Сабрина Джефрис
Падението на виконта (13)

Глава 12

Дом продължи да седи на пейката, силно възбуден, дълго след като Джейн си тръгна. Беше загубил контрола над ситуацията. Мразеше да става така. През повечето време знаеше точно какво иска и какъв е най-ефективният начин да го постигне. Но когато ставаше въпрос за Джейн…

Да я вземат дяволите! Тя унищожаваше контрола му всеки път щом влезеше в стаята. След като я видя на вечеря, в онази яркочервена рокля и с гранатите на шията, му беше невъзможно да не я докосне, когато дойде сама пред трапезарията.

Макар че не съжаляваше. Усещането за Джейн, която се разтапя в ръцете му, не беше като нищо друго. Само като си спомни за това, пак се възбуди. По дяволите!

А после чу някакъв шум от коридора. Да не би Джейн да идваше с намерението да доведат срещата си докрай? Но не, фигурата, която се появи на прага, се оказа Тристан.

Мили боже!

— Откога стоиш тук? — попита Дом и остана седнал с надеждата, че така е по-малко вероятно брат му да забележи възбудата, която се бе отпечатала ясно върху панталона му.

Тристан пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— От достатъчно дълго, за да видя, че Джейн изглежда доста… разчорлена.

В гласа му се появи остра нотка.

— Внимавай, Дом. Тя си играе с теб.

„Знам.“

— Защо ми го казваш?

— Първо, тя май не те обича много. Второ, сгодена е за друг — отговори Тристан и влезе в стаята. — И все пак всеки път, когато ви се удаде възможност да останете насаме, ви сварваме да… ами…

— Да разговаряме? Защото това е единственото, което правим.

Тристан изсумтя.

— Да, да! Защото сте в толкова добри отношения.

Дом се напрегна. Наистина можеха да бъдат в добри отношения. Ако успееше да разтопи ледника на миналото, който лежеше помежду им.

— Разбираме се достатъчно добре, предвид обстоятелствата.

— Да. И какви по-точно са тези обстоятелства? — попита Тристан и се приближи към него. — Тя се държи като отхвърлена жена, което е странно, като се има предвид, че тя отблъсна теб. Тя те отблъсна, нали така?

Дом избегна изпитателния поглед на брат си.

— Нещата са малко по-… сложни.

— Така си и помислих — измърмори Тристан и се отпусна в един фотьойл пред огъня. — Но тя наистина е сгодена за Блекбъро, нали?

От гърдите на Дом се изтръгна тежка въздишка.

— И това е много сложно.

Особено сега, след като бе разбрал, че не е влюбена в него.

„Любовта е прекалено опасна.“

Джейн със сигурност имаше право.

— Човек винаги може да разчита на теб да усложниш някоя съвсем проста ситуация — каза Тристан.

Дом вече бе успял да се справи с възбудата си, затова стана.

— И вие със Зоуи направихте същото — раздразнено напомни той на брат си.

Тристан вдигна рамене.

— Всъщност не направихме. Аз я вкарах в леглото си при първата възможност, след което всичките ни усложнения изчезнаха.

Погледът му следеше Дом, който кръстосваше из стаята.

— Но на твое място не бих изпробвал този метод с Джейн.

— И насън не би ми хрумнало.

Да, но насън му хрумваше — сънуваше я точно там, където я искаше, където можеше да измъчва, вкусва и докосва всеки благоуханен сантиметър от нея колкото му душа иска. Където тя можеше да бъде под него, където той можеше да бъде вътре в нея. Все пак, ако я компрометираше, тя щеше да бъде принудена да се омъжи за него.

Но ако го стореше, Джейн никога нямаше да му прости. И при сегашните обстоятелства щеше да му е много трудно да получи прошката и. Тя като че ли си мислеше, че е проявил авторитарност с решението си да я принуди да се раздели с него. И макар да знаеше, че е постъпил правилно, нямаше смисъл да добавя още лед към ледника със спорове на тази тема.

— Още ли си влюбен в нея? — попита Тристан.

Винаги се насочваше право към същността на въпроса, да го вземат дяволите!

— Не знам. Ако любовта е обсебване, което те хваща за гърлото и не те пуска, тогава може и да съм.

— На мен ми звучи по-скоро като страст.

— Двете не вървят ли заедно? — попита остро Дом. Не можеше да повярва, че води с брат си този разговор.

— За мъжете ли? Невинаги. Но за жените с аристократично възпитание почти винаги.

Дом се надяваше, че е истина. Защото Джейн се беше превърнала в течен огън под докосването му. И той трескаво се молеше отново да се превърне в такъв. Нямаше да й позволи да се омъжи за Блекбъро без бой.

Но нямаше намерение да го казва на Тристан. Този проклетник и бездруго се бе досетил за прекалено голяма част от ситуацията между него и Джейн.

Дом спря да крачи и погледна към брат си.

— Успя ли да научиш нещо в Йорк?

— Значи сменяме темата, така ли?

Дом го изгледа мрачно и Тристан се засмя.

— Добре, нека е на твоята. — Приведе се напред във фотьойла и облегна лакти на коленете си. — Наистина успях да разбера някои неща. Чувал ли си с какво Барлоу си припечелва хляба напоследък?

— Предполагах, че с комар или нещо подобно.

— Нещо подобно на това. Урежда професионални боксови състезания в Йорк и околностите. Използва връзките си сред висшето общество, за да намира залагащи, които нямат нищо против да пътуват чак до Йорк за някоя наистина интересна среща. В никакъв случай не е забогатял, но печели достатъчно, за да си позволява коняк и изискани шалчета.

— Значи определено може да има интерес да се ожени за Нанси.

— Всъщност успях да разбера нещо повече и за това.

Стомахът на Дом се сви.

— Значи са прекарвали време заедно.

— Да, но не така, както би могло да се очаква. Говорих с всички в сградата, в която живее.

Никой никога не ги е виждал заедно там.

— Може да са ходили в някоя странноприемница.

— Може, но не намерих никакви доказателства за подобно нещо. Говорих обаче с неколцина магазинери, които познават Нанси. Казват, че понякога Барлоу ги придружавал с камериерката й, докато пазарували.

Тристан се облегна назад и вдигна крака на подложената възглавничка.

— Но макар че магазинерите споменаха, че двамата определено са флиртували, според тях не е имало нищо повече. Барлоу правел комплименти на Нанси, тя се шегувала с него и нищо повече. Дори не и купувал подаръци. Всичко било съвсем почтено.

— Питам се дали Джордж е щял да го види по този начин — измърмори Дом.

— Съмнявам се. Но доколкото разбрах, не са правили нищо, което да е наистина нередно. Мередит постоянно била с Нанси, никой никога не я е виждал с Барлоу без камериерката и никой нито веднъж не е заподозрял за някаква физическа връзка.

— Това не означава, че не е имало.

— Не — съгласи се Тристан и кръстоса глезените си. — И всъщност разполагам с една много важна информация, която може би подсказва, че е имало.

— О?

— Отне ми време, но най-накрая намерих в странноприемницата един прислужник, който действително ги е видял да тръгват заедно за Лондон.

Дом вдигна вежди.

— Не ми казвай. Нанси е тръгнала с него по своя воля.

— Не само това, но прислужникът е чул как Барлоу и казва, че лекарят, при когото ще отидат в Лондон, е най-добрият. Че няма защо да се тревожи.

— Лекарят, който е трябвало да потвърди бременността и?

— Не знам. Това е всичко, което е чул прислужникът.

— Проклятие!

Дом прокара длан по лицето си и закрачи към камината.

— Щом ще ходи на лекар, сигурно наистина е бременна. А и Барлоу го е казал на съдържателя.

— Да, но с нейните постоянни помятания пътуването с карета до Лондон нямало ли е да увеличи риска да загуби детето? Защо й е било да поема такъв риск?

— Нанси може да не се е замисляла за тази възможност — каза Дом. — Тя не е от най-умните.

— Или пък Барлоу може да я е принудил по някакъв начин.

Дом го погледна намръщено.

— Не ми казвай, че си започнал да вземаш на сериозно налудничавите теории на Джейн.

— Не вземам на сериозно никакви теории. Опитвам се да погледна на нещата непредубедено, да взема предвид фактите, а във фактите няма никаква логика.

Проклятие! Ами ако Джейн имаше право? Възможно ли бе Дом да е бил толкова предубеден към Нанси още от самото начало, че да не е гледал рационално на ситуацията?

— Но все още сме сигурни, че са тръгнали за Лондон?

— Не открих нищо, което да говори другояче.

— Имаш ли представа къде може да я заведе в града?

Тристан поклати глава.

— Навярно ще успеем да ги проследим до странноприемницата, в която спира наетата карета, но сега имат прекалено голяма преднина. Няма да можем да ги настигнем, преди да са напуснали странноприемницата, така че и да я открием, полза никаква, освен ако случайно не се натъкнем на файтона, който ги е качил оттам и ги е отвел до следващата им спирка.

— Възможността за това в оживена странноприемница с пощенски карети не е особено голяма — измърмори Дом, — но предполагам, че си струва да пробваме.

Той се замисли.

— Или…

— Или какво?

— Пътят оттук до Лондон минава точно край Сафрън Уолдън, нали така?

Тристан вдигна рамене.

— Да, предполагам.

— Имението на Рейвънсууд е близо до там. Сега Парламентът не е в сесия заради Петдесетница, така че е много вероятно да го заварим у дома.

— Виконт Рейвънсууд? Заместник-министърът на вътрешните работи?

Дом се усмихна мрачно.

— Както и шпионин, с когото съм си имал много работа.

— А, да. Забравих, че по едно време работеше за него.

— Той винаги участва активно във всичко. Може би знае на какво се дължи разривът между Барлоу и семейството му, а това може да ни помогне да разберем към какво се стреми. Освен това Рейвънсууд навярно го държи под око заради връзките му с бокса и висшето общество. Все едно колко джентълмени ходят на боксови мачове, те са незаконни.

— Но дали ще ни предостави информацията, която ни трябва? Шпионите са страшно неразговорливо племе.

— На мен ще ми я предостави — увери го Дом и разтри белега си. Спомни си за онзи ужасен ден в Манчестър… и за ролята, която Рейвънсууд изигра в изпращането му там. — Длъжник ми е.

— Тогава може да спрем и да говорим с него. Оттук до Сафрън Уолдън е дълъг път, но ни е тръгнем рано.

— Вече предупредих Макс за ранното тръгване. Но трябва да потеглим още тази вечер. Колкото по-малко време загубим по пътя, толкова по-вероятно е да открием Барлоу и Нанси, когато стигнем в Лондон.

— Съгласен съм — каза Тристан, — но навън е тъмно като в рог. Луната почти не се вижда. Не мисля, че трябва да рискуваме, особено след като поне един от нас ще трябва да кара файтона. А и останалите вече спят. От два дни и аз почти не съм мигнал, ти също.

— Прав си. Пък и двамата трябва да сме отпочинали, когато пристигнем в Лондон, ако искаме да открием Барлоу и Нанси.

— Именно.

Дом се загледа в огъня.

— Иска ми се да не се налагаше да повториш пред Джейн това, което ми каза за него.

Тристан го изгледа подозрително.

— Защо?

Защото Джейн беше толкова близко до това отново да е негова, че можеше почти да усети вкуса на това чувство. Самото напомняне за неговите подозрения към Нанси можеше да я накара пак да заеме свирепата си отбранителна позиция.

— Не искам да я разстройвам, преди да сме узнали повече — рече Дом.

— Разбирам. Но тя ще ме попита какво съм открил и трябва да й кажа нещо.

— Знам. Просто се опитай да се придържаш към фактите, ставали? Без никакви предположения.

— Ще се постарая.

Дом изсумтя. Знаеше какво означава това — че Джейн не е от жените, които се оставят да ги залъгват с голи факти. Утрешното пътуване до Сафрън Уолдън нямаше да бъде лесно. Освен ако…

На устните му бавно се изписа усмивка. Да, това щеше да свърши работа.

На сутринта в преддверието на провинциалната къща на Макс в Нюуърк Джейн не можеше да повярва на ушите си.

— Какво искате да кажете? Как така са тръгнали?

Лизет изглеждаше объркана, докато даваше нареждания на прислужниците къде в каретата да сложат сандъка и.

— Изглежда, че Тристан е пристигнал късно снощи, след като вече се бяхме оттеглили. Съобщил на Дом какво е открил, двамата поспали няколко часа, станали рано и потеглили с файтона на Дом.

Несъмнено за да не им се налага да говорят с Джейн. Това, че бе прекарала половината нощ в мятане и обръщане, бе достатъчно лошо само по себе си, а сега и това…

Ами ако Тристан бе узнал нещо наистина тревожно? Ако точно затова бяха хукнали така?

— Оставили ли са бележка?

— Не.

Щеше да убие Дом. Или брат му. Или и двамата.

— Значи са ни оставили тук и са хукнали да разследват, без да споменат нито дума какво е открил Тристан в Йорк.

— Не е точно така. Според иконома довечера трябва да се срещнем с тях в имението на някакъв човек в Сафрън Уолдън. Когато пристигнем, те вече ще са събрали цялата необходима информация и петимата ще можем веднага да продължим за Лондон. Предполагам, че Дом не е искал да губи време, затова с Тристан са решили да тръгнат преди нас.

Това я умилостиви малко. Поне не се опитваха изцяло да я изключат от разследването. И все пак.

— Споменали ли са с кого ще се срещат?

Макс се приближи към нея.

— С виконт Рейвънсууд.

— О! Той не заема ли важен пост в правителството?

— Може и така да се каже — усмихна й се благо Макс. — Той е пряко подчинен на министъра на вътрешните работи. Според слуховете го подготвят за министър-председател.

Джейн примигна.

— Но… но какво общо може да има това с Нанси и Самюъл?

— Дом несъмнено разчита на Рейвънсууд за информация — отговори Макс. — Нали разбирате, Министерството на вътрешните работи отговаря за Боу Стрийт Ранърс. Затова съм сигурен, че по едно или друго време Дом е работил за него.

Разбира се! Министерството на вътрешните работи — и в частност Дом — бяха получили множество похвали за различни задачи, една от които бе осуетяването на Заговора от Като Стрийт. Очевидно имаше някаква връзка. Но все пак.

— Каква информация се надява да получи?

— Нямаме представа — отвърна кисело Лизет. — Преди дори да станем, двамата ми глупави братя вече са препускали в галоп като мълчаливи глупаци, каквито са. Оставили са ни да се чудим, да треперим и да…

— Не мисля, че са го направили нарочно, скъпа — постави нежно Макс ръка на рамото и. — Може би са тръгнали по някоя следа, за която времето е било много важно.

Лизет размени поглед с Джейн.

— Вие как мислите? Нарочно ли са го направили?

— Несъмнено — отсече Джейн и се помъчи да потисне гнева си. Дом можеше да бъде толкова коварен. — Или Тристан е научил нещо неблагоприятно за Нанси и те не искат да разбера, или го е страх да признае, че не е научил нищо.

„Иди да поспиш. Утре ще говорим.“

Да. Това какво означаваше? Как да говори с Дом, когато той избяга, за да не се сблъсква с нея?

О, не! Може би Дом бе разбрал със сигурност, че Нанси е бременна. Може би се бе върнал към предишната си предпазливост, може би се подготвяше за възможността да загуби титлата и имението. Все пак, когато предишния път загуби наследството си, манипулира Джейн, за да я накара да го напусне.

Тя се намръщи. Добре! Ако това беше причината да мълчи, тогава да върви по дяволите. Беше се примирила с това поведение веднъж. Този път нямаше да го търпи. Особено след последната нощ. Той събуди жаждата и за него с невероятните си целувки, лукавото си съблазняване и нежната си грижа за добродетелта й.

Когато глупавото и сърце запърха при спомена как Дом я предупреди, че трябва да си върви, нещата само станаха още по-лоши. Проклет да е, задето я изкушаваше да изпитва чувства! Тя не искаше да ги изпитва. Не и към него. Не и след като той я пренебрегва цели дванайсет години.

И все пак сякаш не можеше да го спре.

А сега, известно време по-късно, пътуването в една и съща карета със сестра му само направи положението още по-лошо. Струваше и се, че изпитателните погледи на Лизет са като игли, пронизващи кожата и, и единственият начин да ги прогони бе да говори.

За съжаление единственото, за което можеше да говори, бяха многото сценарии, в които си представяше Нанси и Барлоу — един от друг по-обезпокоителни. Макс се смееше на тревогите й, но това не намаляваше страховете й, нито и помагаше да спре да прехвърля в ума си всяка дума, която Нанси и бе казала някога.

Джейн говореше, а Лизет беше странно мълчалива. Но когато спряха да сменят конете и двете отидоха до тоалетната, Лизет я дръпна настрана в мига, в който се разделиха с Макс.

— Моля ви, позволете ми да се извиня от името на братята си, Джейн. Знам, че тази несигурност ви убива. Тристан наистина трябваше да изчака и да ви каже какво е научил.

— Аз не обвинявам него — изсумтя Джейн. — Сигурна съм, че Дом е този, който е настоял той да си мълчи.

— Най-вероятно. Боя се, че понякога Дом е…

— Манипулативен? Арогантен? Вбесяващ?

Очевидно беше, че Лизет се опитва да потисне усмивката си.

— Щях да кажа „заплеснат“, но очевидно вие имате друга представа за него.

— Дом изобщо не е заплеснат — заяви категорично Джейн. Как само й се искаше да беше! Той веднага бе разбрал, че тя не е влюбена в Едуин. — Забелязва всичко.

— Не и когато някой стои на пътя на някаква идея, която си е набил в главата. От време на време следва предварително начертания план за действие с такава робска преданост, че не забелязва не само фините подробности, а и големите важни неща. Особено ако планът включва някого, когото обича.

— Дом вече не ме обича — каза Джейн, най-вече за да отклони Лизет от намерението и да се прави на сватовница.

Само че не успя. Лизет завъртя очи.

— Сега кой е заплеснатият?

По-късно, докато каретата се приближаваше към Сафрън Уолдън, Джейн не можеше да спре да мисли за това, което й каза Лизет. Дом наистина можеше да бъде невероятно глупав, когато смяташе, че действа правилно. Точно така, както се държа с нея преди години. И когато настояваше, че Нанси замисля план да му отнеме титлата и имението.

Да не говорим, че обвини Нанси за присъствието на Джордж в библиотеката в онази ужасна нощ. Ако имаше и капка здрав разум, щеше да разбере, че в това обвинение няма никаква логика. Но беше прекалено зает да рисува Нанси като някаква коварна манипулаторка, за да не му се налага да мисли за собствената си отговорност.

Какво означаваше това за бъдещето на Джейн? За тяхното бъдеще?

Тази мисъл не спираше да я измъчва с примамливата си сила — бъдеще с Дом. Той все още я желаеше, в леглото си и в живота си. Тя също все още го желаеше. Бог да й е на помощ, желаеше го!

Просто не искаше да го желае, не и когато той правеше планове за нея, без да я пита. Днешната случка беше идеален пример. Той не искаше да обсъди с нея случващото се, затова избяга и я остави да трепери от нерви. Джейн не можеше да живее по този начин.

Но можеше ли да живее с Едуин, сега, когато знаеше какво е усещането да бъде в прегръдките на Дом? Или заблуждаваше самата себе си, като твърдеше, че това нямало значение?

Проклет да е Дом, задето отново събуди всички тези чувства! Проклета да е и Нанси, задето изобщо я постави в това положение. Когато настигнеше братовчедка си, щеше да я разтърси така, че зъбите й да затракат!

Джейн, Лизет и Макс пристигнаха в имението Рейвънсууд много късно вечерта. Нямаше и следа от Дом и Тристан или дори от виконта, но съпругата му, лейди Рейвънсууд, която се отличаваше с екзотичната си външност, си беше у дома и ги посрещна. Джейн беше чувала много за виконтесата, но двете никога не се бяха срещали, затова Макс ги запозна официално — той, изглежда, познаваше двойката от известно време.

— Много съжаляваме, че се натрапваме така — обърна се Лизет към виконтесата. — Ако просто можете да ни кажете къде да намери братята ми, ще ви се махнем от главата.

— Глупости! — отвърна лейди Рейвънсууд. — Съпругът ми и другите двама господа отидоха да посетят един негов сътрудник, но тъй като не бяха сигурни колко ще се забавят, предложих на Негово благородие вие и останалите да вечеряте тук и да пренощувате у нас.

— Не бихме искали да ви притесняваме — каза Макс без грам искреност.

— Не можем да останем — бързо се намеси Джейн. — Пътуваме до Лондон по въпрос, който е спешен.

Лейди Рейвънсууд се усмихна мило.

— Може и така да е, но господата като че ли смятаха, че една хубава почивка няма да ви се отрази никак зле.

Тя хвърли скришом поглед към Лизет.

— Освен това, доколкото разбирам, херцогинята наскоро е родила, а аз добре знам колко уморителни могат да бъдат първите месеци след раждането.

Джейн погледна към Лизет и потръпна, когато видя колко уморена изглежда. Сгълча се наум, задето прояви такава липса на разбиране и настоя да влачи всички със себе си с такава неразумна бързина. Херцогът и херцогинята бяха дошли с нея само за да опазят репутацията й като нейни придружители, а не за да се съсипват от умора.

— Имате право, разбира се — обърна се Джейн към виконтесата. — Лизет наистина трябва да си почине.

— Ще ви заведа горе — каза лейди Рейвънсууд. — Може да минат часове, преди господата да се върнат, затова настояха да вечеряте, без да ги чакате. Но вече е доста късно и може би ще предпочетете да ви донесат по един поднос в стаите ви.

— Би било прекрасно — промълви Лизет с такова облекчение, че Джейн наистина осъзна колко е уморена. — Много сме ви благодарни за любезността.

Малко по-късно виконтесата вече бе настанила Макс и Лизет в един апартамент за гости и им бе поръчала вечеря.

Но докато водеше Джейн по коридора, Джейн каза:

— Ако нямате нищо против, предпочитам да изчакам долу господата да се върнат.

Лейди Рейвънсууд сбърчи чело.

— Дотогава може да мине много време. А и от разговора им по-рано днес разбрах, че лорд Ратмур и господин Боно може да заминат за Лондон веднага щом вечерят тук.

Отново? Дом възнамеряваше отново да се отдалечи от нея без нито една дума? Не и ако Джейн можеше да направи нещо по въпроса!

Тя се насили да се усмихне.

— За съжаление, тъй като проблемът, който господата се стремят да разрешат, е свързан с мен и братовчедка ми, наистина трябва да се посъветвам с Негово благородие и господин Боно, преди да тръгнат за Лондон. И не смятам да ги пусна, без да са ми съобщили какво са открили.

Това сякаш стресна събеседницата й.

— Простете, че го казвам, но доколкото разбрах от съпруга си, вие с лорд Ратмур не сте приятели, откакто сте били сгодени и вие… ами…

— Съм го изоставила?

Някой ден Джейн щеше да изреди пред Дом дългия списък на всички проблеми, които й бе създала измамата му. Но точно сега трябваше да спечели лейди Рейвънсууд на своя страна.

— Това е вярно само донякъде. Кажете ми, госпожо, някога били ли сте жертва на неверни или неинформирани клюки?

В тъмните очи на виконтесата проблесна болка.

— Аз съм американската, полуиндианска съпруга на виконт, който има приятели на много важни постове. Така че да, може и така да се каже.

Джейн смекчи тона си.

— Тогава ще разберете колко е лесно обществото да… изтълкува погрешно някои неща. Аз и лорд Ратмур… познанството ни не е от лесните, а той изглежда твърдо решен да го усложни още повече. Вярвам, че точно затова отказва да ми съобщи какво са открили. И затова имам нужда от помощта ви.

— За какво? — попита бдително виконтесата.

— Нищо толкова ужасно, уверявам ви. Както ще разберете, когато ви обясня.

Щеше да каже на Нейно благородие толкова, колкото щеше да е необходимо, за да спечели помощта й. Защото започваше да й се струва, че единственият начин да се пребори с лукавостта на Дом е самата тя да предприеме някои хитри мерки.