Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (3)

И аз имам майка

Както пиша дотук, може да изглежда, че съм прекарвала дните си обляна в сълзи, изпълнена с мъка, но имах и няколко тайни удоволствия.

Във фермата имаше големи орехови и кестенови дървета и често, когато никой не гледаше, аз си събирах орехи. В този случай, изглежда, проявявах известен здрав разум, защото ги криех на тайно място, известно само на мен самата. През зимата ги взимах крадешком и ги изяждах. Да се дъвче суров, изсъхнал кестен е много вкусно.

Орехите чупех с камък и ги изяждах. Тази работа ми правеше голямо удоволствие в самотата ми. Иначе просто отивах някъде, където нямаше никого, свивах се много тихо на земята и така можех да прекарам известно време в мир и покой.

Колко години живях там, не мога да пресметна, но на една Нова година дойде човек, на когото викаха „вуйчо“, и ми каза, че ще ме заведе при майка ми. Никога преди не съм била толкова щастлива. Но тъй като постоянно ме наричаха „Маймунче, маймунче!“, попитах, без изобщо да се замисля:

— Мама наистина ли е човешко същество? — и вуйчо се разсмя.

Значи дори и аз имам майка. Що за човек е тя? Къде живее? Исках да се срещна с нея незабавно. Тръгнах към къщата пред вуйчо си. Другите деца имат родители и ходят на училище. Получават сладки неща. Носят чорапи. Може би и аз ще нося чорапи.

Но майка ми не направи дори един-единствен мил жест. Само ме огледа студено. В слабо осветената къща с наклонена стряха лежеше един мъж. Четири деца ме наобиколиха и с напрегнато любопитство се взираха в мен от разстояние. Припомняйки си го сега, осъзнавам, че сред тях е било бедното ми малко братче, което по-късно се самоуби.

Останах там само една нощ. На следващата сутрин продължих нататък, отново водена от вуйчо. По пътя той за първи път ми разказа как съм се родила. Нямах баща и значи бях социално недоразумение. Затова веднага след като съм се родила, ме взел вуйчо, по-малкият брат на майка ми. Много му било трудно да ме издържа през първите пет години и когато един познат на земевладелците дошъл с предложението да ме наеме като бавачка, вуйчо се съгласил. Това ми разказа той. И завърши разказа си с думите:

— Бедно, бедно дете.

Дори и сега си спомням нежната нотка в гласа му.

Това ме накара да се почувствам донякъде така, както бихте се почувствали вие, ако баща ви направи нещо хубаво за вас, затова продължих весело по пътеката, затъвайки в сняг до колене, полюлявайки се на ръката на вуйчо, сякаш в другия край на пътя ме очакваше нещо прекрасно.

Всъщност точно в този момент вървях към събитието, което щеше да определи остатъка от живота ми: щях да бъда продадена за гейша. Но и да не беше станало точно така, за човек като мен не можеше да има път към щастието.

И днес това продължава да ме изпълва с гняв: искам да въстана срещу жалкия живот, който водят онези от нас, дошли на света като рожби на греха заради родителска безотговорност. Искам да извикам, че живот като моя никога не трябва да се повтаря. Колкото и да е безчестно, в края на краищата едно човешко същество е човек. Човешкият дух неспирно броди в търсене на светлина; и ако я намери, по някакъв начин се стреми да се доближи до нея, борейки се, гърчейки се от болка. Но и въпреки толкова болка пак потъва, преди да стигне до светлината. Ако притежавате сърце на човешко същество и сте станали родители на човешко същество, даже и ако това изчерпва всяка частица от вашата енергия, докато детето поеме по пътя си само, искам от вас да изпълнявате родителския си дълг.