяха олицетворявали любовта толкова дълго, що се отнасяше до падналите ангели. Искаше му се да бяха до него сега, в ролята на щастливата двойка, предлагаща мъдри съвети на страдащия си приятел.

Бори се за нея, биха му казали те. Дори когато изглежда сякаш всичко е изгубено, не се отказвай от битката за любовта.

Как Лус и Даниел се бяха справяли толкова дълго? Това изискваше сила, каквато Кам не беше сигурен, че притежава. Болката, когато тя го отблъскваше — а дотук всичко, което тя правеше, беше да го отблъсква, — беше зашеметяваща. И въпреки това той опитваше отново и отново, и отново.

Защо?

За да я спаси. Да й помогне. Защото я обичаше. Защото ако се предадеше…

Не можеше да се предаде.

 

 

Когато наближи зазоряване, Кам се изстреля към кампуса на „Тръмбул“. С разперени криле кацна на едно изсъхнало рожково дърво и зърна слънцето, което изгряваше над грозновата нова конструкция в центъра на футболното игрище. Изтръска падащата пепел от косата си и кацна на края на дълъг, як клон, за да има по-добър изглед.

Недостроеният амфитеатър беше проектиран по модел на римския Колизеум. Беше с височина само два етажа, но имаше същите архитектурни отличителни черти: три реда стилизирани арки, обкръжаващи пространство, голямо колкото кафетерията. Кам разбра мигновено какво имаше предвид Луцифер.

— Харесва ли ти? — попита Луцифер, появявайки се в образа на Луц на клона зад Кам. Носеше слънчеви очила, за да се предпази от яркия блясък, а фактът, че не можеше да види очите на дявола, изнервяше Кам.

— Това за училищния бал ли е? — попита Кам.

— От „Кинг Медия“ сметнаха, че учениците заслужават по-широко поле за действие за гладиаторската си битка — каза Луцифер. — Всичко е направено от пепел, но изглежда впечатляващо, нали? Никой простосмъртен архитект не би могъл да направи това. Жалко. Онзи тип Гери^[1] изглеждаше обещаващ.

— Награда ли искаш? — попита Кам.

— Не бих я отказал — отвърна Луцифер. — А на теб нищо няма да ти стане, ако от време на време зачиташ и другата ми работа. — Дяволът извади квадратно огледалце от джоба на джинсите си и го вдигна пред Кам.

Кам отблъсна огледалцето. Не му беше нужно да поглежда отражението си, за да знае какво щеше да открие. Вече можеше да почувства ефектите от каквото там проклятие дяволът беше стоварил върху тялото му. Беше измъчен, подпухнал, жалък за гледане. Момичетата в „Тръмбул“, които в първия му ден тук бяха млъквали насред разговорите си само за да го проследят с поглед как минава по коридора, сега забелязваха Кам само когато им се изпречеше на пътя. Не беше свикнал с това. Привлекателната му външност винаги бе била част от цялото, точно както при всички ангели. Вече не.

Това го тормозеше, макар че се опитваше да не го допуска. Щеше да се наложи да посрещне това предизвикателство и да докаже веднъж завинаги, че не е само едно красиво лице.

— Красавецът се превръща в грозник — Луцифер нададе подобен на рев смях, наслоен с мрачни нотки. — Често съм се питал дали притежаваш някаква дълбочина. Без онези мускули какво ще виждат жените в теб?

Кам докосна мястото, където беше свикнал да напипва стегнатия си, твърд корем. Той беше станал мек и отпуснат. Знаеше, че и косата му оредява, че лицето му напълнява и подпухва, а бузите му увисват. Никога не се беше смятал за особено повърхностен; увереността му винаги беше идвала отнякъде дълбоко вътре. Но дали щеше да може да привлече Лилит сега, когато изглеждаше така?

— Лилит се влюби в мен в Ханаан не заради начина, по който изглеждах — каза Кам на дявола. — Можеш да ме направиш толкова грозен и отблъскващ, колкото пожелаеш. Това няма да я спре да си падне отново по мен. — Кам дълбоко се тревожеше, че това не е вярно, но никога нямаше да достави на Луцифер удовлетворението да знае, че подкопава увереността му.

— Сигурен ли си в това? — Гневният смях на дявола изпрати мразовита тръпка нагоре по гръбнака на Кам. — Имаш осем дни да отвориш сърцето й, а сега никой от старите ти нежни погледи няма да я накара да размисли. Но ако това леко преобразяване не е достатъчно препятствие, ще си доволен да узнаеш, че това не е единствената хитрост, с която разполагам.

— Разбира се, че не — промърмори Кам. — Това би било прекалено лесно.

— Именно. — Очите на Луцифер се присвиха. — Ах, ето я и нея.

Дяволът посочи през дърветата, където Лилит излизаше от училищния автобус с момиче, което Кам не познаваше.

Лилит беше облечена изцяло в черно, с изключение на пъстър шал на врата. Днес дългата й коса беше прибрана в плитка, вместо да крие лицето й. Изглеждаше по-щастлива, отколкото първия път, когато Кам я видя в Кросроудс. Походката й дори леко пружинираше, въпреки че носеше китарата си.

Отначало Кам се усмихна, но после в ума му се прокрадна мрачна мисъл. Ами ако тя станеше толкова щастлива тук, че изгубеше бунтарското си чувство, желанието си да избяга от Кросроудс?

Ами ако тук всъщност започнеше да й харесва?

Той скочи от дървото, прибра криле и измъкна тениската е и от панталоните, за да скрие корема си. Можеше да почувства прикованите върху него погледи на учениците, докато подтичваше през паркинга.

— Лилит…

Но преди Лилит да го чуе, един червен ескалейд се устреми рязко напред и от задната седалка слезе Клоуи Кинг с преметната през рамо скъпа на вид раница от лачена кожа. Другите от групата й се измъкнаха зад нея, всяка — с подобна чанта и подобно изражение.

— Здрасти, Лилит — каза Клоуи.

Когато приближи към тях, Кам долови полъх от парфюма на Клоуи с дъх на торта, който се усещаше още повече в миришещия на запалени свещи въздуха.

— Клоуи — отговори Лилит предпазливо.

— Питах се дали ще се съгласиш да си в поддържащия екип за китарата ми на училищния бал — каза Клоуи. — Като кралица на бала, аз…

— Ъм, Клоуи… — прочисти гърло Джун. — Все още не си обявена за кралица на бала.

— Чудесно. — Клоуи стисна челюст. — Като член на кралския двор за училищния бал, ще имам много други отговорности във въпросната вечер и имам нужда някой да настройва китарите на групата ми.

— Не, Лилит няма да… — поде Кам.

— Какво правиш тук? — Лилит се обърна бързо, забелязвайки Кам.

Кам понечи да заговори, но Клоуи го прекъсна рязко:

— Лилит вече ми довери, че не смята да ходи на бала. Предполагам, че това е защото никое момче не иска да отиде с нея и се страхува, че ще изглежда жалка, ако се появи без кавалер. Правя й услуга. Все така ще изпита преживяването от бала, но не е нужно да изглежда чак такава загубенячка.

Кам почувства как тялото му се напряга. Искаше му се да смачка това момиче, но се удържа заради Лилит и загледа лицето й в очакване на изблика на ярост, който думите на Клоуи трябваше да предизвикат. Чакаше. Всички чакаха.

— Ама че скука — оплака се Джун, докато проверяваше телефона си.

Лилит заби поглед в краката си за няколко секунди. Когато отново вдигна очи към Клоуи, изражението й беше ведро и спокойно.

— Не мога — каза Лилит.

Клоуи се навъси:

— Не можеш или не искаш?

— Записах се за „Битката“ — каза Лилит. — Групата ми се казва „Отмъщение“.

Клоуи рязко обърна глава наляво, където стоеше приятелката й Тереза:

— Ти знаеше ли за това?

Рамото на Тереза потрепна, когато тя го присви.

— Не са конкуренция. Отпусни се.

— Не ми казвай да се отпусна — излая Клоуи. — Твоя работа е да ме държиш в течение за всички събития около бала. — Тя примигна бързо и се обърна отново към Лилит: — Е, както и да е, пак можеш да свириш в собствената си „група“. Това ще е само за да заработиш малко допълнителни пари. — Усмихна се и обви протегнатата си ръка около рамото на Лилит. — Какво ще кажеш?

— За какво заплащане? — попита Лилит и Кам внезапно проумя защо тя изобщо изслушваше и обмисляше молбата на Клоуи. Семейството й имаше нужда от всички допълнителни пари, до които успееха да се доберат, за Брус.

Клоуи замисли за миг.

— Сто долара.

— И какво ще трябва да правя? — попита Лилит.

— Просто идвай на репетициите ни и гледай китарата ми да е настроена и струните да са наред — каза Клоуи. — Днес имам йога-балет, но имаме репетиция у нас утре след училище.

По-добра си от това, искаше да каже Кам. Твърде талантлива си, за да поддържаш китарата на Клоуи.

— Ще пасувам — каза Лилит.

— Казваш „не“? — попита Клоуи.

— Ти си ми конкуренция — каза Лилит. — Трябва да се съсредоточа върху музиката си, за да можем да ви победим в „Битката“.

Клоуи присви очи:

— Ще смачкам всичките ти скъпоценни малки мечти, до една. — Хвърли поглед през рамо, после надясно. — Момичета? Да вървим.

Докато „Нежните видения“ се изнизваха зад водачката си, Кам се опита да скрие усмивката си. Точно когато той усещаше напрежението от факта, че се налага да парира хитрините на Луцифер, Лилит несъзнателно се бе противопоставила сама на дявола.

— Какво? — попита Лилит. — Защо ми се хилиш?

Кам поклати глава:

— Не се хиля.

Тя кимна към входните врати на училището:

— Идваш ли в часа на класния?

— Не, нищо подобно — каза той, оставяйки усмивката си да изчезне. — В прекалено добро настроение съм, за да вляза в час.

— Сигурно е хубаво — отбеляза Лилит и прибра косата си зад ушите. — Опитвам се да обърна нова страница в училище, да влизам в час навреме и всички тези неща.

— Страхотно — каза Кам. — Радвам се.

— Ти какво ще правиш цял ден?

Кам се загледа към небето, където черен пушек от хълмовете се издигаше към бледосиво слънце.

— Ще гледам да не се замесвам в неприятности.

— Да, разбира се — Лилит се задържа за малко пред него и Кам се наслади на спокойния миг, опитвайки се да не се надява на повече. Въздържа се да я докосне; вместо това се възхити на леко гърбавия й нос, на сплеснатия кичур, който караше косата й да се надига леко отдясно.

— Лилит… — поде той.

— Получих бележката ти — каза тя. — Онези цветя. Онова писалище. Никога преди не са ми подарявали писалище. Много оригинално.

Кам се подсмихна.

— Но бележката… — поде Лилит.

— Бях искрен — каза Кам бързо. — В случай че това се канеше да попиташ. Не очаквам нищо в замяна, но наистина мислех написаното. Всяка дума.

Тя вдигна поглед към него, с широко отворени сини очи, с разтворени устни. Беше виждал този поглед преди. Бе прогорен в паметта му още от първия път, когато се целунаха.

Кам затвори очи и се озова обратно там: прегръщаше я на бреговете на река Йордан, чувстваше как топлината й докосва кожата му, допираше устни до нейните. О, онази целувка. Нямаше по-дълбок екстаз. Устните й бяха меки като перце в един миг, изпълнени с жадна страст в следващия. Никога не знаеше какво да очаква от нея и се наслаждаваше на всяка изненада.

Имаше нужда от нова целувка. Искаше я сега, отново, винаги.

Отвори очи. Тя беше още там, взираше се в него, сякаш не бяха минали три хиляди години. Дали тя също го чувстваше? Как можеше да не го чувства? Той се наведе към нея посегна да обгърне с длани тила й. Тя отвори уста…

И звънецът удари.

Лилит отскочи назад:

— Не мога да закъснявам. Трябва да вървя.

— Чакай…

И просто така, тя си отиде — проблясваща червена коса, изчезваща през входните врати на училището. А Кам отново остана сам, питайки се дали щеше някога отново да познае блаженството на устните й — или щеше да гладува, преживявайки единствено със спомени през остатъка от вечността.

 

 

След училище Кам зачака пред входната врата на къщата на Лилит с две тежки торби с продукти в ръце. Беше прекарал следобеда в миниатюрния магазин за здравословни храни в града, избирайки странни, вълнуващи неща, които си мислеше, че тя ще хареса. Авокадо. Нар. Кускус. Храна, която предполагаше, че тя никога не бе можела да си позволи.

Истината беше, че той също не можеше да си позволи тези неща. Беше ги „забърсал“, когато собственикът на магазина не гледаше. Но какво беше най-лошото, което можеше да се случи — щеше да свърши в Ада ли?

— Хей — обади се той, когато Лилит се зададе унило по пътеката, свела глава под тежестта на китарата и раницата си. Тя не вдигна поглед. Може би не го беше чула.

— Лилит — каза той високо. — Луис ми каза, че я караш на „Доритос“ за закуска. Останал е с впечатлението, че това е добре за издръжливостта на един музикант. Имаш нужда от белтъчини, от сложни въглехидрати, антиоксиданти и аз съм тук, за да ти ги доставя.

— Омитай се оттук, Кам — каза Лилит, без дори да го погледне, докато се качваше с отсечени крачки по стъпалата на верандата си. Извади ключа си от раницата и го тикна рязко в ключалката.

— Ъ, какво? — каза той. — Сега пък какво е станало?

Тя се поколеба, после се обърна с лице към него. Очите й имаха гневен червен цвят.

— Това е станало — Лилит отвори рязко раницата си и измъкна сноп измачкани и зацапани фотокопия. Някои бяха сгънати, други — изпотъпкани, на едно беше залепнало парче дъвка.

Лилит метна листовете в лицето на Кам. Той улови един, докато падаха с пърхане на земята, и видя текста на песента, която бяха свирили заедно предния ден — „Да летиш надолу с главата“.

— Страхотна песен — каза Кам. — Вече ти го казах. Какъв е проблемът?

— Проблемът? — попита Лилит. — Първо изпрати текста ми и го включи в конкурса без мое позволение. После някак ме убеди, че си го направил за мое добро. Но не можеше да спреш дотам, нали?

Кам беше объркан:

— Лилит, какво…

Тя грабна листа от ръката му и го смачка на топка.

— Трябваше да направиш хиляда фотокопия на песента ми и да ги пръснеш из цялото училище.

Внезапно Кам осъзна какво трябва да се бе случило. Луцифер го беше видял да се сближава с нея и дяволът се беше намесил.

— Чакай… аз никога… даже не знам къде е копирната машина!

Лилит обаче не слушаше.

— Сега целият „Тръмбул“ не само ме смята за нарцистично чудовище, но и всички мразят песента ми. — Тя сподави един хлип. — Трябваше да ги чуеш как ми се смеят. Клоуи Кинг едва не припадна от удоволствие, докато късаше текста ми на парченца. Но ти… — Тя го изгледа с дълбока, неподправена ярост. — Ти избяга от училище днес, нали? Изпусна цялата фантастична сценка.

— Да — каза Кам, — но ако просто ме оставиш да обясня…

— Не се тревожи — каза му Лилит, — сигурна съм, че ще чуеш резюмето утре в кафетерията. — Тя преметна раницата си на рамо, бутна предната врата на дома си и я отвори. — Приключих с теб, Кам. Остави ме на мира.

Кам се почувства замаян, не само защото Лилит беше толкова разгневена, а и защото знаеше колко унизително трябва да е било текстът на песента й да бъде разпространен из цялото училище.

— Лилит — каза той, — никога не бих…

— Да не смяташ да обвиниш Луис или Джийн? Ти беше единственият друг човек, който имаше копие от текста. — Когато вдигна поглед към Кам, в ъгълчетата на очите й блестяха сълзи. — Днес направи нещо, което не мислех, че някой би могъл някога да направи. Накара ме да се срамувам от музиката си.

Лицето на Кам посърна:

— Недей. Песента е добра, Лилит.

— И аз така мислех — Лилит попи очи. — Докато ти я изпрати в света, гола и беззащитна.

— Защо бих направил това? — попита Кам. — Вярвам в тази песен. Вярвам в теб.

— Проблемът е, Кам, че аз не вярвам в теб. — Лилит влезе вътре, като се взираше в Кам от очертанията на вратата. — Вземи си глупавите покупки и се махай оттук.

— Покупките са за теб — каза той и ги остави на площадката пред вратата й. Щеше да накара Луцифер някак да си плати за това. Намесите на дявола бяха стигнали твърде далече. Съсипваха Лилит. — Ще си вървя.

— Чакай — каза тя.

— Да? — попита той и се обърна отново. Нещо в гласа й му даде надежда. — Какво има?

— Вън си от групата — каза Лилит. — Завинаги.

Интерлюдия

Разпадане

Племето дан, Северен Ханаан

Приблизително 1000-та г.‍ пр.‍Хр.‍

Пустинното небе искреше от звезди, когато Лилит взе лирата си. Роланд седеше до нея върху купчинка слама, допрял флейтата до устните си. Всички младежи в селото се бяха събрали около тях със светнали очи, в очакване представлението да започне.

Празненството беше идея на Кам, но концертът беше хрумнал на Лилит — демонстрация на любовта й към Кам, за когото нямаше търпение да се омъжи, щом настъпеше жътвата. Ухажването им беше бързо и пламенно и на всички около тях беше ясно, че на тези двамата им беше писано да споделят живота си. Цветчета от ириси красяха балдахина от клони, който Лилит и сестрите й бяха изплели днес следобед.

Роланд засвири пръв. Очите му блестяха; заплени публиката с тайнствената си флейта, свирейки сладка, тъжна песен, която настрои всички романтично. Кам вдигна високо бронзовия си бокал, като се наведе към Лилит и усети мириса на сол по кожата й.

Любовта витаеше осезаемо във въздуха. Дани обви ръка около Лиат, която се поклащаше със затворени очи, наслаждавайки се на музиката. Зад нея главата на Ариана почиваше върху рамото на къдраво момиче на име Тес.

Лилит засвири следващата песен. Беше пищна, завладяваща мелодия, която бе импровизирала по време на първата си среща с Кам. След като свърши, а аплодисментите затихнаха, Кам я придърпа плътно и я целуна пламенно.

— Ти си чудо — прошепна той.

— Както и ти — отвърна Лилит и го целуна отново. Всеки път, щом устните им се докоснеха, беше като първия път. Беше удивена колко много се бе променил животът й, откакто зелените очи на Кам за пръв път й се бяха усмихнали. Зад нея Роланд беше започнал да свири отново и Лилит и Кам превърнаха целувката си в танц, поклащайки се заедно под звездите.

Една ръка стисна тази на Лилит и когато се обърна, откри Лиат. Докато растяха, двете бяха в дружелюбни отношения, но не и приятелки. Сега момичетата се бяха сближили заради успоредните си романтични връзки.

— Ето те и теб! — възкликна Лилит и целуна Лиат по бузата, после се обърна да поздрави Дани, но нещо в изражението му я спря. Изглеждаше нервен.

— Какво има? — попита Лилит.

— Нищо — каза той бързо, а после се извърна и вдигна бокала си. — Бих искал да предложа наздравица — каза той на шумната тълпа. — За Кам и Лилит!

— За Кам и Лилит! — повториха като ехо събраните на празненството, докато Кам плъзна ръка около кръста й.

Дани сведе поглед към Лиат:

— Нека за миг всички се обърнем към онези, които обичаме, и се погрижим да узнаят колко са специални за нас.

— Не го прави, Дани — прошепна Кам под нос.

— Какво? — попита Лилит. Досега вечерта беше по-прекрасна от всяка, която бе преживявала, но от тона на Кам сърцето й се сви. Вдигна поглед към пулсиращите в небето звезди и усети как нещо се променя, как тъмна енергия се приближава към щастливото им събиране.

Лилит проследи погледа на Кам към Дани.

— Лиат Лусинда Бат Хана — точно казваше Дани, — изричам името ти, за да потвърдя, че ти живееш, ти дишаш, ти си истинско чудо — очите му се напълниха със сълзи. — Ти си моята Лусинда. Ти си любовта.

— О, не — изрече Ариана, провирайки се през тълпата.

От отсрещната страна на палатката Роланд също приближаваше към Дани, изблъсквайки дузина мъже, изпречили се на пътя му. Те ругаеха грубостта му, а двама го замериха с бокали по главата.

Само че Кам не се хвърли към Лиат и Дани. Вместо това издърпа Лилит толкова далече от тълпата, колкото успя, докато…

Лиат скъси разстоянието между устните си и тези на Дани. В гърлото на Дани се надигна ридание и той рязко отдръпна лице. Нещо в него се предаде, като планина, рухваща в морето.

А после стана светлина: стълб от пламък там, където бяха стояли влюбените.

Лилит видя огън, вдиша дим. Земята потрепери и тя падна.

— Лилит! — Кам я улови в прегръдките си, докато се отдалечаваше забързано към реката. — В безопасност си — каза той. — Държа те.

Лилит го прегърна здраво, очите й се напълниха със сълзи. Нещо ужасно се беше случило на Лиат. Чуваше единствено воплите на Дани.

 

 

След като луната се бе наляла и изтъняла и се беше наляла отново, а шокът бе избледнял до примирена печал, хората от племето насочиха вниманието си към сватбата на Лилит, за да повдигнат духа си. Сестрите й приключиха с тъкането на специалната й сватбена одежда. Братята й изтъркаляха бурета с вино от семейната пещера.

А долу, край един скрит завой на река Йордан, двама паднали ангели грееха на слънце блестящите си тела на покрития с лилии бряг след едно плуване в последния момент.

— Сигурен ли си, че не искаш да отложа това? — попита Кам, като изтръскваше косата си.

— Добре съм — каза Дани и се насили да се усмихне. — Тя ще се върне. И какво значение има дали ще се ожениш за Лилит днес, или след два месеца?

Кам вдигна най-хубавата си роба от клоните на рожковото дърво и се загърна в нея.

— За нея има огромно значение. Ще бъде съкрушена, ако предложа да отложим сватбата.

Дани се загледа продължително в реката.

— Снощи дописах брачното ви свидетелство. Боята сигурно вече е изсъхнала. — Изправи се и навлече робата си. — Ще го донеса.

Сам за момент Кам седна и се загледа в реката. Метна камъче по повърхността й и се удиви, че законите на природата все още бяха в сила в магически ден като този.

Никога не си беше представял, че ще се ожени. Докато не срещна нея. Любовта между тях бе разцъфнала толкова бързо, че беше удивително да си помисли колко много неща не знаеше Лилит, колко много неща все още трябваше да й каже…

Изненадаха го обвиващи се около врата му ръце. Меки длани намериха гърдите му. Той затвори очи.

Лилит запя тихо, мелодия, която я чуваше да си тананика от седмици. Най-после беше намерила думите, които да подхождат на мелодията:

Давам ти ръцете си,

подарявам ти очите си.

Давам ти своите белези

и всичките си лъжи ти давам.

Какво

ще ми дадеш ти?

— Това е най-пленителното нещо, което съм чувал някога — каза Кам.

— Това е брачният ми обет пред теб. — Тя облегна чело на тила му. — Наистина ли ти харесва?

— Харесвам виното, хубавите дрехи, прохладната целувка на реката — каза Кам. — Няма дума, която би могла дори да улови чувството, което изпитвам спрямо този обет. — Обърна глава да сгуши нос във врата й и я видя за пръв път в сватбената й рокля. — Или към теб. Или към тази рокля.

— Благоприличие — обади се Дани иззад тях. — Още не сте женени. — Коленичи пред влюбените и разви дебел пергаментов свитък.

— Красиво е — каза Кам, възхищавайки се на елегантния армейски почерк на Дани и ефирните рисунки, които беше добавил като рамка отстрани, изобразяващи Кам и Лилит в дузина прегръдки.

— Чакай — каза Лилит и веждите й се сключиха. — В този документ пише, че ще се оженим тук, край реката.

— Какво по-подходящо място? Тук се влюбихме — Кам се опита да запази бодър тон, въпреки че го връхлетя ужас, защото знаеше какво се кани да каже тя.

Лилит си пое дълбоко дъх, подбирайки внимателно думите си:

— Ти и Дани се отнасяте с пренебрежение към обичайните порядки и това ми харесва. Но на нас ни предстои да се оженим, Кам. Ще встъпим в една отдавнашна традиция, която почитам. Искам да се оженим в храма.

Храм, в който кракът на Кам не можеше да стъпи. А той се срамуваше твърде много, за да й каже причината — че беше паднал ангел, а един паднал ангел не можеше да пристъпи на осветена земя.

Трябваше да й каже истината още в началото. Но ако й беше признал, това щеше да бъде краят на любовта им, защото как можеше едно момиче, така добродетелно като Лилит, да приеме Кам какъвто беше?

— Моля те, Лилит — каза той. — Опитай се да си представиш една прекрасна сватба край реката…

— Казах ти какво искам — отвърна Лилит. — Мислех, че сме се разбрали.

— Никога не бих се съгласил на сватба в храма — Кам се опита да запази овладян тон, защото не искаше да се издаде.

— Защо не? — попита Лилит, озадачена. — Каква тайна криеш?

Дани се отдръпна, за да остави двойката насаме за миг. Дори сега Кам не можеше да се застави да й каже, че не беше човешко същество, че беше създание от друг вид. Обичаше я толкова много, че не можеше да понесе да падне в очите й. А щеше да падне, ако тя узнаеше истината.

Обърна се с лице към нея, запечатвайки в паметта си всяка луничка, всяко проблясване на слънчева светлина в косата й, калейдоскопичния син цвят на очите й.

— Ти си най-забележителното създание, което съм виждал някога…

— Трябва да се оженим в храма — настоя Лилит. — Особено след онова, което се случи с Лиат. Семейството и общността ми няма да зачетат съюза ни по никакъв друг начин.

— Аз не съм от твоята общност.

— Но аз съм — каза Лилит.

Нейната общност никога не би зачела този съюз, ако откриеха истината за Кам. Той не мислеше — това беше проблемът. Беше толкова увлечен от любовта, че не се беше спрял, за да си даде сметка колко много прегради се издигаха между тях.

Загледа се с ненавист в посоката на храма:

— Няма да стъпя там вътре.

Лилит беше готова да заплаче:

— Значи не ме обичаш.

— Обичам те повече, отколкото някога съм смятал за възможно — каза той остро. — Това обаче не променя абсолютно нищо.

— Не разбирам — каза тя. — Кам…

— Свършено е — каза той, внезапно осъзнал какво трябваше да направи. Днес двамата щяха да тръгнат по отделни пътища, всеки — опитващ се да излекува разбитото си сърце. Друг начин нямаше. — Със сватбата, с всичко.

Думите му бяха напоени с горчивина и когато Лилит отвори уста, той чу думи, по-гневни от изречените от нея. Това щеше да се превърне в неговата версия на историята: думите, които трябваше да чуе, за да сложи край на всичко.

— Разбиваш ми сърцето — каза тя.

Но онова, което Кам чу зад думите й, беше: Ти си лош човек. Зная какво си.

— Забрави ме — каза той. — Намери си някой по-добър.

— Никога — изрече тя, останала без дъх. — Сърцето ми принадлежи на теб. Проклет да си, че не знаеш това.

Но Кам разбра, че това, което тя всъщност искаше да каже, беше: Надявам се да живея хиляда години и да имам хиляда дъщери, така че винаги да има жена, която да може да проклина името ти.

— Сбогом, Лилит — каза той студено.

Тя нададе мъчителен вопъл, грабна брачното им свидетелство и го запокити в реката. Поле се свлече на колене, плачеща, с ръка, протегната към водата, сякаш искаше да си го вземе обратно. Той загледа как последното доказателство за любовта им изчезва с течението. Сега единствено той, Кам, трябваше да изчезне.

В мрачните дни и десетилетия, които последваха, всеки път, щом се сетеше за Лилит, Кам си спомняше някоя грозна нова подробност, която изобщо не се беше случила в онзи ден край реката.

Как Лилит го заплюва.

Как Лилит го събаря на земята, разярена.

Как Лилит се отказва от любовта им.

Докато истината — онази, която Кам отказа да й признае — потъна под неговия спомен за нейния гняв. Докато в ума му Лилит беше изоставила него. Докато му стана по-лесно да живее без нея.

Отказваше да си позволява да помни сълзите, прорязващи бузите й, или как тя докосна могъщото рожково дърво, сякаш се сбогуваше. Изчака, докато слънцето залезе и изгря луната. Когато белите му криле се разпериха, предизвикаха порив на вятъра, който премина през тревата.

Онзи Кам, който си тръгна от река Йордан онази нощ, нямаше никога да се върне.