— Портите на Албинкърк са разбити, сер — докладва Гилбърт, свивайки рамене. — Градът гори. И… ще ме прощавате за езика, но катедралата изглежда тъй, сякаш я е светнал някакъв шибан юмрук. Кралското знаме още се вее над замъка, но като извиках, никой не ми отговори.

Джон Джъдсън, религиозният тъкач и Пол Силвър, златарят, спряха конете си до мястото, където Рандъм седеше със Стария Боб. Той беше приятел на Гилбърт, последният човек, когото нае — плешив червендалест пияница, чийто глас и походка подсказваха, че шпорите на краката му всъщност са си негови. Боб беше най-възрастният в групата, с безформен осеян с бабуни нос, чупен многократно. Рошавата му прошарена коса изригваше на гейзери иззад ушите му и беше винаги мръсна, но очите му бяха дълбоки, интелигентни и леко плашещи, дори за някой с опита на Джералд Рандъм.

Стария Боб носеше хубава броня и никога не я сваляше.

— Така рекоха и селяните вчера — спокойно отбеляза той, а Рандъм погледна към останалите пътуващи търговци.

— Значи Албинкърк е в руини? — попита той. — Трудно стигнахме дотук, приятели. Границата е на сто левги по̀ на север, освен това Дивото е на запад от нас, а не тук.

— И все пак някой е изравнил града със земята — рече Джъдсън. Ъгълчетата на устата му бяха побелели, а устните му — стиснати. — Аз казвам да се връщаме.

Пол Силвър носеше високи ботуши, като джентълмен. Златарите често бяха по-добре облечени от клиентите си, такъв беше животът. Силвър обаче служеше на краля и носеше тежък меч — скъпо, грижливо поддържано оръжие, готово за битка.

— Човек трябва да е малоумен, за да не види, че нещо става — съгласи се той, — но колкото и сериозно да е, не съм сигурен, че е достатъчна причина керван от петдесет фургона да се върне обратно.

Кацнал на един висок хълм, Албинкърк се показа след следващия завой на реката. Корабите всяка година успяваха да стигнат толкова далеч на север, но по-късно през лятото, когато наводненията приключеха и ледът в планините се стопеше, а реката не влачеше цели борови дървета, достатъчно големи, за да избутат и кораб от пътя си. Албинкърк беше най-северният град, до който можеше да се стигне по вода, но и най-южният на края на Великата гора, покрила планините. Някога Големият панаир се беше провеждал именно там, но лошото управление и високите данъци го бяха изтласкали на изток, в манастира на Лисен Карак.

Днес Албинкърк беше труп — червените керемидени покриви изглеждаха сиви, стари или почернени от сажди, а кулата на катедралата вече я нямаше.

— Какво е станало с катедралата? — попита Рандъм, а Стария Боб направи кисела физиономия.

— Нападнали са я дракони. — Той сви рамене. — Или пък самият Сатана.

Рандъм си пое дълбоко въздух. Точно за такива моменти живееше — за важните решения, за безразсъдния хазарт.

— Може да излезем от пътя, да свием на изток от тази страна на реката и да използваме моста на Лисен Карак — чу се да казва той. — Да поставим реката между нас и Албинкърк.

— Реката няма да спре змейовете — рече Стария Боб.

— И без друго нямаме друг избор — рече Гилбърт. — Портите са затворени, тъй че няма как да минем по Главния път.

— Те би трябвало да искат да влезем в града — каза Рандъм.

Джъдсън го наблюдаваше, а на лицето му бе изписано нещо, което Рандъм не можа да разчете — ужас? Страх? Любопитство? Най-после мъжът събра кураж да се обади.

— Аз ще си взема фургоните и ще се върна обратно на юг — предпазливо изрече той. Рандъм кимна, но джъдсъновият дял беше вторият по големина в кервана — осем фургона, една шеста от всичко.

— Мисля да взема и наемниците си — добави Джъдсън.

Рандъм се замисли за миг и поклати глава.

— Как така, месир?

Джъдсън сви рамене, но очите му святкаха гневно.

— Платил съм за осем фургона, толкова се присъединиха към кервана ви — каза той. — Според мен това е една четвърт от цената на наемниците, така че ще взема четирима от тях. Шестима ще е и по-добре.

Рандъм кимна.

— Разбирам — каза той. — Не може, и сам знаете, че не става така. Присъединихте се към кервана ми срещу такса. Ако искате да го напуснете, решението е ваше — не купихте дял, а място.

— Смятате ли, че кралският съд ще се съгласи с вас? — попита Джъдсън. Страхът го беше направил смел. — До няколко дни ще се върна и ще разкажа историята си. — Той повдигна рамене и извърна поглед. — Дайте си ми шестимата наемници и дума няма да кажа. — Джъдсън погледна към Пол, а после се наведе напред. — Искате да станете кмет, нали, Рандъм? Тогава се дръжте подобаващо. Политиката е игра — играйте я.

Рандъм го изгледа, а после тръсна глава.

— Не. Нито ще се карам с вас, нито ще ви дам наемници. И един няма да получите, какво остава за шестима. Вървете си по пътя. Едва ли е твърде опасно.

— Ще ме върнете без нито един пазач?! — възкликна Джъдсън.

— Не ви връщам аз, вие си тръгвате. Решението е ваше. — Рандъм погледна към Гилбърт и Стария Боб. — Освен ако и вас ви е хванало шубето?

Стария Боб почеса нещо неописуемо на върха носа си.

— Ако продължим, няма да ни е лесно — каза той. — Но не искам да се върна.

Гилбърт изгледа възрастния мъж.

— Какво няма да ни е лесно? — каза той. — За какво говориш, по дяволите?

— Змейове — рече старецът. — Демони, ърки, блатници. — Боб се ухили и гледката беше ужасяваща. — Пред нас е Дивото.

Дворецът „Харндън“ — Дезидерата

Арената изглеждаше като с ръка непипана — чакълът беше внимателно заравнен, а искрящобелите бариери щяха да приличат на фермерска ограда, ако не бяха червените пилони от двете им страни. На върха на всеки имаше по една бронзова топка с размерите на човешки юмрук, полирана до блясък.

Трибуните бяха почти празни — кралицата бе заела мястото си, заобиколена от своите придворни дами, а младите рицари седяха на по-долните редове и хвърляха цветя на любимките си. Имаше и професионална публика — дузина войници, повечето от гарнизона. Слухът, че кралят е бил предизвикан от чуждоземеца и възнамерява да го постави на мястото му, се беше разпространил бързо.

Дезидерата наблюдаваше съпруга си, който мълчаливо седеше до дървената къщурка, където му бяха облекли доспехите и пиеше вода. Косата му беше дълга и добре поддържана, но дори от това разстояние тя можеше да види прошарването сред тъмнокестенявите му кичури. От другата страна на арената косата на съперника му беше като недокосвано злато, като златист залез, като полиран месинг, като зряло жито.

Сер Жан бе приключил с приготовленията и тихо говореше с братовчед си, а през това време оръженосецът му държеше юздата на най-големия боен кон, който кралицата беше виждала някога — красиво същество, високо и с елегантна стъпка, с блестящ, неопетнен от нищо черен косъм, с червено седло и сини такъми, украсени със златно и червено. Гербът на сер Жан — златен лебед на червен и син фон — украсяваше върха на шлема му, плътно прилепналата туника над бронята му, покривалото на коня и извития като нос на военна галера малък щит на лявото му рамо.

Денят беше приятен, може би първият истински топъл пролетен ден, а кралицата се припичаше на слънцето като лъвица и сияеше със своя собствена светлина, която озаряваше дамите й и дори рицарите, седнали по-долу. Днес чуждестранният рицар й хвърляше погледи често-често, както й се полагаше.

Тя отново погледна към краля. В сравнение с рицаря той изглеждаше дребен и мъничко… опърпан. Оръженосците му бяха най-добрите в кралството, но той обичаше старата си червена туника и многократно изкърпваната броня, изкована в планините далеч зад океана още по времето, когато закалената стомана беше новост. Харесваше си старото червено седло със сребърни токи — може да оставяха черни петна по кожата, но какво от това, отлично седло си беше. Докато чуждоземният рицар бе пременен в нови одежди от главата до петите, нейният крал беше по-стар. Захабен.

Бойният му кон — Отец Джероум, както го наричаше кралят — също беше по-дребен, макар и ветеран от петдесет големи турнира и дузина битки. Негово величество имаше и други коне, по-млади и по-едри, но когато влизаше в истински бой, яздеше Отец Джероум.

Глашатаят и разпоредителят на арената ги повикаха. Това беше приятелски турнир и върховете на копията бяха затъпени. Дезидерата зърна как Гастон, приятелят на красивия рицар, се покланя и казва нещо на краля, сочейки към врата му.

Негово величество се усмихна и се извърна.

— Не носи горжета^[1] си под шлема — прошепна сер Драйънт на ухото й. — Младият Гастон пита защо и моли краля да си го сложи. — Той кимна одобрително. — Много любезно от тяхна страна. Чужденецът иска да се бие както трябва, но не желае да го обвинят, че е ранил Негово величество. И аз щях да се почувствам така, ако кралят ме беше предизвикал.

— Кралят не го предизвика — каза Дезидерата.

Сер Драйънт я изгледа подозрително.

— Аз чух друго — каза той. — Въпреки това предполагам, че Негова светлост ще го повали на пясъка и всичко ще приключи.

— Мъжете приказват, че бил най-добрият рицар на света — отвърна кралицата с лека студенина.

Сер Драйънт се разсмя.

— Мъжете приказват такива неща за всеки рицар-красавец — рече той и погледна към сер Жан, който възседна коня си с подскок и взе копието. — И все пак, този е истински исполин.

Кралицата усети, че я обзема нарастващо безпокойство, каквото не бе изпитвала преди, докато наблюдаваше как мъже се бият. Това беше мястото й, такава бе ролята й. Неин дълг беше да остане безпристрастна при сблъсъка на покритите с броня тела и да отсъди кой е най-добрият. Да забрави, че единият е неин любим и крал, а другият — амбициозен чужденец, който едва не я обвини, че е безплодна. Трябваше да ги съди само според заслугите им, но докато маневрираха от двете страни на бариерата, сърцето й се сви. Кралят беше забравил да поиска благоволението й и тя почти вдигна шала, който държеше в ръка. Не помнеше кога за последен път е наблюдавала бой, без поне единият претендент (а понякога и двамата) да е получил нейното благоволение.

Сер Жан носеше чуждоземен шлем — объл басинет с кръгла горна част и забрало във формата на кучешка муцуна, с вграден в него Христов кръст от бронз и злато, а кралят — островърхият шлем, типичен за албинците, с изпъкнал наличник. Мъжете го наричаха „свинска зурла“, но той всеки път й напомняше на птица — на величествен сокол.

Още докато ги наблюдаваше, кралят го спусна и той се затвори с прищракване, което се чу чак на другия край на арената. В двора на замъка цареше суматоха — някои от войниците кривяха вратове, други се катереха по стените, а трети бяха изтикани чак до портата, зад която се чуваха викове и бесен тропот на копита.

Кралицата рядко се молеше, но докато наблюдаваше краля, тя положи ръка на броеницата на шията си и отправи молитва към Небесната кралица, просейки милост.

През портата влетяха два коня и в галоп се спуснаха по калдъръмения път, към двете алеи край заградения с ров двор. Ездачите им викаха, а изпод подковите им хвърчаха искри, видими въпреки слънчевата светлина. Дезидерата усети как в двора се събира сила, точно както бе почувствала надигането й у Хармодий. Това обаче беше друг вид сила — приличаше на ярка бяла светлина в мрачен ден.

Чуждоземният рицар докосна коня с шпорите си и в същия миг Негово величество сръчка Отец Джероум. В друг случай тя щеше да запляска с ръце. Докато кралят и рицарят се спускаха един към друг, двамата вестоносци галопираха край рова… но внезапно конят на сер Жан подскочи под него. Една тлъста конска муха бе впила жилото си в незащитения му нос, точно там, където меките му устни се подаваха изпод бронята.

Бойният кон се стресна, пропусна една крачка, повдигна се на задните си крака и наполовина се извърна от бариерата. Сер Жан се бореше да остане на седлото и се опита да принуди животното да се обърне отново към нея, но вече беше изостанал катастрофално и нямаше да може да нанесе истински удар. Вдигна копието си и го хвърли встрани, а раненият му кон отново вдигна предните си копита във въздуха.

Кралят галопираше с пълна скорост, с изпънат гръб и копие, насочено сякаш от лъка на някой древен бог, а Отец Джероум бе напълно спокоен. На около тридесетина сантиметра от щита на Жан дьо Вреи върхът на оръжието се изви нагоре, отнесе лебеда на върха на шлема му и кралят с грохот профуча по алеята, накланяйки отново копието, за да удари бронзовата топка на пилона в края й. Ударът попадна в самия й център с такава сила, че тя се откъсна от пилона и полетя във въздуха, после отскочи, търкулна се покрай сер Гастон и двамата вестоносци, които с гръм се носеха към арената, и падна в рова.

Кралицата запляска с ръце… но въпреки това си каза (макар да се опита да потисне тази мисъл), че кралят можеше да вдигне копието си и да подмине рицаря, без да свали герба му. Щеше да бъде много щедро от негова страна, нещо нормално между приятели, когато единият рицар очевидно се бори с коня си. През това време дьо Вреи стигна до своя край на арената, изправил гръб, окончателно овладял жребеца си.

Дузина кралски стрелци хукнаха напред, за да застанат между краля и двамата ездачи, които се приближаваха решително към него с нечленоразделни викове. И двамата държаха свитъци, а цветните им панделки бяха развързани и висяха. Стрелците се разделиха, за да им направят път, а кралят вдигна забралото си и ги повика при себе си. Беше ухилен като малко момче, което се радва на победата си. Кралицата не беше сигурна дали тя е резултат от нейната молитва, или не, така че се помоли отново. През това време вестоносците стигнаха до краля, слязоха от конете и коленичиха в краката му още преди оръженосците да започнат да свалят доспехите му.

От същата страна на арената, само на метър-два разстояние, Жан дьо Вреи слезе от коня. Братовчед му остро го заговори, но великанът не му обърна внимание и изтегли меча си — толкова бързо, че жестът му бе почти незабележим. Целейки се в лакътя му, Гастон удари силно ръката, с която държеше оръжието и чуждестранният рицар едва не го изтърва — това бе единственото несръчно движение, което си беше позволил пред очите на кралицата. Дьо Вреи нападателно се извърна към братовчед си, който не му отстъпи.

Дезидерата разпознаваше необузданата ярост, щом я зърнеше и затаи дъх. Не очакваше да види гала тъй излязъл от кожата си и гледката я смая, но мъжът се овладя пред очите й и наклони глава към братовчед си, сякаш за да признае, че е претърпял загуба. После се обърна и каза нещо на един от оръженосците си, а той грабна юздата на величествения кон и започна да сваля бронята му с помощта на два пажа.

За миг кралицата ги изпусна от очи, обмисляйки видяното. Внезапно до нея изникна кралят.

— Бесен е — каза той, докато се накланяше над ръката й. Гневът на съперника му сякаш му доставяше удоволствие. — Слушай, мила моя, крепостта в Лисен Карак е била нападната от Дивото. Поне така твърдят и двамата вестоносци.

Тя изправи гръб и нареди:

— Разкажи ми!

Сер Гастон пристъпи към краля с уважение, което липсваше у братовчед му дори когато беше коленичил.

— Ваша светлост… — започна той, но кралят вдигна ръка.

— Не сега. Турнирът приключи за днес, милорд, и аз съм благодарен на братовчед ви за развлечението. Ще събера рицарите си, потегляме на север веднага щом се подготвят. Един от замъците ми, при това не най-маловажният, е бил нападнат.

Сер Гастон се поклони.

— Моят братовчед моли за реванш, Ваше величество. — Той пак се поклони. — И би желал да знаете, че уменията ви с коня ви правят чест. Също така ви праща своя с надеждата Ваша светлост да го обучи така добре, както своя собствен.

Кралят се усмихна като момченце, похвалено от родителите си.

— Много обичам конете — каза той. — И не бих пожелал коня на любезния рицар, но щом той сам предлага…

Кралят облиза устни, а сер Гастон кимна на оръженосеца, който водеше врания жребец, вече без броня.

— Ваш е, кралю. Моят братовчед пита дали бихте му позволили да вземе друг и отново да язди срещу вас, Ваша светлост.

Лицето на краля се затвори също като забралото му.

— Вече опита веднъж — рече кралят. — Ако желае втора възможност да се докаже, нека събере рицарите си и да потегли с нас на север.

Негово величество изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но се овладя и си позволи една кралска усмивчица.

— Кажете му, че ще се радвам да му заема кон.

Гастон се поклони.

— Ще яздим с вас, Ваша светлост.

Кралят обаче беше приключил с него и се обърна към кралицата.

— Сериозно е — каза той. — Много сериозно, ако човекът, написал писмото, знае за какво говори. Демони, змейове… Цялата мощ на Дивото се е обединила срещу нас.

При тези думи дамите се прекръстиха, а кралицата им каза:

— Да помогнем на тези достойни господа. — Тя се изправи, целуна краля по бузата и продължи: — Ще ви трябват каруци, фураж, провизии, манерки и бурета с вода. Имам списък. Събери рицарите си, а до обяд аз ще се погрижа за останалото.

За миг ветровете на войната — на истинската война, с всичките подвизи, слава и чест, които носеше — издухаха интереса й към чуждоземеца. Нейният любим беше кралят. Кралят, които отиваше на бой с Дивото.

Той я погледна с обожание в очите.

— Благословена да си — прошепна той, извърна се и повика дворцовия управител и граф Тоубри, който чакаше в пълна готовност и прояви добрия вкус да му се усмихне лукаво.

— Всичките ми рицари са готови за поход, а вие свикахте вашите на турнир. Колко удобно, нали, Ваша светлост?

Кралят рядко имаше време за шегите му, но в този миг двамата се разбраха и Негова светлост го потупа по рамото.

— Ех, само да го бях планирал — каза той.

Тоубри кимна.

— Рицарите ми са на ваше разположение.

Кралят поклати глава.

— Това ви е лошото, Тоубри. В мига, в който открия повод да ви презирам, вие намирате начин да помогнете. И за съжаление след година отново ще направите нещо, което да ме ядоса.

Тоубри се поклони.

— Аз съм такъв, какъвто съм, Ваша светлост. В този случай — ваш покорен слуга.

Той хвърли поглед на кралицата, която не го забеляза, защото вече съставяше списък с каруците, които можеха да се намерят в Харндън. Кралят обаче последва погледа на графа и оголи зъби.

Тоубри също го наблюдаваше. Лесно беше да го подцени човек — изглежда нямаше по-възвишени интереси и цели от арената и леглото на жена си. Въпреки това Дивото ги беше нападнало, а кралят сякаш по поръчка вече беше събрал рицарите си. Този късмет сякаш го преследваше постоянно.

Лисен Карак — Червения рицар

Капитанът се събуди в лазарета на манастира. Главата му беше положена на пухена възглавница, а ръцете му (лявата беше отлично превързана) — върху одеяло от фина вълна и тънки ленени чаршафи. Слънцето грееше през тесния прозорец високо над главата му и лъчите му осветяваха Том Лошия, който хъркаше в леглото отсреща. На това до него с лице към стената лежеше малко момче, а срещу него — по-възрастен мъж, чиято глава бе цялата в превръзки.

За миг капитанът не помръдна, чувствайки се странно щастлив, но след това си спомни всичко наведнъж. Поклати глава, прокле Бог, седна и свали крака на пода, а раздвижването накара дежурната монахиня да се надигне. Не я беше забелязал.

Тя се усмихна. Амичия.

— Не те ли е страх да оставаш сама с мен? — попита той.

Спокойствието й беше осезаемо.

— Не — отвърна тя. — Не се страхувам от теб, мили мой. Трябва ли? — Тя се изправи на крака. — Освен това Том точно заспа, а старият Харолд, който е прокажен, спи съвсем леко. Вярвам, че няма да ги безпокоиш.

Капитанът трепна при думата „вярвам“, приведе се към нея — ухаеше на зехтин, тамян и сапун — и трябваше да потисне желанието да положи ръце на бедрата, на кръста й…

Амичия наклони глава на една страна.

— Не си го и помисляй — остро каза тя, но без да повишава тон. Страните му пламнаха.

— Но ти ме харесваш! — рече капитанът и реши, че едва ли е казвал нещо по-глупаво през живота си. Изпъчи се с цялото достойнство на титлата „капитан“. — Защо винаги ме отблъскваш, кажи — рече той, а гласът му беше спокоен, закачлив и престорен. — Снощи не ме отблъсна.

Когато срещна погледа му, нейният беше сериозен, дори строг.

— Защо щом се събудиш, проклинаш Бога, кажи — попита тя.

Тишината помежду им се проточи дълго и през това време той дори се почуди дали да не й каже. Амичия взе лявата му ръка и започна да развива превръзките. Заболя го.

След малко Том отвори едното си око и докато се възхищаваше на бедрата и гърдите й, на капитана не му стана особено приятно. Том му намигна, но той не му намигна в отговор.

Младата жена наложи ръката му с лапа от риган, превърза я и кимна.

— В бъдеще се постарайте да не сграбчвате острите части, когато се биете, месир — каза тя. Капитанът се усмихна, тя също се усмихна, тишината помежду им беше забравена, а той се почувства лек като перце.

Усещането не го напусна дори когато слезе по стръмните вити стълби и видя увитите като вързопи двадесет и три тела, положени под един навес в иначе празния двор.

След битката игуменката беше наредила на всички да останат вътре. Никой нямаше да спи на открито, независимо колко топли и уханни бяха пролетните нощи. Литургиите се отслужваха в един страничен параклис — главният беше превърнат в спалня.

Той премина под арката, която водеше към главната му квартира и намери там Майкъл и сер Ейдриън — професионалният писар на ротата. Майкъл, който усърдно пишеше, се изправи сковано и се поклони. Ейдриън продължи работата си.

Капитанът не се сдържа и се усмихна на младия оръженосец — очевидно жив, а не един от вързопите в двора.

Въпроса зададе с изражението си.

— Две счупени ребра. По-зле, отколкото когато се опитах да яздя бойния кон на баща ми — кисело обясни Майкъл.

— В нашата работа приемаме куража и дързостта за даденост, но постъпката ти беше много смела — рече капитанът и младежът засия. — И глупава — продължи той и сложи ръка на рамото му. — И малко безсмислена, но смела.

Майкъл продължи да грее от щастие, а капитанът въздъхна и отиде до масата си, покрита със свитъци и кожени калъфи. Откри списъка с дежурствата — изготвяха го за първото число от всеки месец, а утре беше първи май.

Защо въобще му хрумна, че би могъл да й каже защо проклина Бог? Хората често бяха глупаци, но той не беше свикнал да бъде един от тях.

Прочете разписанието. Разполагаха с тридесет и един копиеносци и свитите им — не, тридесет, защото Хюго беше мъртъв, а копието му — счупено. Трябваше да го замени с някой добър войник, макар че в тази пустош това му се струваше невъзможно. Но пък все трябваше да има местни рицари — по-малки синове, тръгнали да дирят слава, пари или спасение от нечия бременност…

Цялата тази бумащина го изтощаваше, но имаше нужда от хора, а трябваше да мисли и за Дивото.

— Трябва да поговоря с Том Лошия, щом се почувства достатъчно добре. А също и със стрелците от снощи. Кой беше най-старши? — попита той.

Майкъл си пое дълбоко дъх. Капитанът знаеше, че така проверява колко силна е болката от превръзката, която носеше — знаеше, защото беше чупил доста ребра.

— Дългата лапа беше старши. В съзнание е, видях го да яде — отвърна Майкъл и се изправи, но капитанът вдигна ръка.

— Ще видя и него, и Том, стига да може да напусне лазарета — поясни той. Ръката му туптеше, докато подписваше списъка. — Доведи ги, ако обичаш.

Майкъл направи пауза и капитанът преглътна една раздразнена въздишка.

— Да?

— Какво… какво стана снощи? — Майкъл повдигна рамене. — Искам да кажа, всички мислят, че сме спечелили голяма победа, но аз не съм толкова сигурен. Освен че убихме змейовете, де — добави той с непринуденото нехайство на младостта.

На капитана му се прииска да изкрещи „Убихме два змея, безполезно конте такова!“, но разбираше отношението на момчето, макар да бе недоизказано. Той внимателно седна на един стол с ниска облегалка, изработен от серия дъги, свързани в основата — красива мебел с червена кадифена възглавница, която го приласка и той се облегна назад.

— Капитанът-чирак ли пита или моят оръженосец?

Майкъл повдигна вежда.

— Капитанът-чирак — отвърна той и господарят му си позволи една пестелива усмивка.

— Хубаво. Кажи ми какво мислиш, че постигнахме.

Майкъл изсумтя.

— Това го очаквах. Много добре — цял ден пращахме патрули да прибират селяните. По онова време не си дадох сметка, но излязоха повече патрули, отколкото се върнаха.

Капитанът кимна:

— Браво. Така е, наблюдават ни постоянно, но изчадията, които ни държат под око, не са много умни. Притежаваш ли силата?

Майкъл сви рамене.

— Изучавах я, но не мога да задържа всички образи в съзнанието си. Всички фантазми.

— Ако заловиш звяр и го накараш да ти се подчини, можеш да гледаш през неговите очи. Заклинанието е мощно, но прахосва твърде много енергия, защото първо трябва да пречупиш волята на друго същество. Усилието е голямо, а после трябва да го насочиш, в този случай от разстояние.

Майкъл слушаше с огромен интерес. Дори сер Ейдриън беше спрял да пише. Капитанът му хвърли бегъл поглед, писарят тръсна глава и понечи да стане.

— Простете — рече той. — Просто никой никога не говори за тези неща.

Капитанът се смили.

— Остани. Това е част от живота ни, така воюваме. Използваме разузнавачи, защото нямаме маг, който да използва птици, но дори да имахме, пак бих предпочел съгледвачите. Те могат да наблюдават, да докладват, да броят, да ти кажат дали виждат все същите три коня всеки ден. Една птица не може да прецени всичко това, а възприятията на мага, който я използва, се пречупват през… нещо. — Капитанът се отпусна. — Не знам точно какво е, но си го представям като тръба, твърде тясна, за да пропусне цялата информация. Затова сякаш гледаш през вода или мъгла.

Майкъл кимна.

— Дивото няма разузнавачи, тъй че предположих, че използват животни, за да ни шпионират — продължи капитанът. — Хванахме доста птици, а после аз го подведох.

Той сключи ръце зад главата си.

— Също и с готварски огньове. Нали така казахте — допълни Майкъл и се приведе напред.

— Гелфред и без друго рядко ходи в Замъка на моста. В гората е и наблюдава лагерите им, откакто осъзнахме, че по-голямата част от армията им ни е заобиколила. За храброст ли искаш да говорим? Пратих там патрули с оръжие — морейците го приготвят. Зехтин, петрол, китова мас — битум, ако можеш да намериш, сяра и селитра. Има много формули и всеки майстор ги знае. От всичките се получава лепкав огън.

Майкъл кимна, а писарят се прекръсти.

— Дори създанията от Дивото спят, дори адверсарият е смъртен. Щом се събират, за да нападнат хората, значи е логично да имат лагер. Дали могат да говорят? Събират ли се край огъня, играят ли на карти, карат ли се помежду си? — Капитанът погледна през прозореца. — Замислял ли си се някога, Майкъл, че сме впримчени в безмилостна война с враг, когото изобщо не разбираме?

— Значи ги наблюдавахте и нападнахте лагера им — каза Майкъл със задоволство. — Хубавичко ги ударихме!

Той се усмихваше.

— И да, и не. Може и въобще да не сме им навредили — отвърна капитанът. — Може Том Лошия и Уил Главореза да са подпалили някакви маловажни палатки, а врагът да ги е последвал до тук, за да ни удари много по-зле. Уби двадесет и трима, а загуби само два змея — обясни той.

Усмивката на Майкъл замръзна.

— Ама…

— Искам да разбереш, че победата и загубата са въпрос на гледна точка, освен ако си мъртъв. Знаеш, че всеки мъж и жена в тази рота — не, в тази крепост — гледа на случилото се като на голяма победа. Подпалихме лагера на врага и убихме две ужасни чудовища в нашия. — Докато Майкъл кимаше, капитанът се изправи. — Благодарение на тази гледна точка, сега всички ще се бият повече и по-дълго и ще бъдат по-смели, въпреки че допуснах да оставя цивилни в двора, което ни струва двадесет и трима души. И въпреки това ние побеждаваме. — Очите му срещнаха тези на Майкъл. — Разбираш ли?

Майкъл поклати глава.

— Вината не беше ваша…

— Вината беше изцяло моя — прекъсна го капитанът, — но моралното бреме не е на моите рамене, не аз ги убих. Само че можех да ги спася, ако не се бях разсеял онази вечер. А да ги спася е мой дълг. — Той се изправи и взе командирската си палка. — Трябва да бъдеш наясно с това, ако искаш да станеш капитан. Трябва да можеш да гледаш реалността в очите. Аз прахосах живота им. Не мога да си позволя да рухна от тази мисъл, но не мога и да я забравя. Това ми е работата. Разбираш ли?

Майкъл кимна и преглътна, а капитанът направи физиономия.

— Отлично, урокът за победата приключи. А сега ми доведи Дългата лапа и Том Лошия, ако обичаш.

Майкъл кимна и отдаде чест.

— Веднага!

— Пфф — изсумтя капитанът.

Дългата лапа беше на петдесет години. Жалките останки от червената му навремето коса бяха посивели почти напълно и обрамчваха плешивото му теме като тонзура^[2]. Бакенбардите и мустаците му обаче бяха огромни и в крайна сметка се оказваше, че по лицето си има повече коса, отколкото на главата. Ръцете му бяха необичайно дълги и въпреки че беше стрелец, се славеше като най-добрия мечоносец в ротата. Говореше се, че навремето е бил монах.

Той стисна ръката на капитана и се ухили.

— Вълнението ми дойде в повече.

След него влезе Том Лошия. Беше с една глава по-висок и от капитана, и от стрелеца, а металносивата му коса странно контрастираше със заострената му черна брада. Веждите му бяха толкова изпъкнали, че челото му приличаше на носа на боен кораб и никой не би го нарекъл хубав мъж. Облечен само в риза и одеяло от лазарета, той изглеждаше заплашително дори на дневна светлина. Стисна ръцете на капитана и на Дългата лапа, усмихна се на сер Ейдриън и настани великанското си тяло на един от столовете.

— Хубав план — каза той на капитана. — Чудесно си прекарах.

Майкъл безшумно се вмъкна в стаята. Никой не го беше канил, но изражението му подсказваше, че никой не му е казал и да не идва.

— Донеси на всички по чаша вино — нареди капитанът и му даде да разбере, че е добре дошъл. След като върху петте облегалки за ръце изтракаха пет костени чаши и сер Ейдриън сведе глава, за да продължи да пише, Том опита виното, облегна се назад и каза:

— Добре ги подредихме. Какво да ви кажа, най-големият зор беше да стигнем дотам. Момчетата бяха бая скокливи и във всяка сянка им се привиждаше я блатник, я ърк, а на мен ми хрумна, че май ще трябва да посека Типит на две, за да го накарам да си затвори плювалника. Така че се надвесих над него…

Дългата лапа се ухили.

— Надвеси се над него с оная огромна кама в ръка!

— И той се напика — довърши Том Лошия с явно задоволство. — Отсега нататък ще му викаме Пикоча.

— Том! — сгълча го Дългата лапа, а той сви рамене.

— Като не става за тая работа, да ходи да тъче одеяла или да шие кесии. Некадърен стрелец е и някой ден ще затрие някого. Както и да е, през повечето време яздихме и се придвижвахме доста бързо, защото вие рекохте, че…

Том Лошия замлъкна — явно си търсеше думите.

— Само бързината може да ви направи невидими.

„Един от афоризмите на Хайуел.“

— Тъй го рекохте, да — съгласи се Том. — Така че не му мислихме много и им се метнахме. И да са имали часовои, не ги видяхме въобще, просто влязохме сред огньовете им. Прерязах гърлата на куп спящи говеда — каза той със зловеща усмивка. — Глупаци. Да спят, докато между тях броди убиец!

Думата „угризения“ не беше позната на Том. Капитанът потръпна, а здравенякът погледна към Дългата лапа.

— Аз си имах работа, ти разкажи.

Другият повдигна вежда.

— Всички носехме сместа на гърба си. Хвърлих моята в един огън — да дам тон, така да се каже. — Той кимна. — Беше поразително. Ако това е точната дума.

Дългата лапа очевидно се гордееше с постижението си.

Том кимна.

— Добре ни светеше — каза той и в комбинация с изражението му думите бяха достатъчно ужасяващи, за да накарат Дългата лапа да извърне поглед от него. — Кьорава палатка не видяхме, но на земята спяха хора. И всякакви твари. Имаше и животни — коне, говеда, овце. И много каруци, цели дузини. Ако не са нападали търговците на път за панаира, аз съм гал.

Капитанът кимна.

— Изгорихме всичко, убихме животните и всяка гад, която сварихме.

— Какви бяха, блатници? Ърки? Разкажете ми — подкани ги капитанът и думите увиснаха между тях.

Том изкриви лице.

— От ситните, най-вече блатници и ърки. Тъй, де. Демоните хукнаха подире ни — бързи са, дявол да ги вземе. Бих се с една златна мечка, моят меч срещу брадвата и ноктите й. — Том издуха носа си с ръка и метна сополите през прозореца. — Обаче не ми се падна да се бия с демон — със съжаление допълни той.

Капитанът се зачуди дали нейде по широкия свят има друг човек, който да съжалява, че не се е изправил срещу същество, което внушава ужас. Том Лошия не беше като другите.

— Колко бяха? Колко останаха? — попита капитанът.

Дългата лапа сви рамене.

— В мрак и огън думата ми нищо не струва, капитане, но мисля, че убихме към петдесет човека и още повече гадини. — Той сви рамене. — При това само разбунихме мравуняка.

Том го изгледа с благодарност.

— Каквото каза той. Разбунихме го, ама с як ритник.

Майкъл се задави.

— Убили сте петдесет бунтовници?! — попита той.

Том го изгледа, сякаш миришеше лошо.

— Помогнаха ни, сополанко. И не бяха все бунтовници. Не знам колко убих — пет, десет? — преди да осъзная, че са навързани един за друг. Клетите нещастници.

Майкъл сякаш се задави.

— Пленници? — успя да изрече той, а Том сви рамене.

— Тъй мисля.

Възмущението на младежа беше явно, така че капитанът вдигна ръка и му посочи вратата.

— Още вино — каза той. — И недей да бързаш.

След като оръженосецът излезе и тръшна вратата, Дългата лапа поклати глава.

— Аз не искам, капитане. Ще ме приспи.

— Аз така или иначе приключих — отвърна капитанът. — Резултатът е по-добър от очакваното. Благодаря.

Дългата лапа пак стисна ръката му.

— За туй си струва да се пише, кап’тане.

Писарят погледна драскулките си.

— Ще го препиша на чисто — каза той, изгледа Дългата лапа за довиждане и също се запъти към вратата. След излизането му капитанът остана насаме с Том Лошия, който протегна голите си крака под одеялото и отпи голяма глътка вино.

— Твоят Майкъл е твърде мекушав за тоя начин на живот — рече той. — Старае се, не казвам, че за нищо не става, но най-добре го отпрати.

— Няма къде другаде да отиде — каза капитанът.

— Тъкмо се чудех — кимна той, отпи още веднъж и се ухили. — Онова момиче, монахинята…

Лицето на капитана остана безизразно, но Том и за миг не се подведе.

— Не ме гледай така. Попита те защо кълнеш Бога. Слушай, ако искаш моя съвет…

— Не го искам.

— Пъхни коляно между краката й и го дръж там, докато проникнеш в нея. Ти я искаш, тя те иска. Не казвам да я изнасилиш. — Каза го с професионален авторитет, който беше по-зловещ дори от признанието, че е убил пленниците. — Само казвам, че свършиш ли тая работа, ще имаш топло легло, докато си тук. — Той сви рамене. — Топло легло и меко рамо, все полезни неща за един капитан. Никое от момчетата няма да ти се сърди.

Неизказаната му мисъл също беше явна: „На някои даже ще им се издигнеш в очите.“

Том кимна на капитана, а той усети как в него се надига черна ярост. Съсредоточи се върху нея, опитвайки се да й придаде форма, да я овладее, но тя беше като сместа, която бе изпратил на врага — гъста, мазночерна и докоснеше ли се до огън…

Том Лошия си пое дълбоко въздух и отстъпи назад.

— Прощавайте, капитане — каза той. Каза го със същата увереност, с която и останалото. — Явно прекрачих границата.

Капитанът преглътна и усети вкус на жлъчка.

— Очите ми светят ли? — попита той.

— Малко — рече Том. — Знаете ли какво не ви е наред, капитане?

Младият човек се облегна на масата, а пристъпът на гняв постепенно стихна и остави след себе си изтощение и главоболие в Древни размери.

— Много неща.

— Изрод сте, също като мен. Не сте като тях. Аз… аз взимам каквото искам, а за останалото не ме е грижа. Вие обаче искате да ви обичат. — Том поклати глава. — Хората като нас не ги обичат, капитане. Дори като убия враговете им, пак не ме обичат, не е ли така? Знаете ли какво е грехожаден?

Това пък откъде дойде.

— Чувал съм го и преди.

— Имаме ги в Хълмовете. Обикновено е някое жалко копеле с едно око, без ръце или… някакъв такъв изрод. Като умре някой мъж, понякога и жена, оставяме върху трупа парче хляб, напоено с вино. Преди го квасехме с кръв. Слага се на корема и на сърцето. После бедният човечец идва, изяжда хляба и с него поглъща всичките грехове на мъртвеца. Тъй че той отива на небето, а човечецът — в ада.

Мисълта на Том се беше загубила в спомените му. Никога преди не го беше виждал такъв. Беше странно, че и малко страшничко да води толкова личен разговор с Том Лошия.

— Всичките сме грехожадни, до един — продължи той. — За вас и за мене е сигурно, но не сме само ние. Дългата лапа, Уил Главореза, сер Хюго и сер Майлъс — и те са като нас. Дръзката също, дори онова момче. Поглъщаме греховете им, убиваме враговете им, а после ни отпращат.

Капитанът се сети как демонът изкорми коня му. „Поглъщаме греховете им.“ Думите го удариха като гръм от ясно небе и той се облегна назад. Когато мисълта се оттече като водопад, разхвърляйки размишленията му във всички посоки, той установи, че сенките са се променили. Виното беше изпито, Том Лошия си беше отишъл, краката му бяха схванати, а ръката го болеше.

Майкъл стоеше на прага с чаша вино в ръка. Капитанът успя да се усмихне, сви рамене, пое я и отпи.

— Жак отиде в Замъка на моста с жито и се върна със съобщение от месир Гелфред — съобщи му Майкъл. — Пише, че спешно трябва да говори с вас.

— Значи ще трябва да навлека доспехите — рече капитанът и сам си даде сметка, че хленчи. — Е, да приключваме.

Пътят към Албинкърк — сер Гавин

Гавин бе изгубил чувството си за време. Вече не беше сигурен дори къде се намира. Прекара още един пролетен ден в езда, заобиколен от килими от диви цветя, които се стелеха като утринна мъгла под копитата на коня му и оставаха зад гърба му на кръгли туфи и заоблени хълмчета — хиляди съвършени цветчета, навсякъде, във всички посоки, сини и лилави, бели и жълти. В далечината всичко се сливаше в килим от жълто и зелено заради маранята и слънчевите лъчи, огряващи склоновете на планината, която се приближаваше все повече, а върховете й се подаваха като гоблен между клоните на дърветата — все по-дебели и все по-нагъсто с всеки изминат километър.

— Рицарю? — обади се момчето с арбалета.

Той го погледна, а то трепна. Гавин въздъхна.

— Конят ви спря — каза му то.

Гавин притисна шпорите си в хълбоците на жребеца, премести тежестта си и той тръгна. Красивата навремето юзда сега бе опетнена от смъртта на петдесет хиляди цветя, защото Архангел изяждаше всяко, което успееше да докопа — беше разбрал, че доскоро строгите ръце едва ли ще му попречат. Ето какво означаваше страданието му за бойния му кон — повече цветя за ядене.

„Аз съм страхливец и недостоен рицар.“

Гавин погледна назад, към един живот, изпълнен с лошотия, зачуди се къде беше сбъркал и за пореден път се сети за едно — как бе изтезавал по-големия си брат. Как петимата се бяха съюзявали срещу него, как го бяха били. Удоволствието, което беше изпитвал, писъците му…

„Така ли започна всичко?“ — зачуди се той.

— Рицарю? — отново се обади момчето.

Конят отново беше свел глава, а те пак бяха спрели.

— Идвам — измърмори Гавин. Зад него керванът, който не вардеше, продължи на север. Пред себе си пък виждаше Големия завой, където пътят свиваше на запад. На запад, към врага. На запад, където го очакваше замъкът на баща му, изпълнен с омразата на майка му и страха на брат му.

„Защо пътувам на запад?“

— Рицарю — обади се момчето. Този път в гласа му се долавяше страх. — Какво е това?

Гавин се отърси от мислите си. Чиракът на златаря (Ейдриън? Алън? Хенри?) боязливо отстъпваше от група дървета вляво от него.

— Там има нещо — каза момчето, а Гавин въздъхна. Дивото не беше тук. Конят му стоеше насред диви цветя, виждаше се, че миналата година тази нива е била разорана… Внезапно зърна една болнава, бледа ръка, светлокафява и лъскава като хлебарка, стиснала копие с каменен връх. В мига, в който я видя, гадината видя него. Гавин се приведе наляво с рутина, изградена от дълги тренировки и изтегли меча от ножницата си.

Блатникът метна оръжието си и острието му го пречупи още във въздуха. Уродливото създание тъпичко изписка от гняв, че са му отнели плячката и момчето на златаря го застреля. Стрелата изчатка, заби се в него с влажен мляскащ звук и изскочи от другата му страна сред кървави пръски. Дребната гадинка се мяташе безпомощно сред дивите цветя като пъстърва на сухо и също като нея продължи да се бори за въздух с беззъбата си уста, докато накрая очите му се замъглиха и то си отиде.

— Винаги носят злато — каза чиракът на златаря и пристъпи към блатника.

— Назад, млади момко, и презареди арбалета.

Гавин се удиви от тона си — спокоен, повелителен. Жив.

Момчето се подчини, а рицарят накара Архангел да отстъпи и огледа най-близките гори.

— Тичай при фургоните, момко. Бий тревога!

В далечината нещо се раздвижи, показаха се още копия, противното кафяво проблесна отново и момчето хукна, а Гавин с трясък спусна забралото си. Бронята му не беше съвсем пълна — беше оставил част от доспехите си във фургона на златаря, увити в лой и грубо зебло в два плетени коша, защото нямаше оръженосци, които да ги поддържат. И защото ако ги носеше, това би имало своето значение. Затова бе отделил само лекьосания си жупон, ботушите, хубавите бронирани ръкавици и шлема си и яздеше кон, който струваше повече от три от фургоните с фина вълна, които охраняваше. Задърпа юздите напред-назад, за да накара Архангел да отстъпи по-бързо и накрая той почти хукна в тръс, но на заден ход.

Първото копие долетя от гората. Гавин държеше меча си с дясната ръка, ниско и вляво, както го беше учил инструкторът на баща му. Почти чуваше гласа му: „Сечи нагоре! Не коня, глупаво момче!“

Той замахна нагоре и счупи копието, прекъсвайки полета му, а зад него момчето изкрещя:

— На оръжие! На оръжие!

Гавин рискува, извърна се и хвърли продължителен поглед на кервана. Не беше лесно да различи движение в далечината през отворите в наличника си, но му се стори, че Стария Боб е поел командването и дава наставления на мъжете.

Щом се обърна отново, въздухът се изпълни с копия и той започна да ги сече — нагоре, надолу и отново нагоре, бърз като мисълта. Едно от тях одраска слепоочието му и шлемът звънна като камбана въпреки подплатената шапка отдолу. Гавин подуши собствената си кръв и обърна главата на коня — хвърлеха ли всичките си копия, щеше да разполага само с миг, за да избяга.

Двама блатници тичаха към него като насекоми — толкова близо до земята, че застрашаваха краката на коня. Архангел се вдигна на задните си копита, извъртя се и замахна с предните като боксьор.

Гавин плъзна меча между пръстите си и промени хватката, докато накрая държеше само главичката на ефеса, а после замахна надолу и назад. Блатникът пред Архангел се пръсна като зряла диня, вратът и гръдният му кош хлътнаха и от тях пръсна мощна струя ихор. Другият изпищя, когато студеното острие хлътна в тялото му — желязото беше отровно за себеподобните му и той изпищя от омраза, а дребната му душица се издигна над трупа като малък буреносен облак и се разнесе при първия повей на вятъра.

В следващия миг вече се бяха измъкнали, а едрият жребец с лекота препускаше сред дивите цветя. Гавин едва дишаше, сякаш забралото не позволяваше на въздуха да влезе в дробовете му, а гърдите го стягаха. Докато яздеше, видя още блатници, може би четири или пет, пръснати из цветята като петна от фъшкии по красива рокля. Изведнъж го изпълни свръхестествена енергия, желание да извърши нещо велико и да умре, за да го постигне.

„Аз съм рицар!“ — свирепо си рече той, изпъна рамене, решително вдигна дългия си остър меч, обърна Архангел и го пришпори към блатниците. Когато слънцето огря острието му и го накара да засияе като факла, пламъкът, замрял в него, се съживи отново. Гавин усети докосването на нещо божествено и му отдаде чест, сякаш се състезаваше на турнир.

— Благословени свети Георги — помоли се той, — позволи ми да умра, както ми се иска да бях живял.

Пришпори Архангел — внимателно, без да го дере — и огромният кон се понесе напред. Блатниците се пръснаха. Полетяха копия, а той се носеше сред тях, като използваше коленете си, за да насочи Архангел към следващата група, която вече тичаше към дърветата. Нямаше намерение да оцелее, така че препусна след тях, наведен ниско над седлото, посичайки всички, които не тичаха или бяха твърде бавни, за да избягат.

Внезапно нещо в гората нададе смразяващ кръвта вой, а след миг изскочи от дърветата и се понесе към него. Архангел беше готов и когато тежестта на Гавин се премести, извърна цялото си масивно тяло, движейки се като собствените му крака. Огромният враг, вонящ на изгоряла козина, сапун и стара пепел, прелетя край тях и една дълга ноктеста ръка се протегна към шията на Архангел като гневна котешка лапа. Жребецът обаче беше бърз и един подкован със стомана крак я стъпка със смъртоносна точност.

Чудовището изкрещя, а левият му нокът увисна — крайникът беше прекършен. То застана на задните си крака, вдигна дясната си ръка и от рязко изскочилите й нокти блъвна огън, който улучи Гавин там, където хълковият авентейл се диплеше над подплатения му жупон. Тъй като не усети натиск или удар, той наведе глава по-скоро инстинктивно, отколкото благодарение на обучението си и подложи върха на шлема си под огъня. Още преди първият леден шип от агония да се вреже в рамото му, болката прониза лявото му око и той замахна на сляпо с меча — тялото му действаше само, без напътствия от ума.

Ударът му беше слаб и лошо насочен, острието дори не одраска кожата на страшилището, но мечът го перна по челото и то залитна. Архангел подложи рамо и Гавин почти падна от седлото, а високата облегалка се впи в гърба и задника му — конят сам решаваше как да действа и се метна върху чудовището с цялата си тежест и инерция. То залитна и загуби равновесие, а Архангел му нанесе още два удара с подкованите си със стомана копита, принуди го да падне на четири крака и то изрева от болка, когато се подпря на счупения крайник.

Тревата се изпълни с блатници, които ръчкаха Гавин с копия с каменни върхове. Еленската кожа, от която бе ушит подплатеният му жупон, отклони няколко удара, а пълнежът от влажна овча вълна — още няколко, но поне едно от копията го прониза и одра кожата му. Без да мисли, той пришпори Архангел, едрият кон скочи мощно напред и двамата хукнаха, свободни.

Гавин обърна коня, описвайки широк кръг. С лявото око не виждаше нищо, а болката в кръста му беше толкова силна, че той не я усещаше. Всъщност не усещаше каквото и да било.

„Искам главата му — каза си той. — Нека я занесат в Харндън, нека я покажат на краля. Това ми стига.“

Обърна Архангел, който беше ранен от копия поне на две места. Също като ездача си обаче, жребецът бе обучен да се бори с болката и се спусна към жертвата си с всичката смелост, на която можеше да се надява Гавин. Чудовището обаче бягаше, макар и само на три крака, изнесло тежестта си напред и ниско над земята, а около него се бяха събрали дузина блатници. Силната слънчева светлина ярко ги освети точно преди да изчезнат в гората.

Гавин дръпна юздите, изненадан от себе си. Сред тези дървета го очакваше смъртта, но да се бие до последен дъх тук беше едно, а да последва Дивото и да умре в гората сам и то за нищо — съвсем друго. Дръпна юздите и огледа купчината прекършени блатници. Изведнъж образът им се замъгли, устата му се изпълни с вкуса на сол и мед и…

Лорика — сер Гастон

Пак Лорика.

Гастон изплю чуждестранното име, втренчен в наближаващите каменни стени и хвърли поглед на братовчед си, който яздеше спокойно до него.

— Ще ни арестуват — рече Гастон, а Жан изкриви лице.

— За какво? — попита той и се разсмя, а смехът му звънна като сребърни камбанки и накара цялата колона да се усмихне. Пътуваха с третата група — първа беше свитата на краля, после — тази на граф Тоубри и накрая тяхната, в която имаше повече рицари, отколкото при краля и графа взети заедно.

— Убихме двама оръженосци, заключихме шерифа в една барака, изгорихме хана.

При последните думи Гастон потръпна. След десет дни, прекарани в Алба, започваше да си дава сметка колко отвратително е било поведението им.

Жан сви рамене.

— Не беше замесен нито един важен човек освен рицаря — каза той. Тонът му беше почти презрителен. — Който избра да не се засегне. Според мен прояви изключителна мъдрост.

— Въпреки това в следващия един час кралят ще разбере точно какво се случи.

Жан дьо Вреи се усмихна тъжно на братовчед си.

— Приятелю, имаш още много да учиш. Ако бяхме в каквато и да е опасност, моят ангел щеше да ме предупреди. Освен това ми се струва, че нашите рицари са най-добрите в строя — по-едри са, по-добре обучени. Яки мъже в чудесни доспехи, яхнали добри коне. Винаги можем да се бием, а бием ли се, ще победим. — Дьо Вреи отново сви рамене. — Виждаш ли? Много е просто.

Гастон се замисли дали да не събере хората си и да си тръгне.

Лисен Карак — Червения рицар

Яхнал коня си и придружен единствено от Майкъл, капитанът влезе през страничната порта на Замъка на моста. И двамата бяха в пълно снаряжение. През страничната порта на крепостта бяха минали без излишна суетня — просто двама войници, излезли да патрулират. Капитанът обаче препусна по моста в галоп, защото небето на запад беше пълно с гарвани. Направи му впечатление, че над замъка и над крепостта не се виждат никакви птици.

Слезе в двора на замъка, където големите фургони на търговците бяха спрели един до друг, оставяйки място точно колкото за една вилазка. Капитанът се огледа и осъзна, че във всички фургони има хора, търговците живееха в тях. Нищо чудно, че сер Майлъс каза, че има място. До главната кула скимтяха и лаеха кучета — четири глутници, все от хубави хрътки. Той спря и ги остави да го подушат, а възторженото им одобрение го накара да се усмихне. Всички кучета го харесваха.

Появи се Изедника, камериерът на сер Майлъс и го поведе към главната кула, където гарнизонът се беше настанил на най-ниския етаж. Там имаше няколко купчини прясна слама, а шест местни жени и още половин дузина от проститутките на ротата седяха върху тях и шиеха. Правеха дюшеци и вече бяха скроили и нарязали двадесетина лакътя раирано зебло. Капитанът бе виждал това в поне десет страни — от чистото зебло ставаха чудесни дюшеци, докато мръсният лен носи болести. Всеки войник го знаеше.

Жените се надигнаха и направиха реверанс, а той им се поклони.

— Няма да ви притеснявам, дами.

Сер Майлъс стисна ръката му и двама стрелци — по-възрастни, улегнали мъже, Джак Кейвз и Пушека — избутаха търговците от пътя му. Трима от тях размахваха свитъци.

— Протестирам! — извика по-високият. — Кучетата ми…

— Ще ви дам под съд! — кресна по-набитият.

Капитанът не им обърна внимание и се изкачи по една тясна стълба до най-горния етаж, където бяха разделили помещението с палатки, за да го превърнат в спални за командирите.

Сер Йеханес кимна отсечено на началника си, който му кимна в отговор.

— Готов ли си да се изкачиш обратно по хълма? — попита капитанът.

Йеханес кимна.

— Дължа ли ви извинение?

Младият човек сниши гласа си.

— Ядосах те, а ти се нацупи. Имам нужда от теб. Трябваш ми в крепостта, за да командариш, да риташ задници и да раздаваш правосъдие.

Йеханес отново кимна.

— Ще се върна с вас — склони той, после погледна към Гелфред и му кимна. — Зле сме.

— Никой не ме вика, за да ми каже добри новини.

Облекчен, че не е загубил възрастния мъж завинаги, капитанът тупна Йеханес по гърба с надеждата, че това е правилният жест.

— Съжалявам — каза той, а другият замълча за миг.

— И аз съжалявам — изрече накрая той. — Не съм като вас, липсва ми увереността ви. — Той сви рамене. — Как е Пияндето?

— Много добре.

Пияндето беше стрелец от взвода на Йеханес, а също и най-старшият в крепостта.

— Ще ти пратя сер Брут — каза капитанът на Майлъс, който се ухили.

— Искате да кажете, че ми заменяте най-добрия рицар в ротата за хлапе, което не може да си контролира стрелеца? — Той се засмя. — Както и да е. Йеханес е с по-висок ранг от мен, така или иначе нищо не върша.

Капитанът не за пръв път си отбеляза колко са чувствителни наемниците му. Йеханес бе избрал да отиде в дворцовия гарнизон като обикновен войник, вместо да остане в крепостта, защото беше сърдит на капитана и всички го знаеха — в лагер или в гарнизон уединение няма. Сега двамата се бяха сдобрили и останалите бяха много внимателни — закачките щяха да дойдат по-късно.

„Удивително е, че мъже като тях могат да бъдат тъй тактични, но явно е така.“

Гелфред го очакваше и ако се съдеше по изражението му, бе на път да избухне всеки миг. Капитанът влезе в стаята му и седна на коженото столче до ниската походна масичка, а ловецът покани другите двама да влязат. Йеханес се спря на прага и се заговори с някого от другата страна на опънатото платно.

— Опразнете етажа — каза той.

Мъжете замърмориха, а след малко Маркъс, оръженосецът на Йеханес гърлено изрече:

— Всички си тръгнаха.

Гелфред се огледа.

— Не съм сигурен откъде да започна.

— Какво ще кажеш за началото, с чаша вино за отскок?

Капитанът се опита да звучи шеговито, но другите изглеждаха твърде сериозни.

— Търговците пристигнаха, двама от тях имаха животни. — Гелфред сви рамене. — Лошо го разказвам. Двама от тях имаха дузина хубави соколи и няколко кучета. Позволих си да ги конфискувам в наша полза.

Дузина хубави соколи и няколко ловни кучета си бяха цяло съкровище. Нищо чудно, че търговците бяха побеснели.

— Продължавай — каза капитанът.

— Днешната сутрин е първата, която прекарвам тук. — Гелфред прочисти гърлото си. — Бях в гората.

— И свърши чудесна работа — кимна капитанът. — Том удари лагера им като по учебник, без да се натъкне на часовои.

Гелфред се усмихна на похвалата.

— Благодаря. Както и да е, от тази сутрин аз… — Той погледна към сер Майлъс. — Ами, започнах да използвам соколите срещу птиците — онези, които наблюдават замъка. — Той сви рамене. — Знам, че звучи глупаво…

— Нищо подобно — каза капитанът.

Гелфред си отдъхна с облекчение.

— Боях се да не ме помислите за луд. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че виждам… че мога да видя, че някои от животните служат на врага? — попита той, шепнейки последните думи.

— Вярвам ти — кимна капитанът. — Продължавай.

Йеханес поклати глава.

— На мен ми звучи като богохулство.

Гелфред с досада опря ръце на кръста си.

— Имам разрешително от епископа.

Капитанът сви рамене.

— Давай по същество, Гелфред.

Ловецът извади една торба за дивеч. Беше станала корава от кръв, но това им се стори съвсем нормално. Той измъкна от нея един гълъб, много едър при това, сложи го на масата и разпери крилете му.

— Най-едрият ни сокол го свали преди два часа — каза той.

Капитанът се втренчи в цилиндърчето за съобщения на крака на птицата, а Гелфред кимна.

— Излетял е от манастира, капитане — каза той.

Майлъс му подаде свитък, голям колкото кутрето му.

— Написано е на ниския стил на Стария език — каза той. — Това би трябвало да намали броя на заподозрените.

Капитанът огледа написаното. Беше прегледно, педантично и напълно изобличаващо — списък с рицари, войници и стрелци; цифри, провизии и защитния им план… но нямаше описание. Нищо, което да ги насочи към шпионина.

— Да намали броя на заподозрените в манастир? — с горчивина повтори капитанът. — Това са сто жени, всяка от които може да пише и чете на ниския стил. Както и да използва силата.

За една от тях знаеше още, че е отвъдстенка.

— Имаме си предател — обобщи Гелфред, а сърцето на капитана се сви и той облегна глава на ръката си.

— Затова поиска да се видим тук.

— Предателят не е тук — кимна той. — Предателят е в крепостта.

Известно време капитанът кима — така кимат хората, когато чуят лоши новини, но не могат да ги осмислят.

— Някой е убил бунтовника в гората — каза накрая той и срещна погледа на ловеца. — Някой е намушкал сестра Хавизия в гърба.

— Да, милорд. И аз си мислех за същото.

— Някой е помогнал на един демон да убие монахиня. — Капитанът се почеса по брадата. — Това е доста сериозно дори по моите стандарти.

Никой не се усмихна, а младият мъж се изправи.

— Ще ми се да ти възложа да откриеш нашия предател, но си ми нужен в гората — каза той. — Там ще става все по-зле и по-зле.

Гелфред се усмихна.

— Там ми харесва. — Той се огледа. — Във всеки случай повече, отколкото тук.

Лорика — сер Гастон

Под Кралския дъб извън града чакаха четири фургона с фураж, четирима местни рицари и шерифът на Лорика. Кралят слезе от коня си и го прегърна, а дворцовият управител прие четиримата рицари и клетвите им за вярност. Интендантът пък се зае с фургоните.

Докато разказваше на краля за изгарянето на „Двата лъва“, шерифът ненадейно пребледня, а после почервеня.

— Но това е той! — извика той. — Ваша светлост! Това е човекът, който нареди ханът да бъде опожарен!

Той посочи към дьо Вреи, който сви рамене.

— Познавам ли ви, сер? — попита галът и подкара коня си към краля, шерифа и другите членове на кралската свита, събрани под голямото дърво.

Шерифът щеше да се задави.

— Вие… Ваша светлост, това е мерзавецът, който нареди да изгорят хана! Той позволи да пребият ханджията, ваш верен слуга и добър…

Дьо Вреи кротко поклати глава.

— Вие наричате мен мерзавец?

Кралят положи длан върху юздите му.

— Спокойно, милорд. Трябва да изслушам обвиненията му. — Кралят изгледа шерифа. — Колкото и да са безпочвени.

— Безпочвени?! — извика шерифът, а дьо Вреи се усмихна.

— Ваша светлост, онова, което казва този човек, е вярно. Оръженосците ми набиха презряния пейзан и изгориха хана като наказание за наглостта му.

Той леко повдигна лявата си вежда, изящните му ноздри се разшириха, устните му се свиха, а кралят си пое дълбоко въздух. Гастон го наблюдаваше много внимателно и вече беше разхлабил меча в ножницата на хълбока си. Даже дьо Вреи нямаше да се измъкне този път. Кралят не можеше да си позволи да се покаже мекушав пред собствените си хора, пред васалите и служителите си.

„Дьо Вреи е луд“ — помисли си Гастон, а братовчед му повдигна и двете си вежди.

— Аз съм благородник и имам право да раздавам всякакво правосъдие. Не ми е нужно ничие позволение, за да отнема човешки живот, а селските колиби, които съм опожарил, са повече от мухите, на които момченце би изтръгнало крилата. — Дьо Вреи поклати глава. — Кълна ви се, Ваша светлост, онзи човек си получи заслуженото за глупостта си. Нека не говорим повече за това.

Шерифът опря ръка на седлото си, сякаш за да запази равновесие.

— На мен ми го разказаха другояче. Слушайте, Ваше благородие, този надут чужденец, този тъй наречен рицар уби и двамата оръженосци на сер Гавин Мюриен, а когато отидох при него, нареди да ме набият. Хвърлиха ме вързан в една барака, а когато ме извадиха оттам, заварих хана опожарен.

Гастон побутна коня си към разгневеното сборище.

— Думите ви по никакъв начин не доказват вината на братовчед ми — настоя той. — Не сте били свидетел на нито едно от тези неща, а ги разказвате, все едно са истина.

— Именно вие бяхте този, който ме удари! — каза шерифът.

Гастон си наложи да не повдигне рамене.

„Ти си жалък некадърник, излагаш краля си и ми се изпречи на пътя.“

Вместо това се усмихна, погледна краля и протегна ръка.

— За което ви поднасям извиненията си. С братовчед ми току-що бяхме пристигнали и не познавахме законите по тези земи.

Кралят се бореше с извънредно противоречиви чувства, цели и нужди, а неспособността да вземе решение бе ясно изписана на лицето му. Имаше нужда от Жан дьо Вреи и неговите триста рицари, но освен това трябваше да раздаде правосъдие пред очите на всички. Гастон се надяваше шерифът да поеме ръката му и да я стисне. Кралят се надяваше на същото.

— Милорд, братовчед ми и аз се присъединихме към краля, за да воюваме с Дивото. — Тонът на Гастон беше тих, настоятелен и все пак успокояващ. — Прося прошката ви, преди да влезем в боя.

Гастон се молеше кралят да не погледне към братовчед му, чието изражение при думата „прося“ можеше да пресече литър мляко от десет крачки.

Мъжът изсумтя, раменете на краля започнаха да се отпускат. Сякаш пряко волята си шерифът на Лорика пое ръката на Гастон и я стисна. Не свали ръкавицата си, което беше достатъчно невъзпитано само по себе си и не срещна погледа му. Кралят обаче веднага използва момента.

— Ще платите обезщетение на града и на ханджията — заяви той, — възлизащо на пълната стойност на хана и стоките и животните в него. Шерифът ще направи оценката и ще ви изпрати призовка. — После кралят се обърна към каптал дьо Рут. — Вие, който заявихте готовността си да ми служите, първо ще приемете следната присъда: надницата ви, както и надниците на всичките ви рицари, ще бъдат изпращани на ханджията и на града, докато дългът, определен от шерифа, бъде изплатен.

Жан дьо Вреи седеше на коня си, а красивото му лице беше спокойно и умиротворено. Само братовчед му осъзнаваше, че обмисля дали да не убие краля.

— Ние… — започна Гастон, а кралят се извърна в седлото си, демонстрирайки гъвкавостта, която бе показал по време на турнира.

— Нека каптал дьо Рут да говори сам за себе си — прекъсна го той. — Защитавате братовчед си много сладкодумно, милорд, но аз искам той сам да потвърди, че приема.

„Бива го, много го бива. Преценил е братовчед ми по-добре от повечето хора и е намерил начин хем да го накаже, хем да го задържи при себе си и да използва способностите му срещу враговете си. Жан и неговият ангел няма да стъпят на врата на този крал за един ден“ — каза си Гастон, поклони се и изгледа Жан.

Той също се поклони.

— Дойдох, за да се бия с враговете ви, Ваша светлост — каза дьо Вреи с очарователния с акцент. — И то за моя сметка. Тази заповед няма никакво значение за мен.

Гастон потръпна. Кралят се огледа, преценявайки погледите на хората, израженията, езика на тялото им и безпокойството на конете им, за да прецени какво мислят. Накрая прекара език по зъбите си, което Гастон вече беше оценил като израз на раздразнение.

— Това не е достатъчно — заяви кралят, а дьо Вреи сви рамене.

— Желаете да кажа, че приемам законите и заповедта ви, така ли? — отвърна той, а всяка дума бе пропита с презрение.

„Започна се“ — помисли си Гастон.

Граф Тоубри смушка коня си и застана между краля и дьо Вреи.

— Това — каза той, — се случи по моя вина.

И кралят, и дьо Вреи го изгледаха така, сякаш се беше намъкнал между тях на арената.

— Аз поканих графа в Алба, за да ми служи и при все, че прекарах младостта си на континента, не можах да преценя как ще ни възприеме. — Тоубри сви рамене. — Грешката е моя, аз ще понеса последствията.

Дьо Вреи прояви благоразумието да изглежда изненадан.

— Но как… Не! — възкликна той. — Настоявам! Аз ще платя!

Кралят гледаше Тоубри така, както човек гледа рядко цвете, поникнало върху купчина тор. Внезапно Гастон си спомни да диша. След няколко минути хората облекчено бъбреха, конвоят отново се подреждаше, а той пак можеше да язди до братовчед си.

— Не това предрече ангелът — рече той. Гастон повдигна вежда, а дьо Вреи сви рамене. — Така или иначе и това ми стига, но, братовчеде, неприятно ми беше да слушам как се унижаваш пред жалко създание като онзи шериф. Най-добре е да избягваш подобно поведение, за да не ти стане навик.

Гастон замръзна за миг, а после се приведе напред.

— А на мен, братовчеде, ми беше неприятно да слушам как се докарваш пред краля на Алба. Допускам, че не можеш да се сдържиш.

Той се обърна, върна се при свитата си и остави Жан да язди сам.

Западно от Лисен Карак — Торн

Торн едва усещаше тялото си, докато седеше под огромния зелен дъб и се пресягаше над морето от дървета. Усещаше себе си, седнал в самия му център, усещаше страха и гнева на бунтовниците, спокойната арогантност на кветнетогите, скръбта на крилатите абнетоги и далечното присъствие, което предсказваше идването на сосагите от север, оттатък Стената. Усещаше всяко дърво, прехвърлило десет зими, големите поляни, покрити с ириси, дивите аспержи край реката, където някакъв човек си беше построил колиба преди стотина години, усещаше говедата, откраднати от войниците му, за да хранят бунтовниците, рисът с пухкавите уши, едновременно уплашен и разярен, че армията се е настанила на негова територия, както и присъствието на хиляди други създания, далеч отвъд пределите на силата му.

Той искрено съчувстваше на риса. Непознаваеми същества с голяма мощ, гнусни мисли и омърсени от страх и омраза тела дойдоха в горите му, подпалиха лагера му, ужасиха съюзниците му, унищожиха дърветата му и го накараха да изглежда слаб. По-висшестоящите кветнетоги щяха да заподозрат, че не е достоен да му служат, а най-силните може би дори биха пожертвали себе си в опит да го предизвикат.

За един Властелин от Дивото е трудно да има верни помощници, но в името на Дивото и тяхната кауза Торн щеше да продължи да се опитва да създава подобни връзки. Изправи се и влезе в лагера, като разпръсна по-дребните зверове и уплаши бунтовниците. После тръгна на запад към малкото златни мечки, които се съюзиха с него и си построиха колиби от храсти и листа и кимна на Боровинка, едър мечок със сини очи.

— Торн — каза той и седна. Мечките не се страхуваха от никого, дори от него.

— Боровинка — кимна Торн. — Бих искал да привлека и други от народа ти. Дай ми детето и ще го отведа до ледените пещери.

Боровинка се замисли за миг.

— Да — каза той. — Там има по-добра храна и женски. Добре си го измислил.

Залез, най-едрата от мечките, доведе малката, която беше достатъчно дребна, за да може да я носи с лекота. Щом я вдигна, тя измяука, а Торн я погали. Мечето го ухапа, усети вкуса на странната му плът и кихна.

Той си тръгна, без да каже и дума и се отправи на север. Разтъпчеше ли се, можеше да се движи по-бързо от галопиращ кон и да поддържа тази скорост толкова дълго, колкото желае. Гушна мечето и се затича още по-бързо.

Още преди слънцето да се помръдне и на един пръст, лагерът му бе останал твърде далеч, за да чува мислите на съюзниците си или да подушва огньовете на човеците, избрали да му служат. Прекоси няколко зелени ливади, като се наслаждаваше на свежестта им, на пъстървата в изворите и видрите край реките. Прекоси един голям поток, течащ на юг от Аднаканарите, свърна и продължи по крайбрежието на север, към планините. Километрите летяха, а Торн черпеше сила от хълмовете, от долините, от водата, от дърветата. Черпеше вдъхновение.

Не им беше обявил война умишлено, тя бе просто злощастна случайност, но щом се налагаше да я води, трябваше да си спомни защо. Щеше да воюва заради това. За този необятен пущинак, за да защити чистотата му. И за себе си, разбира се. Всяко създание, което избереше да го последва, го правеше по-силен.

Потокът плъзна по един голям хребет, все по-бързо и по-бързо, после се спусна надолу, после — отново нагоре. Торн беше в подножието на планината и минаването му раздвижи дърветата като силен вятър. Няколко елена вдигнаха стреснато глави, птиците уплашено хвръкнаха.

Той знаеше къде да отиде — в долината на реката, която сосагите наричаха Черната. Тя извираше от ледените пещери в планините — забележително място, почти толкова наситено със сила, колкото и Скалата. Там властваха мечките.

Торн се изкачи по една стръмна пътека, почти път, която водеше от потока до върха на хребета. Армията му беше на петдесет левги от тук. Той остави мечето на земята и зачака. Зад него слънцето започна да залязва и той остави мисълта си да се рее. Зачуди се дали врагът няма отново да нападне лагера му. Сега, когато се беше отдалечил от проблема, му хрумна, че вражеският капитан сигурно е пратил някого да го наблюдава.

„Разбира се.“

Как иначе би могъл да знае къде да удари?

„Сигурно използва животни вместо шпиони.“

Удивително беше каква яснота можеше да постигне, когато не го заливаше хаосът от чуждите мисли.

— Торн.

Гласът беше на мечка, живяла повече от век. Наричаха го Кремъка и го възприемаха като Властелин. Беше висок почти колкото Торн и макар че ушите и муцуната му бяха побелели, тялото му беше силно и здраво като младо ябълково дърво през есента.

— Кремък.

Старият мечок посегна и мечето изтича при него.

— Хора поробиха и изтезаваха майка й — обясни Торн. — Ако трябва да бъда справедлив, след това я спасиха други хора и я доведоха при Боровинка в моя лагер.

— Човеци — каза Кремък и Торн усети яростта на старата мечка.

— Изгорих Албинкърк — каза той и осъзна колко безсмислено е това самохвалство. Кремък вече знаеше.

— Със звезди от небето — кимна той. Дълбокият му глас стържеше като пила върху дънер.

— Дойдох да помоля…

Лице в лице с Кремък изведнъж му стана трудно да обясни. Мечките бяха известни с абсолютното си презрение към организацията, управлението и правилата. И към войната. Убиваха, когато ги предизвикат, но войната ги отвращаваше.

— Не моли — каза Кремък.

— Онова, което правя… — започна Торн.

— Няма нищо общо с мечките — рече Кремък и кимна. — Това е мечето на Слънчев лъч, от клана на Дългия бряг. Брат й без съмнение ще отмъсти за нея — добави старата мечка с видима тъга. — Приятелите му също. — Кремък вдигна мъничето. — Те са млади, нищо не разбират. Аз съм стар. Разбирам какъв си, Торн. Познавам те.

Кремък се обърна и си тръгна, а на Торн изведнъж му се прииска да догони старият мечок и да седне в краката му. Да се учи, да го убеди… не в невинността, а в намеренията си. Друга част от него обаче жадуваше да го превърне в пепел.

Обратният път до лагера му се стори безкраен.

Лисен Карак — сестра Майрам

Сестра Майрам не можеше да намери любимата си ленена шапка, така че използва свободните мигове между изучаването на високия стил на Стария език и службата в три часа, за да посети пералнята. Спусна се бързо по стълбите на северната кула (за едра жена беше удивително пъргава), но един проблясък на интуицията й я накара да спре пред вратата. Вътре работеха шест сестри по долни ризи, със зачервени от жегата лица, а дузина местни момичета им помагаха.

Лиз Уейнрайт също беше по долна риза. Четиридесетте й години не бяха развалили фигурата й. Майрам можеше да се усмихне, но не го направи. Зад Лиз стояха няколко по-млади момичета. Тя ги познаваше до едно, беше ги обучавала — дъщерите на Картър и на Ланторн. Ланторновите момичета се усмихваха престорено, което не се случваше често в пералнята.

След сто монахини и послушници оставаше куп пране, а след идването на четиристотин семейства и двеста професионални войници пералнята трябваше да работи денонощно. Просторите се сменяха на всеки час и дори по-висшите сестри като Майрам получаваха прането си леко влажно и лошо изгладено. Или им се губеха шапките.

Тя потърси сестра Мери, която беше наред да дежури в пералнята и чу мъжки глас, отлично школуван, който пееше. Заслуша се внимателно и си даде сметка, че това е галска любовна песен.

Не можеше да зърне певеца, но ясно виждаше как четирите момичета на Ланторн се кикотят, кипрят, гиздят и показват краката и раменете си. Майрам присви очи. Те си бяха такива, но изобщо не беше нужно някакъв си благородник със змийски език да ги насърчава по пътя им към Ада. Майрам тръгна с бърза крачка по влажния под и го намери облегнат на вратата на пералнята. Свиреше на лютня и не беше сам.

— Вашето име, месир? — попита тя. Беше го изненадала толкова сръчно, че той се обърка — да продължи ли да свири, или да избяга?

— Лилиар, ma soeur^[3] — отвърна той със сладък глас.

— Рицар ли сте, месир? — попита тя, а мъжът се поклони. — Нито една от тези четири неомъжени девици не е от благородно потекло, месир. И докато на вас ви отърва да ги вкарате в леглото си, бременността и безбрачието им ще тежи на моя манастир, на сестрите ми и на вашата душа. — Тя се усмихна. — Надявам се, че се разбрахме.

Лилиард изглеждаше така, сякаш го беше погнал змей.

— Ma soeur!

— Приличате ми на оръженосец — каза Майрам на младежа до Лилиар. И той държеше лютня и макар че му липсваше хлъзгавият чар на господаря му, Мириам смяташе, че с времето и той ще дойде. Младежът беше мускулест, с просташка, вулгарна красота.

— Аз съм Джон от Рейгейт, сестро.

Беше достатъчно млад да сведе поглед като ученик, пипнат на местопрестъплението. Всъщност си беше точно така — тя не биваше да забравя, че макар че им плащаха да убиват, наемниците също бяха хора като всички останали. Третият нахалник беше най-красив от всичките, надарен както с чар, така и с добър външен вид. Беше се изчервил.

— Вие сте оръженосецът на капитана — каза тя, а момчето сви рамене.

— Не е честно. Славата ми ме изпреварва.

— Недейте да подражавате на господаря си. И тримата сте синове на благородници и би трябвало да се засрамите от себе си. А сега вървете.

Лилиар й се стори смутен.

— Слушайте, сестро, ние просто жадуваме за женска компания. Не сме лоши хора.

Тя изсумтя.

— Искате да кажете, че ще платите за взетото, така ли? — Тя изгледа и трима им. — Че ще прелъстите невинните момичета, вместо направо да ги изнасилите? Трябва ли да съм впечатлена?

Оръженосецът на капитана изсумтя и потупа превръзката около кръста си.

— Вие изобщо не разбирате кои сме или какви сме. И срещу какво се изправяме всеки ден.

Майрам го погледна в очите и пристъпи съвсем близо до него, сякаш й беше любовник. Носовете им почти се докосваха. Очите му бяха сини, а навремето тя беше жена, която се забавляваше с красиви мъже. Нейните бяха дълбоко, мъдро зелени.

— Зная, млади оръженосецо — каза тя. — Отлично зная срещу какво се изправяте всеки ден. — Тя не мигаше, а Майкъл не можеше да откъсне поглед от нея. — Остави перченето за курвите, момченце. А сега иди и кажи „Отче наш“ двадесет пъти. Кажи я искрено и си помисли какво означава да бъдеш рицар.

На Майкъл му се щеше да не й беше отстъпил, но щом монахинята извърна поглед от него, той залитна. Майрам се усмихна и на тримата, а те се изнизаха през вратата. След миг монахинята се върна при прането, където се Ланторновите момичета ужасено се мъчеха да прикрият голите си крака. Появи се и сестра Мери с огромен кош в ръце.

— Майрам! — извика тя. — Станало ли е нещо?

— Обичайното — отвърна Майрам и започна да търси изгубената си шапка.

На север от Лисен Карак — Торн

Торн се почувства уязвен от презрението на старата мечка. По обратния път си даде сметка, че хората от Скалата са му нанесли две поражения. Трябваше да приеме горчивата истина — за ърките, за блатниците и дори за демоните тези две убождания с огнена топлийка си бяха загуба.

Не вярваше, че някой от съюзниците му наистина ще го предизвика и посягаше все по-далеч на изток, докато накрая усети скверното присъствие на нашествениците. Не бяха като селяните, като монахините или като овчарите в крепостта. Те воняха на насилие. Открай време мразеше себеподобните им, дори когато се разхождаше сред тях като човек.

Наравно с тях, заобиколена от студените камъни, издигнати от хората, зад древни заклинания, които не биха издържали само на най-мощните му магии, усещаше игуменката — същинско слънце от сила — и монахините й, които блещукаха край нея като звездно небе.

Той се отдръпна, а търсещите пипалца на силата му съзряха и още едно, по-тъмно слънце — фарът, който бяха видели демоните му. Фарът, съзрян от Туркан, най-умният сред тях, който го беше избегнал. Човекът с щита, който устоя на силата му на бойното поле, пък макар и за малко.

Мечките не му бяха отказали направо, но и не му помагаха с нищо, освен с няколко разгневени воина, които търсеха отмъщение. Той пое голяма глътка чист въздух, обърна се обратно на север, към планините и ускори крачка, докато накрая се затича. Сега огромното му тяло се движеше по-бързо и от най-бързия кон. Можеше да стигне до целта си и с фантазъм, но внезапно реши да не използва твърде много сила. Тя винаги привлича друга сила, а тук в Дивото това често означава скоропостижен край — като нищо можеше да се отзове нещо по-голямо от теб… и да те изяде.

Докато тичаше през гората, Торн се замисли дали да не изяде Туркан.

Лисен Карак — Кейтлин Ланторн

След мъмренето на сестра Майрам четирите момичета на Ланторн бързо се окопитиха и по обед вече чистеха ябълки зад кухнята. Наоколо нямаше нито сестри, нито послушници.

Най-голямата се казваше Елиса. Беше тъмнокоса, висока колкото мъж, слаба, с дълги крака, без никакви извивки и с нос като на ястреб. Въпреки това мъжете я намираха за неустоима, най-вече защото се усмихваше често и рядко използваше най-популярното оръжие в семейството си — острия език.

Втора по ред беше Мери, пълна противоположност на по-голямата си сестра — ниска, но не и набита, с пищна фигура, златиста коса, тънък кръст и чипо носле. Имаше се за голяма красавица и постоянно се чудеше защо момчета предпочитат Елиса пред нея.

Третата, Фран, имаше кестенява коса, чувствени устни и заоблен ханш. Беше наследила красотата на майка си и интелекта и честността на баща си и рядко се интересуваше от това забелязват ли я мъжете, или не.

Кейтлин беше най-малката — само на петнадесет. Не беше нито висока като Елиса, нито закръглена като Мери, нито остроумна и заядлива като Фран. Имаше светлокестенява коса и сърцевидно лице и беше най-тиха и порядъчна сред дъщерите на Ланторн.

— Кучка — заяви Фран и метна встрани една ябълкова сърцевина. — Въобразява си, че цял живот ще си останем послушни момиченца със свински фъшкии по петите.

Елиса внимателно се огледа.

— Трябва да си изиграем картите правилно — замислено каза тя и изяде парче ябълка, като сръчно измъкна нож изпод сукмана си, отряза едно резенче, избърса ножа в престилката си и го прибра толкова бързо, че повечето хора изобщо не биха успели да проследят движенията й. После изгледа Фран иззад дългия си нос.

— Обявявам сбирката на клуба „Омъжи се за благородник“ за открита.

— Детински глупости — присмя й се Мери, която беше на осемнадесет. — Никой тук няма да се омъжи за нас. — Тя огледа сестрите си. — Освен за Кейтлин, може би — призна тя.

Фран яростно метна една сърцевина в кочината зад тях.

— Ако някои хора спрат да се въргалят с всеки срещнат селяк във всяка копа сено…

Елиса се усмихваше все така широко.

— Значи ти ще легнеш девствена в брачното легло, тъй ли, Фран? — изсумтя тя.

Следващата сърцевина я удари по носа и тя изсъска.

Мери сви рамене.

— Все едно е дали ги вкарвам в леглото си, или не — каза тя. — Те винаги разправят, че съм спала с тях и хората им вярват.

Другите кимнаха, а Елиса сви рамене.

— Слушайте, войниците не си приказват със селяните. Нищичко не знаят за живота ни. — Тя повдигна рамене. — Освен това дори стрелците имат повече пари от всяко фермерче наоколо. Войниците обаче…

— Не всички са благородници — каза Мери. — Онзи Том Лошия не бих го докоснала дори с доспехите.

Фран сви рамене.

— На мен пък ми харесва.

— Значи си по-глупава, отколкото си мислех. Нали уж си най-умната и най-схватливата? Тръпки ме побиват от него.

Мери потрепери, а Елиса вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Може и да е тъй, може и да не е. Казвам само, че ние с вас — бавно изрече тя и се огледа, — притежаваме нещо ценно.

Усмивка озари лицето й и я превърна от млада брантия с квадратна челюст в извънредно привлекателна жена. Мери се извърна и видя, че причината за това е оръженосец на средна възраст, който минаваше край кухнята с кофа пепел в ръце. Отиваше да лъска нечия броня.

Усмивката на Елиса угасна.

— Тук има шейсет войници — рече тя. — Ще рече, шейсет възможности някой от тях да се ожени за една от нас.

Мери изсумтя, но Фран се приведе напред, а ябълката остана забравена в ръката й.

— Може да имаш право — каза тя.

Елиса и Фран рядко се разбираха, но Елиса срещна погледа й и двете се усмихнаха.

— Така че няма да го правим — каза Елиса. — Просто няма. Само това се иска от нас, момичета. Не го правете. Да видим какво се предлага на пазара.

Мери не беше толкова сигурна.

— И какво? Да не спим с тях ли? Какво друго да правим? Мислиш да се научиш да стреляш с лък ли? Или да се хванеш за иглата като Маг?

Елиса тръсна глава.

— Лиз ще продължи да си ляга с всеки, който си заслужава — каза Мери.

— Лиз може да прави каквото си ще, тя е стара, ние не сме. — Фран се огледа. — Капитанът не изглежда никак зле.

Елиса изсумтя.

— Той оправя една от монахините.

— Не е вярно! — каза Кейтлин. Досега си беше мълчала, но някои неща не можеше да премълчи.

— Ти пък кога стана такъв специалист? — попита Мери.

— Чистя стаята му — отвърна Кейтлин и се изчерви. — Понякога.

Елиса я погледна.

— Тихите води са най-дълбоки, а, млада девойко?

— Не! — каза Кейтлин, готова за подигравките им.

— Значи влизаш в стаята му? — каза Елиса.

— Почти всеки ден. — Кейтлин се огледа. — Какво?

Елиса сви рамене.

— Някоя от нас може да се намъкне в леглото му.

Кейтлин покри уста с ръката си, а Мери се изплю. Фран, от друга страна, сякаш обмисляше идеята.

— Това е отчаян ход — заяви тя. — Освен това той ме плаши.

— Тръпки ме побиват от него — каза Мери.

— Оръженосецът му е красив като картинка — каза Елиса.

Кейтлин се изчерви. За щастие, останалите не гледаха към нея.

Северно от Лисен Карак — Торн

Торн искаше да научи повече. Щеше му се приятелят му на Скалата да не беше тъй сдържан. Докато тичаше през гората в гаснещата светлина, той повика няколко птици от небето. Пред него се извисяваха високи хребети. Спускането от северната страна никога не беше тъй стръмно, както пътят нагоре и той се изкачваше все по-високо и по-високо в планината. Дърветата се разредиха, а на открито той се движеше по-бързо.

Двойка гарвани се спуснаха към юмруците му като ястреби към рицар. Той им заговори, загнезди съобщения в мъдрите им глави и ги прати в крепостта. Никой не подозираше гарваните. Те се издигнаха над него и се зареяха на югоизток, а той се обърна, видя колко високо се е изкачил и огледа пущинака. В краката му — далеч, далеч в ниското — зърна боброви езерца, които искряха на последните слънчеви лъчи. Потокът, който ги свързваше, се виеше като сребърна нишка, тук-там видима сред преплетения вътък на дърветата.

Торн се обърна и се изкачи още по-високо. Пътеката сега беше по-стръмна и нямаше как да върви толкова бързо. Наложи му се да използва дългите си силни ръце, за да се придърпва от дърво до дърво, а до него потокът потече отвесно надолу, каскада след каскада. Най-после магьосникът преодоля една гладка скала и мощно се изтегли до върха, като пъхтеше от усилието и разпери широко ръце, за да изтегли цялата тежест на огромното си тяло. Тридесет метра над главата му шумеше водопад и се изливаше в дълбокото черно езеро в краката му. Пръските го измокриха, а той се наведе и жадно отпи от вълшебната вода.

На повърхността й изникна глава, на по-малко от една ръка разстояние от него, и той се стресна.

„Кой пие от езерото ми?“

Не се чу нито звук, думите просто изникнаха в съзнанието му.

— Наричат ме Торн — каза той.

Безмълвното създание се надигна от езерото, а по тялото му се стичаше черна вода. Докато се носеше към брега, ставаше все по-голямо и по-голямо. Кожата му беше катраненочерна и блестеше като обсидиан. Наближаваше бързо и все пак изглеждаше съвършено застинало, сякаш единствено периферното зрение би могло да долови придвижването му. Когато се показа напълно, Торн установи, че е два пъти по-нисък от него. Това беше лъскав, черен каменен трол, без лице, очи или уста.

„Не те познавам.“

— Аз пък съм чувал за теб — отвърна магьосникът. — И се нуждая от съюзници. Казват, че себеподобните ти са страховити воини.

„Усещам силата ти. Не е никак малко.“

— Аз пък усещам бързината и силата ти. И те не са за подценяване — кимна Торн.

„Стига приказки. Какво ИСКАШ?“

Викът в мислите му почти свали Торн на колене.

— Искам една дузина от твоя народ да ми станат телохранители. Войници.

Гладкото чудовище отметна глава назад и се изсмя — в крайна сметка се оказа, че има уста, пълна с хищни зъби. Каменното му лице — ако беше от камък — се стичаше като вода.

„Ние не служим никому.“

Ако все още можеше, Торн щеше да се усмихне. Вместо това направи обвързваща магия, като в същия миг издигна щит около съзнанието си, за да го предпази от вика, който със сигурност щеше да последва.

Тролът застина. После изкрещя, зъбите му изтрещяха като камъни в прелял поток, а от гладките му ръце изникнаха длани с дълги нокти, които посегнаха към Торн. Магьосникът не помръдна, а мрежата на волята му, изтъкана от искрящи зелени нишки, се спусна върху страшилището и се затегна. Всичко приключи много бързо.

„Ще посека и теб, и себеподобните ти по начин, твърде ужасяващ, да се побере в ума ти.“

Торн се обърна.

— Нищо подобно — отвърна той. — А сега се подчини. Трябва да намерим и други като теб, а и ни чака дълга нощ.

Тролът се мяташе в оковите си като вълк в клетка. После закрещя и гласът му отекна из пущинака като камбана.

Торн поклати леко глава.

— Подчини се — повтори той и подсили оковите още малко. Зловещото създание му се опъна, наклони цялото си тяло към него и показа ужасяващите черни зъби в черната си паст. Или пък му пораснаха нови.

На Торн му се струваше, че се бори с дете — силно, но все пак дете. Волята му се стовари върху трола и неговата рухна. Такъв беше законът на Дивото. Не му беше трудно да намери останалите. Втория покори по-лесно, отколкото първия, но седмият го затрудни много повече от шестия. До залез-слънце го следваха цял отряд могъщи създания, а той се чувстваше като мъж, вдигнал нещо толкова тежко, че вече не може да помести ръце. Седна в едно тясно сухо дере и се заслуша във вятъра, а безизразните тролове наклякаха около него.

След известно време, когато слънцето се спусна зад края на света и той се почувства по-добре, Торн протегна пипалце от сила към тъмното слънце в далечната крепост. И рязко се отдръпна, защото…

Лисен Карак — Червения рицар

Капитанът се беше облегнал на камуфлажната стена, която покриваше външната порта. Дойде почти несъзнателно, защото изведнъж се почувства като хванат в капан в пределите на главната квартира.

Беше й оставил бележка. Не беше на петнадесет, така че написа една, а не десет и я затъкна в чатала на старото ябълково дърво. После, след като се прокле, че я чака и се надява тя да изникне сякаш по волята на благосклонен магьосник, реши да се разходи до стената и да глътне малко въздух.

Звездите горяха в далечното небе, а в двора на Замъка на моста пламтяха огньове. Долният град в подножието на хребета беше празен, охраняван само от почетна стража и никой друг. Не се виждаше дори една светлинка.

Капитанът се загледа в мрака — Дивото беше тъмно като морето.

Нещо го търсеше. Първо някой сякаш подръпна косата му, но после го обзе гибелно предчувствие, а след това изведнъж се почувства по-уязвим от когато и да било и приклекна до парапета, борейки се с един особено неприятен детски спомен.

Когато чувството не го остави, той си пое дълбоко дъх и си наложи да се изправи. Обърна се и въпреки смазващия страх с усилие тръгна нагоре по стълбите, издълбани в стената на първата кула. Второто стъпало беше толкова стръмно, че се наложи да използва ръцете си на четвъртото и петото. До осмото вече пълзеше. Напрегна се, превърна волята си в меч и се пребори. В мига, в който влезе в каменната постройка, чувството го отпусна като хватката на нежелан ухажор.

Пияндето скочи на крака — в ръцете му имаше тесте рисувани карти.

— Капитане! — извика той, а дузина стрелци припряно се изправиха и му отдадоха чест.

Капитанът се огледа.

— Свободно — каза той. — Кой е на стената?

— Акробата — отвърна Пияндето. — Полузадник е отпред, а кулите с катапултите са под командата на сер Гийом Дългия меч и Сопола. Караулът се сменя на всеки час.

— Удвоете го — нареди капитанът. Прищя му се да се извини — „Съжалявам, момчета, но имах лошо предчувствие, така че ще ви отнема съня тази нощ“, но се беше научил да не се извинява за заповедите, които не им харесваха и най-важното — да не прекалява с обясненията. Освен това успешният набег му беше осигурил кредит в твърда валута — за всеки командир най-голямото постижение е последната му проява.

Пияндето направи физиономия, но послушно се захвана с вървите на везаната си кожена жилетка. Като много ветерани и той предпочиташе да облича богатството си — фино самохвалство, което демонстрираше както колко струва собственикът, така и готовността му да го предложи на онзи, който успее да го убие.

Мургавият мъж се огледа и като истински войници останалите комарджии избегнаха погледа му.

— Хети, Чудака, Торбалан, тръгвайте с мен. Хети, ако не искаш да дежуриш, не се изнизвай толкова очевидно към кенефа. — Пияндето изгледа най-младия мъж в стаята и се обърна към капитана. — Това достатъчно ли е, милорд?

Капитанът не го познаваше много добре, Пияндето беше от хората на Йеханес, но това, че най-старшият му стрелец лично пое поста на стената, все пак го впечатли.

— Продължавайте — студено каза той и пресече стаята, оглеждайки купчините монети, зарове и карти по масите. Беше сигурен, че сер Хюго никога не би позволил това открито комарджийство, тъй че се почеса по брадата и привика Пияндето.

Стрелецът дойде като куче, което очаква ритник, а капитанът посочи парите на най-голямата маса, без да каже и дума.

Пияндето повдигна вежда и отвори уста.

— Не се хаби — каза капитанът, — а ми напомни какво е правилото на ротата относно комарджийството.

Пияндето изкриви лице.

— Пълната стойност на залога да не надвишава дневната надница на най-нисшестоящия — цитира той.

На масата искряха два розови дуката, дузина сребърни леопарди и купчина медни котки. Капитанът сложи ръка на купчината.

— Значи това е мое — заяви той. — Аз съм единственият в ротата, който печели толкова всеки ден.

Пияндето преглътна, но очите му се присвиха от гняв. Капитанът вдигна ръка, без да взима нищо, втренчи се в очите на стрелеца и се усмихна.

— Схващаш ли, Пиянде?

Стрелецът едва не въздъхна от облекчение.

— Да, капитане.

Младият човек кимна.

— Лека нощ, Пиянде — каза той и докосна рамото му, сякаш искаше да му каже „Това беше, стига да не решиш да ми се пуйчиш“. Беше се учил от специалисти и му се щеше да вярва, че се държи точно като капитан.

Излезе на стената и чувството пак се появи — не страх, а усещане, че го наблюдават. Че го преценяват. Този път беше готов за това, посегна към кръглата стая и…

… ето я Пруденция.

„Търси те — рече тя. — Името му е Торн и е Властелин от Дивото.“ Спомняш ли си какво трябва да правиш, за да не позволиш да те открият?

Той спря, за да й целуне ръка.

„Откъде знаеш, че става дума за този Торн?“ — попита той.

„Има си свой стил, а и тази вечер прави много заклинания, за да събере съюзници. Ако обръщаше повече внимание на Имагинерното, вместо да си губиш времето с…“

Той се усмихна.

„Това не ме интересува. Прилича точно на истинска работа.“

Вратата беше открехната. Често я оставяше така, за да си осигури бърз достъп до силата, но тази вечер усещаше дирещото присъствие през пролуката — много по-силно, отколкото на стената.

Разбира се.

_Той подмина Пруденция и затвори плътно вратата, а тежкото желязно резе падна с успокояващо прищракване.

На северозапад от Лисен Карак — Торн

… тъмното слънце угасна като факла, хвърлена в езеро.

В началото изгуби ориентация. Тъмното слънце помръкваше и засияваше, помръкваше и засияваше, но годините търпеливо изучаване на силата го бяха научили да не се вглежда твърде много в колебанията, предизвикани от разстоянието, от времето, от стари фантазми, блуждаещи наоколо като сенки на предишната си мощ или от животните, които използваха силата както прилепите използват звука. Съществуваха куп естествени фактори, които заглушаваха силата така, както други влияеха на звука.

Торн си каза, че би било ползотворно използването на силата и пренасянето на звука да се изучават заедно. Тази мисъл му достави удоволствие и той посвети част от съзнанието си на това да погледне на движението на звука като на алегория или дори проявление на силата. Междувременно седна, напълни дробовете си с нощен въздух и почти без усилие продължи да поддържа веригите на силата, които оковаваха троловете. Трета част от личността му търсеше тъмното слънце с нарастващо раздразнение, а четвърта обмисляше следващия му ход.

Конфликтът на Скалата го беше принудил да събира ресурси и съюзници, а това бе свързано с непредвидени рискове и предизвикателства. Ако продължеше в същия дух, щеше да настъпи момент, в който на равните нему да им се стори, че ги предизвиква. Могъщият дракон от Зелените хълмове вече го беше усетил и, образно казано, повдигаше люспеста вежда, озадачен от бързината, с която Торн събираше сила, васали, хора и ресурси. Старата мечка в планините също го недолюбваше, а троловете, които бяха по-скоро жестоки животни, отколкото съзнателни същества, рано или късно щяха да намразят веригите му и да намерят начин да ги отхвърлят. По същия начин един феодал щеше да се притесни или най-малкото да прояви интерес, когато съседът му привика васалите си и събере армия. Тази алегория хрумна на четвъртата част от него, защото тя някога беше човек — човек, способен да събира армии… преди да научи истината.

От друга страна, крепостта очевидно нямаше да рухне по негова команда. Външната стена на Албинкърк бе паднала толкова лесно, че той позволи на леката победа да го прелъсти. Пълната с ужасени човеци цитадела обаче все още не беше в ноктите му и лесните завоевания бяха дотук.

Каквото и да представляваше тъмното слънце, то бе могъщо и опасно, а мъжете-насилници, които го заобикаляха — смъртоносни врагове. Той нямаше да ги подцени отново, нито да приеме оскверняването на земите си, нападението на лагера си или предхождащия ги непрекъснат цикъл от предизвикателства и ответни предизвикателства, които го бяха склонили да направи услугата, довела до пряка конфронтация с крепостта.

Къде точно беше тъй нареченият му приятел на Скалата?

Стига толкова.

Торн бе направил избора си и това доведе до война. Сега трябваше да свика армията си, без да обиди равните нему, да заличи крепостта от лицето на земята — предупреждение, легенда, която да разказват всичките му врагове — и да върне Скалата на Дивото.

Докато обмисляше следващия си ход, онази част от него, която се наслаждаваше на нощния хлад, продължи да отбягва златната светлина, хвърляна от игуменката, сякаш самото признание на съществуването й би било поражение.

На двадесет левги по̀ на юг стотина от спящите му васали се раздвижиха с тътен в студения мрак, двеста от човеците му се свиха до огнищата си и поставиха твърде много часови, а зад планината на север стотици воини на сосагите се събудиха, накладоха огън и се приготвиха да дойдат, за да му служат. На запад и на север най-различни създания се събудиха в леговищата, пещерите, дупките, скривалищата и домовете си — ърки, блатници и други, по-могъщи твари, цял клан от демони и група златни мечки. И тъй като силата винаги отвръща на своя зов, те идваха при него.

Троловете щяха да се справят с рицарите, от сосагите ставаха надеждни съгледвачи, а от ърките и блатниците — пешаци. До сутринта щеше да разполага с армия, която би се справила с всичко, което можеха да й предложат хората. Тогава щеше да сключи ноктите си около крепостта. Разбира се, в това да повери боя с човеците на други човеци, а не на деца на Дивото, имаше известна ирония.

С това решение четирите части от личността му една по една се събраха обратно в тялото му, а то се протегна, въздъхна и заприлича почти на човешко.

Почти.

Лисен Карак — Кейтлин Ланторн

Кейтлин въздъхна, претърколи се и усети допира на човека до себе си. Въздъхна повторно и се зачуди защо сестра й трябва да се шири така в леглото им… но внезапно осъзна къде се намира и издаде гърлен звук. Мъжът до нея се обърна, положи ръка на гърдата й, а тя се усмихна и леко простена.

Той прокара език под брадичката й, целуна я и лекичко облиза ъгълчето на устните й, а тя се разсмя и го обгърна с ръце. Не беше уличница като сестрите си и никога преди не беше допускала мъж в леглото си, но нямаше да позволи да я ограничават алчните им планове или лошият им вкус. Беше влюбена.

Любовникът й облиза крайчеца на ухото й, а пръстът му проследи линията на зърното й. Тя се разсмя, той също.

— Обичам те — каза в мрака Кейтлин Ланторн. Никога не беше изричала тези думи преди, дори когато той отне девствеността й.

— И аз те обичам, Кейтлин — каза Майкъл и покри устата й със своята.

Бележки

[1] Част от бронята, която предпазва врата. — Бел.прев. ↑

[2] Обръсване на темето на главата, типично за монасите през Средновековието, символ на техния отказ от светския живот. — Бел.прев. ↑

[3] Сестро (от френски). — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майлз Камерън Червения рицар (8)

Метаданни

Данни

Червения рицар

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Южно от Албинкърк — Джералд Рандъм

Дворецът „Харндън“ — Дезидерата

Лисен Карак — Червения рицар

Пътят към Албинкърк — сер Гавин

Лорика — сер Гастон

Лисен Карак — Червения рицар

Лорика — сер Гастон

Западно от Лисен Карак — Торн

Лисен Карак — сестра Майрам

На север от Лисен Карак — Торн

Лисен Карак — Кейтлин Ланторн

Северно от Лисен Карак — Торн

Лисен Карак — Червения рицар

На северозапад от Лисен Карак — Торн

Лисен Карак — Кейтлин Ланторн

Майлз Камерън
Червения рицар (8)