Майлз Камерън
Червения рицар (18)

Глава седемнадесета

Лисен Карак — Червения рицар

Дните минаваха. Ранените бяха изцерени и се наспаха, загиналите мъже и жени бяха оплакани и погребани, децата на Дивото — изгорени, а пепелта им — пръсната из равнината.

Ротата не беше напълно унищожена. Няколко войници бяха намерени ранени и монахините ги изцериха. Сер Йеханес и сер Майлъс не участваха в битката, а Том Лошия и Дръзката бяха живи и здрави, макар че и двамата спаха поне тридесет часа, след като им свалиха доспехите. Стрелците обаче бяха оцелели, както и много слуги и няколко оръженосци.

Никой не можеше да намери капитана. Някой твърдяха, че е пиян, други — че е с хубавата послушница, а трети — че е приел назначение при краля или че се е присъединил към рицарите на свети Тома.

Нито една от тези теории не беше вярна.

Червения рицар дълго рида и след като погреба загиналите си другари, не прие новобранци. Мъртъвците лежаха един до друг, увити в бели савани от Маг и приятелките й, които безмълвно чакаха под лекия дъждец. Дора Кендълсуейн стоеше до Кейтлин Ланторн, а сестрите Картър наблюдаваха единствения си оцелял брат, който сега беше част от ротата заедно с Даниъл Фейвър.

Тогава се появиха рицарите на свети Тома, абатът излезе напред и прочете заупокойната молитва. Том Лошия, Дръзката, Ранълд и капитанът лично положиха телата в земята. Сред тях беше Карлъс Ковача, който, макар че им се стори някак по-дребен, не беше по-лек, и Робер Лилиар, който вече не беше най-хубавият мъж в ротата. Положиха ги в отделни гробове с надгробни камъни, всеки белязан с осемвърхия кръст на ордена. Това имаше огромно значение за много от хората му — повечето наемници дори не бяха сънували такова погребение.

Един от труповете привлече вниманието на капитана и той заплака. Плачеше за всички тях, за собствените си грешки, за лошата преценка на другите и за хиляди други неща, но Жак беше последната му връзка с детството, а сега и него го нямаше.

„Майка ти е още жива, момче. Тя не се ли брои?“ — проговори старият магьосник в съзнанието му.

— Ще млъкнеш ли, ако обичаш? — измърмори капитанът на натрапника в главата си. Дръзката го погледна — напоследък често си говореше сам, освен това точно тя беше помогнала на Дора Кендълсуейн да спре да пищи всяка нощ. Дръзката усещаше, когато мъжете и жените в ротата бяха на път да се пречупят или вече се бяха пречупили. Не всички рани кървят.

Всички стояха безмълвно под дъжда. Оцелелите. Аткорт, Бруз и Дългата лапа, сер Алкеос, който носеше червена туника и беше застанал до рицарите, Йони приставът, Пияндето, Безглавия. Рицари, оръженосци, стрелци и слуги, мъже и жени, войници, проститутки, перачки, селянки и прислужници, които не откъсваха поглед от капитана и чакаха да заговори.

Като пълен глупак той не си беше приготвил реч, но нуждата беше осезаема, почти като заклинание.

— Победихме — изрече Червения рицар. Младежкият му глас стържеше като грак на гарван. — Опазихме крепостта от един Властелин на Дивото, само че нито един от тези мъже и жени не загина, за да я удържи, нали? — Той погледна към Йеханес, който срещна погледа му и едва забележимо кимна в знак на съгласие. — Те умряха за нас. Ние даваме живота си един за друг. Навън хората лъжат, мамят и се предават едни други. Ние не постъпваме така. — Капитанът добре знаеше, че това не е вярно, но на погребение се говорят красиви думи и той знаеше и това. — Даваме всичко от себе си, за да издържим и човекът до нас да оцелее. С вас сме живи и го дължим на тях. Можеше да умрем ние, но си отидоха те. — Той успя да се усмихне. — Дадоха живота си за приятелите си. Кой би могъл да стори повече от това? Помнете — всяка чаша вино, всеки, с когото си легнете, всеки нов ден, всяка глътка въздух… дължите ги на онези, които легнаха в земята. — Капитанът мерна най-дребния труп — Сим Долния. — Както и да са живели, умряха като герои. — Той повдигна рамене и погледна към абата. — Подозирам, че теологията учи друго.

Не искаше да спре дотук, но риданията му бяха твърде силни и той осъзна, че е коленичил до купчината влажна земя, под която почиваше Жак. Жак, който бе спасил живота му толкова пъти.

— Йесу рече: „Аз съм пътят и животът“ — започна абатът с тих, спокоен глас, а капитанът се постара да не слуша молитвите на ротата.

Накрая някой сложи ръка на рамото му. Стори му се съвсем лека — не беше нужно да отваря очи, за да разбере чия е. Изправи се, а Амичия се отдръпна, сведе поглед към земята и се усмихна.

— Казах си, че ако продължаваш да стоиш на колене, гърбът ти пак ще пострада — рече тя.

— Омъжи се за мен — помоли той. Цялото лице го болеше от плач. В този миг осъзна, че Амичия не я е грижа нито как изглежда, нито как хрипти гласът му и тази мисъл му се стори удивителна.

Тя му се усмихна.

— Ще ти отговоря утре. Отвори ми — помоли послушницата и на Червения рицар му се стори, че долавя огромно напрежение в гласа й. Каза си, че сигурно е уморена и отвори вратата, а тя влезе, като странеше от Хармодий. Вместо това веднага изтегли капитана на своя чуден зелен мост, но той вече не беше просто зелен. Небето над главите им блестеше в златистосиньо, слънцето сияеше като великолепно бижу, водата под моста беше прозрачна като диамант, а пяната й му се стори по-бяла и от най-чистия облак. Дърветата до едно бяха разцъфнали, а листата им искряха в зелено и златно. Наоколо ухаеше на чиста вода, свеж въздух и всички цветя на света.

„Господи“ — неволно изрече той, а бадемовидните й леко ко̀си очи му се усмихнаха. Тя прокара ръце по тялото му и облекчи дузина дребни болежки, а буцата в гърлото му се стопи.

„Не съм се самозабравила дотолкова, че да изцеря скръбта ти“ — рече тя.

Капитанът взе ръцете й в своите.

„Точно ти ще я изцериш“ — отвърна той.

Амичия му се усмихна, притисна устни към неговите и затвори очи. После се отдръпна.

„Довиждане“ — каза тя.

„До утре — отговори той. — Аз… обичам те.“

Послушницата се усмихна.

„Разбира се, че ме обичаш — отвърна Амичия с тон, който малко му напомни за началото на познанството им, но после омекна. — И аз те обичам.“

Тя се обърна и си тръгна в дъжда, а той я гледа, докато сивото й наметало се сля с небето, каменния двор и склоновете на хребета.

 

 

Изведнъж се оказа, че услугите му много се търсят. Прие назначение на изток — щеше да служи при морейците заедно със сер Алкеос. Подписаха договора само седмица след битката, след близо час разгорещено, наглед гневно пазарене, което приключи с няколко чаши вино и приятелска прегръдка.

Червения рицар взе капитанската си палка и излезе от шатрата си — ротата отново беше разквартирувана в равнината, за да може кралското домочадие да се настани в крепостта. Той яхна хубавичката източна кобила, която беше купил от търговеца Рандъм. Чудотворното церене нямаше как да оправи полуизядения му крак, той трябваше да лежи известно време и с удоволствие му я продаде, за да припечели нещо.

Капитанът подкара коня по познатия път към главната порта. Членовете на кралската гвардия стояха на стража и му отдадоха чест, а той им отвърна. После връчи юздите на един прясно назначен кралски оръженосец — без съмнение нечий по-малък син — и се изкачи по стълбите до главната квартира, която вече не беше негова.

Абат Марк се молеше и младият човек търпеливо го изчака. Накрая той се изправи, увеси броеницата обратно на кръста си и се усмихна.

— На вашите услуги, капитане.

Червения рицар отвърна на усмивката му, бръкна в кесията си и извади два тежки позлатени бронзови ключа.

— Това са ключовете за крепостта и моста. Игуменката ги повери на мен, а сега аз ви ги връщам, след като възтържествувахме и отново цари мир — официално заяви капитанът, а после добави с усмивка: — Дължите ми значителна сума.

Абатът пое ключовете, настани се на един стол, посочи му друг и изведнъж капитанът бе обзет от странното чувство, че е изживявал този момент и преди, но може би от другата страна на бюрото.

Възрастният мъж извади пергамент, писалка и мастило, провери дали писецът е наострен, потопи го в мастилницата и започна да пише.

— Значи няма да се обърнете към Бога, сине мой? Не искате ли да станете член на моя орден? — попита той, вдигайки за миг очи.

— Не — отвърна капитанът.

— Каква гордост само — усмихна се абатът. — Амичия ми каза, че гледате на Бог като на враг — каза той и поклати глава.

— Амичия не е разбрала правилно получената информация — сковано изрече капитанът, а после сви рамене. — А може и да я е разбрала. С вашия Бог не сме приятели.

Абатът въздъхна, посипа пясък по хартията, изтръска го и духна върху нея. После се засуети с една свещ и накрая успя да капне гъст черен восък върху документа, за да го подпечата с пръстена на палеца си.

— Моите рицари никога няма да забравят как отбранявахте тази крепост — каза той и сви рамене. — Въпреки че отвън се говори, че кралят е спечелил битката и е победил Дивото — с тези думи абатът му подаде пергамента. — Моят Бог обича и вас, и всяко друго живо същество, капитане. Обича болните, слепите, прокажените, нечистите, ърките, блатниците и вещиците.

Капитанът хвърли поглед към сумата, която му дължеше църквата — можеше да осребри платежното нареждане във всяка банка — и кимна. Дори се усмихна.

— Плащате ми повече от предварително уговорената сума — рече той.

— Предположих, че според договора ви дължим обезщетение за загубата на хора и коне, както и обичайния бонус, ако победите.

Червения рицар поклати глава.

— Няма такова нещо — рече той. — Нямах представа в какво се забърквам.

Абатът кимна.

— Не зная какви са дрязгите ви с моя Бог — започна той, — но няма да добавя и неблагодарността към недостатъците му. Ако не бяхте вие и саможертвата на ротата ви, тази крепост щеше да бъде превзета. Последствията щяха да навредят на цялото човечество.

Капитанът стана и се поклони.

— Оказвате ми твърде голяма чест. Колкото до ротата ми… — започна той, но усети, че не може да продължи. Щом се овладя, заговори отново. — Ще вербувам нови хора.

— Предричам, че никак няма да ви е трудно — кимна абатът. — Чуйте, млади човече. Вашите интереси се простират отвъд земните дела. Не желаете да се обърнете към Бог — тъй да бъде, но интелектът ви не е за подценяване. Победихме ли според вас?

Капитанът не беше очаквал разговорът да вземе такъв обрат и спря на прага с платежното нареждане в ръка.

Абат Марк се изправи и наля две чаши вино.

— Седнете.

Червения рицар се подчини и отпи от чашата си, а после отговори:

— Не?

Възрастният мъж поклати глава.

— Разбира се, че победихме, иначе кралят щеше да е мъртъв, армията му — разбита, а албинската граница щеше да се премести на юг от Албинкърк — каза той и се прекръсти. — Но всъщност не победихме, нали?

— Торн опожари всички къщи и хамбари от тук до Албинкърк — кимна капитанът. — Хората пострадаха сериозно.

Абатът кимна.

— Повечето от оцелелите ще се преместят на юг — каза капитанът и отново отпи. — Предполагам, че точно затова първата битка не беше при Стената. Торн изобщо не е възнамерявал да воюва там, целта му беше…

— Не изговаряйте името му — рече абатът. — Той е още жив и си ближе раните.

— Да, жив е. Загинаха само шестнадесет трола, дузина змейове, няколко демона и тазгодишната реколта от блатници — горчиво отвърна Червения рицар. — Нашите загуби са далеч по-сериозни.

— Така е — кимна абатът. — В ордена се съхраняват записи от шестстотин години насам. И да сме спечелили битката, губим войната. — Той сви рамене. — Ако децата на Дивото не воюваха постоянно помежду си, щяха да ни пометат преди хиляда години.

„Именно. Кой да предположи, че абатът бил сродна душа?“ — обади се Хармодий в главата му.

— Какво можем да направим? — попита капитанът.

Абатът се наведе напред.

— Е, поне ви заинтригувах. Каква е следващата ви задача?

— В Мореа имат неприятности — отвърна капитанът и надникна през прозореца. — Въстание и покварен магьосник. Какво ще правите с крепостта и околностите й?

— За известно време ще разквартирувам тук един гарнизон. Не се отказвам лесно и ще предложа значителни обезщетения и опростяване на данъците на всяко семейство, което остане, за да възстанови стопанството си. Освен това ще потърся нови хора, също като вас. Южно от реката не може да няма по-малки синове, които си търсят ферми. Ще ги открия.

— Това ще ви струва цяло състояние.

— С каквото разполагам — отвърна абатът и се наведе напред. — Вие притежавате силата.

Капитанът сви рамене, а възрастният рицар поклати глава.

— Силата ви е от Дивото, с очите си видях.

Капитанът отново сви рамене.

— Добре — кимна абат Марк, — но ако някога решите да говорите за това, помнете, че в ордена има много рицари, които използват силата на Дивото. Знаем повече за нея, отколкото си мислите.

Капитанът допи виното си, изправи се, прегърна го и дори прие благословията му.

— Няма ли да ми кажете защо сте обърнали гръб на Бога? — попита абатът.

Червения рицар го погледна, усмихна се и поклати глава.

— Когато преди малко ми предложихте да се присъединя към ордена ви… — започна той.

— Предложението ми още важи — каза абатът.

— Оценявам това.

— Брат ви също отказа.

Капитанът кимна.

— Гавин идва с мен в Мореа — рече той, излезе от главната квартира и слезе по каменните стъпала. До стълбището, което водеше до голямата зала, един прислужник с герба на дьо Вреи държеше юздите на прекрасен боен кон — висок и стоманеносив. Капитанът нямаше никакво желание да се сбогува нито с краля, нито с кралицата, нито с новия им фаворит, каптал дьо Рут, когото вече наричаха Победителя при Лисен. Вместо това тръгна към лазарета, качи се по стълбите и отиде да види търговеца Рандъм. До леглото му стояха трима от местните фермери и приставът Йони.

— Момент, ваши благородия! — извика Рандъм. — Този достоен рицар винаги ще има предимство. Дявол да го вземе тоя мой крак — каза той и се опита да се завърти. — Как може да боли толкова, след като го няма?

Капитанът прегърна търговеца.

— Изглеждате по-добре.

— Така и се чувствам, приятелю. Онази прекрасна млада дама изля душата си в мен и сега се чувствам с двадесет години по-млад — каза той с блеснали очи. — Макар че ако си бях у дома, жена ми щеше да каже, че радостта ми се дължи отчасти на сделката, която току-що сключих с тези достойни мъже. Нали така?

Капитанът се огледа. Приставът Йони се беше представил чудесно по време на битката, а фермерите до един носеха брадви или копия. Рицарят ги познаваше по име — Реймънд, Жак, Бен Картър и младият Бартолъмю Ланторн, голям разбойник, но успешен земевладелец.

— Рандъм изкупи цялата житна реколта — рече приставът Йони и се усмихна.

Младежът кимна.

— Разбира се — нали е долу в избите.

— Малко е поочукана — отбеляза Рандъм, — но житото си е жито и търсенето надолу по реката ще бъде… Ах, как ще скочи цената, като чуят за опожарените ферми!

— Как ще го прекарате до там? — попита капитанът, най-вече от любезност.

— С кораби! — извика Рандъм. — Помните ли корабите, с които пристигна кралицата? Сега са мои.

Червения рицар поклати глава.

— Браво, приятелю. Ще станете богат.

— Ще си избия парите, а може и да припечеля малко — отвърна Рандъм с усмивка. — Да ви предложа ли една чаша?

Капитанът кимна.

— Може ли и аз да обсъдя нещо дребно с вас? — попита той.

Рандъм кимна.

— По всяко време.

Капитанът извади от пазвата си свитъка на абата.

— Имате и банка, нали?

Рандъм изсумтя.

— Е, предполагам, че не може да се мери с етруските банки, но пък… Боже милостиви! — възкликна той и се вторачи в капитана.

— Инвестирам парите при вас — заяви рицарят. — Може да се наложи да направя някои плащания и да купя коне, но три четвърти от сумата ще остане на ваше разположение поне една година.

Капитанът изпи чаша вино, прегърна всички и срещна погледа на пристава, който кимна. После пресече лечебницата и застана до леглото на брат си, който четеше, вдигнал крака на дюшека. Беше напълно облечен, а доспехите му — прилежно прибрани в плетени кошове.

— Няма я — уведоми го Гавин. — Изобщо не се преструвай, че си дошъл при мен.

— Добре, няма — отвърна той. — Къде е тя?

Брат му сви рамене.

— Трябва да се махна от тук, Гейбриъл. Остана ли, ще убия чужденеца.

— Ще кажа да сложат още една койка в шатрата ми. Утре тръгваме — отвърна капитанът и се обърна към вратата. — Къде е тя, Гавин?

Гавин срещна погледа му.

— Ако знаех, бих ти казал — отвърна той.

Капитанът задържа погледа му и Гавин посочи към един женски силует, очертан върху завесата.

— Той не е враг, Мери — каза брат му и иззад завесата се показа главната придворна дама на кралицата, цялата изчервена.

Капитанът повдигна вежда и каза:

— Виждам, че си имаш друга занимавка.

Гавин се разсмя.

— Наистина не знам къде е — призна той.

Червения рицар им махна и излезе. Надникна в амбулаторията, после в аптеката, а накрая се качи и в общата спалня. Никой не я беше виждал, а усмивките, с които го изпращаха, го разтревожиха.

Накрая слезе в двора и се натъкна на сестра Майрам. Тя му се усмихна дружелюбно и го хвана под ръка, а той я изпроводи до килията й в параклиса.

— Вие си тръгвате — отбеляза тя, докато му наливаше чаша вино.

Капитанът се опита да й откаже, но тя беше както упорита, така и любезна, а и мълчанието й го уплаши. Монахинята зачака и накрая той пресуши стакана си.

— Утре.

— Утре ще празнуваме деня на Мария Магдалена и ще погребем старата игуменка. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Ще бъда ръкоположена на нейно място.

— Моите поздравления — каза капитанът.

— Говори се, че искат да преместят целия манастир на юг от Харндън — рече сестра Майрам и го погледна строго в очите. — Няма да го позволя.

Той кимна.

— Освен това утре послушниците ще положат обет за монахини.

Капитанът изстина.

— Сега тя извършва бдението си — продължи монахинята. — Изпийте си виното, капитане. Никой не я кара насила.

Той си пое дъх.

— Дължим ви толкова много — продължи сестра Майрам. — Мислите ли, че не го осъзнаваме? Тя обаче не е за вас, капитане. Амичия ще стане невеста на Йесу, такова е желанието й. — Тя отиде до молитвения си стол, отвори триптиха и извади сгънато парче пергамент. — Остави това за вас.

Червения рицар го пое с поклон.

— Аз съм ваш покорен слуга, ma soeur. Позволете да ви предложа поздравленията си и… — Той замълча и преглътна. — Ще направя дарение на манастира. Моля ви, предайте моите поздравления и най-искрени благопожелания на сестра Амичия.

Някак си успя да стигне до двора, където го чакаше Тоби, стиснал юздите на коня му. Капитанът ги пое и се метна на седлото, а онази прокълната частица от съзнанието му, която никога не спеше, го предупреди, че се намира на театрална сцена и половината рицари в Алба го наблюдават. Спусна се по склона до лагера си и спря до огъня на часовите.

„Не бъди глупак. Прочети го.“

Капитанът измъкна пергамента от пазвата си и го хвърли в пламъците, без да го погледне.

„Идиот такъв!“

В палатката му седеше Майкъл, който скочи на крака с виновно изражение.

— Господарят Ранълд ви чака — каза той. — Тъкмо го забавлявах.

От едната страна на походната маса седеше Ранълд Лохлан с халба бира в ръка, а от другата — братовчед му Том, стиснал друга халба. Между тях видя карти и зарове.

— Не го спирайте, ще бъде жалко — каза Том. — Особено точно сега. Обирам го до шушка — добави той.

— Толкова се радвам, че тримата не сте се посвенили да използвате палатката и масата ми — сопна се капитанът, а Том повдигна вежда.

— Братовчед ми иска да ви каже нещо — рече той.

Ранълд се изправи.

— Аз… трябва да спечеля много пари и се чудех дали ще ме приемете в ротата — каза той с явно смущение.

— Мислех, че кралят ще ви даде рицарско звание.

Ранълд сви рамене.

— Хубаво — склони капитанът, седна и си наля вино. — А сега раздайте карти и на мен.

— Първо обаче — прекъсна го Ранълд — трябва да посетя дракона от Ерк.

Червения рицар се задави с виното.

— Дракона ли?!

— Нашият господар в Хълмовете, ние поне така го наричаме — рече Ранълд и Том кимна.

Капитанът поклати глава.

— Не разбирам — намръщи се той. — Сигурно защото съм пиян.

Том сви рамене.

— Законът на Хълмовете е по-милостив към пияната глава. Ето какво, милорд. Драконът ни гарантира мир и спокойствие, а ние му даваме овце. Така е вече от двадесет поколения, че и отгоре. Сосагите, които убиха Хектор, служеха на Властелин от Дивото, наречен Торн. Нали тъй?

— Името призовава, но да, така е — каза капитанът и отпи глътка вино.

— Добре де, ще го призова, той ще дойде и ще го изкормя — рече Том. — Е, и?

— Напълно си прав — каза капитанът. — Продължавай.

— Драконът ни е задължен за загубата — рече Ранълд.

Началникът му се облегна назад.

— Не съм достатъчно пиян, че да повярвам — заяви той.

Том и Ранълд седяха насреща му с безизразни лица. Капитанът допи стакана си, Майкъл му наля още и той не му отказа, а после рече:

— Тя ще даде обет за монахиня, Том.

Том сви рамене, все едно всички жени бяха еднакви.

— Ами тогава най-добре си намерете друга — рече той и продължи, сякаш рухването на надеждите на капитана не беше най-важното нещо на света. — Пуснете ни да посетим дракона.

Червения рицар поклати глава.

— Хрумна ми нещо по-добро — рече той. — Хайде всички да го посетим.

Ранълд го погледна и повдигна вежда към братовчед си.

— Обичам го този! — рече Том на Ранълд. — Луд е като шапкар.

Братовчед му се усмихна.

— Значи отиваме всички? Цялата рота?

„Да. Това е важно.“

Изведнъж остра болка прободе капитана между очите.

„Тихо. Ти си ми гост.“

„Пиеш, защото те отхвърли една жена. Много романтично. Разбира се, в онази бележка тя може би ти е признала вечната си любов и ти е заявила, че ще избяга с теб и ще стане наемническа курва. Ммм? Ти обаче я изгори, така че никога няма да научиш. Младостта не е за младите.“

„Млъкни. Разкарай се.“

„Слушай, млади момко. Абатът има право — човечеството губи войната. Аз обаче ще се постарая да докажа, че освен че е прав, той греши. Светът не е такъв, какъвто си мислех и това да отидеш при дракона е най-доброто хрумване, което някога съм чувал. Трябва да отидеш. Залогът в тази игра е огромен, а последствията от загубата ни — изчезването на човешкия род. Заиграването ти с някаква послушница, колкото и огромна да е силата й, не може да се мери с това.“

Червения рицар отпусна глава на ръцете си, а Том му се ухили.

— Вие сте пиян, милорд.

Капитанът се огледа, търсейки Жак, но той, разбира се, беше мъртъв. Последната частица от живота му преди, последният човек, който го свързваше с…

„Аз също съм мъртъв, принц Гейбриъл. Удобно, нали?“

Капитанът си пое дълбоко дъх.

— Боли ме главата — каза той. — Не е честно да ме нагази махмурлук още преди да съм приключил с пиенето.

Майкъл се наведе напред и му наля още вино.

Влязоха сер Йеханес и сер Майлъс, които също бяха пияни и пееха „Зелените тръстики“, прегърнали Дръзката, която сякаш ги носеше.

Трима юнаци с одежди зелени идват насам, о,

други двама срещу тях се изправят.

Остане ли един, той ще бъде вечно сам, о…

Опитвала се да пеят в един глас, но резултатът беше поне толкова ужасяващ, колкото щурм на орда блатници.

Том се разсмя, а Йеханес си наля вино, седна на една табуретка и вдигна тост.

— За приятелите, които вече ги няма — каза той и смехът на Том секна. Той се изправи и останалите го последваха.

— Победата и поражението са за аматьорите — каза той. — За нас съществуват само животът и смъртта.

Всички вдигнаха чаши, пиха и повториха един по един:

— За приятелите, които вече ги няма.

Капитанът внимателно остави чашата си на масата, която му се струваше много далеч и сякаш се движеше, а после се облегна на нея, за да се увери, че може да остане на крака.

— Утре погребват игуменката — каза той. — Искам всички да присъстват на службата, облечени в най-хубавите си доспехи, но първо раздигнете лагера, за да сме готови за тръгване.

Капралите кимнаха.

— Днес абатът ми плати — продължи Червения рицар. — Включи и бонус за победата, и обезщетение за хората и конете, които изгубихме. Хубава сумичка беше и аз я инвестирах, но вече никой от вас не трябва да си изкарва прехраната с бой. Дяловете ви са по сто златни дуката, че и отгоре. Стигат, за да си купите рицарско звание.

Йеханес сви рамене, Том презрително се ухили, а Дръзката извърна очи. Майкъл се разсмя, а Ранълд се усмихна.

— Ще ми се и аз да имах дял — каза той.

— Ще имаш — каза капитанът. — Имаме ново назначение и смятам да приключим бързо. — Внезапно се почувства по-добре. — Дръзката, ела тук.

Тя носеше стар прилепнал панталон и добре скроен мъжки жакет, които подчертаваха фигурата й по-добре от сукман — без съмнение нарочно търсен ефект.

Дръзката му се усмихна похотливо.

— Винаги, капитане — отвърна тя и в гласа й се прокрадна някогашната й дързост.

— На колене — каза капитанът и вдигна ръка към Майкъл, който му подаде бойния меч.

Дръзката застина и коленичи. Сякаш се канеше отново да го закачи, но се спря.

Том кимна.

— Давай.

Капитанът вдигна меча си.

— В името на рицарската чест и рождението ми, произвеждам ви в рицарско звание — каза той, без да заваля думите и притисна меча към двете й рамена.

Дръзката избухна в сълзи, а Том я тупна по гърба, доста силничко.

— Нека това бъде последният удар, който приемаш, без да му отвърнеш — ухили се той.

— Майкъл, на колене.

Оръженосецът коленичи.

— В името на рицарската чест и рождението ми, произвеждам ви в рицарско звание — повтори капитанът, Майкъл изтърпя потупването на Том, което едва не го простря по корем и после се усмихна.

Червения рицар взе бокала си.

— Мислех да свърша тази работа на бойното поле — каза той и сви рамене, — но бяхме заети.

Майкъл се изправи.

— Значи станах рицар? — със смях каза младежът. — Вече съм рицар, а не оръженосец?!

— Ще трябва да си наема нов — рече капитанът.

Дръзката още плачеше.

— Това истина ли е? — попита тя, а Том я прегърна през раменете.

— Че как да не е истина, булка. Той не би ти се подиграл така.

Капитанът отново седна.

— Ще ни трябват още двадесет души и още толкова оръженосци, дузина слуги и няколко стрелци — рече той. — Брат ми Гавин ще се присъедини към нас. Приставът Йони — също, както и сер Алкеос, който ще служи с нас, въпреки че той ни нае. Някой сеща ли се за други кандидати?

Йеханес кимна.

— Познавам дузина по-малки синове, готови да подпишат договор. Всичките си имат доспехи и коне.

Ранълд кимна.

— Прибавете и моите момчета — каза той. — Друг доход няма да имаме, поне до края на годината.

Том се наведе напред.

— Даниъл Фейвър. По-подходящ за войник от него не съм виждал. Записа се при мен заедно с две от момчетата на Ланторн. Опасни са, обичат да убиват — ухили се той. — Ще станат добри стрелци.

Йеханес кимна.

— Съставих списъка с дежурствата — каза той. — Ако за един копиеносец намерим по един войник, един оръженосец, един слуга и двама стрелци, ще имаме рота — каза той и погледна капитана. — Гелфред ще трябва да започне да се готви за войник.

Капитанът кимна.

— Още двадесет копиеносци ще ни дойдат добре. Съставих договор за четиридесет, а ние разполагаме с колко, двадесет? — попита той, изправи гръб, реши, че е допуснал грешка и колебливо се надигна. — Утре вечер тръгваме, така че по-полека с виното — каза капитанът и вдигна тост. — За ротата.

Всички вдигнаха чашите си.

— Тъй. Това е моята палатка, така че си лягам — каза капитанът и им посочи изхода. Един по един всички се изнизаха, докато останаха само Майкъл и Дръзката. И двамата изглеждаха така, сякаш се надяваха другият да си тръгне.

Майкъл проговори пръв:

— Мога ли да ви помогна, милорд? Още не съм се възгордял — каза той и се засмя.

— Предполагам, че вече си имаш чифт хубави шпори от масивно злато и на сутринта ще ги видя на петите ти — каза капитанът и го тупна по рамото. — Прати ми младия Тоби, това е.

Майкъл се усмихна.

— Благодаря ви — каза той. — Аз…

Рицарят му направи знак да престане с благодарностите и Майкъл ниско се поклони.

Дръзката остана.

— Лека нощ, Дръзката — каза й капитанът и отбягна прегръдката й. — Лека нощ.

Тя не помръдна и сложи ръце на кръста си.

— Имате нужда от мен.

Капитанът поклати глава.

— Няма да ви се разцивря, капитане — каза тя, сви рамене и му се усмихна закачливо.

— Лека нощ, Дръзката.

Тя изръмжа.

— Току-що те направих рицар — поклати глава той. — Не се прави на отхвърлена жена. — Беше пиян, но въпреки това усети, че отказът му я нарани и вдигна натежалата си ръка. — Чакай! — спря я капитанът. После стана, олюля се, успя да се добере до завесата, която отделяше леглото му, мина оттатък и бръкна в раклата си, където намери резервните си шпори — златни, подарък от майка му. Никога не ги носеше.

Той ги взе и се върна при Дръзката.

— Вземи.

Тя протегна ръка, пое ги и осъзна, че са от масивно злато.

— О, милорд…

— Вън! — сопна се капитанът.

Тя въздъхна, излезе от палатка си и люшна бедра, за да се отърка в Тоби, който влезе и безмълвно му помогна да свали дрехите и такъмите си.

— Тоби, на колко години си? — попита капитанът.

— Наближавам дванадесет, господарю. Или може би тринадесет? — отвърна момчето.

Капитанът легна на чистите ленени чаршафи.

— Искаш ли да станеш оръженосец, Тоби? — попита той, изтърпя изблиците на радост и обясненията във вечна вярност и махна на малкия да си върви, но щом отпусна глава на възглавницата, му се зави свят и той отново стъпи на земята. Отказа се от хрумването да поспи, седна и пи малко вода.

Главоболието му се върна. Той се надигна и остана до легена с вода, втренчен в мрака, чак до смяната на часовите. Нощта, естествено, беше доста тъмна.

„Караш ги да те обичат, а после се дразниш, че искат внимание“ — обади се гласът в главата му.

Червения рицар въздъхна, легна и заспа.

 

 

Параклисът изглеждаше великолепно — беше украсен, както подобава на церемония, на която присъстват кралското семейство, абатът на ордена на свети Тома и хиляда благородници — едва ли не цялата албинска аристокрация.

Всъщност вътре нямаше място за всички — параклисът беше предвиден за шестдесет монахини, още толкова послушници и стотина богомолци. Накрая отслужиха литургията там, но присъстваха само няколко отбрани гости. Останалите изчакаха на двора и получиха причастие там. Ритуалът мина добре и настроението беше празнично въпреки тъжния повод. Дворът на крепостта се пръскаше от хора и облечените в кадифени одежди благородници стояха рамо до рамо със селяните.

Докато подреждаха присъстващите, абатът и новата игуменка явно бяха мислили за бъдещето — в параклиса влязоха само най-висшестоящите. Негово и Нейно величество седяха на тронове. От дясната страна на краля се извисяваше каптал дьо Рут, а до кралицата стояха лейди Алмспенд и лейди Мери. Граничният граф беше до граф д’О, граф Тоубри — до сер Алкеос, който присъстваше като посланик на император Василевс, а до него поставиха капитана. Службата водеше абат Марк, озарен от светлината на хиляди горящи свещи. В параклиса беше ужасно горещо.

Пременени в доспехи от главата до петите, членовете на ротата се бяха строили в двора в четири редици, а сред тях абатът бе подредил облечените изцяло в черно членове на ордена си — несъмнено интересно решение от негова страна. Наблизо стоеше Маг заедно с жените на войниците. От дома й не бе останала нито следа, а приставът Йони й беше направил предложение за женитба.

Абатът изнесе проповед за Мария Магдалена. Говори за греха и за опрощението, за вярата, надеждата и щедростта към ближния, а когато монахините внесоха ковчега, в който бе положен трупът, въздухът осезаемо охладня, а от портата се разнесе ухание на люляк. Капитанът погледна игуменката и зарида. Каптал дьо Рут го изгледа и повдигна вежда, а кралицата положи длан върху ръката му.

Капитанът изненада сам себе си, вдигна очи и срещна погледа на Амичия. Тя и още шест жени в сиво-бели раса, които сякаш искряха, се бяха изправили от дясната страна на хора, близо до олтара. Тя със сигурност беше видяла сълзите му, а сега погледът й беше прикован в него.

 

 

Амичия почука на вратата му.

Не й отвори.

Остане ли един, той ще бъде вечно сам.

Службата се проточи твърде дълго.

 

 

Когато послушниците дадоха клетва, новата игуменка бе ръкоположена, а всички думи за старата игуменка — изговорени, цялото паство се изправи на крака и шествието излезе от параклиса, мина през портата на крепостта и се спусна към равнината. Членовете на ротата охраняваха ковчега заедно с рицарите от ордена — истинска чест, деликатно оказана им от абата.

Шестима рицари бавно спуснаха игуменката в току-що изкопания гроб, а абатът хвърли една лопата пръст върху ковчега й.

Капитанът осъзна, че е потънал в собствения си свят едва когато кралят лично дойде при него.

— Дължа ви огромна благодарност — каза той. — Не ми беше лесно да ви открия.

Капитанът сви рамене.

— На вашите услуги, милорд — пренебрежително отвърна той. Кралят беше удивен от грубостта му, но се овладя.

— Кралицата би желала да се срещне с ротата ви. Знаем какви жертви дадохте в името на кралството.

— О, колкото до това — каза капитанът, — платиха ни добре.

После се обърна и поведе краля, кралицата и малка група придворни към строя. Пръв отдясно беше Том Лошия, а до него стоеше братовчед му. Кралят се усмихна.

— Ранълд! Мислех, че си се върнал в гвардията ми — каза той и се засмя. — Виждам, че цветът на туниката ти е останал същият.

Ранълд гледаше право напред.

— И това е работа — каза сериозно той, — господарю.

— А това не е ли жена? — попита кралицата, която се беше приближила още малко.

— Сер Алисън — кимна капитанът. — Приятелите й я наричат Дръзката.

— Жена-рицар? — попита Дезидерата. — Възхитително!

Застаналият до нея каптал се изсмя.

— И кой й даде званието?

— Аз — отвърна капитанът.

Разговорът секна.

— С какво право давате рицарски звания? — настоя да научи галът. — Това е привилегия на най-висшата аристокрация, на членовете на най-великите ордени и на славните рицари.

— Да — каза капитанът. — Съгласен съм.

Кралят прочисти гърлото си.

— Съмнявам се, че който и да е от присъстващите би се усъмнил в славата на капитана, каптале.

Капталът се изсмя.

— Той е копеле, бурк. Всички така говорят. Не може да е член на аристокрацията и няма право да дава рицарско звание, особено пък на жена.

Капитанът усети, че гърдите му се стягат — не беше точно страх, по-скоро напрегнато очакване.

— Милорд — тихо каза той на краля, — вие пожелахте да се срещнете с ротата ми. Ако това е всичко, ние си тръгваме.

— Отречете се от думите си — настоя капталът. — Отречете, че тази жена е рицар и я накарайте да свали златния пояс от кръста си — непристойно е.

— Каптал дьо Рут! — повиши глас кралят. — Овладейте се.

Капталът сви рамене.

— Твърде снизходителен сте, господарю — рече той и изгледа капитана с осезаемо презрение. — Вие сте копеле, подлец и самозванец от ниско потекло. Заявявам пред всички тези благородници, че нямате право да давате рицарски звания и че нито един рицар, който сте…

Червения рицар се наведе към Негово величество и му прошепна нещо, а той рязко се завъртя, погледна го и кръвта се отдръпна от лицето му като отлив от бял плаж. Кралят се състари за секунди и пребледня като платно, горната му устна потрепери. Кралицата не бе успяла да чуе думите на младия рицар, но тихо изохка, когато пръстите на съпруга й се сключиха около ръката й като менгеме.

От другата страна на гроба сестра Амичия се стресна и пребледня също като краля.

Тишината се проточи толкова дълго, че накрая се чуваше само жуженето на осите и пъшкането на мъжете, които погребваха игуменката.

Кралят и капитанът дълго се гледаха и накрая Негово величество сведе глава като мъж, който дава път на дама.

— Този благородник има право да дава рицарско звание навсякъде из кралството, каквото и да е потеклото или социалното положение на избраниците му. Такава е волята ми — повели кралят с дрезгав глас.

Капитанът ниско се поклони, а капталът остана безмълвен. Негово величество прие поклона на рицаря, хвана ръката на кралицата и я поведе към крепостта.

Червения рицар срещна погледа на дьо Вреи, който не се страхуваше от нищо, така че се спря.

— Доколкото разбирам, съм успял да ви обидя — рече той. — Трудно ми е да разбера как курва като вас смее да се засяга. Вие се биете само за пари.

Капитанът се овладя. Не бързаше заникъде и внимателно обмисли отговора си, докато дьо Вреи чакаше разговорът да приключи — условностите го приковаваха към мястото му както карфица — пеперуда.

— Понякога се бия и без пари — отвърна капитанът, — но само когато съм лично заинтересован. — Той замлъкна за миг, без да изпуска погледа му. — Сигурен съм обаче, че накрая някой ще ми плати, за да ви видя сметката като на бясно куче.

Прекрасната усмивка на Жан дьо Вреи озари цялото му лице.

— Е — засмя се той, — в такъв случай нямам търпение да опитате.

— Не съм изненадан — измърмори капитанът. Не беше съвсем сигурен, че е надделял в размяната на реплики, но успя да се отдалечи, без да се спъне в собствените си крака.

Лисен Карак — Майкъл

Граф Тоубри изостави свитата си и почти изтича по стълбите пред главната квартира, за да настигне оръженосеца на капитана. Бившия му оръженосец.

— Та ти си рицар! — възкликна той.

— Татко — кимна му Майкъл. — Ти също, както разбирам.

Тоубри не можа да му се ядоса.

— Чувам, че си си заслужил шпорите — каза той. — Сега ще се прибереш ли у дома?

Майкъл поклати глава.

— Не, татко — рече младежът и когато вдигна очи, осъзна, че му е по-лесно да срещне бащиния поглед, отколкото очакваше. — Зарадвах се, когато видях знамето ни при краля — каза той и се обърна. — Изненадах се, но и се зарадвах.

Тоубри сви рамене.

— Никога няма да обикна краля, но… по дяволите, момче! Кой си ти, че да ме учиш как да играя дворцовата игра?

Майкъл поклати глава и се поклони.

— Аз съм рицар, който изкарва по двадесет и осем флорина месечно като наемник. — Той направи крачка назад. — Трябва да вървя.

Тоубри му протегна ръка.

— Възхищавам ти се.

— Няма да ми се възхищаваш толкова, когато ти кажа, че се каня да се оженя за селянка от Абингтън — рече Майкъл с широка усмивка, усетил, че по изключение е взел превес в разговор с баща си.

Тоубри се стресна, но му подаде ръка, изпълнен с мрачна решителност.

— Така да бъде — каза той, макар че на лицето му бе изписано неодобрение.

Майкъл пое ръката му.

— В такъв случай може ли да си получа обратно издръжката?

Лисен Карак — Червения рицар

След час всички бяха на конете и готови за път. Цяла седмица бяха вадили каруците от избите, за да ги сглобят и натоварят. Добитъкът им се намираше на сигурно място в крепостта и войниците вече го бяха извели и впрегнали. Слугите се качиха на каруците, стрелците събраха резервните коне, а хората, които следваха лагера, събраха крантите и магаретата си. Начело на колоната капитанът се качи на необикновения боен кон, който току-що беше получил от абата и погледна назад към Майкъл, тоест, сер Майкъл, който вдигаше знамето.

Един по един капралите му докладваха, че ротата е готова да потегли. Наоколо им се събра малка тълпа, най-вече Ланторнови, Картърови и дузина търговци от Харндън, които бяха дошли да изпратят синовете и дъщерите си. С ротата потегляха Ейми и Кити Картър, перачката Лиз и старата Маг, която и преди двадесет години не беше изглеждала толкова млада. С нея беше и дъщеря й Суки, чийто съпруг бе загинал по време на обсадата. Капитанът забеляза (при това два пъти), че тя се мотае с Том и реши да се осведоми по въпроса. Самият той търсеше едно-единствено лице сред тълпата, но така и не го откри. За миг много жени му заприличаха на нея. Твърде много.

Когато хората му се приготвиха, а слънцето се издигна толкова високо в небето, че сякаш се надсмиваше на намерението му да потегли, той вдигна ръка.

— Напред! — извика капитанът.

Заплющяха камшици, надигнаха се викове и фургоните потеглиха. Джералд Рандъм им махаше от стената, а Жан дьо Вреи ги наблюдаваше безмълвно. Абатът отдаде чест, а жените се разплакаха.

Кралят стоеше сам в северната кула и гледаше как кортежът тръгва на изток. Ръцете му трепереха, а кралицата го наблюдаваше от двора и се чудеше какво не е наред.

Една млада монахиня коленичи пред високия олтар в параклиса и изправи гръб, а на километър от крепостта капитанът се натъкна на ловеца си, който седеше безмълвно на коня, спрял на един завой. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намираха.

— Така и не пипнахме човека, убил онази монахиня — каза Гелфред. — Това ми е като трън в очите. Искам справедливост.

— Бил е свещеникът — каза капитанът. — Двамата с Амичия го разкрихме, но беше твърде късно, за да го накажем. Предполагам, че е избягал в Дивото.

Гелфред се прекръсти.

— Ще отиде в Ада! — каза той. — Бог ще го накаже.

Капитанът сви рамене.

— На Бог не му пука, Гелфред — рече той и пришпори великолепния си нов жребец. — На мен обаче ми пука, затова ти обещавам, че този свещеник ще умре.

С тези думи Червения рицар обърна коня си на изток и продължи по пътя.

Дивото — Торн

Далеч на запад Торн се спря на върха на един хребет. Въздухът беше съвсем бистър и той виждаше на петдесет левги около себе си. Пое си дълбоко дъх — раните му бяха поне двадесет и макар че беше по-могъщ от когато и да било, бе прахосал цялата си сила.

„Това беше глупаво — каза си той. Колкото повече се отдалечаваше от Скалата, толкова по-често му се струваше, че случилото се е просто лош сън. — Можеше да ме убият. Завинаги. Но не успяха и когато се върна…“

Могъщото създание, в което се беше превърнал, не можеше да се усмихне, но по камъка и дървесната кора по лицето му премина… нещо.

Докато вървеше надолу по склона, той си мислеше:

„А може и да предприема нещо различно. Може пък да обединя блатниците.“