Майлз Камерън
Червения рицар (3)

Глава втора

Дворецът „Харндън“ — кралицата

Дезидерата лежеше на дивана в зимната си градина, дъвчеше свежи череши и се наслаждаваше на промяната, която витаеше във въздуха. Това беше любимият й сезон. След Великите пости идваше Великден, после — Петдесетница, а след това — времето на пикниците и разходките край реката, на пресните плодове и цветята в косите, на босите стъпала… и на турнирите.

При мисълта за турнири тя въздъхна, а зад гърба й Дайота, бавачката й, направи гримаса. Неодобрението на старицата ясно се виждаше в огледалото.

— Какво? Сега и като въздишам ли се мръщиш?

Дайота изправи гръб и го подпря с юмрук, както правят бременните. Пръстите на свободната й ръка си играеха с пищната броеница на шията й.

— Звучите като курва, докато обслужва клиент, господарке, ако простите недодялания език на старицата, която…

— … ви познава от толкова години — довърши кралицата. Дайота действително се грижеше за нея още откакто майка й я отби. — Така ли звуча? И какво знаеш ти за звуците, които издават курвите, дойке?

— Хубава работа, милейди! — размаха пръст Дайота и щом заобиколи паравана, замръзна на място, сякаш се беше блъснала в невидима стена. — О! Всемилостиви Боже! Облечи нещо, момиче! Ще измръзнеш до смърт! Пролетта още не е дошла, трошичке!

Кралицата се разсмя. Беше гола, огряна от бледата слънчева светлина, а несъвършенствата по стъклата на зимната градина проблясваха по златистокафявата й кожа, докато лежеше върху пищната си светлокестенява коса. Тя черпеше нещо от слънцето — нещо, което я караше да грее отвътре.

Дезидерата се надигна и застана пред огледалото — най-високото огледало в цялото кралство, изработено специално за нея, така че да може да се оглежда от високите сводове на стъпалата, дългите крака и дълбоко вдлъбнатия пъп чак до гърдите, изправените рамене, дългата изящна шия, брадичката с дълбока трапчинка, създадената за целувки уста, дългия нос и широко разположените сиви очи с такива дълги мигли, че понякога успяваше да ги близне.

Тя се навъси.

— Видя ли новата придворна дама, Емота?

Застаналата до нея дойка се изкиска.

— Тя е дете.

— С хубава фигура. Талията й е тънка като на оса.

Кралицата се огледа с грижлива изчерпателност, а Дайота се плесна по бедрото.

— Обличай се, нахалнице! — засмя се тя. — Просиш си комплименти. Тя е нищо в сравнение с вас, мис. Дете. Без никакви гърди. — Старицата пак се засмя. — Всички мъже казват, че сте най-голямата красавица на света — додаде тя.

Кралицата продължи да се оглежда.

— Така е, но докога?

Тя вдигна ръце над главата си, изви гръб и изпъчи гърди, а дойката й игриво я плесна.

— Нима искате кралят да ви завари така?

Дезидерата се усмихна на слугинята си.

— Бих могла да кажа „да“. Искам да ме завари точно така — отвърна тя, а после каза с глас, изпълнен със сила: — Мога да кажа също, че гола съм толкова себе си и толкова кралица, колкото и облечена.

Дойката отстъпи крачка назад.

— Само че няма да кажа подобно нещо. Донеси ми нещо красиво — кафявата вълнена рокля, която отива на косата ми. И златния колан.

— Да, милейди — кимна Дайота и се намръщи. — Да изпратя ли няколко придворни дами, за да ви облекат?

Кралицата се усмихна и се протегна, без да сваля очи от огледалото.

— Прати ми придворните дами — отвърна тя и отново се отпусна на дивана в зимната градина.

Лисен Карак — Червения рицар

По настояване на сер Хюго стрелците бяха набили мишени из ливадите надолу по реката. Мъжете се размрънкаха, тъй като им наредиха да натимарят конете, преди да си легнат, а преди да успеят да се захванат с това, ги пратиха да стрелят. Бяха яздили усилено дни наред и в ротата нямаше мъж или жена без тъмни кръгове под очите.

Пияндето, най-старшият, и Уил Главореза, които току-що се бяха върнали с ловеца, след като не успяха да открият следите на убиеца, наредиха на по-младите мъже да разтоварят от каруците мишените, натъпкани със стари парцали или изплетени от слама.

— Сега не ми е ред — оплакваше се Хубавеца. — И защо все ни тормозите?

Може би щеше да изглежда смел, ако не беше изчакал Пияндето да се отдалечи, преди да го каже.

Геслин, най-младият в ротата — само на четиринадесет — чиято кльощава фигура подсказваше, че като момче не са го хранили добре, се качи в една от високите каруци, мълчаливо сграбчи една мишена и я метна на Изтривалката, мъж със смугло лице и особени чуждоземни черти. Той я хвана, изсумтя и я понесе към поляната в далечината.

— Млъквай и свърши нещо — каза той. Хубавеца се изплю и бавно тръгна към една празна каруца.

— Само ще погледна…

Стрелецът на Том Лошия, Аверчето, се появи изневиделица и грубо го блъсна към онази, в която стоеше Геслин, готвейки се да хвърли втора мишена.

— Млъквай и свърши нещо — каза той.

Хубавеца беше толкова муден, че докато изправи и подпре своята, останалите девет вече бяха готови, а четиридесетте стрелци се бяха подредили на сто крачки разстояние, проверяваха резервните си тетиви и се оплакваха от влагата.

Аверчето опъна лъка с прецизно движение, което издаваше големия му опит и развърза ремъка, който придържаше стрелите в колчана му.

— Да открия ли бала? — попита той, опъна тетивата и стреля. На няколко крачки вдясно от него Уил Главореза, който се имаше за най-добрия стрелец на света, стреля секунда по-късно, а докато опъваше огромния си лък, тялото му се изкриви от усилието.

Пияндето опря рога до устните си и го наду.

— Стоп! — изрева той и се обърна към Аверчето. — Хубавеца още е на стрелбището!

Аверчето се ухили.

— Отлично виждам къде е — отвърна той. — Уил също.

Двамата приглушено се изсмяха, когато Хубавеца се показа иззад мишената в центъра и хукна към тях колкото го държаха дългите му кльощави крака. Стрелците ревяха от смях, а той плюеше от бяс и уплаха.

— Копеле такова! — кресна на Аверчето.

— Казах ти да действаш по-чевръсто — меко отвърна той.

— Ще кажа на капитана!

— Кажи му — кимна Пияндето и му посочи пътя. — Заминавай.

Хубавеца пребледня, а зад него останалите застанаха по местата си и започнаха да стрелят.

 

 

Капитанът закъсня за тренировката — изглеждаше уморен, движенията му бяха бавни. Докато наблюдаваше рицарите, той се подпираше на каменната стена около кошарата, която сер Хюго бе превърнал в тренировъчен двор.

Въпреки изтощението и тежестта на бронята и ризницата си, сер Джордж Бруз пъргаво сменяше гард след гард. Противникът (или „компаньонът“ му, както го наричаха на езика на тренировките), беше привлекателният Робер Лилиар, който се биеше толкова предпазливо, че стилът му ярко контрастираше с показността на дрехите и бронята му.

Бруз преследваше Лилиар като пантера с висока стъпка, а ръката му преминаваше от една позиция в друга — ниско долу, право напред с вдигната брадва и издадено дясно стъпало и накрая високо над главата, преди да я опре на дясното си рамо като дървосекач, прилагайки женския гард.

Набитият и предпазлив Франсис Аткорт се изправи срещу Томас Дъръм. И двамата бяха опитни войници, рицари без титла, които се биеха от десетилетия. Обикаляха се, без да поемат рискове и капитанът си помисли, че може да заспи, докато ги гледа.

Появи се Том Лошия и опря гръб на стената до него, макар че главата му стърчеше видимо над неговата. Всъщност над перото на шапката му.

— Искате ли да се пробваме? — ухили се Том. Никой не обичаше да тренира с него — чуждата болка му доставяше удоволствие. Капитанът знаеше, че въпреки броните, подплатените долни дрехи, ризниците и грижливите проверки на оръжията, тренировъчните двубои са опасни — хората му постоянно пропускаха дежурства заради счупени пръсти и други травми, при това без да се е стигало до внезапните изблици на гняв, когато изпитваха болка или някой им нанесеше лична обида… Когато тренировъчния двор се превърнеше в арена за дуели.

Проблемът беше, че ако искаха да се подготвят за истински бой, нямаше с какво да заменят тези упражнения. Беше научил това на изток. Погледна към Том — човекът трябваше да мисли за репутацията си, а предишния ден капитанът го беше изложил публично.

— Какво оръжие предпочитате, сер Томас?

— Меч — каза Том Лошия, после опря ръка на стената, прескочи я, приземи се на пръсти, извъртя се и изтегли меча си — сто тридесет и пет сантиметра желязо, източна направа, със силно нашарено острие. Хората му твърдяха, че бил омагьосан.

Доста обезпокоен, капитанът тръгна край стената. Влезе в кошарата през портата и Майкъл му донесе шлем с мрежа пред лицето и тежък авентейл^[1]. После му подаде собствения му меч, който беше с тринадесет сантиметра по-къс от този на Том, без украшения, с обвита с тел дръжка, увенчана с тежка желязна халка.

Докато Майкъл наместваше забралото му, Джон от Рейгейт, оръженосецът на Том Лошия, постави шлема на главата му. Докато го затягаше, Том се ухили.

— Повечето хъшлаци недолюбват да се бият с мене.

Той беше родом от Хълмовете и когато се вълнуваше, тамошният диалект надделяваше над готския.

Капитанът завъртя глава, за да изпита шлема, а после — дясната си ръка, за да провери обсега си на движение. Из цялата кошара воините замлъкваха един по един.

— Значи са глупаци — отвърна Червения рицар. Беше наблюдавал Том, докато се бие — обичаше да удря здраво, използвайки богоподобната си мощ, за да пробие защитата на противниците си. Инструкторът на баща му, Хайуел Райд, често казваше, че „за майсторите на меча не е достатъчно да победят, те искат да победят посвоему — разбереш ли как действа един човек, той става предвидим“.

Том се надигна от стола за доене, на който беше седнал, за да му сложат бронята и бързо разсече въздуха с меча си. За разлика от повечето едри мъже беше пъргав като котка.

Капитанът изобщо не зае позиция — държеше меча си с една ръка, а върхът му сочеше към тревата. Том вдигна високо острието, готов да разсече предводителя си.

— Ан гард! — изрева той и ехото отскочи от стените на кошарата, а после и от тези на крепостта над тях.

Капитанът пристъпи напред, плъзна стъпало надясно и внезапно хвана меча с две ръце, още докато свистеше зад гърба му. Том направи крачка встрани, заставайки от лявата му страна, а младият човек пристъпи напред и вдигна оръжието, за да замахне към главата му. Том плесна острието с удар с двете китки, предвиден да забие меча на противника в земята, а капитанът се изстреля напред, опорният му крак последва другия и той позволи силата на удара да завърти меча му, насочвайки го встрани и под острието на противника. Хвана върха му с лявата си ръка и почука по забралото на Том, който държеше меча си с две ръце, така че животът му бе изцяло в ръцете на капитана.

— Една точка — каза той, а гигантът се изсмя и извика:

— Мама му стара!

После отстъпи назад и му отдаде чест, а капитанът му върна жеста и отстъпи, защото Том моментално се метна към него, замахвайки напред с мощен удар отдолу. Капитанът го спря, отбивайки меча му встрани, но докато успее да прибере своя, Том влезе в обсега му и…

И той се просна по лице в овчите фъшкии. Бедрата го боляха, а сега и вратът, но не беше прилично да се оплаква.

— Добър удар — каза той и направи всичко възможно да се изправи със скок, а Том отново се изсмя дивашки.

— Май имате предвид моя — каза той и капитанът не успя да сдържи смеха си.

— Смятах да ти наръфам пръстите на краката — каза той и разсмя зрителите. Отдаде чест на Том, той направи същото и двамата отново заеха позиция, но тъй като вече бяха показали колко струват, започнаха да обикалят — Том търсеше начин да се доближи, а капитанът — да го държи на разстояние с къси удари. Веднъж замахна с цялата дължина на меча, като го държеше за върха на дръжката и одра Том по дясната ръка, а той му отдаде чест, сякаш за да каже: „Това не беше кой знае какво.“ И наистина, сер Хюго застана между тях.

— Не разрешавам такива трикове, милорд — каза той. — Би било глупаво да ги използвате в схватка.

Капитанът трябваше да признае, че това е вярно. Бяха му показали този удар с уговорката „Не прибягвай до него освен ако си наистина отчаян. Дори тогава…“

Той здравата се беше задъхал, докато Том се движеше сякаш без усилие из импровизирания ринг, дишайки леко и свободно. Разбира се, благодарение на предимствата му по отношение на ръста и обсега, той успяваше да контролира двубоя, а капитанът само му бягаше, за да го държи на разстояние.

Тревогите и стресът от последните пет дни му тежаха толкова, колкото и турнирният шлем, а и Том беше много добър. Нищо срамно нямаше в това да бъде победен от него, така че капитанът реши да загуби като лъв, а не като преуморено агне. Освен това щеше да бъде забавно, така че — между едно оттегляне и следващия удар — той люшна бедра, извъртя стъпалата си така, че теглото му да го повлече назад и лявата му ръка пусна дръжката на меча. Майсторите от Изтока наричаха това движение „Гард с една ръка“.

Том отново го засипа с порой от силни, сякаш безкрайни удари. Всеки нормален човек би се изтощил, но не и той. Следващия път замахът му започна от дясното рамо и капитанът се защити, като посегна нагоре с една ръка, изоставайки леко от Том, но с устрема на сокол, нападащ жертвата си. Захвана меча му, насочвайки го по избрания път още по-бързо, като едновременно с това пристъпи леко встрани и напред, изненадвайки партньора си. Изстреля напред свободната си лява ръка и удари Том по дясната китка, после пъхна лявата между дланите му и докато инерцията от агресивната атака го носеше напред, лявата ръка на капитана напредна още повече, той го хвана за рамото и го завъртя, владеейки напълно и меча, и рамото на противника…

Само че нищо не стана. Том не се завъртя, а просто го повлече след себе си и той увисна на лакътя му. Исполинът се изви наляво, после надясно, а капитанът не можеше да се пусне, без да се стовари на земята. С инструктора му никога не бяха обмисляли подобна ситуация.

Огромният хълминец отново го завъртя, опитвайки се да се отърси от него. Намираха се в безизходно положение — капитанът здраво държеше меча на Том, като освен това притискаше рамото и лакътя му, но той го бе вдигнал във въздуха. Острието му беше свободно, така че капитанът пъхна дръжката между сключените му ръце с надеждата така да успее да постигне онова, което целеше от самото начало. Представите му за начина, по който функционираха и двубоите, и вселената, бяха сериозно разклатени.

Дори сега, въпреки че използваше и двете си ръце, Том отново го завъртя като териер, който дави плъх, за да му строши врата. Като използваше всяко влакно от достойните си за възхищение мускули, капитанът наби дръжката между ръцете му, използва главата му за опора на острието и го хвана откъм гърба, увисвайки на него с цялата си тежест… вследствие на което се стовари върху врата му и двамата полетяха към земята.

Червения рицар лежеше в овчите нечистотии, а пред очите му проблясваха ситни звездички. Дишаше толкова тежко, че хъхреше като ковашки мях. Нещо под него се раздвижи, той се изтърколи встрани и откри, че телата им са се преплели, а грамадният му противник се смее.

— Луд сте като генгрит! — каза Том, надигна се от мръсотията и едва не го задуши в прегръдките си. Някои от войниците аплодираха, други се смееха. Майкъл сякаш всеки миг щеше да се разплаче, но това беше само защото трябваше да чисти доспехите на господаря си, а те бяха омазани с фъшкии.

Щом свали шлема си, капитанът усети ново разтежение отляво на кръста, рамото също го болеше. До него стоеше Том.

— Смахнат сте вие — ухили се той. — Смахнат!

Макар че беше свалил шлема си, младежът имаше сили само да диша. Крис Фолиак, друг рицар, който досега се бе държал на разстояние от него, дойде да се ръкуват и се ухили на Том.

— Все едно се бориш с планина, нали? — попита той.

Капитанът поклати глава.

— Никога не съм…

Фолиак беше едър мъж, привлекателен, червенокос и очевидно от знатен произход.

— Хареса ми как го приклещихте — каза той. — Ще ме научите ли?

Капитанът се огледа.

— Нека да не е точно сега — отвърна той.

Това вече ги разсмя.

Дворецът „Харндън“ — кралят

Кралят току-що беше победил няколко от приближените си по време на тренировка, когато главният му маршал, лорд Аликзандър Глендауър (възрастен мъж с белег, който пресичаше цялото му лице от дясната вежда чак до устата, където зле зарасналата рана надигаше брадата му и той винаги изглеждаше така, сякаш се хили подигравателно, а носът му бе толкова изкривен наляво, че повечето хора, с които се срещаше, видимо потръпваха) се приближи към него, следван по петите от червенокос великан.

Кралят беше на мнение, че белегът на Глендауър никак не му приляга — той беше отличен компаньон, който не обичаше подигравките и винаги говореше прямо, без да избухва или да ласкае, а търпението му беше легендарно сред войниците.

— Милорд, смятам, че познавате Ранълд Лохлан, който от две години ви служи като рицар.

Кралят се поклони и подаде ръка на червенобрадия мъж, който очевидно бе роден сред Хълмовете — риж, с белези по лицето, пронизващосини очи, остри като стоманени кинжали и два лакътя^[2] ръст, които доспехите от калена стомана и червената ливрея на кралската гвардия не можеха да скрият.

Ранълд се поклони дълбоко, а кралят притисна дланта му между своите.

— Значи ме напускаш — топло каза той. — Зърнех ли огромната ти брадва, винаги се чувствах в безопасност.

Ранълд отново се поклони.

— Когато сложих подписа си, обещах на лорд Глендауър и сър Ричард две години служба — каза той. — У дома имат нужда от мен, пролет е и ще караме добитък.

Въпросният сър Ричард Фицрой беше капитан на гвардията.

— Братовчед ти е джелепин, знам това — кимна кралят. — Пролетта ни донесе неприятности, Ранълд. За Алба е по-добре брадвата ти да варди крави сред Хълмовете, отколкото краля в Харндън, така ли?

Засрамен, Ранълд повдигна рамене.

— Ще има война, ня’а с’нение — призна той и се ухили. — Няма съмнение, милорд.

Кралят кимна.

— А когато прекарате добитъка…? — попита той.

— О, имам си причини да се върна — широко се усмихна Ранълд. — Милорд. Ако ми позволите. Братовчед ми обаче се нуждае от мен, а и има някои работи…

Всички присъстващи знаеха, че „работите“, за които говори Ранълд, се отнасят до секретарката на кралицата, лейди Алмспенд, която не беше наследница в строгия смисъл на думата, но можеше да се похвали и с хубост, и с достатъчно пари. Брак с нея би представлявал сериозно постижение за войник от кралската гвардия с най-обикновен произход.

Кралят се наведе напред.

— Върни се, Ранълд. Тя ще те чака.

— Моля се тъй да стори — прошепна той, а кралят се обърна към маршала.

— Погрижи се ризницата и оръжието на този човек да се пазят добре. Давам му отпуск, но не го освобождавам от служба.

— Милорд — отвърна мъжът, а кралят се ухили.

— Тръгвай сега. И гледай да имаш какво да ни разказваш, когато се върнеш.

Ранълд отново се поклони, както изискваше етикетът и тръгна към казармата, където прегърна десетина близки приятели, изпи чаша вино на изпроводяк и предаде на домакина ризницата си, боядисаната в кралско алено бригандина^[3], двете алени палта с пелерини в същия цвят, които носеше в съда, аления прилепнал панталон до коленете, чизмите от алена кожа и обточения с бронз ален портупей. Носеше жакет от памучно кадифе и тъмнокафяви опънати панталони, а вълненото си, дълго до коленете наметало бе преметнал през рамо.

Радолф, домакинът, описа всичко и кимна.

— Добре сте се грижили за тях, месир. А значката ви… — Кралската значка изобразяваше бяло сърце със златен контур, сръчно изработено от сребро, бронз и емайл. — Кралят изрично заяви, че трябва да я задържите, тъй като сте само в отпуск — обясни той и му я върна.

Ранълд се трогна, взе брошката и я закачи на пелерината си, която изведнъж придоби дрипав, износен вид. После той напусна крепостта и влезе в Харндън, без да се обръща, оставяйки зад себе си две години, много сражения, опасности, тайни и дипломатически мисии, и любовта на живота си. Като роден сред хълмовете верността му бе другаде.

Влезе в града, следвайки извивките на реката. От височината на крепостта първо се виждаше мостът над Албин — последният, преди широката криволичеща река да достигне морето на тридесет левги по̀ на изток. От другата страна на моста, на север, се намираше Мостоград, който беше, но и не беше част от Харндън. От тази страна обаче, по реката, градът се спускаше от кралската крепост до оттатък завоя, а край реката имаше кейове и пристанища, магазини и работилници, помещаващи се във високи, тесни, пестеливо строени къщи.

Той мина по рампата и преведе двата си коня покрай стражите, които му бяха познати. Чуха се още ръкопляскания. После тръгна по улица „Порой“, край големия манастир „Свети Тома“ и дюкяните на златарите и търговците на платове, а накрая — по стръмните алеи край работилниците на ковачите, чак до магазинчето, където до табелата с прекъснатия кръг се пресичаха Алеята на кинжала и улица „Броня“.

Пред тезгяха имаше място само за двама широкоплещести мъже, но Ранълд спря и се огледа — ковачите от „Прекъснатия кръг“ изработваха най-качествените оръжия и доспехи в кралството и там винаги имаше какво да се види. Дори за обитател на Хълмовете стоката им беше прекрасна, а днес денят беше по-благодатен от всякога. На тезгяха бяха наредени десетина обикновени шлема, до един хубави и лъскави, с дълги шипове и сенници за очите. Бяха прецизно изработени, а полираният до блясък метал — синьо-бял, като скъпо сребро, въпреки че това бяха най-обикновени шлемове за стрелци.

Зад тях стоеше чирак — симпатичен млад мъж с ръце като на древна статуя и също толкова силни крака. Той се ухили, кимна и тихо се мушна зад завесата, за да повика господаря си.

Тад Пайл беше най-добрият майстор на оръжия по тези земи, първият в Алба, който започна да калява стоманата. Висок, с приятно обло лице, той имаше двадесет верни чираци — благият характер явно не се проявяваше само в изражението му.

Той се появи, бършейки ръце в престилката си.

— Мастър^[4] Ранълд — рече ковачът, — без съмнение сте дошли за брадвата си.

— Говорихме и за нова ризница — добави Ранълд.

— О — разсеяно кимна Тад и се обърна към чирака си. — Колкото до нея… от континента е, не съм я правил аз. Но да, готова е.

Едуард, чиракът, донесе една кошница от дъното на помещението, а Ранълд повдигна капака и огледа реката от блестяща метална мрежа. Всеки пръстен беше занитен за следващия, а издатините — толкова миниатюрни, че повечето халки изглеждаха като недокоснати. Ризницата му се стори фина като онази, която носеше в кралската гвардия.

— Само тридесет леопарда ли струва? — попита Ранълд.

— От континента е — отвърна майсторът. Не изсумтя, но все едно го беше направил. После се усмихна и му подаде тежка върлина, от чиито краища висеше торба.

— Това ще я среже както остър нож — ябълка.

Щом Ранълд я пое, го изпълни усещане, подобно на онова, което изпитва влюбен мъж, когато разбере, че любимата споделя чувствата му.

Едуард сряза ремъците, разкривайки остър, обвит в тежък бронз стоманен шип. От другата му страна беше острието — тесен полумесец от блестяща стомана, дълго колкото мъжка ръка и завършващо със зловещ връх и остра кука. Брадвата бе отлично балансирана, като острие на меч, с дъбова дръжка със стоманени пръстени, които да я предпазват от удари. Брадва на хълминец, но по-изпипана, изкована от майстор, а не от странстващ панаирджийски ковач.

Ранълд не можа да се сдържи и я прехвърли от едната си ръка в другата. Острието разсече въздуха, разминавайки се на косъм с измазания с гипс нисък таван.

Едуард се притисна към стената, а майсторът кимна, удовлетворен.

— Онази, която ми донесохте, беше добро оръжие. От провинцията, но добре изработено. Лустрото обаче… — потръпна той и вдигна рамене. — Освен това си рекох, че може да се балансира и по-добре.

Шипът на края на оръжието бе дълъг колкото рицарски кинжал, тристранно заточен, с безмилостно остър връх. Ранълд само се усмихна, изпълнен с благодарност. Майсторът му беше направил и калъфи — един за брадвата и един за шипа, и двата дървени и покрити с червена кожа. Великанът му отброи сто сребърни леопарда — значителна част от годишната му надница — а после възхитено се загледа в шлемовете на тезгяха.

— Продадени са вече — отбеляза майстор Пайл, проследявайки погледа му. — Освен туй си мисля, че нито един няма да може да побере чутурата ви. Върнете се зимата, когато работата е по-малко и ще ви направя шлем, с който и с дракон да можете да се биете.

Въздухът сякаш изстина.

— Така ще го призовете — каза Едуард и се прекръсти.

— Не знам какво ме накара да го изрека — отвърна майсторът и тръсна глава, — но ще ви направя шлем.

Ранълд отнесе новата ризница при товарния си кон, който не я хареса и наполовина колкото него — не му беше приятна нито тежестта й, нито пренареждането на дисагите. После червенобрадият мъж се върна за брадвата и с любов я пъхна в каишите на ездитния кон — да му е подръка. Никой от наблюдателите не се съмняваше, че ще я вземе в ръце поне дузина пъти, докато напусне покрайнините на града. Или че ще спре и ще я изпробва върху първия храст, на който се натъкне.

— Значи днес заминавате — рече майсторът, а Ранълд кимна.

— На север се нуждаят от мен — обясни той. — Братовчед ми ме повика.

Ковачът кимна.

— Пратете му много поздрави, а на вас желая щастие.

Великанът го прегърна, излезе навън и поведе конете обратно нагоре по брега на реката. Спря в параклиса на свети Тома и коленичи да се помоли, свел очи. Над него светецът загиваше от ръцете на войници — рицари в кралски ливреи. Тази сцена винаги го караше да се чувства неловко. Купи си пай от едно парцаливо момиченце, застанало до портата на моста и замина.

Град Харндън — Едуард

— Страховит човек — рече майсторът на чирака си. — Малко такива познавам. Но пък е благороден като дама — повече рицар от много шпороносци.

Едуард беше твърде зашеметен от възхищение, за да отвърне.

— Къде е нашият скъп тъкач? — попита майсторът.

— Закъснява, ваше превъзходителство — отвърна чиракът, а Тад поклати глава.

— Туй момче и за погребението си ще закъснее — каза той, но по гласа му си личеше, че изпитва единствено възхищение към младежа. — Ако обичаш, Нед, увий шлемовете в слама и ги занеси в дома на мастър Рандъм.

Колкото и да е мил господарят му, всеки чирак обича да излезе от работилницата.

— Може ли едно пени за кошници?

Майстор Тадиъс пъхна няколко монети в ръката му.

— Ще ми се да му бях изковал шлем — каза той. — Откъде пък ми текна да мисля за дракони?

Дворецът „Харндън“ — кралицата

Дезидерата скромно седеше на висок стол от слонова кост в голямата зала, чиито измазани с хоросан стени бяха покрити с трофеи, донесени от хиляди храбри рицари — глави на всякакви създания, и дребни, и едри, наредени около големия колкото кон череп на съвсем млад дракон, който изпълваше северната стена чак до разноцветния витраж, като корпус на лодка, подала се от морето. Колкото пъти го погледнеше, този дракон все й се струваше различен… но беше огромен.

Тя белеше зимна ябълка със сребърен нож, а косата приличаше на кестенявозлатист ореол около главата й — внимателно обмислен ефект, докато седеше сред лъчите светлина, нахлуващи през прозореца с розите, който кралят толкова обичаше. На мраморния под с шахматна шарка седяха придворните дами, насядали около нея с разперени като хербарии поли, а дузина от по-младите рицари — точно онези, които би трябвало да се упражняват отвън, кръстосвайки мечове с инструкторите — лениво се подпираха на стената. Един от тях, с шест години по-възрастен, както и по-опитен от останалите, носеше прякора Коравата ръка, тъй като убил създание от Дивото с един-единствен юмручен удар. Подвигът му беше добре известен, а и той често го разказваше.

Кралицата не обичаше мъже, които се хвалят. Тя отлично разбираше кой е достоен и кой — не и дори смяташе това за свой свещен дълг. Направо обожаваше да открива срамежливците — смелите мъже, които не разказваха на никого за делата си. Не ценеше самохвалковците, особено когато седяха в нейната зала и флиртуваха с нейните придворни дами. Тъкмо беше решила да го накаже, когато влезе кралят. Бе облечен скромно, миришеше на коне, доспехи и пот и тя се уви около него и миризмата му, сякаш бяха младоженци. Той й се усмихна и я целуна по носа.

— Много обичам, когато правиш така.

— В такъв случай тренирай по-често — каза тя и го хвана над лакътя. Зад краля стоеше сер Драйънт и търкаше охлузената си шия, а зад него бяха сер Алън и главният маршал, лорд Глендауър.

Дезидерата се засмя.

— Победи ли тези бедни рицари?

— Дали ни победи? — повтори Драйънт и печално се засмя. — Премаза ме както лавина — буболечка, милейди. Негово величество има нов кон, по-голям от дракон.

Сер Алън повдигна рамене.

— Да, лейди, свали ме от коня. — Той погледна към сер Драйънт и се намръщи. — Смятам, че е невъзпитано да намеквате, че конят на краля ви събори в пясъка.

Драйънт отново се засмя — не беше човек, който остава унил за дълго.

— Едър човек съм — отбеляза той. — Съборят ли ме, има какво да се удари в земята, а тя още е замръзнала. — Той отново потърка врата си и хвърли поглед към придворните дами, седнали до своите рицари. — Ами вие, младежи? Вие къде бяхте, докато се сипеха ударите?

Коравата ръка кимна одобрително.

— Точно тук, до топлата стена, огрени от красотата на кралицата и тези прелестни цветя — отвърна той. — Кой мъж доброволно отива да се бие на замръзнала земя?

Кралят се намръщи.

— Може би мъж, който се готви за война? — тихо попита той. Коравата ръка се огледа, търсейки подкрепа. Неоснователно бе приел закачливия тон на разговора за позволение да се закача с краля. Кралицата се усмихна, доволна, че толкова бързо са го поставили на мястото му.

— От другата страна на Стената дебнат създания, които биха строшили бронята ви, за да изядат онова, което се крие в нея. Или за да изпият душата ви — каза кралят и докато се разхождаше сред редиците наведени глави, гласът му огласи залата. — И когато не сте сред тези прелестни цветя, рицарю, вие отлично съзнавате, че говоря истината. Вече сте воювали с Дивото.

Кралят не беше нито най-високият, нито най-привлекателният мъж в залата, но заговореше ли така, никой не можеше да се сравнява с него.

Коравата ръка сведе очи към пода и раздразнено прехапа устни.

— Исках само да се покажа забавен, сир. Моля за прошката ви.

— Потърсете я в Дивото — отвърна кралят. — Донесете ми три глави и ще ви позволя да флиртувате с придворните дами на кралицата. Донесете ми пет и ще можете да флиртувате със самата нея.

„Ако смеете“ — помисли си тя. Кралят се ухили, спря до младия човек и сложи ръка на рамото му, а Коравата ръка се скова. Не искаше да напусне кралския двор, това се виждаше.

Кралят доближи устни до ухото на рицаря, но кралицата чу думите му. Както винаги.

— Три глави — прошепна кралят, без да престава да се усмихва. — Иначе ще ви заточа в замъка ви, заклеймен като неверник и страхливец.

Докато наблюдаваше реакцията на своите придворни дами, кралицата остана спокойна. Коравата ръка се харесваше на жените. Лейди Мери, известна като Коравото сърце, наскоро бе казала, че ръцете му всъщност не са чак толкова корави. Седнала до кралицата, тя стисна устни, твърдо решена да не й издаде болката си. Междувременно кралят направи знак на оръженосците си и тръгна нагоре по стълбището, към оръжейната.

Щом той излезе, Дезидерата отново седна и се захвана с ръкоделието си — шиеше риза, която съпругът й да носи под доспехите. Придворните дами се събраха наоколо й и, усетили желанието й, обърнаха гръб на младите рицари, които гледаха на Коравата ръка като на свой водач. Поне доскоро — сега неутешимо страдаха, че са изгубили предводителя си и шумно си тръгнаха, както правят младите мъже, когато ги уязвят. Кралицата се изсмя, а Коравата ръка спря под арката на главния вход и се обърна назад. Срещна погледа й и тя ясно усети гнева му, понесен от слънчевите лъчи, които ги деляха.

— Аз ще се върна! — извика той, а другите младежи се стреснаха от избухването му и го избутаха навън.

— Може би — измърка кралицата и се усмихна. Приличаше на котка с парченце миша опашка между зъбите. Придворните дами познаваха тази усмивка. Те замълчаха, а най-мъдрите сред тях наведоха глави в знак на искрено или добре изиграно разкаяние, но тя не се подлъга.

— Мери — внимателно попита кралицата, — допусна ли Коравата ръка в леглото си?

Мери, която понякога наричаха Коравото сърце, отвърна:

— Да, милейди.

Кралицата кимна.

— Достоен ли беше той за това? — попита тя. — Бъди честна.

Мери прехапа устна.

— Не и днес, милейди.

— А може би никога, а? Чуйте ме всички — каза тя и наклони глава към придворните дами. — Емота, ти си най-новата сред нас. Как разбираш, че един рицар е достоен да ти бъде любовник?

Четиринадесетгодишната Емота все още не беше пораснала достатъчно, за да се нарече жена. Лицето й беше тясно, без да е мършаво, а в очите й грееше бистра интелигентност. Не представляваше нищо в сравнение с кралицата и все пак Дезидерата трябваше да признае, че в тази девойка има нещо. В този случай обаче съобразителността й я напусна, тя се изчерви и не продума.

Кралицата, която винаги беше нежна със смутените и обърканите, й се усмихна.

— Слушай, мила моя — тихо каза тя. — Обичай само онези, които заслужават любовта ти. Онези, които обичат и себе си, и всички, които ги заобикалят. Обичай най-добрите — най-добрите воини, най-личните рицари, най-талантливите музиканти, най-умелите шахматисти. Не обичай мъжа заради онова, което притежава, а заради онова, което върши.

Тя се усмихна на всички, а после подскочи.

— Бременна ли си, Мери?

Мери поклати глава.

— Това не му позволих, милейди.

Кралицата взе ръката й в своята.

— Браво. Дами, помнете — ние награждаваме с любовта си онези, които ни заслужават, а телата ни са дори по-ценна награда от нея, особено за младите. — Тя погледна всяка от жените. — Кой не жадува за силна и все пак нежна прегръдка? За гладка като коприна кожа и железни мускули? Забременеете ли обаче — добави тя и срещна погледа на Мери, — със сигурност ще ви нарекат „курва“. А и може да умрете, докато носите копелето, или още по-лошо — да живеете бедно, за да го отгледате, докато той трупа слава. — Тя погледна към прозореца. — Ако преди това не ви затворят в манастир.

Емота вдигна глава.

— Ами любовта? — попита тя.

— Нека любовта ти е награда, а не дивашка емоция — отвърна кралицата. — Всяко разгонено животно я усеща, но ние тук се интересуваме единствено от най-доброто… каквато похотта не е. Разбираш ли?

Момичето внимателно преглътна.

— Мисля, че да — отвърна то. — Но тогава… защо да лягаме с когото и да било?

Кралицата се изсмя.

— Артемидо, слез на земята! Защото те се изправят срещу ужаса от любов към нас, момиче! Да не мислиш, че е лесно да потеглиш към Дивото? Да спиш, да ядеш, да живееш с Дивото? Да се бориш с него и да го убиваш? — Кралицата се наведе напред, а носът й почти докосна острия връх на този на Емота. — Да не мислиш, че го правят за общото благо, мила моя? Възрастните и умните — може би, те воюват заради всички нас, защото знаят каква е алтернативата. — Тя тръсна глава. — Младите обаче се изправят срещу врага само заради едно — за да заслужат теб, скъпа моя. Именно ти ги контролираш. Допуснеш ли някой рицар в скута си, го награждаваш за куража му, за силата му. За това, че е достоен. Трябва да си сигурна, че го е заслужил. Разбра ли сега?

Емота с обожание се взря в очите на кралицата.

— Разбрах.

— Отдавна, в Стари времена, Древните попитали: „Кой ще пази пазителите?“ Ние, дами. Ние избираме най-добрите сред тях и може да решим да накажем най-лошите. Коравата ръка не беше достоен и кралят разбра това. Ние обаче трябваше да го разкрием първи, не е ли така? Никоя от вас ли не заподозря, че е просто самохвалко? Никоя ли не се зачуди къде е силата му, щом нито я показва, нито я изпитва?

Мери избухна в сълзи.

— Възразявам, мадам.

Кралицата деликатно я прегърна.

— Ще се смиля. Добър воин беше — нека го докаже на краля. Нека докаже, че те заслужава.

Мери направи реверанс, кралицата кимна и се изправи.

— Отивам да се погрижа за краля. Помислете за това, то е наш дълг. Любовта — вашата любов — не е какво да е, а най-славната корона, достъпна единствено за най-добрите и не би трябвало да се печели лесно. Помислете за това.

Докато се качваше по стълбите — широки мраморни стъпала, изработени от Древните — тя внимателно ги слушаше. Не се кискаха, което й хареса.

Кралят беше в оръжейната с двама оръженосци, Саймън и Огбърт, които си приличаха като две капки вода — имаха еднакви лунички и дори еднакви трапчинки. Съпругът й беше по риза и бричове, долната част на току-що свалената броня още лежеше на пода, а всеки от оръженосците държеше по един стоманен ръкав и го бършеше с къс еленска кожа.

Кралицата им се усмихна ослепително.

— Вървете си — нареди тя и те побягнаха. Така правят всички млади момчета, когато пред тях се изправи красива жена.

Кралят се отпусна на пейката.

— А, виждам, че съм спечелил уважението ти — ухили се той и за миг се подмлади с двадесет години. Дезидерата коленичи и свали единия ремък.

— Ти си кралят. Единствено ти никога не трябва да печелиш уважението ми.

Той наблюдаваше как кралицата разкопчава и другия ремък. Дезидерата ги сгъна и ги остави на масата зад себе си, а после, без да бърза, седна в скута му, обви врата му с ръце и го целува, докато той се възбуди. После се изправи на крака и свали роклята си. Направи го методично и внимателно, без да сваля очи от него, а той я наблюдаваше така, както вълк гледа агне. Роклята падна на пода и тя остана само по долна риза от стегната коприна, която я покриваше от врата до глезените.

Кралят се изправи.

— Може да влезе някой — изрече той в косата й, а тя се засмя.

— Какво ме е грижа?

— Нека тежи на вашата съвест, лейди — каза той, извади ножа си, притисна го до шията й, целуна я и сряза ризата от деколтето до кръста. Острието беше толкова остро, че тя сякаш сама се разтваряше, а кралят режеше толкова внимателно, че ножът нито веднъж не докосна кожата под нея.

Докато я целуваше, кралицата се разсмя.

— Много ми харесва, когато правиш така — каза тя. — Дължиш ми риза. Копринена.

Дългите й пръсти измъкнаха ножа от ръката му, а тя отстъпи назад, сряза бельото си при раменете и когато то падна на пода, заби ножа в масата така, че той заседна.

Кралят свали ризата и панталоните си с повечко усилия и чувствително по-малко елегантност и тя му се присмя. После двамата бяха заедно.

Щом свършиха, Дезидерата легна на гърдите му. Някои от косъмчетата бяха сиви и пръстите й се заиграха с тях.

— Стар съм — каза той, а тя се намести върху него.

— Не чак толкова.

— Дължа ти повече от една копринена риза.

— Нима? — попита тя и се надигна над него. — Не мисли за бельото, скъпи. Мери ще смени презрамките за един час.

— Не говорех буквално. Дължа ти живота си. Дължа ти… все още нестихналия си интерес към този безкраен ад, наречен царуване.

Той изръмжа, а тя погледна надолу.

— Безкраен ад ли? Но на теб ти харесва. Обичаш го.

Кралят я придърпа към себе си и скри лице в косите й.

— Не колкото обичам теб.

— Какво има? — попита тя, докато си играеше с брадата му. — Тормози ли те нещо?

Той въздъхна.

— Един от любимите ми подчинени днес напусна. Ранълд Лохлан. Отиде си, защото трябва да стане богат, за да се ожени за твоята лейди Алмспенд.

Тя се усмихна.

— Той е достоен мъж и или ще го докаже, или ще умре, докато се опитва.

Кралят отново въздъхна.

— Да, но за бога, жено, изкушавах се да му дам торба злато и титла, за да го задържа при себе си.

— И щеше да го лишиш от възможността да постигне това сам.

Той повдигна рамене и отвърна:

— Хубаво е, че един от нас е идеалист.

— Ако си в щедро настроение — каза тя, — може ли да ми организираш турнир?

Кралят беше силен, с мускули на борец и бързо се изправи, въпреки тежестта и върху гърдите си.

— Турнир. За бога, лейди, това ли се опитвахте да постигнете?

Тя му се ухили.

— Толкова очевидно ли беше?

Той поклати глава.

— Би трябвало много да се изплаша, ако в хубавата ти главица се загнезди идея, която не ми допада. Да, разбира се, че може да ти организирам турнир. Само дето винаги печели не който трябва, градът се превръща в лудница, замъкът — в кочина, ти, мила моя, се вълнуваш твърде много, а аз трябва да арестувам мъже, чието единствено провинение е, че са прекалили с пиенето. И всичко това заради твоите капризи!

Той се разсмя, тя също. Дезидерата отметна глава назад и видя желанието в очите му.

— Да! — каза тя. — Заради моите капризи.

Той продължи да се смее с нея, а после се намръщи.

— Освен това от север се носят слухове — каза кралят.

— Слухове ли?

Тя отлично знаеше какви са — на север бушуваше война, а от Дивото нахлуваха нашественици. Нейна работа беше да го знае.

Кралят повдигна рамене.

— Няма значение, любима. Ще организирам турнир, но може да се наложи това да почака, докато мине пролетната кампания.

Тя плесна с ръце. Все пак, пролетта най-сетне се задаваше.