Сандра Браун
Под опека (22)

Двадесет и първа глава

Крофърд избута Нийл и хукна да пресрещне Джорджия. Тя го прегърна през коленете, а той я вдигна и я гушна силно.

Беше топла и запотена от играта на площадката. Усещаше как сърчицето й бие ускорено до гърдите му. Зарови лице в косата й и вдъхна уханието й.

— Тате, ще ме смачкаш.

— Извинявай. — Остави я да се дръпне леко назад, но я целуна няколко пъти по розовото личице и тя ентусиазирано отвърна на целувките му. Погали и нежно махна няколко мокри кичурчета от челото й. — Забавляваш ли се?

Грейс ги заобиколи отдалеч, като бързо се отправи към останалите. Крофърд не се интересуваше какво става зад гърба му. Джорджия беше жива, здрава, не се страхуваше и това бе всичко, което имаше значение за него.

Отнесе я обратно до въртележката, седна на металната платформа и я сложи в скута си, докато леко завъртя и двамата с тока на ботуша си.

Докато тя бърбореше, той внимателно огледа телцето й, за да се увери, че няма никакви наранявания. Мислено благодари на Господ, в чието съществуване се съмняваше, но когото се мъчеше да умилостиви, заради сигурността и здравето на Джорджия.

— Слушаш ли ме, тате?

— Всяка думичка.

— Коя е тази дама?

Той се обърна и видя Холи да идва към тях.

— Казва се съдия Спенсър.

— Като Съдия Джуди ли?

Той се усмихна и поклати глава.

— Изобщо не прилича на нея.

Спря да бута с крак въртележката, за да може тя да седне до тях. Холи се настани до него и каза тихо:

— Издействах ти пет минути. — После добави: — Ти вероятно си Джорджия. А аз съм Холи.

Протегна ръката си. Момиченцето плахо я стисна.

Крофърд прошепна тихичко до ухото й:

— Какво ще кажеш?

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен ми е приятно. Много съм слушала за теб — усмихна се Холи.

— Наистина ли?

— Вярно ли е, че розовият е любимият ти цвят?

Първоначалната стеснителност на Джорджия се изпари на мига. След като имаше нов човек, с когото да си приказва, тя се впусна в многословно и оживено обяснение.

— Пързалките ли харесваш повече или люлките? — попита тя Холи.

— О, люлките, определено.

— Аз също. Обичам да политам нависоко. Татко ме люлее силно, но трябва да се държа много здраво, за да не падна като него, когато е бил малък и си е счупил зъб, който дори не се е клатил. Покажи й, тате.

Той се подчини, сочейки на Холи един от долните си предни зъби. Заради Джорджия тя внимателно го огледа.

— Сигурно е боляло.

— Бил е бебешки зъб — осведоми я момиченцето. — Така че на мястото му е поникнал нов, но пак трябва да се държиш много здраво за въжетата.

— Непременно ще се държа здраво.

Оставиха Джорджия да води разговора и тя прелиташе от тема на тема като пеперуда. Холи дискретно побутна Крофърд по лакътя, когато времето им свърши. Петте минути бяха минали твърде бързо за тях. За Джорджия също…

Тя се разсърди, когато баща й каза, че е време да си върви.

— Може ли да идем да ядем сладолед?

— Не днес, миличка.

— Моля те. Холи също може да дойде с нас. Нали, Холи?

— С удоволствие, но не мога днес. Може би някой друг път.

Джорджия бе толкова разочарована, че Крофърд се уплаши хленченето й да не се превърне в плач. А след всичко станало днес, ако видеше и една сълза, той нямаше да може да я пусне от прегръдките си. Вдигна я от скута си и я сложи да застане права зад гърба му.

— Качвай се. Ще те нося.

Да я носи на раменете си бе едно от любимите й неща. Стисна в шепички косата му, докато той вървеше с престорено залитане към паркинга. Тя се смееше звънко, когато я свали на земята. Коленичи пред нея и прокара ръце по раменете й, сякаш да се увери отново, че е жива и здрава.

— Бъди послушна.

— Добре.

Не можеше да й каже кога ще се обади или ще я види пак, защото не знаеше кога ще бъде това. Никога не й даваше обещания, които не можеше да спази.

— Дай ми целувка.

Тя го целуна по устата, след което той я притисна към себе си толкова дълго, колкото можеше да си позволи, преди да я пусне.

— Хайде, върви. Баба и дядо те чакат.

 

 

— Много си тиха тази вечер — забеляза Джо. — Какво има?

Грейс погледна над масата към съпруга си, седящ срещу нея. После стана и отнесе едва докоснатата си чиния в мивката.

— Просто си мислех.

— За онази разправия в парка ли? Личеше си, че си разстроена.

— Джорджия беше толкова тъжна, когато си тръгнахме…

— Беше си много добре, докато не го видя. Специалист е да прави хората нещастни.

Грейс се извърна и започна да зарежда съдомиялната.

— Не мисля, че съдия Спенсър би се намесила в негова полза, ако смяташе, че той ще причини нещо лошо на Джорджия.

— Аз пък мисля, че има нещо съмнително между тях двамата.

Грейс спря за миг и изпитателно го изгледа:

— Съмнително ли?

— Тя излезе по телевизията и го изкара герой. Само няколко часа след това се оттегли от делото. Смятам, че обективността й със сигурност е била компрометирана, но не точно защото е спасил живота й.

— Да не подозираш, че е пламнала искра помежду им?

— Надявам се, че съдията има повече разум.

— Дъщеря ни нямаше.

Той се намръщи.

— Бет беше заслепена от външността му. Но днес показа истинския си прав. Ти и останалите го видяхте в парка вече успокоен. Ала когато пристигна, беше направо бесен. Напълно беше откачил.

— На негово място ти нямаше ли да превъртиш? — попита Грейс. — Ако беше видял снимка или видео на Бет с такъв надпис, нямаше ли да ти падне пердето, докато не се увериш, че е добре?

— Не е същото.

— И с какво е по-различно?

— Нямаше да се нахвърля върху първия срещнат.

Грейс тихо отрони, сякаш на себе си:

— Това е друго нещо.

— Моля?

Тя захвърли домакинската кърпа и се обърна към него.

— От самото начало, откак познаваме Крофърд, неприязънта между вас двамата я има. През всичките тези години сте спорили, и то продължително, понякога месеци наред. Ала нито веднъж — каза тя и вдигна показалец — някой спор не е прераснал в размяна на юмруци.

Джо стана от масата и отиде при нея до мивката.

— Какво намекваш?

— Струва ми се ужасно съвпадение, че първия път, в който Крофърд ти посяга, е само часове, след като ти издейства онази ограничителна заповед.

— Която той оправда, като ми налетя…

— Но никога не го е правил преди. Нямаше причина да искаш ограничителна заповед срещу него, Джо.

— От моя гледна точка, има. Забрави ли, че дойде тук преди две вечери…

— И двамата спорехте ожесточено. Разменихте си тежки думи, но ти викаше също толкова силно, колкото и той. Не те е заплашвал с физическа разправа.

— Исках ограничителната заповед за защита на Джорджия, а не за себе си.

— Това са глупости. Пълни измишльотини.

— Откъде дойде пък това?

— Крофърд никога не би наранил момичето си. Наясно си с това. И аз знам, че го знаеш.

Изумен от гневния й изблик, Джо само я изгледа хладно.

— Искаш ли да ни вземе Джорджия и да я отведе далеч от нас?

Грейс въздъхна.

— Това ще разбие сърцето ми.

— Тогава престани да го защитаваш. Водим тази битка, за да я спечелим. — Той си сипа кафе и го взе със себе си, а докато излизаше от стаята, допълни: — Остави всичко на мен. Знам какво правя.

Вместо да я успокои, това още повече я разтревожи.

 

 

След като си тръгна от парка, Крофърд излезе от града и отиде на едно от любимите си места, търсейки усамотение. Езерото беше навътре в гората и до него се виеше тесен черен път, който стигаше на десетина метра от водата и после трябваше да се ходи пеша.

Закътаното местенце беше неговото тайно кътче вече близо двайсет години. Беше го открил скоро след като се върна от Калифорния, където живя с майка си и новия й съпруг, докато стане на шестнайсет. Тогава настоя да се върне в Тексас, там можеше да завърши гимназията в Прентис с някогашните си съученици и приятели. Майка му и вторият му баща не се възпротивиха особено на идеята. Предположи, че и те се радваха да се отърват от намусената му физиономия, колкото и той от тях.

Приюти го сестрата на майка му, защото по онова време Конрад вече бе добре известен градски пияница, неспособен да се грижи сам за себе си, камо ли за един тийнейджър. За да компенсира липсата на майчините грижи, неомъжената му и бездетна леля започна да го отрупва с внимание и обич чак до деня на смъртта си. Тогава той вече бе пораснал и оценяваше добротата й. Но докато живееше с нея, всеки ден подлагаше на изпитание търпението на милата си леля, като изобщо не бе лесен за обичане. Освен типичната за тийнейджърите тревожност и недоволство, той носеше и допълнителен товар на плещите си. (Сърдит на целия свят, така го бе нарекла Холи.)

Заради постоянното си мусене му отне доста време да се сближи отново със съучениците си, да си намери нови приятели и да се впише в живота в малкия град. Даже и след като стана част от популярните младежи в града, той си оставаше затворен в себе си, гневен и готов за бунт.

В дните, когато настроението му беше особено мрачно, се оттегляше на това място и прекарваше часове наред в хвърляне на камъчета по повърхността на езерото, изкарвайки спотаената си агресия на водата. Един ден хвърля толкова дълго, че ръката го заболя от изтощение. Тогава седна на калния бряг, опря глава на сгънатите си колене и заплака…

Докато изплаче всичките си сълзи, осъзна, че не беше ядосан на лелината си къща, която му навяваше клаустрофобия. Нито на безмерната й обич. Не беше ядосан и изнервен нито от приятелите или треньора си, нито от училищните задачи.

Беше ядосан на родителите си.

Всеки от двамата го бе изтрил от списъка си със задължения, и то завинаги. Майка му имаше нов живот, който не включваше него. Баща му нямаше друга цел занапред, освен следващата чаша. Крофърд не можеше да промени или оправи положението. Такива бяха фактите. Това бяха картите, които му бяха раздадени, и от него зависеше как ще ги изиграе.

Не беше заровил гнева си в лепкавата кал на брега в онзи ден, за да го забрави завинаги. В крайна сметка животът не беше приказка. Гневът му остана вътре в него, неотделима част като отпечатъците на пръстите му. Но в онзи далечен ден той се закле, че няма да му позволи да го унищожи…

Единственият път, в който наруши това обещание пред себе си, беше след смъртта на Бет и все още търпеше последиците от тази грешка. Ала нямаше да я повтори повече.

Сега, след като постоя до езерото, Крофърд пое обратно към града. Отиде право в съда, по-решен от всякога да намери справедливост за Чет и дори за Хорхе Родригес, който бе станал жертва на трагично стечение на обстоятелствата, предизвикани от някого.

Искаше да намери този виновник. И то страшно много.

Нийл седеше зад бюрото си. Вдигна глава, забеляза Крофърд и каза:

— Явно си получил съобщението ми.

— Не. — Седна срещу детектива. — Какво имаше в него?

— Помолих те да дойдеш веднага.

— Съжалявам. Не съм си проверявал телефона скоро. Научихте ли нещо при разпитите?

— Нищо.

— Колко хора остават?

— Николко. Приключихме този следобед.

— И никакви съмнителни следи?

— Не. Всички бяха примерни граждани, чисти като сълза.

— С изключение на онзи, който застреля Чет.

Нийл се начумери, но не продума нищо.

Крофърд изчака, после небрежно попита:

— Как е хлапето ти?

Нийл го изгледа неразбиращо, сетне каза:

— О, добре е. Летен вирус. Нищо сериозно.

— Хм…

— Тръгна си набързо от парка — отбеляза Нийл.

След като бе изпратил Джорджия при баба й и дядо й, той се беше качил в джипа си и без да се обяснява повече, беше отпрашил.

— Ти не ме застреля. Никой не ми сложи белезници. Затова си тръгнах. Онова клипче с Джорджия здраво ме уплаши. Имах нужда от малко време да се успокоя.

— Къде отиде?

— Тайна. Шерифите откриха ли нещо в горичката около парка?

— Не.

Крофърд не бе и очаквал друго.

— Има много дървета и храсти, зад които да се скрие човек. Който и да е снимал видеото, е можел да си тръгне, без Грейс или Джо изобщо да го забележат.

— Някаква представа кой може да е бил?

— Ако знаех, сега щеше да е в болница. Или в ковчег.

— Успокояваща мисъл.

— Вярна обаче. И това ме води до нещо, което бих искал да споделя с теб.

Крофърд седна напред и опря лакти на бедрата си, като потриваше брадичка с палци, мъчейки се да облече в думи мислите си… Думи, които не биха накарали Нийл моментално да ги отрече само за да му направи напук.

— Случаят е стигнал до задънена улица, Нийл. Нещо, което каза сутринта, остана в ума ми. Ровим на грешното място. Мислех си, че след стрелбата толкова много неща…

— Отстранен си от случая.

Крофърд замръзна и срещна неумолимия поглед на детектива.

— Затова те извиках тук — продължи Нийл. — Трябваше да ти го кажа. Влиза в сила незабавно.

С внимателно движение Крофърд изправи гръб на стола си.

— И кога се случи това?

Нийл поклати глава, сякаш кога е взето решението е без значение.

— Не биваше да си част от разследване, в което си основен свидетел. Началникът вече го е осъзнал. Ще говори с твоите шефове и ще им обясни, че е било само като жест към госпожа Баркър…

— Вдовицата, която чака да научи кой е убиецът. Защо не искаш да съм част от разследването?

— Казах ти вече.

— Празни думи. Какво става наистина, Нийл?

— Не съм длъжен да ти обяснявам решението.

— Не си длъжен. В превод това значи, че нямаш куража да ми го кажеш в очите. Предпочиташ да действаш потайно, да накараш да ме следят и да ме снимат.

Нийл тихо изруга.

— Нъджънт.

— Не обвинявай хлапето. Не му оставих избор. Чий племенник е той все пак?

— На един от общинските съветници — измърмори Нийл.

Крофърд се изсмя тъжно.

— Питах просто така. Нъджънт трябва да се маха. Не е годен за тази работа. — Замълча за миг. — Защо си наредил да ме следят?

Нийл не отговори.

— Съжалявам, че те разочаровах — каза Крофърд. — Не си получил снимки, на които върша нещо престъпно, нали?

— Не получих и снимки на нарушител, който тършува из къщата ти.

Крофърд само го изгледа, после избухна в смях.

— Смяташ, че сам съм изпотрошил всичко в стаята на Джорджия, след като похарчих половин заплата и отделих толкова време, за да я приготвя за нея? Защо бих го направил?

— Нямаш нужда от причина за изблиците си. Ти избухваш мигновено. Реагираш, без да мислиш. Не можеш да контролираш чувствата или склонността си към агресия, както стана ясно днес в парка.

Крофърд нямаше никакво намерение да се оправдава за реакцията си, предизвикана от страха, който бе изпитал. Предпочете да го нападне:

— Знаеш ли, Нийл, ако ще лъжеш, поне се научи да не те хващат.

— За какво говориш?

— Онова обаждане днес не беше от жена ти, нито заради повръщащо дете. Кой те задържа толкова дълго на телефона, погълнат от разговора?

Лицето на Нийл почервеня. Ала вместо да отговори, попита:

— Какво каза наистина на Родригес горе на покрива?

— Още ли се чудиш над това?

— Много важен детайл е.

— Моят отмъстителен проклет тъст ти подхвърли тази идея и сега не можеш да се отървеш от нея.

— Отговори на въпроса.

— Да се обадя ли на Бил Мур?

— Не знам, трябва ли?

— Двамата с теб не се харесваме. Открай време е тъй и така ще бъде. Остави това настрани за момент. Сериозно ли смяташ, че имам нещо общо със стрелбата?

— Какво си правил снощи в кабинета на съдия Спенсър? Един полицай дойде сутринта и ми каза, че те е видял да излизаш бесен оттам.

Крофърд не каза нищо.

— Тя си тръгнала няколко минути след теб и полицаят я описа като „разтърсена до дъното на душата си“.

Нийл не спомена да има снимки на двамата заедно, което беше облекчение.

— Нещо друго? — попита Крофърд меко.

— Вдигна голям шум около едно насинено коляно. Кой друг, освен теб твърди, че стрелецът е бил изритан в коляното?

— Още въпроси ли има?

— Още много. Ти оставаш единственият, който заявява, че Родригес не е стрелецът.

— Ако аз стоях зад всичко, нямаше ли да искам всички да вярват, че именно той е бил стрелецът, след като е мъртъв и не може да го отрече?

— Би искал, освен ако…

Крофърд наклони глава, сякаш да чуе по-добре недоизказаното от Нийл.

— Кажи, де.

— Освен ако не може да се докаже връзка между теб и Родригес.

— Няма такава.

Едното ъгълче на устата на Нийл се изви в полуусмивка.

— Излъгах те за онова телефонно обаждане, защото беше от Чък Отърмън. Той ме предупреди, ако си наоколо, да се престоря, че говоря с някой друг. Каза, че сигурно съм забелязал изненаданата му реакция, когато видя трупа на Родригес. Обади ми се, за да ми обясни защо е реагирал така.

— Напрежението се покачва.

Нийл не му обърна внимание.

— Макар Отърмън да не познава Родригес по име, той го е виждал.

Крофърд щракна с пръсти.

— Значи са били заедно на съседни писоари.

Нийл продължи невъзмутимо.

— Около един и четирийсет в понеделник следобед Отърмън пристигнал в съда за срещата си с асистент прокурора. Докато влизал, видял Родригес на паркинга… — Замълча, пое си дъх и довърши: — Да говори с теб.