Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (16)

Следващата нова

Спомням си, че първият новогодишен ден, след като станах чирачка, беше особено пищен. Беше 1940 година или някъде там. Големите градове в Китай падаха един след друг и всички ние бяхме въодушевени като при факелно шествие по време на фестивал. Това сигурно е бил и апогеят на японския икономически просперитет.

В квартала на „цветята и върбите“ Новата година беше изключително красива. Всички носеха подходящи кимона с черни поли, бели чорапи таби и черни лачени сандали. После подгъвахме отляво кимоната, за да може алената долна риза да проблясва при всяка крачка, както и нежно да се залюлеят сложните японски прически. Пред дома за гейши, в който имаше пет такива красавици, се подреждаха пет рикши и момичетата тръгваха да обикалят града, за да поздравят патроните си за Нова година. Патроните пък денонощно организираха шумни тържества. Сумите, похарчени през тази първа седмица, докато още стоеше украсата от борови клонки, бяха невероятни. През този активен период и дори и след Нова година работех най-усилено, за да изкарам колкото може повече.

Дойде пролетта и в Такеноя продадоха поредната новачка. Когато я мярнах на входа, тя беше облечена в чисто ново муселиново кимоно и дървени сандали с червени каишки. Защо продаваха едно толкова добре облечено момиче? Стори ми се много странно. Но когато всичко беше приключило и момичето, застанало на входа, гледаше как баща й изчезва от поглед, ме шокира промяната във външния й вид: сега тя изглеждаше още по-дрипава дори и от мен, когато пристигнах в дома.

Тя ме усети зад гърба си и извърна лицето си към мен. Очите й бяха плувнали в сълзи, когато вдигна умоляващ поглед. Усмихнах й се, сякаш за да кажа: „Не се страхувай от мен“. Бедничката! Ще се грижа за теб, обещавам. В този миг някъде в сърцето си аз й дадох тази клетва.

— Изкъпи я! — нареди ми Мама и докато я къпех, научих всичко за нея.

Името й беше Мичико. Беше четиринайсетгодишна, току-що завършила началното училище. Дрехите, които носеше при пристигането си, били заети от една съседка; баща й ги отнесъл обратно, така каза тя. Мичико беше облечена със същите дрехи, които носех аз като новачка. Мисълта, че е обречена да изстрада същите унижения, които понасях аз, ме изпълни с жалост. Днес тя още не знаеше нищо, просто се чувстваше самотна. Но от утре щеше да се започне: ден след ден да изгаряш от болка, да се криеш на някое тайно място, за да се наплачеш. Исках да й помогна, колкото беше по силите ми.

По това време Такечио беше изработила договора си и плащаше на дома за това, че използва името му. Такечио обичаше да властва над другите, така че Мичико бе обречена на тормоз. След като аз вече бях станала ученичка и започнах да се продавам, никой не можеше да ме малтретира. От своя страна аз пък винаги бях готова да се подчиня на всекиго; просто работех с всички сили, за да изкарвам пари.

След пристигането на Мичико, когато бях на тържество и ме изпращаха да отида и да взема цигари от тютюнджийницата за всички, включително и за по-възрастната гейша, ако успеех, скривах една кутия в ръкава си. Когато посред нощ Такечио изпратеше Мичико за цигари, аз й давах кутията и казвах:

— Ето, вземи тези, разходи се до тютюнджията и се престори, че си ги купила, а като се върнеш, й ги дай!

А ако бях обиколила две или три тържества, винаги успявах да изкарам пакетче — две шоколадови или карамелени бонбони. Когато си ученичка и някой клиент ти каже: „Ще ти купя каквото си поискаш. Какво желаеш?“, дори и на шега никога не бива да казваш, че искаш пръстен с диамант или нещо толкова скъпо. А с възможно най-сладкия си глас трябва да отговориш „пандишпанова торта“ или „шоколад“ — или клиентите изобщо няма да са доволни. Всички шоколадови и карамелени бонбони, които ми купуваха по този начин, давах или на малката Фуса, бавачката у фризьора, или на Мичико. Малката Фуса сигурно е гладна, мислех си аз, спомняйки си как бях постоянно гладна, докато бях бавачка.

По същото време имаше един много странен клиент, който твърдеше, че е Сайго Такамори^[1]. Наричахме го „Господин Сай“. Той нито веднъж не повика напълно квалифицирана гейша, но понякога наемаше две или три ученички, водеше ни в универсалния магазин „Широкийа“ и ни купуваше нови яки за долното кимоно или украшения за косата. Перчеше се с нас из града посред бял ден, а когато имаше конни надбягвания, ни натъпкваше в кола с шофьор и ни водеше на хиподрума. Никога не залагаше за себе си, но изпитваше огромно удоволствие да залага от наше име. Появяваше се приблизително веднъж месечно и аз не пропусках да си поискам червени таби за зимата или каквото смятах, че може да се хареса на малката Фуса.