Сабрина Джефрис
Падението на виконта (3)

Глава 2

Джейн искаше да го удуши. Как смееше? Не си го спомняше толкова циничен. Толкова невъзпитан.

Толкова красив.

Проклет да е! Сега тя изобщо не го намираше привлекателен и затова си имаше съвършено логична причина. Той бе захвърлил бъдещето им в калта и тя никога не би могла да му го прости.

Но щеше да е много по-лесно да запази твърдостта си, ако през последните години Дом си бе пуснал шкембе и косата му бе оредяла. Вместо това се бе сдобил с екстравагантен белег и по-широки гърди, отколкото си спомняше Джейн.

Освен това изобщо не беше посивял! Косата му все още бе също толкова черна, колкото и желязното му сърце, което изглеждаше незасегнато от общото им минало, докато същевременно самата й близост до него бе върнала към живот нейното собствено студено, мъртво сърце.

Трябваше да се погрижи Дом да не го узнае. Някога беше дяволски добър в разгадаването на чувствата й, но Джейн по-скоро би умряла, отколкото да допусне той да види колко уязвима продължава да бъде пред чара му след всички тези години.

— И така, без да разполагаш с никакви факти в подкрепа на теорията си, ти си решил, че Нанси е избягала, за да се срещне с любовник — каза тя. — Детективите не трябва ли да вземат предвид всички доказателства, вместо да си правят прибързани заключения?

Един мускул на челюстта му потръпна.

— Аз не правя прибързани заключения. Това е най-логичното обяснение.

— За теб може би. Но ако Нанси имаше любовник, уверявам те, че аз щях да знам. Тази жена е неспособна на чак такава измама.

— Така ли?

Очите му бяха сурови и студени като зелено стъкло на утринната светлина.

— Може би не знаеш на какво е способна братовчедка ти.

Чумата да го тръшне! За какво загатваше, за онази хитрост, сцената, която двамата с Нанси разиграха в онази ужасна нощ на бала на семейство Блекбъро? Защото ако беше така, трябваше да го признае открито.

Но всъщност той нямаше представа, че Джейн знае истината. Все още мислеше, че е повярвала в онази тяхна глупост. И отначало тя наистина повярва. Реши, че Дом е злодей, че по някакъв начин не е забелязала такъв сериозен недостатък в характера му.

Но когато годините продължиха да текат, а той така и не се ожени за някоя богата наследница, не се разнесоха клюки, че е зестрогонец и Дом дори не се опита да се натрапи на някое друго светско събитие, Джейн започна да храни подозрение. По това време Нанси бе омъжена за Джордж от няколко години и първоначалната радост от брака й бе угаснала. Тя се чувстваше самотна — достатъчно самотна, за да започне отново да споделя тайните си с Джейн.

Нямаше нужда от много усилия, за да изтръгне от нея истината — че Дом бе подготвил цялата сцена. Че този арогантен негодник нарочно бе накарал Джейн да реши, че е зестрогонец, просто за да я принуди да го изостави.

Дори не й беше дал избор! Беше я поставил в положение, в което гордостта й изискваше да скъса с него, защото знаеше точно как ще реагира тя, когато го види да съблазнява братовчедка й. Защото знаеше точно къде да забие ножа.

При това му се и размина. Джейн все още се вбесяваше всеки път щом помислеше за това.

Тя стисна зъби, за да преглътне разпаления отговор, който искаше да хвърли в лицето му. След срещата им миналата година в градската къща на Джордж бе решила, че щом Дом не я е обичал достатъчно, за да се бори за нея в миналото — или по-късно, когато бе постигнал по-голяма финансова сигурност, — тогава не си е струвал годините, които бе похабила в мисли за него.

Единственото нещо, което искаше сега, бе той да признае какво е сторил и защо. Да признае, че е допуснал грешка. Че се е оказал сам, без нея, заради глупавата си гордост и необоснованите си предположения за характера й. Този проклетник и дължеше поне това.

За жалост не беше вероятно да получи подобно признание. Очевидно Дом Всевишни бе станал още по-арогантен сега, когато бе получил наследството си и се бе превърнал в лорд Ратмур. Също като баща й по отношение на майка й, той смяташе, че единственото важно мнение е неговото и това беше ясно от това пусто осветляване на всички причини, поради които Нанси беше някаква коварна блудница.

Е, Дом можеше да продължава да очерня Нанси колкото му душа иска — Джейн знаеше истината. Само защото веднъж бе подвел Нанси да стане съучастница в измама, това не означаваше, че братовчедка й е способна на изневяра. Ако смяташе да твърди подобно нещо, трябваше да осигури доказателства, а не само неясни инсинуации.

— Всъщност — увери го Джейн, като насили гласа си да прозвучи сладко, — познавам братовчедка си доста добре. Представа нямам защо мислиш иначе. Някой конкретен пример на измама ли имаш предвид?

Агресивността, с която настояваше за уточнения, накара очите му да потъмнеят и Джейн добави:

— Защото ако намекваш за това как ви заварих заедно на бала на семейство Блекбъро, по една случайност знам, че Нанси не искаше да я целуваш. Това беше съвършено ясно от думите, които чух.

„Да те видим как ще се измъкнеш от това, Доминик Мантън!“

Изражението му стана предпазливо.

— Аз просто прибягвам към дългогодишния си опит в разследванията и той ми подсказва, че се е случило нещо друго, а не отвличане.

Гласът му беше хладен, отчужден, съвсем различен от топлия тембър, който Джейн помнеше от младостта си и който нашепваше в ухото и безброй нежни комплименти.

Това я натъжи. Кога бе станал толкова безчувствен и властен? Тя го помнеше като приветлив джентълмен, който обичаше книгите, музиката и кучетата и й говореше напълно прямо. Сега беше деспотичен и повелителен.

Дали по време на кариерата му в редиците на Боу Стрийт Ранърс не му се беше случило нещо, което да го превърне в този скован човек без сърце? Или винаги е бил такъв, но тя просто не го бе видяла, заслепена от любов?

— Много добре — съгласи се Джейн. — Ти имаш своя теория какво се е случило с Нанси, а аз имам моя. Но и в единия, и в другия случай трябва да започнеш да я търсиш.

Твърдоглав до безобразие, той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо?

— Защото не мога да тръгна да я търся сама, естествено. Отлично знаеш, че ще е неприлично да започна да обикалям по улиците на Йорк и да задавам въпроси. Освен това разследванията, дори и да не бяха професия, предизвикваща неодобрение, са твоето специално умение, а не моето. Затова трябва да ми помогнеш да я потърся.

Той сбърчи раздразнено чело.

— Исках да кажа защо изобщо някой трябва да я търси? Тя е голяма жена. Ако иска да избяга някъде, това си е нейна работа.

— Но ти не си сигурен, че се е случило точно това!

Дом посочи към писмото от Нанси, което Джейн все още стискаше в ръката си.

— Бих се заклел, че това писмо не е подправено. Значи сама е решила да напусне Ратмур Парк и да запази причините в тайна. Трябва да уважаваме този избор.

Погледна я изпитателно.

— Освен ако няма нещо, което не ми казваш.

Да го вземат дяволите! Как така умееше да я чете като в разтворена книга още от самото начало? По-добре да внимава, иначе щеше да разгласи тайната, която Нанси я закле да запази преди няколко дни. Все пак братовчедка й не беше сигурна в нищо. Нямаше смисъл да разбунват кошера, преди да се уверят.

Но това не означаваше, че Джейн ще се откаже да я търси.

— Просто се тревожа за нея. И ти трябва да се тревожиш. Тя е твоя снаха. Сега ти носиш отговорност за нея. Дори и да си прав и тя наистина да е избягала с някой любовник, това не означава, че сигурността й е гарантирана.

Сигурността на майка й не беше гарантирана дори със собствения й съпруг, за бога!

Джейн прогони от ума си мисълта за отдавна починалите си родители.

— Както знаеш, мъжете се възползват от вдовици с наследствен дял. Не смяташ ли, че трябва поне да се опиташ да я защитиш, дори от самата нея?

Той изруга под нос. О, Дом Всевишни не обичаше някой да използва кавалерството му в негов ущърб, нали така? Той се гордееше с характера си, освен това един джентълмен с чувство за отговорност не можеше да позволи някой да злоупотреби с негова роднина.

Джейн се възползва от предимството си.

— Ако не искаш да ми помогнеш, ще ме принудиш да тръгна да я търся сама. Няма да допусна Нанси да се озове в някаква ужасна ситуация, в която някой измамник…

— Добре — прекъсна я Доминик. — Ще замина за Йорк и ще разпитам за тази госпожа Пач.

— Веднага ли?

Дом вдигна очи към небето.

— Щом се налага. Но трябва да се върна край брега навреме за срещата с арендаторите си утре.

— И ще ме вземеш със себе си в Йорк, нали така?

— Няма нужда.

Тъмна червенина заля ъгловатото му лице и белегът, който бе получил през годините на раздялата им, изпъкна още повече.

— Все едно, не можеш да яхнеш коня и да тръгнеш с мен без компаньонка.

— Аз съм почти на трийсет, Дом. Не съм някоя ученичка. Ако пътуваме с твоя открит файтон, никой няма да ни заподозре в нищо скандално. Осъзнавам, че Йорк е на няколко часа път оттук, но сега, когато дните се удължават, можем да отидем и да се върнем, преди да се е стъмнило. Освен това каза, че оттук трябва да отидеш в Ратмур Парк за срещата си.

Той се приближи към нея с ожесточение, което я стресна.

— Нали не си забравила, че си сгодена? Какво ще каже годеникът ти, когато чуе, че обикаляш провинцията сама с мен?

Спря се точно пред нея и Джейн се видя принудена да вдигне глава — много, — за да го погледне в очите. Тя го изгледа яростно.

— Ще каже, че ми има доверие. Че вярва в мен при всички обстоятелства. Че знае, че винаги ще постъпя така, както е правилно, във всяка една ситуация.

„А това е повече, отколкото някога си правил ти“ — едва не добави тя. Защото точно това не можеше да приеме от поведението на Дом в младостта им. Без дори да й даде възможност да докаже каква е, той просто бе предположил, че тя няма да се справи с огромната промяна в неговата житейска ситуация.

Дом я изгледа втренчено, а после погледът му бавно се плъзна към устните и.

— Така ли ще каже Блекбъро? По някаква причина се съмнявам.

— Защото на мен не може да ми се има доверие?

— Защото е мъж. — В очите му проблесна нещо сурово и жадно, което я стресна. — Знае, че някога бяхме сгодени и ще предположи, че все още ме изкушаваш.

Това я свари неподготвена. Бог да й е на помощ, ненаситният поглед, с който я измерваше, можеше да развълнува всяка жена.

— А така ли е? — успя да промълви Джейн. — Изкушавам ли те?

Времето сякаш спря. Те стояха и се гледаха, а дъхът им се смесваше. Бяха застанали толкова близо, че само едно навеждане на главата щеше да е достатъчно, за да се съберат и устните им.

А после Дом откъсна поглед от нейния и отстъпи назад.

— Това няма значение. Блекбъро ще си помисли, че е така, и само това има значение. А знам, че не искам да развалиш отношенията си с него.

Ядосана, задето той не искаше да разкрие какво изпитва към нея, Джейн изрече троснато:

— Странно как винаги „знаеш“ какво мисля и какво желая.

Сарказмът й го накара да я погледне крадешком и тя добави:

— Във всеки случай не е много вероятно някой познат на Едуин да ни види в Йорк, така че той едва ли ще разбере за пътуването ни. Лично аз съм готова да поема този риск.

— Лично аз не съм.

— Нямаш избор. Ти изобщо не познаваш госпожа Пач и е малко вероятно тя да пожелае да говори с теб, особено при положение че си отчужденият зет на Нанси, както и мъжът, отчасти отговорен за смъртта на Джордж.

На челюстта му заигра един мускул.

— Ти познаваш ли я?

— Е, всъщност не я познавам, но както си спомняш, тя ме покани да се консултирам допълнително с нея, ако има нужда. И съм сигурна, че Нанси й е говорила за мен достатъчно често и тя няма да се чувства неудобно да разговаря с мен.

За един дълъг миг Дом просто продължи да я гледа и да се мръщи, сякаш очакваше това по някакъв начин да я стресне и да я накара да се подчини.

Толкова отдавна не бе виждала това свирепо мръщене. Преди той го бе използвал спрямо нея само веднъж — онзи ден в кабинета на вуйчо и, когато се опита да я убеди да го напусне. Тогава Джейн успя да го издържи, така че не можеше да проумее защо Дом очакваше от нея по-различно поведение днес.

— Значи отказваш да ме оставиш да се заема сам с тази работа — каза най-накрая той.

— Ако тази, която се намираше в беда, не беше Нанси, а Лизет, ти щеше ли да оставиш този въпрос на някой от хората си? Или щеше да настояваш да се заемеш лично?

Той се поколеба. А после я стъписа, като и се усмихна със съжаление.

— Знаеш отговора.

Разбира се, че знаеше! Все пак и тя можеше да чете в него като в отворена книга.

— В такъв случай предлагам веднага да тръгнем. Няма смисъл да оставяме следата да изстине още повече.

Пътят към Йорк беше спокоен — нищо чудно, тъй като минаваше покрай брега и край него имаше само няколко затънтени градчета и имения. При нормални обстоятелства Дом би се зарадвал мислите му да се придружават само от равномерното трополене на конете.

Но при нормални обстоятелства Джейн не седеше на седалката до него и не подскачаше при всяка неравност. Ароматът й не изпълваше сетивата му, смесвайки се с мириса на пролетни треви и диви цветя. Ръката й не беше толкова близо до него, че да може да я докосне. Самото й присъствие го караше да настръхва, поради което тишината, която ги обгръщаше, беше непоносима.

Колко странно! Поначало Дом не беше от бъбривите и в младостта им с удоволствие оставяше Джейн да говори повече. Не можеше дори да каже, че винаги е чувал какво казва, прекалено запленен от оживеното й изражение, за да обръща внимание.

Навремето тя умееше да насища всяка дума с емоция. Ако се съдеше по разговора им отпреди малко, все още го можеше, дори ако въпросната емоция бе паника и тревога. И обвинение.

Дом се намръщи. Проклетата жена го бе вкарала в този капан много успешно. Великолепно представление, но представление, така или иначе. Неслучайно бе прекарал всички тези години в разкриване на измами. Джейн криеше нещо. Нямаше да се притеснява толкова, ако на карта не беше заложено нещо повече, отколкото казваше.

Дом трябваше да разбере какво е то, преди нещата да са отишли още по-далеч.

— И така, кажи ми, в какво настроение беше Нанси, когато я видя за последно?

Джейн незабавно се скова, с което засили подозренията му.

— Защо?

— Просто се питах дали не е имало нещо, което да подскаже защо би напуснала Ратмур Парк. Меланхолична ли изглеждаше? Облекчена от смъртта на Джордж? Сърдита?

— Нанси никога не е сърдита — каза Джейн.

— За разлика от теб. В момента изглеждаш много сърдита. — „Поне на мен.“

— Не съм сърдита, а притеснена — отсече Джейн и се наклони настрана от Дом, след което продължи да лъже. — Нанси не прави такива неща.

— Каза, че и преди е ходила в Йорк.

— Да, но не за повече от един ден. И никога, без да каже на някого от семейството. Не е в неин стил. — Джейн дълбоко си пое въздух. — Но за да отговоря на въпроса ти: напоследък наистина изглеждаше меланхолична. Това не е поведение на жена, която бърза да се срещне с любовника си, какво ще кажеш?

— Зависи. Може напоследък да не я е търсил. Може да си е помислила, че е скъсал с нея, сега, когато е свободна. Може би…

— Мили боже, винаги ли си толкова циничен? — възкликна Джейн и се завъртя леко, за да го погледне в лицето. — Винаги си готов да повярваш най-лошото за всички хора. В твоите очи Нанси е прелюбодейка, а лорд Блекбъро — ревнив обожател, който ми няма доверие. За теб целият свят е оцветен в тъмни краски.

Той не откъсна поглед от пътя пред тях.

— Допреди няколко месеца редовно си имах работа с най-ужасните представители на човешкия род, затова загубих навика да се доверявам безусловно на хората. И ти щеше да го загубиш, ако беше видяла.

Но не биваше да казва дори и това.

— Какво да съм видяла?

— Нищо.

Доминик бе уредил развалянето на годежа им точно за да я задържи надалеч от кошмарния свят, в който се бе озовал, така че определено нямаше сега да я завлича в него.

— Няма да ти е интересно.

— Пак решаваш кое ще ми е интересно и кое няма. — Джейн го изгледа подигравателно. — Сигурно е много хубаво да можеш да четеш мисли.

Той я стрелна с кос поглед.

— Понякога наистина е полезно — отвърна с невъзмутим тон.

Джейн го погледна с присвити очи.

— Знаеш ли, имам известна представа какво си правил през цялото това време. Следях кариерата ти във вестниците.

Господи! Това хубаво ли беше или лошо?

— Не знаех, че ме споменават толкова често в пресата — каза той с надеждата, че Джейн ще уточни какво има предвид.

— Достатъчно често. — В ъгълчетата на устните и заигра дяволита усмивка. — Например онзи случай, в който ти и още няколко мъже сте влетели посред нощ в плевня, пълна с пилета — престъпници.

Прекрасно! Тя наистина се беше интересувала какво става с него.

— А, да, пилетата. Това беше нападение, което никога няма да забравя. — Погледна я и се престори на намръщен. — Фактът, че дъждът валеше като пилешки пера, не помогна особено.

Джейн примигна и избухна в смях.

— Не мога да повярвам, че съм забравила колко обичаш такива игри на думи — промълви и го погледна с блеснали очи. — И пилетата противопоставиха ли се опита ти да ги арестуваш?

— Никога не съм виждал по-самонадеяни бегълци от правосъдието. Като петли. Но в края на краищата се оказа, че птичият им мозък не стигна, за да излетят от курника, поради което успяхме да ги заловим.

— И извихте ли им врата?

— Не, това го оставихме на фермера. Решихме, че е по-добре едно пиле в ръката му, отколкото две в нашия затвор.

Тя се подсмихна.

— Защо все пак нападнахте плевня, пълна с пилета?

Дом стана сериозен.

— Получихме информация, която ни се стори благонадеждна. Че там има пушки, които ще се използват при демонстрация в Челси. След бунтовете на Спа Фийлдс^[1], не можехме да поемаме рискове.

— Предполагам, че сте отишли там и не сте намерили никакви пушки?

— Оказа се, че информацията ни е… ъъъ…

— Плод на пилешки мозък?

Той потисна усмивката си.

— Неблагонадеждна.

— Предполагам, че не би трябвало да те тормозя. Повечето от случаите ти са впечатляващи. — Изрече го почти неохотно. — Четох как си изправил онзи убиец от Спитълфийлдс пред правосъдието. И си възстановил част от средствата, откраднати от Английската банка. О, и най-зрелищният случай: когато съвсем сам си заловил заговорниците от Като Стрийт. Това ти спечели голямо внимание в пресата.

— Не го направих съвсем сам, пък и онзи ден просто извадихме късмет. Можеше да свърши далеч по-зле.

Далеч, далеч по-зле.

Почувства, че тя го гледа изпитателно.

— Оттогава ли ти е този белег на бузата? — попита Джейн.

Господи, сега пък тя бе започнала да чете мисли.

— Не — отговори Дом и побърза да смени темата. — Имаш ли някаква теория защо Нанси може да е била меланхолично настроена?

Джейн се намръщи и Дом си помисли, че може да продължи да го разпитва за миналото му. Но после тя въздъхна и се загледа напред към пътя.

— Както каза ти, Нанси съвсем наскоро загуби съпруга си. Това е достатъчно да накара всяка жена да се почувства потисната.

— Да, ако бракът и е бил щастлив. Но бил ли е?

— Беше… достатъчно щастлив, предполагам.

— Предполагаш?

По лицето й за миг премина смущение.

— Ти си израснал с Джордж. Той приличаше ли на човек, който би се държал добре със съпругата си?

— Не. — И това притесняваше Дом. Защото ако Джордж не бе възприел погрешно ситуацията онази нощ в библиотеката, Нанси може би никога нямаше да се окаже омъжена за този негодник.

Още един грях, който да му тежи на съвестта. Но това не означаваше, че ще се захване с безнадеждно търсене, докато Ратмур Парк, който имаше отчаяна нужда от грижи сега, в този момент, продължава да се запуска.

— Значи не е толкова нелогично да допуснем, че Нанси може да е имала любовник.

— Под носа на Джордж? — изсумтя Джейн. — Ако чуеше за подобно нещо, щеше да я убие.

По гърба на Дом пропълзя студена тръпка.

— Но щом е бил готов от време на време да я пуска да ходи в Йорк сама.

— Не беше сама. С нея имаше прислужници. — Сега тонът й стана рязък. — И бъди сигурен, че тези прислужници за нищо на света не биха си позволили да пазят някакви тайни от него.

— Тогава може би трябва да разпитаме тях.

— Вече ги разпитах. Както ти казах, сегашната камериерка е временно при Нанси и не знае нищо. Но кочияшът ми каза, че винаги оставял Нанси и постоянната й камериерка в дома на госпожа Пач и ги прибирал, когато станело време да се връщат. Предполагал, че те двете и пралелята на Нанси ходят на пазар.

Тонът на Джейн стана отбранителен.

— Госпожа Пач няма коне и не й трябва конюшня, затова кочияшът трябвало да ходи в местната странноприемница, където можел да хапне и да нахрани конете, докато чакал Нанси и Мередит.

— Така или иначе, това означава, че е възможно Нанси да е ходила до Йорк, за да се среща с някой мъж, а госпожа Пач и Мередит са знаели за връзката и.

— О, за бога. Ти, изглежда, си решен да смяташ Нанси за уличница. Защо? Какво у нея те кара да настръхваш?

Тялото на Дом се напрегна. Не можеше да каже, че знае със сигурност, че Нанси е способна на поне една измама. Макар че може би трябваше да каже на Джейн истината по този въпрос.

Просто да разведри атмосферата помежду им.

Но това нямаше да промени нищо. Тя най-после се бе сгодила и бе започнала нов живот — нещо, което той бе очаквал да направи много отдавна. Какъв смисъл имаше да разкрива какво е направил? Ако днес в Йорк не научеше нищо полезно, а Джейн продължеше да настоява за това безполезно начинание, щеше да признае всичко. Но засега предпочиташе да не й обърква живота още повече.

„Страхливец! Страхуваш се, че ще й кажеш, но това няма да промени нищо. Че ще ти благодари, задето си я освободил. Че най-накрая ще разбереш със сигурност какво изпитва към теб и няма да можеш да го понесеш. Така поне можеш да продължиш да вярваш, че е възможно все още да те обича.“

Той се намръщи. Изобщо не беше така. Ни най-малко!

— Нанси не ме кара да настръхвам. Просто се опитвам да те подготвя за разочарованието, с което ще се сблъскаш, ако се окажа прав за нея. Искам да те предпазя, това е всичко.

Тя измърмори под нос нещо за „глупавите мъже“, което съвсем не изглеждаше като подходящ отговор на думите му.

Това го раздразни много, което както винаги го накара да премине в настъпление.

— Все още не си ми дала задоволително обяснение защо може да е избягала — рече Дом и не можа да сдържи сарказма, който се промъкна в тона му. — Освен теорията си, че някакъв непознат я е отвлякъл и насила я е принудил да напише бележка.

— Нямам никакви теории — отвърна Джейн с равен глас. — За разлика от теб, искам да видя всички доказателства, преди да взема решение. Така че може би трябва да отложим тази дискусия дотогава, докато не получим повече доказателства.

О, да, със сигурност нещо важно! Но нямаше смисъл да продължава да я притиска. Заинатеше ли се, беше страшно трудно да я разубеди човек. Беше го разбрал преди години.

Много добре. Дом умееше да проявява търпение. Защото накрая винаги разкриваше истината.