Сабрина Джефрис
Падението на виконта (14)

Глава 13

Шумът от гласове в коридора стресна Джейн и я събуди. Мили боже, не беше смятала да заспива! Но й беше трудно да не се унесе в пищно тапицираното кресло с високи странични облегалки, където седеше скрита от поглед в библиотеката на лорд Рейвънсууд.

Вече съвсем будна, Джейн се напрегна, когато гласовете спряха пред вратата на библиотеката. След като убеди лейди Рейвънсууд да й помогне, виконтесата с готовност се бе съгласила да посъветва съпруга си да отиде с гостите си в библиотеката, където ги очакваха подноси с храна. Макар че не й беше приятно да ги шпионира, Джейн не виждаше друг начин. Дом упорстваше в стремежа си да я отбягва, а Тристан правеше каквото кажеше брат му.

Вратата се отвори и Джейн се приведе надолу във фотьойла с висока облегалка, обърната към вратата. Лейди Рейвънсууд я бе уверила, че отзад не могат да я видят.

— Кочияшът смята ли, че може да ги поправи? — попита глас, който трябваше да е на лорд Рейвънсууд, тъй като Джейн не го позна.

— Не е сигурен. Произвеждат ги отскоро и не знае дали ще може да разбере как работят.

Ниският тембър на гласа на Дом накара пулса й да затанцува. Да върви по дяволите! Нали го видя едва снощи! За бога, главата и не би трябвало да се замайва само от гласа му. Не трябваше да си припомня тихите думи, които бе нашепвал, докато я галеше и целуваше и я довеждаше до лудост…

Какво й ставаше? Нямаше да го остави да я доведе до каквото и да било, не и докато неговото единствено желание беше да я разкара от пътя си.

Само ако можеше да разбере със сигурност причината!

Тя напрегна слуха си. За известно време господата бяха прекалено съсредоточени върху вечерята, за да кажат нещо интересно. Но след като тракането на сребърни прибори утихна и започна дрънченето на чаши, езиците им се развързаха.

Джейн благодари на небето за коняка. Усещаше мириса му чак дотук.

— Дори ако поправят лампите на каретата — каза лорд Рейвънсууд, — не е безопасно да тръгнете тази нощ. А и няколко часа повече няма да са от такова значение за разследването ви.

— И аз това му казах — съгласи се Тристан, — но моят глупав брат е обсебен от мисълта да избегне въпросите на госпожица Върнън и смята, че единственият начин да го постигне, е да е не допуска останалите от групата да го настигнат.

— Аха — измърмори виконтът.

Джейн заби нокти в дланите си. След интимностите, които си размениха предишната вечер, си помисли, че може да имат някакъв шанс да бъдат заедно, но той споделяше с нея само тялото си. Всичко друго държеше в тайна.

„Ти си тази, която се крие тук в ъгъла“ — напомни и съвестта й.

Да, защото това бе единственият начин да разбере какво крие този мълчалив проклетник.

— Как ще намерите Барлоу? — попита лорд Рейвънсууд. — Предполагам, че едва ли ще искате да говорите с Блекбъро.

— Графът няма да ни каже къде е брат му, преди да е узнал всички факти — каза Тристан.

— Желая ти успех в осигуряването на въпросните факти — намеси се Дом. — Засега дори ние не успяваме да открием всички факти.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна повече в това отношение — каза лорд Рейвънсууд.

Тристан изсумтя.

— Все още не разбирам как е възможно тукашният ви колега да няма никаква представа на кой адрес живее Барлоу в Лондон.

— Мъжете като Барлоу се движат в сенките. Дори само уреждането на боксови срещи е незаконно, затова хората, които се занимават с това, не оповестяват пред целия свят къде живеят.

Значи Самюъл беше забъркан с боксови мачове? Колко странно. Джейн се беше питала какво ли е правил през всички тези години, но нито веднъж не заподозря, че може да е нещо толкова съмнително. Дали Едуин знаеше? По неизречено споразумение помежду си двамата никога не говореха за Самюъл.

— Държа под око Барлоу в Йорк — продължи Негово благородие, — но доколкото знам, той не организира мачове в Лондон, така че нямам никаква представа къде отсяда, когато е в града.

— Учудвате ме, Рейвънсууд — каза сухо Дом. — Мислех, че знаете всичко за всички видни негодници.

— Вече не се занимавам толкова активно с тези въпроси. Подчиненият ми се нагърби с по-голямата част от тази работа. В последно време животът ми се е свел единствено до политиката.

— Във всеки случай — рече Дом — ни оказахте безценна помощ с информацията защо са лишили Барлоу от наследство. Макар че ми се иска да ни кажете името на младата наследница, чийто живот е съсипал.

Джейн се напрегна. Открай време беше чувала, че Самюъл е мошеник, но да съсипе живота на една дама? Това надхвърляше всякакви граници.

— Сега тя е щастливо омъжена за уважаван джентълмен, който не се интересува какво се е случило между нея и Барлоу — отговори лорд Рейвънсууд — и аз за нищо на света няма да разруша брака й, като разровя отново тази кал.

— Нито пък аз — отговори Дом с леден тон. — Винаги съм дискретен.

— Знам, но обещах на баща и че никога няма да разкрия самоличността и пред никого, а това включва и вас — възрази лорд Рейвънсууд. — Тя и бездруго няма да може да ви каже каквото и да било. Барлоу все пак не я е завел в квартирата си, преди да поемат към Гретна Грийн.

Ако Самюъл бе избягал с това момиче, как така то се бе омъжило за друг? Освен това опит за приставане можеше да опетни репутацията му, но едва ли би накарал семейството му да го лиши от наследство.

— Колкото повече ми разказвате за него — каза Дом, — толкова повече се убеждавам, че по някакъв начин Барлоу е замесен в опит да ми отнеме това, което е мое.

— Най-вероятно сте прав — отговори лорд Рейвънсууд. — Но аз не съм толкова сигурен, колкото вас, че снаха ви дейно му помага в тази измама.

— Дом е малко предубеден към Нанси — намеси се Тристан. — Понеже е вдовица на Джордж и тъй нататък.

— Това е абсурдно! — възпротиви се Дом. — Просто обмислям фактите, които ти разкри, скъпи братко. Не можеш да оспориш това, че са видели Нанси да напуска Йорк заедно с Барлоу по своя собствена воля и двамата са се отправили към Лондон.

— Хайде де! — не се съгласи лорд Рейвънсууд. — И вие, и аз знаем, че грубата сила не е единственият начин, по който един мъж може да подчини някоя жена на волята си.

— Осъзнавам това — отвърна Дом с раздразнен тон. — Но докато не се уверя, че Нанси не ми мисли злото, съм длъжен да предполагам най-лошото.

Джейн чу дрънченето на чаша върху подноса.

— Ще отида да проверя как напредва вашият човек с ремонта. Идваш ли, Тристан?

— Не — отвърна Тристан за изненада на Джейн. — Съгласен съм с Рейвънсууд. Спокойно можем да почакаме до утре, преди да тръгнем. А ако все още си решен да избягваш Джейн, можем просто да станем рано, както тази сутрин.

Джейн направи физиономия. Те дори не подозираха, че тя няма да им позволи да повторят бягството си.

В стаята се възцари тишина, нарушена само когато от устните на Дом се изтръгна хриплива ругатня.

— Добре. Ще кажа на кочияша, че може да си ляга и да не се притеснява за лампите на каретата. И ти трябва да си лягаш, Тристан.

— Преди това искам да поговоря с него — намеси се кротко лорд Рейвънсууд.

— Ако възнамерявате да го привлечете във вашия свят на сенки… — започна Дом.

— Вече ви казах, сега не участвам активно в тези работи. — Гласът на лорд Рейвънсууд стана по-суров. — Но ако имах такова намерение, вие нямаше да имате думата.

— Как ли пък не! Отказвам брат ми да получи белег като моя. Или по-лош.

Джейн седна изправена във фотьойла. Лорд Рейвънсууд ли беше виновен за белега на Дом?

— Можете да ме обвинявате колкото искате, но знаете, че вината не беше моя — каза тихо Рейвънсууд. — Нито пък ваша. Престанете да се измъчвате заради нещо, което никога не е зависило нито от вас, нито от мен.

Рейвънсууд само си губеше времето. Дом вярваше, че на този свят няма нищо, което да не зависи от него.

Джейн зачака той да го потвърди. Помисли си, че може да усети напрежението в стаята. Заляха я хиляди въпроси, въпроси, които смяташе да зададе веднага щом отново успее да хване Дом насаме.

— В такъв случай желая лека нощ и на двама ви — каза вдървено Дом, сякаш Рейвънсууд изобщо не бе проговарял. — След като ще оставаме, ще накарам някой от конярите да донесе чантите ни.

После Джейн чу отварянето и затварянето на вратата и сърцето и се сви. Дом имаше повече тайни, отколкото бе предполагала.

Веднага щом шумът от стъпките на Дом заглъхна, лорд Рейвънсууд попита:

— Мислите ли, че Ратмур наистина ще си легне? Или ще тръгне сам към Лондон?

— Брат ми е внимателен по природа — каза Тристан. — Безразсъдството не е в характера му.

Освен тогава, когато ставаше въпрос за нея. Дом бе толкова решен да я избягва, че спокойно можеше да рискува да си навлече и най-голямата опасност.

— Какво мислите вие, госпожице Върнън? — попита лорд Рейвънсууд с повишен глас.

„Госпожице Върнън?“ Сърцето й потъна чак в стомаха. Лейди Рейвънсууд навярно бе разкрила пред съпруга си намерението на Джейн да подслуша разговора на мъжете. Но защо тогава виконтът не каза нищо по-рано? Блъфираше ли?

— Няма смисъл да продължавате да се криете в този фотьойл — добави лорд Рейвънсууд. — Знам, че сте там.

Изобщо не блъфираше.

Джейн въздъхна, стана и се обърна към мъжете, които също незабавно се изправиха. Тристан я изгледа със зяпнала уста. Лорд Рейвънсууд — не. Проницателните му сиви очи я изгледаха изпод невзрачни кафяви вежди. Лицето му бе съвсем безизразно.

Това я смути. Напомни и за Дом.

— Радвам се, че най-накрая се запознахме — каза виконтът и се поклони така, сякаш се намираше в кралския двор.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото — измърмори Джейн и го погледна бдително. — Предполагам, че съпругата ви ви е казала какво съм намислила.

— Не, тя не е по клюките, но наистина не я бива с лъгането. Затова, когато настоя да вечеряме в библиотеката, предположих, че става нещо.

Той кимна към фотьойла с висока облегалка.

— Особено когато видях, че фотьойлът е обърнат обратно. И тъй като се съмнявах, че херцогът или херцогинята биха имали причина да подслушват, оставахте само вие.

Джейн потръпна и той добави:

— Имаше причина да ме назначат на поста ми, госпожице Върнън.

Преодолял първоначалното си смайване, Тристан я изгледа предпазливо.

— Значи сте чули всичко.

Тя вдигна рамене.

— Както сам казахте, брат ви е обсебен от това да пази всичко в тайна от мен. Не ми оставихте друг избор.

Тристан се нахвърли върху виконта.

— А вие сте знаели, че тя слуша! Защо не казахте нещо по-рано?

— Тя има право да узнае истината — отговори простичко Негово благородие. — Знаете, че е така, в противен случай нямаше да наречете брат си глупав, задето иска да запази истината в тайна от нея.

Тристан скръсти ръце на гърдите си.

— Дом не искаше да я тревожи, преди да е узнал всички факти.

— Не — възрази Джейн, — не искаше да спори с мен за това, което той смята за факти. Но няма право да взема такова решение. Аз съм тази, която го въвлече в търсенето. Никога нямаше да го направя, ако знаех, че той ще ме изтласка от него.

Погледът на виконта се плъзна към нея.

— Предполагам, че все пак сте имали свои лични причини да го замесите, предвид причината, поради която сте го изоставили.

Тя го погледна със зяпнала уста, а Тристан измърмори:

— Проклет вечен ад, дори и аз не знам защо го изостави.

Той хвърли бърз поглед към Рейвънсууд.

— Дом не лъжеше, когато каза, че винаги участвате във всичко.

Едва забележимата усмивка на лорд Рейвънсууд не стигна до очите му.

— Не съвсем. Но обикновено хората стават разговорливи под въздействието на лауданум, а трябваше да дадем на брат ви голяма доза в деня, в който получи този белег на бузата си. Това не е единствената му рана — просто единствената, която не може да скрие.

Сърцето на Джейн се вледени.

— Значи има други рани? Къде? Как ги е получил?

— Ще трябва да попитате него. Щом не иска да каже дори на семейството си, предполагам, че има причини.

Но лорд Рейвънсууд бе събудил любопитството им достатъчно, за да знае със сигурност, че ще попитат. Този човек бе лукав почти колкото Дом, макар че в този случай Джейн бе благодарна за това. Мисълта, че Дом е бил ранен толкова тежко, че е имал нужда от „голяма доза лауданум“, я безпокоеше повече, отколкото би могла да изрази.

— Но с удоволствие ще отговоря на въпросите ви относно братовчедка ви и господин Барлоу — продължи лорд Рейвънсууд. — Ако все още имате въпроси, след като подслушахте разговора ни.

Тя не обърна внимание на сарказма му. Защото едно от нещата, които бе чула, все още я тревожеше.

— Споменахте, че Самюъл избягал с някаква млада жена. Защо тогава тя се е омъжила за друг?

— Защото докато пътували към Гретна Грийн, си променила мнението. Казала на Барлоу, че не може да го направи, и се опитала да го убеди да я върне вкъщи. Той отказал и когато тя се опитала да накара кочияша да спре, той…

— Не й го казвайте — обади се Тристан с тих глас. — Няма защо да я плашим.

— Госпожица Върнън ми се струва разумна жена, която не се поддава на истерии и може да понесе фактите — настоя виконтът. — А и само защото Барлоу се е натрапил на наследница, за която е кроял планове да се ожени, това не означава, че ще се натрапи на вдовица, когато няма нужда да го прави.

Обзе я ужас.

— Самюъл е изнасилил жена?!

— Проклет вечен ад, Джейн! — провикна се Тристан. — Какво знаете вие за изнасилването?

Тя го изгледа заплашително.

— Аз не съм ви порцеланова кукла, увита в памук, каквото и да мислите вие с брат ви! Жените чуват за тези неща — на улицата, от памфлетите, от докладите за престъпления и съдебни процеси. Знаем, че има мъже, които изнасилват жени.

Тя вдигна брадичка и отправи унищожителен поглед към виконта.

— Точно затова замесих Дом в тази история, сър — защото не съм толкова глупава да тръгна да търся братовчедка си сама. Но не осъзнавах, че той ще поеме контрола над разследването до степен да ме изключи от него.

— Все пак разбирате причината да го направи, нали? — обади се Тристан. — Не искаше да се тревожите, че Нанси може да е в опасност.

— Но тя наистина може да е в опасност — промълви Джейн. Сърцето й се бе качило чак в гърлото. Тя погледна към лорд Рейвънсууд. — Какво се случи с другата жена, след като Самюъл я е… нападнал?

— Решил, че я е уплашил достатъчно, за да я накара да му се подчини без възражения, но когато спрели да сменят конете, тя му се изплъзнала и успяла да намери човек, който и помогнал да се върне при семейството си.

— Повдигнаха ли му обвинение?

— Не. Бащата на момичето се страхуваше, че един процес ще съсипе репутацията на дъщеря му, особено след като Барлоу продължи да настоява, че тя е съблазнила него. Един семеен приятел, запленен от момичето, изяви готовност да се ожени за него, а после извика Барлоу на дуел. Но Барлоу избяга, вместо да се изправи пред обвинителя си. Точно тогава семейството му го лиши от наследство.

Нищо чудно, че Едуин така и не й разказа за това. Тази история навярно бе ужасно унизителна за него.

— И престъплението на Самюъл е останало ненаказано.

— Никой не можеше да го накаже. Всички замесени страни се съгласиха да си мълчат, защото младата дама нямаше да спечели нищо от един процес.

— Или поне мъжете са й казали така, предполагам — отбеляза горчиво Джейн.

— И тя се съгласи с тях. След като идиличният й живот бе унищожен, не искаше да излага болката си на показ пред всички, та да гледат и да клюкарстват.

Джейн можеше да я разбере, но се запита дали самата тя би могла да постъпи по същия начин. У нея определено имаше отмъстителна жилка.

— Съпругът на пострадалото момиче успял да уреди да уволнят Барлоу от поста му във флота — каза Тристан, — поради което той сега си изкарва хляба с уреждане на боксови мачове. Но това било краят на цялата история.

— Докато не е намерил друга жена, която да нападне.

Само при мисълта за Нанси, оставена на милостта на Самюъл, сърцето на Джейн спираше да бие.

— Той няма да направи нищо на братовчедка ви — заяви категорично лорд Рейвънсууд.

— Откъде можете да сте сигурен?!…

— Сигурен съм. Трябва да е пълен глупак да й навреди, след като тя очаква детето, което може да му донесе цяло състояние.

— А ако Нанси не очаква това дете? — попита Джейн.

— Почти сме сигурни, че го очаква — отговори Тристан. — Един прислужник е чул как Барлоу и казва, че в Лондон могат да отидат при някакъв лекар. Освен това ни каза, че изглеждала много болна, както може да се очаква, ако страда от сутрешни прилошавания.

— Или ако вече е загубила бебето — поправи го тя.

Лорд Рейвънсууд отново погледна към нея, този път по-благо.

— Защо тогава би тръгнала с него?

— Вие самият казахте, че един мъж може да принуди жена да се подчини на волята му без груба сила.

— Да. Но те са били приятели — това е разбрал Боно от магазинерите в Йорк. Това подкрепя тезата, че не я е принудил със сила. Вие знаехте ли, че редовно се срещат в Йорк?

— Не.

Дори не подозираше за това.

Точно по тази причина сега беше по-важно от всякога да говори с Дом. Трябваше да разбере какво мисли той, да чуе какво планира. Трябваше да му изтръгне обещание, че никога повече няма да я държи далеч от събитията.

Тя изписа на устните си насилена усмивка заради лорд Рейвънсууд.

— Благодаря, че ми разказахте за това. Дом не би го направил.

— Пак заповядайте.

— Не. Извинете ме, господа, но е много късно и аз съм много уморена. Мисля, че трябва да си легна.

— Аз ще ви заведа — предложи Тристан.

— Няма нужда, всичко е наред — отговори Джейн, като се мъчеше да прозвучи спокойно. — Знам къде е стаята ми. Вие останете и си изпийте коняка заедно с лорд Рейвънсууд. Освен това мисля, че има още нещо, което той трябва да обсъди с вас.

— Така е — съгласи се виконтът.

Но докато Джейн излизаше от библиотеката, той я проследи с поглед и през цялото време, докато вървеше към стълбището, тя не можа да се освободи от притеснението, че той или Тристан може да тръгнат след нея.

За щастие не го направиха. Когато се приближи до стълбището, Джейн се запита дали е възможно Дом вече да е в стаята си. Нещо я караше да се съмнява. Щеше много да се учуди, ако той възнамеряваше да пренощува тук, все едно какво бе казал на брат си.

Когато излезе в преддверието, един прислужник се изправи и се обърна към нея:

— С господата ли бяхте, госпожице?

— Да. Те още са в библиотеката.

Тя се поколеба за миг и попита:

— Лорд Ратмур върна ли се? Господата искаха да разберат.

— Не, госпожице. Мисля, че още е в конюшните.

— Благодаря. Ще им кажа.

Надяваше се, че усмивката е прикрила ужаса й. Тръгна по коридора, сякаш се връщаше в библиотеката, но я подмина и се отправи към задната част на къщата.

Забърза през коридори и стаи. Някъде там сигурно имаше задна врата, водеща към конюшните, и Джейн възнамеряваше да я намери. Защото в никакъв случай нямаше да рискува Дом отново да избяга без нея.

Дом стоеше в помещението за такъми на конюшнята на Рейвънсууд и се опитваше да поправи фенерите на файтона си. Тъй като нито кочияшът, нито конярят успяха да се справят, той ги бе пратил да си лягат, като ги увери, че ако успее да накара проклетите неща отново да заработят, ще ги събуди и двамата, за да впрегнат конете.

Все още се надяваше да тръгне за Лондон тази нощ, макар до утрото да оставаха само няколко часа. Въпреки че Рейвънсууд беше прав, че е глупаво да кара без лампи в такава тъмна нощ, ако Дом успееше да ги поправи, нямаше причина да остава.

Особено сега, когато бе разбрал защо семейството на Барлоу го е прогонило.

— Знаех, че пак ще хукнеш напред, за да ме избегнеш.

Познатият женски глас го накара рязко да се обърне.

Когато видя Джейн на прага на помещението, простена. Тя все още бе облечена в пътническия си костюм, което беше странно, защото прислужникът му бе казал, че всички са се оттеглили.

Джейн пак бе осуетила очакванията му. Типично в неин стил!

— Не те избягвам — отговори той. — Нали искаше да разследвам случая? Ето, разследвам.

Тя дойде по-близо и Дом се опита да не забелязва колко прекрасно изглеждаше въпреки всички наборчета и волани на роклята си. Според него това бяха само излишни доизкусурявания. Гореше от желание да я вземе в прегръдките си и да свали от нея зеления памучен плат с всички тези финтифлюшки и финото й бельо, докато пред него остане само чистата, неподправена жена, гола в цялата си умопомрачителна красота.

Само че обвинително намръщеното и лице му подсказа, че това няма да се случи.

— Исках да разследваш изчезването на Нанси от мое име — каза тя, — а не да хукваш да се занимаваш съвсем сам.

Той отново насочи вниманието си към лампите. Това бе единственият начин да устои на импулса да разкъса дрехите и.

— Не бих го нарекъл точно „хукване напред“ — отвърна Дом с рязък тон, за да прикрие чувствата си. — Ако не успея да ги накарам пак да заработят, няма да отида никъде.

Джейн застана зад него и надникна над рамото му, за да види какво прави. Ухаеше на лавандула и мед — аромат, който витаеше в нощите му години наред. Сега едва не го събори на колене.

Той отряза фитила прекалено късо и изруга под носа си.

— Не знаех, че умееш да поправяш фенери на карети — каза Джейн.

— Очевидно не умея — тросна и се Дом, — тъй като имам не повече успех от кочияша на Рейвънсууд.

— Да, но това не ти е попречило да опиташ — контрира заядливо тя. — За нищо на света не можеш да повериш една толкова важна задача на някакъв прост кочияш.

Дом не се върза на провокацията и. Вместо това я изгледа хладно.

— Искаш ли нещо, Джейн?

— Знаеш какво искам. Да ми съобщаваш какво става. Да чуя защо си готов да рискуваш живота си, за да заминеш за Лондон тази вечер, когато дори приятелите ти са против.

Потъмнелият и от тревога поглед го прониза дълбоко.

— Толкова ли се тревожиш, че Нанси е сама със Самюъл? Лорд Рейвънсууд казва, че не я грози никаква опасност, но ти очевидно не си съгласен. Тази история за момичето, което Самюъл е нападнал, навярно те е притеснила също толкова, колкото и мен.

— Не толкова ме притесни, колкото…

А после осъзна какво точно му е казала тя и сърцето му се качи в гърлото.

— Рейвънсууд ти е разказал всичко това? Кога?

— Аз… аз… ами… — запъна се тя и по бузите и се разля прекрасна руменина. — Аз… ъъъ… подочух нещо от разговора му с теб и Тристан в библиотеката преди малко.

Господ да му е на помощ! Дом се помъчи да си спомни какво точно си бяха казали тримата, опитвайки се да разбере дали са споменали нещо уличаващо.

— Не си спомням Рейвънсууд да е споменал, че Барлоу е нападнал дамата.

— Не, Негово благородие ми разказа за това по-късно. Изглежда, вече е бил разбрал, че съм там, и просто е чакал ти да излезеш, за да ме извади от скривалището ми.

— Този проклет негодник трябваше да каже нещо в мига, в който е разбрал! — отсече разпалено Дом.

— Защо? За да можеш да продължиш да го усукваш и да премълчаваш истината? За да продължиш да ме държиш в неведение за опасността, в която се намира Нанси, каквато и да е тя?

Проклетият Рейвънсууд! Да го вземат дяволите!

Дом остави лампата на каретата на масата и се обърна с лице към Джейн.

— Съмнявам се, че Нанси е в опасност. Ако Барлоу я нападне, това няма да послужи на целта му, а тя е нейното дете да наследи Ратмур Парк. Няма да е разумно дори и да я съблазни — със сигурност няма да иска да насочва вниманието на хората към познанството им точно в този момент. Всъщност точно той най-вероятно е настоял Нанси да казва на прислужниците, че посещава госпожа Пач. Ако ти не се беше върнала в имението, никой нямаше да разбере, че нещо не е наред.

Джейн впи в него тревожен поглед.

— Да, и Негово благородие каза същото. Но ако наистина мислеше така, нямаше да бързаш толкова за Лондон.

Тя потърка ръцете си.

— Нямаше да се опитваш да скриеш от мен истината.

— Не виждах причина да те тревожа.

Джейн настръхна.

— Аз не съм разглезено дете, което живее в пашкул. Мога да понеса да чуя нещо за неприятната страна на живота!

— Освен когато братовчедка ти може да е част от нея.

Тя огледа изпитателно лицето му.

— Ако фактите показват, че Нанси подпомага Барлоу в някаква схема, ти би трябвало да искаш да ги разкриеш, дори и само за да ме убедиш да приема твоята версия на нещата. Но очевидно те не подкрепят тази версия, в противен случай нямаше да продължаваш да ги криеш от мен.

— Проклятие! Нямаше да се налага да крия нищо, ако просто вярваше на инстинкта ми на детектив!

Джейн потръпна и Дом потисна раздразнението си.

— Всеки път, когато спомена за Нанси нещо не съвсем прекрасно, ти настръхваш. А после отказваш да чуеш всичко друго, което искам да кажа.

— Не е защото говориш такива неща за Нанси. Заради теб е. Държиш се толкова тайнствено, бягаш без мен. Заради теб е, защото вземаш решения за неща, които засягат и двама ни.

Гласът и стана сподавен.

— Този… непрестанен спор помежду ни не се ограничава само до разследването. Искаш да ти вярвам, но как да ти вярвам, когато криеш от мен целия си живот?

Сега се взираше в бузата му и Дом изпита нелеп порив да я закрие, като дете, което прикрива доказателства за някаква пакост. Ненадейно си припомни в какво бе обвинил Рейвънсууд по-рано в библиотеката. Какво навярно бе дочула Джейн.

Изстена на глас.

— Например тази твоя рана — продължи тя, потвърждавайки страховете му. — Искаш да ти вярвам безрезервно? Добре. Тогава ти ми повярвай, ей така, за разнообразие. Разкажи ми как я получи.

— Какво, твоят бъбрив нов приятел Рейвънсууд не ти ли го обясни в мига, в който обърнах гръб? — попита Дом подигравателно.

На лицето и се изпива странна тъга.

— Не.

Джейн вдигна ръка и проследи с пръст линията на неравната плът. Дъхът му секна.

— Но каза, че не ти е единствената.

Жалостта в очите и го смущаваше.

— Дяволите да го вземат Рейвънсууд! Трябваше да стои настрана от тази история.

— Иска ми се да ми беше казал повече. Защото всемогъщият Бог знае, че ти никога няма да ми кажеш.

Може би точно затова Рейвънсууд се бе погрижил тя да попита. Вземаше пример от сватовническите методи на Лизет и Тристан.

Да вървят в пъкъла всичките! Години наред на никого не му пукаше, че Дом е ерген. Но след като Джейн отново се появи в живота му, проклетото му семейство и проклетите му приятели очевидно бяха решили, че Дом има нужда от тяхната помощ, за да си я върне. Че няма достатъчно разум — или по-вероятно смелост — да се справи сам.

Е, той имаше и двете.

Улови я за ръката.

— Защо искаш да знаеш за раните ми? Какво значение има, щом и бездруго смяташ да се омъжиш за Блекбъро?

Очите й придобиха онзи топъл меденокафяв оттенък, от който винаги му спираше дъхът.

— Все още не съм решила какво да правя с Едуин.

— Тогава ми позволи да ти дам един съвет.

Той поднесе ръката и към устните си, целуна я, а после я целуна пак пръст по пръст.

— Не се омъжвай за него. Омъжи се за мен.

Предпазливостта да върви по дяволите! Към момента с нея не печелеше нищо.

— Да се омъжа за теб? — попита остро Джейн. — За да ми дадеш половината от себе си? Да криеш миналото си от мен? Да продължиш да ме предпазваш от всичко, което смяташ, че може да ме разтревожи? Това не ми звучи по-хубаво от връзката, която смятах да имам с Едуин.

„Смятах да имам.“ Дом искаше да извлече утеха от миналото време, но не можеше, тъй като тя все още не бе казала „да“. Джейн очевидно искаше той да разголи душата си, преди изобщо да помисли за възможността да приеме.

— Добре — изръмжа Дом. — Искаш да знаеш как съм получил белега на бузата си? Беше рана от кавалерийска сабя.

— Къде? Кой ти я е нанесъл? При какви обстоятелства?

— Получих я, докато работех. Това е единственото, което мога да кажа.

Джейн измъкна ръката си от неговата.

— Искаш да кажеш, че това е единственото, което искаш да ми кажеш.

Завъртя се, отправи се към вратата и мисълта, че ще си тръгне, без да е отговорила на предложението му, накара сърцето му да спре да бие.

— Чакай, проклета да си!

— Няма смисъл — каза Джейн, като се спря на прага. — Не и когато държиш да си останеш непознат за мен.

Това ли мислеше, че иска той?

— Джейн…

Тя мина в същинската част на конюшнята и стомахът на Дом се сви. Никога не бе казвал на никого, освен на Рейвънсууд какво се бе случило през онзи ден, а дори и Рейвънсууд бе чул само най-необходимите факти.

Защото Дом не можеше да говори затова. Понякога не можеше дори да мисли за това от страх, че тази тежест ще го смаже.

Но не можеше и да остави Джейн да си тръгне. Не можеше да рискува никога да не се върне. Така че навярно би могъл да й каже нещо. Само колкото да я умиротвори.

— Получих белега в Сейнт Питърсфийлд край Манчестър. Това стига ли? — провикна се той след нея. Може би тя нямаше да знае какво означава това. Може би нямаше да поиска да чуе още.

Но когато Джейн се спря и се върна назад с ужасено изражение, Дом осъзна, че надеждите му са напразни.

— Кога? — попита тя с дрезгав глас.

Проклета да е, задето го кара да го изрече!

— Знаеш кога. Виждам го изписано на лицето ти.

— Мили боже! Значи си присъствал на Клането от Питърло.