Сандра Браун
Под опека (8)

Седма глава

Моргата беше в мазето на общинската болница. Съдебният лекар, доктор Форест Андерсън, беше петдесетинагодишен заклет ерген, който обичаше патоанатомията и френската кухня. Когато не беше зает с едната си страст, бе потънал до лакти в другата, което обясняваше защо е почти толкова широк, колкото и висок. Освен че беше затлъстял, имаше високо кръвно налягане и диабет и често се шегуваше, че неговата аутопсия ще влезе в учебниците и че съжалява единствено, че няма да може да я наблюдава.

Докато се поклащаше към масата, на която лежеше покрит трупът, той изсумтя:

— Един куршум е проникнал откъм гърба, пронизал е сърцето му. Изобщо нищо не е усетил.

Мат Нъджънт вече беше там, когато Нийл и Крофърд се появиха. Тримата се подредиха от едната страна на масата. Съдебният лекар отиде от другата, лявата страна на трупа, и смъкна чаршафа до средата на корема.

В течение на професионалната си кариера Крофърд бе виждал много трупове, ала безразличието на смъртта никога не преставаше да го удивлява. Тя правеше всички равни. Независимо дали някой умираше насилствено или мирно, в съня си, в смъртта телата оставаха студени, сиви и злокобно неподвижни.

Опита да се стегне за няколко секунди, после погледна лицето на мъртвеца.

— Този също би бил фатален — продължаваше доктор Андерсън. — Преминал е през врата, влизайки отзад, разкъсал е гръбначния стълб, излязъл е оттук. — Посочи към мястото, където би трябвало да се намира адамовата ябълка.

В ушите на Крофърд се появи бучене. Кръвта му сякаш кипеше. Насили се да диша равномерно.

— Третият куршум е навлязъл в тялото отзад, ниско в дясната част, излязъл е през корема отляво. Докато не погледна вътре, няма да знам какви щети е нанесъл, но предполагам, че са масивни. Онези типове от специалния отряд не си поплюват, когато става дума да спасят живота на колега полицай.

Застанал до Крофърд, Нийл стоически запазваше професионално отношение. Никой не обръщаше внимание на шумното преглъщане на Мат Нъджънт.

Андерсън отбеляза:

— Добре че не са го целели в главата, иначе лицето му нямаше да е разпознаваемо. — Погледна ги над трупа. — Някой не е ли поискал да го разпознае?

— Засега не — отговори Нийл от името на тримата.

— Аутопсията може да хвърли известна светлина върху последните няколко часа от живота му — заяви докторът, поклащайки се напред-назад на крака, които бяха смешно малки в сравнение с тялото му. — Стомашното съдържимо. Алкохол и наркотици в кръвта. Още не съм намерил никакви следи от игли, но зависимите често са много изобретателни. Ще огледам много подробно.

— Разчитаме на това. — Нийл направи крачка назад и подкани Крофърд да заеме мястото му по-близо до горния край на масата. Крофърд се премести и се наведе над Хорхе Родригес, за да огледа внимателно лицето му. Напразно. В мига, в който се взря в него, вече бе видял всичко, което му трябваше.

Изправи гръб и се дръпна от масата.

— Не го познавам.

По-младият детектив престана да преглъща задавено само колкото да попита:

— Сигурен ли си?

— Категоричен съм. Изобщо не съм виждал този човек до вчера. — После се дръпна назад и допълни: — Ще чакам навън.

 

 

Крофърд крачеше напред-назад край колата на Нийл, когато двамата детективи излязоха от болницата няколко минути по-късно. Нийл заяви на Нъджънт, че ще го види в полицейския участък, след като закара Крофърд до дома му.

Двамата останаха мълчаливи в продължение на няколко пресечки. Най-накрая Нийл каза:

— Струваше си да пробваме.

Крофърд само зяпаше през прозореца. Беше насочил струята на климатика директно към себе си и оттам идваше леденостуден въздух, но не му беше достатъчно. Усещаше как нещо го изгаря отвътре и го мъчи.

— Когато излизах — рече той — чух съдебния лекар да те пита кога ще се върнеш.

— Помолих съдия Спенсър също да погледне трупа.

Крофърд го стрелна неодобрително с очи.

— Необходимо ли е?

Нийл сви рамене.

— Името му не й е познато, но може да разпознае лицето му. Струва си да пробваме.

— Повтаряш се.

Нийл сърдито отбеляза:

— И аз не изгарям от желание да се влача наоколо с теб.

— Но началникът здраво ти е стъпил на шията.

— Защото градските власти са погнали него. Участъкът вече е получил предупреждение, че испаноезичната общност се готви за масов протест срещу расовите предразсъдъци, макар двама от специалния отряд да са точно от тази общност. А освен това да не забравяме и молбата на вдовицата на Чет Баркър.

— Която е единствената причина да се съглася да дойда с теб.

— Госпожа Баркър иска отговори. Всички искаме. Надявахме се, че когато видиш Родригес отблизо, ще възкликнеш: „О, този тип. Сега всичко ми е ясно. Знам защо го е направил“. Но не се получи, затова услугите ти не са нужни повече. Направи лична услуга на госпожа Баркър. Изпълни задълженията си. — Нийл спря на червен светофар и се обърна към него. — Тогава какво още те мъчи?

— Нищо — измърмори Крофърд.

Нийл продължи да изучава лицето му, докато не светна зелено. Никой не продума повече. Щом колата спря пред дома на Крофърд, той отвори вратата, нетърпелив да излезе.

— Късмет.

Затвори и потупа два пъти по покрива на автомобила, надявайки се, че Нийл ще сметне темата за приключена и ще си тръгне, без да задава повече въпроси.

Ако някой го притиснеше точно сега, Крофърд се опасяваше, че ще се срине напълно.

 

 

Холи пристигна в офиса си по-късно от обикновено. Преди това се беше отбила в дома на Баркър, за да занесе лично съболезнователна картичка за вдовицата. Имаше намерение да я остави на първия, който отвори вратата, и веднага да си тръгне, понеже не искаше да се натрапва на скърбящото семейство. Ала дъщерята на Чет я покани да влезе.

— Мама ще иска да ви види, съдия Спенсър.

През следващия час тя споделяше спомени с роднините му и с госпожа Баркър. Трогна се, че въпреки личната си трагедия, тези хора бяха загрижени за нейната безопасност.

Когато после влезе в офиса си, двама полицаи, изпратени от сержант Лестър, вече бяха разположени удобно до сгъваема маса и ровеха в съдебните архиви и дела, за да търсят някакво споменаване на името Хорхе Родригес.

— Нищо засега — сподели госпожа Бригс. — А и аз самата потърсих някъде името му, преди още те да започнат.

— Съдия Уотърс записа всичките си архиви на флашки, преди да се оттегли — напомни й Холи. — Предай им да прегледат и тях.

— Вече им ги дадох. Освен това говорих със служител в кантората в Далас и ги осведомих за последните новини оттук. Всички там се тревожат за вас. Честно казано, и аз — също. Простете, че го казвам, но изглеждате направо съсипана.

— Тъкмо идвам от дома на госпожа Баркър. — Предполагаше, че очите й още са зачервени от плач.

— Защо не се приберете у дома? Днес не биваше да идвате на работа.

— Всъщност предпочитам да дойда тук и да съм заета с нещо, вместо да стоя у дома и да премислям случилото се. Добре съм.

По-възрастната жена я изгледа скептично, но не оспори думите й.

— Имаше много обаждания от медиите. Както поръчахте, препратих всички към сержант Лестър.

— Благодаря.

— И госпожица Видал звъня три пъти.

— Оставила ми е съобщения и на мобилния. Ще й се обадя сега.

Холи влезе в личния си кабинет и затвори вратата. Седна зад бюрото си, подкрепи се с няколко глътки вода направо от бутилката и едва тогава извади телефона си да позвъни на Мерилин Видал. Дрезгавият като на закоравял пушач глас на Мерилин прозвуча още след първото позвъняване.

— Защо не отговаряш на обажданията ми?

— Е, сега съм на линия.

— Местната телевизия в Далас днес излъчи историята. Цялата история. Ти доста омаловажаваш нещата. За бога, Холи, онзи маниак е можел да те убие.

— Не исках да се тревожиш. Истината е, че изкарах голям късмет, едва не се простих с живота си. Не мога да ти опиша колко ужасно беше. Да видя как застрелват съдебния ми пристав пред очите ми… Като филм на ужасите.

— Много съжалявам. Искаш ли да поговорим за това?

Не искаше. Но Мерилин организираше предизборната й кампания. Беше редно да разбере в какво състояние е сега. Холи й разказа всичко, като започна с появата на стрелеца в съдебната зала и завърши с новините от днешния ден.

Не спомена и думичка за посещението на Крофърд Хънт в дома й, естествено. И бездруго бе забранила и на самата себе си да мисли за това. Беше тема табу.

— Хорхе Родригес може да е седял в галерията по време на някое от делата ми, но никога не е бил основен участник в което и да било от тях. Или поне няма намерено дело на негово име.

Мерилин, която никога не се церемонеше с думите, изтърси:

— Това е и хубаво, и лошо.

Холи отлично разбираше накъде бие.

— Няма установена пряка връзка помежду ни. Следователно никой не обвинява мен.

— Което е хубавото — отбеляза Мерилин. — А лошото е, че мотивите на стрелеца си остават повод за спекулации. — Тя млъкна за няколко секунди, после додаде: — Ще трябва да обмисля как точно да използваме това. Междувременно кажи ми как си ти?

— Добре съм.

— Признай ми всичко, Холи.

— Понякога още ми се разтреперват ръцете — рече тя. — Казаха ми, че това може да не отшуми няколко дни. Не спах добре. — Не бе мигнала след заминаването на среднощния си гост. Беше я оставил просната на дивана, покрита само със закъсняло изчервяване и измъчвана от огромен срам.

— Има ли кой да остане при теб?

Въпросът на Мерилин я върна рязко в настоящето.

— Не — тихо отговори тя.

— Мислила ли си да се обадиш на Денис?

— Не.

— Може би…

— Не, Мерилин.

— Вероятно си права. Това може да бъде счетено за признак на слабост, а не бива да го допускаме.

Холи сама бе стигнала до същия извод предната нощ. Сега си представи Мерилин как дъвче цигарата си, съчувстваща, ала и безкрайно прагматична.

— Нека да помисля как най-добре да подходим към проблема.

— Не е наша работа, Мерилин. Полицията се занимава със случая.

— Те си имат своите цели, а ние — нашите. Медиите поискаха ли от теб изявление?

Тя й каза какво бе научила от госпожа Бригс.

— Но снощи, преди да си тръгна от полицейския участък, главният детектив по случая ме предупреди да не обсъждам случая публично, докато извършителят не бъде категорично идентифициран и не бъдат уведомени близките му. Засега, доколкото ми е известно, това не е станало.

— Пак ще кажа, това е хубаво и лошо. Ти трябва да излезеш пред медиите, да те видят публично как смело продължаваш напред. Но предпочитам да не те снимат, докато още ти треперят ръцете.

— Не е толкова зле, Мерилин. Просто човек не може да преодолее такъв ужас само за няколко часа. Поне аз не мога.

— Разбира се, че не. Ясно ми е. Почини си днес. Съвземи се. Ще ти се обадя пак.

След което прекъсна връзката. Холи едва бе затворила телефона си, когато госпожа Бригс влезе, понесла голяма ваза с червени рози.

— Изпратени са за вас.

Холи отвори малкия плик, закрепен за букета.

— От Грег Сандърс — каза тя безизразно. — Изразява загрижеността си и изпраща най-сърдечни поздрави.

Госпожа Бригс само изсумтя презрително.

— Видя ли вестника сутринта?

— Където той настоява за по-строга охрана на съда и цитира точно колко пъти лично е настоявал пред общинските власти за финансиране ли? Да, видях го.

— Ами другото? — попита секретарката й по-меко.

Холи стана от стола зад бюрото си и отиде до прозореца.

— Дали вчерашната трагедия не е била предизвикана от някаква дълбока и тъмна тайна от моето минало… Това ли?

— Той не задава въпроса директно, но това беше същината на думите му.

— Твърде хитър е, за да изрече някаква клевета. Но зрънцето на съмнението вече е посято в умовете на хората.

— Както и във вашето съзнание май.

Холи продължи да се взира невиждащо през прозореца.

— Докато не се уверя в противното, ще продължа да се питам дали не съм отговорна за станалото. Ако се окаже, че е било така, това ще ме преследва до края на дните ми.

— Каквото и да твърдите, съвсем не сте добре. Моля ви, приберете се у дома. Завийте се презглава и… — Госпожа Бригс бе прекъсната от телефона върху бюрото на Холи. Вдигна на второто позвъняване. — Офисът на съдия Спенсър. Да, тук е. — Протегна слушалката към нея, като измърмори: — Сержант Лестър.

Холи приседна зад бюрото, а госпожа Бригс излезе, затваряйки след себе си.

— Моля, сержант Лестър — изрече Холи в слушалката.

— Представих се за него, за да приемеш разговора.

Цялата потръпна. Затвори очи. Но в съзнанието й остана образът му, загледан надолу към нея, докато стои до дивана и бърза да закопчае панталона си. Беше излязъл, преди още да беше напъхал ризата в джинсите и да пристегне колана. Никой от двамата не беше продумал.

— Затварям — каза тя.

— Чакай. Недей.

— Никога повече не ми погаждай този номер.

— Изслушай ме.

— Нямаме какво да си кажем.

— Нищо не знаеш, съдия. Имаме много за обсъждане.

— Довиждане.

— Трябва да поговорим.

— Не, не трябва. Категорично. Не ми се обаждай повече.

Затвори му, преди той да успее да изрече още нещо.

Ръката й беше ледена и лепкава от пот, докато оставяше слушалката върху апарата. После тя скръсти ръце върху бюрото си, облегна глава върху тях и се опита да овладее дишането си. А това беше толкова трудно, колкото и да заличи спомена за това как двамата с Крофърд Хънт бяха задърпали дрехите си; как страстно слепваха телата си, докато се опитваха да се поберат на малкия диван; как бе простенала нетърпеливо, как той бе изругал в бързината, докато накрая бе проникнал дълбоко и тогава стоновете и ругатните бяха придобили съвсем друг смисъл…

След рязко потропване по вратата госпожа Бригс я отвори. Холи едва не подскочи. Застанала на прага, секретарката й я изгледа със смесица от любопитство и загриженост. Но изражението на Холи явно забраняваше всякакви въпроси и тя не посмя дори да попита какво има.

Само се прокашля.

— Съжалявам, че ви безпокоя, съдия Спенсър — рече госпожа Бригс — ала помолихте да ви напомня половин час по-рано за посещението ви в моргата.