Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (1)

Бавачката Малък жерав

Най-ранните ми спомени са от времето, когато бях бавачка в дома на земевладелци от провинция Гохара близо до Шиоджири в префектура Нагано. Не помня почти нищо от детството си, но тези хора сигурно са били едри земевладелци, защото наемаха трима ратаи на годишен договор, а в усилно време, например, когато се садеше, наемаха още петнайсет-шестнайсет. Собствеността им беше плътно оградена от дървета, сред тях и огромни кестени. Много ми се караха и за най-малкото нещо и аз живеех в постоянен страх от всекиго. Да, когато се замисля за детството си, първото, което ми идва наум, е как съм завързана за едно кестеново дърво, след като са ме нахокали, а аз си изплаквам очите. По неизвестни причини гъсениците като че ли падат от кестените твърде лесно, така че под дърветата винаги се събираха много гъсеници; те се струпваха в корените и запълзяваха нагоре по дънера. Не обичах гъсеници, но след като бях вързана за дървото, не можех да избягам дори и да напълзят цялото ми тяло. Слаба и не съвсем на себе си, само плачех. Сигурно съм била пет-шестгодишна.

По онова време не бях в състояние дори да се учудя, че нямам родители, нито пък защо трябва да съм единствената, която тормозят. Ако ме попитате какво съм знаела тогава, то е, че гладът е много мъчителен и че човешките същества са ужасни, това е всичко. Как да се скрия така, че хората да не ме намерят? Как да си напълня стомаха? Това бяха единствените мисли в живота ми.

Що се отнася до напълването на стомаха, храната ми изцяло зависеше от благоволението на останалите. Имаше една нащърбена паница, която оставяха под мивката в кухнята. В нея изхвърляха остатъците от ориза и супата. Ако имаше недоядена храна, тогава дори само с тази единствена паница щях да се наситя. Но ако не беше останало нищо… дотук. След като всички се нахранеха, отивах в кухнята, поглеждах паницата и ако в нея имаше нещо, бързо се свивах под мивката и го изяждах.

Леглото ми беше конопен чувал, натъпкан с парцали и захвърлен в един от ъглите на хамбара. Пропълзявах в него с краката напред, дрипите шумоляха, когато ги разбутвах настрани, и си лягах да спя. Но посред нощ ми се допишкваше. Хамбарът е тъмен и страшен. Докато отмятах парцалите от себе си, заспивах отново. Дори и да ми се случеше случка, нямах нищо против, защото на сутринта още ми беше топло. Но вечер, като дойдеше ред да си пъхна краката в чувала, вътре беше студено и влажно и „О, не!“ — спомнях си какво бе станало предната нощ. Беше отвратително и изобщо не можех да заспя. Когато се случеше нещо такова, си търсех място сред сенките на двора и заспивах, свита на кълбо като кученце.

Но в района на Шиншу зимата е студена и затова хич не беше лесно. Никога няма да се повтори, мислех си аз, но когато паднеше нощта, въпреки желанието ми пак ме беше страх. Така често всичко свършваше с това, че спях навън. Пък и не само нощите бяха студени. Ако забавлявах някое дете, носейки го на гърба си, макар там да ми беше топло, краката ми оставаха ледени. Колкото и студена да беше зимата, никога не ми позволяваха да нося чорапи, така че аз вдигах единия си крак и топлех стъпалото му в бедрото на другия — правех го отново и отново, затова все стоях на един крак. Ето как започнаха да ми викат Жерав.

Тормозеха ме не само възрастните. Ако бях достатъчно глупава да позволя на децата да ме намерят, те винаги ме принуждаваха да направя нещо неприятно. Наричаха го „игра на куче“. Децата пускаха нещо на земята. После ме караха да застана на четири крака, да викам „джаф — джаф“ и да обикалям наоколо в кръг, а след това да вдигна нещото с уста. Ако откажех, ми правеха нещо ужасно — тъпчеха по краката ми, щипеха ме или ме ритаха. Обезумяла от ужас, аз се предавах. Сигурно съм била добра играчка за тези деца.

Когато пристигнах там, ми казаха, че съм пълна с въшки или нещо подобно, и ми обръснаха главата. Предполагам, че тогава децата ме питаха:

— Ей, бавачке, ти момче ли си или момиче? — А аз си вдигах полите и им показвах дупето си.

В крайна сметка това им се стори толкова забавно, че когато и да ме видеха, започваха да ми се подиграват:

— Вдигай! Вдигай!

Когато станах на осем или девет години, макар никой да не ме беше учил, започнах да разбирам — сигурно инстинктивно — какво е срам. И когато се опитвах да им избягам, децата не ме пускаха.

— Бавачке, жеравче, маймунче! — подиграваха ми се те. — Дупето ти светлочервено ли е? — Когато избухвах в сълзи, те ме пускаха. На децата им харесваше да плача. — Ха-ха! Маймунчето плаче! — пищяха те от удоволствие, докато се разбягваха. Изглежда, бях схванала, че в крайна сметка винаги трябва да заплача, за да мога да се измъкна.