Сабрина Джефрис
Падението на виконта (17)

Глава 16

Джейн прекара ужасна нощ. Отначало сънува кошмара, който започваше с това как баща й нарича майка й „невежа“ и „упорита“, докато Джейн се крие зад полите й. Завършваше с Дом, който уверяваше баща й, че ще я научи на покорство.

Тя се събуди рязко и остана да лежи разтреперана, неспособна отново да заспи.

Наистина ли вярваше, че Дом е като баща й? Той със сигурност беше арогантен и можеше да я докара до лудост с категоричния начин, по който говореше. Все още се дразнеше, че й нареди да се омъжи за него, вместо да я помоли.

Но той се съобрази с молбата й да не допуска Тристан да ги хване заедно, макар очевидно да бе осъзнал, че ако я постави в компрометираща ситуация, това непременно ще доведе до женитба. Това все пак означаваше нещо, нали така?

А и в крайна сметка тя наистина го съблазни. Разбираше защо той би могъл да го изтълкува като неизречено съгласие да се омъжи за него. Особено след като тя наистина го смяташе за такова. Беше изпълнена с огромно желание да стане негова съпруга, докато той не прие това за даденост и не започна да й дава заповеди като… като… Дом Всевишни.

Тя изпусна въздуха, който бе задържала. Това беше проблемът. Нямаше как да разбере за кой Дом ще се омъжи. За онзи, който й бе казал, че откакто я е оставил да си тръгне, е загубен? Онзи, който я любеше така внимателно?

Или онзи, който й нареждаше какво да прави? Който дори не искаше да сподели с нея последните си открития за положението на Нанси, та Джейн трябваше да прибегне до подслушване?

Изведнъж се стресна: някой подраска по вратата й. Можеше ли да е камериерката и? Толкова рано? Тя седна в леглото, погледна към часовника и с изненада видя, че часът е почти шест сутринта. В седем щяха да напуснат Сафрън Уолдън — лейди Рейвънсууд и го каза снощи.

През следващия час за щастие не й се наложи да мисли за себе си и Дом. Когато се бе измила, облякла, бе събрала багажа си и бе хапнала една препечена филийка с чай, вече беше време да заминават за Лондон. Всъщност тя бе последният човек, който излезе на стъпалата на къщата, където всички други вече се бяха събрали и се сбогуваха с виконта и съпругата му.

— Значи в Лондон ще отидете при графа на Блекбъро, така ли? — обърна се лорд Рейвънсууд към Тристан.

— Да. С Дом и Макс сме единодушни, че това ще е най-добрият метод на действие.

Четиримата мъже набързо обсъдиха най-кратките маршрути до Лондон. Макар да усещаше, че Дом не спира да я стрелка със скрити погледи, Джейн не можеше да се обърне към него, не можеше дори да го погледне. Не и сега, когато бе така развълнувана и объркана от това, което бяха направили.

От това, което и каза той накрая. „Освен това ще можеш да решиш какво искаш.“

Това беше проблемът. Джейн не знаеше какво иска. Е, всъщност знаеше — искаше да се омъжи за Дом, възпитания джентълмен. Но не за Дом Всевишни. Искаше този Дом, който скърбеше за шестте деца, ненужно загубили майка си, а не онзи Дом, който бе убеден, че Нанси е блудница само защото се бе омъжила за онзи негодник брат му.

Но ако и двамата бяха част от него? Ако не можеше да има единия без другия? Той дори не й каза, че я обича!

Всъщност и тя не беше, така че не можеше да го обвинява. Миналото им все още беше прекалено болезнено. И двамата все още се страхуваха. Може би Дом е чакал тя да го каже. Тя със сигурност чакаше той да го направи. Защото тогава може би наистина щеше да повярва, че той отново иска да си изгради живот заедно с нея, а не да избяга при първите признаци за надвиснала беда.

Например ако се окажеше, че Нанси очаква сина на Джордж.

— Утрото е толкова прекрасно — каза Дом. — Помислих си, че някой може би ще иска да пътува във файтона с мен. Какво мислиш, Джейн? Ще се качиш ли при мен?

Питаше я. Съзнателно я питаше, не и нареждаше. И тя усещаше върху себе си изпитателния му поглед — всъщност усещаше върху себе си изпитателните погледи на всички. Но точно сега мислите и бяха прекалено объркани и ако се качеше с него, без да го желае, само щяха да се объркат още повече.

Особено след като щяха да са приковани един към друг цял половин ден. Нямаше къде да избяга. Не че непременно искаше да избяга. Искаше ли?

Мили боже, не можеше да се справи с подобна бъркотия точно сега!

— Всъщност с нетърпение очаквах да си побъбря със сестра ти в каретата на Негова светлост. Ако нямаш нищо против.

Едва тогава го погледна в очите. Те с нищо не издаваха мислите му и това направи всичко още по-лошо. Джейн бе започнала да разпознава това невъзмутимо изражение — то се изписваше на лицето му само когато се опитваше да се предпази. А щом изпитваше нужда да се предпази, значи тя го бе наранила.

Джейн преглътна болезнено. Не искаше да го нарани. Може би трябваше да се качи при него. Да разведри атмосферата. Може би се държеше като страхливка.

— Както предпочиташ — отвърна кратко той. После слезе по стъпалата към чакащия файтон, скочи вътре и потегли.

И взе решение вместо нея. Пак.

Не, този път не можеше да го обвинява. Този път си беше виновна изцяло тя. Тя го накара да избяга.

Всички го знаеха и това стана съвсем очевидно в каретата, когато всички бяха настанени и потеглиха. Лизет беше необичайно мълчалива. Вдървеното изражение на херцога показваше, че би желал да бъде някъде другаде — навсякъде другаде, освен тук. А Тристан я измерваше със студен поглед.

Прави го в продължение на цяла миля, преди да проговори.

— Вие сте жестока жена, Джейн Върнън.

— Тристан! — сгълча го Лизет. — Не бъди груб!

— С нея ще бъда толкова груб, колкото си искам — обърна се той към сестра си и рязко кимна към Джейн. — Този мъж е луд по нея, а тя просто си играе с него.

Обзе я чувство на огромна вина. А си мислеше, че ако прекара половината ден вързана за Дом, ще се почувства зле? Сигурно е сънувала.

— Това не е наша работа — измърмори Лизет.

— Как ли пък не! — сряза я Тристан и впери в Джейн суров поглед. — Защо го правите, заради Нанси ли? Защото ако й се роди дете, Дом ще загуби титлата и имението?

— Разбира се, че не!

Как смееше!

— Тристан, моля те… — подхвана Лизет.

— Нали затова го изоставихте преди години? — настоя Тристан. — Защото вече нямаше пари, а ако се омъжехте за него, вие щяхте да загубите състоянието си?

— Не съм го изоставила! — изкрещя Джейн.

В каретата се възцари неестествена тишина и Джейн прокле бързия си език. Но всъщност за това беше виновен само и единствено Дом. Той така и не каза на семейството си истината. Беше се уморила да я смятат за злодейка, когато не бе направила нищо лошо.

— Какво искате да кажете? — попита Лизет.

Джейн въздъхна раздразнено.

— Искам да кажа, наистина го изоставих. Но само защото той ме подведе да го направя.

На лицето на Тристан цъфна самодоволна усмивка и тя го изгледа с присвити очи.

— Вие сте знаели.

— Не знаех подробностите. Просто знаех, че нещо не пасва. Но тъй като беше очевидно, че нито вие, нито глупавият ми брат ще кажете нещо без ръчкане, аз… ъъъ… ви посръчках малко.

Той й се ухили.

— Когато се разсърдите, имате навика да казвате това, което мислите.

Джейн го изгледа намръщено.

— Същият сте като него — манипулативен, арогантен и…

— Не съм на същото мнение — поправи я дружелюбно Тристан. — Той е същият като мен. Аз го научих на всичко, което знае.

— Точно така — изсумтя Лизет. — Ти го научи да е същият глупак като теб.

Тя премести поглед от Тристан към Джейн.

— И така, някой от вас двамата ще ми каже ли какво става? Имам предвид, за изоставянето. — Тристан вдигна вежда към Джейн. — Е?

Тя въздъхна. Вече бе издала тайната. Спокойно можеше да им разкрие и останалото.

Затова им разказа цялата история, от съучастничеството на Дом и Нанси на бала до намесата на Джордж и как най-после бе открила истината.

Когато свърши, Тристан подсвирна.

— Дявол да го вземе! Големият ми брат бил по-надарен измамник, отколкото си мислех.

— Не чак толкова — измърмори Джейн. — Ако тогава ме се чувствах толкова наранена и разгневена, щях да забележа колко… изкуствено изглеждаше всичко.

Лизет я потупа по ръката.

— Бяхте много млада. Тогава всички по-лесно избухвахме.

Гласът й стана по-суров.

— А този дявол ви е засегнал точно там, където най-много боли. Нищо чудно, че през половината време ви иде да го удушите. Аз щях да го обеся с главата надолу, ако ми беше причинил подобно нещо!

За изненада на Джейн херцогът не каза нищо, макар че изглеждаше замислен.

Тристан, от друга страна, не си замълча.

— Виж, сестричке, Дом е смятал, че постъпва така, както е най-добре за нея. Знаеш какъв живот водеше тогава — тичаше напред-назад по заповед на Рейвънсууд и Пинтър, живееше в тавански стаички, учеше се на най-основните неща от детективския занаят. Такова съществуване просто не беше подходящо за една дама.

Джейн изпухтя презрително.

— Лизет е живяла по този начин. Помагала ви е в Париж, нали?

— Да, но бях много по-голяма — призна Лизет. — И преди това Тристан вече бе успял да си спечели име в средите на френската тайна полиция, пред Южен Видок. По времето, когато и аз започнах да работя за Видок, с Тристан живеехме в много хубав апартамент до градската му къща, а аз бях вече на двайсет и три. Вие бяхте на колко, на седемнайсет, когато се сгодихте с Дом?

— А освен това не сте били подготвена за такъв живот — обади се Тристан. — Докато Лизет живя в мизерия с мен и майка години наред.

Джейн скръсти ръце на гърдите си.

— Е, добре, при мен нещата наистина бяха малко по-различни. Но по време на годежа си вече от доста време ръководех домакинството вкъщи вместо вуйна си.

Макар че Дом очевидно не го е знаел.

— Това е съвсем различно от таванските стаички в „Спитълфийлдс“ — каза Тристан.

— Щях да живея с него в която и да било таванска стаичка на света, ако само ме беше помолил! — извика Джейн. — Но още от самото начало той ме подкани да разваля годежа. Казах му, че няма да го направя, но той отказваше да ме чуе!

— С други думи, не сте му оставили друг избор — проговори херцогът за пръв път откакто се качиха в каретата.

Това изненада Джейн.

— Какво искате да кажете?

Макс вдигна рамене.

— Току-що казахте, че е искал да развалите годежа. Е, Дом е знаел, че не може той да го развали, без да съсипе репутацията ви. Затова навярно си е помислил, че няма друг избор, освен да ви манипулира, за да ви подтикне към действие и така да спаси бъдещето ви. Направил го е заради вас.

— Направи го заради себе си! — извика Джейн. — За да не е обременен със… със съпруга, възпитана като аристократка, която може да го повлече надолу в трудни мигове.

Отчаяните думи отекнаха в каретата и тя осъзна, че точно затова изпитваше такава голяма болка от раздялата им. Задето Дом нямаше достатъчно вяра в нея, за да повярва, че любовта и ще оцелее, дори да живеят в таванска стаичка.

Лизет се пресегна и стисна ръката й, но реакцията, която направи най-голямо впечатление на Джейн, беше тази на херцога. Очите му я гледаха толкова благо!

— Точно затова не сте го потърсили по-късно. Защо не сте се опитали да го откриете, след като сте узнали истината. Защото сте се страхували, че е постъпил така заради вас и вашите „слабости“. Не заради себе си.

Гърлото на Джейн се задави от сълзи.

— Чаках години. Бях сигурна, че ще дойде на себе си и ще ме потърси. Но той така и не го направи.

— Причините да постъпи така не са били свързани с вас — увери я Лизет.

— Откъде можете да сте сигурна? — попита Джейн със задавен глас. — След като създаде агенцията, можеше отново да ме потърси. Но не ме е искал.

— Много се съмнявам в това — отвърна Лизет насърчително. — Той така и не се ожени за никоя друга, нали?

Тя въздъхна.

— Това, което не разбирате, е, че от всички нас Дом беше този, който беше най-наранен от… липсата на привързаност на татко. Татко обсипваше Тристан с внимание, а аз бях единствената му дъщеря, момиченцето му. Но Дом…

— … е бил този, чието раждане е убило съпругата на баща ви. — Джейн си спомняше тази част от семейната им история.

Лизет кимна.

— Ако е вярно това, което е казал Джордж, преди да умре, значи майка им е родила Дом, като се е изложила на голям риск, защото е ревнувала от нашата майка. Така че татко сигурно е гледал на Дом като на… ами… на жив спомен за това как е предал съпругата си.

Тристан изсумтя.

— Татко не беше чак толкова чувствителен. Той просто виждаше Дом като втория син, като всички мъже от своята класа.

Той погледна към херцога.

— Не искам да те обидя, Макс.

— Не съм се обидил — отговори херцогът. — Но мисля, че Лизет в общи линии е права. Баща ви е глезил копелетата си, което не е типично в нашите среди. И макар че не се е разбирал с Джордж, се е погрижил да му даде образование и му е възложил доста отговорности.

— Но с Дом… той просто го запрати на училище и престана да го забелязва — продължи Лизет и погледна към Джейн. — Знам, че това не е извинение за поведението му, но Дом винаги се е обвинявал за прекалено много неща — смъртта на майка му е само първото. Ако се беше оженил за вас, щеше да се обвинява за всеки миг на нещастие, понесен от вас двамата в резултат на това, че той е лишен от наследство, а вие сте загубили състоянието си. Може би не е можел да понесе тази мисъл.

Джейн си спомни състоянието на Дом миналата нощ колко сломен беше от убеждението, че е предизвикал клане, представете си, като не е действал по съвест. Беше ли възможно да се случи същото, ако се беше оженил за нея с мисълта, че ще й почерни живота?

— Въпреки това аз също трябваше да имам право на избор — отсече Джейн и погледна към Макс. — А той имаше друг избор. Можеше да се посъветва с мен и да обмислим план, според който да изчакаме пет години, докато се стабилизира, а после да помислим пак за брак. Може би щях да се съглася с това. Но той дори не се опита.

В погледа на Макс проблесна следа от съжаление.

— Може би не е искал да чакате. Ако е смятал, че без него ще ви бъде по-добре, тогава може би е вярвал, че с времето и вие ще започнете да мислите така, ако се махне от живота ви.

— Да — тросна се Джейн, — смятал ме е за толкова повърхностна и глупава, че да престана да го обичам в мига, в който нещата станат трудни. Колко ласкателно!

— Или може би е смятал, че той е неспособен да задържи любовта на жена, прекрасна като вас — предположи на глас Тристан. — Бог знае, че и аз имах съмнения дали ще мога да запазя любовта на една добра жена, след като израснах с нашия лекомислен баща.

Какво беше казал Дом, когато обясни защо не я е потърсил? „Въпросът е там, че щеше да си абсолютна глупачка, ако беше избрала мен вместо някой от тях. И бях достатъчно проницателен да го осъзная.“

Когато й изброи всички причини, поради които е бил убеден, че тя никога няма да го приеме, Джейн се беше съсредоточила върху неговата неспособност да повярва, че тя е достатъчно силна, достатъчно непоколебима, за да сподели изпитанията му.

Но ситуацията можеше да се види и под друг ъгъл. Може би Дом не бе смятал себе си за достоен да задържи любовта и.

Не искаше това да повлияе на чувствата и, но повлия.

— Знам, че изглежда така, сякаш му измисляме извинения — каза Лизет — и той, разбира се, е бил много предубеден в действията си към вас, но по онова време очевидно е смятал, че постъпва правилно.

— Още смята — осведоми я сухо Джейн. — Не показа и капка разкаяние за стореното. Казва, че ако може да върне времето назад, ще го направи пак.

Е, добре, все пак снощи той наистина прошепна онези специални думи, които я подтикнаха да го съблазни: „О, господи, Джейн, защо те оставих да си отидеш? Оттогава съм загубен.“ Но това беше съжаление. Не разкаяние. Не съвсем.

— Типично в негов стил! — поклати глава Лизет. — Никога не признава, че е сбъркал, дори когато бърка. Никога не допуска никого прекалено близо. Не обича да разкрива сърцето си пред никого от страх да не го разбият.

— Но мисля, че се променя — обади се Тристан. — Снощи ми разказа как е получил белега си.

— Наистина ли? — провикна се Лизет. — О, Тристан, трябва да ни споделиш какво е казал! Сигурна съм, че Джейн иска да разбере също толкова, колкото и ние!

Джейн потисна импулса да признае, че вече знае. Все пак при последната си среща с Тристан каза, че няма представа, и не искаше Тристан да разбере, че междувременно трябва да се е срещнала насаме с Дом. Нямаше да му отнеме дълго време да се досети за истинската причина, поради която Дом беше полугол в конюшните.

Все пак усети топлина при мисълта, че след като сподели тайната си с нея, Дом бе направил същото и с брат си. Ако можеше да се промени толкова много след всички тези години, значи имаше надежда за съвместното им бъдеще. Точно сега малко надежда щеше да й се отрази добре.