Марк Лорънс
Принцът на глупците (11)

10.

По първи зори лагерът на цирка вече беше наполовина вдигнат. Никой от циркаджиите нямаше желание да остава и очаквах доктор Тапрут да намери ново място за престой при следващото им минаване оттук.

Чери се върна със слона, докато чаках Снори край портата на нивата. Джуджето беше заело отново поста си и двамата се мъчехме да се измамим взаимно на карти. Станах и й помахах. Сигурно й се беше наложило да чака до разсъмване, за да намери обратния път. Изглеждаше изтощена, гримът й беше размазан и образуваше тъмни ивици около очите й. Един джентълмен обаче се опитва да не забелязва тези неща и аз се приближих бързо, за да я хвана, когато се свлече от гърба на животното. Усещането за нея в ръцете ми беше толкова хубаво, че съжалих, задето се налага да тръгвам.

— Моите благодарности, милейди. — Оставих я на земята и отстъпих от търсещия хобот на слона. Този звяр адски ме изнервяше, а и смърдеше. — Добро момче! — Плеснах го по сбръчкания хълбок и отскочих пак към портата.

— Момиче е — каза Чери. — Нели.

— Аха. Че как иначе би могла да се нарича? — Спасен от танцьорка, яхнала женски слон. Нямаше да добавям това към историята на героя от Аралския проход.

Чери хвана повода на слоницата и я поведе към лагера, като ми хвърли един последен порочен поглед, който ме накара да закопнея за поне още една нощ с нея.

Снори се появи миг по-късно.

— Страшна работа са това слоновете! — Поклати глава.

— Би могъл да си вземеш един вкъщи — предложих.

— Ние си имаме мамути. Още по-големи са и са покрити с козина. Досега не съм ги виждал, но вече искам да ги видя. — Погледна към лагера. — Изразих съболезнованията си на майката. В такива моменти няма какво да се каже, но въпреки това е по-добре да се каже нещо, отколкото нищо. — Плесна ме по рамото прекалено свойски. — Трябва да вървим, Джал, гостоприемството на нашите домакини вече се изчерпва. Освен ако не искаш да купиш коне?

— С какво? — Издърпах джобовете си навън. — Ошушкаха ме.

Снори сви рамене.

— Онзи медальон, с който постоянно си играеш, би могъл да купи десет коня. И то хубави.

— Че аз почти не го докосвам. — Замигах насреща му и си отбелязах наум да не забравям за зорките му очи. Не си спомнях да съм поглеждал медальона и веднъж, откакто се срещнахме. — Освен това няма никаква стойност. — Съмнявах се, че дори онзи старец на пътя би заменил магарето си срещу медальона и една сребърна крона в добавка.

Севернякът сви рамене и понечи да тръгне. Побутнах го по ръката.

— Тапрут е дошъл да ни изпрати.

Доктор Тапрут се приближи. Изглеждаше някак неловко на открито, изваден иззад писалището си. От двете му страни вървяха двама мъже, повели конете си — белезникав кон и кафява кобила. Първият беше лъвоукротителят, когото бяхме срещнали в синевата на палатката на Тапрут, а вторият — огромен здравеняк, който явно заемаше длъжността силач — същата, за която в началото бяха сметнали, че кандидатства Снори. Зачудих се дали добрият доктор не очаква някакви неприятности.

— Тапрут. — Снори сведе глава. Краденият меч сега висеше на кръста му, окачен на някакво приспособление от въжета и ивици кожа.

— Аха! Нашите пътници! — Тапрут вдигна поглед към своя силач, сякаш го претегляше срещу Снори. — Тръгвате на север, значи. Глей, глей!

Нито един от двама ни нямаше какво да отговори на това. Тапрут продължи:

— Преследвани от зла сполука може би? От онази, която пълни и изпразва гробове. Глей, глей! — Ръцете му се движеха така, сякаш правеха всяко нещо, което описваше. — Това би била ценна информация. Вчера по пладне тази информация би се отплатила. — Скръбта му изглеждаше почти прекалено съвършена, почти карикатурна. Тревожеше ме фактът, че не можех да определя дали смъртта на бебето означава нещо за него, или не. — Както и да е, белята стана. — Той млъкна, обърна се да си върви, но спря и се извъртя пак към нас. — Нероден! — Вече почти викаше. — Довеждате нероден в света? Как… — Овладя се отново и продължи с делничен тон: — Това не беше хубаво. Хич не беше хубаво. Трябва да се махнете далеч оттук. И то бързо. — Посочи двата коня и спътниците му пристъпиха напред и ни подадоха юздите. Аз хванах юздите на белезникавия. — Дължите ми двайсет крони, принце. — Тапрут наклони лекичко глава. — Знам, че ще ги покриете.

Огледах коня си, потупах го по шията, опипах месото по ребрата му. Доста прилична кранта. Снори стоеше вдървено до своята, сякаш се чудеше дали няма да го ухапе.

— Моите благодарности — казах и се метнах на седлото. Двайсет жълтици бяха справедлива цена. Малко соленичка, но справедлива предвид обстоятелствата. На конски гръб се чувствах по-добре. Бог ни е дал конете, за да можем да бягаме по-бързо.

— Най-добре не се бавете по пътя — вие се намирате в центъра на буря, млади принце, не се съмнявайте. — Тапрут кимна, като че ли аз говорех, а той се съгласяваше. — Мнозина имат ръка в тази работа, много пръсти са топнати в гърнето. И бъркат ли, бъркат. Сива ръка зад теб, черна ръка на пътя ти. Ако одраскаш малко по-надълбоко обаче може би ще откриеш синьо под черното и червено под сивото. А още по-надълбоко? Стига ли по-дълбоко? Кой знае? Не и този стар цирков собственик. Може би всичко стига по-дълбоко и от най-дълбокото, до безкрай. Само че аз съм стар, очите ми отслабват и могат да видят само толкова.

— Ъъъ. — Това ми се струваше единственият разумен отговор на безсмисленото му словоизлияние. Вече разбирах кой е обучавал гадателката на цирка.

Тапрут кимна на моята мъдрост.

— Да се разделим като приятели, принц Джалан. Кендетите винаги са били и ще бъдат сила в Червения предел. — Протегна тънката си ръка и аз побързах да я стисна, защото подозирах, че за него е истинско мъчение да я държи неподвижна толкова дълго. — Е, това е! — каза той. — Със съжаление научих за смъртта на майка ви, принце. — Пуснах ръката му. — Беше твърде млада — твърде млада за острието на убиец.

Премигнах насреща му, кимнах и смуших коня, за да го подкарам по пътеката.

— Хайде, Снори — подвикнах през рамо. — Това е същото като да гребеш.

— Първо ще повървя малко — измърмори той и ме последва, повел за юздите своята кранта.

Признавам, че донякъде съжалявах, че оставяме цирка. Харесваха ми хората тук, атмосферата на мястото, пък макар и да беше винаги в движение. И разбира се, танцьорките. Въпреки това на устните ми играеше лека усмивка. Хубаво беше да знам, че дори огромният запас от информация на Тапрут му изневерява от време на време. Майка ми беше умряла от текливка. Докоснах подутината на жакета си, където се намираше медальонът с маминия портрет. Текливка.

Допирът изведнъж ме накара да изпитам безпокойство и усмивката ми се стопи.

 

 

Стигнахме до главния път и свихме назад по него, водени от указанията на джуджето картоизмамник на портата. Нито един от двама ни не проговори, докато не стигнахме купчината слонски изпражнения, които ми бяха подсказали за близостта на цирка.

— Значи не можеш да яздиш, а?

— Никога не съм се опитвал — отвърна Снори.

— Дори не си се качвал на кон? — Трудно ми беше да го повярвам.

— Изял съм много — отбеляза той.

— Това не помага.

— Че колко трудно може да бъде? — попита Снори, без да прави никакъв опит да открие отговора.

— Не и колкото да скачаш върху мечки, предполагам. За щастие аз съм най-добрият ездач в Червения предел и съм отличен учител. — Посочих стремето. — Сложи си крака там. Не този, за който се сети най-напред — другия. Качвай се и гледай да не паднеш.

Уроците продължиха бавно и за чест на Снагасон трябва да кажа, че той не падна. Вярно, тревожех се, че може да изкриви ребрата на добичето с тези негови мускулести бедра, но в крайна сметка Снори и конят стигнаха до неспокойно примирие, при което на лицата и на двамата се изписаха насилени усмивки и те започнаха да се движат напред.

Докато слънцето прехвърли зенита си, вече виждах, че севернякът страда.

— Как е ръката?

— Не ме боли толкова, колкото бедрата — изсумтя той.

— Може би ако отпуснеш малко хватката и оставиш бедното животно да диша…

— Разкажи ми за Роун — прекъсна ме той.

Свих рамене. Нямаше да стигнем границата преди утре вечер и последната миля би била достатъчна да му разкажа всичко, което си струва да се знае за онова място, но изглежда, той имаше нужда от нещо, което да го разсее от болежките му.

— Няма кой знае какво за разправяне. Ужасно място. Храната е лоша, мъжете са груби и невежи, а жените — кривогледи. И са крадци до последния човек. Ако стиснеш ръката на някой роунец, после си преброй пръстите.

— Никога не си ходил там, нали? — Той ми хвърли поглед през рамо с присвити очи, а после се люшна обратно, за да се задържи върху седлото.

— Не ме ли чу какво казах? Защо ще ходя на такова място?

— Не разбирам. — Той рискува да хвърли още един поглед назад. — Роунските крале са основали Червения предел, нали така? И не бяха ли роунците тези, които ви спасиха от скоронско нашествие? На два пъти?

— Едва ли! — Но сега като го спомена, у мен се пробуди блед спомен за твърде горещи дни в Сивата стая с учителя Маркъл. — Подозирам, че един принц на Червения предел знае малко повече за тукашната история от някакъв си… хаулдр от замръзналите склонове на някакъв фиорд. — Признавам, че бях проспал повечето уроци по история на Маркъл, но вероятно щях да забележа подобно нещо. — Както и да е, лошо племе са.

За да сменя темата на разговора и тъй като всеки път, щом се озъртах назад, въображението ми криеше чудовища в сенките, повдигнах въпроса за преследването.

— Когато налетях на теб, онази пукнатина, дето ме гонеше… тя беше родена от заклинанието на Мълчаливата сестра.

— Вече ми го каза. Заклинанието, която тя направила, за да убие всички в онази твоя опера.

— Ами… да, щеше да убие всички, но не мисля, че това е причината тя да прокълне мястото. Може би целта й не е била да ни изтреби до крак — може би е имала една мишена, а останалите просто сме се намирали на пътя й. Възможно ли е онова, което е искала да убие, да ни е проследило до цирка?

Снори повдигна вежди, после се намръщи, накрая поклати глава.

— Онзи нероден беше новообразуван, от детето на Дейзи. Не ни е проследил.

Това ми звучеше малко по-обнадеждаващо.

— Само че… то не стана ей така случайно, нали? Тези неща не трябва ли да са много редки? Нещо го накара да се случи. Нещо, което се опитва да ни убие.

— Вашата Червена кралица събираше разкази за мъртвите. Знае, че Рагнарьок е съвсем близо — последната битка иде. Крои планове против Мъртвия крал и вероятно той също крои планове против нея. Може би Мъртвия крал знае за нас, може би знае, че сме се запътили на север и носим със себе си магията на вещицата. Може би знае, че сме се насочили към Горчивия лед, където се събират неговите мъртъвци. Може би иска да ни спре.

Макар че успешно бях отклонил разговора от Роун, нищо в думите на Снори не ме успокояваше. През следващите няколко мили предъвквах казаното от него и вкусът му беше горчив. Преследваха ни, знаех това; усещах го в кръвта и костите си. Онази твар от операта ни дебнеше и докато бягахме пред нея, ние се носехме презглава към онова, което Мъртвия крал бе поставил на пътя ни.

 

 

Ден по-късно срещнахме първите представители на типа роунци, за които предупреждавах Снори. Стражева будка с петима роунски войници беше долепена до голям хан, разположен напряко на границата. От другата страна на хана се намираше нашата собствена стражева будка с четирима войници на Червения предел. През повечето дни двете групи вечеряха заедно в двата края на дълга маса, през която минаваше граничната линия, маркирана с лъскави гвоздеи, забити в дъските.

Представих се за беден благородник, тъй като никой от тях не би познал принц на Червения предел и можеше да се обидят, мислейки, че ги вземам на подбив. Предполагам, че бих могъл да им покажа златна крона с лика на баба и да ги убедя в семейната прилика, но не разполагах с такава. Нито пък със сребърна. А на медните беше изобразена предимно кулата Пакс или крал Голот, който управлявал преди баба и който изобщо не приличаше на дъщеря си, нито пък на мен.

В хана Снори не говореше много. Напрежението му беше явно: тревожеше се, че може да е пристигнала вест да не го пускат през границата. Похарчихме останалите ми медници за скромно ядене — зелева супа и някакво загадъчно месо, а после преминахме в Роун, който — въпреки опасенията ми — приличаше много на Червения предел, само дето хората имаха склонност да проточват дразнещо „р“-то.

Привечер стигнахме до първия роунски град. Беше с доста прилични размери и носеше скучното име Мелничарово. Подкарахме конете с бавен ход по разкаляната главна улица, претъпкана с търговци, пътници и граждани. Снори изви към една ковачница, отворена към улицата, от която ехтяха удари на чукове.

— Трябва да ти купим меч, Джал. — Беше започнал да ме нарича Джал; не „принце“, нито пък „принц Джалан“, а само „Джал“. Не му показвах, че това ме дразни, защото тогава щеше да го прави също толкова често, само че с по-широка усмивка. — Как се справяш с мечовете?

— По-добре, отколкото ти с конете — отвърнах.

Снори изпръхтя и кобилата му се присъедини към него. Беше я кръстил Слейпнир, на някаква си езическа кранта, и двамата май се погаждаха, въпреки че той яздеше като голям пън, сложен в седлото, и тежеше кажи-речи колкото самата нея. Снори слезе и ефектът до голяма степен приличаше на падане на гореспоменатия пън от мястото му.

— Я покажи. — Той изтегли меча си и ми го протегна с дръжката напред.

Огледах се.

— Не можеш току-така да размахваш мечове на главната улица. Някой ще си загуби окото! И то само ако стражарите не ти скочат преди това.

Снори изглеждаше озадачен, сякаш на някой от заледените склонове на Севера това би било най-естественото нещо на света.

— Това е ковачница. — Той махна към сградата. — Ковачът прави мечове. Хората сигурно непрекъснато ги изпробват тук. — И отново ми протегна дръжката.

— Съмнявам се. — Продължавах да стискам здраво юздите. Кимнах към масите с изложената по тях стока — там имаше само сърпове, куки, гвоздеи и други домашни пособия. — В такъв голям град може би има ковач оръжейник. Обаче не е този.

— Ха! — Снори посочи един меч, висящ в сумрака под тентата. — Ковачо!

Чул кънтящия глас на Снори, ковачът се появи — нисък мъж, облян в пот, с яки ръце, разбира се, но иначе изненадващо приличаше на книжовник.

— Добър вечер.

— Ще изпробвам ей оня меч. — Снори посочи висящото оръжие.

— Поправям го за Гарсън Хост — каза ковачът. — Заглаждам нащърбеното, правя му нов ръб. Не е за продан.

— А така, не му уйдисвай на акъла. — Кимнах одобрително на мъжа.

Ковачът прехапа устна. Бях забравил, че роунците винаги търсят възможност да съборят по задник един жител на Червения предел и че за простолюдието няма нищо по-хубаво от това да гледат как някой по-високопоставен яде пердах. От моя страна би било по-мъдро да си държа езика зад зъбите. Снори може да беше чужденец, но поне не бе извършил ужасния грях да е чужденец от съседна страна.

— Бе кат’ си помисля, Гарсън едва ли го интересува дали ще загладя три щръбки на меча му или пет. — Ковачът отиде до меча и посегна да го свали.

Примирен с участта си, аз слязох от коня и хванах дръжката, която Снори тикна отново към мен. По принцип, когато животът ми не е в опасност, не съм толкова лош боец. На тренировъчния плац, с тъпи мечове и достатъчно подплънки, се справям доста добре. Всъщност повече от добре. Но всички онези уроци изтекоха по единия ми крак в единствения ден, когато ми се е налагало да развъртя наистина меча. Докато се врязвахме в онези скоронски войници горе в Аралския проход, неподправеният ужас помете цялото ми обучение само за миг. Имах пред себе си големи ядосани мъже с остри мечове, които наистина искаха да секат парчета от мен. Чак когато видиш зейнала червена рана и всички сложни дреболии в тялото на един човек разсечени и накълцани, и осъзнаеш, че никога вече няма да се съединят отново, и повърнеш последните си две яденета върху камъните… чак тогава разбираш истински какво правят мечовете и ако си разумен човек, се заклеваш никога повече да нямаш нещо общо с тях. Не помня нищо от битката в Аралския проход, освен разбъркани замръзнали мигове — проблясваща стомана, алени дъги, ужасени лица, един мъж, който се дави в кръв, отстъпвайки от мен… и разбира се, писъците. Чувам ги и до днес. Всичко друго от битката ми е бяло петно.

Снори взе новия меч в здравата си ръка и мушна към мен. Аз го отбих. Той се ухили и нападна отново. Няколко минути си разменяхме удари и парирания и дрънченето на стомана накара повечето хора по улицата да спрат и да извърнат глави към нас.

Обикновено физическата сила, макар и важна, не е основният фактор в боя с меч, дори и при по-тежки оръжия, каквито използвахме ние. При рапирата всичко е бързина, но дори и при дългия меч бързината е по-важна от прекомерната сила, стига, разбира се, да имаш силата да го въртиш. Един добре обучен боец би извлякъл далеч по-голяма полза от малко повече умения и скорост, отколкото от много повече сила. В края на краищата мечът представлява лост. При Снори обаче силата беше фактор. Той използваше достатъчно простички движения, но при блокирането им ръката ме заболяваше, а първият удар, в който вложи истинско усърдие, едва не изби меча от ръката ми. Въпреки това съвсем скоро стана ясно, че аз притежавам по-големи фехтовачески умения с дясната си ръка, отколкото севернякът с лявата.

— Добре! — Снори сведе оръжието си. — Много си добър.

Помъчих се да не се ухиля на похвалата му.

— Баба настоява цялото й семейство да е добре обучено във военните изкуства. — Независимо дали иска, или не… Спомням си безкрайните си тренировки като млад принц, как стисках дървения меч, докато не ми излязат пришки, и ядях безмилостен пердах от Мартус и Дарин, които приемаха това като част от своите задължения на по-големи братя.

— Задръж меча — каза Снори. — Ще го използваш по-добре от мен.

Присвих устни. Стига притежаването на меч да не означаваше, че трябва да го използвам, такова споразумение ме устройваше. Определено щях да изглеждам по-наперен с меч на кръста. Наведох острието така, че светлината пробяга по него. На едно място металът беше потъмнял. Може би там, където се беше впил в неродения, когато Снори замахна към тялото му. Изтласках този спомен от ума си.

— Ами ти? — попитах, загрижен повече за своята безопасност, отколкото за неговата.

— Ще си взема нещо друго. — Обърна се към ковача, който не се опита да скрие разочарованието си, че не е видял как огромният викинг ме смазва от бой.

— Не можеш да си позволиш друг меч! — Всъщност не можеше да си позволи нищо — беше прекарал месеци в затвора преди скорошното си бягство. Което едва ли бе най-доходоносното занимание.

— Прав си. — Снори върна меча на ковача. — Така или иначе той не се продава. — Кимна към ковачницата. — Имате ли хубава брадва? Бойна брадва, не за цепене на дърва.

Докато ковачът отиваше да порови из стоката си, Снори извади кесийка, окачена с връв на шията му. Приближих се да видя какво има. Сребърници! И то поне пет.

— Кого уби за тези? — Намръщих се, по-скоро от мисълта, че Снори е по-богат от мен, отколкото от мисълта за грабеж, придружен с насилие.

— Аз не съм крадец. — Снори свъси вежди.

— Добре де, ще го наречем плячкосване — казах.

Снори сви рамене.

— Земите на викингите са бедни, почвата — оскъдна, зимите — сурови. Затова някои наистина посягат и взимат от слабите. Вярно е. Ние, ундоретите, обаче предпочитаме да взимаме от силните — те имат по-хубави неща. На всяка галера, потеглила към далечни брегове, се падат поне десет, тръгнали да грабят близките ни съседи. Викингските народи хабят силата си основно един срещу друг и винаги е било така.

— Не отговори на въпроса ми.

— Взех от силните! — Снори се ухили и посегна за брадвата, която му донесе ковачът. — Помниш ли онзи едър мъж, дето беше с Тапрут, когато си тръгвахме? Роналдо Удивителния? Силача на цирка. — Това не беше брадва на северняк, а прилична пехотинска брадва, с триъгълно острие и ясенова дръжка, обкована с желязо и потъмняла от старост. Брадвата винаги е била селяшко оръжие, но тази поне беше направена за селяк, зачислен в армията на някой лорд. Снори я развъртя и тя засвистя притеснително близо до масите със стока, моя милост и ковача. — Роналдо Удивителния се обзаложи с мен за нещо, свързано с проява на сила. Не спечели. Онова джудже каза, че вече ще го наричат Роналдо Удивения! — Снори вдигна брадвата и поднесе острието до ухото си, сякаш се вслушваше в него. — Ще я взема.

— Три. — Ковачът вдигна съответния брой пръсти все едно Снори не говореше имперския език.

— Той те ограбва! Три сребърника за нещо, което представлява по същество фермерско пособие?

Снори обаче подаде монетите.

— Никога не се пазари за цената на оръжие. Купи го или не го купувай. Остави споровете за момента, когато вече го притежаваш!

— Ще трябва да ти вземем меч — казах. — Когато средствата ни го позволят.

Снори поклати глава.

— За мен брадва. Мечовете те подлъгват да си мислиш, че можеш да се отбраняваш. Докато с брадва можеш единствено да атакуваш. Така ме е нарекъл баща ми. Снори. Означава „атака“. — Вдигна брадвата над главата си. — Хората си мислят, че могат да се отбраняват срещу мен — но когато почукам, отварят.

 

 

— Какво, по дяволите, представляват тези неродени? — Минаха цели три дни, докато задам въпроса. Бяхме влезли в град Пентакост, на стотина мили от границата. Снори все още яздеше като пън, но за щастие също така търпеше като пън и не пророни нито една дума на оплакване. Дъждът ни беше заварил на пътя и през последните десет мили се сипеше връз главите ни, затова излязохме от конюшнята прогизнали и сега стояхме насред наши собствени малки езерца пред празната камина на кръчмата „Роунският крал“, а от телата ни леко се издигаше пара.

— Не знаеш ли? — Снори повдигна мокрите си вежди и приглади нагоре полепналата по челото му коса, след което изтръска водата от пръстите си.

— Не. — С мен често е така. Имам лошия навик да изтривам неприятните неща от ума си — правя го още от дете. Искрената изненада е много полезна, когато си изправен срещу неприятно задължение. Разбира се, ако става дума за неплатени дългове, това може да доведе до счупени пръсти. Че и нещо по-лошо. Предполагам, че то си е един вид лъжа — да лъжеш себе си. А мен много ме бива в неистините. Често казват, че добрите лъжци вярват наполовина в лъжите си — което ме прави най-добрият, защото ако повтарям една лъжа достатъчно често, мога накрая съвсем да повярвам в нея, без никаква половинчатост! — Не знам.

По време на пътуването ни, главно по унили кални пътища и покрай ужасни малки ферми, отделих доста време да си припомням прелестите на Чери и приятното изследователско чувство на Лоула, но за инцидента при гробовете… нищо, само бегъл спомен как Чери ни се притече на помощ, яхнала слоницата. Десетки пъти си представях подскачащите й цици, докато профучаваше покрай нас. Беше нужно тричасово мокрене в края на тридневна езда, за да накара неродения да изплува в ума ми с дразнеща настойчивост, която най-сетне ме подтикна да задам въпроса. Истината едва ли можеше да е по-лоша от онова, което бе започнало да рисува въображението ми. Или поне се надявах.

— Как може да не знаеш? — настоя Снори. Не удари с юмрук по масата, но знаех, че му се иска.

Той се беше оказал идеалният спътник за човек като мен, който не желае да размишлява върху минали грешки и тем подобни. Що се отнася до Снори, всичките му цели, амбиции, любови и опасности лежаха пред него — а каквото бе останало зад нас, Червения предел и народът му, баба и нейната Мълчалива сестра, нероденият, всички тези неща от Юга трябваше да бъдат забравени, надбягани, да изгубят всякаква важност или силата да ни безпокоят.

— Как може да не знаеш? — повтори той.

— А ти как може да не знаеш колко е единайсет по дванайсет?

— Сто трийсет и две.

„Мамка му!“

— Просто повече ме интересуват хубавите неща в живота, Снори. Ако нещо не става за яздене — в единия или другия смисъл, — не играе на зарове или карти и не се лее от винена бутилка, значи не ме вълнува чак толкова. Особено ако е чужбинско. Или езическо. Или и двете. Но това… създание… каза нещо, което ме притеснява.

— Плячка. — Снори кимна. — Било е пратено след нас.

— От кого? Завчера ти каза, че може да е Мъртвия крал, но не може ли да е някой друг? — Искаше ми се да е друг. — Някой некромант или…

— Мъртвия крал е единственият, който може да праща неродените навсякъде. Те се присмиват на некромантите.

— Добре де. Този Мъртъв крал… Чувал съм за него.

Снори разпери ръце, подканяйки ме да споделя още от мъдростта си по дадения въпрос.

— Бретански лорд. Някакъв си безбожен островитянин от Удавените земи. — Отпих от виното си. Роунско червено. Отвратително нещо, имаше вкус на оцет с пипер. Другите държави нямаше да са толкова лоши, ако не бяха тъпкани с чужденци и всичките им чужди работи. Този Мъртъв крал беше уместен пример.

— Това ли е? Това ли е всичко, което знаеш за Мъртвия крал? „Той е от Удавените острови.“ — Струваше ми се, че парата вече се издига от Снори доста по-бързо.

Свих рамене.

— Защо някакъв си бретанец ще праща чудовище по петите ни? Че откъде изобщо ще знае? Бас държа, че Мейрес Алус го е подкокоросал. Залагам десет срещу шест. Мейрес Алус!

— Ха! — Снори допи бирата си, избърса пяната от мустаците си и аха-аха да поръча втора, преди да си спомни за немотията ни. — Това, Джал, би било все едно цаца да заповядва на кит. Този твой Алус е едно нищо. На десет мили извън стените на града ви никой не го познава.

Принц Джалан, мамка му! На десет мили извън стените на града ми никой не знае, че съм принц.

— Добре де, и защо ще праща онова чудовище?

— Мъртвия крал и тази Мълчалива сестра са скрити ръце; те и някои други играят някаква игра из империята, като местят крале и лордове по дъската си. Кой знае каква е крайната им цел? Може би да възстановят империята и да поставят начело й император на конци, с които да го карат да танцува, или може би да разчистят цялата дъска и да започнат отначало. Във всеки случай нероденият каза, че ние носим целта на Червената кралица, а после каза, че носим магия. Което си е вярно. — Той протегна пръст към рамото ми и онази неприятна пропукваща енергия мигновено се натрупа и се задържа, докато севернякът не си дръпна пръста.

— Само че това беше случайност! Ние не служим на ничия цел! И със сигурност не на тази на баба ми. — Освен ако сляпото око на Мълчаливата сестра не бе надзърнало в бъдещето и не бе избрало един неправдоподобен шанс. Смущаваща мисъл. В края на краищата тя се бореше срещу мъртвите, а Снори мъкнеше мен и магията на вещицата на север, където враговете му се трудеха редом с живи трупове, докарани с черни кораби от Удавените острови. — Това е просто съвпадение!

— Значи може би нероденият е грешал, а също и Мъртвия крал. Може би по петите ни са както те, така и Мълчаливата сестра, и дори твоя пор Алус. Нека! Ще ги видим колко са издръжливи! Пътят на север е дълъг.

— И така — казах аз, връщайки се на първоначалната тема. — Какво, по дяволите, е нероден? — Имах някакъв смътен спомен, че съм чувал това название още преди кошмарното ни пътешествие да започне. Мисля, че първия път като го чух, се надявах да са просто оживели трупове, с които човек лесно може да се справи, предвид размерите им. Не че умирам от желание да тъпча бебета, мъртви или не, но това би било доста по-безопасно от случилото се в цирка. — И как, по дяволите, „нероден“ се оказа огромен задгробен ужас, който може да бъде спрян само от препускащ слон?

— Потенциал, това представляват неродените. Потенциал. — Снори вдигна празната си халба, погледна я да се увери в празнотата й и я остави пак. — Онзи, срещу когото се изправихме ние, не беше толкова опасен, защото беше мъртъв само от няколко часа. Целият потенциал за растеж и промяна, който притежава едно дете — всичко това отива в мъртвите земи, ако детето умре неродено. И там го изопачават. Покваряват. На онова място времето тече различно, нищо не остава младо. Потенциалът на нероденото дете бива заразен с по-стара цел. Има неща, които винаги са били мъртви, неща, които обитават Отвъдната земя, и точно тези древни злини обуздават потенциала на нероденото, обсебват го и го използват, жадни да се родят в света на живите. Колкото по-дълго остане един нероден в мъртвите земи, толкова повече сила извлича от онова място, но способностите му да се променя намаляват, все по-трудно му става да се върне. Никой обикновен некромант не може да призове нероден. Говори се, че дори Мъртвия крал е успял да върне само неколцина, и то рядко на избрано от него място. Те му служат като негови агенти, шпиони, които могат да приемат нови форми, да се маскират, да крачат сред хората, без никой да прозре същността им.

— Новите не били толкова опасни ли? — Бях се вкопчил в това и си го повтарях невярващо, докато остатъкът от думите му прелиташе покрай ушите ми. — Ами че той щеше да те разкъса на две, ако не ни се намираше подръка слон! Да се надяваме, че никога няма да срещнем друг, защото по тези места има сериозен недостиг на слонове, ако не си забелязал. Божке!

Снори сви рамене.

— Ти попита.

— Е, иска ми се да не бях. Напомни ми в бъдеще да не питам. — Отпих голяма глътка вино. Съжалявах, че ни липсват средства да си купим достатъчно, за да се натряскаме до козирката и да удавим всичко в удобна амнезия.

— Онази вечер в операта имаше нещо. — Нямах желание да говоря за това, но нещата едва ли можеха да се влошат повече.

— Онзи твой демон ли?

Кимнах.

— Аз разруших заклинанието. — Разпуках го. — Както и да е. Там вътре с нас имаше нещо. Демон. Приличаше на човек. Или поне тялото му — лицето така и не го видях. Само че в него имаше нещо нередно. Знам го. Видях го толкова ясно, както виждам Мълчаливата сестра, когато всички други гледат покрай нея.

— Мислиш, че е бил нероден? — Снори се намръщи. — И казваш, че сега ни преследва? — Сви рамене. — Не се справя много успешно с настигането ни. Повече бих се тревожил за онова, което е пред нас, отколкото за това зад нас.

— Хммм. — Стига си се тревожил за тигана, защото огънят е още по-горещ? Свих рамене, но не можех да избия от ума си онези очи. — Ами ако все пак ни настигне?

— Тогава работата е лоша. — Снори пак се зае да изучава празната си халба.

Погледнах навън към дъжда, притъмнялото бурно небе и наближаващата нощ. Каквото и да казваше Снори, там някъде нещо, което не ни обичаше, следваше нашата диря. „Плячка“, така ни беше нарекъл нероденият. Вдигнах от пода мокрия си плащ, от който още капеше вода.

— По-добре да продължаваме към следващия град. Няма смисъл да се моткаме. — Една нощ под здрав покрив би била хубаво нещо, само че беше време да тръгваме.

Ако стоиш на място, неприятностите те намират. Аз може и да не знам много за неродените, но съм отлично запознат с бягането!