Том Робинс
Бърни Кълвача (8) (Нещо като любовна история)

74

Утрото се издигна като надпис „Желаем ви приятен ден“. Слънцето светеше като самия господин Щастливо Лице, а хоризонтите бяха усмивки. От граница до граница хората се събуждаха, сякаш им бяха направили клизма с шампанско, убедени, че наистина ще прекарат приятен ден. На една нация, традиционно, исторически, от древни времена монархическа, й предстоеше да възкачи първия си владетел от трийсет години насам. Беше Денят на Коронацията, ура за нацията.

Всеки си беше взел отпуска. Хотелите и пансионатите бяха пълни. По цялото протежение на маршрута на процесията още преди разсъмване започнаха да се стичат тълпи. Всички седалки по трибуните бяха резервирани още в деня, когато се откри тяхната продажба, а на черния пазар един билет се продаваше срещу еквивалента на деветдесет долара. Балконите, които бяха над маршрута, струваха дори повече. На учениците бяха раздадени маски, брошури, лозунги и значки и те ги носеха, сякаш притежаваха свръхестествени свойства и ги притискаха към новите си пролетни костюми. На автомобилните радиоантени жизнерадостно пърхаха малки знаменца. Войниците, герои от Революцията, носеха чисто нови ботуши от скърцаща кожа, а жените, млади и стари, им се усмихваха иззад букети. Към осем часа на улиците вече имаше повече цветя, отколкото хора. А тъмните петна на фотоапаратите бяха колкото розите.

В десет часа пчелите във фотоапаратите яростно зажужаха, обявявайки приближаването на Държавната Каляска — позлатена, цялата в заврънкулки, обрисувана с барокови пасторални сцени от Чиприани, съпровождана от ездачи, облечени в пурпур и злато, теглена от шест коня. Гърмяха сребърни тромпети, църковните камбани се замайваха от своя звън. Подплашените столични гълъби литнаха към небето, но откриха, че е заето от балони, конфети и купените на старо реактивни акробатически самолети на едни новоизлюпени военновъздушни сили.

Според правилата на церемонията новоизбраният премиер слезе от един по-малко живописен файтон и изкачи обсипаните с лилии стъпала към платформата с трона. Премиерът, военен водач на Революцията, беше приветстван и още как, но беше очевидно, че тълпата си пести истинския взрив. Изведнъж вълна от екзалтация, граничеща с религиозен екстаз, заля множеството. От петдесет хиляди чифта очи катапултираха сълзи като скокливи кристални зърна, а в половин милион гърла се оформи огромна въздишка. „Бог да пази Кралицата!“ — извика премиерът и, голяма работа, че той не вярваше в Бога. „Бог да пази Кралицата!“ — изреваха сановниците, войниците, ридаещите жени, работниците и децата. И тя се появи — вървеше нагоре, а хермелиновият й шлейф плуваше след нея — една свещена кукла, облечена във вълшебни дрехи за радост на тълпата и гордост на държавата — тя се изкачваше сред аура от натрупана история, тя беше осезаемата, човешката част от управлението, смарагдовата капачка на тубичката, пълна с националност, знакът на красотата върху разкривеното лице на расата. „Бог да пази Кралица Жулиета! Да живее Жулиета! Да живее Кралицата!“

75

Бащата на Макс, Крал Ервиг IV, беше оплодил някаква кухненска прислужница. Запленен от хърбавото дете, което израснало от небрежното му семе, преди раждането на Макс той често ходел в кухнята, където, между листа от зеле и праз лук, я дундуркал върху изисканото си коляно. Евриг предложил да я осинови, но майката, смела и твърдоглава, каквато самата Жулиета щяла да стане, не пожелала.

— На теб ти е лесно да ме оставиш в кухнята — отсякла тя. — Бебето също остава тук.

След раждането на Макс, когато най-сетне се сдобил с редовен наследник, Крал Ервиг издирил Жулиета, по онова време единайсетгодишна, и сложил в кокалестата й малка ръка, лепкава от мармалад, документ, удостоверяващ неговото бащинство.

— Може да настъпи момент, когато това ще ти потрябва — казал той.

Копие от документа било скрито в тайните му архиви, където десетилетия по-късно беше открито от член на Революционния комитет за избиране на монарх, който изследваше родословното дърво на Фьорстенберг-Баркалона.

Между другото, Жулиета бе наясно с факта, че е половин сестра на Макс, но беше решила, в памет на майка си, да не го разкрива до гроб. Но когато към нея се приближиха агенти на Революцията — те я завариха да цепи кедрови подпалки до камината в Пъджит Саунд — тя реши, в памет на баща си, открито да признае синьото в кръвта си.

— Ние вече нямаме вяра на Макс и Тили — казаха й те. — Пък и Макс се отказа от короната. За техните синове и дума не може да става, че са боклук. Би ни допаднала Лей-Чери, но ти знаеш какво е сторила тя. Оставаш само ти. И ще бъдеш идеалният вариант. Ти си едновременно представителка на нашето гордо кралско наследство и на нашето добро простолюдие. Върху твоята глава короната няма да бъде просто автократичен предмет, тя ще бъде допълнение към едно демократично, социалистическо управление. Ти ще бъдеш кралица на хората, защото, макар че си генетичен монарх, ти излизаш от народа. Та ти говориш майчиния език, стария език. Плюс всичко това, когато работата опира до Фьорстенберг-Баркалона, ти си най-разумната сред тях.

В началото ги беше притеснила нейната възраст, но като видяха с каква енергия върти секирата, те си кимнаха един другиму и се усмихнаха.

— Тя ще надживее двадесетия век — предсказаха те.

И така, малко сред Коледа Жулиета се възкачи на престола, а напролет тя официално прие натруфените символи на кралската отговорност — скиптъра, пръстена, жезъла и самата корона. Церемонията беше толкова блестяща, заредена с емоции и помпозна в най-добрия смисъл на думата, че никой, дори премиерът, не забеляза, че през цялото време възрастната жена държеше левия си юмрук стиснат. А дори и да бяха забелязали, което е малко вероятно, никой не би се досетил, че в ръката си тя държеше жив жабок. Когато създанието крякаше, те отдаваха звука на възбудата на древните черва и си продължаваха с церемонията.

След като я короноваха, първият акт на Жулиета бе да възстанови дипломатическите отношения с Перу и Боливия, чиито пратеници получиха силни намеци, че малко хубав, пресен кокаин, само за медицински цели, би се приел като подходящ дар.

Вторият й акт бе лично да препоръча на президента на Съединените Щати да смекчи присъдата на определен „политически затворник“, държан във федерален затвор в щата Вашингтон. Тъй като това беше въпрос на протокол, президентът нямаше друг избор, освен да отстъпи.

76

— Здравей, скъпи. Какво става с кремъка?

Лей-Чери прегърна А’бен Физел. Тя го целуна по устата и прие ръцете, които моментално се плъзнаха добре дошли под леките й дрехи.

— Как може човек да говори за кремък, когато в ръцете си държи плът? — попита А’бен. Той я придърпа по-плътно до себе си.

— Спокойно, скъпи. Не бързай толкова. Месото няма да се разтопи. Искам да чуя за кремъка.

— Добре, най-сетне има добри новини. В момента корабът пресича Суецкия канал. Предстои пристигане тук след два дни.

— Ооо! — Лей-Чери изквича от щастие. — Толкова съм доволна. Ти не си ли? Може би дори ще свършим в срок. Не мислиш ли?

— Каза ми „спокойно“. Сега аз ти казвам „спокойно“. Камъкът, той не се топи. Пирамида никога не се топи. Пирамида ще бъде тук на Земята, дълго след като това е в небесата.

Пръстите му, целите в бижута, се сключиха около слабините й.

— Мммм. Това вече е в небесата. Или поне скоро ще бъде.

С бързината на мечка, която вдига плод, на човек извън закона, който драсва клечка, тя свали ципа на неговите панталони.

77

Това, което най-силно бе разстроило Лей-Чери в бележката на Бърнард, беше доказателството, че той я познава прекалено зле. Както всички жени, и в частност зодия Овен, и в по-голяма частност, червенокоси жени зодия Овен, тя мразеше да я разбират погрешно. Несправедливостта по отношение на другите я разгневяваше, несправедливостта по отношение на самата нея я караше да кипи като супа от сяра. След саможертвите, които беше направила, след крайността на нейното отдаване, да бъде гълчана като глупаво хлапе, да бъде снизходително наставлявана, любовта й, тяхната любов да бъде разглеждана като нещо повърхностно, беше просто нетърпимо. Единственият мъж, който може би знаеше как да задържи любовта — или поне така си беше мислила — се бе държал така, сякаш Луната бе негова собствена пита кашкавал и естествената склонност на сърцето й да съзерцава величието на любовта отново беше прекъсната от земното, предадена от егоистичното. Повече никога, Господи! Нещо в нея бе прещракало. Тя не можеше да каже, че вече не й пука за Бърнард, но можеше високо и ясно да заяви, че повече няма да става жертва на пукането. Тя беше принцеса, нещо съвсем специално, със съвсем специални маниери и от сега нататък, когато работата опреше до мъже, тя щеше да вика стрелците.

Тя си помисли, че във всяка връзка, в която беше участвала, във всеки съюз по-дълъг от година, който бе спазила, съществуваше дисбаланс. В една двойка неизменно единият обича по-силно от другия. Беше нещо като природен закон, жесток закон, който водеше към напрежение и разруха. Тя беше смаяна, че един такъв нечестен и скапан закон надделява, но след като това, така или иначе, става, след като дисбалансът изглежда неминуем, може би беше по-лесно, по-здравословно да бъдеш любимият, който обича по-малко. Тя си обеща, че така дисбалансът ще работи в нейна полза.

Докато галеше измачкания пакет „Кемъл“, тя също така си обеща да разширява и изследва това, което бе нарекла своя „теория“. Тя виждаше в себе си връзката с Аргон и прозрението, което я навести в онова задушно, тихо таванче, щеше да бъде основата на новата работа на нейния живот.

Точно заради това тя нареди да доведат А’бен Физел.

Когато я бе ухажвал при завръщането й от Хавай, Физел беше галантен, но непривлекателен компаньон. Прекалените количества алкохол и богати храни го бяха направили бузест и със зеленикав цвят на кожата. Той приличаше на висок жабок. Но когато тя пожела да го доведат, а това предполагаше, че може да се съгласи да стане негова съпруга, случи се удивителна метаморфоза. Физел захвърли плейбойския си живот и се записа в здравен център в Северна Дакота, където му бе предписана диета от грейпфрут и сурови скилидки чесън, както и двайсет мили разходки всеки ден. На трийсетия ден той почука на вратата на Форт Къпина като слаб и красив мъж, който умерено смърди на чесън. Лей-Чери беше удивена. Като забеляза одобрението в очите й, Физел започна по същество. Той й подари диамант, голям колкото бисквита. Но принцесата не искаше да избързва.

— Какво мислиш за бъдещето на пирамидите? — поинтересува се тя.

78

Изчислено е, че за построяването на Голямата Пирамида на Гиза при съвременната техника ще са нужни шест години и един милиард долара. Да се направи отново Голямото Пиле на Ица би отнело дори повече време и пари, но това си е проблем на полковник Сандърс. Планът на Лей-Чери не беше чак толкова амбициозен. Една пирамида с големина една трета от тази на Гиза все пак щеше да бъде огромна постройка и щеше идеално да послужи на целите й.

— Твоята родина почти граничи с Египет и релефът е почти същият — напомни Принцесата на А’бен Физел — но туристите никога не ви посещават, защото нямате атракция. Всъщност, при споменаването на твоята страна, повечето хора дават заето. Ако въобще за нещо се сетят, то е петролни кладенци, страхотни печалби, религиозен фанатизъм и просташки вкус. Представи си, че издигнеш първата в Леванта истинска пирамида в естествена големина от повече от три хиляди години насам. Тя не само ще привлича туристи от цял свят, но и ще послужи като популярен символ, ще даде на нацията ти идентичност. Пирамидата може да стане сцена за вашата култура. Освен че ще носи печалби, тя ще създава и широки обществени връзки. Хората няма да бързат да ви заклеймяват като новобогаташи-варвари с петрол под ноктите и пясък в ушите.

При тези думи Физел трепна, но въпреки всичко беше очарован. Като на бизнесмен и патриот нейното предложение му изглеждаше смислено. Глазурата на тортата във форма на пирамида беше нейното обещание, че ще се омъжи за него, когато строежът бъде завършен. Неговата пирамида щеше да бъде паметник в чест на любовта му към нея, също както Тадж Махал е бил паметник на любовта на Шах Яхан към любимата му съпруга. Физел беше един от малкото на Земята, които можеха да си позволят да изразят привързаността си в такива грандиозни форми.

След две седмици обмисляне — и консултации с тате — А’бен се съгласи. Но преди да сложи диаманта върху пръста на Принцесата, той постави свое условие. Не беше никаква тайна, че неговата бъдеща булка не беше девствена. Затова Физел искаше, докато се строи пирамидата, тя да живее в неговата родина, в близост до двореца на Физел, и всяка седмица да го допуска в покоите си за една нощ.

Тъй като беше напълно решена да надзирава строителството на пирамидата, и тъй като беше наложително да се отдалечи от остров Макнийл, Лей-Чери имаше голямо желание да се пренесе в земята на А’бен. Що се отнася до изискването му всяка седмица да престъпва нейния будоар, тя реши да го подложи на гласуване. Сърцето й каза не, прасковата-риба каза, че крайно време му било. След като се раздвои по този въпрос, мозъкът й в крайна сметка реши да подкрепи прасковата-риба. Така беше обявен годежът.

79

Докато седеше пред огледалото и си решеше косите, които се спускаха като потоци лава и се къдреха като фините опашки на комети с червено ядро, имаше моменти, когато отсреща я гледаше лицето на една курва. В тези моменти й беше трудно, чувстваше се мръсна и, плачейки, заплюваше лицето си в огледалото, оплакваше момичешката невинност, романтичните мечти, лунните затъмнения. Но под нейните мавритански прозорци преживяха истински камили, а когато дърпаше настрани брокатените драперии, тя виждаше куполи, минарета и финикови палми, съвсем същите като онези върху цигарения пакет, а върху далечния хоризонт една пирамида — нейната пирамида — бързо се издигаше.

И щеше да продължи да се издига, докато достигнеше височина 48 метра и деветдесет и пет сантиметра. Щеше да се разпростира, докато покрие 4,4 акра. Нейните четири триъгълни лица бяха проектирани да са наклонени под ъгъл 51 градуса и 52 минути към Земята, точно колкото тези на Гиза. Естествено, пирамидата щеше да бъде внимателно насочена към четирите посоки, а консултанти от астрологическия отдел в Кеймбридж внимаваха да има също така слънчева, лунна и звездна ориентация. Външните й помещения щяха да бъдат предоставени за кафенета, базари и нощни клубове, всичките от най-висока класа, за търговска изложба и за малък, но важен музей на левантийската археология. Вътрешните помещения бяха само за Лей-Чери. В тях тя щеше да ръководи и провежда изтощителни експерименти по пирамидология. Силата на пирамидите, тази енергийна честотност, която запазва трупове, заостря ножове, усилва формите на мислене и увеличава сексуалната енергия, щеше да бъде изследвана от най-големите умове в науката, докато не бъде разбрана напълно, и тогава щяха да бъдат хвърлени всички усилия, за да се използва така, както са възнамерявали аргонските учители. Може би нейната пирамида щеше да бъде тласък за завръщането на Червените Бради от заточение или щеше да се пръкне някоя нова раса съвременни Червени Бради, която постепенно отново да установи контрол над слънчевите сили.

Когато мисълта й бе заета с пирамидални проблеми, както бе през повечето време, вече не я притесняваше, че използва А’бен Физел или му позволява той да я използва. В такива моменти тя поглеждаше безсрамно в огледалото. Сресваше косата си така, сякаш бе зората на един вечен лунен изгрев. А понякога вдигаше пакета „Кемъл“ — смачкан и крив — от тоалетната масичка, държеше го пред огледалото и се усмихваше на това как за пореден път великата дума ИЗБОР въстава срещу деформациите на отражението. Тя свободно бе избрала живота, който водеше в момента, и ако той имаше някакви неприятни аспекти, то тя трябваше да има кураж да изтърпи и покварата. Не че връзките с нейния годеник бяха за нея мъчение. Au contraire. О, съвсем au contraire.

80

Първия път, когато разтвори краката си за него, тя се почувства така, сякаш отваря устата си за зъболекаря. Облаци от ужас, съмнение, гузност, съжаление и сантименталност се съюзиха, за да помрачат и най-бледия лъч на удоволствие. Здраво стиснала очи, тя се опитваше да си представи, че Бърнард е в нея, но усещането от този нов мъж бе толкова различно, толкова странно, че фантазията й така и не издържа. В последвалите седмици тя някак си се отпусна, главно в резултат на неговата неочаквана нежност. Все още с плътно затворени очи, тя се движеше срещу него, сякаш той бе някакъв уред от сексшоп, и механично се изкачваше по меката граница на безучастния оргазъм. Когато в крайна сметка прехвърли тази граница, една привечер, когато в апартамента димеше тамян, а под прозорците звънтяха камбанките на камилите, тя се отпусна далеч повече. Следващия път, когато той се съблече край леглото й, тя държа очите си широко отворени… и видя какво е изпуснала.

Макар че А’бен Физел се беше върнал към активен нощен живот — както твърдеше, за да завърти за последен път дискотеките, преди да се ожени — дневните му занимания в семейната гимнастическа зала поддържаха формата му. Семитският му нос имаше силен мъжки контур, зъбите, които въоръжаваха притеснителната му усмивка, бяха блестящи и правилни (особено, сравнени с жълтите развалини на Бърнард), а в шоколадовите му очи грееше щедра светлина. Фалосът му беше дълъг, строен, хлъзгав и извит като вежда на финикиец. Възбуден, той стоеше горе-долу нормално, но така наклонен назад, че главата му, гладка и лилава като патладжан, почти докосваше корема му. Още преди А’бен да успее да влезе в леглото, тя вече галеше този екзотичен уред, дивеше се на естествената му хлъзгавост, търкаше го в зърната си, долепяше го до зачервените си бузи. Горкият човек едва успя да вдигне краката си от пода, преди тя да го поеме в устата си. Докато той пулсираше в гърлото й, изхвърляйки струя след струя от онова горещо полупрозрачно лепило, с което Купидон се опитва да залепи разбития свят, тя се почувства така, сякаш поглъщаше концентриран екстаз, и от това кръвта й си затананика. По-късно същата вечер той се съсредоточи върху клитора й с невероятна чувствителност и когато тръгна да се връща в двореца, тя му подсказа, че една среща на седмица може би не е достатъчна за Афродита.

— Все пак ти си шейх, а аз съм червенокоса — прошепна тя.

От този ден нататък той я посещаваше всеки вторник и събота и се чукаха целонощно.

Лей-Чери неведнъж се опита да убеди себе си, че се е влюбила в него, но знаеше, че е влюбена само от кръста надолу. Колкото и страстни излияния да правеше прасковата-риба по негов адрес, сърцето си оставаше равнодушно. В случаите, когато прасковатариба се разпалваше най-силно, сърцето й се натъжаваше, вдигаше яката на своя шлифер, нахлупваше периферията на шапката си, провесваше цигара от устните и с часове се разхождаше по сумрачните крайбрежни улици. Ако едно сърце не се вслуша в една вагина, в какво ще се вслуша то? Въпросът оставаше без отговор… но вторничните и съботните вечери преминаваха във физически екстаз и докато не възникна проблем с осигуряването на турски кремък за нейната фасада, пирамидата напредваше по план.

81

Моралът зависи от културата. Културата зависи от климата. Климатът зависи от географията. Сиатъл, където пееха камбаните, Сиатъл, където се криеха троловете, Сиатъл, където лъщяха къпините, Сиатъл, където бяха прострени небесните кюлоти, Сиатъл, който миеше ръцете си по-често от специалист по анални заболявания, Сиатъл беше далеч зад гърба й — в хотела на паметта, върху влажно мъхесто легло. Сега Принцесата живееше на брега на огромна пустиня, под печата на Слънцето. Промяната във вътрешната география беше точно обратната. По отношение на интериора тя беше заменила голото таванче срещу богаташки апартамент. Нейният външен вид и нейният вътрешен свят си бяха разменили местата. Беше ли протекла и съответната психологическа промяна? И дали последствията от тази промяна не бяха редактирали нейния морален кодекс?

Може би. Съвсем лекичко. Но в интимната необятност на таванчето се бе случило нещо, което, ако не бе направило промяната невъзможна, то поне я бе свело до незначителна. Тя бе станала чувствителна към предметите.

Благодарение на пакета „Кемъл“ Лей-Чери вече не можеше да се отнася презрително към предметите. Благодарение на пакета „Кемъл“ тя беше излекувана от животински шовинизъм. Нейните познати в университета, просветлените делегати на Фестивала, тези, които най-широко роптаеха срещу расизма, половата и възрастовата дискриминация, във всеки един момент проявяваха такава спрямо неодушевените предмети около себе си, отказваха им любов, уважение и дори внимание. Но макар да не беше достигнала до съзнателни заключения по въпроса, Лей-Чери вече смяташе, че и най-малкото и мъртво нещо на Земята си има свой живот.

През деня, на строителната площадка на пирамидата тя откриваше, че гледа инструментите на работниците с поне толкова голямо възхищение, колкото и самите работници. Ръката й се задържаше върху брадвите повече от необходимото. Тя галеше големите гранитни блокове с нехайна нежност, която другите биха насочили към преминаващо куче, отнасяше се с камъните така, сякаш те притежаваха собствени индивидуалности, а дървената манерка, от която утоляваше жаждата си, стана неин специален приятел; тя държеше своята ръка за нейната и беше готова да я брани от неприятели. Вечер, след като се измиваше от пустинния прах и слагаше нов слой цинков оксид върху огнения си нос (червенокосите изгарят лесно), тя тръгваше из апартамента (освен ако не беше вторник или събота, естествено), безразборно вдигаше пепелници, музикални кутии, чаши за кафе, ножове за отваряне на писма, всякакви изделия или бонбони, държеше ги, докато всеки един от тях се разширеше в безкраен свят, всяко парченце станеше толкова богато и интересно, колкото и онзи друг, физически по-подвижен свят, за който тя все още таеше любопитство, но от който отново беше изолирана.

В обществото, което поначало е измислено да организира, направлява и удовлетворява импулсите на масите, кое е онова нещо, което обслужва тихите кътчета на личността? Религията? Изкуството? Не — църквата е превърнала религията в стандартно публично зрелище, а музеите са направили същото с изкуството. Големият Каньон и Ниагарският Водопад са зяпани толкова много, че са се похабили, изчерпали и изсмукали от прекалено много глупави очи. Какво обслужва тихите кътчета на личността? Какво ще кажете за студена пилешка кост върху картонена чиния в полунощ, какво ще кажете за ярко червило, което се удължава или скъсява по ваше желание, какво ще кажете за стиропорно гнездо, изоставено от „птица“, за която никога не сте чували, какво ще кажете за две автомобилни чистачки, които се преследват бясно, но безрезултатно, докато си карате към дома сам в пороя, какво ще кажете за нещо под седалката, което сте докоснали с обувката си в киното, какво ще кажете за отегчени моливи, готини вилици, дебели малки радиоапарати, кутии с панделки и мехурчета във ваната? Да, това са нещата — тези въжета на хвърчила, тенекиени кутии от олио и любовни сърчица, пълни с нуга, които образуват връзката между личните представи и реалния свят; целта на Луната е да покаже тези неща в истинската им загадъчна светлина.

Една вторнична вечер, докато лежеше до А’бен Физел и почиваше след едно мощно, два пъти по-дълго от обикновеното съвокупляване, Лей-Чери обърка себе се и своя годеник, като внезапно се изправи в леглото, сграбчи бурканчето с вазелина, което беше гледала на лунната светлина, и попита на глас:

— Какво е станало със златната топка?

82

С течение на времето Лей-Чери стана близка с повечето неодушевени предмети около себе си, включително и този неодушевен предмет, който контролира възпроизводителните цикли на всички живи същества, този неодушевен предмет, който прави хореографията на приливите и отливите, този неодушевен предмет, който влияе върху разсъдъка, неодушевения предмет, който Д. Айзъкс е имал предвид, когато е написал, че „историята на поезията през всички епохи е опитът да се открият нови образи за Луната“ (Луната беше Императрицата на Предметите, а тъй като практикуваше лунацепция, Принцесата беше от нейната група). Но до нея имаше един предмет, който тя съзнателно игнорираше, макар че лунната светлина силно го одухотворяваше. Това беше нейният годежен пръстен.

Тя особено се страхуваше от значението на този пръстен. Напълно беше приела А’бен Физел като любовник, но мисълта за брака я караше да се поти и трепери. Всеки път, когато се опитваше да си се представи като съпруга за цял живот, тя моментално се навъсваше и започваше да мисли за пирамидата, макар че нейното завършване и венчавката бяха в един и същи ден.

В родината на Физел за сгодената девойка беше табу да се появява в обществото, така че, освен в хлъзгавите вторични вечери и лигавите съботни нощи, тя рядко го виждаше. А’бен осигуряваше материали за строителството на пирамидата и организираше трудовата сила. Той беше толкова експедитивен, че проектът, който трябваше да отнеме две години, щеше да бъде завършен за двайсет месеца, независимо от забавянето на доставката на кремъка за фасадата. Но А’бен рядко се появяваше на строителната площадка. Непоправима нощна птица, той често летеше до Рим или Миконос за еднонощни гуляи, след което спеше до обяд и отдаваше следобедите си на изтощителни гимнастически занимания и хранене с грейпфрут и суров чесън. Беше наел един сателит, за да му препраща телевизионните предавания на всеки мач на американския професионален баскетболен отбор, който беше закупил, и естествено спортната шумотевица поглъщаше доста голяма част от неговото внимание.

Още същата седмица, когато пристигна в неговата родина, Лей-Чери беше удостоена с честта да бъде приета в семейния дворец, където се срещна с патриарха, Ихай Физел, един от най-могъщите богаташи на Земята. Тя беше запозната и с двамата братя на А’бен. Майката се появи за кратко, а сестрите въобще не се веснаха. Когато Лей-Чери попита за жените, А’бен сви рамене.

— Е неважно — каза той.

Лей-Чери остана с впечатлението, че жените много не ги бръснеха в земите на Физелови и това, без съмнение, беше немалка причина да гледа на диамантения пръстен с не по-голям ентусиазъм от този, с който хората гледат цигарени пакети — гледаше, но не виждаше.

— Каква е тази златна топка, за която имаш любопитство? — попита А’бен в нощта, когато въпросът така внезапно изникна.

Лей-Чери не отговори. Тя не можеше да отговори. Тя беше потопена в зоната на мълчанието, в която, ако застанеш неподвижен, се пренасяш на друго място.

— Ако искаш тази златна топка, аз я купува. Не се безпокой за цената.

Тя отново не отговори. Като забеляза, че държи бурканчето с вазелина, хипнотизирана от свенливото, но и в същото време чувствено излъчване на неговото съдържание, и си спомни, че в Америка „топка“ е жаргонен евфемизъм за съвокупление, А’бен се зачуди дали златна топка не означаваше някакъв специален вид сексуално общуване, с който той не бе запознат. Може би означаваше сексуално съвършенство, абсолютната топка и вероятно той не успяваше да я осъществи и може би вазелинът щеше да помогне. За пръв път в живота си, поразен от стрели на вътрешно съмнение, той кисело попита:

— Тази златна топка, това е нещо, което си правила с човека Кълвач?

А’бен никога преди това не беше споменавал Кълвача и това беше достатъчно стряскащо, за да върне Лей-Чери от нейния унес, макар че думата „върне“ подвежда, защото в страната на мисловните блянове единственият начин да „отидеш там“ е, колкото и парадоксално да звучи, напълно да „си тук“.

— Ъъ, ами не съвсем — измънка тя. После върна вазелина върху нощното шкафче и оттегли взора си от морската светлина на неговата блестяща мазна маса. — Той, а-а, той веднъж ми каза нещо. И аз чак сега разбрах какво е имал предвид.

След като прие обяснението й в цялата му несъстоятелност, Физел прехвърли темата на разговора към кремъка. Но още на следващата сутрин той изстреля телеграми до митническите власти на всяка входна точка в арабския свят, с настоятелното искане всеки пътник, носещ паспорт на името на Бърнард Мики Ренгл, да бъде експулсиран. Ако се наложи, дори с употребата на сила.

83

Ако щете вярвайте, но по-малко от месец по-късно човек, притежаващ точно такъв паспорт, слезе от един самолет в Алжир. Когато му съобщили, че не може да влезе в Алжир, той предизвикал сбиване и бил арестуван.

А’бен Физел беше уведомен. Той изпрати на алжирския директор на полицията каса коняк, бъчва черен хайвер и камшик за езда с перлена дръжка, който някога принадлежал на Крал Фарун. „Ренгл е опасен международен главорез с ционистки връзки, — телеграфира Физел. — Той трябва да се държи под максимално строга охрана. За неограничен срок от време. Кое най-добре би задоволило вашия вкус към автомобилите, господин директоре, американската Линкълн Континентал или германската Мерцедес Бенц?“

След това Физел побърза да прибави още стотина работници към екипа на пирамидата. Работата трябваше да продължи ден и нощ, докато бъде поставена фасадата от кремък и вътрешните помещения задоволят изискванията на Принцеса Лей-Чери. Освен това Физел нареди на своя дворцов персонал да ускори приготовленията за венчавката.

84

Може би си мислите, че една електрическа пишеща машина не би хапала ръката, която плаща сметката за тока. Но Ремингтън SL-3, в своето неукротимо усърдие да държи на технологичната практичност, не се отказва от опитите си да отхвърли старомодната литературна дарба. Може би си мислите, че една жена, обладана от идеята да построи цяла пирамида в последната четвърт на двадесети век, не би гневила единствения човек, способен да осъществи това. И все пак Лей-Чери беше отказала прегръдката на А’бен и му говореше остро.

— Защо, по дяволите, съм под охрана? — интересуваше се тя. — Защо всеки път, когато се обърна, се спъвам в онези двама дръвници?

Ентусиазмът на Лей-Чери от секса едновременно очароваше и плашеше А’бен Физел. Няколко месеца преди това той тайно беше назначил един евнух да я държи под око, за да бъде сигурен, че нейната страст не е толкова неуправляема, та да я отнесе в обятията на друг. В края на краищата, тя оставаше сама доста време и той не беше сигурен, че две обслужвания на седмица са достатъчни да охлаждат нейния състезателен двигател. Когато разбра, че Бърнард Мики Ренгл е задържан в Алжир, А’бен удвои охраната. За Лей-Чери стана ясно, че двойката бивакува пред вратата й.

— Тези хора, които наричаш тъпи говеда, имат моето доверие. Те са, за да…

— За да ме шпионират.

— Не. Не! — той силно заклати глава. — Те са, за да те пазят.

— От какво?

— От лошите хора. Можеш да бъдеш отвлечена. Хората, които твоята телевизия нарича „терористи“, правят такива неща. Ти не си запозната с нравите на Средния Изток.

Това трябваше да я успокои. Тя знаеше, че похищенията и отвличанията на самолети са доста разпространен политически подход в тази част на планетата. Но червената коса трудно се сляга отново, след като веднъж се е изправила, и мръсното й настроение се нуждаеше от още възможности да се прояви.

— Достатъчно добре съм запозната с обичаите на Средния Изток, за да знам, че мюсюлманите не ядат и не се любят в събота. Защо непрекъснато ме посещаваш на един свещен ден? Ден, в който не смееш да се веснеш в дискотека, нали? Твоите сънародници отказват да работят на пирамидата в събота и ти се налага да наемаш гърци. Обзалагам се, че не знаят как ти прекарваш свещения ден. Никакво месо в събота, А’бен. Нали така? Никакво месо в събота.

Клепачите се отпуснаха върху шоколадените му очи като хартиени опаковки. В левия ъгъл на устата му запулсира гузен тик.

— Може би съм прекалено дълго в Америка — меко каза той. — Може би прекалено много бъркам Мека с мястото между твоите недра.

Лей-Чери се изсмя.

— Бедра, А’бен — тя разтвори халата си и се потупа. — Това се наричат бедра.

Очите му се наводниха. Долната му устна се сгърчи като охлюв, който току-що е научил, че може да бъде сготвен. — Извинявай, де — тя се зае да целува гърчовете, тиковете и сълзите. Не след дълго забравените пазачи се побутваха един друг и се хилеха на светотатствените, но все пак не несвещени звуци, които излитаха от апартамента.

85

— Още малко остана — каза Лей-Чери на една лъжица. Мавританските архитекти имаха традицията да правят прозорците си подобни на ключалки и червенокосата Принцеса стоеше на един такъв прозорец, сякаш беше зачервено око, което през ключалката тайно наблюдава пирамидата, която се облича. Беше неделя, ден, който, колкото и да е странно, е също толкова белезникав и приглушен в мюсюлманския свят, колкото и в християнския. Дневната смяна, съставена най-вече от гръцки и югославски зидари — арабите, мъдри по въпросите на Слънцето, предпочитаха да работят нощем — беше на работа, поставяше облицовките от кремък; но Лей-Чери си беше дала почивен ден.

— Още малко остана — каза Лей-Чери. Лъжицата не можа да определи дали в гласа й нямаше следа от безпокойство.

Предната вечер Ачбен я бе любил добре и тя беше спала до късно. Тя се поразмота със сутрешния си чай, после отдели малко време за игра с лъжичката. Беше истинско пладне, когато тя застана на своя прозорец и зарея поглед над града без сенки, нисък, избелял и разхвърлян като костница, като пикник по случай пенсионирането на употребявани училищни тебешири. Под пладнешкото слънце пирамидата също блестеше бяла. Въпреки напрегнатата жега, градът изглеждаше студен. Той беше напълно чужд на нейния американски темперамент. Но пирамидата… За Лей-Чери пирамидата беше истинска по начин, по който сградите в нейното общество не бяха.

Как може едно нещо да е по-истинско от друго? Особено когато е неразгадаемо и загадъчно? Може би, когато за нещо се смята, че е абсолютно ясно, но и абсолютно ненужно, то става абсолютно автентично. То е истинско само за себе си и не зависи от външните добавки или асоциации за неговата реалност. Колкото повече емоционални стойности се придават на нещо, толкова повече неща може да върши, толкова повече последствия ражда то и съответно толкова повече илюзии създава. Илюзиите, както и много други стойности, са пресищащи и лъжливи. Но правите линии и плоските повърхности сътворяват вечна реалност. Особено когато не им се придават някакви утилитаристични функции. Геометричната форма на пирамидата позволява на погледа да се плъзга покрай ъглите й. Не е нужно да я заобикаляме, за да я разберем напълно. Като видим лицето, виждаме и гърба. Всъщност лицето е гърбът. Пирамидата е първична. Тя е форма, а не функция. Тя е присъствие, а не резултат. За една секунда можем да я видим цялата, но ние продължаваме да я разчитаме. Тя не спира и не спира да ни изпълва. Една пирамида е неразгадаема и загадъчна не въпреки факта, че е елементарна, а защото е елементарна. Необременена от хипнотичната истерия на механиката, от вцепеняващата тъпота на електрониката и от смъртоносното гниене на биологията, тя потъва в безвкусен разкош между времето и пространството, откъсната и от двете, без да представя нито едно от тях, и помага да се развенчае митът за прогреса.

Разбира се, Лей-Чери никога не мислеше за пирамидата от гледна точка на геометричната истина. Дори умствените процеси, които подхранваха нейната теория, не я бяха отнесли толкова високо в озоновия слой на обясненията (академичният анализ е същинският „открит Космос“, отстоящ на студени светлинни години от осезаемите земни радости), а тя беше прекалено млада, за да си спомня как Кони Френсиз пееше „Наистина ли е истинско?“. Когато Лей-Чери гледаше пирамидата, своята пирамида, тя просто изпитваше шеметното усещане, сякаш е мушнала ръката си в задния джоб на съдбата.

Тя вдигна чаената лъжичка пред очите си и я нагласи по линиите на хоризонта, така че далечният монумент да изглежда поставен в нейната вдълбнатина. После се направи, че изяжда пирамидата.

— Мммм — каза тя. — Липсва сол.

Лъжицата не можа да определи дали в шепата й има безпокойство.

86

Имало едно време (ако използваме една фраза от приказката, която Жулиета запечата у Лей-Чери) един разнебитен, зле поддържан стар камион-роб, ръждясал, прашен и натъпкан от предния фар до багажника с няколкото притежания и многото деца на едно семейство, берачи на плодове от Оки, който със скрибуцане спрял от другата страна на магистралата пред една бензиностанция на кръстопът в долината Уала Уала. Едно дете на около две години, все още в пелени — всъщност то не носело нищо друго, освен пелени — слязло от камиона, който изстрелвал от ауспуха си капки бензин с големината на гроздовете на гнева. Детето прешляпало през шосето. Макар че очевидно било малко, то се мушнало в женската тоалетна на бензиностанцията, където останало за съмнително дълго време. Може би е имало проблеми с копчетата на пелените. Междувременно човекът от Оки зад волана нетърпеливо натискал газта, а мръсните дечица отзад блъскали с юмручета по кабината. Накрая, точно когато босите крака на шляпалчето се появили от тоалетната, шофьорът пуснал съединителя и камионът препуснал. Детето с невярващ поглед проследило изчезващото превозно средство, а след това закретало след него.

— Чакайте Бебе — викало то. — Чакайте Бебе, кучи синове.

Свидетел на тази сцена станал Дюд Ренгл, бивш състезател по родео и неуспял холивудски каубой (оттук идва прякорът му, истинското име на Дюд беше нещо от рода на Бърни Снууч), който, достигайки средна възраст, беше станал преуспяващ производител на лук. Тъй като камионът нито спрял, нито обърнал, Дюд купил на хлапето едно Пепси и го поканил да седне в открития му Кадилак. Хлапето се отнесло с подозрение, но блясъкът на Кадилака го привлякъл неудържимо. Дюд едновременно изпитвал жал към детето и възхищение пред неговия дух. Освен това му харесвали червените му коси и луничките, които били розови като подкожни ранички. И така, той седнал с него, пуснал му радиото и го хранил с „Хоустес Туинкийс“ до свечеряване. А после, убеден, че мигриращото семейство няма да се завърне, Дюд го откарал, заедно с всичките му лунички и други такива, в луковата ферма „Изплачи една река за мен“.

— Здравей, Катлийн. Здравей Катлийн. Съжалявам, че закъснях, но трудна работа е сам-самичък да занимаваш един младеж. Особено когато малкият тарикат е почти на две години. Ела да ми кажеш как съм се справил. Кажи ми как съм се справил.

Няколко години преди това Дюд Ренгл бил завъртял главата на млада преподавателка от колежа „Уитман“ и тя се отказала от Спиноза, заради един сатир с лъскава риза, небоядисана селска къща и толкова от известния сладък лук на Уала Уала, колкото можела да изяде. (Преди да преподава в „Уитман“ тя смятала, че насладите от Уала Уала са в тайно съдружие с Тлъстините от Минесота.) Катлийн имала хубавичко лице и светъл интелект, но каква полза от това. Колкото и да опитвала, тя не можела да забременее. Тя била запленена от това готово дете, което Дюд й натресъл. Побързала да го изкъпе, после го повила да легне в собственото й легло. Цяла нощ останала будна и го гледала. Преди да заспи, бебето малко похленчило, но утринта го заварила щастливо и без никакво желание отново да се присъединява към онези кучи синове.

Това се случило в долината Уала Уала, в източната част на щата Вашингтон, на разстояние двеста мили и двеста прозевки от Сиатъл, където ябълките се допирали по бузите, а небето било прекалено синьо, за да е в добър тон. На езика на местните индианци уала означавало вода. Когато проникнали през дяволските хълмове и открили плодородна долина, която пеела с гласовете на ручеи и реки, те удвоили израза и нарекли мястото Уала Уала. „Тук вода, и то в изобилие“, „Далеч по-голямо изобилие от влага, отколкото човек би очаквал да открие из тези прашни райони“ или, казано на езика, който обичали местните бели — „Земя на много води“. Ако долината беше наистина мокра, ако там имаше канали, езера и лагуни, те може би щяха да я нарекат Уала Уала Уала. Може би дори Уала Уала Уала Уала. А ако същите тези индианци попаднат в Пъджит Саунд по време на дъждовния сезон, ще има да уалайкат до безкрай.

Дюд Ренгл бил роден и отгледан в Уала Уала, което може би обяснява факта, че от дете той си създал досадния навик да казва всичко по два пъти. „Може ли ако обичате? Може ли ако обичате?“ „Мразя смърдящи варени домати. Мразя смърдящи варени домати.“ „Пиш. Пиш“. Той така и не успял да надрасне тези тавтологии и точно този негов навик да повтаря репликите бил отговорен за неуспеха му в киното. Никой режисьор не искал хайката два пъти подред да получава нареждането „Пресечете им пътя в прохода!“, пък и някак се разваляла атмосферата на напрегнатата вечер в териториите на команчите, когато героят казвал: „Доста е тихо тук нощем. Доста е тихо тук нощем.“ Да, Ренгл, беше тихо, преди ти да се разбъбриш.

Осиновено от Ренглови, Бебето свикнало с повторенията на Дюд и вероятно това е причината по-късно той да се почувства като у дома си на Хаваите с техните лома лома и махи махи.

Израствайки в луковата ферма „Изплачи една река за мен“, изоставеният червенокоско научил философия от Катлийн и хитростите и номерата на хайманите от Дюд. Всички в Уала Уала му викали Бебето, защото той нямал друго име, докато не станал на петнайсет, по което време бил изпратен в скъпо швейцарско училище, защото Катлийн не искала той да се превърне в най-обикновен селяндур от Уала Уала, а Дюд бил разтревожен от количеството и качеството на покварата, която той получавал в общественото училище. Вечерта преди заминаването му за Женева Дюд и Катлийн споделили с него една кварта омайна ракия и го кръстили Бърнард Мики.

На следващия ден, заради махмурлука, тримата пристигнали на летище Спокейн със закъснение и на Бърнард Мики му се наложило да тича, за да хване полета. Като се втурнал към вратата за качване на самолета, той изкрещял: Чакайте Бебето! Чакайте Бебето, кучи синове! Погледнал през рамо към своите осиновители, изсмял се диво и им пратил въздушна целувка.

Те също се засмял и й пратили въздушни целувки.

— Духай си носа редовно миличък — изчуруликала Катлийн.

А Дюд се провикнал:

— Нека се гордеем с теб, чуваш ли. Нека се гордеем с теб, чуваш ли.

Е, макар и да бил отгледан сред повторения, не смятате ли, че такова свежо момче като Бърнард Мики Ренгл не би чакал втора покана да спре от страна на алжирски затворнически надзирател с автомат в ръце. Не смятате ли?

87

В продължение на месец Лей-Чери беше в неведение за разстрела. След което разбра от Кралица Тили.

По препоръка на Жулиета родината на Макс му отпусна прилична сума, за да може да се оттегли с достойнство, независим от американското правителство. Макс моментално раздели средствата, като даде половината на Тили, а своята половина отнесе в Рино, където смяташе да комарджийства, докато му се пръсне клапата. Той се регистрира в скромен хотел и всяка сутрин ходеше в казината, където извършваше самоубийство с помощта на колелото на щастието. Два пъти седмично той се обаждаше на Тили и всеки път я уверяваше, че печели пари и се радва на добро здраве. „Далеч от къпините се чувствам по-добре“ — казваше той. Кралицата подозираше, че той я лъготи, за да не я безпокои, затова реши да се отбие през Рино на път за сватбата на Лей-Чери в Средния Изток.

За своя изненада тя откри, че съпругът й е хитът на града. Той беше най-големият късметлия на сезона и всички — от управителите на казината, до известните певци и шофьорите на таксита — винаги поздравяваха Макс. Той нямал големи изисквания, но давал големи бакшиши. Правел вноски за местните благотворителни мероприятия. Черпел портиерите и пращал на сервитьорките в кафенетата цветя, каквито другите големи късметлии пращали на танцьорките. Що се отнася до сърцето му, то пригласяло с тракане, макар че лекарите предупреждавали, че може да дерайлира всеки момент. „Само се моля да се случи на масата за рулетка — каза Макс, докато сипваше в чая си трета бучка захар с големината на подводна мина. — Ще сложа всичко, до последния цент, на тринайсет червено и, спечеля или загубя, ще си отида като монарх.“

Докато седеше във фоайето на хотела и чакаше Макс да слезе за закуска (той беше комарджийствал до три сутринта), тя забеляза статията. Беше взела един брой на някакъв ъндърграунд вестник, филаделфийския „Драмър“, забравен на един фотьойл от двама брадати мъже с раници. Тили възнамеряваше да просне вестника на пода в своята стая, за да може нейното чихуахуа да върши своята малка работа върху него и да не подмокря килима. Докато прибираше броя на „Драмър“ в чантата си, погледът й се спря върху една статия по повод на някакъв инцидент в Алжир. Според извънредното съобщение, алжирски пазачи бяха застреляли с автомати американския гражданин Бърнард Мики Ренгл, трийсет и шест годишен, който под името Кълвача бил водач на известна банда противници на войната, хвърлящи бомби в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. Според статията, Алжир прикриваше инцидента, но както се оказваше, в Казба беше обществена тайна, че Ренгл, малко преди това арестуван за паспортни нарушения, е бил убит при опит за бягство.

— О-о, спагети-о — промълви Кралица Тили. Последвалата забележка от нейна страна не се чу, заради скимтенето на нейното кученце, което се изхлузи от скута й.

88

— Честно да ти кажа, Тили, малко ми е тъжно за Ренгл.

Кралят заля вафлата си с кленов сироп. Сиропът запълни вдлъбнатините на вафлата така, както страстта запълва гънките на мозъка.

— Презирам това, което той представляваше, но не мога да не се възхищавам от факта, че той представляваше нещо, че не се двоумеше сам да посегне към мръвката, вместо да чака някой по-висшестоящ да му подхвърли кокал. Той беше по-добра компания от онези защитници на околната среда със сериозни намерения, които Лей-Чери непрекъснато мъкнеше в къщи. Само дето искаше да засади къпини по покривите в Сиатъл. Господи! Каква варварщина!

Сърдечната клапа на Макс издаде звук, сякаш изкъркориха червата на някой робот.

— В статията пише… подай ми маслото… че съществуват подозрения, че Ренгл е помогнал в отвличането на един самолет към Куба през седемдесет и първа. Но той не беше марксист. Той го направи заради принципната си омраза към управлението. Какво кара един такъв интелигентен, смел мъж до такава степен да не зачита закона? В хазартните игри човек играе по правилата. Правилата придават на покера форма, смисъл, напрежение, живот. Без правила покерът би бил безсмислен и скучен. А тези, които заобикалят правилата, не се допускат до игра. Едно време са ги разстрелвали. Предполагам, че точно това се е случило с нашия господин Ренгл. Още сироп.

— Ф сдрафето също има прафила — каза Тили. — Унд ти си пърфия, когато тряпфа да се нарусават. Не! Не още сироп, престъпно-законник.

— Когато не се вслушвам в съветите на доктора, Тили, това не засяга никого другиго, освен мен. Ако престъпвам правилата в покера, всеки на масата ще почувства последствията. Точно това направи Ренгл и точно затова е мъртъв. Сигурно и аз скоро ще бъда мъртъв, но аз съм с четиридесет години по-възрастен от него и смъртта за мен не е наказание, а награда.

Една усмивка, сякаш поради умората на метала, разчупи фюзелажа на Макс, подобен на лице на самолет DC-10.

— Е, ако го срещна в следващия живот, ще му ударим забавен разговор. Той беше…

— Фсичко тофа не е фъпроса — каза Тили, докато избърсваше сиропа от три от четирите си бузи. — Фъпроса е це той е упит и аз гофорих сас Лей-Чери по дер телефон преди дфе нощи унд тя не знае нисто за това. Да й каза или не?

— Разбира се, че трябва да й кажеш. Тя има правото да знае. Няма защо да крием неговата смърт. Тя вече не е влюбена в него.

Последва пауза, в която Макс премисли своето твърдение.

— Но, ъ, Тили — най-сетне каза той. — На твое място бих изчакал да й кажа след сватбата. Нали?

— Ако така смятас.

Тили увиваше парчета бекон в една салфетка, за да ги отнесе на своето кученце.

— Прочете ли това? Твърди се, че Ренгл е кацнал в Хавана през декември. За негова изненада открил, че откакто станали комунисти, кубинците вече не празнували Коледа. Така че, когато срещнал Фидел Кастро, Ренгл го нарекъл бунтар без Клаус. Ха-ха. Страшен шегаджия, а?

Тили нещо не схвана.

89

Вероятно е имало един момент, един-единствен очертан момент с формата на круша, трептящ, в ореол от радий, когато Бетховен е написал последната нота на своята Пета Симфония, когато Шекспир избрал думата („SHOOT“), с която да завърши „Хамлет“, когато Леонардо положил онова мацване с четката, което хвърлило Мона Лиза с експрес в „Лувър“-а. Такъв един момент се появи, поне в представите на Лей-Чери, когато последната плоча от облицовката беше зациментирана на върха на съвременната пирамида. Едновременно потисната и въодушевена (както вероятно са се чувствували и Бетховен, Шекспир и Леонардо), тя успя да каже само: „Това е!“.

Разбира се, същинската й задача тепърва започваше. Според Манли П. Хол „цялата мъдрост, която древните хора притежавали, сякаш била кондензирана в структурата на Великата Пирамида и този (sic), който разреши тяхната загадка, трябва да е също толкова мъдър, колкото този (sic), който я е замислил.“

Целта на Лей-Чери не беше точно да разреши загадката на Великата Пирамида, тя по-скоро се стремеше да разбере необичайните свойства на пирамидите като цяло и тяхното участие в подобряването на човешката раса и тя ясно съзнаваше, че на нея и нейната група от учени ще са им нужни умения отвъд обичайното. Тя също така съзнаваше, че товари това начинание с ужасното си невежество. Тя тайничко разчиташе на Червените Бради някак да се намесят…

Както и да е, пирамидата беше готова. И беше величествена. Впечатляваща. Страховита. Нейна. Е, почти нейна. А’бен беше обещал да й я даде като сватбен подарък с уговорката, че тя безплатно ще предостави външните помещения на неговото правителство. Така че след два дни тя щеше да бъде нейна лична играчка, най-голямата, най-скъпата, най-тежката, най-перфектната играчка на Земята. И все пак, колкото и да се стараеше, тя не можеше да я почувства като изключително лична собственост: макар и да беше титаничното яйце на нейните мечти, тя така и не можеше да се усети близка с нея. Деканът по Неодушевените предмети в колежа Извън Закона би приписал дистанцирането на пирамидата, сравнено с близостта на пакет „Кемъл“, към сравнителната таблица. Предмети по-малки от човешкото тяло, казва деканът, притежават качеството интимност. Предмети по-големи от човешкото тяло, притежават качеството общественост. Колкото по-голям е един предмет, толкова по-малко лично и повече обществено става неговото излъчване. Бихме могли да запитаме декана за Луната, при условие че успеем да извадим носа му от бутилката текила или от гащичките на гаджето му. Луната е къде-къде по-голяма и от най-голямата пирамида и се наблюдава от далеч повече хора в един и същи момент. Луната е възможно най-обществена. И все пак Луната почти винаги успява да внуши чувство на интимност. Логично бихме могли да приемем, че след като две от основните характеристики на Луната — светлината и гравитационната сила — ни засягат директно, лично, то в тях се крие изворът на нейната интимна природа. За съжаление в колежа Извън Закона логиката не се чувства у дома си. Деканът ще изсумти, ще дръпне от евтината си пура и ще заяви, че Луната е толкова интимна, колкото и обществена заради нейните петна. Тъй като се състои от много, малки по размер орнаменти, чувството за интимност се проявява в детайлите на повърхността. Повърхностната непредсказуемост ражда вътрешни взаимоотношения, а вътрешните взаимоотношения разбиват външния характер, публичността. Пирамидата на Физел (както щеше да бъде известна завинаги), със своята чисто бяла фасада, беше празна, огромната й притегателна сила се криеше в нейната постоянна, позната материалност, защото й липсваше нещо подобно на онези загадъчни, чувствени петънца, които притеглят Луната към интимността.

Така си е, декане, ами защо не отидеш да изиграеш един билярд или нещо такова. Не ни търси, ние ще те потърсим. Ремингтън SL-3 е нетърпелива, а какво да кажем за хилядите хора — поканени величия, представители на средствата за масова информация и любопитна публика — които се изсипват за откриването на пирамидата и най-грандиозната сватба на десетилетието — на главите ни са струпани прекалено много неща.

Лей-Чери е напуснала строителната площадка на пирамидата и се вози в лимузина към своя апартамент, където ще очаква двамина от гостите на сватбата, които тя с радост ще види: Кралица Тили и Кралица Жулиета.

90

Като по чудо пирамидата беше построена за малко по-малко от две години. Мама му стара, толкова време отне и на обединените работнически сили да положат ново покритие боя върху моста Голдън Гейт. Сякаш също толкова време отне на лимузината на Лей-Чери да се върне в нейния апартамент. Обичайната навалица от амбулантни търговци, камилари, укротители на змии, свирачи с маймуни, момчета и момичета проститутки, просяци, танцьори, купувачи, религиозни фанатици и войници се беше утроила. Около всеки чужденец-неверник имаше скупчени по пет-шест души, а градът не беше виждал толкова чужденци-неверници още от времето на Кръстоносните походи. А’бен Физел им беше обещал чужденци-неверници и такива наистина бяха пристигнали с камери, пари в излишък и какво ли не. Улиците бяха празнични, потокът от автомобили се движеше като мухи през ръкав.

Беше неделя и за пръв път денят не беше безцветен. Тоест, не напълно безцветен. И най-трескавата, шумна неделя винаги ще изглежда унила в сравнение с най-тихата събота. Ако си решил в някоя неделя да боядисаш града в червено, очаквай да излезе розово. Както и да е. Беше неделя и нещата горе-долу кретаха. Големият ден беше вторник. В градината на Физеловия дворец, на зазоряване, Лей-Чери и А’бен щяха да се оженят. Церемонията щеше да бъде малка и в тесен кръг. Щеше да последва един също толкова малък и в тесен кръг прием в най-вътрешното помещение на пирамидата. Скрита от заклеймяващите очи на въздържателните мюсюлмани, новобрачната двойка щеше да може да накваси новобрачните си гърла. В девет, след като шампанското бъде изпито, както си му е редът, сватбарите щяха да излязат, за да поведат официалната церемония по кръщаването на пирамидата. Щеше да последва целодневен прием през главния вход, в който щяха да участват шейхове, султани, шахове, емири, везири, велможи и високопоставени могъщи владетели, пред които всякакви конвенции на Шрайнър щяха да изглеждат смешни. Под ръка щяха да бъдат и много европейски бедняци, които щяха да празнуват безалкохолно до здрач, когато личният Боинг 747 на Ихай Физел щеше да пренесе младоженците в Париж за меден месец. Това щеше да стане във вторник. Понеделника Лей-Чери щеше да прекара с Тили и Жулиета. При условие че успееше да стигне до апартамента си.

91

Каквато беше наивна, Тили все още смяташе, че Джими Крикет пее песни, като търка задните си крака един в друг. Тя беше убедена, че кокаинът е някакво лекарство против главоболие, макар да й се виждаше малко странно, че пристига опакован в пластмасова жаба. Пък и нито Жулиета, нито Лей-Чери изглеждаха толкова болни, та да трябва на всеки половин час да подлагат носовете си на лечение.

— Засто просто не фи напрафя малко цай от лайкуцка?

Нейната дъщеря и нейната бивша слугиня се спогледаха и се изкикотиха.

Кокаин, кокаин, музикален плод,

Колкото повече, толкова по-гот,

Колкото по-гот, толкова си по-добре,

Вместо да ядеш, смръкни от беличкото енфие —

издекламираха те едновременно. Само че Лей-Чери го каза на английски.

Така течеше понеделникът. Трите жени останаха в апартамента цял ден и бяха прекъснати само веднъж от шивачите, които дойдоха за последна проба на роклята на Лей-Чери. По-възрастните жени поплакаха, когато я видяха в сватбени одежди, но Жулиета бързо грейна отново. Пластмасовата й жаба беше пълна до хрилете с най-чистия сняг, пресят в боливийската джунгла от много зими насам и те с Принцесата се забавляваха. Кралица Тили също си прекарваше добре по свой начин. Тя се фукаше с каишката от скъпоценни камъни, която нейното чихуахуа щеше да носи на церемонията и неколкократно я сваляше от врата на малкото помиярче.

— Смарактите, те толкофа си отифат мит негофите оци, не мислите ли?

Кралиците, както и Принцесата, бяха поканени на много сладки соарета, но предпочетоха да прекарат в това време заедно. Кой знае кога отново щяха да се срещнат?

Тили беше решила да се премести в Рино, за да бъде до Макс, когато той направи последното си залагане. В Рино нямаше и една нота сериозна музика. На Тили щеше да й се наложи да се примири с хор от игрални автомати, пеещи лимони, черешки, мечти за сребърни долари и вечни разочарования за двайсет и пет цента. Джакпот и сърдечна клапа, партньори в арията умират в прегръдките си, край на четвърто действие, Гранд Опера, Рино.

Бунтовниците бяха определили ролята на Жулиета в държавните дела да бъде като тази на повечето съвременни монарси — може би нещо повече от представително лице, но определено не инициатор на политическото действие. Но възрастната жена се беше наложила като най-властната фигура в управлението. Когато Жулиета обяви с декрет, че на нейна територия няма да има атомни електроцентрали, министрите бяха принудени да прекратят поръчките си за реактори „Нашите ресурси ще бъдат Слънцето, вятърът, реките и Луната“, обяви тя. „Луната?“ — попитаха те. „От Луната не може да се черпи енергия.“ „Грешите“ — каза Жулиета. Сега тя трябваше да се върне у дома и да им покаже защо не са прави. Благодарение на нейната програма за лунна чувствителност (отчасти основаваща се върху опита на Лей-Чери от таванчето) жените в страната вече менструираха едновременно и всички бебета се раждаха при пълнолуние. „Малко по-трудничко ще бъде“ — каза тя — „да научим мъжете да виждат в тъмното.“

А Лей-Чери трябваше да се погрижи за някои неща, засягащи една пирамида. И жениха, който я беше платил.

И така трите жени прекараха този последен ден заедно. Те бяха топли и близки, Тили току забравяше и нареждаше на Жулиета да върши някаква слугинска работа и тогава Лей-Чери напомняше на майка си кой всъщност беше управляващият монарх сред тях, след което те хубаво се посмиваха. Смехът идваше лесно. Главите на Жулиета и Лей-Чери звъняха като звънеца на вратата на евтин публичен дом, а Тили беше щастлива, че Принцесата се омъжва за човек, който може да си позволи сватбен подарък за триста милиона долара, макар че навикът на баща му да сърба овчи очи от върха на ятаган събуждаше у нея лоши предчувствия, отнасящи се до наследствеността.

След ранна вечеря те с нежелание се разделиха. Сватбата беше на зазоряване, а зазоряването имаше отвратителния навик да се появява преди закуска. Лей-Чери изпрати Тили и Жулиета по стълбите до лимузината, която щеше да ги откара до техния хотел. Преди да вмъкне своето туловище в колата, Тили предаде на Лей-Чери един плик. Той трябваше да съдържа писмо от Крал Макс, което обяснява защо не е дошъл на сватбата и изразява неговата любов към дъщеря му. Уви, Тили обърка посланията. По погрешка тя даде на Лей-Чери плик, съдържащ печатни материали за смъртта на Кълвача (други вестници бяха откраднали и раздули оригиналната статия на „Драмър“).

Когато се върна горе, Принцесата дълго въртя между пръстите си ножа за отваряне на писма. Той беше изработен от слонова кост. Дръжката му беше изсечена във формата на животно. Лей-Чери не можеше да определи точно какво животно. Не беше жаба. Не беше катерица, която тича, тича, тича в центъра на Земята. Вероятно беше някакво арабско животно. Лей-Чери направи с ножа за отваряне на писма това, за което беше замислен. Шрът, шът, шрът, шът. Като избутваше пред себе си мъничка къдрица от хартия, ножът за отваряне на писма направи своя неравен прорез. Лей-Чери бръкна и извади печатния тумор.

92

— Не знам защо продължавам — каза Принцесата. — Явно Нина Яблонски беше права като ме наричаше ревла.

Тя издуха носа си. Понякога жена, която си духа носа, може да звучи меко и трогателно като надуваемо конче, което издиша, пробито от морска мида.

— Глупавият червенокос копелдак не разбираше от любов толкова, колкото си мислех. Той дори не е разбирал от това как да бъдеш извън закона толкова, колкото си мислех. Довършен от някакъв тъп алжирски надзирател. Божичко! Но той беше истинско човешко същество. За Бога, Бърнард Мики Ренгл беше истински.

Как един човек може да бъде по-истински от другите? Ами, има хора, които се крият, а други — които търсят. Може би тези, които се крият — бягат от срещи, отбягват изненади, бранят своята собственост, пренебрегват фантазиите си, сдържат чувствата си, отбягват приключението с дъх на контрабанда — може би тези хора, хора, които не разговарят с дървеняци или ако са дървеняци, не разговарят с интелектуалци, хора, които се боят да не си изкалят обувките и да не си намокрят носовете, боят се да ядат това, за което копнеят, боят се да пият мексиканска вода, боят се да залагат рисковано, боят се да пътуват на стоп, да прекосяват неправилно улицата, да посещават евтини кабарета, да мечтаят, да се целуват, да левитират, мръднат, тропнат, скокнат или да лаят срещу Луната — може би тези хора са просто неистински и може би онзи тъп хуманист, който твърди обратното, трябва да види езика си как се пържи върху горещите котлони в Ада на Лъжците. Някои се крият, а други търсят, и търсенето, когато е безсмислено, невротично, отчаяно или малодушно, може да бъде един вид криене. Но има такива, които искат да знаят, не се страхуват да търсят и няма да подвият опашка, когато намерят — а дори и никога да не намерят, те пак ще са си прекарали добре, защото нищо, нито страшната истина, нито нейното отсъствие, няма да им отнеме и една честна глътка от сладкия земен газ.

— Може и да е бил побъркано копеле, но беше истинско побъркано копеле — каза Лей-Чери — и аз го обичах по-силно от всякога преди това… а и завинаги.

Тук тя отново се разплака.

Часовникът си играеше с полунощния час, а полунощният час си играеше с главата й, когато тя се намери в пирамидата. Нямаше разумна причина да бъде при пирамидата, освен че не можеше да заспи, не искаше да безпокои Жулиета или майка си и от прозореца си беше видяла шофьора на лимузината, който дремеше зад волана на алеята отпред. Тя искаше да каже: „Закарай ме в Алжир на гроба на Бърнард.“ Или: „Закарай ме на стадиона Хъски, време е за упражненията с момичетата от групата.“ Или: „Закарай ме на Хавай при Му и Луната.“ Но тя бе казала: „Към пирамидата“ и отчаяно се надяваше там да намери утеха.

В ясната пустинна нощ звездите бяха диви като пуканки. Луната като че ли вече беше залязла, но пирамидата бе осветена като на изложение. Тридесет-четиридесет работници все още работеха, нанасяха завършващи детайли, приготвяха временната дървена платформа за сутрешните церемонии. За щастие входът беше широко отворен — тя си бе забравила ключа. Тя тръгна по дългия коридор към централното помещение.

Към централното помещение бяха прикрепени една напълно съоръжена физическа лаборатория и няколко приятни кабинета, включително и един лично неин. Но централното помещение беше оставено голо. Цялото беше от обикновен камък. То бе мястото, където ставаше вълшебството, и в стремежа си да го направи колкото е възможно по-близко до това във Великата Пирамида, Лей-Чери не беше позволила там да се прекара дори електричество. Върху гранитните стени бяха прикрепени няколко бензинови лампи и това беше всичко. Лампите бяха антики — може би бяха осветявали пижамените купони на Клеопатра — и Лей-Чери бърникаше в продължение на пет минути, докато запали една от тях. Когато лампата най-накрая блесна, тя изпищя… нейният пламък разкри една фигура, която се спотайваше в помещението. Тя не беше сама.

93

В началото си помисли, че е някакъв работник. После светлината от лампата падна върху неговата яркочервена брада. Тя отново изпищя. Гръбнакът й трепна като жичките на тостер, но не защото й се хапваше ръжен хляб. Света Майко на Господ-Сюрпризатора! Това беше един от тях!

Какво бихте казали на аргонски пътешественик в пирамида в полунощ? Искаш ли един „Кемъл“, моряко?

Лей-Чери не казваше нищо. Тя беше загубила способността си да говори. Тя просто си стоеше, тостерът беше включен, опитваше се да реши дали да припадне или не, докато накрая Червената Брада разбра, че ако щеше да има някакъв разговор, то той трябваше пръв да търкулне топката, затова отвори уста, пълна с развалени зъби и каза:

— Здравей, стръв за дракони.

Тя припадна.

94

Събуди се с глава, облегната на една бомба. Той й беше направил възглавница от своето яке и не се беше постарал да извади от него динамита.

— Ти си мъртъв.

— Не съвсем.

— Не съвсем?

— Можеш да разчиташ на това.

Тя премигваше бързо и преглъщаше трудно.

— Ами тогава… грешка?

— Разбира се.

— Било е един от твоите хитри номера?

— Тц. Беше въпрос на късмет. Добър късмет за мен. И лош късмет за Бердфийдър.

— Кой? Бърнард не съм те виждала от две години и половина. Първо си мъртъв, после не си. За кого говориш? За какво говориш?

— Едно приятелче на име Пърди Бърдфийдър направи за мен нещо, което мислех, че е услуга. Очевидно сгреших, но това е друга история. Пърди Портфейла смяташе да се оттегли на френската Ривиера. Беше чул, че възможностите за работа там са добри. Аз му уредих среща с един барман на площад „Пайъниър“ — приятел, който се грижеше за личните ми документи. Сред четиринайсет различни паспорта Пърди избра този, в който беше моят официален псевдоним…

— Твоят официален псевдоним?

— Да. Така нареченият Бърнард М. Ренгл. Истинското ми име е Бебето. Не се смей. Чувствителен съм. Както и да е, на Бърдфийдър не му провървяло на Ривиерата. Той офейкал към Северна Африка, все така използвайки моя паспорт. И там много не му провървяло. Сигурно е много гадно да умреш в Алжир, макар че, предполагам, е за предпочитане пред Такома.

— Бърнард, какво правиш тук?

— В момента точно се чудя дали си доволна, или не си, че съм немъртъв.

Лей-Чери замаяна се изправи на крака. Тя практически беше висока колкото Бърнард и дълго го гледаше в очите.

— Веднъж на Хавай, преди дори да те познавам, помислих, че си арестуван, и по някаква причина в паника се втурнах към твоята лодка. Тази вечер помислих, че си мъртъв. И нямаше лодка, към която да се затичам.

Тя възнамеряваше да продължи, но ревлата в нея подаде солената си глава. Бърнард я прегърна. Тя го прегърна и те стояха така в продължение на… е, кой знае колко дълго време. Достатъчно, за да могат двамата евнуси, които бяха проследили Лей-Чери до пирамидата, да решат, че заради това, което става, си струва да се прекъсне ергенското парти на А’бен Физел.

— Какво правиш тук, Бърнард?

— Нещо сантиментално и драматично. Имам такива склонности.

— Дошъл си да ме спасиш, така ли? Да откачиш стръвта за дракони от кукичката?

— Дойдох да правя бум-бум.

— Господи! Трябваше да се досетя. Тук? Защо точно Тук?

Тя излезе от прегръдката му.

— За да нащърбя тази купчина камъни ще ми е нужна ядрена бомба. Отбих се тук, за да хапна нещо сладичко — той посочи многоетажната сватбена торта, която стоеше на една маса в далечния край на помещението — докато чакам да се разчисти хоризонта, за да мога да се кача на върха. Него щях да взривя.

— Защо, за Бога?

— Сватбен подарък. Няма друго нещо, което можех да ти дам и от което Физел да не притежава шест броя. Бум-бум. Щеше ли да познаеш, че съм аз?

— Естествено. Имаш дарбата да взривяваш не това, което трябва.

— Ох. Това беше болезнено. Но виж, пирамидата върху доларовата банкнота е с вдигнат връх. Това е традиция. Или неизбежна поличба. В такъв случай, какво искаш да кажеш с „не това, което трябва“?

— Освен че е невероятно красива, тази купчина камъни, както ти я наричаш, е най-важният строеж, издиган на тази планета от хиляди години. Поне ти трябва да разбираш това.

— От къде на къде?

— Ти беше сам с пакета „Кемъл“. Не разбра ли посланието?

— Кое послание? Бях посъветван да не търся премии или купони и че пушенето е опасно за моето здраве.

— Имам предвид едно друго послание.

— Което е…?

— Ако не знаеш — а аз не съм убедена, че не знаеш — сега нямам време да ти разказвам.

— Така е. Наближава нула часът. Лей-Чери, не мога да повярвам, че се омъжваш за човек с черна коса.

— Косата няма нищо общо с това. Но докато сме на темата, не ми харесва брадата ти. С нея приличаш на Джак Изкормвача.

— Джак никога не си е пускал брада. Да не би да си враждебно настроена, защото щях да махна върха на твоята пирамида?

— Затова. И твоята бележка.

— А-а, бележката. Признавам, че тази бележка беше празни приказки без действие. Звучеше далеч по-остро, отколкото възнамерявах. Раздразни ме цялата тази публичност, намирисваше на стария синдром „Спасете света“, но не исках да звучи студено…

— Лаене срещу Луната?

— Че какво му е на това?

— Това ли беше за теб нашата любов?

— Това е всяка любов. Любовта не е клавесинен концерт в аристократическа стая за рисуване. И тя със сигурност не е социална осигуровка, ирландската лотария или дискотека на ролкови кънки. Любовта е лична и примитивна, освен това е малко плашлива и застрашителна. Сещам се за картата „Луна“ в тестето карти „Тарот“: някакво странно огромно раковидно с блестяща черупка и тракащи щипки се измъква от някаква вода, а в същото време диви кучета лаят към изцъклената Луна. Някъде под сърцата и цветята любовта е също толкова умопомрачителна. Опитите да се разруши, да се изпипа, да се преоблекат раците като гълъби и да се накарат да пеят сопрано винаги завършват с малко кръв. Всичко се превръща в пародия. Има много хубави звуци, описващи „харесвам“, но „обичам“ е по-близо до лаенето. И все пак съжалявам за бележката. Написах ти друга, по-мека, но докато намеря куриер, ти вече беше напуснала Сиатъл в галоп, върху първата камила на султана. Може би нямах право да те виня… но имах право да страдам.

Лей-Чери се върна в прегръдката му. Той беше седял с разтворени ръце като мечка във витрината на магазин за препарирани животни. Те отново дълго се притискаха, здраво се държаха един за друг, а не знаеха точно защо. Точно в тази позиция през рамото на Бърнард тя видя А’бен Физел на входа на помещението. Усети как в нея трепнаха някои основни нервни връзки, но преди да успее да възпроизведе реакция в който и да било от своите мускули, Физел тръшна вратата. Тя задържа дъха си и се напрегна да чуе дали ключът ще се завърти в бравата.

Завъртя се.

96

— Поне няма веднага да умрем от глад и жажда — каза Бърнард. Той беше отворил бутилка шампанско и се насочваше към сватбената торта.

— Недей — изстреля Принцесата. Тя дръпна ръката му от средното парче.

— Извинявай. Предположих, че приемът е отменен.

Той махна шампанското.

— Разбира се, че е отменен. Разбира се. Глупаво беше от моя страна. Давай, изяж колкото можеш от тортата. Ето.

Тя откъсна една буца, от която покапа глазура и я поднесе към Бърнард. Белтъкът, който се процеждаше между пръстите й, му припомни как едно време в планината бандата на Кълвача беше играла на снежни топки, само и само да си раздвижат кръвта.

— Ами, благодаря, мен ме боли зъб. Но не се безпокой. Ще ми го извадят сутринта.

— Шампанско?

Преди да му предложи, Лей-Чери удари една глътка от бутилката. По назалните й отвори се спуснаха толкова много мехурчета, че тя едва дишаше. Почувства се, сякаш беше вечерната телевизия в събота и в носа й имаше оркестър.

— Шампанското било открито от един католически монах — каза Бърнард. — Гаврътнал мъничко и изскочил от килията си с викове: „Аз пия звездички! Аз пия звездички!“ Текилата била измислена от група мрачни индианци. За човешката саможертва и пирамидите. Някъде между шампанското и текилата се намира тайната история на Мексико така, както някъде между говеждия вагон и „Хоустес Туинкийс“ е тайната история на Америка. А, не си ли в настроение за епиграми?

— Бърнард, загазихме ли?

— Ти ще кажеш. Аз не съм запознат с обичаите на господина. За колко време му минава ядът?

— Скоро ще трябва да ни пусне. Ще трябва да го направи. Майка ми е в града. Жулиета също. Пресата е из целия дворец. Ще трябва да ни пусне преди зазоряване.

— В такъв случай, скъпа моя, още шампанско. Между другото, тортата е вкусна. Чувствам се празнично. Колко неуместно настроение.

Лей-Чери успя да възпроизведе кратък смях.

— И аз самата се чувствам странно окрилена. Идиотско е. Всичко, за което бях мечтала и работила, на което бях разчитала, се разбива на парчета, а аз съм щастлива. Освен това замръзвам.

Тя беше облечена с дънки и зелена памучна блузка без ръкави. Бърнард я загърна със своето черно рипсено яке. Пръчките динамит се блъскаха в гърдите й. Тя продължаваше да трепери, затова той издърпа изпод тортата везаната покривка и двамата се сгушиха под нея като двойка под чаршаф на игрите между Харвард и Принстън.

— В централното помещение на Великата Пирамида постоянната температура е осемнайсет градуса — каза тя. — Исках да постигна същите условия тук. Осемнайсет градуса е доста далеч от Мауи.

— След като имаме да убиваме толкова време, защо не ми разкажеш за тази пирамида? Защо е толкова важна и какво е трябвало да разбера за нея от моите цигари?

— Малко е късничко, глупчо — каза тя. Но тъй като шампанското беше толкова звездно, а тортата толкова снежна, и тъй като беше невъзможно да различиш Харвард от Принстън на светлината на клеопатриния фенер, тя започна да му разказва. Цялата история.

Междувременно из разбития й апартамент щъкаха полицаи, а А’бен Физел усърдно разпространяваше слуха, че неговата бъдеща булка е била отвлечена от ционистки терористи.

97

Ако кажем отвлечена от френско шампанско, ще сме по-близо до истината. Шампанското ги беше хванало и двамата, а още нямаше ни следа от бележка за откупа.

— Пишкам звездички! — квичеше Принцесата.

От джоба на ризата си Бърнард извади пакет „Кемъл“. Той започна да имитира с него движенията на НЛО, като издаваше бипкави звуци от трети вид.

Лей-Чери се върна.

— Имам звездички по обувките — оплака се тя.

Бърнард я боцна с пакета.

— Това ли е твоят отговор на теорията ми?

— Спомняш ли си двойката от Аргон? Натъкнах се на тях миналия месец на селския пазар на булевард „Холивуд“. Нина Яблонски написа филмов сценарий, основан на моя живот, и го пробутваше на Джейн Фонда и Илейн Латурел. „Млад бомбаджия прави страшен купон“. Отидох в Лос Анджелис да спра това и там ги срещнах. Купуваха си пиня колада. Дали това не поставя под съмнение твоята теория?

— Незначителна пречка. Какво ще кажеш за това, което видяхме от „Хай Джинкс“? Това не беше пиня колада.

— Видяхме, каквото видяхме. В хавайското небе и на селския пазар. Тревожиш ме, когато говориш за НЛО, защото подозирам, че търсиш спасение от тях. Това, което ми харесва в летящите чинии, е, че не можем със сигурност да знаем дали ще ни спасят или ще ни удавят. Или нито едно от двете. Или и двете. Те изглежда действат с чувство за хумор. Обичам да си ги представям като космически хора извън закона. Обичам да си представям, че могат да излитат от селския пазар също толкова лесно, колкото от Халеакала или Аргон. Мама му, това е вкусно.

— Отворил си още една бутилка? Бърнард!

— Йъм!

— Ами, тогава… какво ще кажеш за пакета „Кемъл“

— Какво ще кажеш за машината за разфасоване на месо „Адолф“? Тя също е открита врата към приключенията, ако знаеш как да погледнеш през нея.

— Да… ще трябва да зарежа това. Да! Това е!

Тя плесна с ръце.

— Ти си намерила ключа към мъдростта в пакета „Кемъл“. Той положително е един от най-необикновените сред нашите свещени предмети. Но има и много други. Лично аз намирам, че кухненският кибрит е много богат на символика, а гелът за коса „Динити-Ду“ е открита покана да участваш в късносанскритските проявления на божественото. Но в „Кемъл“ има нещо друго и то е неговата прямота. Искам да кажа, че то си е написано. ИЗБОР. Ако човек търси едничка истина, според която да живее, ето я. ИЗБОР. Да се откажем безучастно да приемаме това, което ни дават обществото или природата, а сами да избираме. ИЗБОР. Това е разликата между правотата и смисъла, между един живот, истински изживян, и някаква мижава сянка върху стената на офиса.

Тя импулсивно го целуна.

— Знаех си, че ще ме разбереш. Момче, къде си бил през целия ми живот?

Бърнард й подаде бутилката. Той започна да пее:

Двайсет жаби тръгнали на училище,

Давайте, Тексас Рейнджърс.

Край едно мочурище,

Давайте, Тексас Рейнджърс.

Там се научили да работят и играят,

Давайте, Тексас Рейнджърс.

И да пият бира „Лоун Стар“ по цял ден,

Ха-ха, Тексас Рейнджърс.

— Бърнард, нещо не ми се пее.

— Пее ти се.

Реката се простира студена и зелена.

Реката се простира студена и зелена.

Едно по едно листата падат.

А реката се простира студена и зелена.

Странно, реките винаги събуждат в нас балади. Не като ония глупости в „Е. Е. Къмингс“.

— Бърнард, искам да кажа още нещо.

— Давай.

— Ти явно искаш да кажеш, че идеите, които развих на таванчето, са присъщи на пакета „Кемъл“, че техният произход не е непременно аргонски.

— Може би пакетът „Кемъл“ е Аргон. В къщата на баща ми има много мансарди. Чаткаш ли? Аз съм човек извън закона, а не философ, но поне едно знам: във всичко има смисъл, всички неща са свързани и доброто шампанско си струва.

Бърнард отново започна да пее. Лей-Чери плахо се присъедини към него. Между два стиха те отвориха още една бутилка. Изхвърчането на тапата проехтя из огромното каменно помещение. Сред трите милиарда хора на Земята само Бърнард и Лей-Чери чуха изхвърчането на тапата и ехото от него. Само Бърнард и Лей-Чери се унесоха под покривката.

98

Докато спяха, лампата догоря. Събудиха се в такава гъста тъмнина, която би събудила страха от смъртта и у най-черния катран. Бърнард драсна клечка, а Лей-Чери се вкопчи в ръката му.

— И ти ли си мислиш това, което аз си мисля? — попита тя.

— Едва ли. Аз си мислех за произхода на думата тиквичка. Такава готина дума. Някак закръглена, добронамерена… и секси като дъщерята на някой фермер. Идеална. Чудя се кой ли се е сетил за тази дума. Сигурно е бил някой стар поет, седнал в поле с тикви в древна Гърция. Или пътуващ търговец от Вавилон?

— Бърнард! Престани! Изминаха вече часове. Сигурна съм, че зората отдавна е дошла.

— В бар като този човек никога не би могъл да разбере. Чакай. Дай да запаля една лампа.

Той успя да възпламени един от античните фенери.

— Щом като досега не ни е пуснал… Бърнард! Това не е временна неприятност. Той е решил да ни остави тук.

— Страхувам се, че си права. Той няма как да ни пусне сега, без да се получи доста конфузно положение. Ако е като повечето мъже, той по-скоро би станал убиец, отколкото глупак.

Известно време Лей-Чери не продума. После внезапно се засмя.

— Но всичко е наред, нали?

Тя го озари с усмивка, достатъчно широка, за да доставиш през нея неделния брой на вестник „Ню Йорк Таймс“.

— В теб ли е динамитът?

— Скъпичка, тук той няма да свърши голяма работа.

Усмивката й се затвори. Сърцето се обади в „Ню Йорк Таймс“ и прекрати абонамента.

— Какво… какво… искаш да кажеш?

— Преди три години в Хавай се опитах да ти обясня за динамита. Бомбата не може да разрешава всякакви проблеми. Динамитът е въпрос, а не отговор. Може да попречи на нещата да се втвърдят, да ти остави шансове. Понякога самото повдигане на въпроса е достатъчно, за да се възстанови животът, достатъчно, за да се обърне разполагането, което идва в резултат на безразличието. Но за нас тука динамитът е безполезен. Разбира се, че можем да взривим вратата, но няма къде да се прикрием. Експлозията ще ни убие.

Лей-Чери се разплака. (За една красива принцеса тя наистина беше проляла твърде много сълзи през живота си.) Бърнард силно я прегърна. Пръстите му пробягаха като лисици през горския пожар на нейната коса.

— Всъщност — каза той — обзалагам се, че тиквичка е американска дума. Просто ми звучи американски. Като домашен карнавал на сладкия, тъпичък, добре охранен оптимизъм. Представям си момиче от групата на мажоретките в Мидуест, което го изчукват на задната седалка на един Шевролет след мразовит вечерен мач в петък. Разбираш ли какво имам предвид? Американска Тиквичка.

99

Отвън се плетеше мрежа за лов на птици. Поради политическия климат в Средния Изток в последната четвърт на двадесети век всички, включително и Жулиета, налапаха въдицата на А’бен Физел за ционисткото похищение. Полицията от няколко държави и отряди от дузина армии търсеха Принцеса Лей-Чери. Евреи и араби с еднакво усърдие я търсеха и в дружните си усилия постигнаха някакво мирно сътрудничество, което рядко преди това бяха постигали.

Вътре ситуацията доста наподобяваше остров Макнийл или таванчето. Бърнард и Лей-Чери бяха в далеч по-добри условия от повечето затворници. Имаха си дори пакет „Кемъл“, който да им прави компания. Е, нямаше кой да внася табли с вечеря и гърнета, но силата на пирамидата запазваше тортата в прясно състояние, тя си имаше свое отходно ъгълче, той си имаше негово. С течение на дните те си определяха все по-малки дажби торта и шампанско и все пак изглеждаше, сякаш имаха безкрайни запаси.

— Най-много ми липсва Луната — каза Лей-Чери.

Човекът извън закона каза, че и на него му липсва.

Тактично се отбягваше въпроса какво ще правят, когато се освободят, и дали ще го правят заедно. Лей-Чери очевидно беше отписана. Тя трябваше да се готви да изостави своята пирамида толкова далеч зад гърба си, колкото и годеника, който я беше построил. И въпреки някои гъделичкащи спомени за неговото дълго, хлъзгаво нещо, за интригуващата му извивка и виолетова корона, на Земята като че ли не съществуваше достатъчно далечно място.

Тя можеше да навести Жулиета и да хвърли един поглед на своето родословие. (Бърнард също имаше официална покана да посети двореца на Жулиета.) След това тя вероятно щеше да се завърне в Америка. Бърнард, без съмнение, щеше да се завърне. Но що се отнася до живот заедно, е, Бърнард можеше да си затвори очите пред нейния арабски партньор в леглото, но не би могъл да забрави нейното предразположение към правене на добро и към групово мислене, а от своя страна Лей-Чери бе изпаднала в подозрения, че в последната четвърт на двадесети век Купидон беше прекалено замаян, побъркан и изцяло низвергнат, та да може да се задържи на едно място и да си довърши работата.

— Има три изгубени континента — скърбеше тя. — Единият сме ние, влюбените.

100

От невидимия биогенератор на пирамидата те черпеха огромна енергия, която използваха за безкрайни разговори и за да потискат сексуалните си желания. Между тях се установи негласно споразумение, че след като бъдещето на техните взаимоотношения подлежеше на преоценка, то те няма да отхапят и парченце от нещо, което впоследствие можеше да се окаже секс-полуфабрикат. От време на време си разменяха по една целувка и се шпионираха, докато ходеха в съответните си ъгли да пишкат, но иначе се държаха така, сякаш тя е отгледана във Върджин Мери, Джорджия, а неговият афтършейв е „Ноу Май Моулстар“. Те най-вече разговаряха.

— Лей-Чери, ти за малко щеше да се омъжиш за този мъж. А дори не си го познавала достатъчно добре, за да предвидиш лошото държание, което той демонстрира в момента.

Тя размисли.

— Е… той наистина веднъж каза нещо странничко. Беше пил и се хвалеше колко могъщи са той и неговото семейство. Каза, че те са насадили Съединените Щати върху петролен варел. Каза, че ако Америка влезе във война с когото и да било — например Русия — той и неговият народ можели да определят изхода. Каза, че когато си пожелаят, могат да прекратят доставките на петрол за Америка и че това щял да бъде краят на нашата страна. Ако арабите си наумят да си задържат петрола, ние не бихме могли да устоим на едно чуждо нахлуване. Мислиш ли, че това е възможно?

— Да, сигурно е възможно.

— Това не те ли притеснява?

— По дяволите, не. Това не ме притеснява. Във всеки случай, не повече от който и да било аспект на политиката и икономиката.

— Ти си заравяш главата в пясъка. Ако Русия превземе Америка, това ще бъде ужасно.

— В много отношения ще бъде. На Земята няма хора, които да са дори наполовина скучни колкото комунистите, а славяните извадиха неприятен късмет. Комунизмът е висшият пример за това как политическият идеализъм може да превърне човешките същества в андроиди. Убеден съм, че светът ще помръкне, ако тези роботи някога успеят да се докопат до нашето копче. Но не е нужно да напускам дома си, за да си прекарвам весело. Пак бих намерил начини за рок енд рол.

— Егоистично. Лекомислено. Незря…

— Чакай. Задръж малко. Искам да кажа, че всяко тоталитарно общество, колкото и да е строго, си е имало свой ъндърграунд. Всъщност два ъндърграунда. Единият е ъндърграундът на политическата съпротива, а другият е този, зает със запазването на красотата и радостта, или, иначе казано, запазването на човешкия дух. Нека ти разкажа една история. През четирийсетте години, в окупирания от нацистите Париж, един човек на изкуството на име Марсел Карне направил филм. Той го заснел на улицата на крадците — старата парижка улица на театрите, където едновременно имало от всичко: от представления на Шекспир, до циркове с бълхи, от големи опери, до момичешки спектакълчета. Филмът на Карне бил исторически и изисквал стотици костюми от деветнайсети век. Били нужни коне и карети, жонгльори и акробати. Филмът се оказал дълъг повече от три часа. И Карне го създал точно под носовете на нацистите. Този филм е тричасово утвърждаване на живота и изследване на странния и понякога разрушителен магнетизъм на любовта. Романтичен? О, мила, той е толкова романтичен, че може да накара рекламен плакат да въздъхне и сонет да се изчерви. Но напълно безкомпромисен. Той е празненство на човешкия дух във всичките му глуповати, нежни и гротескни премени. И го направил насред нацистката окупация, заснел тази красота в утробата на звяра. Нарекъл го Les enfants du paradise. — Децата на рая — и четиридесет години по-късно той все така трогва публиката по света. Не искам да отнемам от заслугите на френската Съпротива. Нейните смели нападения и саботажи подкопаваха германците и помогнаха за тяхното сриване. Но в много отношения филмът на Марсел, неговите „Деца на рая“, бил по-важен от въоръжената съпротива. Хората от Съпротивата вероятно са спасили кожата на Париж, Карне е запазил неговата душа.

Лей-Чери стисна ръката на Бърнард толкова силно, че луничките се оцветиха. Луничките си събраха багажа и се насочиха към върховете на пръстите. Те бяха готови да напуснат кораба.

— Някой ден трябва да ме заведеш да видя този филм. Обещаваш ли?

— Обещавам, Лей-Чери. Ще намерим начин да го видим, независимо от всичко, което правят политиците и генералите. Не може да ни спре нито комунистическият тоталитаризъм, нито капиталистическата инфлация. Ако билетите струват по хиляда долара единия, ще платим, без да ни мигне окото. А ако нямаме достатъчно пари, ще се промъкнем гратис. След това ще хапнем „Хоустес Туинкийс“ и ще изпием кана вино. А ако бисквитите и виното са прекалено скъпи, ще засеем зърно и грозде и сами ще си направим. А ако конфискуват нашата малка лозница и нашето парцелче „Туинки“, тогава ще откраднем това, което ни е нужно от онези, които го имат в излишък. Ех, Лей-Чери, животът е прекалено кратък, за да позволяваме на онези тъжни, болни андроиди, които контролират законите и икономиката, да ни лишават от неговите радости. И те няма да ни лишат. Дори в тоталитаризма. Дори в една пирамида.

С тези думи той отвори последната останала бутилка шампанско и погълна количество, равняващо се на четири пъти неговата дневна дажба. После я подаде на Лей-Чери и тя направи същото.

— Йъм — каза той.

Тя очевидно беше на същото мнение.

101

През следващите два дни Бърнард въобще не пи шампанско, а Лей-Чери сръбваше, колкото да си накваси устните. И въпреки това, оставаше малко…

От тортата, тортата, чиито снежни етажи преди изглеждаха неизчерпаеми като природни ресурси, сега бяха останали само трохи. Трохи и пречупено захарно крилце от едно сладко ангелче.

На всичкото отгоре свърши бензинът във всички лампи, освен в една. Те ограничиха светлината на един-два часа дневно и прекарваха повечето време в тъмнината.

Беше изминал месец — макар че те нямаше как да разберат — и той започваше да им се отразява. Те рядко споменаваха вероятността да умрат, но тя беше в очите им, когато лампата блещукаше, беше в начина, по който се взираха в топящите се храна и течности.

Те не можаха да разберат защо никой не е дошъл да ги освободи. Дебелите гранитни стени не им позволяваха да чуят работниците, които се тълпяха върху пирамидата с бояджийски пистолети. А’бен Физел я боядисваше в черно. Никой повече нямаше да бъде допуснат до пирамидата, постанови Физел. Тя беше затворена завинаги, като мемориал на неговата възлюбена.

Само веднъж Лей-Чери си позволи да каже:

— Ако след много години ни открият тук, ние ще изглеждаме също така, както днес. Нашите тела ще бъдат идеално запазени, благодарение на силата на пирамидата.

— Това е добре — каза Бърнард. — Красота като моята заслужава да надживее времето. Искам децата на бъдещето да имат възможността да зърнат моите зъби.

— Каква ирония на съдбата — всичко започва и свършва с пирамидите. Искам да кажа, че нямаше да сме затворени в това нещо, ако не беше пакетът „Кемъл“. И, разбира се, твоята луда история за Червените Бради от Аргон. Сигурно нещата идват по-далеч от „Кемъл“-а. Идват от нашите червени коси.

— Които благодарение на Бог ще бъдат идеално запазени.

— Да, разбира се. И все пак, каква ирония. Исках да разреша загадката на пирамидите и ето сега съм заключена в една пирамида, може би ще умра в нея и повече от всякога съм далеч от отговора.

— Това ли е всичко, което си искала? Да разбереш смисъла на пирамидите?

— Какво искаш да кажеш с това „всичко, което съм искала“? Това е много. Ти, предполагам, знаеш смисъла на пирамидите?

— Знам го.

Тя почти му повярва.

— Тогава би ли ме просветил? Как така си разбрал смисъла, след като толкова други са се провалили?

— Много просто. Това е, защото други — като самата теб — са гледали на пирамидите с погрешен поглед.

— С погрешен поглед?

— Ъхъ. Ти си гледала на пирамидата като на завършен продукт, на цялост, на самото нещо. Но пирамидата е просто частта от нещото и то неговата основа. Пирамидите са пиедестали, мила. Една пирамида е просто основа, върху която стои нещо друго.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Ами, Господи, Бърнард. Какво стои върху пирамидите?

— Души. Души като теб и мен. И сега ние ще стоим върху тях. Пирамидата е дъното, а върхът сме ние. Всички ние, които сме достатъчно луди, достатъчно смели и достатъчно влюбени. Пирамидите са били строени за пиедестали, върху които душите на истински живите и истински влюбените да могат да застават и да лаят към Луната. И аз вярвам, че нашите души, твоята и моята, завинаги ще бъдат заедно върху пирамидите.

Тя го намери в тъмнината и го прегърна така, че капитанът на неговите лунички за втори път задейства алармата за качване в спасителните лодки. (Прилуняване в спасителните лодки?) Той също я прегърна. Устните им се докоснаха и ги изненадаха с количеството сокове, които отделиха. След малко лицата им вече не бяха достатъчно просторни, за да поберат целувките им, а устните свободно кръстосваха влажните им тела. Той се мушна в нея с ясно доловим плясък и така както бяха отслабнали, те се любиха бавно и сладко в продължение на повече от час.

След това той заспа върху камъните, завит с покривката. Когато започна тихичко да хърка, тя се измъкна и приготви динамита.

102

„Краставите магарета през девет баира се надушват“ — помисли си Лей-Чери. — „Сега аз съм бомбаджията“. Тя беше свързала фитилите — нелека работа в тъмнината — и облегнала пръчките динамит на вратата. „Сега аз съм Кълвача.“

Тя драсна една от неговите последни кибритени клечки и я доближи до върха на фитила. Когато той започна да съска, хвърли кибритената кутия и опипом бързо се върна при Бърнард. Беше обърнала на една страна официалната маса, масата, която бе носила тортата и шампанското. Тя образуваше крехка барикада по протежение на спящото тяло на Бърнард. Прекрачи масата и се наведе над него. Той лежеше по гръб. С всичка сила тя притисна своето голо тяло върху неговото, за да го покрие, да го предпази. Лицето й покри неговото, ръцете й обгърнаха главата му. В първия момент той си помисли, че тя иска още секс, и в отговор промърмори нещо в знак на щастлив протест. Тъй като натискът, който тя упражняваше, започна да го безпокои, той направи опит да освободи главата си.

— Лей-Чери, не мога да дишам — каза той. Гласът му беше приглушен. Тя го притисна по-силно.

— Ти си по-добре устроен за този свят — каза тя. — Аз непрекъснато се опитвам да го променя. Ти знаеш как да живееш в него.

Това напълно го разсъни. Той усети миризмата, а после чу и съскането на фитила. Той осъзна какво е направила. Той бе замислил същото. Само че бе решил да си даде още един ден, още една възможност да се люби с нея. Тя го бе изпреварила! Тя жертваше себе си, за да спаси него. Принцесата като герой.

— Най-после открих начин да задържа любовта — каза тя.

Той се напрегна да се превърти, да размени местата, но тя беше заклещила краката си и той не можеше да я обърне.

Той започна да изпомпва адреналин по-бързо, отколкото който и да било кладенец на Физел изпомпва петрол, насъбра всеки волт и карат сила останали в него и с разкъсващи се мускули, обтегнати сухожилия и искри между стържещите зъби бавно започна да се изправя. Почти беше успял, когато Лей-Чери, все така здраво вкопчена, се присегна между краката му и го сграбчи за топките. Стисна ги толкова зверски, че той едва не изгуби съзнание. През главния вход нахлу болката, а силата се измъкна през задния. Те се срутиха заедно. Галактики и плюшени мечета прелитаха край тях, докато падаха, жабоци скачаха от звезда на звезда, Луната танцуваше фанданго, те видяха Макс и Дюд, Тили и Катлийн, А’бен и Ралф Нейдър, пламтящи къпини, лукови глави от чисто злато и музикалните планински върхове на Му.

Те се приземиха върху пакета „Кемъл“ с болезнено тупване.

— Йъм — настоятелно прошепна тя в брадата му. Тогава бомбата избухна.

103

Луната няма нищо общо с това. Тя е просто един предмет. Луната няма за цел да разплисква нещата — в басейна на всеки океан, в матката на всяка жена, в бурканчето мастило на всеки поет, в кофата на всеки луд.

„Тя е просто хартиена Луна (която плува над картонено море)“. Луната няма нищо общо с това, че най-добрите играчки са направени от хартия. А най-добрите метафори са направени от сирене.

Казват, че изгубените предмети отиват на Луната. Виновна ли е сирената за това, че морякът харесва нейната песен?

Луната няма нищо общо с това. Тя е само един дебел, тъп предмет, небесната тиквичка. Честно казано, Луната е голяма глупост. Изгоряла шлака с цвят на помия; изсъхнала сива бисквита, покрита с белези. Всеки свободен камък в нашата Слънчева система я е боцвал. Тя е била засипвана с камъни, изгаряна, пробождана и измъчвана. Ако влюбените са избрали тази съсипана развалина, тази изтерзана топка прах, това разровено и изпъпчено парче безплодна земя за хранилище на своите мечти, Луната няма нищо общо с това.

Почитателите на Слънцето обичат да подчертават, че Луната просто отразява слънчевата светлина. Да, Луната е огледало. Тя няма нищо общо с това. Луната е първичното огледало, първото, което е отказало да изкриви ИЗБОРА. Предметите не са способни да мислят. Те си служат с други подходи. Но ние, човешките същества, използваме предметите, за да мислим с тях. А когато се стигне до Луната, ти си свободен да мислиш, както си избереш.

Ако Луната висеше над Форд Къпина като поличба, като евтин литературен способ, тя нямаше нищо общо с това. Луната просто си висеше. Бърнард Мики Ренгл и Принцеса Лей-Чери летяха към нея с такси.

104

Бърнард пръв дойде в съзнание. Той се събуди в арабска клиника, която се отличаваше с дюшеци от козя кожа и стени, зелени като сополи. Трябваше му час, за да разбере защо гъмжащите наоколо мухи не жужат. Отговорът му бе подсказан, когато полицаите започнаха да го разпитват с помощта на тетрадка. Той беше глух.

Естествено, те бяха убедени, че той е похитителят. Те го питаха дали мотивите му са били политически или сексуални. В тетрадката той написа: „Зачукайте си го в търкулнат петролен варел. Зачукайте си го в Корана.“

Полицаите се спогледаха и кимнаха.

— Пилитически и сексуални — казаха те.

Единствената му мисъл беше как да избяга. Най-напред той трябваше да разбере какво са направили с трупа на Лей-Чери. Смяташе да занесе праха й на Хаваите. Щеше да построи пясъчен замък във формата на пирамида на плажа, в близост до Лахайна. Щеше да поръси нейния прах върху пирамидата и да гледа как вълните идват и го отнасят към Му.

Съзнанието му беше привързано към тази мрачна гледка така, както краката му бяха привързани към леглото. На третия ден му свалиха оковите от краката. Съзнанието му остана оковано.

— Тя казва, ти невинен — написа полицаят.

Бърнард подскочи.

— Значи тя е жива! — каза той. Не можа да се чуе как го казва.

Те кимнаха. Поведоха го по коридора към нейната стая.

Две трети от косата й беше опърлена до корен. Дясната й буза беше разкъсана като тази на Луната. Но тя беше будна и се усмихваше.

Той посочи ушите си. Тя посочи своите. Тя също беше глуха.

Тя взе тетрадката.

„Здрасти, стръв за дракони“ — написа тя.

105

Не искаха да ги пуснат от клиниката. А’бен Физел беше наредил да бъдат задържани. А’бен бързаше към родината след бизнес пътуване в Америка. И двамата разбираха какво може да означава неговото завръщане.

Жулиета пристигна преди А’бен. Придружаваше я нейният министър-председател — брадат гигант с колан-патрондаш. Плюс двайсет и пет бунтовни командоси. Кралица Жулиета посъветва Ихай Физел да предаде младата двойка. Тя заплаши с международен скандал. Старият султан разбра нейната мисъл. Той неведнъж беше предупреждавал сина си, че червенокосите не носят нищо друго, освен неприятности.

— Веднага ги изведете от тук — каза той на Жулиета. — Аз ще се оправя с моето момче. Шалом.

Те се възстановяваха в двореца на Жулиета. Оздравяването им вървеше гладко, с изключение на тъпанчетата.

На едно бюро в тяхната стая (Кралица Ж. не беше пуританка) Бърнард пишеше писмо на Лей-Чери. Тя нетърпеливо го четеше през рамото му.

Той описваше един сън. Или видение. Той пишеше, че когато той и Лей-Чери са паднали на пода, точно преди взрива, той получил усещането, че са паднали в пакета „Кемъл“.

„През цялото време, докато бях в безсъзнание“, пишеше той, „аз сънувах — мисля, че сънувах — че сме избягали през пакета «Кемъл». Че сме влезли в него, хванали сме камилата и сме я яхнали към оазиса…“

Тя взе тетрадката от ръцете му. „Трябваше да яздим бързо“ — написа тя — „защото бяхме голи, а слънцето напичаше. Червенокосите изгарят лесно“.

Бърнард си възвърна хартията и писалката. „Да“ — написа той — „точно така. Тогава стигнахме до оазиса, където се отморихме край извора в сянката на палмите.“

Лей-Чери отново изтръгна тетрадката. „Във вирчето имаше жабок. И ние се чудехме как една жаба се е озовала в средата на пустинята.“

Бърнард сграбчи тетрадката. „Откъде знаеш това?“

Беше неин ред. „Ядохме пресни фурми. Ти направи една смешна забележка за това, че фурмите били разхлабващи. Минаха някакви бедуини и ни дадоха старо камилско покривало. Едно покривало за двамата. Увихме се в него…“

„То беше светлокафяво“ — написа Бърнард. Беше толкова възбуден, че писалката трепереше.

„С няколко сини ивици“.

„Откъде знаеш това?“

„И аз сънувах същото. Изглеждаше по-истинско от сън. Видение? Или…“

„На здрачаване се любихме.“

„В началото ти смучеше пръстите на краката ми.“

„Пръстите ти са страхотни. И тогава дойде резултатът от фурмите.“

Принцесата се засмя. „Ти се чудеше дали в пирамидата има мъжка тоалетна.“

„Решихме да избягваме пирамидите. Освен като пиедестали. Спяхме край вирчето. Откъде знаеш това? Откъде знаем това? Как е възможно и двамата да сме сънували абсолютно еднакъв сън?“

„А дали е било сън?“

Когато Жулиета влезе, те се взираха един в друг в мълчаливо объркване и лекичко потреперваха. Едва ли имаше смисъл да чука преди това. Жулиета носеше съобщение от Тили. Новини за Макс. Изчезването и възкресението на дъщеря му се бяха оказали непосилен психологически товар за Краля. Клапата му беше сдала багажа. „Сигурна съм це скоро сте си допре“ — му беше казала Тили, когато той паднал. „Залагам две към пет, че няма да се оправя“ — отговорил Макс. И спечелил.

За известно време Бърнард и Лей-Чери забравиха за пакета „Кемъл“ и за това дали той ги е предпазил от смъртта в момента на експлозията.

Те имаха пред себе си цялата последна четвърт на двадесети век, че може би и повече, за да си блъскат черупките по този въпрос.

106

Крал Макс беше погребан в Рино. Далеч от къпини. Бърнард и Лей-Чери присъстваха на погребението. След това те качиха Тили на самолет за Европа. Жулиета я беше назначила за управител на Националната опера.

— Сега сте бъда рапотесто момице — каза Тили. — О-о, спагети-о.

Бърнард и Лей-Чери отлетяха към Сиатъл. Когато пристигнаха в къщата на Фьорстенберг-Баркалона, те откриха, че тя е погълната от къпиновите храсти. Чък, който още живееше над гаража, беше проправил тунел до главния вход. Чък се промушваше между бодлите, за да гледа мачове на стария Магнавокс на Макс. Таксиметровият шофьор предложи на Бърнард и Лей-Чери да ги закара в хотел. Те отказаха. Те влязоха в тунела под лунна светлина.

Те устроиха своя живот в къщата. Сред бодлите и къпините. Излизаха рядко, освен когато ходеха на пазар. Обичаха супермаркетите. Аптеките. Зеленчуковите сергии. Магазините за цигари. „Вал-у-Мартс“. „Мийт-о-рамас“. Семейните центрове за обувки. Магазинчето за ядки и сладкиши на Бъди Скуиръл. Щандовете за електрически уреди.

Накъдето и да се обърнеха, ставаше нещо важно.

Те се любеха по всяко време и във всяко кътче на къщата. Понякога на Чък му се налагаше да ги прескача, за да стигне до телевизора.

Но тъй като бяха придобили усет към самотата, те прекарваха цели дни сами — Лей-Чери на таванчето, Бърнард в килера. Странно, но винаги свързваме романтиката с двама души, а романтиката на самотата може да бъде дори по-пикантна и силна. Когато сме сами, светът свободно сам ни се предоставя. Той няма друг избор, освен да свали своята маска.

Естествено, валеше много. Прочутият сиатълски дъжд. Ако любовта смяташе да остава, добре беше да е готова, че ще й подгизнат краката.

Лей-Чери започна да се занимава с живопис. Натюрморти. Не беше зле. Бърнард все разнасяше кибритени клечки.

— Всеки има нужда от хоби — обясняваше той.

Веднъж, някъде на изток, над планините, един научнофантастичен проблясък разцепи небето. Той носеше мигащи светлини във всички цветове, освен в един. Когато се убедиха, че нещото си е отишло, Бърнард и Лей-Чери си казаха, че се гордеят с червените си коси. Че ще бъдат готови, когато дойде последното представление.

Със своя дял от печалбите на Макс Лей-Чери купи мощни слухови апаратчета. Нейното беше розово, а това на Бърнард — черно. Всяко апаратче беше с големината на пакет „Кемъл“. Те бяха пластмасови и често поскръцваха. Бяха очарователни.

Дори със слуховите апаратчета слухът им не се възстанови напълно. Но те все още бяха убедени, че чуват катеричката в центъра на Земята. Знаеха, че катеричката вече тича гладко. Колелото й се въртеше леко и свободно.