Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (49)

Щастие и нещастие

Скочих в автобуса за Мацумото, твърдо решена този път наистина да умра. Сега исках да измръзна до смърт; казват, че това е лека смърт. Но първо се отправих към гроба на брат си. Щом пристигнах в Мацумото, открих, че има цял час до влака за Шиоджири и половин час до автобуса. Нямаше какво друго да правя, затова седнах в чакалнята; но в момента, в който го сторих, отново усетих острата болка под гърдите. Накарах един лекар наблизо да ми направи инжекция, но два-три часа след нея ме клонеше на сън, колкото и упорито да се опитвах да остана будна. Затова направо взех такси и накарах шофьора да ме откара до Асама, горещите извори, където няколко пъти бях ходила с него.

В Асама припаднах и спах два дена. Следобед на третия ден, докато из въздуха се носеха снежинки, излязох навън. Вървях безцелно към автобусната спирка, когато някой ми извика:

— По-голяма сестро Жерав? Ти ли си?

Изпитателно огледах жената. Беше облечена в толкова мърлява престилка, че не можеше да се каже дали някога изобщо е била бяла. Косата й бе посивяла от прах. Лицето й покрито с лунички, а жълтите й зъби стърчаха, докато ми се усмихваше широко. Детето на гърба й изглеждаше така, сякаш е току-що родено.

— Извинявай, но как се казваш?

— Ти си по-голямата сестра Жерав, нали? Аз съм Фусако. — Беше малката Фуса, бавачката при фризьора. Направо нямах думи. — Хайде, отбий се при мен. Колко е хубаво, че те виждам. — Бях толкова самотна, че тръгнах с нея.

Едва ли място като това можеше да се нарича дом. Тя каза, че това била къщата на по-големия й девер. Отстрани бяха построили навес, използвайки останки от мебели за покрив и сламени рогозки за стени. Влязохме в нещо като кухня, а зад нея имаше стая с шест рогозки; в един от ъглите й бяха струпани някакви износени завивки. До тях имаше два сандъка от чай и върху единия — плетена ракитена кошница с дупка. Изглежда, това беше всичко, което притежаваха.

— Извинявай, че нямам подходяща възглавница — каза малката Фуса, докато ме настаняваше. — Нямам какво да ти предложа, но и така е добре, нали? Да пием по един чай, преди да си тръгнеш. — Тя се разшета из кухнята. Появиха се три момченца — толкова еднакви на възраст, че не можех да кажа кое е най-голямото и кое е най-малкото — и безучастно се втренчиха в мен. Усетих миризмата на готвено едва когато тя донесе чиния с нарязани на филии картофи, варени в мисо. Бях дълбоко впечатлена от скоростта, с която ми бе приготвила нещо от малкото, с което разполагаше.

— С какво се занимава съпругът ти? — Не можах да се удържа да не попитам.

— Надничар е. Имаме много деца, затова работи много. Днес отиде да сече дърва за огрев и при седем йени за наръч каза, че трябва да насече поне петдесет наръча, така че няма да се върне — поне, преди да се е стъмнило. Аз ще тръгна на работа, когато децата поотраснат, за да си играят сами, и тогава нещата сигурно ще станат малко по-лесни. Понякога ходя да пера памучни кимона в хановете. Обичам да изкарвам по нещо за прехраната ни.

— Ясно. Знаеш ли, изглеждаш щастлива.

— Щастлива ли? Я стига! Без нито сен на наше име не сме щастливи! Но ще се справим някак си, докато децата пораснат. Това е единственото, което можем да очакваме.

Едно от децата започна да й досажда:

— Мамо, искам оризови топки с мисо!

— И аз! И аз! — запригласяха му другите две.

— Добре тогава — малката Фуса се изправи. — Децата обичат оризови топки с мисо, така че докато имаме мисо и ориз, нямаме нужда от нищо друго — засмя се тя. Но в сърцето си аз знаех: причината не е в това, че децата обичат мисо; дори те бяха наясно, че няма нищо друго за ядене.

— Не си тръгвай! Мъжът ми ще се радва да се запознаете, когато се върне. Защо не поостанеш повече?

Но аз отклоних опитите й да ме задържи там и побързах да си тръгна. Видях нещо толкова неочаквано на място, където най-малко го очаквах, но в същото време започнах да разсъждавам за човешкото щастие и нещастие — и къде могат да се открият те. Ако просто я бях погледнала, докато минавах покрай нея, както се влачеше с износените си дървени сандали и с четирите деца подире й, сигурно щях само да се намръщя и да си помисля: „Каква нещастница“. Но това беше жена със сърце, изпълнено с надежди, и спокоен ум, която очакваше да пораснат децата й. Когато си тръгвах, свих една банкнота от 2000 йени и я мушнах в ръката й с думите:

— Купи нещо на децата.

Тя я разгъна, прехласната от радост и изненада. В очите й се четеше щастие.

А аз? На пръста ми блестеше малък диамант. Имах и златен часовник. На краката ми — чифт кожени сандали. В портмонето си имах 4000 или 5000 йени. Но въпреки това душата ми умираше от глад и жажда и полудяваше от агонията, докато се луташе в търсене на място, където да умре.