Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (7)

Моите четири онее сан

В Такеноя имаше четири гейши. По-голямата сестра Такечио не беше особено популярна, но пък беше от най-отдавна; имаше лош нрав и склонност да командва. Ако се върнеше пияна, винаги ме събуждаше посред нощ и ме пращаше да й купя цигари. Можеше да си купи предварително, но тя нямаше нищо против да тормози останалите. Магазинът за цигари не беше отворен в два или три часа сутринта. Тя го знаеше още от времето, когато самата е била новачка, но ако се върнех и кажех, че магазинът е затворен, тя ми се караше и ми заповядваше:

— Тогава стой там, докато отворят!

Нямаше какво друго да сторя, освен да се върна до магазина и да чакам отвън. Веднъж се разплаках и когато един минаващ пияница се спря да ме пита какво ми е, му казах. Той ми даде пакет, в който бяха останали пет-шест цигари, и така разбрах какво трябва да сторя — да потърся някой пияница и да се разплача пред него.

По-голямата сестра Карута беше внимателна и с мен се държеше най-мило от всички. Често ми даваше сладки неща. Веднъж счупих чашата за чай на Мама и нямах смелост да отида да се извиня, защото знаех, че пак ще ме ругаят. Докато стоях разтреперана, Карута ме попита:

— Какво има? — Когато й показах счупената чаша и я помолих за помощ, тя каза: — Недей да плачеш! — и без да се занимава повече с мен, влезе смело и се поклони ниско пред Мама, опряла две ръце на пода.

— Бях непростимо невнимателна — и посочи чашата.

— Наистина е непростимо, но ако почистиш, няма да има нужда да викаме полиция — Мама се огледа наоколо, без да каже нещо повече. Според мен Карута се размина само с толкова, защото беше популярна сред клиентите.

Както изглеждаше, онее сан Такеми страдаше от някакво възпаление, получено в резултат на гонорея. Когато ставаше сутрин, цялото й тяло беше отекло. Изглеждаше бледа и болна, но имаше правилен нос и красиви очи. Към мен не се отнасяше нито зле, нито добре, но и никога не ме наричаше „Ниска“. Беше малко бавна и Мама постоянно й крещеше, но Такеми никога не даваше и най-малък признак, че това я тревожи, и на лицето й винаги светеше лека усмивка. Нито за момент обаче не съм си и помисляла, че е глупава. Точно обратното: впечатлението, което оставя у мен дори и сега, е, че беше най-интелигентната от всички нас. Коремът й беше подут и тя казваше, че я боли каквото и да хапне. Такечио направо не можеше да я гледа така.

— Защо не отидеш на доктор? Нали знаеш, че ще умреш, ако продължаваш така — предупреждаваше я тя.

— На този свят няма нищо, за което ще съжалявам. Ако мога да умра и един ден по-рано, това ще означава, че един ден по-рано съм намерила покой. Както казват, смъртта е рай, животът е ад. Аз искам да отида в рая колкото се може по-скоро — отвръщаше тя с усмивка и без сянка от колебание на лицето.

Казват, че бамбукът цъфти и ражда семена веднъж на много години — или беше веднъж на сто години? — и че всеки, който види това, оттам нататък ще живее щастливо. Не знам колко е вярно, но бях чула, че Такеми е взела името си от тази легенда — Бамбуково семе.

По-голямата сестра Шизука беше толкова красива, сякаш беше излязла направо от дървена гравюра укийое. Държеше се високомерно и беше голяма бъбривка. Хващаше се за нечий разказ и започваше да дърдори и да дърдори, сякаш знае всичко, което трябва да се знае по въпроса. Веднъж Такечио й каза:

— Каква си интригантка! Защо не вземеш просто да млъкнеш!

Шизука не обичаше да я поставят на място и отвърна сърдито:

— Как имаш наглостта да ми говориш така, когато почти никому не се харесваш!

Това беше най-противният разговор, който бях чувала.

Шизука обичаше романите и когато й останеше свободно време, лягаше по корем и се зачиташе. Всичките й книги бяха за популярния герой детектив Зенигата Хейджи. Бях чувала, че тя има общо дванайсет от книгите за него. Ако беше в добро настроение, четеше и на мен.

— Ти какво мислиш? Нали е прекрасен! Ако тук някъде имаше такъв мъж, без колебание щях да го направя свой! Обожавам го! Дори само мисълта за Хейджи кара сърцето ми да тупти — развълнувано говореше тя, а очите й блестяха. Тогава нямах представа, че тези романи са плод на авторово въображение, и с желанието да й направя комплимент, казах:

— И аз бих искала да се запозная с него. Ако го срещнеш, Сестричке, обещай, че и на мен ще позволиш да го видя веднъж!

— Ама какъв идиот е това дете! Направо е срам и позор някоя като нея да твърди, че иска да стане гейша! — тя ми се присмиваше безмилостно и след като слухът се разнесе, задълго се превърнах в обект на всеобщи подигравки. По-добре да си мълча, мислех си, напълно убедена, че ако не разбирам причината за нещо, то е защото съм глупава.

Шизука беше човек на настроенията: ще те погали по бузата, а в следващия миг ще те шамароса. А веднъж месечно плачеше неудържимо. Ако кажех на останалите:

— По-голямата сестра Шизука плаче — те отвръщаха само:

— Просто я остави на мира — и не й обръщаха внимание. В такива случаи, дори да имаше ангажименти, тя се мотаеше, бавеше се и накрая избягваше от къщата, обляна в сълзи. Аз бях останала с впечатлението, че хората плачат само когато са наистина нещастни, така че един ден информирах Мама, че Шизука плаче.

— Тази е безнадеждна. Веднъж месечно естественият ход на природата я кара да плаче неудържимо. Хваща я плачливата болест.

Но дори и да страдаше от плачлива болест, на мен ми се струваше, че не би могла да плаче за нищо.

— Не трябва ли тогава да отиде на лекар? — Внимателно наблюдавах изражението на лицето на Мама.

— Защо, за бога, взехме тази идиотка? Ти никога нищо не разбираш! Върви извикай Шизука! — Дълбоко презрение се четеше по лицето на Мама, докато говореше.

Шизука дойде, след като Мама я повика, и зае моето място, за да понесе ужасния словесен порой. Горчиво се разкайвах, че онова, което мислех за добро, се бе обърнало така. Изплашена за нея, стоях вдървена и слушах, като се стараех да не издавам и звук.

— Ако не ти харесва тук, свободна си да си тръгнеш по всяко време, когато пожелаеш! Не си скроена да бъдеш гейша, нали? Мога да те уверя, че ако една гейша е надменна, дори и да изглежда добре, никога няма да се продава. Наистина си по-подходяща за курва, така че върви и стани такава още утре!

— Мамо, моля те, прости ми! Ще работя упорито и ще изкарвам колкото се може повече!

Докато слушах сълзливите й молби, осъзнах, че не бях разбрала нищо, че никога не бива да казвам и дума, след като не са ме питали. Бях изпълнена с угризения. По онова време решенията за живота на една гейша изцяло зависеха от прищявката на нейния собственик, а собствените й желания нямаха никаква стойност. Полицията просто седеше със скръстени ръце, а човешки същества се купуваха и продаваха. Мама освободи Шизука и в момента, в който тя излезе и ме видя, ме шамароса силно и по двете бузи.