Сандра Браун
Под опека (14)

Тринадесета глава

След гневния му вик се възцари внезапна и напрегната тишина. Продължиха да се гледат един друг няколко секунди, после Крофърд се извърна и довърши правенето на сандвича си.

Холи също си направи един и занесе чинията си на масата. Той изчака тя да седне отсреща, преди сам да се настани и после настървено го захапа.

Тя зачопли коричката на хляба.

— Имаш предвид Бет.

— Не искам да говоря за това. А и ти знаеш всичко. В досието ми е.

— Знам, че е загинала в някаква ужасна катастрофа на пътя…

Той постави лакти на масата, наведе се над чинията си и изпъшка:

— Това е официалната версия.

— А не е ли така?

— Според тъста ми не е. Той може да ти каже какво мисли за катастрофата. Попитай го. — Вдигна глава и я погледна, очите му бяха студени и жестоки. — Или вече си го направила?

— Не точно.

— Е, можеш да си спестиш труда. Аз ще ти кажа: той обвинява мен.

— Според доклада за катастрофата Бет е шофирала с над сто и трийсет километра в час. Колата е излязла от контрол и се е блъснала в електрически стълб.

Докато слушаше, очите му се замъглиха, той сякаш се взираше в кървавата сцена.

— Казаха ми, че е починала при удара. Предполагам, че и това е нещо.

— Съжалявам. — Гласът й беше едва доловим. — А Джорджия не е била ранена.

— Нямаше дори драскотина. Истинско чудо.

Холи замълча замислено. После попита:

— С коя част от полицейския доклад не си съгласен?

— С никоя. Но една катастрофа винаги е много повече от физически сблъсък. Има го и човешкия фактор, а в този случай той е огромен.

Да, имаше съпътстващи обстоятелства около трагедията. Холи ги знаеше, но искаше да чуе какво е неговото мнение.

Той изяде последния залък от сандвича, отпи вода от бутилката, после избърса устни в опакото на ръката си. Когато тишината помежду им се проточи, той я изгледа сърдито.

— Какво?

— Разкажи ми за това.

— Защо?

— Твърде болезнено ли е за теб?

— Не.

— Тогава… — Тя вдигна рамене.

Дълбоката му въздишка беше примесена с раздразнение.

— Бет изобщо не би излязла от къщи онази нощ, не би потеглила на път, и то с такава луда скорост, не би се забила в електрическия стълб, ако не се опитваше отчаяно да стигне до мен. Дори не преоблякла Джорджия, просто я грабнала от креватчето с пижамата, закопчала я в детското столче и потеглила с бясна скорост.

Всичко това бе записано в досието. Докладът на назначения от съда психолог бе придал известен нюанс на фактите. Специалистът бе преценил, че вината, която той изпитваше за смъртта на жена си, колкото и неоснователна да беше, бе дълбока и съсипваща, както и скръбта му по нея. По мнението на психолога той най-сетне си е простил.

Но очевидно не беше така. Не и напълно. Белезите от вината бяха останали. Той просто се бе научил да живее с тях.

— Разкажи ми за Халсън.

Той доби замислен вид и поглади брадичката си.

— Да видим, какво може да ти е интересно за Халсън? Ето нещо. Никой, изглежда, не знае защо основателите на града са запазили испанското произношение на името му, но не и ударението на последната сричка.

Тя се намръщи на нескопосания му опит да я отвлече от темата.

Раздразнен, той стана, избутвайки назад стола си, и занесе празната си чиния в мивката.

— Можеш да прочетеш всичко за престрелката в интернет.

— Чела съм.

Той се обърна бавно, все така намръщен.

— Сигурен съм. Преди или след изслушването?

— Преди. Исках да знам точно какво се е случило, защото всичко, станало след това, води началото си от онази фатална развръзка между теб и Мануел Фуентес.

Той я изгледа изпитателно.

— Защо, съдия?

— Моля?

Скръстил ръце, той се облегна на плота.

— Съгласен съм на размяна, Ваша Чест. Ще отговарям на въпрос за Халсън, стига и ти да ми отговориш за това, което искам да знам. — След като тя се поколеба, той добави: — Докато не дойде Мерилин, няма какво друго да правим.

После извърна глава и погледна през вратата, която водеше към всекидневната и оттам към спалнята.

— Или пък има? — попита тихо.

Макар да я обля топла вълна, тя се помъчи да отговори делово:

— Аз първа ще те питам.

— Добре.

— Казват, че Фуентес се е бил превърнал в мания за теб. Вярно ли е? Толкова ли отчаяно си бил решен да го заловиш?

— „Независимо от цената.“ Това е цитат от статията в „Хюстън кроникъл“ за престрелката.

— С която Халсън стана известен на всички.

— А мен постави в немилост. — Помълча за миг, докато събере мислите си, после започна да разказва с равен, лишен от емоция глас. — Фуентес беше известен на властите от години. Пренасяше нелегално наркотици в Щатите, изнасяше оръжие в Мексико, и при това с космически печалби и от двете сделки. Беше амбициозен, дързък, безскрупулен и унищожаваше всеки, когото сметне за враг или съперник. Методите му на екзекуция бяха по-кръвожадни, отколкото можеш да си представиш. Направо средновековни. И разпространяваше ужасяващи снимки на жертвите си, за да тероризира и всява страх. Никога няма да разберем точно колко хора е убил той, нито членовете на картела му. Бяха безброй, буквално. Трябваше да бъде отстранен.

— И ти трябваше да си човекът, който да го отстрани?

— Сега е мой ред да задам въпрос. Защо реши да заемеш поста на съдия Уотърс, когато той се разболя? Защо не си остана високоплатен адвокат като баща си?

— Виждам, че ти също си ровил в мрежата.

Той вдигна рамене и кимна, признавайки неохотно.

— Исках да знам срещу кого се изправям — отвърна Крофърд. — Да получа представа за човека под тогата. — Замълча за миг и добави: — Но макар да си бях създал най-обща представа за съдия Холи Спенсър, ти се оказа изненада за мен.

Очите им се срещнаха и останаха приковани, докато тя не сведе поглед.

— Татко беше адвокат, така е. Преуспял адвокат в Далас.

— Приятел на съдия Уотърс.

— Двамата се сприятелили, докато следвали в университета „Тулейн“.

— Но ти си избрала да следваш пътя на съдията, а не на баща си. Защо?

— Всъщност мой ред е да питам — каза тя. — Преди онзи ден в Халсън срещал ли си се изобщо очи в очи с Фуентес?

— Не, никой не знаеше къде живее. А предполагам, че и доста се е местил, понеже беше твърде хитър, за да остане на едно място задълго. Допусках, че го пази истинска армия от бодигардове. Бях го проучил и разбрал, че е надут като пуяк, егоцентричен маниак. Той беше и умел манипулатор, умееше да се рекламира, държейки в ръцете си мексиканската преса. Водеше за носа служителите на закона и от двете страни на границата. Изглеждаше недосегаем. А и сам се смяташе за такъв.

Той се усмихна жлъчно, а сивите му очи блеснаха.

— Казах си, че това е начинът да го заловим. Все някога самоувереността му щеше да го подведе. Той щеше да прекали, да демонстрира величието си за пореден път и когато това станеше, трябваше да сме готови…

Той отпусна ръце върху бедрата си. Тя се помъчи да не гледа интригуващото място между тях, но й беше трудно да не го премери с поглед. И отново си спомни облялата я горещина, когато беше усетила да я изпълва.

— Защо тръгна по стъпките на съдия Уотърс, а не на баща си? — повтори той.

Тя се пресегна за бутилката с вода и започна да си играе с капачката, като я развиваше и завиваше.

— Баща ми живееше по стандартното клише. На средна възраст заряза майка ми, за по-млада жена.

— Ти на колко години беше?

— На четиринайсет.

— И какво излезе от новата му връзка?

— За него всичко се нареди страхотно. Двамата се ожениха и останаха заедно до смъртта му.

Той се намръщи.

— Може ли тя да е била тайният ти враг, стоящ зад стрелбата?

Холи поклати глава.

— Не, та ние дори не сме се запознавали. На погребението на баща ми и двете се преструвахме, че другата не съществува.

— Имат ли свои деца?

— И да си развали фигурата на изящна съпруга — скъпият трофей на баща ми? В никакъв случай.

— Ами завещанието му?

— Всичко остана за нея, така че нямам наследство, за което тя да ми завижда, ако това си мислиш. Завещанието му беше неоспоримо. И бездруго с мама не сме имали намерение да искаме нещо. Шест месеца след смъртта му новоизлюпената вдовица се премести в Чикаго и си намери някакъв богаташ, от онези с инвестиционните фондове. — Тя отново завъртя капачката и рязко смени темата: — Фуентес е излязъл от прикритието си, за да присъства на някакво тържество.

— Това не е въпрос.

— Въпреки това ми разкажи.

— Дойде в Халсън заради племенницата си и нейната „кинсеаньера“.

— Партито за петнайсетия й рожден ден.

— Да, това е голямо събитие в мексиканската култура. Представят момичето в обществото. Предположихме, че Фуентес ще посети празненството, за да почете паметта на починалия си брат, бащата на девойката. Беше убит от полицай от наркоотдела в Ел Пасо предната година.

— Ти си бил начело на отряда, който го е очаквал в засада.

— Аз исках да е така.

— Но нали тогава си бил тексаски рейнджър едва от година?

— Така е, но вече бях прекарал осем години в Тексаското управление по обществена безопасност.

— Където не си налагал глоби за превишена скорост.

Крофърд вдигна вежди.

— Явно доста си чела в нета.

Холи се усмихна.

— Бил си в отдела по криминални разследвания.

— Предимно в програмата за наркотици.

— Залавял си трафиканти, така ли?

— Само дребни риби. Някои посредници. Исках да смачкам главата на змията. Щом научихме за предстоящото парти на племенницата на Фуентес, аз се преместих в Халсън и месеци наред шпионирах. Прикритието ми беше продавач в магазин за земеделска техника и фуражи.

— Бет с теб ли беше?

— Не е твой ред да питаш.

Тя го изгледа виновно. Крофърд се смили и отговори:

— Не. Беше бременна, а ситуацията беше твърде рискована. Ако ме разкриеха, Фуентес щеше да убие и нея, вероятно преди да ме погне, само за да сплаши останалите… Тогава живеехме в Хюстън. Прибирах се у дома да я видя, когато можех.

— Беше ли с нея при раждането на Джорджия?

Той сведе глава и се вторачи във върховете на ботушите си, сякаш потънал в спомените си за известно време.

— Да, бях на самото раждане — тихо заговори той. — Щом прерязаха пъпната връв, докторът ми подаде бебето. Не знаех, че толкова малко същество може да вдига такава врява…

Вдигна глава и забеляза усмивката на Холи. Той също се усмихна, но след миг отново стана сериозен.

— Беше трудно да ги оставя и да се върна в Халсън. Бет ме умоляваше да не го правя. Скарахме се за това. Но Фуентес продължаваше да тероризира всички. Имах работа за довършване.

— Бет някога свикна ли с това изобщо?

— Не — глухо отговори той. — Не мисля.

После, сменяйки рязко темата, той я попита дали майка й се е омъжила повторно.

— Тя дори не излезе на среща. Напускането на баща ми беше подронило самочувствието й. До смъртта си тя беше много нещастна жена и страданията й не бяха само заради разбитото й сърце.

— А какво друго?

— Баща ми знаеше всички уловки и ги бе използвал безскрупулно в споразумението за развода. Майка ми нямаше сили да се бори с него. А аз бях твърде млада. Той си тръгна без никакви грижи и отговорности. За мен и мама положението не беше никак розово. Когато баща ми отказа да финансира образованието ми, съдия Уотърс прекъсна всякакви контакти с него.

— И ти се притече на помощ.

— Помогна ми да получа стипендия. Останалото го знаеш… Е, поне в общи линии.

Той я изгледа сериозно.

— Аз също съм от разбито семейство. Майка ми живее в Калифорния с втория си съпруг.

— Виждаш ли се с нея? Джорджия познава ли я?

— Виждаме се от година на година. Майка ми не е грижовна по природа, а дъщеря ми не я вижда толкова често, че да я опознае. Знае я само по име. Което е напълно достатъчно, за съжаление…

— А баща ти?

— Той е долен негодник.

— Като моя.

— По-зле.

Холи се засмя горчиво.

— Наричала съм моя и с по-лоши думи, повярвай ми. Но — подчерта тя — той ми направи услуга. Даде ми насока в кариерата.

— О, семейното право… Твоята специалност. — Очите му се присвиха иронично. Сега разбирам. Поела си личен кръстоносен поход. Искаш жените да получат справедлива компенсация от техните лъжливи, крадливи, изневеряващи и напускащи ги съпрузи.

— Водя лична битки за справедливост. Ничии права не бива да са нарушени, особено заради адвокатски трикове.

— Когато водиш дело за развод или изслушване за попечителство, личният ти опит не те ли прави по-склонна да подкрепиш жените?

— Не.

— О, стига. Поне малко? Не ти ли е приятно да натриеш носа на скъпия си покоен татко?

— Не е тази причината да стана съдия, нито сега да искам това назначение…

Той наклони глава, сякаш се съмняваше в думите й. Тя отново рязко смени темата:

— Какво се случи онзи ден в Халсън?

Връщайки се към спомена, ироничната му усмивка се стопи.

— Лично бях избрал шестима мъже от три различни служби. Шестимата бяха опитни полицаи. Печени типове. По свой начин, също толкова безскрупулни като Фуентес. И те като мен бяха твърдо решени да сложат край на престъпния му бизнес.

— Искал си да го заловиш жив или мъртъв.

— Това се подразбираше. И в двата случая щеше да е успех. — Потъна в мислите си и млъкна за момент, после продължи с тих глас: — Имахме свой човек вътре, работеше за компанията, която осигуряваше храната и напитките за партито. А ние, останалите, се бяхме пръснали из града. Чакахме го целия ден, а беше адска жега. Бях започнал да си мисля, че ще се приберем с празни ръце, че Фуентес няма да се появи… Ала късно следобед раздрънкан затворен камион спря до задната врата на залата за тържеството. Приличаше на таратайка, но под капака му имаше подсилен двигател на състезателна кола. Фуентес слезе, облечен в костюм за петстотин долара, окичен с безценни бижута от злато с диаманти. Носеше щраусови ботуши със сребърни върхове.

— Надут пуяк, както го нарече…

Той кимна.

— Четирима бодигардове го придружиха вътре. Двама останаха в камиона. Ние заехме позиции, готови да го заловим при връщането му в камиона. Разбира се, че не очаквахме Фуентес и мъжете с него да свалят доброволно оръжие и да се предадат, когато им заповядаме. Знаехме, че ще има престрелка. Просто се надявахме да ги неутрализираме, преди да причинят твърде много щети.

— Но нещата не станаха, както ги планувахте…

— Не. Мръсникът сигурно се е досетил, че ако има полицаи наоколо, ще го очакват на излизане. Затова не се появи на вратата, през която беше влязъл. Излезе през предния вход, последното, което очаквахме.

— Защо?

— Залата за партито беше в края на задънена улица. Не си представях, че ще се остави да го хванат в капан.

— Логично заключение.

Той се изсмя грубо.

— Да, но Фуентес не следваше логиката. Бяхме нащрек, заели позиции зад сградата със заредени пистолети, когато нашият човек вътре започна панически да шепти в слушалката в ухото ми, че Фуентес се е запътил към предната врата. Трябваше да взема решение за секунда. Да зарежем всичко или сам да хукна след него? Но ако го изпуснехме, тогава…

Той леко извърна очи и срещна погледа й.

— Все едно, нямах време за колебания… Дори не довърших мисълта си, преди да се втурна.

Беше реагирал спонтанно, както в съдебната зала, но тя запази заключението за себе си.

— Изскочих от прикритието си и се затичах с всички сили към предната страна на сградата — продължи той. — Когато завих зад ъгъла, видях Фуентес и четиримата му бодигардове да вървят с бързи крачки към една лимузина. Беше част от кортежа, който бе довел девойката и семейството й след църковната служба на партито. Извиках Фуентес по име и казах кой съм. Той се извърна, сякаш се канеше да се скрие обратно в сградата. Вече бях извадил оръжието си. Прицелих се в главата му и стрелях.

Вдигна рамо и остави красноречивия му жест да говори.

— Остана намясто. Но наоколо сякаш се отприщи адът. Вътрешният ни човек изскочи през входа. Единият от бодигардовете на Фуентес мигновено го застреля. В този момент вече всички стреляхме. Хората на Фуентес в камиона бяха убити, но преди това раниха смъртоносно един от агентите от наркоотдела. Почина в операционната. — Затвори очи и ги потърка с пръсти. — Беше корав като скала, много готин тип. Всеки ден опитваше да ни разсмива с някой нов виц… Макар че изобщо не го биваше в това, винаги издаваше края.

Свали ръка от лицето си, но остана с наведена глава, загледан в пода.

— Равносметката беше шестима от техните, двама от нашите. Без да се броят трима от гостите на празненството, които бяха убити от случайни куршуми.

Холи каза тихо:

— Били са убити от хората на Фуентес, не от твоите.

— Така е, балистичната експертиза го доказа. Но по-гласовитите ми критици отхвърлиха това като дребен детайл. Обвиняваха ме, че ако не съм бил започнал престрелката, нямало да има никакви косвени жертви. И са прави. — Погледна я и добави: Бях същият надут пуяк като Фуентес. Исках да се разплатя с него и получих своето. Кървава разплата.

— Бил си ранен.

— Нямах това предвид.

— Знам, но наистина си бил ранен.

— В прасеца. Болеше адски. Куршумът беше влязъл отпред близо до костта, и излязъл отзад. В онзи момент не знаех дали раната е сериозна или повърхностна. Във всеки случай исках хирург-ортопед да ме прегледа, а не онзи шарлатанин в Халсън, за който смятахме, че е подкупен от Фуентес и можеше да ме осакати до живот. Медицински хеликоптер транспортира сериозно ранените до най-близкия хирургичен център, който беше в Ларедо. Медиците от спешната помощ решиха, че моята рана не е опасна за живота, затова бях откаран с хеликоптер до Хюстън.

— А междувременно Бет била уведомена, че си ранен.

— И че се нуждая от операция. Ала не й казали нищо повече. Може би си е представяла, че се боря за живота си, че тялото ми кърви, че мозъкът ми е изтекъл и какви ли не ужасии още… Все едно, грабнала Джорджия и… — Той замълча. — Оттук започнахме, съдия. Мой ред е да задам въпрос.

— Добре — кимна Холи.

— Каква част от всичко това ти беше известна вчера, когато влязохме в съдебната зала?

Бе очаквала въпрос за себе си, а не за изслушването за попечителство. Трябваха й няколко секунди да формулира отговора си, после тихо призна, че е знаела всичко.

— Не и дребните детайли, но почти всичко.

— Така значи… — измърмори той, сякаш не беше изненадан. — И доколко повлия това на решението ти?

— Не бях взела решение.

— А ако беше?

— Не мога да определя…

— Можеш.

Тя стана и занесе недокоснатата си чиния с храна до плота.

— Няма да го обсъждаме. Обясних ти го неведнъж. С това започна и първият ни разговор снощи в коридора на полицейското управление. Помниш ли? Тогава ти казах…

Той я прекъсна, като внезапно направи крачка напред, така че се озоваха очи в очи.

— Помня всичко, което изрече, Холи. Но най-вече помня, че исках да те гледам в очите, докато говориш…

Думите му я оставиха безмълвна, задъхана. И по-късно тя се питаше какво щеше да се случи, ако телефонът му не бе звъннал точно в този миг.

Без да откъсва очи от нея, той го остави да звънне три пъти, преди да го измъкне от калъфа на колана си.

— Да? — Изслуша отсрещната страна, после каза: — Излизам веднага. Рейнджърите са тук и са на позиция. Каква кола кара Мерилин?

Тя му обясни.

— Къде ти е телефонът?

Холи го извади от чантата си, подаде му го и му съобщи кода за отключване. Той влезе в менюто за контактите и въведе две имена и телефонни номера.

— Въведени са като „рейнджъри“, не го забравяй. — Върна й телефона. — Дръж го наблизо по всяко време и се обади на някой от двамата незабавно, ако видиш или чуеш нещо подозрително. Затова са тук. Ако си промениш решението и искаш някой от тях да стои вътре в къщата, само кажи.

— Няма да се наложи.

— Ако все пак прецениш, не се притеснявай да ги помолиш, дори и само за твое успокоение… Не е срамно и да спиш на светната лампа.

— Вероятно така и ще направя.

Размениха си мигновена усмивка. Той закачи кобура на колана си и след като облече сакото си, отвори вратата.

— Заключи и пусни резето след мен.

— Добре.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се. Няма да съм сама за дълго.

— Добре тогава, лека нощ.

— Лека…

Той застана колебливо на прага за няколко секунди. После изведнъж затвори отново вратата и с няколко бързи движения успя да я притисне към стената в коридора, опрял длани от двете страни на главата й.

— Недей — прошепна тя.

— Защо не? Все едно е, какво мога да изгубя? След този случай с Родригес, след цялата мръсна история с объркването, нямам абсолютно никакъв шанс да си върна Джорджия, нали?

— Не мога…

— Така ли е? Имам ли шанс?

След като тя не отговори, той кимна.

— Ясно ми е. Дори и ако успееш да преодолееш всичко друго, ти никога няма да преглътнеш онова, което се случи на дивана ти.

— Това няма общо…

— Глупости.

— И аз съм виновна за станалото, колкото и ти.

— Само че преди каза друго… Намекна, че съм имал користни мотиви.

— Нямах право. Знам, че не си го планирал. И че съжаляваш за онова, което направихме.

— Как ли пък не — глухо възрази той. — Съжалявам единствено за онова, което не направихме.

Без да откъсва ръце от стената, той се притисна към топлото й тяло и впи устни в нейните.

„За бога, дори не се целунахме“, беше й казал.

Сега поправи тази грешка, страстно и агресивно. А тя му позволи. Отпуснала ръце до тялото си, Холи се предаде. Притисна се към него и се остави на милувките му. Движенията на езика му бяха диви и енергични, напомняха й за необуздания секс предната нощ.

А после той забави темпото. Страстта бе заменена от нежност, която бе още по-обезоръжаваща. Ласките на езика му бяха не толкова агресивни, но много по-интимни. И тогава, простенвайки тихо, той откъсна устни от нейните, но само за да зарови лице в косата й. Ръката му обгърна талията й, притисна я по-плътно към него. Тя обви тялото му с ръце и отвърна на предизвикателното движение на бедрата му между нейните.

Останаха така, в гореща прегръдка, докато той не вдигна глава и не срещна очите й. Тя усети, че потъва в погледа му и потръпна. Миг след това той се отдели от нея и излезе през вратата, затръшвайки я окончателно след себе си.

 

 

Ръката на Пат Конър трепереше, докато държеше телефона за еднократна употреба, който му бе даден точно с тази цел — да съобщи лошата новина, ако има такава. Отговориха му на второто позвъняване.

— Какво?

Грубият глас бе достатъчен, за да накара Пат да изтръпне.

— Реших, че трябва да знаете… От ранни зори утре всички евакуирани от сградата на съда отново ще бъдат разпитвани.

— Откъде знаеш?

— В службата се говори. Дошло е нареждане от началника на полицията преди около час. Има доста напрежение сред униформените. Ще разпитват и всички служители на закона. И съдиите. И общинските служители. Всички. А най-лошото е, че ще има външни полицаи, които да водят разпитите.

От другия край настана продължителна тишина. Когато Пат повече не можеше да издържи на напрежението, каза:

— Мисля, че има една-единствена причина за цялата тази тревога.

— Знаят, че са сбъркали извършителя.

Пат сметна за по-мъдро да си държи устата затворена. Беше свършил онова, което му беше наредено — да си държи очите и ушите отворени. И да внимава, ако има някакво развитие. Може би споделянето на тази предварителна информация щеше да го отърве от задачата.

Тази надежда беше попарена, когато му наредиха:

— Остани на разположение.