Марк Лорънс
Принцът на глупците (29)

28.

Събудих се пред топлината на огън. Страната адски ме болеше, но усещането за топлина бе чудесно и ако не помръдвах нито едно мускулче, се чувствах почти комфортно.

Постепенно започнаха да се обаждат и други болежки. Туптяща болка в бедрото, пробождаща болка в ръката, общо оплакване от всички мускули, които можех да назова, и много, които не можех.

Отворих едно око.

— Къде е Снори?

Бяха ме сложили върху една от дългите маси, възможно най-близко до камината. Айн и Тутугу седяха пред огъня. Тутугу връзваше някаква шина към коляното си, а Айн си точеше брадвата. И двамата бяха почистили и зашили раните си — или бяха накарали другия да го стори.

— Изгаря мъртвите. — Тутугу посочи към вратата. — Вдига клада на стената.

Опитах се да седна, изругах и се отпуснах пак по гръб.

— Едва ли има достатъчно дърва. Защо не ги остави да замръзнат?

— Той намери склада за дърва, освен това избива вратите от пантите и изтръгва кепенците.

— Но защо? — попитах, без да съм сигурен, че искам да чуя отговора.

— Заради онова, което ще дойде от Горчивия лед — каза Айн. — Той не иска труповете да се вдигнат срещу нас. — Не спомена, че последните му трима братя лежат сред тях, но нещо в лицето му го издаваше.

— Ако са замръзнали, няма да могат да… — Отново се опитах да седна. Седенето е важен предшественик на бягането.

— Може да не замръзнат навреме — каза Тутугу.

— А и Снори не иска да остане нещо за оскверняване след… — Айн остави точилото и се възхити на острието на светлината на огъня.

С общи усилия двамата мъже, които бях спасил, успяха да вледенят кръвта ми. Това „навреме“ и това „след“ не бяха никак окуражаващи. Труповете би трябвало да замръзнат за една нощ.

— Значи очакваме… неприятности… преди разсъмване? — Опитах се гласът ми да не звучи като хленч, но се провалих.

— Не „ние“. Снори казва така. Казва, че идели. — Тутугу затегна връзките около коляното си и изскимтя от болка.

— А той откъде знае? — Направих трети опит да седна, пришпорван от страха, и успях. Ребрата ми изстъргаха.

— Снори рече, че мракът му го казал. — Айн остави брадвата и ме погледна. — И че ако той не успеел да сложи край на това в мрака, ще трябва ти да го направиш на светло.

— Това… — Смъкнах се от масата и болката пресече думите ми. — Това е лудост. Да намери жена си и детето и да се махаме! — Пропуснах частта „да ги намери живи или мъртви“. — Скършигребло е мъртъв — всичко свърши!

Без да чакам възражения, закуцуках към вратата. Кървавите петна, съхнещи до черно и тъмночервено, ми показваха пътя. Откъде бе намерил енергия Снори да завлече близо трийсет трупа по този коридор до стената на крепостта, не знаех; знаех обаче, че не разполага нито с гориво, нито със сила, нито с време да добави замръзналите мъртъвци от армията на Олаф Рикесон към кладата си.

Стъпалата, водещи нагоре до външната врата, бяха хлъзгави от кръв, вече замръзваща там, където бе текла от едно стъпало към друго. Като отворих вратата, заварих нощта озарена от буен огън. Вятърът размяташе оранжеви пламъци над бойниците. Въпреки всичката тази топлина на по-малко от двайсет крачки от мен студът ме захапа моментално, чуждият студ на пейзаж, който не криеше в себе си нищо за хората или за някое друго живо създание.

Снори стоеше очертан на фона на огъня. Виждах трупове и цепеници, някои чернеещи сред жежкото сияние, други топящи се в него. Даже силният вятър не можеше да отнесе миризмата на горяща плът далеч от ноздрите ми. По камъните течеше вряла мазнина и продължаваше да гори, докато преливаше през вътрешния ръб на стената.

— Свърши се, значи? — Трябваше да повиша глас, за да ме чуе през пращенето на огъня и недоволния вой на вятъра.

— Те идат, Джал. Мъртвите от Горчивия лед, некромантите, които ги подкарват, Едрис и останалите следовници на Скършигребло. — Той направи пауза. — Неродените.

— Тогава какво, по дяволите, правиш тук навън? — извиках. — Потърси жена си и да се махаме. — Пренебрегнах факта, че едва бях изкретал по коридора и че ако синът му беше тук, не можехме да тръгнем през Възвишенията с него. Такива истини са прекалено неудобни. Освен това жената и детето вероятно бяха мъртви, а аз бих предпочел да умра, докато се опитвам да прекося леда, отколкото лице в лице с некромантите и техните ужаси.

Снори се извърна към мен. Очите му бяха почервенели от дима.

— Да влизаме. Изрекох думите. Пламъците ще ги отнесат във Валхала.

— О, не и Скършигребло и неговите копелдаци — казах.

— Дори и тях. — Снори хвърли поглед назад към пламтящата клада и някаква полуусмивка изви разцепената му устна. — Те загинаха в битка, Джал. Това е всичко, което е нужно. Когато се вдигнем на оръжие срещу йотуните и йотнарите в Рагнарьок, всички мъже с огън в кръвта ще стоят рамо до рамо.

Влязохме през вратата заедно. Снори следваше моята охлювска скорост, докато куцуках надолу по стълбите. Веднъж стъпих накриво и избълвах всяка мръсна дума, която знам, но в крайна сметка най-сетне стигнахме до дъното.

— Не можем да останем тук, Снори.

— Това е крепост. Какво по-добро място, когато враговете ти са тръгнали срещу теб?

Тук ме хвана натясно.

— Колко време бях в безсъзнание? Колко още ни остава?

— Има два часа до зазоряване. Те ще са тук преди това.

— Какво ще правим? — Свен Скършигребло беше достатъчно зле. Нямах желание да изчакам да видя какво е ужасило чудовище като него.

— Ще се барикадираме в караулното. И ще чакаме.

Колкото и да ми се нравеше идеята за отбрана, това не ми звучеше като казано от Снори. Самото му име означаваше „атака“. Да стои и да чака звучеше като признание за поражение. Но пък той беше съсипан. Виждах го. Можех да изцеря раните му не повече, отколкото своите собствени. Само като вървях до него, въздухът пропукваше от неприятни енергии. Макар че ни делеше цял метър, по кожата ми лазеха тръпки, сякаш някъде в костния ми мозък онази пукнатина, която бе отворила в света — между световете — магията на Мълчаливата сестра, търсеше изход. Искаше да пробяга през мен и да се съедини с тъмната си близначка, излязла от Снори, двете да се слеят и да се втурнат към хоризонта, раздвоявайки се отново и отново, докато унищожат целия свят.

 

 

Караулното имаше няколко стаи и най-предната даваше изглед към портата долу, стига човек да има желание да разтвори кепенците и да се подаде навън. В допълнение към това имаше три отверстия в пода за изливане на неприятни течности върху главите на всеки, стоящ пред големите двери. Толкова близо до Горчивия лед дори изливането на вода върху неканените гости би се оказало смъртоносно за повечето. В стаята имаше камина със струпани от двете й страни цепеници и две бакърени кофи с въглища. Тутугу и Айн се заеха да палят огън; и двамата се движеха сковано, като че ли раните им се бяха втвърдили. Тутугу си беше направил патерица от едно копие, парчета от мебели и навит на топка плащ, но беше ясно, че не може да измине голямо разстояние с нея. Сериозната ни бойна сила се състоеше от Снори и Айн, и двамата доста отслабени от раните си. Ние с Тутугу можехме да бъдем победени дори от някое решително дванайсетгодишно хлапе, въоръжено с пръчка.

Вратите и кепенците бяха тежки, а железните им резета — смазани и залостени.

— Ще се изкатерят по стените — казах.

— Не и мъртвите. — Снори разкърши ръце, за да прогони сковаността в тях. Сега беше въоръжен с брадвата на Свен Скършигребло, или по-скоро подозирах, че е бащината му брадва, която си е върнал от него.

— Значи ще го направят хардангерците. — Едрис щеше да е с тях. Не можех да кажа защо той ме плаши повече от викингите, но така си беше.

— Съмнявам се, че имат куки за мятане, пък дори и въжета. Но е възможно. — Снори сви рамене. — Така или иначе, не можем да охраняваме стените на крепостта само с двама души. Те просто ще опитат на три места едновременно. Или ще влязат, или не. И в двата случая ще са измръзнали. Ще наблюдаваме от покрива на караулното и ще решим какво да правим, когато му дойде времето.

— Но сега е тъмно.

— Ако те дойдат през нощта, Джал, ще носят светлини, не мислиш ли? Онези, които се катерят, трябва да виждат. Не знам какво виждат мъртвите, нито дали се нуждаят от светлина, но мъртъвците, които видях в Осемте кея, бяха като онези в планината край Чами-Никс. Няма да се катерят по стени.

— Ами неродените?

— Нека дойдат. — И той разсече въздуха с брадвата.

 

 

На мен и Тутугу се падна да се редуваме на пост. Нямаше смисъл някой от двамата, които все още могат да се бият, да мръзне на покрива. Тутугу пое първия час. Можех само да предположа какво му е струвало да изкачи стълбите със строшеното си коляно. Намерих го сгушен в кожите си, посинял от студ и в полусвяст, когато час по-късно изкуцуках нагоре по дългото спирално стълбище, за да го сменя. Наложи се Айн да дойде, за да помогне на приятеля си да слезе долу.

Изкарах дежурството си там в мрака, с вятъра, виещ около мен, без да виждам нищо освен сиянието на кладата край източната кула. Бях стоял на топло само няколко часа, но хапещият студ навън вече ми действаше като шок. Трудно ми беше да си представя, че съм го търпял в продължение на дни.

В тъмното, докато обикалях бавно стената, умът ми играеше номера: гласове във вятъра, цветове в нощта, навестяваха ме лица от миналото. Представях си Мълчаливата сестра, тук на леда, с плющящи на вятъра дрипи, докато обикаля Черната крепост и рисува по стените своето проклятие. Трябваше да е тук тази дъртачка. Тя ни беше довела до това място, някак си, по начин, който не можех да проумея съвсем. Вината беше нейна. Бих я нарекъл зла, тази жена със сляпо око, която гореше хората в домовете им. И въпреки това ми се струваше, че може би във всички тези случаи истинската й мишена е бил някой нероден или друг слуга на Мъртвия крал. Хората просто са се оказали на пътя й. Или може би са били стръвта.

Като принц са ме учили, че доброто трябва да се противопоставя на злото. Показвали са ми доброто, блестящо от рицарска чест, и злото, свиващо се около своята грешност, увенчано с рога. Винаги съм се чудил къде се вписвам аз в тази схема, малкият Джалан, изграден от дребни нужди и празни копнежи, недостатъчно величав, че да бъде зъл, и прекалено далеч от доброто, за да е нещо повече от имитация. А сега изглеждаше, че жената със сляпото око от детските ми кошмари всъщност ми се пада баба. Ако дядо Гариус беше истинският крал, значи Мълчаливата сестра, по-стара от пряката ми баба, се падаше негова наследница, нали?

Разтърках очите си с юмруци през твърдата кожена маска на лицето си, за да прогоня умората от тях, а може би и объркването. Премигнах, за да избистря размътеното си зрение. Искрици от кладата танцуваха във вятъра сред чернотата на ледената равнина. И въпреки вятъра си оставаха там. Премигнах пак и пак, но те не изчезнаха.

— Уф, мамка му — промълвих през изтръпналите си устни.

Фенери.

Те идеха.