Марк Лорънс
Принцът на глупците (28)

27.

Преходът до Черната крепост се оказа общо взето какъвто го бе описал Снори. Само че много по-зле. Макар че Едрис може би ни следваше, или пък ни бе изпреварил в надпреварата за крепостта, сред такава необятна и пуста шир не е възможно да мислиш за себе си като за преследван или преследвач. Или си сам, или не си. Ние бяхме сами и враговете ни притискаха от всички страни. Вятърът и студът на Възвишенията са нещо, което трябва да бъде почувствано — думите не могат да ги укротят дотолкова, че да се поддават на описание. Оставихме зад себе си дърветата, после храстите, а накрая дори и най-жилавите треви, докато светът се сведе само до камъни и сняг. Снежните петна се сляха едно с друго, за да се превърнат в непрекъсната пелена. Дните се скъсяваха с плашеща скорост и Баракел вече не ми досаждаше с тирадите си всяка сутрин, а просто разперваше криле, позлатени от зората, и ми повеляваше да бъда достоен за потеклото си. По залез, когато слънцето рухваше от небето, теглейки след себе си дългата нощ, Снори сядаше встрани от нас. В тези моменти, докато ледът поглъщаше дневното светило, я виждах как обикаля около него: Аслауг, стройна хубавица, изтъкана от сумрак, а паешката й сянка припкаше по петите й, черна на фона на снега.

Всеки час се превърна в тягостен процес по вземането на мъгливо бъдеще и прецеждането му в мъгливо минало през тесния процеп на настоящия момент — момент винаги един и същ, изпълнен с болка и изтощение, и със студ, който дебне край теб като любовница, затаила убийство в сърцето си. Опитах да се сгрявам със спомените за по-хубави времена, повечето от тях в чуждо легло. Странното беше — и със сигурност признак за бавното замръзване на мозъка ми, — че макар да можех да си припомня безчет мигове на любовна наслада, дълги крайници, гладки извивки, вълни от коса, единственото лице, което изникваше пред очите ми, беше на Лиза де Вийр, изразяващо, както винаги, отчасти веселие, отчасти гняв, отчасти привързаност. Всъщност, докато мразовитият Север изсмукваше живота от мен, открих, че си спомням повече моменти извън леглото й, отколкото в него — разговори, начина, по който прокарваше пръсти през косата си, когато е озадачена, интелигентните й отговори. Винях за това снежната треска.

Лагерувахме в завета на каквато издатина успеем да намерим и горяхме въглища от раниците си, за да вкараме малко топлина в храната. Снеговете на юг от Горчивия лед понякога се разтапяха. Можеше да минат две години, можеше пет, но рано или късно някое особено горещо лято щеше да ги разтопи и да оголи скалите навсякъде освен в най-дълбоките кътчета; ето защо ледът, по който вървяхме, никога не бе толкова дебел, че да покрие всяко възвишение и гънка в терена. Самият Горчив лед обаче, този гигантски ледник, никога не се топеше, макар че можеше да отстъпи с миля-две-три в рамките на един човешки живот. А земята под него не беше виждала слънце от векове, може би откакто Христос е крачил по тоя свят. А може би и никога.

При дълъг преход през ледена пустош никой не говори. Държиш устата си затворена, за да запазиш топлината в тялото си. Покриваш лицето си и гледаш белия свят през оставените процепи. Местиш единия си крак пред другия и се надяваш, че вървиш по права линия — като оставяш изгревът и залезът на слънцето да те водят напред. И докато се опитваш да принудиш тялото си да следва най-правия път, пътищата, по които блуждае умът ти, стават все по-засукани. Мислите ти се отплесват. Навестяват те стари приятели. Стари времена те застигат отново. Сънуваш. С отворени очи и тъпчейки с вцепенените си нозе, за да отмерваш течението на всяка минута, ти сънуваш.

Аз сънувах дядо Гариус, как лежи сакат във високата си кула, по-стар от греха и миришещ само малко по-добре. Болногледачките му го чистеха, носеха го, хранеха го, всеки ден отнемаха мъничка частица от неговото достойнство, макар че то сякаш не се изчерпваше.

Гариус вероятно би благодарил на всеки бог, който може да му дари един ден разходка, пък макар и на място като това. Но даже в края на такъв тежък ден, когато бях измръзнал до кости и капнал от умора, сгърбен под своята мизерия, не бих си разменил мястото с него.

Дядо Гариус беше лежал там година след година, докаран до прага на смъртта от възраст и немощ. Червената кралица ни беше казала, че действително има врата към смъртта, и изглеждаше, че Гариус чука по нея от деня, в който се е явил потрошен на този свят.

В сънищата си се връщах към онзи ден, със слънцето, хвърлящо коси лъчи през процепите на кепенците, когато Гариус бе сключил ръцете ми около медальона със своите — кокалести, покрити със старчески петна и треперещи.

— Ликът на майка ти — беше казал той. — Пази го на сигурно място. — „На сигурно място“ означаваше да го пазя в тайна. Знаех това, дори на шест годинки.

Седях и гледах този стар и сакат човек. Слушах историите му, смеех им се, както правят децата, седях мълчалив и ококорен, когато те ставаха мрачни. През повечето от това време не знаех, че ми се пада дядо, макар и непряк. И изобщо не знаех, че е брат на Мълчаливата сестра — макар че, разбира се, изглеждаше съвсем редно Сестрата да е нечия сестра.

Чудех се дали Гариус се страхува от близначката си, жената със сляпото око, неговата мълчалива сестра. Може ли човек да се страхува от близнака си? Това няма ли да е същото като да се страхуваш от себе си? Знаех, че много хора се страхуват от себе си, плашат се, че ще си изневерят, че ще побегнат, вместо да се бият, ще изберат пътя на безчестието, лесния път вместо трудния. Що се отнася до мен, аз си вярвах, че винаги ще направя онова, което е правилно — за Джалан Хендет. Плашил съм се от себе си само в редките случаи, когато съм чувствал изкушение да остана и да се бия, когато гневът ме е надвивал и едва не съм се хвърлял в опасността.

Колко ли знаеше Гариус, там в своята кула, със своите истории и подаръци за децата, за битките на сестра си? Сега гледах на тези спомени като на главоблъсканица. Дали можех да ги видя по друг начин? Също като онези измамни рисунки, на които всичко ти изглежда очевидно, докато някой не ти каже „изпъкналото е вдлъбнато“, и изведнъж го виждаш — там, където досега е имало издутина, сега зее яма, хлътнала навътре, а не стърчаща навън — и изведнъж всички изпъкналости и вдлъбнатини си сменят местата и рисунката се променя, смисълът й се обръща наопаки и колкото и да се опитваш, не можеш да я видиш като преди: твърда, недвусмислена, достойна за доверието ти.

Дали Гариус бе наясно, че по-малката му сестра смята, че знае къде се намира вратата към смъртта?

— Джал. — Нечий уморен глас. — Джал.

Мислех си за Гариус, брата на Червената кралица, лежащ с блеснали очи в онази тясна постеля. Със сигурност беше по-стар от нея. Дали бе знаел за плановете й? Каква част от всичко това беше задействана от онзи сакат старец?

— Джал!

Той не трябваше ли да е крал? Нямаше ли да е крал на Червения предел, ако не беше така потрошен?

— ДЖАЛ!

— Какво? — Препънах се и едва не паднах.

— Спираме. — Снори беше прегърбен от умора, ледената пустош се присмиваше над силата му, също както над силата на всички хора. Вдигна ръка и посочи с ръкавицата си. Проследих посоката. Пред нас стените на Горчивия лед се издигаха рязко, без никакви встъпления: отвесни, прекрасни, по-високи, отколкото във въображението ми.

 

 

Хапнахме, въпреки че това ни костваше много усилия — трябваше да се мъчим да изкараме искра с вкочанените си пръсти, да използваме последните си подпалки, за да разгорим въглищата, и да притоплим храната в една тенджера, знаейки, че оттук насетне няма да има друга топлина освен произвежданата от телата ни.

Тази нощ дълго не можах да заспя. Небесата над нас се избистриха и звездите засияха ярко, докато температурата падаше. От всяко вдишване ме болеше, все едно поемах в гърдите си замръзнали бръсначи. Смъртта изглеждаше едновременно близка и мамеща. Треперех въпреки кожите, въпреки всичките слоеве, в които бях увит. И когато най-после сънят ме обори, не бях сигурен, че някога ще се събудя.

В някакъв кобен час след полунощ се събудих от тишината. Непримиримият вятър както никога се беше примирил и стихнал. Открехнах едното си око и се взрях в мрака.

Чудото дойде внезапно и без предупреждение. В един миг небето се озари от трепкащи воали светлина, които меняха цвета си — първо червено, после зловещо зелено, а после синьо, каквото не бях виждал досега. И те постоянно се движеха, преливайки от една в друга змиевидна форма. Тишината и мащабите на това зрелище ме накараха да затая дъх. Целият небосвод беше обхванат от тях, стотици и повече мили небеса, танцуващи на някаква мелодия, която само ангелите чуват.

Сега знам, че трябва да е било сън, но в онзи миг вярвах в него с цялото си сърце и то ме изпълни с почуда и страх. Нищо преди или след това не ме е карало да се чувствам толкова дребен, и все пак тази велика танцуваща загадка от светлина, по-огромна от планините, се разиграваше над една безлюдна пустош, без никаква друга публика освен мен… и това ме накара да се почувствам, поне за мъничко… значим.

На сутринта Фим не стана.

— Сега е мой ред. — Фьорир заши брат си в спалния му чувал с дълга костена игла и нишка от черво.

— Ще се надигне ли пак? — Изгледах чувала. Почти очаквах той да се размърда.

Снори поклати тежко глава. Зад него Тутугу търкаше очите си. От всички нас петзнаците — сега вече четиризнаци — изглеждаха най-малко засегнати.

— Замръзнал е — каза Снори.

— Но… — Лицето ми беше прекалено вцепенено, за да се намръщя. — Но нали каза, че си намерил един мъртвец да се бори след цял ден или повече в снежна пряспа.

— Некромантите ги инжектират с някакъв еликсир. Някаква смес от масла и соли, така каза Скършигребло. Това им пречи да се вкочанят. — Беше ми го казвал и преди, но от студа паметта ми замръзваше.

— Онази армия под леда… воините на Олаф Рикесон — хората на Мъртвия крал ще трябва да ги разтопят и да ги обработят по същия начин. Освен ако не разполагат с някаква нова магия, това ми изглежда невъзможно. Усилията, нужни, за да отнесат замръзналите трупове на юг или да докарат достатъчно гориво на север… — Замислих се за другата част от историята на Снори. За ключа, който отварял дверите на ледените великани — дара на Локи. Ключът, който можел да отвори всичко. — Може би през цялото време са искали единствено ключа на Рикесон. Нищо друго.

По някаква причина тази мисъл ме тревожеше повече от армия трупове, надигнали се от леда.

 

 

Снори ни беше водил на запад от крепостта, така че линията на Горчивия лед да ни изведе на изток към нея. Ако ни беше насочил погрешно, значи се отдалечавахме от крепостта, все по-навътре в скованата от лед пустош, където щяхме да измрем мърцина, без да причиним ни най-малко неудобство някому. Смъртта изглеждаше сигурна и в двата случая и ако обръщането назад предлагаше дори най-слабия шанс за оцеляване, щях да го направя на секундата. За нещастие, както бе установил Тутугу в битките, бягството понякога е най-небезопасният вариант и макар че никак не ми се искаше да умра, да умра сам ми се струваше още по-лошо.

Продължих да се препъвам през безбрежната белота, като се чудех дали Мълчаливата сестра вече е видяла страданията ми, когато е надзъртала отвъд утрешния ден. Ледът хрущеше под вкочанените ми нозе, пронизителният вой на вятъра изпълваше главата ми. Дали тя бе преброила всяка моя замръзнала крачка, или просто бе видяла големите бели очертания на нашето пътуване през снеговете? Колко ли възможности се простираха в бъдещето за нея? И в колко от тях загивахме? Местех единия си крак пред другия, прекалено измръзнал, за да треперя, и малко по малко умирах. Може би в някои бъдещета пукнатината, която ме гонеше, ме бе застигнала и унищожила преди да налетя на Снори; в други той може би ме е убил, когато съм се блъснал в него. Тя знаеше ли със сигурност, че заклинанието й ще намери подслон в нас и ще бъде отнесено на север до самия край на Горчивия лед? Знаеше ли дали нейната магия ще повехне в нас, или ще пусне корени и ще израсне в нещо повече, отколкото е била? Била ли е сигурна, или е предполагала, също като своя внук комарджия, винаги готов да хвърли заровете още веднъж? Видях във въображението си тънката й усмивка и тя изобщо не ме сгря. Продължих да местя единия си крак пред другия. И все така, до безкрай.

 

 

Точно както беше казал Снори, Черната крепост ме изненада. Пейзажът не предлагаше никакви подсказки, никаква подготовка, никакво постепенно нарастващо обещание за край на пътешествието. В един миг представляваше безлична бяла пустош, оградена от едната страна от Горчивия лед; в следващия си беше същата безлична бяла пустош, само че вече не съвсем безлична — сред нея се мержелееше черна точка.

Преходът ни бе довел до ръба на силите ни — а Фим и отвъд него, — но в никакъв случай не представлявахме такава олюляваща се, измръзнала развалина, каквато е бил Снори, когато се приближил до портите. Ние идвахме с поне малко боен дух, някакъв последен резерв, от който да черпим. И колкото и да не ми се искаше да се бия с някого, знаех със сигурност, че без почивка и подновяване на запасите ни в убежището, което предлагаше Черната крепост, аз поне не бих могъл да преживея обратния път.

Снори ни поведе пак. Подтикваше ни да бързаме. Искаше да е вътре преди слънцето да е залязло — искаше да разполага със силата на Аслауг в предстоящата битка. Теренът не ни даваше никакво прикритие и разчитахме само на това, че сме бели на белия фон, и се уповавахме на надеждата, че никой няма да си отваря очите за нас. Тази надежда обаче се оказа неоснователна.

— Чакайте. — Айн вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Човек на южната кула.

Колкото и да се сливахме със снега, слънцето залязваше зад гърбовете ни и сенките ни биха могли да известят за приближаването ни, ако мъжът си отваряше очите.

Черната крепост беше ниско квадратно здание с назъбена кула във всеки ъгъл. В центъра й, насред широк двор, се издигаше цитадела, едва подаваща се над външната стена. Снори вярваше, че в цитаделата няма хора и че малкият гарнизон се е настанил в стаите в дебелите стени около главната порта.

— Убийствения прицел ще го застреля — рече Снори. — После ще изкатерим стената.

Арн избърса кожената маска, която пазеше лицето му от студа. Меката кожа беше замръзнала и втвърдена, и окичена с миниатюрни висулки. Вятърът сновеше около нас, пълен с бръсначи.

— Далечко е.

— Не и за Убийствения прицел! — Един четиризнак го плесна по рамото.

— И светлината отслабва. — Той поклати глава.

— Лесна работа! — обади се друг четиризнак.

Арн сви рамене и каза:

— Ще приготвя лъка си. После ще се приближим.

Отне му адски дълго време да извади и развие лъка, да намери тетивата, да смаже с восък туй, да огъне онуй, да си загрее пръстите, да закачи едното за другото. Разбира се, навремето във Вермилиън ме бяха учили на стрелково изкуство. Всеки принц трябва да го владее. Но вместо да ни прави първокласни стрелци, баба явно бе по-заинтересована да научим възможностите и ограниченията на това оръжие, за да можем да го използваме по-ефективно в големи мащаби на бойното поле. Въпреки това от нас се изискваше да улучваме центъра на мишената.

Ако съм научил нещо от всички онези дълги часове на противни упражнения по стрелба, то е, че вятърът може да излъже и най-добрия стрелец, особено пък ако се вихри и е поривист.

Арн най-сетне беше готов и започнахме да се прокрадваме напред през снега, ниско приведени, като че ли това имаше някакво значение. Фигурата на кулата помръдна няколко пъти, даже се обърна към нас за един кратък момент, в който сърцата ни спряха да бият, но не прояви никакъв интерес.

— Направи го оттук. — Снори хвана Арн за рамото. Мисля, че Убийствения прицел би се доближил и на петдесет крачки, ако му позволят.

— Один, насочвай стрелата ми. — Арн свали едната си ръкавица и сложи стрела на тетивата.

В безветрен ден, с топли ръце и без напрежението от резултата бих се надявал да сполуча с такъв изстрел в четири от пет случая. Арн пусна стрелата и тя полетя със свистене, невидима на фона на небето.

— Пропуск. — Изрекох очевидното, за да наруша тишината, която ни бе сковала. Стрелата беше минала толкова встрани, че мъжът на кулата дори не я забеляза.

Арн опита пак, дишаше дълбоко, за да се успокои. Пръстите му върху тетивата бяха побелели. Той пусна стрелата.

— Пропуск. — Нямах намерение да казвам нищо, думата се изрече сама сред тишината на напрегнатото очакване.

Арн смъкна маската си и ме изгледа кисело. Прокара език по зъбите си, повечето кафяви, един черен, един бял, два липсващи. Взе друга стрела от може би дузината оставащи и насочи пак вниманието си към кулата. Три пъти вдиша и издиша бавно, а после стреля.

За да съм справедлив, изчаках няколко секунди. Имахме късмет, че всичките три стрели бяха минали високо, вместо да се ударят в зидарията. Мъжът в кулата дори не беше трепнал.

— Пропуск — казах.

— Направи го ти, да те еба! — Арн ми тикна лъка в ръцете.

Спокоен от факта, че не бих могъл да се представя много по-зле, аз свалих едната си ръкавица и сложих стрела на тетивата. За броени мигове вятърът породи агония в пръстите ми. Но тези мигове бяха всичко, с което разполагах, преди болката да секне и пръстите ми да станат неизползваеми. Прицелих се в мъжа, опитах се да преценя компенсацията за вятъра и преместих прицела си на метри вдясно. Липсата на време ми помогна. Не ми даваше да мисля за онова, което смятах да направя. Казват, че съм убивал хора в Аралския проход, но нямам ясен спомен за това. На планината със Снори един мъж кажи-речи се беше нанизал сам на меча ми — и аз му се извиних за злополуката, преди да се усетя какво приказвам. Но всичко онова го бях сторил с кипнала кръв. Докато тук се присвивах с треперещи ръце и кръв, по-студена от всякога, и се канех да забия стрела в гърдите на един човек, да отнема живота му без предупреждение, без изобщо да му видя лицето. Което беше съвсем различно.

— Пропуск — прошепнах и пуснах стрелата.

Изтекоха две секунди и бях сигурен, че съм се справил не по-добре от Арн.

— Да! — Мъжът се завъртя, сякаш от внезапен удар. — Да! — изкрещя Снори.

— Мамка му! — Това дойде от Тутугу, когато стражът остана прав, приближи се с олюляване до стената, стиснал ръката си, а после се обърна да побегне.

— Хел! Стреляй пак! — извика Снори.

Мъжът се беше спуснал по стълбите до главната стена и тичаше с всички сили към далечната кула, където явно се намираха другарите му. Защо не бе стоял на пост на онази кула, не мога да ви кажа.

— Свършено е с нас. — Посочих към стената. През около половин секунда можехме да зърнем мъжа като тъмно петно в процепите на бойниците.

Арн грабна лъка от ръцете ми, сложи стрела на тетивата и я пусна към небето.

— Чумата да ги тръшне всичките богове. — Той плю и плюнката му замръзна още преди да падне на земята.

— Защо хабиш още една стрела? — Гледах стената и се чудех дали ще излязат да ни избият, или ще ни оставят да замръзнем.

Мъжът се строполи с тънък писък, пронизан, когато със стрелата на Арн стигнаха едновременно до третия зъбец преди вратата на кулата.

— Убийствен прицел! — Един четиризнак тупна Арн по рамото.

— Внимавай, че иначе ще ми викате Схваната ръка. — Все пак изглеждаше доволен.

Снори вече бързаше към стената. Ние го последвахме. Сякаш ни отне цяла вечност да прекосим тези стотина метра. Снори беше извадил дълга намотка въже за катерене, с възли по него, което досега бе държал прибрано, за да го пази от леда. В единия му край имаше кука, която подозрително приличаше на котва от малка рибарска лодка. Той я метна през стената и тя се закачи от първия път. Снори вече беше стигнал върха, когато аз се добрах до основата на стената. След него се качи един четиризнак, после Арн, а после и аз, като ругаех възлите, станали хлъзгави от леда по ботушите на другите. Тялото на мъжа, застрелян от Арн, профуча покрай мен, когато бях на половината път. Преглътнах поредното оплакване и оттам нататък си държах устата затворена.

 

 

Когато оставаше да се качи само Тутугу, изтеглихме раниците си, вързани с едно въже, а след тях вдигнахме и него. Това усилие най-сетне вкара малко топлина в кръвта ми. Помогнах му да се изправи след не особено достойното му промушване между бойниците, за да се добере до пътеката.

— Благодаря. — Той ми хвърли една нервна усмивка, която бързо изчезна, и откачи брадвата от гърба си. Необичайно оръжие, по-близко до брадвите с клиновидна форма за пробиване на брони, популярни на юг.

Върху опесъчения лед под нозете ми се виждаха пръски от кръвта на стража в кулата — стряскащо цветни след цяла вечност на белота. Капките уловиха погледа ми. Всичките приказки, цялото пътуване в крайна сметка се бяха свели до този момент, до тези алени петна. От абстрактното към реалното — и то твърде реално.

— Готови ли сме? — Снори стоеше пред вратата, към която бе тичал нашият човек. Думата „не“ се опита да се откъсне от устните ми. — Добре. — Снори държеше с две ръце брадвата си, Арн — широк меч, а всеки от братята — двуостра брадва с къса дръжка и нож в другата ръка. Аз изтеглих меча си, последен от всички. Доволен, Снори кимна и хвана дръжката на желязната врата. Нямаше нужда да повтаряме плана. Той беше простичък. Убивай всички.

Вратата се отвори със стържене на панти, ръсейки лед, и ние нахълтахме на стълбището отзад. Снори я затвори зад нас и аз стиснах очи, отделяйки момент да се насладя на простичкия екстаз да се махна от вятъра. Никоя зимна нощ в Червения предел не е била толкова студена като този коридор в Черната крепост, но без вятъра ми се струваше истински рай в сравнение с онова навън. Всички отделихме миг, дори няколко мига, да потъпчем на място, за да вкараме малко живец в краката си, и да разкършим ръце, за да им върнем част от изгубената гъвкавост.

Снори ни поведе — надолу по стълбите и по един дълъг коридор. Очаквахме да заварим повечето хора на Скършигребло на едно място. Така правят хората, когато са някъде на студено. Гушат се край камината, рамо до рамо, докато могат да понасят компанията си. При такава оскъдица на гориво нямаше да палят много огньове.

Макар че на много места вътрешните стени бяха покрити с лед, в Черната крепост ми се струваше горещо. Кожата ми пламтеше, животът се промъкваше обратно в ръцете ми и даже заплашваше да изпълни пръстите ми.

Арн запали малък фенер, с масло, което бяхме пазили грижливо по време на дългото си пътуване специално за тази цел. С неговата топлина може би Фин нямаше да умре през нощта. Стражът не беше носил никакъв източник на светлина, знаеше пътя си в тъмното.

На всяка врата спирахме и Снори изпробваше дръжката. Никоя не беше заключена, макар че някои заяждаха и отварянето им подлагаше на тихо изпитание силите на Снори. Първите две стаи се оказаха празни — бяха дълги и тесни, без никакъв намек за предназначението им, само липсата на камини подсказваше, че не са предвидени за обитаване. Третата беше пълна до тавана с блокове от същия базалт, който образуваше стените. Материал за ремонти. Четвъртата бе използвана за клозет, но не скоро — купчините замръзнали лайна не издаваха и най-слаба миризма.

Петата поддаде след тиха борба и за миг по коридора отекна силно стържене. Замряхме на място, очаквайки да чуем викове, но това не се случи. С възстановяването на тялото си бях започнал да осъзнавам ужаса на ситуацията. Това стана горе-долу по същото време, когато се стоплих достатъчно, за да мога да се разтреперя.

— Хел! — Снори се дръпна от частично отворената врата, лицето му бе очертано в зловещ релеф от фенера.

— Безопасно ли е? — попита Тутугу.

Снори кимна.

— Погледнете. — Даде ми знак да се приближа и вдигна фенера над главата си.

Картината ми напомни за леговището на Скилфар. Редица след редица фигури, толкова нагъсто, че опираха една в друга и си пречеха да паднат. Мъже, покрити с лед, със заскрежени бради, уловени във всяка възможна поза, от спящи на кълбо до сгърчени в агония, но повечето просто със сведени глави, застинали в онова непрестанно тъпчене, което познавах толкова добре от последните няколко дни.

— Хората на Олаф Рикесон?

— Трябва да са те… — Снори затвори вратата.

Следващите пет стаи също съдържаха замръзнали трупове, всички до един на воини. Бяха стотици. Мъртви от векове, но ледът ги бе сковал и опазил през годините. Чудех се дали духът, който някой некромант би съумял да върне в тях, няма да е още по-мрачен заради всичките тези животи, прекарани с дявола.

Четиризнаците се гушеха един в друг и моментната радост, която бяхме изпитали всички при избавлението си от вятъра, се стопи бързо на това мрачно място, заобиколени отвсякъде от древни мъртъвци.

Коридорът минаваше покрай две спирални стълбища, които се виеха нагоре и надолу в тесните си шахти. Снори ги подмина. Тази част от крепостта изглеждаше по-често използвана, по стените нямаше лед, а подът беше поръсен с пясък за по-добро сцепление.

Нямаше как да пропуснем или сбъркаме целта си. Въздухът се затопли, напои се с мириса на дим и готвено — нещо месно къкреше в гърне, доколкото можех да преценя. Устата ми моментално се напълни със слюнка. Дори само ароматът на тази топла храна вдъхна у мен желание да убивам за вечерята си. Вратата в края на коридора беше по-висока от страничните, осеяна с железни гвоздеи, и иззад нея се носеха приглушени звуци.

Спогледахме се и се наканихме да се организираме за нахълтването. Но както често става в живота, решението ни беше отнето. Един як викинг се появи без предупреждение, подхвърляйки през рамо някаква обида.

Ръката на Арн се стрелна и брадвичката, която бе носил толкова дълго на хълбока си, щръкна от тъмночервените къдрици на брадата на мъжа. Не изглеждаше съвсем реално. Снори и останалите се втурнаха напред без никакъв звук освен тупкането на ботуши по камък. Мъжът посегна към брадвата, докато кръвта шуртеше по гърлото му, и рухна под тях.

Открих, че стоя само с Тутугу до мен. Той ми се ухили смутено и се затича подир останалите. Това ме остави сам в коридор със замръзнали мъртъвци, натъпкани в стаите от двете ми страни. Отекна първият боен вик, радостният кръвожаден рев на Снори, докато другите нахълтваха през голямата врата зад него. Събрах целия кураж, който можах да намеря, и се втурнах след Тутугу с готов меч.

Зад вратата ни чакаше поразителна гледка. Толкова поразителна, че въпреки цялата насъбрана инерция Тутугу се закова на място и аз се натресох в гърба му, а мечът ми се оказа затиснат между нас. Двайсет или повече Червени викинги се бяха струпали в другия край пред голяма камина. Почти по цялата дължина на залата минаваха каменни маси и аз успях да си помисля само, че точно тук е бил доведен и окачен на стената Снори.

Хардангерците, или както ги наричат още, Червените викинги, произлизаха от племе по-тъмнокожо от ундоретите. Сред тях имаше повече червенокоси и тъмнокоси, бяха яки мъже, с широки гърди и тъпи муцуни. Нямаха брони, нито пък бяха въоръжени като за битка, но северните воини рядко се отдалечават на повече от една ръка разстояние от брадвите си и винаги носят по някой нож или малка брадвичка.

Снори вече беше скочил на масата вляво и тичаше по нея. Отсече главата на един мъж, седящ близо до вратата, и проряза бразда в лицето на друг, седнал от другата й страна малко по-нататък, близо до огъня. После се метна в тълпата край камината и брадвата му засвистя в големи кървави дъги. Хардангерците се пръснаха из залата, за да се отдалечат от него, като грабваха пътьом оръжията, само за да бъдат нападнати от четиризнаците, чиито брадви запроблясваха в светлината на огъня, докато сечаха плът.

Един четиризнак падна, покосен от обратния замах на чернокос викинг, който заби брадвата си във врата му. Мъжът беше страшно бърз, висок и жилав, с мускули като възлести въжета по мръсните ръце. Тутугу се втурна напред — крещеше като обзет от най-дълбок ужас — и заби брадвата си в гърдите на чернокосия преди той да е успял да измъкне своята от прешлените на четиризнака. Видях хардангерци да бързат покрай двете стени с извадени оръжия. Пътят им, изглежда, се събираше при вратата, където стоях аз. Това ме накара да се втурна между масите след Тутугу. Понякога настъплението е най-добрата форма на отстъпление. Без да искам, ритнах отсечената глава на първия убит мъж и тя се търкулна към мелето.

Алени дъги бяха разкрасили дъното на залата. Огънят димеше от пръски кръв и нечия ръка, която цвърчеше в него. Мъже отстъпваха от вихрушката остро желязо на Снори, някои със зейнали рани, с черва, сипещи се от разрези от слабините до рамото, други пищящи, с кръв, която швиртеше от отсечените им крайници толкова силно, че оцапваше тавана на пет крачки над главите ни. Трети се хвърляха срещу Снори и ундоретите със смъртоносни намерения, размахали брадви.

Каква врява, каква смрад, какви цветове! Стаята се завъртя около мен, олелията ту се усилваше, ту заглъхваше, и времето сякаш се забави. Тутугу изтръгна брадвичката си от гръдната кост на своя враг. Чух пукота, видях бликналата кръв и мъжът се строполи, протягайки ръце, с потъмняло от гняв лице, още неразбрал, че е мъртъв. Едър червенокос викинг с двуръчен меч се втурна срещу Тутугу. Зад мен трима прескочиха масите, двама отляво и един отдясно, нетърпеливи да намокрят остриетата си. Вратата вляво от голямата камина се отвори с трясък и през нея нахълтаха още викинги, първият с железен шлем, осеян с нитове и с кръстовиден предпазител за носа. Мъжът зад него вдигна голям кръгъл щит с шип в центъра. Зад тях се тълпяха още.

Копие щръкна от гърдите на един четиризнак, когато той се втурна към вратата. Силата на удара го отхвърли назад и бялата му коса се развя. Отнякъде по-наблизо върху мен пръсна кръв, изпълни очите ми, изпълни устата ми с вкус на сол и бакър. Чух някой да крещи и знаех, че съм аз. Червените викинги се сключваха около мен от всички страни и аз ги гледах през ален воал. Мечът ми се стрелна…

 

 

— Джал? — чух смътно през туптенето в ушите си, бумтенето в гърдите си, остротата на всеки поеман дъх. — Джал?

Виждах плочите, залети с кръв, а от черните връхчета на бретона пред очите ми капеше още.

— Джал? — Беше гласът на Снори.

Стоях прав. Ръката ми още стискаше меча. От двете ми страни имаше по една маса. И трупове с изтичаща кръв — някои под масите, някои проснати върху тях.

— Джал? — обади се нервно Тутугу.

— Той добре ли е? — попита някакъв близнак. Или може би вече просто Айн.

Вдигнах очи. Трима ундорети ме гледаха от безопасно разстояние, а Снори се озърташе към вратата, през която бяха дошли подкрепленията.

— Берсеркер! — Айн се тупна с юмрук по гърдите.

Снори ми хвърли една усмивка.

— Започвам да проумявам тази работа с героя от Аралския проход! — Тюленовите му кожи бяха разкъсани на бедрото и се виждаше грозна рана. Друг дълбок срез в някакъв мускул между рамото и шията кървеше обилно.

Раменете ми се разтрепериха неконтролируемо. Огледах стаята. Беше осеяна с мъртъвци. Около камината лежаха направо на купчини. Арн седеше на масата зад мен, смъртноблед, бузата му тъй лошо разкъсана, че през нея можех да видя развалените му зъби, половината избити от ченето. Разширяващата се алена локва около него ми подсказа, че зъболекарските проблеми са последната му грижа. Една дълбока рана на бедрото му беше засегнала артерията.

— Джал. — Арн ме дари с една натрошена усмивка. Думите му излизаха завалено заради раната на лицето. Свлече се почти грациозно. — Обаче беше велик изстрел, нали… Джал?

— Аз… — Гласът ми изневери. — Велик изстрел, Арн. Най-добрият.

Само че Убийствения прицел вече не ме чуваше. Беше напуснал този свят.

— Снори вер Снагасон! — раздаде се рев от вратата зад камината.

— Свен Скършигребло! — изкрещя в отговор Снори. Надигна брадвата си и се приближи към огъня. — Трябваше да знаеш, че ще се върна. За жена си, сина си, отмъщението си. Защо изобщо ме продаде?

— О, знаех. — Скършигребло звучеше доволно, което сега, след като странното чувство за откъснатост се разсейваше, призова обратно всичките ми страхове от онези кътчета на съзнанието ми, където ги бе натирила бойната лудост. — Не беше особено справедливо да те лишавам от битката ти, нали? Пък и ние от Хардангер обичаме златото. Освен това, разбира се, новите ми господари си имат разходи. Еликсирът, от който се нуждаят за своите мъртви в този студен климат, изисква масла от Арабия, а те трудно се намират. Човек трябва да плати добра пара за такива екзотични стоки.

Дори и замаян, разпознах подигравката. Той казваше на Снори, че сам е финансирал този ужас със собствената си плът и провал. Каквото ще да разправяха за Скършигребло, никой не го бе нарекъл глупак.

Айн, Тутугу и аз отидохме да застанем до Снори. Зад вратата имаше друга стая и по-голямата част от нея беше скрита за погледите ни. Един Червен викинг лежеше наполовина в едната стая, наполовина в другата, с разцепена глава. Айн издърпа копието от тялото на брат си — Трир, ако редът беше спазен.

— Има нещо повече, Скършигребло. Можеше да ме убиеш и пак да си получиш девет десети от кървавото злато, че и отгоре. — Снори млъкна, сякаш трябваше да положи усилие да зададе въпроса си. — Къде е жена ми? Момчето ми? Ако си ги наранил… — Тракването на челюстта му сряза думите и мускулите по бузите му заиграха.

Тутугу побърза да превърже Снори с ивици от някакъв плащ, а Айн го задържа, когато воинът понечи да тръгне напред. Снори отстъпи и им позволи да го направят — ако раната на рамото му не бъдеше затворена, скоро кръвозагубата щеше да го омаломощи.

— Има нещо повече — повтори Снори.

— Вярно е, Снори. — В гласа на Скършигребло се прокрадна оттенък на тъга. Въпреки репутацията си той говореше… царствено, като крал, говорещ от своя трон. Свен Скършигребло имаше глас на воин и мъдрец и го тъчеше като заклинание около нас. — Аз паднах. Знаеш го. И аз го знам. Превих се под вятъра. Но Снори? Снори вер Снагасон още стои гордо изправен, чист като есенен сняг, сякаш е излязъл от сагите, за да спаси всинца ни. А аз може да съм всякакъв, Снори, но съм преди всичко викинг. Сагите трябва да бъдат разказвани, героят трябва да има своя шанс да се изправи срещу дългата зима. Викинги сме ние — родени сме да устояваме срещу тролове, ледени великани, срещу морето. И срещу самите богове дори.

Снори мълчеше.

— Хайде, Снори. Да сложим край на това. Само ти и аз. Приятелите ти ще са свидетели. Аз съм готов и те чакам.

Снори тръгна напред.

— Не! — Аз го сграбчих за ръката и го задърпах назад с всичката останала ми сила. Проклятието припламна между нас и взривът разкъса ръкава му, а мен ме запрати назад през масата. Пред погледа ми затанцуваха мастилени и слънчеви петна. Мирисът на опърлен въздух изпълни ноздрите ми, остър и стипчив, и ме върна към улиците на Вермилиън, когато тичах, все едно всички дяволи на Сатаната ме гонеха по петите, а паветата се пукаха зад мен.

— Какво, в името на Хел? — Снори се врътна към мен.

— Това… — От устните ми излезе само шепот. Изкашлях се и заговорих пак. — Това е капан.

Айн се наведе и вдигна захвърления щит. Тутугу взе други два, окачени на стената.

— Това са последните ти мигове, Скършигребло! — извика Снори и Тутугу и Айн пристъпиха през вратата, държейки щитовете горе и долу.

Арбалетни стрели издумкаха в тях в мига, щом пазителите на Снори се озоваха в полезрението на стрелците. Снори нададе нечленоразделен рев, разблъска другарите си и се метна в съседната стая.

Последвах го, все още малко замаян. Ако бях с всичкия си, щях да легна до Арн и да се правя на умрял.

Свен Скършигребло стоеше в другия край на стая, по-малка от тази, от която идвахме, извисявайки се над тримата арбалетчици до себе си. Няма да кажа, че караше Снори да изглежда дребен, но със сигурност му пречеше да изглежда най-едър. Майка му сигурно е спала с тролове. Ама красиви тролове. С голямата си червеникавозлатиста брада, сплетена над гърдите, и свободно сипещата се коса Скършигребло приличаше досущ на викингски крал, чак до позлатения ръб на очукания си железен нагръдник. В едната си ръка държеше внушителна брадва, а в другата — железен щит с размерите на поднос, гладък и дебел.

Айн се втурна към двамата мъже отляво, Тутугу нападна онзи вдясно. Свен Скършигребло тръгна напред да пресрещне Снори.

Не можеш да направиш кой знае какво срещу замахнала към теб брадва с вложена в нея мъжка сила. Най-добрият ти избор е да убиеш собственика на брадвата преди да е довършил замаха си. Ако си с меч, можеш да пронижеш противника. Но ако също като него си въоръжен с брадва, тогава изглежда най-добрият възможен съвет е „замахни по-бързо и се надявай“. А разбира се, за да замахнеш към някого, трябва да си на определено разстояние от него — същото, от което се нуждае той, за да замахне към теб.

Снори разполагаше с друго решение. Протегна брадвата си напред, като тичаше по-бързо, отколкото е възможно за човек, готвещ се да замахне. Тази бързина обърка сметките на Скършигребло и острието му закъсня с част от секундата. Горната част на дръжката му се удари във вдигнатото рамо на Снори, а в същото време брадвата на Снори срещна шията на Скършигребло — не с острия си ръб, а приклещи гърлото му с рогата на острието.

Това би трябвало да е краят. Тясно парче метал, притиснато към гърлото ти от един изключително силен мъж. Някак си обаче Скършигребло успя да цапардоса с щита си Снори по главата и залитна назад, притиснал ръка към шията си. И двамата би трябвало да паднат, но вместо това останаха на крака, олюлявайки се, след което пристъпиха да се сборят като мечки.

Айн беше убил единия от своите противници и сега се боричкаше с втория. И двамата стискаха ножове и се опитваха да ги забият в лицето на мъжа отсреща, като същевременно му пречат да направи същото. Тутугу беше убил своя враг, но Червеният викинг бе успял да метне камата си преди Тутугу да му разцепи главата. Не виждах колко тежка е раната, но скоростта, с която кръвта бликаше през ръцете на дебелака, притиснали корема му, говореше, че не е никак лека.

Двамата исполини стояха, сплели пръсти, и се напрягаха един срещу друг. С мораво лице и пръскайки алена кръв с всяко рязко издишване, Скършигребло натисна Снори надолу, сантиметър по сантиметър. Мускулите и на двамата бяха изпъкнали, вените им — издути до пръсване, те пъшкаха и се мъчеха да си поемат дъх. Изглеждаше, че костите просто трябва да поддадат — че с внезапно изпращяване тези безгранични сили ще прекършат нечии крайници, — но единственото, което ставаше, бе, че малко по малко, с избиваща през превръзките му кръв, Снори поддаваше, докато изведнъж се озова на колене, а Скършигребло продължаваше да го натиска надолу.

Тутугу отдели едната си окървавена ръка от корема и се наведе мъчително бавно да си вземе брадвата. Скършигребло, сякаш без изобщо да погледне, ритна назад и счупи коляното на ундорета. Тутугу рухна с писък. Снори опита да се надигне и успя да стъпи на единия си крак, но Скършигребло с рев го натисна обратно.

Айн и противникът му още се търкаляха по пода, и двамата нарязани. Погледнах към меча си, вече ален от върха до дръжката. „Това там е Снори“, трябваше да си кажа. Другар в продължение на безчислени мили, през седмици на несгоди и опасности… Скършигребло го натисна още по-надолу. И двамата виеха животински заплахи. Внезапно извъртане и изведнъж Свен Скършигребло бе стиснал гърлото на Снори във великанската си десница, а Снори се замъчи да откъсне пръстите му от шията си.

Скършигребло беше открит. С наведена глава.

— За бога, Джалан, просто го направи! — Трябваше да изкрещя думите на себе си. И, отпърво неохотно, набирайки скорост, аз се затичах към тях, вдигнал меча над главата си. Не бях искал да улучвам мъжа в кулата, дори и със стрела от сто крачки. Но исках Свен Скършигребло да умре, тук и сега, и щом трябваше аз да го направя…

Замахнах с две ръце надолу, острието ми разцепи въздуха и някак си в същия този момент Скършигребло изтръгна лявата си ръка от хватката на Снори и вдигна щита си. Мечът отскочи със звън от него, сякаш бях ударил по камък, и се изплъзна от пръстите ми. Великанът блъсна Снори назад с ръката, с която все още го стискаше за гърлото, а после замахна бързо и ми нанесе удар точно под сърцето, едновременно с широките си кокалчета и с ръба на щита си. Въздухът ми излетя с изпъшкване, усетих чупене на ребра и се сринах все едно са ми прерязали ахилесовите сухожилия.

От пода видях как Скършигребло захвърли щита и стисна Снори за гърлото и с другата си ръка. Успях да си поема дъха, който Снори не можеше. Въздухът нахлу със свистене в мен като киселина, излята в дробовете ми, и счупените ми ребра изстъргаха.

Свен Скършигребло започна да тресе Снори, отначало бавно, а после все по-яростно. Лицето на Снори вече потъмняваше от душенето.

— Трябваше да си останеш надалеч, Снори. В Севера няма друг като мен. Нужно е нещо повече от едно момче, за да ме съкруши.

Виждах как животът напуска Снори, ръцете му увиснаха безсилно, но единственото, което можех да направя, бе да си поема още един дъх. Айн се беше строполил край врага си и двамата лежаха изнемощели. Тутугу лежеше в локва от собствената си кръв, виждаше всичко, но не можеше да помогне.

— Време е да умреш, Снори. — И мускулите по ръцете на Скършигребло се издуха и затегнаха хватката, която бе в състояние да прекърши гребло.

Някъде, невидимо за нас, слънцето залезе.

Снори вдигна ръце. Дланите му се сключиха около китките на Скършигребло и там, където докоснаха хардангереца, плътта му почерня. От устните на Скършигребло се изтръгна ръмжене. Снори вдигна очи и откъсна пръстите от шията си. После дръпна рязко надолу и и двете предмишници на Скършигребло се счупиха с пукот и костите щръкнаха от кървавото месо. Един удар с опакото на ръката и Свен се просна до Тутугу.

— Ти ли? — Гласът на Снори се сливаше с този на Аслауг, докато той се надигаше на крака. — От мен трябва да се бои Северът. — Държеше захвърления щит, а в очите му имаше единствено мрак.

— Така е по-добре. — Свен Скършигребло успя да се изсмее. — Така е по-добре. Може дори да имаш шанс. Размажи ги, Снори, прати ги виещи обратно при Хел!

Снори коленичи до Скършигребло и се приведе към него.

— Те вдъхнаха страх у мен, Снори, проклети да са. Боговете да ги прокълнат всичките дано.

— Къде е Фрея? — Снори хвана Скършигребло за гърлото и фрасна главата му в пода. — Синът ми? Къде е той? — Всеки въпрос бе изреван в лицето на победения.

— И сам знаеш! — изплю кървавия отговор Скършигребло.

— Ще ми кажеш ти! — Снори опря палци в очите на Скършигребло.

В този момент припаднах, точно когато Снори започна да натиска, а Скършигребло нададе писък, който беше наполовина смях.

Онези мрачни и безпаметни моменти бяха единственият ми спокоен период в Черната крепост. И отминаха бързо, може би за броени секунди.

— Време е да умреш, Скършигребло. — Снори стоеше приведен над поваления великан.

Разнесе се влажно гъргорене, после се чу:

— Изгори мъртвите…

Свен Скършигребло нямаше време за повече. Снори му смаза черепа с един мощен удар на тежкия щит.

— Снори. — Можех само да шепна, но той вдигна очи. Мракът се оттичаше от тях и ги остави бистри и леденосини.

— Джал! — Въпреки раните си той се озова до мен за миг и сграбчи качулката на шубата ми, глух за моите протести. За момент си помислих, че ще ми помогне, но вместо това той ме завлече до Айн.

Червеният викинг редом с Айн ми изглеждаше достатъчно мъртъв, но Снори взе ножа от ръката му и му преряза гърлото за по-сигурно.

— Жив ли си? — Обърна Айн и го зашлеви. Айн простена и отвори очи. — Добре. Какво можеш да направиш за него, Джал?

— Аз ли? — Вдигнах ръка. Не знам защо — може би да отхвърля предложението — и открих, че съм намушкан високо в бицепса. — По дяволите! — Претъркулването се оказа агония, но ми даде възможност да потвърдя още един смътен спомен от червената мъгла на битката — бях порязан и по бедрото. — Ами че аз съм по-зле от Айн. — С раните, които бях понесъл, без да разбера или да ги помня, това почти отговаряше на истината. Само че Айн беше намушкан в гърдите. При всяко вдишване и издишване от раната излизаха мехурчета и засмукващи звуци. Беше от онези, които убиват.

— Той е по-зле, Джал. Освен това не можеш да изцериш себе си. Това го знаем.

— Не мога да изцеря никого, без почти да умра. Това ще ме убие. — Макар че така поне всеки дъх щеше да престане да е мъчение. Някой беше напълнил тялото ми с натрошено стъкло. Бях сигурен в това.

— Тук магията е по-силна, Джал. Сигурно си я усетил как се опитва да се изтръгне на воля. Почти я виждам как сияе в теб. — Гласът му звучеше умолително. Не молеше за себе си, никога не би го сторил, а за последния си сънародник.

— Ису! Хора, вие ще ме погубите! — И плеснах ръка върху раната на Айн, по-силно от необходимото.

Дланта ми пламна на мига, толкова ярко, че не можех да я гледам, и всяка моя болка се превърна в агония, а тази в ребрата не подлежеше на описание. Дръпнах ръката си почти веднага, задъхан и проклинащ, а от устата ми капеше кръв и слюнка.

— Добре. А сега Тутугу! — Пак усетих влачене. Гледах с едно око как Айн се надига с мъка и опипва гладката, но окървавена кожа там, където ножът се бе врязал през ребрата му.

Снори ме остави до Тутугу и погледите ни се срещнаха. И двамата бяхме прекалено слаби, за да говорим. Викингът, който поначало си беше блед, сега лежеше бял като скреж. Снори го извъртя без никакво усилие. Дръпна ръката му от раната на корема и неволно си пое рязко дъх.

— Зле е. Трябва да изцериш това, Джал. Останалото може да почака, но тази рана ще забере. Червата са срязани.

— Не мога. — По-лесно щеше да ми е да пробода с нож ръката си или да лапна жив въглен. — Ти не разбираш…

— Той ще умре! Знам, че състоянието на Арн беше безнадеждно, но това тук е бавна смърт — и ти можеш да я спреш.

Снори продължи да говори. Думите му прелитаха покрай ушите ми. Тутугу не казваше нищо, само ме гледаше, както го гледах и аз; двамата легнали на каменния под, прекалено слаби, за да помръднем. Спомних си го на планинския склон над Тронд, как ми казваше, че би избягал от всяка битка, ако краката му били по-дълги. Сродна душа, човек, изпълнен със страхове почти колкото мен, но въпреки това беше тръгнал на война към Черната крепост.

— Млъкни — казах на Снори. И той млъкна.

Айн дойде при него, движеше се с предпазливостта на старец.

— Не мога да го направя. Наистина не мога. — Насочих поглед към лявата си ръка. Другата по някаква причина все още стискаше меча: сигурно бе залепнала за него от всичката кръв. — Не мога. Но никой мъж не бива да отива във Валхала с курвенска шарка. — Посочих с поглед.

Най-сетне Айн схвана намека. Зажумях, заскърцах със зъби, стиснах каквото можеше да се стисне и той хвана ръката ми и я сложи върху разреза на корема на Тутугу.

Това, което последва, накара церенето на Айн да изглежда проста работа.