Марк Лорънс
Принцът на глупците (15)

14.

— Събуди се!

„Не искам.“

— Събуди се! — Пля-яс един шамар. Може и първия път да беше имало.

„Не и ако още съм в онази скапана планина.“ Някой беше напълнил гърлото ми с тръни и гърдите ме боляха.

— Веднага!

Отворих едно око. В небето още личаха останки дневна светлина, макар че слънцето вече бе залязло. Студът се спускаше от върховете. Мамка му. Още бях в планината.

— Гадост. — Думата излезе от мен на тънки резенчета. Снори остави главата ми да се свлече обратно върху раницата и се отдалечи.

— Какво правиш? — От устните ми не излезе достатъчно голяма част от въпроса, за да може той да ми отговори. Отказах се и оставих въздуха да проникне със свистене в дробовете ми. Пред очите ми се надигна една овъглена ръка и аз изквичах и се дръпнах, преди да осъзная, че е моята. Странното чувство за откъснатост не ме напусна, когато се надигнах бавно, седнах и започнах да чистя късчета почерняла кожа от дланта си. Не моя кожа, а на мъртвата твар, която се беше опитала да ме убие. Парченцата кожа, отчасти препечени, отчасти влажни, падаха между камъните, прекалено тежки, за да ги отнесе вятърът. Спомените за нападението бяха също толкова накъсани и неприятни. Опитите ми да не мисля за това не помогнаха. Непрекъснато виждах светлината, процеждаща се изпод ръката ми, ослепителна и лишена от топлина. „Как така гореше без топлина?“

— Какво правиш? — Може би Снори щеше да ме разсее. Този път гласът ми прозвуча по-силно и той вдигна глава.

— Почиствам раната. Проклетата гад ме ухапа.

Виждах следите от зъби над хълбока му.

— Раната от меч изглежда по-зле. — Тя представляваше червена резка през осеяния му с изпъкнали белези корем.

— Ухапванията са мръсни рани. По-добре да те намушкат в ръката с меч, отколкото да те ухапе куче. — Снори стисна пак пострадалото място и кръвта бликна и потече над колана му. Той направи гримаса, посегна за манерката си и изля част от последните ни водни запаси върху раната.

— Какво стана, по дяволите? — По-голямата част от мен не искаше да знае, но явно устата ми искаше.

— Некромантия. — Снори извади от торбата си игла и конец, които сигурно беше взел от цирка. И двете бяха покрити с оранжева паста — без съмнение някаква езическа измишльотина, която уж да държи злите сили извън раната. — Тук нямаше неродени — каза той. — А некромантия, и то могъща, щом успя да съживи мъртъвците толкова скоро след смъртта. — Още един бод. Стомахът ме сви. — При това без некромантът изобщо да присъства! — Той поклати глава, после кимна към нещо зад мен. — Очаквам нашият приятел да знае повече.

— Мътните го взели! — Извих врат да погледна и това ми припомни, че някой го беше напълнил с натрошено стъкло. Започнах малко по малко да извъртам цялото си тяло, като държах главата си насочена напред. Най-сетне пред погледа ми се появи Мийган, който се пулеше с бледите си очи над парцала, запушил устата му. Снори му беше вързал ръцете и краката и го беше оставил облегнат на една скала. Слюнка висеше от четината по брадичката му и ръцете му трепереха — дали от страх, дали от студ, а може би и от двете.

— Е, как ще го накараш да проговори? — попитах.

— С бой предполагам. — Снори спря за миг шиенето и вдигна очи. Иглата изглеждаше абсурдно малка в огромните му лапи, и в същото време много по-голяма и остра от всичко, което бих искал да забода в собствената си плът.

Подуших въздуха. Вонеше на смърт и даже вятърът не можеше да разнесе миризмата.

— Едрис! — Споменът ме заля като кофа студена вода. Посегнах към меча си, но не го намерих.

— Омете се. — Снори май беше малко разочарован. — Телата, които хвърлихме долу, станаха и подплашиха хората му. Видях ги как си тръгват.

— Мътните го взели! Има още от тези твари? — Бих предпочел да срещна Едрис, отколкото още един ухилен труп, който отказва да се прави на умрял и проявява склонност да ме души.

Снори кимна и наведе глава да прехапе конеца, после го изплю.

— Да, ама не могат да се катерят. То и като живи не им се удаваше особено. А сега… — Той поклати глава.

Нямах желание да надникна през ръба и да видя лицата им, взиращи се нагоре към мен, разранените им пръсти, дращещи по скалите, докато се катерят, плъзгат се обратно и почват да се катерят пак. Спомних си изражението в очите на онази твар, докато ме душеше. Жлъчка се надигна в гърлото ми. От онези очи ме бе гледало нещо друго, нещо много по-лошо от всичко, което е гледало от тях през изминалите години, с изключение на последните няколко минути.

Мийган може и да ме беше уплашил в кръчмата, като ме разглеждаше все едно съм насекомо, на което с удоволствие би откъснал крачетата, но в планината се оказа една от най-малко обезпокоителните гледки.

— Ако го пребиеш, най-вероятно пак ще загуби съзнание. Освен това твоята представа за побой сигурно би убила и вол.

— Не можем да го убием — каза Снори. — Кой знае в какво ще се превърне.

— Знам. — Отпуснах чело в ръцете си и си напомних колко по-едър е Снори от мен. — А сега вече и той го знае. Което изобщо не ни помага.

— О… — Снори направи още един шев и събра двата края на един назъбен прорез върху корема си. — Съжалявам.

— Аз предлагам да му свалим ботушите и да запалим слаб огън под стъпалата му. Той знае, че единственият му шанс да слезе от тази планина е ако може да ходи. Няма да ни е нужно много време да му развържем езика.

— Огледай се. — Снори описа кръг с ножа, който използваше, за да отреже парче бинт. — Няма дърва, няма огън. — Той се намръщи. — Само че този последният труп, дето го хвърлих през ръба… ръцете му бяха обгорени. Как го направи? — Присвитите му очи се втренчиха във все още черните ми длани.

— Не бях аз. — Звучеше почти като истина. Не бих могъл да съм аз. — Не знам.

Снори сви рамене.

— Успокой се. Аз не съм някой от вашите римски инквизитори. Просто си мислех, че може да ни е от полза с нашия Пульо. — И посочи с ножа си Мийган.

Погледнах ръцете си и се зачудих. Често казват, че от страхливците ставали най-добрите изтезатели. Страхливците имат голямо въображение, което ги измъчва с най-лошите кошмари, показва им всички ужаси, които могат да ги сполетят. Това им осигурява прекрасен арсенал, когато трябва да причинят страдания на другите. А основното им предимство е, че разбират страховете на жертвите си по-добре от самите тях.

Всичко това може и да е вярно, но аз самият винаги прекалено много съм се страхувал, че някак си, по някакъв начин, някоя моя жертва би могла да се измъкне, да смени ролите ни и да причини същите ужаси на мен. С две думи, страхливците, от които стават добри изтезатели, са по-малко страхливи от мен. Но въпреки всичко Мийган трябваше някак да бъде принуден да говори, а и аз трябваше да разбера какво точно се е случило с живия труп. Снори беше споменал римските инквизитори, без съмнение най-завършените майстори на мъченията в Разделената империя. Ако исках да избегна обсъждането на „моето вещерство“ с тези чудовища, щеше да е най-добре аз самият да го разбера, за да мога да се отърва от него при първа възможност, а дотогава да го крия възможно най-ефективно.

Мийган имаше гадна рана на ръката, точно под рамото. Ръбът на някой камък беше разкъсал подплатения му жакет и бе проникнал в плътта му. Посегнах към нея. Винаги започвай със слабото място.

— Шглвор! Шглворммкму! — Той задъвка парцала, мъчейки се да изтласка думите през него.

Трябва да призная, че изпитах някаква сладка тръпка от това да съм господар на положението след, както ми се струваше, седмици на бягане, спане в канавките и непрестанен ужас. Най-после имах пред себе си враг, с когото можех да се справя.

— О, ще проговориш! — Използвах застрашителния глас, с който навремето плашех по-малките си братовчеди, когато бяха достатъчно малки, за да ги командвам. — Ще проговориш. — Сложих ръка върху раната му и пожелах да гори.

Резултатите бяха… разочароващи. Отначало не чувствах нищо освен подчертано неприятната лепкавост на раната, докато той се гърчеше и дърпаше. Трябваше да натисна по-силно, за да не ми се изплъзне. Е, поне изглеждаше, че му причинявам болка, но се оказа, че това се дължи по-скоро на очакването за такава, защото след малко той се кротна. Опитах по-усърдно. Кой знае какво трябва да усещаш, като твориш магия? В игрите, които играехме в двореца, магьосникът — това винаги беше Мартус, по силата на положението си като най-голям брат — хвърляше заклинанията с напрегнато лице, сякаш страдаше от запек и изстискваше неохотната си магия в света през тесен… а бе, схващате картинката. Поради липса на по-добри наставления аз приложих на практика онова, което бях научил като дете. Клечах на планината, притиснал едната си ръка към, както се надявах, ужасената си жертва, и лицето ми беше напрегнато от страховитата мощ, която се мъчех да освободя.

Когато това наистина стана, никой не беше по-изненадан от мен. Усетих щипане в ръката. Сигурен съм, че всичката магия щипе — макар че може да е било и от изтръпването, — а после от върха на всеки пръст плъзна странно чувство за крехкост, което се разля до китката ми. Онова, което отначало взех за пребледняване на плътта, скоро се превърна в слабо, но несъмнено сияние. Светлина се запроцежда покрай пръстите ми, сякаш бях затулил с длан нещо по-ярко от слънцето, и усетих лека топлина. Мийган престана да се бори и се взря ужасено в мен, после се опита да разкъса вървите си. Натиснах по-силно, пращайки мислено болка в малкия копелдак. По ръката ми плъзнаха ярки пукнатини.

Светлината и топлината сякаш черпеха енергия от мен, стичаха се от центъра на съществото ми към ръката ми, където горяха. Денят стана по-студен, скалите — по-твърди, а болката в глезена и гърлото ми — остра и настойчива. Растящите пукнатини ме уплашиха, твърде силно ми напомняха за пукнатината, която ме беше гонила, когато разкъсах заклинанието на Мълчаливата сестра.

— Не! — Дръпнах ръка и изтощението, което ме връхлетя, едва не ме притисна към земята.

Над нас се извиси някаква сянка.

— Прекърши ли го вече? — Снори приклекна до мен, като трепна от болка.

Вдигнах глава. Тя тежеше няколко пъти повече, отколкото би трябвало. През дупката в жакета на Мийган се виждаше бледа гладка кожа под потъмняващите петна от кръв и само един светъл белег показваше къде е била раната.

— Мамка му!

Снори дръпна парцала, запушил устата на Мийган.

— Готов ли си да говориш?

— Готов съм още откак се свестих — изпъшка Мийган и опита да седне. — Мъчех се да му го кажа. Няма нужда от грубости. Ще ви кажа всичко, което знам.

— О — казах, леко разочарован, макар че на негово място бих постъпил по същия начин. — И след това се предполага да те пуснем, така ли?

Мийган преглътна.

— Тъй би било честно. — Беше нервен и се потеше.

— Честно като двайсет срещу двама ли? — избоботи Снори. Беше си взел брадвата и плъзна пръст по острието й, докато говореше.

— Ъъъ, вижте… — Мийган преглътна пак. — Не беше нищо лично. Просто тя плати за толкова. За Едрис туй си беше просто бизнес. Използва парите й, за да събере група от нас, местните — все момчета, дето сме се забърквали в неприятности и преди, участвали сме в битки или сме се наемали да резнем тоя-оня, такива ми ти неща.

— Тя? — Познавах много жени, които биха се зарадвали да отнеса някой пердах, и няколко, които може би биха платили за това, но двайсет мъже бяха прекалено, а и повечето от въпросните жени вероятно не биха искали наказанието да е фатално.

Мийган кимна, обзет от желание да ни угоди. По брадичката му засъхваше слюнка, а на горната му устна — сопол.

— Едрис каза, че била хубавица. Ама не се изрази толкова учтиво де.

— Значи ти не си я виждал? — Снори се приведе към него.

Мийган поклати глава.

— Едрис сключи сделката. Той не е тукашен. Познава сума ти лоши хора. Минава по тези места веднъж-дваж годишно.

— Тя трябва да е некромантката. Има ли си име? — попита Снори.

— Чела. — Мийган облиза устни. — Беше взела страха на Едрис. Никогаж дотогава не го бях виждал уплашен. Хич не ми се искаше да я срещна, не и след туй. Не ми пука колко е апетитна.

— А случайно да знаеш къде можем да намерим тази Чела? — Ръцете на Снори се свиха около дръжката на брадвата, сякаш си представяше, че това е шията на некромантката.

Мийган поклати глава, бързо като куче, отръскващо се от вода.

— Не е от тукашните места. Едрис викаше, че била севернячка. Беше му дала една бутилка да пием за успеха на мисията. Дараб май каза, че било няк’во гелетско питие. Пареше някак странно. — Примлясна с устни. — Доста странно. Ама те караше да искаш още. Та значи тя най-вероятно е от Гелет. Може да се е върнала там. Може в момента да ни гледа. Нещо накара момчетата да станат пак, след като ги хвърлихте долу.

— Какво да правим? — Не ми харесваше идеята някаква вещица некромантка да ни наблюдава от върховете, готова да прати своите мъртъвци подире ни. В двора на баба всичко това ми беше звучало малко абсурдно. Бях сигурен, че по-голямата част от него са лъжи, а онова, което би могло да съдържа някаква истина, не ми се виждаше толкова страшно. Стари мухлясали трупове, безмозъчно крачещи подир уплашените селяци, не ми изглеждаха заплаха за истинските воини. Но тук, на мили от цивилизацията — при това роунската цивилизация, — превъзхождани по брой от мъртъвците, на коварен терен, възгледите ми бяха претърпели коренна промяна. — Искам да кажа, трябва да направим нещо.

— С него ли? — Снори ритна вързаните крака на Мийган.

— С нея.

— Моята цел е на север. Ако нещо ми се изпречи на пътя, ще пробия дупка в него. Ако ли не, ще го оставя зад гърба си.

— Значи продължаваме на север с ускорен ход. Това ми харесва. — Когато някой план включва бягство, аз съм за.

— Ами той? — Нито едно от решенията относно Мийган не ми изглеждаше добро. Не ми се искаше да го пускам, не ми се искаше и да го задържа, но макар че бих прецакал ближния си на всяка крачка, не бях убиец.

— Да го пратим при приятелчетата му. — Снори стисна въжетата около китките на мъжа и го вдигна на крака.

— Виж сега, това не ми се струва справедливо. Той смяташе да ни уби…

Снори направи три крачки, влачейки Мийган към ръба на корниза, където скалата се спускаше почти отвесно… и го блъсна през него.

— Тези приятелчета.

Отчаяният вой на Мийган свърши с мокро тупване и звука на нещо, или няколко неща, тичащи към мястото, където беше паднал. Снори се обърна към мен.

— Опитвам се да съм справедлив и да живея с чест, но ако дойдеш при мен въоръжен с намерението да ми отнемеш живота, никога няма да си тръгнеш.