Сандра Браун
Под опека (32)

Тридесет и първа глава

Крофърд искаше да говори с Холи, но вместо това позвъни на Нийл, който малко грубо попита:

— Кой се обажда?

— Трябва да вземеш заповед за арест на Чък Отърмън и не ме интересува на кого ще се подмазваш за това.

— С какво обвинение?

— Започни със заговор за убийство, после допълвай нататък. Пат Конър ще бъде най-удобен за случая. Имам човек, който ще свидетелства срещу Отърмън, ако сключим сделка с него.

— Дел Рей Смит ли? — пренебрежително изсумтя Нийл. — Вече го намерихме, Крофърд.

По дяволите!

— Служителите на шерифската служба го намериха със запушена с тиксо уста и завързан за стол в един от клубовете му. Обвинява те в полицейско насилие и в кражба на колата му, което, изглежда, е истина, защото тази на съдия Спенсър е била изоставена там, а неговата — липсвала. Притискат го здраво, но той отказва да каже на шерифите защо си го измъчвал и къде си отишъл, след като си го зарязал там.

Смити щеше да го издаде. Винаги го правеше. Времето на Крофърд да намери Отърмън току-що се бе съкратило, преди да пристигне кавалерията.

— Престани да се мотаеш със Смити — ядосано викна Крофърд. — Имаш видеозапис на Отърмън с Конър.

— Което не доказва нищо, освен че са разговаряли, а никой прокурор няма да си заложи името на това.

— Поне е някакво начало. Достатъчно е да го отведеш на разпит, да го притиснеш и да го накараш да обясни срещата.

— Вече го направи. Разпитах го по телефона рано тази сутрин.

— Чух за приятелския ви разговор. Примерният гражданин Чък си признал дори преди да го попиташ. Това не ти ли мирише на манипулация, Нийл?

— Това обаждане ми звучи като манипулация.

Проклинайки мислено, Крофърд се опита да намери с какво да го стресне. После се сети за признанието на Смити, че е пренасял пари.

— Отърмън е замесен в тъмни сделки. Различни от добиването на нефт.

— Какви например?

— Още не знам.

Нийл изсумтя скептично.

— Измисли нещо друго, Крофърд.

— Какво имаш предвид?

— Според съдия Спенсър твоите приятелчета в Хюстън са близо до намирането на връзка между Отърмън и Халсън. Може би друг, а не Отърмън е замесен в тъмни сделки. Може би си ти.

— Отърмън може да мисли така.

— И защо да го прави?

— Не знам.

— Или го пазиш в тайна.

Крофърд реагира гневно.

— Едно ще ти кажа. От стрелбата в съдебната зала насам всичко е свързано с мен. С Отърмън и мен. Но той започна, защото аз никога не бях виждал този човек, докато не влезе в участъка онзи ден. Той ме издири, а не обратното. И макар да си затваряш очите, защото не искаш да го повярваш, мисля, че зад преструвките му на примерен гражданин се крие нещо съвсем различно. И ако не беше изгубил толкова много време в опити да ме изкараш виновен, вече щяхме да знаем какво е намислил. А и с какво е изнудвал Пат Конър, което в крайна сметка му струваше живота. И щяхме да пъхнем този кучи син зад решетките.

Крофърд млъкна за момент, сякаш за да овладее яростта си, после продължи:

— Предишните ти грешки си остават в миналото, Нийл. Ала онова, което ще определи бъдещето ти, е дали нещо няма да сполети малкото ми момиченце или Холи Спенсър. Защото тогава ще съсипя кариерата ти, като разкажа на всички как си оплескал нещата само заради безумната си неприязън, която храниш към мен от детството. И после ще ти откъсна главата от раменете. А ако съм мъртъв, „моите приятелчета“ от Хюстън сигурно ще го направят вместо мен.

Нийл не каза нищо, но Крофърд усещаше как кипи от гняв. И добави:

— Джорджия е далеч от лапите на Отърмън, но дръж Холи под охрана. Да бъде под наблюдение през цялото време. И всичко там, както е редно. А когато докопам Отърмън, гледай да си взел проклетата заповед за арест.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Отивам за риба.

Затвори телефона и го метна на седалката до шофьорското място в колата на Смити, където лежеше и неговият деветмилиметров пистолет. Крофърд се радваше на допълнителното оръжие, но то и револверът на Джо бяха всичко, с което разполагаше. В зависимост от това какво щеше да открие, когато стигне до мястото, това можеше да се окаже твърде недостатъчно. Отърмън имаше поне двама от охранителите си на разположение. „Страхувах се, че ще ме хвърлят на алигаторите“, беше казал Смити. Вероятно бяха Фрик и Фрак.

Подкрепен от още няколко глътки джин и под заплахата да бъде вързан за стола, Смити му бе начертал груба карта. „След пет-шест километра по главния път ще стигнеш до знак, рекламиращ препариране на животни. С броненосец на него. Завий рязко наляво. Ако пропуснеш знака, направо си загубен, защото изобщо няма да видиш отбивката без него. След тази точка, ако пътищата имат имена или номера, аз поне не ги знам.“

След като получи картата, той все пак върза Смити за стола и го остави със запушена уста. Знаеше, че рано или късно някой ще дойде да го потърси, за да го разпита за посещението на Пат Конър в „Гъделичкащо розово“ няколко часа преди да бъде убит.

Крофърд бе извадил късмет, че се бе измъкнал, преди Смити да бъде намерен. Най-доброто, на което можеше да се надява сега, бе, че Смити ще увърта пред полицаите, които го разпитваха. В този случай неговото хленчене и пазарене можеха да спечелят ценно време за Крофърд.

Смити го бе предупредил, че го праща насред пустошта и поне в това не бе излъгал. Крофърд вече бе изминал поне осем километра по главния път, преди да забележи знака за препарирани животни, който отбелязваше отбивката. Която водеше към нищото очевидно.

Заблатена местност се простираше до безкрая от двете страни на тесния път. Теренът беше подгизнал, обрасъл с лиани и дървета, които се бореха срещу задушаването от испанския мъх, увиснал по клоните им на големи туфи. Кипариси се бяха вкопчили в блатото с възлестите корени, които се подаваха над воднистата повърхност.

Виещият се път, който едва се различаваше, се пресичаше от десетки други, които изглеждаха също толкова труднопроходими. Без картата Крофърд щеше да кара дни наред, да обикаля в кръг или да се връща обратно. Смити заслужаваше или да го похвали за отличната му памет, или да го убие, задето го беше пратил за зелен хайвер.

Скоро щеше да разбере кое от двете.

Изчисли, че се намира на около километър-два от мястото, отбелязано с голяма точка в картата на Смити, затова отби леко встрани от пътя, така че храсталаците да скрият донякъде колата, но не чак толкова далеч, че да затъне в кишата. Можеше да се наложи да потегли бързо.

Пъхна пистолета на Смити в кобура на колана си, но остави този на Джо в ръката си, когато пое пеша.

Смити беше казал, че мястото се намира отсам граничната линия на щата. Крофърд не бе забелязал никакъв знак, че е пресякъл в съседния щат. Ако всичко свършеше с размяна на изстрели, щеше да е далеч по-удобно, ако значката му имаше официална сила.

Но на този етап дори важна подробност като юрисдикцията нямаше да го спре. Беше решен да намери този свой самопровъзгласил се враг преди всички останали, защото това беше лична битка, започната от Отърмън. Крофърд се страхуваше да научи какво е провокирало омразата на мъжа, но искаше да е първият, който ще го разбере. Дори и ако това му струваше живота.

Пътят беше оранжево оцветена кална локва. Крофърд крачеше встрани от него, за да не бъде видян, а и да не оставя следи, но трамбоването из блатото и треволяка беше уморително и скоро дрехите му подгизнаха от пот. Беше спряло да вали, но ниско надвисналите сиви облаци заплашваха да изсипят порой във въздуха, който вече беше наситен с влага. Освен случаен плясък, прошумоляване или някой и друг крясък на птица, блатото беше тихо и потискащо. И въпреки това изглеждаше пълно с невидими и опасни обитатели.

Почти бе стигнал до заключението, че все пак ще се върне и ще убие Смити, когато пред погледа му се появи ръждив ламаринен покрив. Приклекна и зачака, опасявайки се, че приближаването му е било забелязано и проследено. Ала след пет минути реши да тръгне напред, за да огледа отблизо.

Смити бе описал мястото като „полусрутена колиба“. И наистина вехтата дървена постройка изглеждаше готова да се килне на изгнилите си подпори и да цопне в калния поток.

Ако паднеше, щеше да завлече и Чък Отърмън със себе си.

Той седеше на дървен стол на верандата под голям навес. Парапетът, на който бе подпрял краката си, бе накривен настрани и едва половината му летви още стояха, но той изглеждаше високомерен като крал на златния си трон. Облегнат назад, изпускаше във въздуха димни кръгчета, които имаха идеална кръгла форма и се издигаха нагоре, преди да отлетят.

Крофърд бе достатъчно близо, за да усети аромата на пурата.

Двамата мъже, които разпозна от видеото на Конрад, бяха застанали в противоположните ъгли на хижата. Единият държеше под око потока, докато си подрязваше ноктите с нож. Другият не правеше нищо особено, освен да се обляга на стената и лениво да почесва брадата си, докато наблюдава пътя. На ръка разстояние от него имаше пушка, облегната на стената.

Отърмън допуши пурата си, после смъкна нозе от парапета и се изправи. Протегна се, каза нещо на мъжа, който наглеждаше потока, но Крофърд бе твърде далеч, за да чуе думите. Но чу скърцането на пантите на вратата с мрежа против насекоми, когато Отърмън я отвори и после се скри вътре. Тя се затръшна подире му. Часовоите му останаха по местата си.

Крофърд се оттегли назад, внимавайки да не вдига излишен шум.

Пое си дъх едва когато бе изминал двайсетина метра. Докато стигне обратно до колата на Смити, от него капеше пот.

Но вместо да е изтощен, той усещаше прилив на енергия. Адреналинът кипеше във вените му. Проблемът бе, че трябваше да запази спокойствие до падането на нощта. Казваха, че е импулсивен и безразсъден. Можеше и да е така, донякъде. Но не беше самоубиец.

Замисли се дали да не извика Хари и Сесънс. Знаеше, че ще пристигнат незабавно, но не искаше да ги въвлича в престрелка, в която юрисдикцията беше под съмнение. Искаше да знае дали предчувствието на Сесънс се е потвърдило и какво е било, но ако се обадеше да пита, те щяха да го принудят да им каже къде е и какво е намислил.

Освен това се страхуваше да чуе докъде го е довело предчувствието на Сесънс.

Зачуди се дали да не се обади на Нийл и да попита дали вече има заповед за арест, но така или иначе щеше да се разправи с Отърмън и без нея. Ако после се наложеше да защитава действията си, можеше да заяви искрено, че е действал с презумпцията, че такава заповед е била издадена, предвид последния му разговор с водещия следовател.

Замисли се дали все пак да не поговори с Джорджия. Копнееше да чуе гласа й. Щеше да му каже, че го обича и той щеше да знае, че говори самата истина. В нейната любов нямаше никакви условия и ограничения. Много би искал да чуе отново как го изрича. Но ако се обадеше, тя можеше да иска да й обещае нещо. А той никога не би й дал обещание, което не може да спази.

Щеше му се да може да върне часовника назад и да преживее отново онези първи минути, когато се бе събудил с дъха на Холи върху лицето си, с топлото й и меко тяло до него. Много би искал пак да се върнат онези кратки мигове на задоволство. „Ще ми се тепърва да ми предстоеше“, беше казала тя за онзи бурен секс на дивана й. Сега се запита дали още мисли така.

Господ му беше свидетел, че не биваше да го прави. Трябваше да се извинява за толкова много неща, че нямаше да знае откъде да започне. Ако не беше той, изобщо нямаше да има стрелба в съдебната зала. Животът й нямаше да е застрашен, кариерата й щеше да е стабилна. Дали минутите на споделено блаженство можеха да компенсират всички неприятности, с които сега трябваше да се справя? Само тя можеше да отговори и не би могъл да я вини, ако отговорът й беше отрицателен.

Реши да не се обажда на никого, извади батерията от телефона и се настани удобно в очакване на тъмнината.

 

 

След като двамата детективи си тръгнаха от дома й, Холи притеснено обикаляше от стая в стая, сякаш търсеше нещо, което можеше да й подскаже какво да предприеме. Колата й беше намерена и върната, но усещането й за безполезност и опасенията й за безопасността на Крофърд нарастваха, колкото повече той оставаше в неизвестност.

По обяд включи телевизора, за да види какво ще кажат в новините. Водещата новина беше убийството на Пат Конър. На кадрите, заснети пред дома му, се виждаше как следователският екип изнася затворени и надписани торби с улики.

— Това е вторият полицейски служител от Прентис, убит тази седмица — със сериозен тон съобщи говорителят. — Макар двете престъпления да не са свързани, скръбта на…

— Не са свързани ли? — Гневният й вик отекна в къщата.

Бързо се облече за работа и отиде с колата до съда, следвана от пазачите си в полицейския автомобил. Реши да не чака мудния асансьор и се качи по стълбите, докато полицаите подтичваха подире й.

Госпожа Бригс се сепна от внезапната й поява. Още повече се изненада от искането й.

— Обади се на телевизията в Тайлър. Да те свържат с репортера, който изнесе информацията за Чък Отърмън. И когато се чуеш с него, му кажи, че ако желае ексклузивно интервю с мен, трябва да дойде тук до един час. — Замълча за секунда, после добави: — И виж дали не можеш да ме свържеш с губернатора.

— Кога?

— Сега.

Влезе в личния си кабинет и закрачи напред-назад, докато не звънна телефонът на бюрото й.

— Губернатор Хътчинс е на линия — уведоми я госпожа Бригс.

Холи си пое дълбоко дъх и натисна светналия бутон.

— Губернатор Хътчинс, знам, че току-що сте се прибрали от конференция. Благодаря, че се съгласихте да говорите с мен.

Той изказа скръбта си за събитията, развили се в нейната съдебна зала, и се поинтересува как се чувства тя. След като чу, че е добре, той неохотно спомена за „неприятните последици“.

— Точно затова се обаждам, губернаторе. След малко ще дам телевизионно интервю, което несъмнено ще предизвика вълнение, и отзивите неминуемо ще стигнат и до вашето бюро. Исках да знаете за него предварително.

Тя продължи да говори пет минути без прекъсване. Когато свърши, той каза:

— В общи линии, според теб, следователите вървят по грешна следа.

— Да, сър. Когато интервюто бъде излъчено, преценката ми ще бъде подложена на съмнение. Вече чух обвинения, че съм твърде лично свързана с рейнджър Хънт.

— Такъв ли е случаят?

— Има силно емоционално привличане, да. — Даде му време да обмисли думите й и да си направи сам изводи. — Но това не ме заслепява, сър. Стана ясно обаче, че също толкова силно емоционално предубеждение срещу рейнджър Хънт възпира разследването. Опасявам се, че този личен сблъсък възпрепятства търсенето на справедливост за убийството на Чет Баркър и сега на полицай Конър. Независимо от възможните последици за мен и кариерата ми, аз съм длъжна да го споделя.

В последвалото мълчание Холи затаи дъх. Най-сетне той каза:

— Бъди внимателна как ще го формулираш.

Телевизионният екип се появи четирийсет и пет минути след обаждането на госпожа Бригс, а двайсет минути по-късно репортерът вече имаше ексклузивното си интервю. Десет минути след като екипът бе събрал камерите и микрофоните си и бе напуснал покоите й, Нийл Лестър нахлу в личния й кабинет, готов да експлодира.

— Съжалявам, съдия. Той… — извика зад него секретарката й.

— Всичко е наред, госпожо Бригс.

Секретарката й се оттегли, но остави вратата отворена.

Нийл започна:

— Можехте да ме предупредите поне. Новинарски екип се появи в участъка с искане за моята гледна точка по повод вашето интервю.

— Звучи ми справедливо. Защо сте разстроен?

— Защо изобщо сте им дали интервю?

— Защото Грег Сандърс намеква, че „предвид серията трагични инциденти, свързани с мен“, е редно да направя услуга на обществото и да се оттегля от изборите, като му осигуря мястото в съдебната зала. Искам хората да знаят, че нямам подобно намерение.

— Не ме интересуват вашите избори. Какво казахте за Чък Отърмън?

— Репортерът ме попита дали той има нещо общо със смъртта на Чет Баркър при стрелбата в съдебната зала. Отговорих му, че понеже е свързано с разследване, което тече в момента, не бих могла да коментирам и го препратих да вземе вашето мнение за трагедията в понеделник, както и снощното убийство на полицай Конър.

— Като по този начин на практика направихте връзка между двете и свързахте и двата случая с Чък Отърмън. — Виковете му разтресоха полилея.

Тя не каза нищо.

— Репортерът попита ли ви защо вашият приятел се е измъкнал, преди да бъде разпитан за убийството на Конър?

Не беше лесно, но тя се постара да не избухне.

— Попита ме дали Крофърд Хънт е заподозрян в убийството на Конър. Отговорих, че не съм чула да бъде определян като такъв. Което е вярно.

— Засега. Но е факт, че той се измъкна от властите с вашата помощ. Доста невероятно звучи, че насила ви е взел ключовете и откраднал колата.

— Точно това се случи.

— Кажете ми къде е.

— Не знам.

— Не подценявайте интелигентността ми.

— Започвам да се съмнявам в нея, детектив.

— Къде е?

— Не знам!

Внезапно зад него се появиха двамата познати тексаски рейнджъри. Хари Лонгбоу любезно се извини на госпожа Бригс.

— Трябва да поговорим със съдията.

Двамата със Сесънс минаха покрай Нийл в кабинета й. След което Хари избута детектива навън през вратата и я хлопна под носа му. По сериозните им лица си личеше, че нещо ужасно се е объркало. Тя попита тихо:

— Крофърд?

— Това, което каза преди малко, че не знаеш къде е, така ли е?

— Кълна се, че не знам.

— И не си се чувала с него цял ден?

— Последно говорихме призори. Много искам да го чуя.

— Да, ние също.

— Ти ми спомена, че ти е дал друг телефонен номер.

— От часове звъним на него. Нищо. Опитахме се да го локализираме посредством триангулация. Или не е близо до мрежова клетка, или е извадил батерията от телефона, или и двете. Във всеки случай решихме да дойдем тук, защото смятаме, че може да е в беда и да му е нужна помощта ни.

— Съдия — обади се за първи път Сесънс. — Предполагаме, че има нещо между вас двамата и това е чудесно. Но не правиш услуга на Крофърд, като не споделяш с нас всичко. Затова, ако знаеш къде е тръгнал тази сутрин, трябва да ни кажеш.

— Знам само къде е оставил колата ми.

— И къде?

Тя им обясни за Смити.

— Това трябва да е невестулката на Крофърд. — Хари кимна към преддверието на кабинета й. — Предполагам, че и детективът трябва да го знае.

Сесънс отвори вратата и направи знак на Нийл да се присъедини към тях. Веднага щом той прекрачи прага, Хари го пресрещна с думите:

— Разкажи ни за този тип Смити.

Нийл им сподели основната информация, която имаха. С видима неохота добави:

— Разпитвахме го подробно, но той отказва да разкрие каквото и да било. Заявява, че Крофърд ще го убие, ако преди това Отърмън не го направи.

— Е, може и да е прав — подхвърли Хари. — Поне за Отърмън.

Сесънс предложи:

— Нека ние да поговорим с него.

— Няма никаква полза — измърмори Нийл. — Доникъде няма да стигнете.

— Поне ще опитаме — настоя Хари.

Сериозният му тон накара сърцето на Холи да се свие.

— Открихме защо Отърмън мрази Крофърд — каза тексаският рейнджър. — Нашето момче изобщо не очаква какво ще го сполети.