Марк Лорънс
Принцът на глупците (23)

22.

Маладон е северна страна. Като излизаш от Източен Туртан, забелязваш това почти моментално. Личи си по начина на използване на земята, по грубо издяланите каменни паметници, които притежават могъщество и красота, липсващи в крайпътните параклиси на туртанците. Много от къщите имат торфени покриви, а покривните греди са с извити краища, така че да напомнят за носовете на корабите, докарали предците на тукашните жители по тези места. Някои може да са дори от същите тези кораби, пристанали на враждебните някога брегове.

— Значи това са викинги? — попитах, щом подминахме първите маладонски селяни, заети с жътвата.

— Фит-фирар. Сухоземни хора. Добра порода, храбри, но морето ги е изплюло. Един истински викинг познава океана като любима.

— И това го казва човек, който язди хиляда мили, вместо да пътува с кораб?

В отговор Снори само изсумтя. Не споменах, че в момента той дори не яздеше, а вървеше пеш. Макар че строго погледнато и двата коня бяха мои, тъй като аз ги бях платил, имах чувството, че яздя Слейпнир по милост и че всяко споменаване на това може да ме свали на земята или най-малкото да ми докара подигравки, че съм такъв кекав южняк.

Шията и гърдите на кобилата бяха покрити с дълбоки драскотини. Бях прекарал по-голямата част от сутринта във вадене на трески и чистене на раните. И двете й очи бяха надраскани и пълни с гъст секрет. Направих каквото можах за тях, но ми се струваше, че скоро ще загуби лявото. По-късно измъкнах сума ти трески от собствените си ръце и две особено болезнени изпод ноктите. Може да не съм кой знае какъв мъж, но се смятам за отличен ездач, а един ездач се грижи първо за коня си и чак после за себе си. И макар че не си падам много по молитвите, казах една за Рон там сред тревите и не се срамувам да си го призная.

Небето в далечината беше обагрено в зловещ жълтеникав оттенък.

— Някакъв град ли има там? — попитах. Крат омърсяваше небесата с дима на десет хиляди комина, и то през лятото, само от готварски и занаятчийски огньове. Не мислех обаче, че на север има такива градове.

— Хаймски цеп.

— О…

— Не знаеш какво е това, нали?

— Трябва да те уведомя, че съм получил образованието си от най-добрите учени, включително Харам Лод, прочутия географ, който е изработил картата на света, висяща в личната библиотека на папата.

— Знаеш ли?

— Не.

— Вулкани.

— Огнени планини. — Бях доста сигурен, че вулканите са именно това.

— Да.

— Учените са много умни хора.

 

 

На миля-две по-нататък подминахме един каменен чук — грубо изображение на чука на Тор, изсечено от парче скала, около пет стъпки високо и разположено край пътя. Снори изглеждаше по-заинтересуван от разпилените около него камъчета. Наведе се да ги огледа и аз бях принуден да дръпна юздите на Слейпнир или да го зарежа присвит там. Гордостта ме накара да остана по средата на пътя, вместо да се върна да видя какво е открил.

— Някакви интересни камъни? — попитах, когато той най-после благоволи да се присъедини към мен.

— Рунически камъчета. Оставят ги мъдреците и вьолвите. Това е нещо като система за съобщения.

— И ти умееш да ги разчиташ?

— Не — призна Снори. — Но тези са пределно ясни.

— Е, и?

— Ами, изглежда, нашият дружелюбен сънен вещер е бил прав. Според камъните Скилфар се намира в маладонското си седалище. От много години не е идвала на юг.

— Щом е близначка на Мълчаливата сестра, по-добре да стоим надалеч от нея. Не е човек, с когото бихме искали да си имаме работа.

— Дори ако кръвта й може да развали проклятието? — Той посегна към мен с разтворена длан и аз се дръпнах.

— Нали не го вярваш? — казах. Сагеус нямаше причина да бъде откровен с нас, пък и истината сякаш ще изгори езиците на някои хора. Открил съм, че оставя моя леко изтръпнал.

— Ако приемем, че е нейна близначка… значи кръвта й може да ни помогне. Ако ли не, причините ти да се страхуваш от нея изчезват. И в двата случая трябва да я видим. Дори всяка дума на Сагеус да е била лъжа, Скилфар е прочута вьолва. Не се сещам за някоя по-известна от нея. Ако тя не може да развали това заклинание, значи никой не може. А и дори да не го развали, ще знае за некромантите и делата им в Горчивия лед. — Снори плъзна пръст по острието на брадвата си. — Втурването там не ми свърши толкова добра работа предния път. Казват, че знанието било сила, а аз може да се нуждая и от друго оръжие освен това.

Плюх на пътя.

— Проклета да е варварската ти логика. — Това беше единственият контрааргумент, който успях да измисля.

— Значи решено. Отиваме. — Снори се усмихна и тръгна.

Пришпорих Слейпнир след него.

— Щом е толкова могъща, със сигурност не приема случайни хора.

— Ние не сме случайни хора, Джал — подхвърли през рамо Снори. — Аз съм хаулдр на Уулискинд. Двамата с теб носим необичайна магия, а Слейпнир вероятно е потомка на някой легендарен кон. — След още десет крачки добави: — А, да, и ти си принц на нещо си там.

Проклет да бях, ако ми се искаше да видя друга вещица, докато съм жив — впрочем аз и първата не исках да я виждам, — само че вариантите ми се изчерпваха, освен ако не горях от желание да се озова на кораб, плаващ през езически морета в търсене на нероден предводител на армията на Мъртвия крал.

Изравних се със северняка.

— Добре де, и как ще я открием?

— Това е лесната част — каза Снори. — Ще хванем влак.

 

 

Нямах никаква представа какво е това влак, но не исках да давам на викинга нова възможност да ми се подиграва за невежеството, затова го последвах, без да се оплаквам.

Минахме покрай няколко ферми. Местните жители караха реколтата с каруци да я продават или да я съхраняват за зимата. Всички ни забелязваха, особено Снори, и макар все още да ме дразнеше, че един човек от простолюдието, при това северняк, засенчва чистокръвен принц на Червения предел, се зарадвах да видя, че неговият ръст е също такава рядкост за Севера, както и за Юга. Част от мен тайничко се притесняваше, че може горе сред фиордите всички мъже да са сложени по модела на Снори и да се окажа джудже сред великани.

Някои фит-фирар се опитаха да го заговорят на стария език на Севера, но Снори им отговаряше на имперския език, добродушно, като им благодареше за любезността. Всеки, когото срещнехме, ни разказваше едно и също за Скилфар. Вьолвата пристигнала без предупреждение преди месец и никой не я бил виждал освен малцината, достатъчно дръзки да я потърсят. Снори попита за най-близката гара и въоръжени с напътствия, отбихме от пътя и поехме през полята.

Гарата се оказа просто една широка обрасла с трева траншея с нещо като каменен ръб, надвиснал от едната й страна. Стигнахме до нея под сиви небеса и ръмящ мразовит дъжд.

— Тя в ров ли живее? — Бях чувал за тролове, които живеят под мостове, и за вещици в пещери…

— Сега ще следваме линията — каза Снори и пое по единия край на рова в посока североизток.

Постепенно траншеята стана плитка, а после се изгуби съвсем, но ние продължихме през бърда и ливади и намерихме отново линията, този път като насип, издигащ се на метър над околния терен. Едва когато стигнахме хълмовете обаче получих някаква представа какъв страховит звяр трябва да е бил влакът, че да оставя такива следи. Там, където човек би заобиколил или потърсил най-лекия път нагоре по някой склон, влакът просто бе продължил напред. На едно място минахме по камениста урва, дълбока трийсет крачки, където той си беше прорязал път през самата скала.

Накрая земята премина в редица от по-внушителни хълмове, а влакът все така не се отклоняваше от пътя си. Отпред ни чакаше кръгла дупка, пробита в хълма, десет разкрача в диаметър и по-черна от грях. Дъждът се усили и потече по врата ми — носеше със себе си свой собствен студ и специфично гадно чувство.

— М-да… Не влизам там, Снори. — Сър Джордж може да е последвал своя дракон в пещерата, но проклет да бях, ако тръгнех на лов за влак в земните недра.

— Ха! — Снори ме тупна по рамото, сякаш се бях пошегувал. Заболя ме и си напомних да не се шегувам наистина с него, когато е на една ръка разстояние.

— Сериозно. Ще чакам тук. Като се върнеш, ще ми разкажеш как е минало.

— Няма влакове, Джал. Отдавна са изчезнали. Не е останал и кокал от тях. — Хвърли поглед към суровата местност зад нас. — Но ако искаш, можеш да останеш тук сам, докато аз вляза да видя Скилфар. — Присви устни.

Нещо в думата „сам“, произнесена в тази пуста местност, ме накара да размисля. Изведнъж загубих желание да остана навън под дъжда. Освен това трябваше да чуя какво има да каже тази вещица за проклятието, вместо да разчитам на онова, което Снори ще си спомня от думите й или ще реши да сподели с мен. И така, влязохме заедно — Снори пръв, а аз след него, повел Слейпнир.

След стотина крачки кръгът светлина зад нас бе само смътно напомняне, че някога сме можели да виждаме.

— Останали са ми още две факли. — Посегнах за раницата си.

— По-добре да ги запазим — рече Снори. — Тук пътят е само един.

Разбира се, в тъмното ни дебнеха ужаси. Или поне мен ме дебнеха. Представях си бледите хора от гората, които пристъпват тихичко зад мен или чакат мълчаливо от двете ни страни, докато минаваме.

Вървяхме дълго. Снори плъзгаше една пръчка по стената, за да не губи контакт с нея, а аз следвах звука на стърженето. Слейпнир потропваше отзад. На места таванът капеше или висяха дълги повлекла слуз. На всеки петстотин метра имаше шахта, водеща нагоре, не по-широка от човек, която ни позволяваше да зърнем бледото небе. Около тези отвори имаше струпани странни растения, които протягаха многопръстите си листа към светлината. Другаде частични срутвания ни принуждаваха да се катерим по купчини нестабилен трошляк и копитата на Слейпнир събаряха лавини от камъчета. На едно място някакъв огромен къс Строителска скала препречваше пътя почти изцяло, оставяйки само тесен процеп от едната страна, през който трябваше да се промушим. Снори ми позволи да запаля факлата за това минаване, но после ме накара да я угася в една локва. Не спорих с него — за пътя, който бяхме изминали досега, вероятно щяха да изгорят и двете факли, пък и разкритото от светлината изглеждаше достатъчно скучно, не се виждаха никакви чудовища, нито дори захвърлен череп или счупена кост.

Когато без никакво предизвестие ме обгърнаха вкочанени ръце, изпищях достатъчно силно, за да съборя тавана, и рухнах, размахвайки диво юмруци. Улучих нещо твърдо и болката само усили страданията ми.

Кухо трополене се разнесе от всички страни.

— Джал!

— Пусни ме! Пусни ме, твойта мамица!

— Джал! — повтори Снори по-високо, напрегнат, но все пак достатъчно спокоен.

— Ах, ти, шибаняко! — Нещо твърдо ме мушна в окото и нападателят ми падна с тропот.

— Май сега е моментът за факлата, Джал.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото ми дишане и нервното потропване на копитата на Слейпнир.

— Шибаняци! — Докопах ножа си и разсякох няколко пъти въздуха за всеки случай.

— Факлата.

— Тук някъде е. — След минута-две трескаво дърпане на ремъци и тършуване из раницата запалих праханта. Факлата поде огъня и сиянието й се разрасна. — Ису Христе!

Пред нас бледи фигури изпълваха тунела в безкрайни редици. Статуи на мъже и жени, повечето с нормален ръст, всичките голи и без гениталии. От двете ми страни лежаха прекатурени образци, а последният ми враг протягаше ръка към тавана.

— Армията на Хемрод — каза Снори.

— Какво? — Някои от статуите имаха изрисувани очи, други пък коса, но повечето бяха плешиви, безоки, много от тях само със смътни очертания, дотам, че понякога чак пръстите им бяха слепени, и с гладки лица. Мнозина бяха заели странно небрежни пози, приличаха повече на скучаещи благородници, отколкото на маршируващи воини. Между всеки две редици имаше място за минаване и Снори някак си беше успял да го уцели, оставяйки ме да се блъсна в първата редица.

— Хемрод — каза Снори.

— Хемроиди на теб! Никога не съм чувал за него. — Хванах фигурата пред мен за протегнатата ръка и я вдигнах на крака. Не тежеше почти нищо. От каквото и да бе направена, беше много по-леко от дърво. Почуках по нея. — Кухи ли са?

— Това са творения на Строителите. Статуи, предполагам. Хемрод е властвал по тези места преди Империята да се разрасне върху земите му. Когато го погребали тук долу, оставили армия от тези пластимасови воини да го пазят и да му служат в отвъдния живот. Може би те чакат Рагнарьок заедно с него във Валхала.

— Пфу. — Станах и се изтупах. — Аз бих предпочел по-свестни войници. Виж само: повалих седем, биейки се на сляпо.

Снори кимна.

— Макар че, ако бъдем честни, имаше си пищящо момиче да ти помага. — Погледна назад по тунела. — Чудя се къде ли се е дянала.

— Яж лайна, северняко!

Тръгнах между редиците.

 

 

— Знаеш ли, сигурно някой постоянно ги изправя — обади се Снори зад мен.

Спрях и преместих факлата в лявата си ръка. Дясната вече ме болеше от протягане нагоре и от капките гореща смола, които пареха пръстите ми.

— Защо?

— Ами логично е. Те са стояли тук петстотин години, че и повече. Едва ли си първият, който се е блъснал в някоя от тях.

— Искам да кажа, защо ще си правят този труд?

— Магия. — Снори изпухтя. — Това е старо заклинание, защита. Казват, че старата магия била най-дълбока. Скилфар ненапразно живее тук, когато дойде на юг.

— Е, аз нямам намерение да ги изправям. — Вдигнах факлата по-високо. — Отпред има някаква зала.

Като се приближихме, видях, че може би по-удачното название е пещера: не заради природата на кухината — тя беше човешко творение, — а заради размерите й. Чернотата в нея поглъщаше светлика на факлата ми. Пред нас се простираше покрит с ръжда под и тази част, която можех да видя, беше пълна със Строителски статуи, всичките обърнати навън от някакъв скрит център. От двете ни страни зееха тунели, с още статуи, губещи се в мрака. Прецених, че ако тунелите са разположени на равни разстояния, тук трябва да се срещат осем, дори може би десет от тях. Това някога трябваше да е било леговище на влакове, които са се виели един около друг като гигантски змии.

Снори ме смушка и аз продължих предпазливо между редиците. Някаква мръснишка част от мен, която винаги бди, забеляза, че огромното мнозинство от статуите тук са женски, всичките в еднакви сковани и неловки пози; светлината на факлата ми трепкаше по стотици, ако не и хиляди древни, но вирнати пластимасови бюстове.

— Застудява — обади се Снори зад рамото ми.

— Да. — Спрях, подадох му факлата и заобиколих една гола пластимасова жена, за да застана зад него. — След теб. В края на краищата тя е твоята Лоша вещица от север. — Някак си думите „лоша вещица“ съумяха да заехтят из залата и им отне адски дълго време да заглъхнат.

Снори сви рамене и тръгна напред.

— Остави коня.

Пътеките между радиално разположените редици статуи се стесняваха все повече, докато се приближавахме към центъра, и скоро Слейпнир щеше да почне да ги събаря наляво и надясно. Пуснах юздите й.

— Стой тук.

Тя премигна с едното си гуреливо око — другото вече се беше слепнало от секрет — и сведе глава.

Температурата вече падаше с всеки метър и по пластимасовите фигури от всички страни блестеше скреж. Увих ръце около тялото си и издишах облаче пара.

По средата на залата се издигаше кръгла платформа с четири стъпала, а в центъра й, на покрит с лед стол, седеше Скилфар: висока, ъгловата, с бяла кожа, изпъната върху стърчащите кости, и увита в кожите на северни лисици. Бяла мъгла се виеше от крайниците й, сякаш бяха достатъчно студени да трошат стомана. Очи като замръзнала морска вода се втренчиха във факлата на Снори и тя угасна, а светлината й бе заместена от звездно сияние, което се издигаше от заскрежените крайници на древните пазители.

— Гости. — Тя завъртя шия и ледът изхрущя.

— Приветствам те, Скилфар. — Снори се поклони. Зад него аз се зачудих какво ли точно прави тази вещица, седнала в мрака, когато ни няма нас, за да си приказваме.

— Воин. — Тя наклони глава. — Принц. — Студените й очи се спряха за миг върху мен. — Вие двамата, обвързани от Сестрата, колко забавно. Тя наистина се наслаждава на дребните си шегички.

„Дребни шегички ли?“ В мен се надигна гняв и изтласка част от благоразумния ми страх.

— Вашата сестра ли, мадам? — Зачудих се колко ли е студена кръвта й.

— Тя би ви казала, че е сестра на всички. Ако говореше. — Скилфар се надигна от стола си и мразовитият въздух потече от кожата й върху пода като мляко. — От вас се носи вонята на зли сънища. — Тя сбърчи нос. — Чия поквара е това? Не е добре направено.

— Близначка ли си на Мълчаливата сестра? — процеди Снори през стиснати зъби и брадвата му започна бавно да се надига.

— О, тя има близнак, със сигурност. — Скилфар се приближи към ръба на платформата, само на метри от нас. Лицето ме заболя от студа. — Не би искал да ме удариш, Снори вер Снагасон. — Тя посочи с единия си дълъг пръст към брадвата, чието острие вече беше на нивото на раменете му.

— Да, не бих — съгласи се той, но тялото му остана присвито, готово за удар.

Открих, че пристъпвам напред с вдигнат меч, макар че нямах никакъв спомен да съм го вадил, нито пък желание да се озова по-близо до нея, отколкото вече бях. Всичко ми се струваше като в сън. Очите ми се изпълниха с видения на вещицата, умираща на острието пред мен.

Скилфар повя лекичко с ръка към лицето си и вдиша дълбоко през острия си нос.

— Сагеус е докоснал умовете ви. Особено твоя, принце. Само че е пипал грубичко. Обикновено има по-деликатна ръка.

— Сега! — Думите избликнаха от мен. — Направи го сега, Снори! — Затиснах устата си с длан, преди да успея да се прокълна още повече.

С два скока той се озова на стъпалото под Скилфар, вдигнал брадвата си високо над нея, огромните мускули на ръцете му готови да я стоварят върху слабото й тяло. И все пак спря удара си.

— Задай правилния въпрос, дете. — Скилфар откъсна очи от Снори и срещна погледа ми през морето от статуи. — По-добре е сам да отърсиш Сагеус от себе си. По-безопасно е, отколкото да го направя аз.

— Аз… — Спомних си благите очи на Сагеус, намеците му, които се бяха превърнали в истини, докато ги обмислях. — Кой… кой е близнакът на Сестрата?

— Пфу. — Дъхът на Скилфар се уви като бяла змия около тънкото й тяло. — Мислех, че тя ще избере някой по-добър. — Протегна ръка към мен и ледени висулки щръкнаха изпод ноктите й.

— Чакай! — извиках. По някаква причина пред погледа ми изплува медальонът. Цял, с всички камъни по местата им. — Аз… Кой… Гариус! Кой е Гариус?

— Така е по-добре. — Ръката се отпусна. Но усмивка все още нямаше. — Гариус е братът на Сестрата.

Спомних си дядо Гариус, стар и сакат в своята стая в кулата, с медальона в ръка. „Имах близначка — беше ми казал веднъж. — Разделиха ни. Но не се разделихме поравно.“

На стъпалото под Скилфар Снори беше свалил брадвата и премигваше, сякаш се отърсва от остатъците на някакъв сън.

— И кръвта му може да развали това проклятие? — Въпросът излетя в бял облак пред мен.

— Заклинанието на сестра му ще бъде разрушено — каза Скилфар.

— Какви други начини има да се разруши?

— Знаеш ги.

— Ти не можеш ли да го направиш? — Опитах се да пусна една обнадеждена усмивка, само че замръзналото ми лице не се подчиняваше.

— Не искам. — Скилфар се върна на стола си. — Неродените нямат място сред нас. Мъртвия крал играе опасна игра. Ще се погрижа амбицията му да бъде съкрушена. Много скрити ръце действат срещу него. Може би всички освен ръката на Синята дама, а нейната игра е още по-опасна. Така че не, принц Джалан; ти носиш целта на Мълчаливата сестра и магията, с която тя се опитва да погуби най-великия от слугите на Мъртвия крал. Нямам интерес да ти я отнемам. Мъртвия крал има нужда да му подрежат ноктите. Силата му е като горски пожар. — Зачудих се върху избора й на думи. — Но също като пожара, тя ще унищожи онуй, що я подхранва, и гората ще надделее. Освен, разбира се, ако не изгори самата скална основа. Трябва да погубиш неродения. Това ще осъществи целта на заклинанието и то ще те напусне. Няма друг избор пред теб, принц Джалан, а когато избори няма, всички мъже са еднакво смели.

— Как? — попитах, без наистина да искам да знам. — Как да погубя неродения?

— Как живите някога са надвивали мъртвите? — Тя се усмихна студено. — С всеки удар на сърцето си, с всяка гореща капка на кръвта си. Истината за заклинанието на Сестрата е скрита от мен, но отнеси го там, където те води, и се моли това да се окаже достатъчно. Такива са целите, на които служиш.

Снори слезе с тежки стъпки и застана до мен.

— Аз имам собствени цели, Скилфар. Мъжете не служат на вьолвите. — Той покри острието на брадвата си с кожения калъф, който бе свалил преди минута.

— Всичко служи на всичко останало, Снори вер Снагасон. — В гласа на вещицата нямаше разпаленост. Даже звучеше по-студено отвсякога.

За да ги отвлека от по-нататъшни спорове, попитах високо:

— Да се моля да се окаже достатъчно ли? Молитвите са хубаво нещо, само че аз не се уповавам много-много на тях. Мълчаливата сестра трябваше да хване враговете си неподготвени. Трябваше да рисува руните си и бавно да затваря своята мрежа около тях. И дори тогава нероденият избяга, когато аз разкъсах една-единствена руна… така че да речем, че намеря някакъв начин да освободя това заклинание… как би могло то да унищожи даже един нероден, а камо ли няколко?

Скилфар повдигна лекичко вежди, сякаш сама се чудеше.

— Казват, че някои вина ставали по-хубави с времето, ако са бутилирани.

— Вино ли? — Хвърлих поглед към Снори да видя дали той разбира.

— Тази магия не би могла да се носи от кои да е двама души — рече Скилфар. — Тя изисква правилните приемници. Нещо в това заклинание, във вас двамата, просто си пасва. Ти си от нейната кръв, принц Джалан, а Снори има у себе си нещо, което го прави подходящ за тази задача. Моли се или не се моли, но единствената ти надежда е заклинанието в теб да укрепне заради това кой си и какъв си, заради пътешествието ти, и когато моментът настъпи, да е по-силно, а не по-слабо, отколкото е било.

— Аз не отивам на север като послушно кученце на някаква вещица — изръмжа Снори. — Отивам там със своя собствена цел и ще…

— Защо тя е мълчалива? — Ръгнах с лакът северняка, за да го накарам да млъкне. Зададох този въпрос само за да отвлека вниманието и на двамата от напиращата на устните му кавга.

— Защо Сестрата никога не говори?

— Това е цената, която плаща за знанието на бъдещето. — Скилфар извърна поглед от Снори. — Не може да говори за него. Не казва нищо, за да не бъде сделката нарушена от някоя случайност или дума, неволно изплъзнала се от езика й.

Присвих устни и закимах уж с интерес.

— Аха. Това… това звучи разумно. Както и да е, ние наистина трябва да вървим. — Посегнах и дръпнах колана на Снори. — Тя няма да ни помогне — изсъсках.

Снори обаче, инат както винаги, не позволи да го издърпам.

— Срещнахме един човек, Тапрут. Той също говореше за скрити ръце. Сива зад нас и черна на пътя ни.

— Да, да. — Скилфар махна пренебрежително. — Сестрата ви е пратила по вашия път, а Мъртвия крал се опитва да ви спре. Разумно желание, като се има предвид, че сте пратени да му попречите да събере армия мъртъвци от леда.

— Никой не ни е пращал! — заяви Снори по-високо от препоръчителното за пред една ледена вещица. — Аз избягах! Тръгнал съм на север, за да спася моето…

— Да, да, твоето семейство. Щом казваш. — Скилфар срещна погледа му и Снори беше този, който отклони очи. — Хората, които са правили избори, винаги имат чувството, че владеят съдбата си. На малцина изобщо им минава през ума да се запитат кой е оформил и им е поднесъл тези избори. Кой поклаща моркова, който те си мислят, че сами са избрали да следват.

Сега, когато Снори спомена брътвежите на Тапрут и Скилфар им придаде известна значимост със своето тълкувание, си спомних още нещо, което бе казал собственикът на цирка.

— Синя ръка зад черната, червена зад сивата. — Думите сами се откъснаха от езика ми.

Очите й се завъртяха към мен и почувствах как зимата спуска мраз отгоре ми.

— Елиас Тапрут е казал това?

— Ъъъ… да.

— Виж ти, този човек наблюдава по-внимателно, отколкото си мислех. — Тя събра белите си пръсти под ръбатата си брадичка. — Червената и Синята. Ето я битката на нашата епоха, принц Джалан. Синята дама и Червената кралица. Баба ти иска император, принце. Знаеше ли го? Иска да обедини наново Разделената империя… да спои всички пукнатини, видими и невидими. Иска император, защото такъв човек… е, той би могъл да завърти колелото назад. Тя иска това, а Синята дама — не.

— Ами ти? — попита Снори. Аз бих попитал: „Какво колело?“

— Хм. И двата варианта изискват ужасна цена и са изпълнени с риск.

— А няма ли трети?

Скилфар поклати глава.

— Хвърлях руните, докато се натрошиха от падане. Не виждам нищо освен червеното и синьото.

Снори сви рамене.

— Дали ще има император, или не, за мен е без значение. Жена ми и синът ми, Фрея и Егил, ето кое ме зове към ледовете. Ще се погрижа Свен Скършигребло да умре и ще получа възмездието си. Можеш ли да ми кажеш дали още е в Черната крепост?

— Оставаш все така втренчен в моркова си, а, Снори вер Снагасон? Погледни отвъд него. Погледни напред. Когато ундоретите плават, нима се ориентират по водата под носа на кораба им? Би трябвало да се запиташ защо той изобщо е там. Дали копаят под леда просто за още трупове? И ако не, какво друго търсят и с каква цел?

Нещо като ръмжене, но още по-свирепо, се надигна в гърлото на Снори.

— Скършигребло…

— Да вървим! — Дръпнах го по-силно за колана, преди нравът му да е загробил и двама ни.

Снори прегърби огромните си рамене и се поклони сковано.

— Боговете да те пазят, Скилфар.

Оставих го да мине покрай мен и също се поклоних, само че доста по-дълбоко. Социалното положение е едно, но винаги съм смятал, че една страховита, родена в ада вещица заслужава толкова кланяне, колкото е нужно, за да не те превърне в жаба.

— Моите благодарности, мадам. Аз се оттеглям и ще се моля вашата армия да ви пази в безопасност.

— Стъпвайте внимателно по леда — извика Скилфар подир нас, сякаш имаше публика. — Двама герои, единият воден напосоки от пишката си, а другият на север от сърцето си. Никой от тях не влага ум във важните решения. Да не ги съдим сурово, войници мои, защото нищо не е наистина дълбоко, нищо не крие голямо значение. Именно от плитчините се надигат емоциите, родени от прости нужди, за да ни насочват, както винаги са насочвали хората, насочвали са Строителите, насочвали са самите богове към истинския Рагнарьок, края на всичко съществуващо. Покой. — Не беше устояла на желанието да изкоментира. Предполагам, че и за най-мъдрите е трудно да не се изфукат, че са мъдри.

Думите й ни последваха на излизане от залата. На малко разстояние навътре в тунела спрях, за да запаля отново факлата.

— Рагнарьок. Само за това ли мисли Северът? Това ли искаш, Снори? Някаква голяма битка и разрушен и мъртъв свят? — Не можех да го виня, ако го искаше. Не и след онова, което го беше сполетяло през последната година, но бих се разтревожил, ако разбера, че винаги е копнял за такъв край, дори и в нощта преди черните кораби да пристигнат в Осемте кея.

Затрепкалата върху факлата ми светлина го огря тъкмо докато свиваше рамене.

— А ти искаш ли рая, който вашите свещеници рисуват по таваните на катедралите?

— Добре казано.

Тръгнахме си без повече теологични дискусии. Когато факлата започна да пращи и да трепка, запалих от нея другата — писнало ми беше да ме пляскат по лицето слузести висулки, да се спъвам в стърчащи пластимасови крака, да стъпвам в студени локви и да си удрям пръстите в каменни блокове, паднали от тавана. Смущаваше ме и възможността за призраци. Въпреки цялото ми репчене в залата на вещицата дългата нощ в тунелите ми късаше нервите. Пазителите й ми се струваха все по-зловещи от минута на минута; в танцуващата светлина крайниците им сякаш мърдаха. Постоянно зървах движение с крайчеца на окото си, но когато се обръщах рязко, редиците им си оставаха ненарушени.

Никога не съм си падал по броденето в мрака. Изглеждаше обаче, че светлината ни няма как да изтрае до края на пътешествието. Държах факлата високо и се молех преди да угасне да зърнем кръгче дневна светлина далеч отпред.

— Хайде, хайде — мълвях, докато крачехме. Бяхме оставили пластимасовите войници далеч зад себе си, но как можех да съм сигурен, че не ни следват току отвъд светлината на факлата? — Хайде.

Някак си факлата продължаваше да гори.

— Слава богу! — Посочих към дългоочакваното петънце ден. — Не мислех, че ще издържи.

— Джал. — Снори ме потупа по рамото. Обърнах се и погледът ми проследи неговия до ръката ми, вдигната над главата.

— Мама му ста… — Факлата представляваше почерняла угарка, която дори вече не димеше. Пръстите, които я стискаха обаче, бяха съвсем друга работа — те грееха яростно с вътрешна светлина. Или поне докато Снори не привлече вниманието ми към тях. В следващия миг угаснаха, потопявайки ни в мрак, и аз направих онова, което би направил всеки разумен човек. Хукнах като луд към изхода.

Навън ни чакаше буря.