Сандра Браун
Под опека (6)

Пета глава

Завесата се дръпна настрани и лицето й се появи на прозореца на вратата. Тя автоматично се пресегна за ключа на лампата.

— Не светвай. — Той проговори толкова тихо, че едва го чу през стъклото.

— Какво правиш тук?

— Отвори да вляза.

— Луд ли си?

— Назначеният от съда психиатър не мисли така. Сега отключи.

Крофърд чакаше отвън с бързо изчерпващо се търпение, докато тя мъчеше да се справи с нерешителността си. Най-накрая махна резето, натисна копчето на ключалката и отвори. Той се вмъкна вътре, прихлопна вратата след себе си и отново върна завесата на мястото й. Когато се обърна към нея, тя предпазливо направи крачка назад.

— Спокойно, съдия.

— Не мога да съм спокойна, господин Хънт.

— Ако бях дошъл да те нараня, щях ли да почукам?

Зад нея имаше отворена врата, през която можеше да надникне във всекидневната. В далечния й край забеляза малък коридор, който предполагаше, че води към спалните. На ниска масичка в коридора светеше нощна лампа. Светлината бе достатъчна само колкото да не се блъскат в мебелите.

— Сама ли си?

— Четири часът посред нощ е.

Той отново я изгледа.

— Сама ли си? — повтори настойчиво.

Тя се поколеба, после кимна веднъж.

— Кой живее в голямата къща отсреща?

— Осемдесетгодишна вдовица.

— И тя ли е сама?

— С три котки.

— Няма ли домашна помощница? Медицинска сестра?

— Държи да живее сама, но когато има човек наблизо, е по-спокойна, както и семейството й. Бяха приятели със съдия Уотърс. Той знаеше, че ще ми трябва жилище и предложи това. А както се оказа, уговорката е идеална и за двете ни.

Не виждаше причина тя да го лъже за обитателката на достолепната господарска къща в южняшки древногръцки стил. Крехка, но независима по дух вдовица, която живее сама с три котки, бе твърде голямо клише, за да не е истина.

Той се отпусна леко и огледа по-внимателно жената. Нямаше я строгата конска опашка, с която бе в съда. Косата й падаше свободно до раменете. Докато я оглеждаше, тя стеснително я прибра зад ушите си.

— Отново ще попитам. Какво правиш тук?

— Спеше ли?

— Да.

Тъй като знаеше, че лъже, той само я изгледа.

След няколко секунди тя въздъхна.

— Опитах се да заспя, но не можах да се отърся от мисли за стрелбата.

— Чие е уискито?

— Моля? — Проследи погледа му и забеляза бутилката на плота. — Мое.

— Съмнявам се.

— Добре, един приятел го остави…

— Какъв приятел?

— И се радвам, че го направи, защото имах нужда от него тази нощ. — Тя рязко изпъна гръб. — Не съм длъжна да ви обяснявам нищо, господин Хънт, но вие имате доста за обясняване. Като например какво правите тук и откъде знаете къде живея.

— Ненапразно съм тексаски рейнджър.

— Не се правете на остроумен.

— Не се правя. Трябваха ми осем години като редник, преди изобщо да ми позволят да кандидатствам.

Докато тя кипеше вътрешно, той се огледа по-внимателно в кухнята. На плота имаше обичайните дребни кухненски уреди, теменужка в саксия на прозореца над мивката, малка трапезна маса с два стола. Компактно и безукорно чисто. Нищо излишно. Както можеше да се очаква.

— От колко време живееш тук? — попита той.

— Откакто се преместих в града.

— От Далас, нали? — Той повдигна вежди. — Градското момиче отива на село?

Подразнена от думите му, тя повтори ядосано:

— Ще ви попитам още веднъж. Какво правите тук?

— Това щеше да е следващият ми въпрос към теб. Защо си дошла тук?

— Казах вече. Вдовицата…

— Имам предвид защо се пресели в Прентис? Защо избра точно нашето скромно градче край блатото?

— Когато здравето на съдия Уотърс го принуди да се оттегли от съдийската скамейка, той ме насърчи да се кандидатирам за негов заместник.

— От всички съдебни орли, съперничещи си за назначението, той е насърчил теб. Защо?

Когато тя се поколеба, той разбра, че е докоснал деликатна тема.

— Познава ме още от раждането ми — призна тя с видимо нежелание. — С баща ми бяха добри приятели.

— Хм, протекции, значи…

— Протекции ли? Ставаш за агитатор за Грег Сандърс.

— Онова плямпало? Не, благодаря.

— Наистина обича да говори много. Постиженията му не са впечатляващи, а предложената платформа — доста повърхностна, затова прибягва към хвърляне на кал върху опонента. Според него съм твърде млада и неопитна.

— Е, той наистина е с двайсет години по-възрастен.

— Тогава делата му трябва далеч да надминават моите постижения. А не е така.

Той я изгледа и за нейна изненада започна да изброява собствените й постижения:

— Първа по успех в курса по право. Направо от студентската скамейка си била привлечена на работа в онази скъпа адвокатска кантора в Далас. За нула време ставаш партньор. Спечелваш си известност с развода на онзи хокеен играч. Успяваш да уредиш солидна сума като обезщетение на бившата му жена.

— Написал си домашното си.

— Изпуснах ли нещо?

— Бях дежурна по междучасие в седми клас.

— Това не го знаех. Но не ме изненадва. Ти си олицетворение на успялата амбиция. Но въпреки това Сандърс и останалите смятат, че си получила назначението си от губернатора само защото си била любимката на съдия Уотърс. — Погледът му отново се плъзна по светлите кичури, обрамчващи лицето й. — Да се заяви очевидното е твърде лесно.

Тя отново изпъна гръб.

— Губернаторът сам взе решението си. Във всеки случай нямам намерение да обсъждам това с вас, господин Хънт. През ноември ще бъда избрана по заслуги.

Срещата им по-рано същата вечер в коридора на полицейското управление бе първият път, в който я видя без черната тога, с която бе облечена в съда. Тогава беше със сиви панталони и синя блуза. Грижливо подбран тоалет, без излишни украшения, напълно в тон с професията й, нещо, което една строга съдийка би носила под служебната си тога.

Но въпреки строгостта на тоалета й тогава той се изненада от това колко дребничка изглеждаше без тогата. А сега, боса, облечена в избеляла широка тениска и памучен халат с развързан колан, тя изглеждаше още по-мъничка. Без униформата и символите на съдебната власт сякаш не оставаше много от нея.

Но в държането и тона й съвсем не липсваше властност.

— Още не сте ми казали защо сте тук, господин Хънт.

Очите му неохотно се откъснаха от долния край на тениската, която не стигаше дори до коленете й, но все пак положи усилие.

— Искам да ти задам няколко въпроса, а нямам доверие на телефоните. Да не говорим за телефонните разпечатки.

— Разпечатки или не, с вас не бива да говорим насаме.

— Защо? Страхуваш се, че ще ни се скара Нийл? Или повече те притеснява Нъджънт? Това се казва смел и корав детектив.

Тя сякаш се засегна от обидата към по-младия детектив.

— Двамата водят разследване — заяви. — Ние можем неволно да повлияем на показанията си за станалото днес.

— Вече снеха показанията ти, нали?

— Да.

— И аз дадох моите. Разказахме случилото се, без да сме сверявали предварително версиите си. Няма проблем да си говорим за това.

— Може би. Но по отношение на искането ви за попечителство е неетично да говорим насаме. Не разбирате ли, че с идването си тук вие компрометирате…

— Как щеше да отсъдиш днес? В моя полза или на тъста и тъща ми?

Тя го погледна право в очите за няколко секунди, после погледът й се плъзна някъде около горното копче на ризата му.

— Не знам.

— Глупости.

Тя отново срещна очите му, в нейните се четеше гняв.

— Не са глупости, господин Хънт. Възнамерявах да обмисля внимателно всичко чуто днес в залата, преди да взема решение.

Той сложи дясната си ръка върху сърцето.

— Дамата на правосъдието винаги е справедлива.

С очевидно раздразнение тя зае решителна поза, което бе доста трудно за постигане с боси крака.

— Точно така. Аз съм справедлива. Не бих искала да взема решение, което би могло да навреди на дъщеря ви…

— Казва се Джорджия.

— Да навреди на Джорджия. Тя е главната ми грижа. Не вие, не баба й и дядо й, а Джорджия. Надявам се, че вашите взаимоотношения със семейство Гилрой ще останат приятелски и че и двете страни ще приемат спокойно резултата от изслушването. Всяка последваща евентуална враждебност би имала негативен ефект върху Джорджия. Всички, и особено съдът, искат да избегнат това. Ето защо аргументите и на двете страни трябва да бъдат претеглени внимателно, да бъдат разгледани от всички страни и да бъдат обмислени старателно и дълго, преди да се вземе окончателно съдебно решение.

Той мълча няколко мига, после въздъхна:

— Вдъхновяваща реч, съдия. Направо върхът. Трябва да я запазиш за предизборната си кампания. Но не вярвам и на думичка от нея, особено пък на частта за дългото и старателно обмисляне. Беше взела решението си за молбата ми за попечителство още преди да влезеш в съдебната зала, нали?

— Не.

Той изсумтя скептично.

— Добре, мислете каквото си искате. — Тя посочи към вратата. — Но го правете някъде другаде. Моля, вървете си.

— Или какво?

— Или ще повикам полиция.

Реално погледнато, той беше от полицията, но само се засмя.

— Едва ли. Така ще си направиш лоша реклама. Ще се отрази зле на кампанията ти. Допълнително негативно внимание към теб след днешната случка… — Той поклати глава. — Хм, твоят съперник Сандърс, губернаторът Хътчинс, а и хората вече се питат дали стрелбата не е била по твоя вина.

Сякаш наистина я бе ударил под кръста, тя скръсти ръце отпред и пъхна пръсти под лактите си.

— Не го казвайте.

Очевидно бе обмисляла вероятността тя да е отговорна по някакъв начин и това я притесняваше. Но той не искаше да размива фактите само за да щади чувствата й. Залогът бе твърде висок за него. Когато разследването по стрелбата приключеше, не искаше да има никакви съмнения за действията му. Ако останеше, макар и капка съмнение, нямаше да има никакъв шанс да си върне Джорджия.

Затова продължи настойчиво да я разпитва.

— Хорхе Родригес имал ли е сметки за разчистване с теб?

— Не ми е известно.

— Стига, съдия. Сега сме само двамата.

— Да не намеквате, че съм излъгала пред полицията?

— Пред тях всички лъжат.

— Аз — не. Никога не бях чувала името на Хорхе Родригес до тази вечер. Защо да мамя за това?

— Лесно е за обяснение. През ноември искаш да те изберат по заслуги. Ако има нещо много грозно…

— Махай се… — прекъсна го тя.

— Ако съществува някаква тайна — продължи настойчиво той — ти няма да искаш да бъде извадена наяве, след като предстоят избори.

Двамата замълчаха за момент.

— Значи няма никакъв скандал с нелегални имигранти? — попита мъжът.

— Не!

Нъджънт му беше споменал, че тя не е чувала името на заподозрения, но Крофърд искаше сам да прецени искреността й. Ако лъжеше, явно бе адски добра в това. Не долови никой от класическите признаци, които издаваха лъжците.

Сега тя беше обаче истински вбесена. И ако отново му наредеше да си тръгне, щеше да се наложи да го направи.

— Добре — примирително каза той — не си познавала Родригес. Тогава защо го е направил?

Усети, че гневът й се уталожи. Тя уморено поклати глава, при което косата, която бе затъкнала зад ушите, се разпиля отново. Пое си дълбоко дъх, което промени релефа под тениската й. Той мигновено го забеляза.

— Нямам представа — тихо каза тя. — Ще ми се да знаех.

Той с усилие се съсредоточи в разговора.

— Според Нийл и Нъджънт са били разпитани десетки хора — рече замислено мъжът — ала никой не си спомня да е виждал Родригес, преди да влезе в съдебната зала. Дори и без маската, пак щяха да го забележат да обикаля наоколо, облечен в бояджийски гащеризон.

Тя разпери ръце безпомощно, за да покаже, че няма никаква идея.

Той продължи:

— Логично е да се предположи, че е познавал сградата. Знаел е, че няма охранителни камери, освен на входовете и изходите. Знаел е също и че може да внесе вътре пистолет. — Иронично добави: — Обзалагам се, че сега вече бюджетът за допълнителни мерки за сигурност ще бъде одобрен.

— Когато започнах работа тук, се изненадах, че на входа няма детектор за метал.

— Винаги е било отхвърляно при гласуването в общината в полза на купуването на нещо друго.

— За лош късмет на Чет… — мрачно кимна тя. — А може ли той да е бил предварително набелязаната жертва?

— Искрено се съмнявам. Познавам го от дете. Беше първият чернокож заместник-шериф в този окръг. Знаеше ли това?

Тя поклати глава.

— По-голямата част от кариерата му беше като съдебен пристав. — Спомняйки си за Чет, той горчиво се усмихна:

— Сетих се как ми намигна.

— Моля?

— Сега си спомних. След като ме накара да се закълна в съда, докато се извръщаше, той ми намигна.

Тя също се усмихна.

— Типично за него. Макар, строго погледнато, като служител на съда не е бивало да показва никаква пристрастност.

— Не. Но за мен това означаваше много.

И двамата помълчаха известно време. После, отърсвайки се от меланхолията, която го бе обзела, мъжът въздъхна:

— Както и да е, не мога да си представя, че Чет Баркър е имал изобщо някакви врагове. Смятам, че просто му се е изпречил на пътя.

— Мислите, че набелязаната жертва съм била аз, нали? — тихо отрони тя.

Обезсърченото й лице го молеше за честен отговор, но той остави мълчанието му да говори и логичният извод видимо я разстрои. Тя се извърна настрани и прехапа долната си устна, очевидно притеснена.

— Виж — опита да я успокои той — на този етап всичко е само предположение. Даже и да си била неговата мишена, всичко приключи. Той вече не може да те нарани.

— И въпреки това бих искала да знам какво съм направила или не, за да го подтикна към убийство. Какво съм сторила, че да предизвикам такава жестока разплата?

— Възможно е и да нямаш нищо общо.

— Нали преди малко допуснахте, че аз съм била мишената.

— Не, не съм. Ти го каза. Но е възможно Родригес, или каквото там е името му, да не е бил предизвикан от теб, от съда или каквато и да било друга причина, за която се досещаме. Може просто да е бил откачалка, чието хоби е да гърми по котки и кучета, да речем. Било е само въпрос на време, преди да премине към убийство на хора и съдебната зала се е оказала добра сцена.

— Особено за финалното действие.

— Особено за финал. Получи вниманието, което е търсел. И сега местните политици, медиите и обществеността ще задават въпроси, а полицията ще се мъчи да даде задоволителни отговори. Ще трябва да оправдаят начина, по който беше ликвидиран.

— Имаше ли основания наистина?

— Бях се представил като служител на закона и му бях наредил да остави пистолета. Той не само отказа, но и стреля два пъти срещу униформен полицай и вероятно щеше да продължи стрелбата, ако снайперистите не го бяха ликвидирали. Не, съдия, всичко стана, както трябваше да стане. Просто…

Замисли се за онези фатални мигове. Спомни си как ситуацията се беше променила за секунди… А той стана свидетел на всичко. И все пак не разбираше защо този младеж сам се постави в положение, в което нямаше как да не бъде убит.

Недоумението му явно бе проличало, защото изражението й го подканваше да сподели какво мисли. И преди да се усети, той го направи.

— Съжалявам, че нямах още няколко секунди на разположение с него, разбираш ли? Тогава може би щях да го убедя да остави пистолета. Или пък щях да накарам заместник-шерифа да се отдръпне, за да се справя сам. Или…

— Или стрелецът можеше да ви убие…

Думите й го върнаха рязко в настоящия момент, при нея и причината да дойде тук.

— Да, можеше… Което ме кара да съжалявам, че изобщо хукнах след него. Но го направих. И именно затова сега съм затънал до гуша в цялата история, а не искам да е така. Вече съм се забърквал в подобна каша. — Млъкна многозначително. — Както добре знаеш.

Тя сведе очи.

— За вас това е просто нещастно стечение на обстоятелствата… За което съжалявам.

— О, сигурен съм, че направо си съкрушена.

Тонът му говореше, че мисли точно обратното, затова тя вдигна глава и го погледна.

— Защо се съмнявате?

— Защото моята безразсъдна постъпка днес ти дава перфектното оправдание.

— Не знам какво имате предвид.

— Естествено, че знаеш. — Той направи крачка към нея. — Ако трябваше да вземеш решение за молбата ми точно сега, в този миг, би ли ми присъдила попечителството над Джорджия?

Тя разтвори колебливо устни да отговори, но не каза нищо.

— Така си и мислех — злъчно се засмя той. — След всичко това можеш да ми отнемеш попечителството над момиченцето ми и да се измъкнеш с чиста съвест.

Заключението му я разгневи.

— След всичко това — ядосано махна с ръка тя — аз изобщо няма да съм тази, която разглежда този случай. Ще трябва да се оттегля и да прехвърля делото на друг съдия.

— Още по-добре. Можеш да си измиеш ръцете от цялата история. — Той демонстративно й го показа с жест. — Докато аз ще трябва да започна всичко отначало с нов съдия.

Още сеанси при терапевт вероятно, още глупости… И още много време без Джорджия.

— Не е по моя вина — повиши раздразнено глас тя. — Вие сте този, който си причини всички тези неудобства, след като се появихте на вратата ми.

Тя беше права, разбира се, но проклет да е, ако си признае.

— Добре, след като си вън от играта, можеш да ми кажеш какво щеше да бъде решението ти.

— Казах вече…

— Не знаеш, така ли?

— Точно така.

— Знаеш, по дяволите. Докато прелистваше „досието“ ми, преструвайки се, че обмисляш решението, ти вече знаеше как ще се произнесеш. Нали?

— Не знам какво щеше да бъде решението ми. И изобщо как смеете да идвате тук да настоявате да го чуете.

— Настоявам, защото бях предупреден от тъста си.

Това я сепна. Тя замълча, колкото да си поеме дъх.

— Предупреждение ли?

— Джо ми заяви тази вечер, че възнамерява да оспорва молбата ми сериозно. Заяви, че сме врагове. Вече не сме… Как го каза, „приятелски настроени“… По дяволите, ръкавицата е хвърлена. Войната официално е обявена. Ако така е решил да играе, добре. Но искам да чуя от теб дали ще си изгубя времето — да не говорим за разходите по адвокати — в битка, която вече съм изгубил.

— Сигурна съм, че просто си е изпуснал нервите.

— Летецът Джо? Хм, той не се изнервя.

— Прекарахме тежък ден. Господин Хънт, всичко казано вследствие на преживяното трябва да се филтрира…

— По дяволите, мразя това.

— Кое?

— Говориш ми, сякаш седиш в съда, загърната в онази тога, с чукче в ръка. Кажи ми го направо, без усукване, този правен жаргон ме влудява. Обясни ми го по човешки. Присъдата в тяхна полза ли щеше да е или в моя?

— Ще го обсъдим…

— Ще го обсъдим сега. Щях ли да спечеля или щях да загубя?

— Не мога…

— Кажи ми!

— Престани да ме тормозиш!

Гласът й пресекна, когато извика. Тонът й го шокира и той млъкна.

— Не си единственият, който беше засегнат днес — продължи тя с треперещ глас, забравила за учтивата форма на обръщение. — Съжалявам за положението ти наистина. Съжалявам, че моят мил, добър и приветлив пристав, когото си познавал от дете и който приятелски ти е намигнал в залата, загина, докато ме защитаваше. Съжалявам, че тъща ти не може да спре да плаче. Съжалявам, че не знам какво е подтикнало онзи човек да извърши престъплението. И ако мотивите му изобщо са свързани с мен, съжалявам още повече за това.

Облегна се на плота и избърса с юмруци бликналите си сълзи. После разтвори длани и се загледа в тях.

— Съжалявам, че не мога да спра да треперя. И че сериозно бях решила да спя на запалена лампа… А това, естествено, показва определена страхливост, която не подозирах в себе си.

Задави се и замълча, докато преглътне няколко пъти, опитвайки да си поеме дъх.

— Но мъжът с маската беше страховит и беше страшно да видя как Чет умира, и… — Тя закри лице с ръцете си и започна да хлипа.

— О, по дяволите — измърмори Крофърд. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и я остави да си поплаче. Накрая прошепна: — Хайде, престани.

— Не мога.

— Можеш, опитай…

— Не, не мога. Толкова се изплаших. Не само за себе си, но и за…

— Успокой се.

— За всички се уплаших… Той беше толкова…

— Страшен, така е… И аз бях изплашен.

— Не беше.

— Бях, и още как.

Тя продължи да ридае, скрила лице в дланите си.

— Опитай се да не мислиш повече за това.

Тя кимна, но не спря да хлипа.

Той извади ръце от джобовете си и взе една салфетка от поставката на масата за хранене.

— Ето, избърши си очите. — Тя не видя салфетката, която й подаваше, затова той отиде до нея и леко я побутна по ръката. — Вземи това.

Тя сляпо посегна за салфетката, после я притисна към очите си. Но плачът й не престана, напротив, тялото й се разтърсваше от ридания, които се усилваха.

Притеснен, Крофърд неловко пристъпи от крак на крак.

— Хайде, стига. Това с нищо не помага, овладей се.

— Опитвам се, ала не мога.

— Всичко е наред. — Приближи я и леко сложи ръце на раменете й. Потупа я нежно и повтори тихо: — Всичко е наред.

— Знам, но…

— В безопасност си. Всички сме живи. Чуваш ли ме? В безопасност сме.

Успокоителните му думи явно докоснаха съзнанието й, защото след секунди тялото й се отпусна и тя сведе очи. Изхълца в мократа салфетка и отново избърса сълзите си, после свали ръцете от лицето си.

— Съжалявам.

— Няма нищо. По-добре ли си вече?

Тя кимна и несъзнателно опря чело до гърдите му. А после остана там. Ръцете му замръзнаха на раменете й, сетне бавно се плъзнаха към шията й и пръстите му нежно я погалиха. Тя сложи ръце на кръста му и се наведе към него. Дишаше учестено и цялото й тяло потръпваше.

Той я прегърна по-здраво и плъзна пръсти в косата й, после обхвана с ръка главата й. Другата му ръка се спусна надолу и започна да гали гърба й. Горещата му длан се свлече чак до талията й и се озова върху извивката на ханша й. И остана там.

Внезапно и двамата престанаха да дишат.

Сякаш измина цяла вечност на абсолютна неподвижност. Тя вдигна глава.

Крофърд се вгледа в плувналите й в сълзи зелени очи и си каза: „По дяволите“.