Том Робинс
Бърни Кълвача (4) (Нещо като любовна история)

18

Беше средата на следобеда, някъде пет часа преди изгрева на Луната, когато самолетът кацна в Хонолулу, а май тай вече се люшкаха, ананасите вече се поклащаха, мангустите се чифтосваха, а кокосовите орехи се търкаляха в екстаз. Хавайското слънце, за разлика от, да речем, това на Небраска, явно беше попаднало под влиянието на Луната и се беше потопило в някакво женствено поведение. Не че, ако демонстрираме неуважение, хавайското слънце няма да ти изпържи месата, но то беше добило романтична аура, едно определено лунно отношение към amore, което мексиканското слънце би преценило като меко и слабо. Въпреки обърканото движение, грохота на строителните начинания, димящите захарни рафинерии и странната гледка на японски туристи, бродещи по горещите плажове с официални костюми и кожени обувки, Хавай наистина си беше един рекламен каталог; мека разтривка срещу райски грип.

Хавайският език беше толкова наивно еротичен, че уличните знаци звучаха като покана за езическо джиджи-биджи, а „нууки“ беше на върха на всеки трезв език. Хавайският беше език, който можеше да нарече една риба „хъмъхъмънъкънъкъануа’а“ и една птица „о-о“, без значение, че птицата е по-голяма от рибата. Хъмъхъмънъкънъкъануа’а (не може да е чак толкова лоша пишещата машина, която се наслаждава на тази дума, колкото е Ремингтън SL-3) все така лудееше в хавайските води, на по-малко от четиридесет метра от кожените подметки на посредниците на Сони, но о-о, този фантастичен любител на меда, отдавна беше изчезнал. За своите церемониални наметала хавайските монарси използвали пера най-вече от опашките на о-о. Хавайските владетели били гиганти, наметалата им били много дълги. Нужни били много пера от опашки, за да се направи наметало за краля. О-о били оскубани до край. О-о, спагети-о.

Въпреки че екологическите последствия биха я ужасили, на Лей-Чери може би щеше да й е приятно да наметне едно о-о. Ако нашата бледа Принцеса имаше възможността да избира земя, на която да бъде кралица, това би било земята на Хавай. В момента, в който слезе от самолета, сърцето й започна да изтласква по кръвоносните й съдове чист сок от хибискус. И дори ако ръцете й бяха завързани на гърба, а светът беше затворил Хавай в стенния си сейф, тя пак би намерила начин да го извади. От Хавай на душата й потичаха лиги.

Уви, Лей-Чери нямаше много време за блянове. Поради жабешки проблеми, нейният самолет беше кацнал в Оаху някакви си минути преди часа на свързващия полет за Мауи на вътрешните авиолинии „Алоха“. Тя и Жулиета трябваше да тичат (ако клатушкането на Жулиета можеше да се нарече тичане) от единия до другия край на хонолулското летище.

Те така вглъбено спринтираха, че пропуснаха да забележат Бърнард Мики Ренгл, който галопираше редом с тях.

19

Полетът до Мауи беше като летене с хвърчило. Докато въздушните течения подхвърляха малкия самолет, няколко пътника придобиха цвета на хавайски шубрак. Лей-Чери, обаче, същата сутрин бе закарана до летището от шофьора Чък, а след едно такова возене би било нужно нещо повече от някакъв си завихрен въздух, за да я разтревожи. Жулиета беше просто прекалено стара, та да се тревожи за каквото и да било, въпреки че все още се цупеше, заради конфискацията на нейния тотем. Що се отнася до Бърнард Мики Ренгл, който седеше зад Принцесата и изучаваше червената й коса, неговото сърце спокойно туптеше до експлозивите, залепени за гърдите му.

Заедно със самолета подскачаше и съзнанието на Лей-Чери — нагоре-надолу, от едно ниво на друго; в един момент мислеше за прелестите на Хавай, към които тя бе нежно пристрастена, в следващия момент мислеше за Фестивала и големите добрини, които той можеше да направи; стигаше и до мисли за себе си — коя беше тя и какво можеше да бъде.

„Аз съм принцеса“, напомни си тя, без да е много убедена в това, „принцеса, която е израсла в едно къпиново петно в близост до Сиатъл, нейният кец за тенис не е стъпвал в страната, където се е образувала кралската й кръв, принцеса, която нищичко не разбира от принцесване, принцеса, която се е държала така и онака, която е, така да се каже, разочарована от мъжете и любовта, която е малко объркана, която има много да се учи, но, в крайна сметка, принцеса; мама му стара, също толкова принцеса, колкото и Каролина или Ана и, въпреки че в последната четвърт на двадесети век самата идея за монархия може да звучи изкуствено и някак декадентски, аз държа на своето принцесване, защото без него аз съм просто една физически привлекателна жена, която няма какво толкова да предложи на околните и чийто вид казва: «Ходила съм в колеж, но той с нищо не ми помогна». Дори и да съм загубена като любовница, аз съм все още тук като човек. Аз чувствам болката на човечеството в себе си — в стомаха, някъде осем инча над рибата-праскова. Не знам дали съм прекалено чувствителна към тази болка, защото съм принцеса (Възможно ли е бобеното зърно под чаршафа ми всъщност да е целият свят?), но, вероятно защото съм принцеса, ще мога да направя нещо, което ще спомогне да се облекчи болката на човечеството. И Фестивалът може би ще ми покаже как да го направя. Чудя се дали Ралф е отседнал в нашия хотел. Надявам се, че съм взела фланелката с надпис «Не на ядрените ракети!». Дали пък Кросби, Стилс и Неш не се навъртат из Лахайна? Мога ли да изпия повече от едно май тай, без да заприличам на възбудена пеперудка.“

Мислите й се потапяха и издигаха сред неспокоен въздух.

Не след дълго те преминаха над Молокаи и съзряха червеникавата корона на Халеакала, която се издигаше на югоизток като скъпоценен камък в пръстена на Труман Капоути.

— Мауи — прошепна Лей-Чери на Жулиета — Мауи.

Нейната собствена червена корона подскочи, докато тя се изпъваше на седалката си. Бърнард Кълвача я огледа с погледа на специалист.

20

Тъй като подозираше, че властите биха могли да направят проверки на покупките на боя за коса, Бърнард сам си направи оцветяването с помощта на кори и корени. Миришеше странно, но жените не го намираха за непривлекателно. У Бърнард тази миризма събуждаше спомени за хищни сенки и вълчи вой; за кокаин, силни експлозиви и жилави жребци, за скривалището зад водопада. А що се отнася до реакциите на околните, той неведнъж бе питан дали не е мил косата си с бира от корени. Той беше ограничил оцветяването си единствено до косата и поради тази причина гледаше да прави любов само на тъмно. Веднъж разля боята върху обувките си. Оттогава се боядисваше само бос.

Дванайсетте най-известни червенокоси:

1. Лусил Бол, комик

2. Генерал Джордж Къстър, независим военен

3. Лизи Бордън, войнстваща жена

4. Томас Джеферсън, революционер

5. Ред Скелтън, комик

6. Джордж Бърнард Шоу, писател

7. Юда Искариотски, информатор

8. Марк Твен, хуморист

9. Уди Алън, хуморист

10. Маргарет Сенгър, феминистка

11. Скарлет О’Хара, кучка

12. Бърнард Мики Ренгл, бомбаджия

От този списък надарените с аналитичен ум биха заключили, че хората с червени коси най-често биват или опасни, или смешни. Но от тези дванайсет само на един му се е налагало да крие окраската си. Дори Юда се е развявал с естествения си цвят.

Как ли се чувстваше Бърнард от това, че трябва да облича своите кичури на кълвач в одежди на гарги? Погледите на възхита, които той хвърляше към короните на Лей-Чери и Халеакала, биха накарали дори разсеяния наблюдател да го сравни с познавач на рубини, попаднал под улей за спускане на въглища. Но при по-внимателно изследване човек трябваше да признае, че той изпитва почти сладичко удоволствие от това да разнася къдриците си нелегално, като скрива техния блясък от студените очи на закона чрез най-тънкия милиметър пигмент.

Пък и Бърнард, както всички мъже, разнасяше в панталоните си най-известния червенокос — особено смешен и опасен.

21

На борда на полет 23 на авиолиниите „Алоха“ Бърнард не беше единственият обожател на Лей-Чери. Един млад мъж с дълга, къдрава брада, риза алоха и цветове от хибискус, закичени в конската му опашка, се беше обърнал от предната седалка, за да я въвлече в разговор. Той каза, че е тръгнал за Фестивала, за да преподава методи за медитация. Младият мъж се опита да заинтригува Лей-Чери със своята програма. Той предложи да й даде лични напътствия по медитация, безплатно. Тя като че ли сериозно преценяваше дали да приеме.

Бърнард се наведе напред и опря луничавата си брадичка върху облегалката на Лей-Чери.

— Йъм — каза той.

Принцесата трепна, но не се обърна. Младият мъж отпред започна да й показва своята огърлица от мидички пука. Докато сочеше мидичките, той тихо й говореше за дълбоко отпускане, вътрешен мир и за това колко е мъдро да оставиш нещата да си текат.

— Йъм — повтори Бърнард. Каза го много близко до кралското ухо.

Този път тя се извъртя. Имаше възмутен вид.

— Моля?

Бърнард се усмихна сладко като пенсиониран фенер от тиква.

— Това е моята мантра.

Лей-Чери го изгледа така, както умеят само хората от сектата на червенокосите. Той беше целият в черно и имаше развалени зъби. Той носеше слънчеви очила Доналд Патока. Детски очилца. Тя отново се обърна към инструктора по медитация, който веднага престана да се мръщи на Бърнард и я дари със съчувствен поглед.

— Има само две мантри — каза Бърнард — Йъм и Йък. Моята е Йъм.

Това звучеше почти логично, но Принцесата отказа да откликне. Тя стисна ръката на Жулиета и попита младия гуру отпред как медитацията би могла да помогне за облекчаване на световните страдания.

— Йъм — каза Бърнард — Йъмммм.

Лей-Чери го пренебрегна. Другите пътници го изгледаха странно.

— Имате ли нужда от нещо, сър? — попита стюардесата.

Бърнард сви рамене. Той погледна през прозорчето. Погледна към червеникавия венец на големия вулкан. Халеакала — „Дом на Слънцето“. Ако Халеакала беше мястото, което Слънцето нарича свой дом, то какъв беше адресът на Луната? Дали пък Луната не живееше във Франция на Главната улица?

22

Остров Мауи възникнал, когато Халеакала изригнал в тандем с един по-малък вулкан. Вероятно е било хубав спектакъл. Кратерът беше с диаметър двайсет километра, а конусът бе висок над три хиляди метра, но Халеакала притежаваше излъчване, пред което бледнееха и най-впечатлителните топографски данни.

Халеакала беше толкова странно и непознато място, че го свързваха с други светове, с далечни вселени. Всъщност необичайно голям процент от посетителите, които бивакуваха там през нощта, за да видят прочутия изгрев на Халеакала, събуждането на Слънцето в собствената му спалня, се кълняха, че са видели странно осветени форми в небето. На задрямалия вулкан с неговите ронливи мегалити и лунни контури, с неговите черни и червени пясъци, се приписваха много свръхестествени свойства. Мнозина виждаха в него центъра на Вселената, междугалактическа свързваща точка, космическа купчина боб, земно летище за космически кораби от всякакъв вид субстанция и видимост. Толкова много хора твърдяха, че са виждали разни НЛО да прелитат над Халеакала с бръснещ полет, че той се беше превърнал в Мека за феновете на летящи чинии и бъдещи космически космополити. Отделни хора от цели секти с извънземна ориентация се установяваха из долините, в близост до подножието на планината.

Когато вестта за предстоящия Фестивал се разпространи от Лахайна към вътрешността на Мауи, най-различните групи за летящи чинии се обединиха, за да настояват да бъдат включени в конференцията. Фактът, че Тимъти Лиъри беше поканен на Фестивала, за да представи своите теории по въпроса за космическите колонии в орбита, ги зарадва, но не ги усмири.

— Бъдещето на Земята е свързано с бъдещето на Вселената — разсъждаваха те.

Някои стигнаха дотам, да твърдят, че бъдещето на Земята е напълно в ръцете на по-висши същества от далечни планети. Те казваха, че Фестивалът ще бъде пълно шарлатанство, ако не бъдат включени учени и посредници на НЛО.

— Програмата е вече определена и е запълнена до краен предел — протестираха организаторите.

На онези от летящите чинии не им пукаше. Те си юркаха криптонитните машини и си трупаха зелени отпадъци. От тринайсетия етаж на Дарт Вейдър Билдинг се разпространяваха комюникета и манифести.

Стигна се до компромисно решение. „Чиниите“ от Мауи получиха разрешение да ползват залите и апаратурата за конференции в неделя, деня преди официалното откриване на Фестивала, деня — в който Лей-Чери пристигна в Лахайна. Докато Принцесата и нейната придружителка се регистрираха в хотел „Пайъниър Ин“, там вече течеше сбирка на НЛО-навтите.

— Колко странно — отбеляза Лей-Чери, забелязвайки ефирните мантии и широките очи на делегатите. Сред хората във фоайето никой не приличаше и най-малко на Ралф Нейдър.

По дяволите, та това беше неделя. Неделята си е неделя, дори в Хавай. И никакви количества нектар от орхидеи, никакъв гардероб от о-о перушина не можеше да направи цвета на неделята различен от този на… мляко, паста за зъби, сирене „Камамбер“. Лей-Чери знаеше, че в неделя не бива да си вади каквито и да било заключения. След като разопакова багажа си, тя се разположи на едно ланаи, където, луксозно обляна от тропически здрач, прегледа неделното издание на хонолулския „Едвъртайзър“.

Ланаи на хавайски означава веранда, но също така бе и име на един от най-малките хавайски острови. Остров Ланаи се намираше в близост до Мауи, той беше нещо като верандата на Мауи и ясно се виждаше от Лахайна. В онези дни Ланаи беше почти изцяло собственост на корпорацията „Доул“, която го засаждаше с ананаси и ограничаваше броя на посетителите, но Ланаи невинаги е бил собственост на някаква компания. Всъщност някога той бил територия извън закона, убежище за бегълци. Всеки хавайски нарушител на закона, стигнал до Ланаи, бил свободен. Такова било споразумението. Полицията доброволно била ограничила пълномощията си до брега на Ланаи. Освен това, ако някой избягал затворник или обвиняем, бягащ от наказание, успеел да оживее седем години на острова (където храната и прясната вода били оскъдни), обвиненията срещу него отпадали и той можел да се завърне в обществото като свободен човек.

Може би точно затова Бърнард Мики Ренгл стоеше на лахайнския вълнолом, упорито вперил поглед в Ланаи, като преместваше тежестта си от единия крак на другия и от време на време тихичко произнасяше по едно „йъм“.

Кълвача беше беглец вече повече от шест години. След единайсет месеца срокът на давност на неговия случай щеше да изтече и той щеше да стане „свободен“ в очите на закона.

Кълвача се вглеждаше в бившия остров извън закона, докато неговите очертания се стопиха като сурова захар в разтапящия чай на нощта. После той пресече улицата в посока към „Пайъниър Ин“ — реставрирания хотел на старите ловци на китове — където обичайната тълпа от международни плажни безделници, печени камааинаи, екипажи на яхти, авантюристи аматьори, странстващи сервитьорки, студенти, преживяващи метаморфоза от книжни плъхове на Средния Запад в нощни птици на Южния Пасифик („Университетът на Ананаса е моята алма папая, завършил съм манго с лауде.“), рок музиканти от всякакъв калибър, известност и талант, млади хора, които се развеждат (по-възрастните ходеха в Уайкики), гмуркачи (за корали, иманяри с акваланги и страхливци), продавачи на пука, хора, които разхождаха фланелките си с къс ръкав и радикали от Бъркли с таен романтичен уклон, се чувстваха като у дома си, идваха и си отиваха, флиртуваха и джебчийстваха, позираха и се надуваха, интригантстваха и се разтоварваха, без много да отдалечават джина или рома от устните си, винаги на една крачка от богатството, нирваната или революцията. Сред обичайните за такава неделна вечер хора имаше и делегати на Фестивала — известни и непознати; плюс един мъж и една жена от планетата Аргон, които се бяха измъкнали от конференцията на НЛО, за да пийнат по една пиня колада. Плюс Кълвача.

Кълвача пиеше текила. Барът на „Пайъниър“ беше толкова претъпкан, че между посещенията на сервитьора изтичаше доста сухо време, затова Кълвача си поръчваше тройни питиета. Ланаи, безводното убежище, очевидно беше стимулирало центровете му, сигнализиращи жажда. Докато сърбаше текилата си със звук, който не беше далеч от „йъм“, той напразно оглеждаше помещението, за да зърне дълга червена коса, и с почти еротично усещане чувстваше как седемте пръчки експлозив притискат луничавата му плът.

Е, текилата може да е любимата напитка на хората извън закона, но това не означава, че не им действа по обичайния начин. Всъщност текилата вероятно е предала толкова хора извън закона, колкото са предали централната нервна система и неудовлетворените жени, взети заедно. Текила — скорпионски мед, сурова роса от усойни поля, биле на ацтеките, crema de cacti; текила — мазна и топла като разтопено слънце; текила — течна геометрия на страстта; текила — богът мишелов, който се съвокуплява във въздуха с въздигащите се думи на умиращи девици; текила — подпалвач в къщата на добрия вкус; О, текила — яростна магьосническа вода — колко ли хаос и зло раждат твоите лукави, бунтовни капки!

Без съмнение, точно текилата направи Бърнард нетърпелив, омая го дотолкова, че да обърка конференцията на НЛО с Фестивала „Грижа и Лечение за Земята“.

В резултат, конференцията на чиниите хвръкна по дяволите.

23

Бърнард Мики Ренгл беше майстор на взривовете, дори когато беше пиян. Той постави динамита на такова място и по такъв начин (счупи четири пръчки на половинки, после ги разположи от външната страна на стената, на разстояние шест метра една от друга), че „Пайъниър Ин“ се отърси като мокро куче; всички прозорци от едната му страна се счупиха, мазилката се посипа, осветителни тела и растения рухнаха върху пода на залата за събрания, дим и прах се кълбяха в продължение на час и половина, а „чиниите“, опърлени и изподраскани, се разбягаха, сякаш европейският кораб-майка бе кацнал сред тях, разпръсквайки попарващи струи от пилешка супа, и въпреки всичко това, нито един човек не бе сериозно наранен.

От една страна, това беше шедьовър на прецизното взривяване, от друга — faux pas. Когато се събуди в понеделник сутринта за радост на своя махмурлук (махмурлук, без глава, която да измъчва, е като филантроп без институция, на която да прави дарения) и разбра, че е хвърлил товара си на грешен адрес, лицето му бе навестено от тъпото изражение на човек, който е възкликнал прибързано.

На закуска, където, с надеждата да избегне нечие внимание, се опитваше да скрие от съседите си по маса, че залива овесените си ядки с бира, той си каза:

— Йайкс.

После отново каза „йайкс“, като дори не се замисли, че може да съществуват ТРИ мантри.

— Йайкс, за една бройка. Разбира се, един човек извън закона би трябвало да се захваща единствено с неща, които са на ръба, но, Кълвачо мой, тази работа снощи граничеше с безумството. Като се има предвид количеството текила в моето гърло и броя на ненормалните хора, които непрекъснато се носят из Лахайна с хавайска стъпка, цяло чудо е, че не са ме видели.

Да, дори в последната четвърт на двадесети век се случваха чудеса… макар и това да не беше едно от тях. Имаше свидетел на деянието на Бърнард. Старата Жулиета бе видяла всичко.

24

Жулиета смяташе вътрешната канализация за творение на дявола. От всички щуротии на съвременния свят, тази я удивляваше като най-ненужна. Имаше нещо неестествено, глупаво и малко гнусно в това, да го правиш на закрито. В европейските владения, където бе израсла, за слугините беше нещо нормално да си вдигат роклите на открито. Жулиета не бе видяла причина да си променя навиците в Сиатъл. Въпреки че там беше трудно човек да изпълни естествения си дълг, без да го навали дъжда или да получи от къпиновите храсти ухапвания като хемороиди, тя се чувстваше удобно, дори беше щастлива, когато успееше да клекне на чист въздух. Пък и по този начин имаше възможност тайничко да наблюдава жабите.

След като бе оставила Лей-Чери в тяхната стая, потънала в програми и информационни издания, старата жена беше излязла, в търсене на приятно местенце, където да изпразни пикочния си мехур. Меката, топла нощ в стил Sweet Lelani изглеждаше идеална за нещо такова. За жалост, „Пайъниър Ин“ беше в центъра на Лахайна и нямаше градина. Затова пък имаше вътрешен двор, който в единайсет часа вечерта в неделя беше почти пуст, така че Жулиета се шмугна сред банановите дървета до една стена и си свали гащите.

Преди да е успяла да отправи струя, Бърнард се промъкна в шубрака на пет метра от нея. Тя реши, че и той е дошъл да пусне една вода и това не я притесняваше, но дължината на това, което той извади от дънките си, едва не я накара да ахне. Когато той го счупи на две, тя наистина ахна.

Тя беше дребна. Тя знаеше как да седи много тихо. Като жаба. Стиснала водата си, незабелязана, тя видя всичко. След запалването на фитила, Кълвача отлетя. Жулиета светкавично вдигна кюлотите си и също избяга. Върна се в стаята си точно когато прозвуча експлозията. Внезапно тя разбра как се пикае на закрито.

25

В този живот, според позитивистите, хубавото в бърканите яйца е това, че, както и да ги обърнеш, все си остават със слънчевата страна нагоре. В този живот, според екзистенциалистите, безутешното в бърканите яйца е това, че, както и да ги обърнеш, все си остават бъркани. В този живот, според човека извън закона, закуската трябваше да бъде овесени ядки с бира и кой го беше грижа кое е стъпило първо на пътя, яйцето или кокошката. Но както и да обърнеш фестивала „Грижа и лечение за Земята“, все ще забележиш, че взривът на Бърнард косвено го беше объркал.

Тъй като залата за събрания на „Пайъниър Ин“ беше в състояние на объркано възстановяване, ченгета, журналисти и зяпачи се мотаеха наоколо както мошеници на разпродажба на вещи на самоубийци, а управата на хотела преживяваше неприятна нервна криза, организаторите на конференцията прекараха целия понеделник в опити да се установят някъде другаде. Те направиха вял опит да получат пространство в някой от луксозните хотели в Каанапали, няколко мили нагоре по крайбрежието, и в известна степен с облекчение научиха, че няма място. Стар, дървен и наплашен от южните морета, „Пайъниър Ин“ бе далеч по-подходящ за чувствителността на Фестивала. На практика, за пръв път от откриването му през 1901-ва година, „Пайъниър“ щеше да е домакин на официално събрание и този факт се нравеше на организаторите на Фестивала, но хотелът едва ли щеше да повтори подобна грешка.

Най-сетне, във вторник, властите в Лахайна дадоха на световните спасители разрешение да се събират под гигантската индийска смокиня, чиито клони покриваха три четвърти акра в градския парк. Страхотно. Мнозина прецениха, че това място е дори по-подходящо от „Пайъниър Ин“, който в края на краищата първоначално е бил построен, за да обслужва търговията с китове — ироничен нюанс, който не убягна на онази част от фестивалджиите, за които опазването на китовете и делфините беше важна и доста емоционална кауза. Но докато се организира всичко под индийската смокиня, дойде сряда, седмицата бе преполовена и някои от светилата, които трябваше да говорят пред събралите се, бяха напуснали или бяха решили да не участват. Мнозина просто не успяха да приспособят претоварените си разписания към променената програма; някои се отказаха заради делегатите от конференцията за НЛО (включително гостуващата двойка от Аргон), които останаха, опърлени и изранени, да бръщолевят слухове за най-удивителни съзаклятия и заговори; докато други бяха обезпокоени от вероятността за по-нататъшни експлозии — една нелишена от смисъл загриженост, като се има предвид, че Кълвача все още беше на Мауи и в дрехите му бяха останали три пръчки динамит.

26

Що се отнася до Принцеса Лей-Чери, тя прекара дълги часове в прокарване на прясно изгорелия си от слънцето пръст нагоре-надолу по списъка на насрочените оратори — Дик Грегъри, Маршал Маклуан, Мичио Куши, Лора Хъксли, Рам Дас, Дейвид Брауър, Джон Лили, Мъри Гел-Ман, Джоузеф Кембъл, Елизабет Кюблер-Рос, Марсел Марсо и т.н. — и се чудеше кой ще се появи и кой няма да се появи. Независимо какво ще стане с Фестивала, Принцесата би трябвало да се наслаждава на любимите си Хаваи, но на практика Жулиета лудуваше в прибоя, докато младата й господарка седеше в сянката (червенокосите наистина лесно изгарят) на това или онова дърво коа, проверяваше отново и отново списъци и се мръщеше също като дървото коа, чиито листа приличат на устни или лунен сърп. На целите хавайски острови имаше един черен облак и той се беше настанил над нейната глава. Тя беше, меко казано, разочарована от объркването на Фестивала и, вземайки предвид разочарованията си от последната година, тя започваше да подозира, че е урочасана. Тя се питаше дали Жулиета не бе взела онази жаба, за да я защитава.

— По дяволите — каза тя — Една Принцеса заслужава нещо по-добро.

Сякаш за да прокара гласпапир по изгорялата й кожа, една странно красива жена в тюрбан и мантия я беше спряла във фоайето на хотела, за да й съобщи (надвивайки шума на работниците, усърдно сменящи стъклата на прозорците), че на планетата Аргон червенокосите се смятат за зло и че, ако има някакви планове за космическо пътуване, по-добре да се откаже.

— Косата става червена от захар и похот — сподели жената, която беше блондинка. — Високо развитите същества не си позволяват захар и похот.

Това звучеше грубо, особено в Хавай, където захарта и похотта превишаваха дори ананасите и марихуаната като цяло. И тъй като Лей-Чери едва напоследък беше започнала да отстранява тези сладости от живота си (без да знае за своя статус на Аргон), обвиненията на жената я накараха да се свие и позволиха на едно безпричинно чувство за вина да внесе още тъмни оттенъци в мрачното й настроение. Тя се въртеше из рая като линейка с четири вехти гуми.

В късния следобед на вторника се случиха три събития, които й възвърнаха настроението. Първо, Ралф Нейдър се регистрира в „Пайъниър Ин“, като обяви, че ще говори, както беше по програма, на следващата вечер в Смокиновия Парк; един репортер от списанието „Пийпъл“ я помоли за интервю и за първи път тя усети, че има какво да каже на онези представители на средствата за масова информация, които от години се опитваха да направят от нея нещо като „любопитна статия“. Трето, Жулиета, изскачайки от вечно хладния океан, по бикини, тънка и синя като затворническа татуировка, посочи един мъж на плажа и чрез жестове и ономатопея (бум-бум си е бум-бум навсякъде, езикът на динамита е универсален), го определи като бомбаджия.

Принцесата не се поколеба. Тя отиде право при мъжа и го постави под граждански арест.

27

Лей-Чери не беше съвсем наясно, че арестува човека, в чиято смърт над семейни библии се бяха заклели половин дузина американски шерифи, че беше спипала беглец, който от десетилетие насам избягваше най-прецизните мрежи на ФБР, макар че трябва да признаем, че през последните години, поради промяната на социалния климат и бездействието на Бърнард, интересът към неговото залавяне беше поспаднал.

Разбира се, Лей-Чери бе чувала за Кълвача, но по времето, когато той се появяваше на първите вестникарски страници, като вдигаше във въздуха сградите на военните комисии през последните дни на виетнамската война, тя беше ученичка, береше къпини, гушкаше плюшени мечета, слушаше една и съща приказка за заспиване и си цапаше носа с жълто от лютичета. Любопитно възбудена от една клизма, която Жулиета й бе направила по поръчение на Кралица Тили, Лей-Чери бе мастурбирала за първи път във вечерта на най-позорното геройство на Бърнард и объркващото удоволствие от тайното опипване (свежата руменина, която затопли бузите й, смътните представи за мръсни игрички с момчета, лепкавата роса, която миришеше на жабешка вода и се задържаше като захващащи се перли към сгъстяващия се мъх около рибата-праскова), тази загадъчна и срамна болка от екстаза засенчи по-малко личните събития на деня, включително и новината, че небезизвестният Кълвач беше унищожил цяла сграда на територията на университета „Мидуестърн“.

Бърнард Мики Ренгл се беше промъкнал в Медисън, Уисконсин посред нощ. Тогава косата му беше червена, а червеното е цветът на критичните обстоятелства и розите; червена е шапката на прелата и задникът на песоглавеца; червен е цветът на кръвта, цветът на мармалада; червеното разярява бика, червеното събаря бика; червеното е цветът на любовните послания, на леваците и на новооткритото гузно хоби на една малка принцеса. Косата му беше червена, каубойските му ботуши — кални, а сърцето му — кошер, пълен с музикални пчели.

Подбуден от Бандата на Кълвачите, той вдигна във въздуха сградата по химия на Уисконсинския университет. Предполагаше се, че изследванията, които се провеждаха в тази сграда, бяха в помощ на войната, която американското правителство по това време водеше в Югоизточна Азия. Експлозията стана в три часа сутринта. Смяташе се, че сградата ще бъде празна. Сградата трябваше да бъде празна. За нещастие, в една от лабораториите един абсолвент завършваше изследването си за своя докторат.

Прилежният студент бе открит на съставните си части. Не всичките, но достатъчно, за да имат смисъл. Прикован към инвалидната количка, той стана D.J. в една дискотека в Милуоки, където обменяше енергично дърдорене с развеселени чиновници и пускаше записи на Бари Уайт, сякаш им вярваше. От него можеше да излезе сносен учен. Неговият проект, заличен от експлозията, беше усъвършенствуване на орално противозачатъчно за мъже.

Бърнард успешно се прибра на Запад. Само новините от радиото го последваха до скривалището му зад водопада. Този път съобщенията не го развеселиха.

— Аз отнех крака на един човек — каза той на Монтана Джуди. — Отнех неговата мъжественост, отнех неговата памет, отнех кариерата му. Което е по-лошо, отнех жена му, която го напусна, щом той остана без мъжественост и кариера. Което е още по-лошо, вероятно съм провалил възможността за създаване на мъжко хапче. Йайкс. Трябва да си платя. Заслужавам да си платя. Но ще платя по свой начин, не както обществото иска. Колкото и да съм лош, не съществува съдия, достоен да ме осъди.

Още един каещ се можеше да се присъедини към някоя мътна религиозна секта или да застане в тъмна алея, в очакване някой да дойде и да го удари по главата. За свое наказание Бърнард се впусна в личен проект за химически изследвания. Той изнамираше, разследваше и изследваше различни езотерични методи за контрол над бременността.

— Кой знае — каза той на Монтана Джуди — може би ще стигна до нещо по-добро от хапчето на онзи нещастник.

В книгите за билки пише, че зарасличето е добър лек при навяхвания, а спазмоотровата — за спазмите; каскарата спасява от запек, дивата ягода възстановява загубен говор; при кръвотечение на носа се препоръчва зърнастец, а при пневмония опитайте скупсково зеле. Ако ви обземе сексуално желание, като лек се препоръчва корен от лилия, а ако той се провали, не ви е под ръка или бъде забравен в делириума на болестта, индианската лоза, нардът и малиновите листенца правят раждането малко по-леко. Бърнард откри, че в западната билкарска литература, странно защо, липсват противозачатъчни съвети. Странно защо, липсват. Той заподозря намеса на Църквата, но Бърнард подозираше Църквата в какво ли не.

В антропологичните книги, които той отмъкна от обществени библиотеки от двете страни на Скалистите планини, пишеше за това, как влиянието на дървесните духове и водните нимфи предизвиква плодовитост и, макар Бърнард да не се съмняваше в това (жените от бандата на Кълвача демонстрираха определена склонност към плодовитост сред онази пустош, където дървесните духове бяха в изобилие), той се питаше къде се намират божествата, които опазват от зачеване. Ескимосите от Беринговия пролив, уиколите от Мексико, нишиманските индианци от Калифорния, племената кафре от Южна Африка, басутите, маорите и анните, всички те правеха кукли, приличащи на детето, което желаят да се роди, и този акт на хомеопатична магия докарваше бременността в галоп. Но какъв ли образ трябва да се сътвори, за да спре на док бъдещите ембриони? Лкунгенските булки приемали вътрешно отвара от гнездо на стършели, която ги правела плодовити като насекоми. Колко ли носорога трябва да изяде една булка, за да се сдобие с навика на това животно за нередовно размножаване?

В древни времена, когато успехът на един народ (по-скоро оцеляването му) зависел от стабилното размножаване, всички възможни магии били насочени към повишаване на плодовитостта. Чак след индустриалната революция постепенно се появила широка нужда от някаква спирачка (необходима по-скоро за цели общества, отколкото за случайни нещастни влюбени) и към последната четвърт на двадесети век, когато свръхнаселеността била основна заплаха за планетата, вече нямало подходящи магии. Или имало? Може би в Азия…

В един бар в Баулдър, в телевизионна програма, наречена „Вие го поискахте“, Бърнард видя забележителен документален материал. Някъде в Индия имало село, в чиито покрайнини, сред скалите живяла огромна кобра албинос. В продължение на години тази змия играела главна роля в уникален обред на плодовитостта. Безплодните жени от селото трябвало да извършват поклонение до бърлогата на бялата кобра. Те трябвало да я целунат по темето. Но целувката не била достатъчна. За да се осигури зачеването, те трябвало да целунат кобрата два пъти. Селото изгубило доста от безплодните си жени. Бърнард беше запленен от тази могъща сцена. Той си помисли, че от нея би станала страхотна реклама за освежители на дъха. Нещо такова: „Ако тя ви целуне веднъж, дали ще ви целуне отново?“ Бърнард изпрати по пощата едно предложение до компанията „Съртс“. „Съртс“ му отговориха, че преценката му е спорна, да не говорим за неговия вкус. Същото каза и Монтана Джуди.

И все пак, от Индия той получи вестта, че един чай, приготвен от див джоджен и смирна, предотвратява зачеването, дори седем дни след акта. Той веднага отиде до един билкарски магазин в Мисула и задигна нужните съставки. Източноиндийски източници предадоха на разузнаването, че редовното поглъщане на семената от моркови е метод за контрол над бременността, чиято ефективност е доказана от безбройни поколения жени хинду. Аргументът „безбройни поколения“ не го убеди напълно, но от един магазин за фермерски доставки край Билингс той се сдоби със семена от моркови и за малко да го хванат. Получаването на стипчивите съставки на Ши-линк, традиционното китайско противозачатъчно от билки, беше още по-голямо изпитание за съобразителността на Кълвача, тъй като за приготвянето на Ши-линк са необходими фурма чи-йе, цвете Ши-линк, коренче от линк-шук и листо от гомсомчу: за Бога, това бяха Четирите Безсмъртни! Естествено, управлението по храните и лекарствата не погледна с добро око на въвеждането на формулата Ши-линк в Америка. Бърнард беше принуден да разбива ключалките на китайски доктори чак в Сан Франциско, за да сложи луничава ръка върху известно количество линк-шук.

Но и след всичко това, той изостави Ши-линк също толкова внезапно, колкото и семената от моркови и дивия джоджен, когато разбра за лунацепцията. Безлекарствен метод за точно определяне на овулацията чрез обучаване на жените да синхронизират отново своите цикли към тези на Луната, лунацепцията се приземи като астронавт върху зеленото сирене на бърнардовото въображение. Всичко в тази идея му звучеше добре, особено лунната й основа. Хората извън закона, също като влюбените, поетите и туберкулозните композитори, които храчат кръв върху клавишите на пианото, вършат най-прецизно своята работа сред хлъзгавите лунни лъчи. От митологична гледна точка кълвачите са свързани с Марс, планетата на червенокосите, но Кълвача, повече от всеки делегат на абортиралата конференция за НЛО, имаше лична връзка с Луната.

След кратък размисъл, Бърнард откри, че нищо в лунацепцията не го удовлетворява, също както Ши-линк, дивият джоджен и семената от моркови натоварваха жената с отговорността за контрол на раждането. Така, въпреки цялата си потенциална ефективност, тя не успяваше да компенсира напълно загубата на мъжкото хапче. Ако това тревожеше Бърнард, то двойно тревожеше Монтана Джуди. По понятни причини Бърнард имаше ограничен достъп до обекти за изпробване на противозачатъчните. Кой би се доверил на гинеколог-аматьор? Особено ако неговите документи за самоличност са включени в списъка на Десетимата Най-Търсени Мъже.

Монтана Джуди се разболя, поради ролята си на гвинейско прасе за експериментите на Бърнард. Още по-тежко й стана, когато той разшири тестовете си, за да включи нейните по-млади сестри, близначките Монтана Моли и Монтана Поли. Всъщност Бърнард лично осигуряваше и доставяше лепкавия сос, който беше активизиращият агент в тестовете. Монтана Джуди реши, че Бърнард трябва да плати дълга си към обществото по по-традиционен начин. Монтана Джуди го предаде.

Книгата, която съдиите образно хвърлят пред нарушителите на закона (може да се предположи, че е наказателният кодекс; може би е руски роман; със сигурност не е елегантен том поезия), беше запратена като топка в червената глава на Бърнард Мики Ренгл. Той беше осъден на трийсет години. Последната четвърт на двадесети век вероятно беше осъдена да се дотътри до историята, но поне нямаше да й се навърта Кълвач, който да дълбае дупки в нейните патерици.

Тъй като знаеше за славата му да намира изходи, Федералният каторжен затвор на остров Макнийл, Уошингтън, го заключи доста здраво. Отне му повече от година, за да духне.

В негово отсъствие светът се бе променил. Това беше нормално. И Бърнард се бе променил. Например, наблюденията му върху негови колеги в затвора го бяха убедили, че кражбата, вдъхновена от най-низките човешки импулси, не подхожда на един човек извън закона. Нека бизнесмени и тям подобна паплач грабят и мамят. Той си даде обет никога повече да не краде, освен ако няма нужда. Той също така даде обет да се държи по-внимателно с жените, като се започне с Монтана Джуди, ако успееше да я открие. Не успя. Тя се беше присъединила към една банда от жени-съмишленички, които прекарваха вечерите си в тероризиране на всякакви мъже, без значение от степента на тяхната вина или невинност. Тези жени приемаха мъжете само като раболепни лакеи, а Бърнард, макар прекалено добре да знаеше, че много мъже се бяха отнасяли точно така към много жени с течение на векове, все пак не смяташе, че размяната на ролите беше нещо много справедливо и полезно за когото и да било. Освен това, той не беше ничий лакей. Дори и на Луната. Монтана Поли се беше присъединила към същата банда от отмъстители. Монтана Моли беше записана в „Спокейн Съксес“, колеж за секретарки. Бандата на Кълвача се беше разтурила. Четири бивши члена бяха в затвора. Един беше пребит до смърт със сгъваеми столове от пост на Американския Легион в Джаксън Хоул. Трима бяха поели пътя на обикновената политика и работеха вътре в системата за промяна на системата. Един беше станал търговец на имущество и бе подписал договор с Исус Христос да му бъде личен спасител. Уили Потният учеше право в Станфорд. Той членуваше в студентска организация. Носът му гладуваше, макар и все още да пушеше треви от време на време. Той искаше един ден да постъпи на работа при Нейдър. Светът се беше променил.

Бърнард беше объркан. Липсваха му тръпките, стъпките, глътките опасност. Само защото войната беше свършила, означаваше ли това, че всички трябва да престанат да се забавляват?

Благодарение на Монтана Джуди, укритието зад водопада стана горещо. Бърнард се укри в Сиатъл. Той намери работа като забъркващ коктейлите в един бар, често посещаван от полицаи по време на почивка. Имаше нощи, когато беше пълно с ченгета. Тяхното присъствие поръсваше лека пикантност върху живота му. Прибавяше лек гъдел на забавление. Той наливаше евтин бърбън. И чакаше своя час.

В един водещ либерален вестник излезе отворено писмо от някакъв писател до Бърнард. Той искаше интервю. Заклеваше се в пълна секретност. Работата беше на ниво. Писателят беше човек, доказал своята смелост и почтеност.

Писателят искаше амнистия за дисиденти като Бърнард. Той казваше, че Бърнард достатъчно е страдал. Пишеше, че животът в нелегалност е не по-малко наказание от затвора. „Личността в нелегалност съществува в състояние на овладяна шизофрения“, писа той, „ужасът не отпуска дори за миг.“ Журналистът разглеждаше Бърнард като жертва на Виетнамската война. Фактът, че той действа против интересите на правителството, вместо в тяхна помощ, е незначителен, казваше писателят. Обществено-политическите реалности, принудили Бърнард да рискува живота си, като взривява бюра на военни комисии, са по същество същите като онези, които карат други млади мъже да рискуват телесните си части в някакви оризови полета. Бидейки беглец, подгонен, живеещ предрешен и в страх, Бърнард бе не по-малко жертва, отколкото онези нещастни ветерани, които са оставили основни части от физиката си да гният в Да Нанг и Хю.

Ха ха.

Така започваше скандалният отговор на Бърнард. „Ха ха.

Жертва? Разликата между престъпник и човек извън закона е, че, докато престъпниците често са жертви, хората извън закона никога не са такива. Всъщност първата стъпка към превръщането в истински човек извън закона е отказът да се пожертваш.

Всички хора, които живеят подчинени на законите на други хора, са жертви. Хората, които нарушават законите от алчност, безсилие или за отмъщение, са жертви. Хората, които свалят закони, за да ги заменят със свои закони, са жертви. (Тук говоря за революционерите.) А ние, хората извън закона, живеем отвъд закона. Ние не просто живеем отвъд буквата на закона — много бизнесмени, политици и ченгета го правят — ние живеем отвъд духа на закона. И така, в определен смисъл ние живеем отвъд обществото. Ако въобще имаме обща цел, то тя е да преобърнем природата на обществото. Когато успяваме, ние ободряваме Вселената. Дори мъничко я ободряваме и когато се проваляме.

Жертва? Аз осъдих грозотата на Виетнамската война. Но каквото осъдих, други са осъдили преди мен. Когато войната превръща милиони хора в сомнамбули, хората извън закона не се съюзяват с будилниците. Хората извън закона, както и поетите, пренареждат кошмара. Това е вдъхновяващ труд. Годините на войната бяха най-величествените в моя живот. Аз не рискувах кожата си в знак на протест срещу войната. Аз рискувах кожата си за забавление. За красота!

Обичам магията на динамита. Колко красноречиво говори той! Отекващият му грохот, неговият гръм, неговият вик, е почти толкова дълбок, колкото и страстният стон на самата Земя. Една отмерена поредица от детонация е като хор от земетресения. При целия си гладък резонанс, бомбата казва само една дума — «Па!» — и после се самоаплодира. Обичам горещите ръце на експлозията. Обичам бриза, изпълнен с дяволски мирис на барут (толкова близък по ефект до ангелския мирис на секса). Обичам начина, по който архитектурата се разтваря пред устрема на динамита почти като на забавен кадър — нежно рухва, посипва тухли като пера, ъглите се стопяват, сиви фасади се разчупват в усмивки, подпорите повдигат рамене и така привършват работния ден тонове тоталитарен товар, пометени от дирята на концентричното цунами от въздух. Обичам онази скъпа частица от секундата, когато стъклото на прозореца става еластично и се изцъкля като дъвка, преди да се спука. Обичам, когато обществените сгради най-после стават наистина обществени, вратите се отприщват, за да приемат гражданите, съществата, Вселената. Хайде, скъпа, влизай! Обичам и заключителната глътка дим.

А освен това, обичам баналния мит за човека извън закона. Обичам самоуверения романтизъм на човека извън закона. Обичам черните дрехи на човека извън закона. Обичам усмивката-прокоба на човека извън закона. Обичам неговата текила и неговия фасул. Обичам начина, по който уважавани мъже с насмешка произнасят «човек извън закона». Лодката на човека извън закона плава срещу течението и това ми харесва. Всички хора извън закона са фотогенични и това ми харесва. «Когато свободата бъде поставена извън закона, само хората извън закона ще бъдат свободни» — това е графит, видян в Анакортес и той ми харесва. Има незаконни карти, които водят към съкровища на хора извън закона и аз особено обичам тези карти. Тъй като не желае да изчаква усъвършенстването на човечеството, човекът извън закона живее така, сякаш този ден вече е настъпил, и това аз харесвам повече от всичко.

Жертва? Вашето писмо напомни на Кълвача, че той е благословен да бъде Кълвач. Съчувствието ви към моята самота, напрежение и разстройваща нестабилност на самоличността наистина има някаква основа и аз покорно го оценявам. Но не се оставяйте да бъдете подведен. Аз съм най-щастливият човек в Америка. В барманските си джобове аз все още, по навик, нося кибритени клечки. Докато има клечки, ще има и фитили. Докато има фитили, стените няма да са в безопасност. Докато всяка една стена е под заплаха, светът все още има шанс да бъде забавен. Хората извън закона са отварачките за консерви в супермаркета на живота.“

28

Всъщност имало ли е по-тъпа епоха от тази, в която дами изпускали носна кърпичка — да приемем, една чисто орнаментна кърпичка; копринена, обшита с дантела, върху парфюмираната й повърхност нито следа от сопол — за да се запознаят с джентълмена, задължен да я вдигне? Мит или не, със заучена нехайност, също както при благоуханната стръв с кърпичката, Бърнард изпусна фразата „в моите бармански джобове“ при словесната разходка на своя отговор към добронамерения журналист. Бърнард даваше на своите преследвачи знак. Просто, за да направи нещата по-интересни.

Знакът може да е бил приет, но не можа да доведе хайката до неговото леговище. Въпреки че имаше няколко опасни момента — като нощта, когато един пияница го заля с бира и боята му се разтече в присъствието на двайсет полицая — прикритието на Бърнард издържа. Докато минаваха годините и кибритените клечки пожълтяваха и се разпиляваха из джобовете му, в своето бездействие той беше крепен от мисли за това, каква забава ще да падне, когато срокът на давност изтече и той ще може огненочервен да се появи сред обществото и да им натрие носовете. Все пак имаше един случай, когато беше принуден да говори или, по-скоро, да остави динамитът да говори вместо него. И сега, след една малко неточна стрелба, при положение че му оставаха единайсет месеца по календара на беглеца, той се оказа арестуван.

Арестуван от Нейно Кралско Височество Принцеса Лей-Чери Фьорстенберг-Баркалона, детронирана мажоретка, природозащитничка без портфейл, синеока алтруистка, плътска въздържателка с гърди като грейпфрут, бъдеща владетелка на Му, единствената жена, която Кълвача някога беше срещал, чиято коса да гори също толкова ярко, колкото и неговата едно време.

Той нямаше безропотно да се остави.

29

— Значи сте вие. Можех да се досетя, че сте вие.

— Поласкан съм, че си ме спомняте.

— Човекът, който казва „йъм“…

— Само в подходящи моменти.

— … и взривява хотели и разтурва най-важната среща на умове, Бог знае откога.

— Тази среща е по-важна. Срещата между мен и теб. Нека се усамотим някъде за по едно питие.

— Не ставайте смешен. Вие сте арестуван. Ще ви отведа направо в полицията.

— Трябва да ви предупредя. Аз няма безропотно да се оставя. Престъпниците, тъй като се тормозят от чувството за вина, често се предават и безропотно се оставят. Хората извън закона, тъй като са чисти, никога не биха го направили.

Така както в една симфония ударните инструменти внезапно гръмват и заглушават духовите и струнните, така и страхът внезапно гръмна в Лей-Чери, заглушавайки гнева и объркването, които в началните ноти на този концерт на противопоставянето й свършиха добра работа. Тя хвърли поглед по плажа в търсене на подкрепа. Няколко млади мъже, руси като реклами за шампоан, мургави като лайна, забелязаха, че гледа, и й помахаха.

— Не очаквай помощ от тези гларуси. Те се интересуват само от самки и сърф. Пък и не са заплаха за мен. Имам черен колан по хайку. И черна жилетка на химическо чистене. Тази сутрин срещнах една гостенка от планетата Аргон. Тя ми каза, че имам аура като изгоряла гума. Като й благодарих, аз казах, че черният е любимият ми цвят. Освен червения.

— А, значи и вие я срещнахте — Лей-Чери не знаеше какво друго да каже.

За пръв път тя забеляза, че той носи черни бански гащета. А на краката си — черни каиши. Откъде можеш да си купиш черни каиши? Тя се почувства дезориентирана. По изгорялото й тяло избиха мехури и кожата й заприлича на кървав паваж от птичи поглед. Тя се почувства като улица по времето на Френската революция. Тя се обърна към старицата с бикините.

— Жулиета, викни полицията — нареди тя, като много добре знаеше, че цялата полиция е в града и се опитва да разреши случая с взривения хотел. Жулиета така или иначе не можеше да я разбере.

— Няма защо да се притесняваш. Няма нищо да ти направя. Очарован съм, че ставаме приятели. Щях да съм напуснал Мауи веднага след бум-бум — той се ухили към Жулиета — ако не беше ти.

Така беше. Един стар приятел от континента, който понастоящем отглеждаше марихуана край брега на Кона, предварително се беше съгласил да хвърли Бърнард до Хонолулу на борда на своя катер за контрабанда. Въпреки че взривяването беше ненавременно, катерът можеше да отплава в понеделник сутринта, ако Бърнард беше пожелал.

— Не разбирам. Вие сте останал заради мен?

— Заради теб, скъпа. И защото имам малко взрив, който още не съм използвал.

— Какво? — тя се засмя невярващо. — Не мога да повярвам на ушите си. Вие сте… маниак!

— Мистър маниак.

— Още нещо ли искате да взривите?

— Искам да те почерпя едно питие.

— Да ме почерпите питие?

— Пиня текила или текила таи. Разбира се, ако не сте малка. Не бихме искали да нарушаваме закона.

— Сигурна съм, че сме на една възраст.

— Аз съм по-стар от Санскрит.

— А аз бях сервитьорка на Тайната Вечеря.

— Аз съм толкова стар, че си спомням времето, когато Макдоналдс бяха продали само сто хамбургера.

— Печелите.

— Значи мога да те черпя едно питие?

— Как се казвате?

— Бърнард.

— Бърнард кой?

— Бърнард Маниак.

— Слушайте, мистър Маниак…

— Нищо няма да слушам до момента, в който не седна срещу теб на една маса в „Лахайна Бройлър“. Баба ти също може да дойде, макар че, честно казано, съм малко шокиран от това до каква степен банската й премяна разкрива нейните прелести.

— Ами — каза тя. После спря. Помисли си, че би било най-добре да го разсее. В града щеше да бъде по-лесно да извика помощ, отколкото там на плажа. А тя трябваше да си признае, че, въпреки зъбното нехайство, което разкриваше, усмивката му беше прекрасна. — Ами, аз наистина трябва да се скрия от слънцето. Червенокосите лесно изгарят.

— Знам — каза той. — Знам.

30

На континента валеше дъжд. Известният сиатълски дъжд. Лекият сив дъжд, който твори любовта. Настоятелният дъжд, който знае всеки скрит вход на яката и пазарската чанта. Тихият дъжд, от който тенекиен покрив можеше да ръждяса, без да издаде звук в знак на протест. Шаманският дъжд, който храни въображението. Дъждът, който звучи като таен език, шепнещ като екстаза на първобитните за същността на нещата.

Дъждът опаковаше къщата (къщата, която от известно време насам Крал Макс наричаше Форт Къпина) като гел за медузи. Вътре Кралят и неговата Кралица се бореха с една машина за миене на чинии. Те не можеха да я включат. Откакто от три дни Жулиета отсъстваше, не беше измита нито една чаша за шери или чаена лъжичка. Чък можеше да спаси положението, но, тъй като всичко бе тръгнало наопаки, Чък бе извикан в Сиатъл в понеделник вечерта и още не беше се върнал. Оправданието беше болна сестра, но работата със сигурност бе съвсем различна. В родината на Фьорстенберг-Баркалона имаше вълнения. Миришеше на революция. Убеден, че кралското семейство е замесено, Вашингтон искаше да затегне охраната. По-точно, ЦРУ планираше изкъсо да контролира Крал Макс. ЦРУ зареди Чък с малко премиални. (Впоследствие, когато Макс извади кента срещу неговите две двойки, той щеше да ги изгуби до последния цент.)

Докато бърникаха машината за миене на чинии, Макс и Тили заговорничеха и планираха.

— През април тя ще стане на двайсет — каза Макс. — Година по-късно тя ще е готова за женене. Викам, колкото по-скоро намерим кандидат от нашите среди, толкова по-добри ще са ни шансовете.

— Яа — каза Тили. — Яа, да, си. Туй го знаем веце сто пътя. Но то не знаци, це трапфа да я бутнем с някой парцал.

— С какво?

— Парцал. Парцаливец. Като президентския син. Той е скапан гринго.

— Ако намекваш за това, че детето има право на два удара, без въобще да има топки, вероятно си права. Мисълта ми е, че не можем да си седим тук и да чакаме да се появят подходящи европейци, които случайно берат къпини наблизо. Виж, средният син на Идай Физел притежава част от акциите на един клуб на НБА. Той идва в Сиатъл всеки път, когато неговият отбор играе със „Свръхзвуковите“. Мисля, че мога да уредя една среща.

— Уи, но той не е монарс.

— Така е, той е по-мощен и по-богат от монарх.

— Арабин — въздъхна Тили. — Айн арабин. О-о, спагети-о.

Машината за миене на чинии все така не действаше. Направо да беше заминала и тя за Мауи. Жабата можеше да я превърне в кондоминиум. Кралската двойка пуфтеше и сумтеше над машината. За миг тя издаде звук, сякаш е проработила, но това просто беше дрънчащата клапа на Макс. Когато за трети или четвърти път, без да иска, удари главата на своето чихуахуа в капака на машината, Тили й обърна своя величествен гръб.

Крал Макс насъбра мръсните чинии и ги пренесе в задния двор.

— Ще оставим дъжда да ги измие — каза той. — Все трябва да има някаква полза от него.

Всъщност дъждът се използва по много начини. Той пречи на кръвта и морето да стават прекалено солени. Той хвърля нокаутиращи капки върху непокорни теменужки. Той произвежда стълбата, по която неонът се катери до Луната. Този, който търси, може да влезе в дъжда на Великия Северозапад и да извади оттам Името, което му трябва. А и, освен това, дъждът отлепяше парченца жълтък и сос от орнамента над герба, от центъра на честта, от центъра на герба, от центъра на щита върху хералдическите чинии за вечеря на Фьорстенберг-Баркалона. Но, когато на следващата сутрин Макс се върна, за да вземе чиниите, половината от тях липсваха. Кралицата хвърли вината върху скитници и цигани. Макс знаеше, че къпините са ги пипнали.

Докато хапваха консервиран Строганоф от книжни чинии, Тили каза на Макс:

— Само изкам Лей-Чери да си беши тук.

Но кралят каза:

— Може би най-добре е тя да е далеч, докато се сдобием с кандидат. Поне можем да сме спокойни, че в Хавай тя е в добри ръце.

31

— Досега не ме беше целувал човек със слънчеви очила „Патока Доналд“ — каза Лей-Чери.

— Извинявам се — каза Бърнард. — Съжалявам за слънчевите очила „Патока Доналд“. Те би трябвало да бъдат „Уди Кълвача“, но никой не произвежда слънчеви очила „Уди Кълвача“.

Принцесата не разбираше за какво говори той. Всъщност не й пукаше. Тя беше на третата си текила „Присмехулник“, той на четвъртата. Те се носеха в онзи блажен стадий, характеризиращ религиозното извисяване и настъпването на алкохолното отравяне. Жулиета им беше обърнала гръб и гледаше залеза. И това ми било придружителка.

— Освен това, обикновено не целувам мъже, които пушат — съобщи Лей-Чери. — Да целуваш пушач е като да облизваш пепелник.

— И аз така съм чувал. Също така съм чувал, че да целуваш човек, който е самодоволен и нетолерантен, е като да облизваш задника на мангуста.

— Аз не съм задник на мангуста!

— А аз не съм пепелник. — Извади от джоба на ризата си неотворен пакет „Кемъл“ и го хвърли зад гърба си. — Пуша само когато съм затворен. В затвора една цигара може да ти бъде приятел. Иначе моят „Кемъл“ е само прикритие. Оправдава това, че нося клечки.

— Наистина ли казваш това, което мисля, че казваш?

— Казвам повече от това, което трябва да казвам. Мисля, че си ми сложила в питието нещо, което ме прави разговорчив.

— Мисля, че си сложил в питието ми нещо, което ме прави целувателна.

Те се целунаха. И се изкискаха като анимационни мишки.

— Колко е часът? — попита Лей-Чери.

— Защо? Полицейският участък е отворен цяла нощ.

— Имам уговорена среща със списание „Пийпъл“. Отначало бях изплашена, но сега ми изглежда смешно.

Тя ощипа върха на носа му, докато той се навеждаше през масата, за да я целуне отново. Тя огледа помещението за часовник, но салонът в „Лахайна Бройлър“ беше известен с това, че няма стени. Часовниците на дърветата имаха прекалено много стрелки, а океанът беше на лунно време. Ако зависеше от Бърнард, то той искаше и нея да я нагласи по лунно време.

— Кога ще ме предадеш?

— Когато спреш да ме целуваш.

— Значи съм свободен завинаги.

— Не бъди толкова сигурен.

Тя говореше сериозно. Но този път, когато той я целуна, удивително находчивият му език успя да пробие героичната барикада, която до този момент образуваха нейните зъби. Последва ясен звън от сблъсък на емайл с емайл, изригване на гореща слюнка, докато неговият език направи вихрена обиколка на устната й кухина. През прасковата-риба прелетя внезапна тръпка, мъх и перка, а под фланелката й с надпис „Не на ядрените ракети“ зърната й станаха твърди като късове плутоний.

„Господи, помисли си Лей-Чери, как е възможно мъжете да бъдат такива дръвници, такива тампони на Сладкия Плод върху подметките на нашите обувки за балет и, въпреки това, да се чувстват толкова добре? Особено този. Този луд бомбаджия.“

Тя се измъкна. С изгорели кокалчета на пръстите тя избърса една слюнка (негова? нейна? на Хосе Куерво?), проточила се по бузата й. Тя попита една минаваща сервитьорка за часа. Закъсняваше.

— Трябва да вървя.

— Какво ще кажеш за вечеря след интервюто ти? Има една вкусна риба, наречена махи махи. Толкова хубава риба, че я нарекли два пъти. Не е ли очарователно как полинезийците удвояват своите думи. Бих искал да направим една тет-а-тет в Паго Паго, но се страхувам, че ще хвана бери-бери.

— Тц-тц, тц-тц — каза Принцесата. — Никаква вечер-вечер, никаква вечер-вечер.

— Утре?

— Ще бъда на Фестивала цял ден.

— Утре вечер?

— Утре вечер говори Ралф Нейдър. Не бих го пропуснала, дори за всичките махи махи на Мауи Мауи. Освен това, утре вечер може вече да си в затвора. Я по-добре си вдигни пакета „Кемъл“.

— Значи ще ме предадеш?

— Не знам. Зависи. Наистина ли ще използваш и останалия динамит?

— Твърде вероятно е.

— Защо?

— Защото това ми е професията.

— Но НЛО-конференцията свърши.

— Не съм дошъл да взривявам НЛО-конференцията. Това беше грешка. Дойдох да взривя Фестивала.

— Какво? — Тя почувства как в нея избухна една бомба.

— Бум-бум, Фестивал — каза той. После наля текила през пукнатината на своята усмивка.

Тя рязко се изправи.

— Вие сте луд — каза тя. — Мама му стара, вие наистина сте ненормален.

Тя изтръгна Жулиета от залеза и закрачи към улицата.

— Значи ще ме предадеш?

— Абсолютно си прав, че ще го направя — каза тя.

32

Идеята за монархията на Му беше хрумнала на Лей-Чери на Мауи. Тя я навести неочаквано, докато седеше в сянката на една коа, гледаше как Жулиета играе на осемдесетгодишна русалка и се притесняваше какво толкова може да каже пред списание „Пийпъл“, което да не е нито парафраза от брошури на Фестивала, нито да е нарушение на Фьорстенберг-Баркалоновите норми на поведение. В един момент й дойде на ум, че светът е пълен с безработни монарси, монарси, които бяха изгубили своите тронове заради войни или политически промени, също както и нейното семейство, и че тези хора, макар да бяха родени да водят, да властват или поне да символизират властта, в по-голямата си част водеха живот на безделни богаташи.

Например, парижкият конт, претендентът за френския престол, имаше единайсет деца, които се плъзгаха по елегантни занимания като издаване на списание за изкуство (дукът на Орлеан) и поддържане на художествена галерия (принц Тибо). В Бразилия кралското семейство Орлеанс Браганца имаше не по-малко от осемнайсет млади братовчеди с време, енергия и пари. Ото фон Хабсбург, с правото да бъде император, ако още съществуваше Австрийската Империя, имаше седем синове и дъщери, които ходеха на лов с хрътките на дилетантската култура. Италианските принцове Енрико Д’Асия и Амедео Савой управляваха семейните авоари и споделяха предаността на Кралица Тили към операта. Към списъка можеха да се прибавят още югославският принц Александър, кралят на Албания Лека Първи (неин роднина) и, между другото, японското императорско семейство.

След като свалените монарси вече си нямат лични кралства, на които да служат, защо да не се съюзят и да служат на света? Тяхното кралство може да бъде Земята. И те биха могли да съчетават своите дарби и умения, своите знатни имена и значителни богатства (Фьорстенберг-Баркалона май бяха най-бедните сред тях), своето влияние и блясък, в един монархически кръстоносен поход в името на екологията и опазването на околната среда; в името на сладкото кралство Земя. Тяхната цел би била да са полезни и ефективни. Разбира се, те щяха да бъдат възхвалявани. И ако искат корони, тя щеше да им осигури корони. В цялост, те щяха да бъдат известни като монархията на Му — на името на изгубения континент, на остров-майка; на родината на химните, чиито благоуханни храмове един ден потънали в морето. Всеки член на монархията ще бъде управник на Му, всеки един — владетел в държава без граници.

— Тъй като Хавайските острови са върховете на потъналите планини на Му — обясняваше Лей-Чери — монархията ще трябва да установи своя център, двор ако щете, в Хавай, може би точно тук, в Лахайна, защото Лахайна е била кралската столица на древен Хавай и не са й чужди привилегиите на кралици и крале.

— Това е пленителна идея — разкисна се Рийд Джарвис, репортерът от „Пийпъл“. Джарвис наистина беше доволен. Концепцията за монархията на Му му предоставяше здраво ядро, сърцевина от сериозни намерения, около които да оформи своята конфекция. Сега би могъл да наслои лигави добавки, започвайки от глупостите, които интересуват хората („Разкажете ни за това, как вие, една принцеса със синя кръв, израснахте в огромна стара къща в щата Вашингтон, посещавахте обществени училища, станахте мажоретка?“), и стигайки до темите, които най-живо интересуват редакторите и читателите на светските списания: пари и секс.

— Не съжалявате ли понякога за изгубените богатства на вашето семейство?

— Това е било отдавна. Преди да се родя. Има и по-важни неща от богатствата.

— Кой е настоящият ви приятел? Има ли някой специален кавалер?

— Нямам приятел.

— Нито един?

— Нито един.

— Но, скъпа, вие сте толкова привлекателна и интелигентна. Нямате ли любовен живот.

— Кой има любовен живот в днешно време? Днес хората имат сексуален, не любовен живот. Много от тях се отказват дори от секса. Нямам любовен живот, защото досега не съм срещнала мъж, който да знае как да има любовен живот. Може би и аз самата не знам това.

Тук от очите на Лей-Чери изскочиха сълзи като амеби-мустанги, напускащи оборите при родео в биологическата лаборатория.

Ако Рийд Джарвис знаеше, че синята кръв на Лей-Чери в този момент носи оттенъците на текила, той можеше да отдаде сълзите й на пиенето и портретът й нямаше да напомня толкова на снежна статуя пред леярна пещ. Така или иначе, описанието на Джарвис в „Пийпъл“ — „романтичка с влажен поглед“ — беше все пак по-точно от описанията, които по-късно, когато се усамоти в таванската си стая, клюкарите щяха да изпишат („трагична красавица“, „измъчена принцеса“).

Има съществени и несъществени лудости.

Последните са слънчеви по характер, първите са свързани с Луната.

Несъществените лудости са крехка смесица от амбиция, агресия и предюношеско безпокойство — тъпотии, които отдавна трябваше да бъдат захвърлени. Съществените лудости са онези импулси, които човек инстинктивно усеща, че са добродетелни и правилни, макар и себеподобните да ги намират за куку.

Заради несъществените лудости човек си има неприятности със самия себе си. Заради съществените лудости човек има неприятности с другите. Винаги е за предпочитане да имаш неприятности с другите. Всъщност това може да ти бъде от полза.

Най-добрата поезия е лунна и се занимава със съществените лудости. Журналистиката е слънчева (има безброй вестници, наречени THE SUN и нито един, който да се казва THE MOON) и е отдадена на несъщественото.

За Лей-Чери щеше да бъде много по-смислено да се напише стихотворение, отколкото статия. Рийд Джарвис, със своята Ремингтън SL-3, написа статия. Нямаше да е последна. На Бърнард Мики Ренгл с неговия динамит му остана да напише стихотворението.

33

Принцесата си легна веднага след интервюто. Жулиета й разказа приказка за заспиване, която доведе до желания ефект. Заспа веднага и сънува Ралф Нейдър. През нощта тя се събуди само веднъж — когато Нейдър влезе в един измислен ресторант и поръча жабешки бутчета.

— О! — извика тя и седна в леглото.

Лей-Чери възнамеряваше на следващата сутрин, между закуската и закъснялото официално откриване на Фестивала, да отиде в полицията, но, докато я обслужат в претъпканата зала за хранене на „Пайъниър Ин“, едва успя да хапне и да пресече улица „Хотелска“ към зовящия Парк на Смокините. Не след дълго тя се потапяше в лекцията на д-р Джон Лили за ролята на морските млекопитаещи за бъдещето на човешкия вид. Както можеше да се очаква, Паркът беше препълнен. Лей-Чери не бе пристигнала навреме, за да се добере до прикритието на смокинята, въпреки че сладката сянка на дървото покриваше почти един акър. Тя чуваше достатъчно добре и с минимално оптическо усилие успяваше да различи картините, които д-р Лили прожектираше върху един екран, но беше подложена на жарките слънчеви лъчи. Слънцето възпламеняваше откритата й плът. От това леко й прималя. Рийд Джарвис й беше напомнил, че тя има право на особени привилегии на Фестивала. Макар че не желаеше да използва титлата си, тя все повече се доближаваше до момента, в който щеше да извади своя сан като малко червено байраче, само и само да се сдобие с място под сянката.

Сякаш някакъв дух изпълни желанието й и над нея падна сянка. В началото се изплаши, че това е облак-кутсуз, който идва да я нападне. Не беше. До нея стоеше Бърнард и държеше над главата й съдран слънчобран.

— Какво правите тук? — шепотът й далеч не прозвуча толкова враждебно, колкото й се искаше.

Той кимна с черните си къдрици към екрана на подиума, където в този момент се прожектираше образа на морска свиня.

— Акулите са престъпниците на моретата — каза той. — Делфините са извън закона.

— Вие не сте наред — каза тя.

— Тогава ме зарежи.

— Ъхъ. Косата на моята голяма любов не е с цвят на кукувица.

Забележката за цвета на косата го накара да трепне. Тя не забеляза. Тя отново бе насочила вниманието си към д-р Лили.

— Добре. Ако искаш да ме видиш, просто намери адреса ми.

— Не искам да ви виждам, макар че властите може би искат. Пък и къде да намеря адреса ви? В указателя на кукувиците? И нямам предвид Жълтите Страници.

— Намери го. Намери го.

Тя погледна нагоре. Просто не можеше да не го направи. От вътрешната страна на слънчобрана, изписани с отвратителен почерк, се виждаха думите: ПРИСТАНИЩЕ ЗА МАЛКИ СЪДОВЕ, ЛАХАЙНА, КАТЕР „ХАЙ ДЖИНКС“. Той мушна дръжката на слънчобрана в ръката й. После приближи опустошените си зъби към ухото й.

— Йъм — прошепна той.

После изчезна.

34

Тя обядва папая пу пу или манго му му или някакъв друг плод пу пу, презрял от тропически гласни. В горещ климат А осигурява сенчеста арка, О е сифон, през който поглъщаш течности, У е прохладна пещера или вана, в която да се отпуснеш; А стои като разкрачен сърфист, О виси като цитрус от клон, У поклаща бедра като танцуваща хаитянка, а И и Е изразяват крясъците на маймуните и птиците от джунглата, от които са произлезли. Съгласните, както русокосите мъже, не се чувстват добре в жарките райони. Гласните са създадени за южното спокойствие, съгласните — за северната скорост. Но О как само местните танцуват бУгИ УУгИ, докато заселниците танцуват ВаЛС.

После хапна авокадо алоха или може би гуава лава, а Жулиета предъвкваше печено телешко по мисионерски. Около масата им се навъртаха гларуси и говореха мръсотии. От време на време Жулиета развърташе подобните си на пръчки ръце, за да разгонва младите кучета. Явно беше, че го прави с удоволствие. Разпъждането на сърфисти от Принцесата беше къде-къде по-забавно от разпъждането на мухи от Кралицата. Лей-Чери почти не обръщаше внимание. Тя се опитваше да реши дали да не предаде Бърнард през обедната почивка.

Е, добре, той я беше спасил от слънцето. Но принцеса, спасена от самия змей, не може да очаква добър край. Добре, неговата бликаща духовитост го даряваше със свръхестествен чар. Казват, че Луцифер е бил най-готиният ангел в Рая, а главата на всяка смърт носи усмивка. Този човек, Бърнард, беше опасен. Цели два дни от Фестивала бяха загубени заради него, а кой знае какви бъдещи безчинства е в състояние да стори. Тя знаеше кой е дългът й. Единственият въпрос беше: сега или по-късно?

— Сега — отсече тя — Ако побързам.

Подаде на Жулиета банкова разписка, с която да уреди сметката. Жулиета с мисионерска жар атакуваше мисионерското си теле.

— Ще се срещнем в парка след двайсет минути — каза Лей-Чери, като не забрави да направи съответните знаци с ръце.

Докато изхвърчаше от ресторанта, един от гларусите извика след нея:

— Ей, пламък, къде е пожарът? Между краката ти? Ха-ха.

Докато пресичаше ланаито, тя срещна русокосите извънземни от Аргон.

— Мутантка — просъска обвитата в тюрбан жена.

— Ти си белязана на всяка планета в Системата — каза мъжът с феса. — Не разбираш ли, че си мутирала от слънчевата радиация, която въздейства върху прекомерното количество захар и секс-хормони в тялото ти? Не можеш да излъжеш Слънцето.

— Господи! — изрече Принцесата. Тя забърза по улицата към доковете. — Понякога ми се иска да си купя един литър оцветител за коса и просто да се пребоядисам.

Когато стигна до катера, наречен „Хай Джинкс“, с изненада откри, че косата на познатото лице, което отвори вратата на каютата, беше червена поне колкото нейната.

35

— Ако си дошла отново да ме арестуваш — каза Бърнард, докато въртеше из бляскавите си къдрици пръста, с който стреля — то трябва да знаеш истинската ми самоличност. Умното ченге познава собствения си затворник. От друга страна, ако си дошла, защото ме харесваш, може би като видиш общото по помежду ни, ще ме харесаш още повече.

— Да — каза Лей-Чери — И двамата сме мутанти.

— Моля?

— Нищо. Нищо. Ти наистина си от червенокосите. Това наистина ли е естественият ти цвят?

— Смяташ ли, че мога да проследя корените си чак до Хена? С този цвят съм изхвърчал от утробата. Последната черна боя току-що отиде в канала и после в морето. Жак Кусто сигурно плува през нея и си мисли, че някаква сепия пак пише с протекла писалка.

— Добре, да приемем, че си червен, колкото и аз. Но това е единственото, което ни свързва.

— Откъде си толкова сигурна?

— На този свят хората биват два вида: такива, които са част от решението, и такива, които са част от проблема.

— Аха. Аз цапам, ти чистиш? Тогава ти ме чуй. На този свят има два вида хора: едни, които в този живот виждат само сланата върху тиквата, и други, които виждат лигите върху пая.

(Всъщност на този свят наистина има два вида хора: едни, които са убедени, че този свят има два вида хора, и други, които са достатъчно умни, за да не смятат така. Но пък Лей-Чери и Бърнард бяха заети с нюансите на сложен танц, така че нека бъдем благосклонни и да им дадем аванс.)

Те бяха на палубата под пладнешкото слънце, но Лей-Чери беше вдигнала слънчобрана, а Бърнард се беше свил под издадената сянка на грот-рейката. Тихият океан, укротен на това място от вълнолом с формата на начупен квадрат, ги люлееше така сладко, както пиянките люлеят своето вино.

— Така, както си с червена коса, ми се струваш познат. Мисля, че съм виждала твои снимки.

— Рекламният ми агент е добър. Снимките ми се разпространяват добре.

— Къде? По стените на пощенските станции? Ти си някакъв известен разбойник, нали?

— Не бих го формулирал по този начин. Е, имах малко търкане със закона, когато бях млад. Знаеш ги момчетиите.

— Не. Разкажи ми.

— Няма много за разказване. Едно недоразумение, в което са замесени дъщерята на един градски съветник и кола, взета назаем. Но последствията… не мина без последствия. След трийсет дена в отделението на котенцата и смъркачите ме направиха довереник. Килиите на доверениците се помещаваха на втория етаж, също както и затворническата кухня. Всички довереници имаха достъп до кухнята. Седмица след като станах довереник, се оказа, че липсват три кухненски ножа и сатър за кълцане на месо с диаметър четиридесет и четири сантиметра. Естествено, всеки от нас бе заподозрян в кражбата на ножовете. Обърнаха килиите ни с главата надолу, а също така и стаята с телевизора. Но не намериха ножовете. След което ни строиха в коридора, надзиравани от отряд пазачи, въоръжени с бойни оръжия и железни прътове. Един по един ни вкарваха в една малка стая, където, пред още няколко пазачи и един капитан с фенерче, ни караха да се събличаме. Накараха ме да се обърна, да хвана бузите на задника си и да се наведа, за да погледнат в дебелото ми черво да видят дали не съм скрил там три кухненски ножа и сатър за кълцане на месо с диаметър четиридесет и четири сантиметра. Разбира се, в никой от нас не откриха липсващата железария. Но намериха четири калъпа сапун, плакат от „Плейбой“, три кубчета лед, пет пера, Атлантида, гръцкия делегат за конференцията на момчетата, хляб с пила в него, бяла Коледа, синя Коледа, Пабло Пикасо и брат му Елмер, един скапан сандвич с горчица, двама японски пехотинци, които не бяха разбрали, че Втората Световна е свършила, принц Бъстър Кливландски, лодка с прозрачно дъно, завещанието на Хауърд Хюз, комплект изкуствени зъби, Амелия Иърхарт, първите четири такта от „Неосъществимата мечта“ в изпълнение на хора на колежа „Блек Маунтин“, завещанието на Хауърд Хюз (друг вариант), вдовицата на Незнайния Воин, шест пощенски гълъба, морала на средната класа, Великия Американски Роман и един банан.

— Господи! — възкликна Лей-Чери. Тя не знаеше дали да се смее или да се хвърли през борда. — Ама кой си ти в крайна сметка? И каква игра играеш?

— Кълвача е името ми, престъпването на закона е моята игра. Търсен съм в петдесет щата плюс Мексико. Хубаво е, когато се чувствуваш търсен, бих искал да съм търсен от теб. Всъщност зарязах маскировката си с надеждата, че това ще отвори очите ти и ще размекне сърцето ти. Това е. Моите карти са на масата. Твоето татенце със сигурност би разбрал този израз.

— Господи! Кълвача. Бърнард Ренгл. Трябваше да се досетя.

Дръзката му усмивка най-после изчезна. Ако усмивките имаха адреси, то този на Бърнардовата щеше да бъде „Обща доставка, Луната“. Той я гледаше с онази нагласена сериозност, на която превключват комиците, когато им се удаде възможност да играят Хамлет. И все пак, в него имаше искрена нежност и копнеж.

— Прекалено много ми дойде засега — каза Лей-Чери. Въпреки горещите вълни, които се гонеха около нея, тя потрепери. Защо въобще дойде на катера? Можеше просто да прати полицията. — Трябва да се връщам на Фестивала.

Наистина, дискусията за контрола над раждаемостта щеше да започне след седем минути.

Той понечи да й помогне да слезе на дока, но тя отблъсна ръката му. Докато бързо се отдалечаваше, а разкъсаният слънчобран пърхаше като опашка на върколак, тя извика:

— Да знаете, че пак ще ви хванат.

Усмивката на Бърнард почти се възвърна.

— Никога не са ме хващали и никога няма да успеят. Човекът извън закона не може да бъде заловен. Него може да го накаже само отношението на хората. Точно както твоето отношение сега ме наказва.

36

Когато организаторите на Фестивала обявиха своите намерения, те бяха връхлетени от молби на производители и разпространители на „екологически чиста“ стока, които желаеха отстъпки, за да пробутват съвременните си стоки на територията на конференцията — чайове и билки, спални чували и горещи вани, вятърни мелници, дестилатори на вода и пречистватели на въздух, дървени печки и замразено кисело мляко, изкуства и занаяти, книги и пособия, биомагнетично бельо и картофки от рожкови отпадъци. Организаторите отказаха. Те нямаха нищо против екологическите пазари или космическите печалби, които се жънат от тях. Просто техният Фестивал бил замислен за обмяна на, както те се изразиха, „идеи, не предмети“.

Е, границата, която разделя предмети и идеи често е доста нееднозначна, но нека не разкопчаваме тези панталони. Галилей е бил прав, когато е пускал предмети вместо идеи от своята кула, и Фестивалът можеше да бъде достатъчно мъдър също да се опре на предметите. В границите на нормалния обсег на възприятие поведението на предметите може да бъде преценено и предсказано. Като оставим настрана, че в неподходящи ръце почти всеки предмет, включително и книгата, която държите, може да се превърне във веществено доказателство номер едно в процес за убийство; като за момент оставим настрана далеч по-интересната вероятност, че може би всеки предмет води свой таен живот, все пак с голяма сигурност може да се каже, че предметите, така както ги разбираме, са относително стабилни, докато идеите са определено нестабилни, те не само могат да бъдат използвани неправилно, те подтикват към това и, колкото по-добра е идеята, толкова по-изкусно се гърчи тя. Това е така, защото само добрите идеи могат да се превърнат в догми и точно този процес, при който свежите, разкрепостяващи и полезни за човечеството идеи се превръщат в догми за роботи, е ужасяващ. От гледна точка на освобождаването на опасни микроби, трансформацията на идеите в догми съперничи на тази на водорода в хелий, урана в олово и невинността в корупция. И е почти толкова безжалостна.

Проблемът започва на вторично ниво, не от основоположника или теоретика на идеята, а от хората, привлечени от нея, тези, които я възприемат, вкопчват се в нея, докато не им се счупи и последният нокът, и които, като правило, не притежават кръгозора, гъвкавостта, въображението и, най-важното, чувството за хумор, за да я запазят в духа, в който е била излюпена. Идеите се създават от учители, догмите — от ученици, а Буда винаги пада убит някъде по пътя. Съществува една особено непривлекателна и отчайващо разпространена болест, наречена капаци на очите, която, заради цялата мъка, която причинява, трябва да бъде първа в списъка с неотложните задачи на Световната Здравна Организация. Капаци на очите е болест, при която възприятието бива ограничено от невежество и изкривено от личен интерес. Капаци на очите се причинява от оптически израстък, който се размножава, когато мозъкът е по-пасивен от егото. Усложнява се при излагане на политика. При прекарването на една добра идея през филтрите и компресорите на обичайните капаци, тя излиза не само смалена по отношение на сила и стойност, но в новата си догматична форма тя дава ефекти, противоположни на тези, за които първоначално е била създадена.

Така идеите за любов на Исус Христос са се превърнали в зловещите клишета на християнството. Ето защо практически всяка революция в историята се е провалила: потисканите, в момента, в който се докопат до властта, се превръщат в потисници, прибягвайки към тоталитарната тактика на „защита на революцията“. Ето защо малцинствата, които се стремят към премахване на предразсъдъците, стават нетолерантни, малцинствата, стремящи се към мир, стават войнствени, малцинствата, стремящи се към равенство, стават самодоволни, а малцинствата, стремящи се към освобождение, стават враждебни (като първият симптом за самопотискане е стегнатият задник).

Горната беседа ви бе поднесена от Факултета по Съществени Лудости към колежа „Извън закона“. Тя бе представена с надеждата, че може да обясни как така Фестивалът, при толкова много умове в списъка и сочни идеи във фурната, се превърна в лудница.

На сутрешната сесия в сряда д-р Джон Лили тъкмо бе приключил своята лекция върху интелигентността на морските млекопитаещи, завършвайки с идеята, че „продължаващият диалог с китообразните би могъл да промени нашите представи за всички живи видове и за планетата, която споделяме с тях“, когато бе предизвикан от група в публиката, смятаща, че е загуба на пари и време да се опитваме да общуваме с животни, когато не можем да общуваме помежду си.

— А общуването между хората? — надигнаха глас те.

— Бившият ми съпруг — каза една — не разбираше и една моя дума. Мислите ли, че той би могъл да разбере една морска свиня?

— Дали някаква си голяма риба — попита друг — ще извади мойте хора от гетото и ще им даде работа? Ако не, що да си хабим думите за тия копелета?

Капаци на очите.

Лей-Чери си помисли, че въпросите имаха известен смисъл, макар че тези, които ги задаваха, се държаха невъзпитано. Тя се притесни за д-р Лили и се зарадва, когато той елегантно се справи с антагонистите. Всъщност сутрешната сесия премина гладко като делфийска пот в сравнение със следобедната бъркотия.

Тъй като, благодарение на онзи копелдак с птичи мозък, Кълвача, Фестивалът изоставаше от програмата си с два дни, наложиха се някои дублирания. Ако човек трябва да дублира, то точно Хавай, родината на махи махи и лома лома, беше мястото да го направи. (Дискусията за контрола над раждаемостта беше комбинирана с тази за грижата за децата.) Подиумът под смокиновите клони беше пълен с експерти, на чиито устни фактите и цифрите избиваха като пяна. Дискусията едва бе започнала, когато се оформи преобладаваща философия. Тя беше следната: ако щъркелите не носят бебетата, то те би трябвало да го правят и вероятно могат да бъдат дресирани също така да ги отглеждат.

В интерес на истината тази гледна точка беше предложена само от няколко експерти, но огромна и шумна част от публиката я подкрепи с цялата заплашителна сила, която притежаваше.

— Не искаме контрол над раждаемостта, искаме контрол над куровете! — извика една жена от третия ред.

Овациите, които последваха, удавиха гласа на жената, която в този момент държеше лекция за, точно така, семената от моркови като орално противозачатъчно.

„Боже мили“, помисли си Лей-Чери, „чудя се дали не отиваме прекалено далеч?“

Ставаше малко буйничко. Слънцето не помогна. Няколко души отидоха да се топнат или да пийнат. Жулиета като че ли искаше да се присъедини към тях. Лей-Чери се въртеше около дръжката на своя слънчобран — една лесна мишена за куршуми от мозъчно желе.

На сцената една редакторка от нюйоркско списание, шикозна шефкиня, за която беше казано: „Нейният ум е като стоманен капан, а устата, сърцето и вагината й също не отстъпват“, се опитваше да обобщи. Най-напред тя каза, че грижата за децата започва със зачеването, и заяви, че е световна несправедливост майките да отглеждат децата девет месеца, ден и нощ, без отмяна и подкрепа. С глас, който напомняше на Лей-Чери за пневматичен чук, обработващ перлена огърлица, редакторката описа на присъстващите последните методи в обстетрията, като поддържаше тезата, че жените няма да започнат да осъзнават своя личностен и социален потенциал до момента, в който изкуственото осеменяване и управляваната бременност извън тялото не станат обичайна практика по целия свят. Редакторката не се задоволи с раждащите девици. Веднъж родени, нашите бебета трябва да наследят предимствата на колективния професионализъм, каза тя и настоя пред Фестивала да се приеме резолюция с молба към Федералното правителство веднага да осигури фондове за субсидиране на центрове, в които експерти ще осигуряват стандартизирано развитие за младите и независимост за родителите.

Принцесата тъкмо прекарваше това през компютъра си, за да реши колко дяла ще си купи, когато един поет, застаряващ хуморист, поставен в програмата, за да има и „различен ъгъл“, пристъпи към изява. Той каза на редакторката, че идеите й са ръсене на сяра върху розите на расата. Поетът беше дрогиран, но сред колегите му това не се считаше за някаква пречка.

— Какви ще са тези бебета, направени от формула, вместо от чукане? — попита поетът. — Без съмнение, всяко от тях ще притежава две очи и препоръчителния брой пръсти на краката, но дали жарта на тяхната воля ще бъде достатъчно гореща, дали тяхното въображение ще бъде с всичките си пръсти, можем ли да разчитаме, че душите им напълно ще се свържат с разплитащата се макара на природната вселена, а не с утайката от дъното на епруветката? Няма ли детето, извадено по сигнала на будилник от пластична утроба, където е било лишено от ритъм, пъпна връв и подмятанията на всекидневния живот, да има между очите си малко пространство, запълнено със синтетична течност, да носи в сърцевината на сърцето си печата на андроид?

Редакторката сподели с публиката своя продължителен поглед на тренирано вбесяване.

— Да не би да се страхувате — попита тя писателя — че дете, което не е заченато по стария начин, няма да разбере шегите ви?

От публиката някой извика „Стига с тия мистики!“ към поета, който, прекалено решителен или прекалено пиян, за да му пука, продължи:

— А тези деца, отгледани под надзора на държавата, избълвани от автомати, гъделичкани от техници, успокоявани от записаните съобщения на психолозите от съобщителната мрежа, какво общество, според вас, ще създадат тези деца, когато достигнат зрелост? Да не си въобразявате, че хора, от рождението си индоктринирани от правителството, ще бъдат нещо повече от инструменти на това правителство, че няма да живеят и властват в тоталитарна полицейска държава, която по тираничен контрол ще надминава и най-страшните кошмари на…

Междувременно подвикванията и освиркванията бяха станали толкова шумни, че поетът не се чуваше по-далеч от първите няколко реда. Той извади бутилка джин и започна да говори в нея. Тихичко. Редакторката от Ню Йорк се хилеше. Към подиума бяха запратени многобройни обвинения и поне един зрял плод папая. Последва продължителна размяна на думи, така добре позната на всички, които живееха в последната четвърт на двадесети век. Жените казаха, че мъжете са изяли черешките от шоколадите. Мъжете казаха, че жените пикаят в басейна.

Един учител от Делфийското училище в Шеридън, Орегон, хвана за момент микрофона:

— Мисля, че сред цялата тази бъркотия ние забравяме децата. Като не се грижим за децата, ние не се грижим за бъдещето, на което трябваше да служи тази конференция.

На лицето му се изписа леко триумфиращият израз на човек, който е възвърнал разума. Някой го плесна по лицето с кървав презерватив.

— Екзистенциалист! — извика учителят.

— Като толкова обичаш бебетата — изкрещя една жена — раждай си ги сам.

— Ха така, сестро! — подкрепи я млад мъж до нея. Мъжът и жената здраво стиснаха ръце. Решението на проблема със свръхнаселеността може би се крие в такива ръкостискания.

В опит да възстанови реда, на платформата се качи известен йога, делегат на Фестивала. Той зае поза лотос. Започна да сияе. Спокойно, педантично, той разглоби една паяжина, а после я сглоби отново. (Не останаха ненужни части). Той погълна три пеперуди, а после ги избълва здрави и читави. Беше впечатлена само онази част от тълпата, която вече се беше успокоила. Йогата вонеше на вечност, а сред широки кръгове вечността просто вече не беше модерна.

Ситуацията ставаше все по-отвратителна. И отегчителна. Ще ви спестя подробностите. Стига толкова. Индийската смокиня пуска своите външни корени към почвата, като понякога ги разпростира нашироко. При подходящи условия тя ражда смокини. Томас Джеферсън обичал смокини. Геният на Джеферсън предпазил Американската Революция от бързо пропадане в тунела, където така и така пропаднала. Джеферсън имал червена коса. Нищо не загатвам с това. Освен вероятността, че всичко е свързано.

Когато дебатите започнаха да се доближават до насилието (или по-лошо — до организирането на комитет), Лей-Чери избяга от Парка. Палмовите дървета, покрай които минаваше, тези романтични пламъци на Хавай, запушваха ушите си с листа. Тя се чувстваше по подобен начин.

— Господи! — възкликна тя. Чувстваше се като чревоугодника, който бил сготвен в Страсбург. — Това си е моят пастет и, ако искам, ще плача.

В бара на „Пайъниър“ тя седна под един от харпуните за китове, които украсяваха стените. Поиска едно май тай, после промени поръчката си на текила. Навън океанът блъскаше главата си във вълнолома. Тя изпитваше абсолютно същото. Вътре в нея един друг прилив — млади мъже с кипящи жлези — се вихреше. От неговия водовъртеж новината изскочи като летяща риба: полицията най-сетне бе разрешила случая с бомбаджийството в Лахайна. Тя чу един камааин, който каза: „Направили преди укулу час.“

37

Оттатък вълните, в Сиатъл, продължаваше да вали. В късната нощ дъждът се втвърдяваше в снежни капки, но когато инженерите от сутрешната смяна, с термоси за кафе в ръце, плисваха чак до входа за охрана на зданието на Боинг, навън отново валеше обикновен дъжд и то в изобилие. Леденостуден вятър, с отличителния знак на Аляска върху всеки негов куфар, се провлачи в дъжда без да кихне, проникна през къпиновите храсти без драскотина и посети Краля и Кралицата без покана.

— Нищо чудно, че ЦРУ имат толкова пукнатини — каза Макс. Беше целият увит заради течението. — Те нищо не разбират от уплътняване.

Чък записа това в шпионската си тетрадка. Крал Макс го наблюдаваше как се мъчи с правописа.

— У-п-л-ъ-т-н-я-в-а-н-е — помогна му Макс. Ако Кралят знаеше нещо за предстоящия метеж в родината си, то добре криеше това.

— Няма да успее да ме преметне — каза Чък. С помощта на кухненския телефон Чък бе подслушал разговор, който Макс бе провел с някакъв А’бен Физел.

— Готви се някаква сделка с арабите — докладва Чък на ЦРУ.

— Споменаха ли нещо за оръжия? — попита свръзката на Чък.

— Мисля, че говореха за реактивни самолети и ракети.

Макс беше уредил среща на А’бен Физел с Лей-Чери, когато тя се върне от Хавай. Придружена, разбира се. Тили и Макс щяха да съпроводят своята дъщеря и Физел на баскетболния мач. „Свръхзвуковите“ от Сиатъл срещу „Ракетите“ от Хюстън. В „Кралския Купол“.

— Казаха нещо за битка в кралството.

— Мама му стара — изпсува агентът, после изсвири с уста. — Работата се оказва по-дебела, отколкото предполагахме.

Кралица Тили се оплака на своето чихуахуа, чийто треперещ малък скелет беше облякла в лилав вълнен пуловер с кожен колан:

— Баскитбол. Баскитбол. Не мозес да си познафал арабин, който иска да ходи ф операта.

38

— Ти плачеш.

— Не плача.

— Сбърках. Не плачеш. А и не си останала без дъх. Имаш късмет, защото в този клуб не допускат задъхани жени. Дали това е игра на думи или просто се радвам да те видя? Нещо не е наред.

Лей-Чери тихичко подсмръкна.

— Имаш ли кърпичка? — попита тя.

— Да, разбира се. Ще намеря нещо. Заповядай, влез.

Лей-Чери се наведе и влезе в каютата. Скъса парче тоалетна хартия от рулото, което Бърнард донесе от носа на катера. Издуха носа си — сигнал за всички сълзи да се върнат по домовете и семействата си.

— Е, виждам, че още си тук.

— Определено съм тук. Но това не е повод за плач.

— Не плачех. Имах лош ден. Поредния. Още един от поредицата лоши дни. Не се оплаквам. Лошите дни са моят багаж. Но отнемат много време, а аз съм заето момиче. Наминах просто, защото разбрах, че са те хванали.

— Ами? Ти си ме предала?

— Не съм, дявол те взел. Ченгетата са хванали някого за взривяването на „Пайъниър Ин“. Знам, че е било изстрел в тъмното, налучкване, но помислих, че може да си ти.

— Наранен съм, че можеш да си помислиш такова нещо, но съм очарован, че намина да провериш. С удоволствие съобщавам, че ако „свободен“ значи да не си в затвора, то аз съм като птичка в синевата.

— Чудно ми е тогава, кого е арестувала полицията.

— Страхувам се, че се е получил международен или, по-скоро, междупланетен инцидент. Полицията е счела за нужно да хвърли в затвора нашите гости от далечния свят на Аргон.

— Сериозно? Наистина ли? Как се е случило, искам да кажа, защо точно тях?

— Защото един анонимен глас помогна на ченгетата, които впоследствие откриха две пръчки динамит в тяхната Тойота под наем. Хммм…

— Бърнард!

— Шът. Опитвам се да си представя как изглежда аргонска шофьорска книжка. Един от тях сигурно е имал шофьорска книжка, за да наемат кола.

— Бърнард, това е бил твоят динамит.

— Сигурна ли си?

— Но, две пръчки. Ти имаше три.

— Хайде, кажи ми, че съм стиснат. Кажи ми, че не съм никакъв християнин. Нищо не мога да направя. Не можах да се принудя да го дам всичкия. Човек никога не знае кога ще му потрябва малко от това.

Тя се опита да отговори така, сякаш той беше направил съвсем обикновена забележка. Тя пое дъх бавно и успокоително.

— Какво искаш да кажеш? С твоя динамит, имам предвид.

— Да кажа? Динамитът идва, не за да учи. Той идва, за да събужда.

— Мислиш ли, че динамитът може да направи от света нещо по-добро?

— По-добро от какво? От Аргон?

— Мръсник, непрекъснато се измъкваш. Опитвам се да те разбера, а ти не ми даваш ясен отговор.

Нейното объркано изгоряло юмруче мачкаше подгизналата тоалетна хартия, с която бе бърсала очите си и духала носа си.

— Може би не задаваш правилните въпроси. Ако се интересуваш единствено от правене на нещо по-добро за света, върви си на Фестивала и питай Ралф Нейдър…

— Аз съм абсолютно решена да отида да слушам Ралф. Ралф Нейдър, имам предвид.

Тя се изчерви, тъй като вероятно усети, че беше издала една тайна онанистка интимност.

— Добре. Направи го. Но ако се интересуваш от откриването на света като по-добро място, тогава остани с мен.

— Така ли? Това ще бъде хубаво… може би… за теб и мен, но какво ще стане с останалата част от човечеството?

— По-добрият свят трябва да започне отнякъде. Защо да не започне от мен и теб?

Това я накара да млъкне. Сякаш се колебаеше. Тя разгърна тоалетната хартия просто за да прави нещо с ръцете си. Това й напомни за йогата, който беше разглобил паяжината.

— Бърнард — каза тя — мислиш ли, че досега не съм обръщала внимание на нещата, които трябва?

— Не знам, скъпа. Не знам на какво си обръщала внимание, защото не знам какво си сънувала. Можеш да си мислиш, че обръщаш внимание на едно, друго или трето, но нашите сънища ни казват какво всъщност ни интересува. Сънищата никога не лъжат.

Лей-Чери се замисли за своите сънища. Няколко епизода изникнаха ярко в съзнанието й. Това я накара отново да се изчерви, а прасковата-риба пусна сок от хрилете си.

— Никога не си спомням сънища — излъга тя.

— Ние всички сънуваме много всяка нощ, но до сутринта забравяме деветдесет процента от това, което е ставало. Ето защо поетите са толкова важни членове на обществото. Поетите си спомнят нашите сънища вместо нас.

— Ти поет ли си?

— Аз съм човек извън закона.

— Хората извън закона важни членове на обществото ли са?

— Хората извън закона не са членове на обществото. Но те са важни за обществото. Поетите помнят нашите сънища, хората извън закона ги изпълняват.

— Така ли? А принцесите? Принцесите важни ли са?

— Били са важни. Принцесата символизирала красотата, магическите заклинания и приказните замъци. Това било адски важно.

Лей-Чери бавно поклати глава от край до край. Огнените й кичури се заклатиха като оградите на плантацията в нощта, когато докарали стария Джим.

— Стига бе. Сериозно ли говориш? Това са романтични глупости, Бърнард. Не мога да повярвам, че страховитият Кълвач е такава мекица.

— Ха. Ха, ха. Като толкова обичаш Земята, знаеш ли, че тя е куха? Земята е куха, Лей-Чери. Вътре в кълбото има телено колело и една катерица тича в него. Една малка катерица, която си изкарва джигера за теб и мен. Вечер, преди да заспя, чувам тази катерица, чувам лудото тракане, чувам как бие малкото й сърце, чувам скърцането на катеричата клетка — колелото е старо, раздрънкано и разядено от ръжда. Катерицата върши цялата работа. А ние само трябва от време на време да смазваме колелото. Какво според теб смазва колелото, Лей-Чери?

— Наистина ли мислиш така, Бърнард?

— Честен кръст.

— И… и аз мисля така. Но се чувствам гузна от това. Мама му стара, чувствам се толкова своенравна.

— Онези, които отбягват своенравните неща, се вкочанясват приживе.

„Хай Джинкс“ беше дълъг дванайсет метра, без да се брои бушприта. Беше висок метър и половина, може да беше и повече, но каютата му бе реконструирана по такъв начин, че да позволява складирането на максимум товар, без мисията му да бъде прекалено очевидна. Беше от тиково дърво с медни части и миришеше на лодка за подправки, какъвто в известен смисъл беше. Лей-Чери седеше в кърмовата част, в галерата, пред маса покрита със стъкло. Под стъклото имаше морска карта на Хавайските острови. Чаши от кафе и текила бяха оставили кръгли отпечатъци върху стъклото, влажни атоли в океан, обсипан с трохи. С пръстите, които не стискаха тоалетната хартия, Лей-Чери очертаваше краищата на безимените рифове.

— Знаеш ли — каза тя най-накрая — ти ме караш да се чувствам добре от това, че съм принцеса. Повечето мъже, които съм познавала, са ме карали да се чувствам виновна. Те умираха от кикот, когато се споменаваше за красота, магически трикове и… какво друго каза, че символизира една принцеса?

— Магии, драматични поличби, лебеди, плуващи в рова около замъка, стръв за дракони…

— Стръв за дракони?

— Всички романтични глупости, които правят живота интересен. Хората силно се нуждаят от това, не по-малко, отколкото от поносими цени на бензина „Тексако“ и „Паблъм“ без ДДТ. Мъжете, с които си била, вероятно никога не биха целунали зърната на гърдите ти, от страх да не всмучат някакви пестициди.

Като чуха да се споменава тяхното име, зърната й се наостриха от внимание.

— В началото на кариерата ми на човек извън закона, няма значение кога, точно след първото ми бягство от затвора, аз помогнах в завличането на един самолет към Хавана. Кастро, онази невероятна лисица, ми даде убежище, но не мина и месец и взех назаем една малка лодка с извънбордов мотор и стремително изпърпорих към Флорида Кипс Еднаквостта на социалистическата система беше задушаваща и скучна за мен. В Куба липсваше загадката, разнообразието, новото и, което беше най-лошото, изборът. При всичките грозни пороци, които подбужда капитализмът, той поне е интересен, вълнуващ, предлага възможности. В Америка битката поне е лична битка. И ако личността притежава достатъчно силен характер, достатъчно силен ум, възможностите са по-дебели от полиестера в гардероба на продавач на автомобили. В една социалистическа система ти си нито по-добър, нито по-лош от когото и да било друг.

— Но това е равенството!

— Глупости. Неромантични, непривлекателни глупости. Равенството не е еднакво отношение към различни неща, равенството е различно отношение към различни неща.

— Може би си прав.

Тя си играеше с тоалетната хартия. Прекара я по масата и разсеяно изтри цял архипелаг. Това ли е „Божията ръка“?

— Аз определено не се чувствам еднаква с другите. Особено когато съм с теб. Но това ми дава вдъхновение да искам да помогна на онези, които не са такива късметлии като мен.

— На този свят винаги има еднакво количество добър късмет и лош късмет. Ако един човек не се сдобие с лош късмет, някой друг ще се сдобие вместо него. Също така, винаги има еднакво количество добро и зло. Ние не можем да унищожим злото, ние само можем да го прогоним, да го накараме да се премести в другия край на града. А когато злото си отива, с него винаги върви и малко добро. Но ние никога не можем да променим съотношението между добро и зло. Ние само можем да поддържаме нещата разбъркани, за да не се разтвори нито доброто, нито злото. Тогава става страшно. Животът е като яхния, трябва често да го разбъркваш, иначе цялата мръсотия избива отгоре.

Той спря.

— Както и да е, като те слушам, май напоследък не си имала истински късмет.

— Може би вече не е така. Ти възвърна вярата ми в романтичните глупости, а Ралф Нейдър ще говори след четиридесет минути. Но отговори ми на още един въпрос, преди да тръгна. Ако аз символизирам приказни топки и стръв за дракони… стръв за дракони… ти какво символизираш?

— Аз? Аз символизирам колебанието, несигурността, изненадата, безредието, извънзаконието, лошия вкус, забавата и нещата, които нощем викат „бум“.

— Ти май наистина си смелчага, а? Тоест, ти наистина си правил онези големи лоши неща. Отвличане на самолети, обири на банки…

— Не. Без банки. Оставям банките на криминалните типове. Изцяло. Хората извън закона никога…

— В твоята уста човек извън закона звучи толкова специално.

— Е, едва ли е чак толкова специално. Ако си честен, рано или късно ти се налага да застанеш очи в очи със своите ценности. Тогава си принуден да отделиш това, което е правилно, от това, което е просто законно. Така, по един метафизичен начин ставаш беглец. Америка е пълна с метафизични хора извън закона. Аз просто съм отишъл една стъпка по-напред.

— От трън, та на глог, а, Бърнард? Възхищавам се от такава смелост. Наистина, но, честно казано, имам чувството, че си превърнал себе си в стереотип.

— Може би си права. Не ми пука. Както ще ти каже всеки маниак на автомобили, старите модели са най-хубавите, дори и да не са най-полезните. Хората, които жертват красотата заради полезното, си получават заслуженото.

— Е, ти можеш да си бъдеш красив стереотип, без да ти пука за обществените последствия, но моята съвест не би го позволила. И аз, по дяволите, отказвам да бъда стръв за дракони. Колкото ти можеш да ме спасиш, толкова и аз мога да спася теб.

— Аз съм човек извън закона, а не герой. Никога не съм имал намерението да те спасявам. Ние сами сме си дракони и сами сме си герои и трябва да спасяваме себе си от себе си. Но дори хората извън закона изпълняват мисии и аз донесох своя динамит на Мауи, за да напомня на Фестивала, че доброто може да бъде също толкова банално, колкото и злото. Що се отнася до теб… смяташ ли, че бих могъл да скрия чувствата си, след като хвърлих един поглед на твоята коса.

Лей-Чери държеше пред очите си кичур от своята коса. Сякаш за да сравни, тя се наведе през масата към Бърнард и огледа една от неговите неспокойни къдрици. Косата на повечето така наречени червенокоси всъщност е оранжева, но тази беше червена — първият цвят в спектъра и последното, което виждат очите на умиращия; беше истинско червено, което звънтеше като огнени камбани около куполите на Бърнард Мики Ренгл и Принцеса Лей-Чери.

Последва неловка тишина, напрегната и странна, разбита накрая с един замах от Кълвача, който рязко мушна ръка в джинсите си. Като внимаваше жестовете му да са като на сръчния Джак Хорнър, той извади един косъм и го вдигна пред себе си. Той блестеше като медна жичка.

— Можеш ли да се мериш с това? — предизвика той.

Добре, бе, пич. Добре добре добре добре добре добре.

Под масата, под една карта на Хавай с несъществуващи атоли, тя потопи ръка в дълбините на своята пола и я плъзна по равнината на бедрото си. Разтършува се из гащичките. Дръпна. Ох! Мама му стара! Тя дръпна пак. И, разгеле, ето го, къдрав и твърд, червен като конец от социалистическо знаме.

— Какво мислиш за това? — попита тя със светещ поглед.

Тогава забеляза, че от върха на косъма, като глава на попова лъжичка, виси малка издайническа капчица рибена влага. О, мили Боже, не! Тя пусна смачканата тоалетна хартия, която се спусна към палубата като ударен гълъб. Лицето й се нагорещи до кървавочервеното на косата й, че и повече. Тя за малко да умре.

— Какво мисля за това? — гласът на Кълвача беше много, много нежен — мисля, че светът може да стане по-добър.

39

„Вертикалната интеграция на хранителни конгломерати, като например в пилешката промишленост, се е развила с огромна скорост в последната четвърт на двадесети век. Но това пилешко крепостничество на фермера, развъждащ птици, се е разпространило, без да бъде забелязано от градска Америка.“

В лунната светлина, която се процеждаше през листака на голямото смокиново дърво, Героят се обръщаше към множеството. Облечен в скъп сив костюм и съвсем мръсна вратовръзка, той можеше да говори във Филаделфия със същия успех, с който говореше в Лахайна, но неговата вътрешна чистота бе така огромна, че гласът му караше мангустите да спрат да крачат като пудели в двора на обществената библиотека и дори бандата на Монтана Джуди, която бе вдигнала седем вида олелии на следобедната сесия на Фестивала, седеше на тревата в уважително мълчание. Всъщност, освен няколкото синтетични японски почитатели и сухите устни на Героя, единственото движещо се нещо в Парка на Смокинята беше древна придружителка, която кръстосваше тълпата ред по ред, в търсене на своята отговорност.

„Например, как една домакиня може да открие и отстрани остатъците от хормони, антибиотици, пестициди и нитрати в месото, което купува, или водата, прибавяна към пилетата, шунката и преработеното месо?“

Сърбане и лигавене, мляскане и много слюнка. Лей-Чери и Бърнард се целуваха лудо. Те говореха с езици. Като животно, лижещо сол, той изчисти последните й сълзи. С целувка той дори махна от нея една перла сопол. Сякаш езикът му не беше достатъчен, той пусна и пръст в устата й и прочете вътре хлъзгавия надпис на Браиловото писмо. Тя смучеше пръста му и притискаше тялото си до неговото толкова силно, че той за малко да загуби равновесие и да се катурне към щирборда. Океанът в пристанището за малки лодки беше напращял от прилива, а те все още не успяваха да застанат здраво на краката си. Внимателно, сантиметър по сантиметър, със силно притискане, Бърнард пусна луничавата си ръка под роклята й отдолу нагоре. Гащичките й се разтвориха в неговата хватка. Майчице мила! Ако в този момент Крал Макс беше телефонирал на своя агент по залаганията, щеше да открие, че курсът е осем към едно срещу безбрачието.

„Химическата индустрия и нейните активисти правят всичко възможно правителството да забави изследванията за алтернативни и по-безопасни методи за контрол над насекомите.“

Бърнард й подаде една таблетка и чаша текила, за да я прекара.

— Ето. Глътни това.

— Какво е това?

— Ши-линк. Китайско противозачатъчно. То е много старо и много безопасно. Една таблетка държи в продължение на месеци. Вземи я, скъпа.

— Не знам… Какво има в нея?

— Четирите безсмъртни съставки.

— Само четири? С шест бих се чувствала по-безопасно.

— Вземи я.

— А бе, с шест ще ми бъде по-лесно, ти казвам.

— Вземи я.

Тя я взе, като, гълтайки я, се опитваше да не мисли за колоната маршируващи китайци, по осем на ред, покриващи земното кълбо по дължина.

— По-късно ще те науча на лунацепция: как да координираш хормоналния си цикъл с този на светлината. Можеш да се научиш да синхронизираш тялото си с фазите на Луната и хем да бъдеш сто процента сигурна, хем да си в хармония с Вселената. Страхотна сделка.

Лей-Чери беше толкова приятно изненадана от това, което чуваше, толкова очарована от загрижеността на този луд бомбаджия за нейната утроба, че го обгърна с ръце и го целуна така, сякаш вече му минаваше модата, което според много хора си беше така. Тя се смееше, целуваше го и се събличаше — всичко това едновременно. Бивши президенти-републиканци, изяжте си ушите.

„Конкуренцията, свободното предприемачество и откритият пазар не би трябвало да бъдат символични смокинови листа за корпоративния социализъм и монополистичния капитализъм.“

Осъзнаваше ли героят, че, докато говореше за символични смокинови листа, истински листа от смокиня образуваха балдахин, който предпазваше неговия лъскав бизнес костюм от игривите лъчи на Луната?

На борда на „Хай Джинкс“ и последното символично смокиново листо беше паднало. Шортите на Бърнард — естествено черни — кацнаха на палубата, секунди след като Лей-Чери напусна своите гащички. Тяхното бельо остана да лежи там и да събира прах като призрачни градове, изоставени с изчерпването на найлоновите мини.

Те се изтърколиха в долната каюта. Лей-Чери и преди се беше възбуждала до такава степен, но не се беше чувствала така спокойна от това. Коленете й рамкираха нейното усмихнато лице. Тя представляваше мишена, която беше трудно да не бъде улучена. Луната, ярка като лимон, влезе в катера през страничния отвор и блесна върху мокрия илюминатор. Прицелът му беше добър. Той потъна до дръжката.

— Мили Боже! — викаше тя.

— Йъммм — пъшкаше той.

Морето клатеше корабчето, сякаш ги подстрекаваше.

„Рядко разкривани пред обществото, но все още действащи, са корпоративните разбирания, че замърсяването на въздуха е «цената на прогреса» и «мирисът на работните места».“

С течение на времето съставът на въздуха в каютата стигна до две части кислород, една част водород и три части хлъзгави изпарения, френска мараня и купидонови пари. Техният облак се издигаше над двамата като платно. То ги носеше през гребените на спазма след спазма. Ароматът на нейната влага удряше по шлюзовете. Мирисът на неговото семе наводняваше трюма.

— Оооо — възхищаваше се тя. — Не миришем ли чудесно?

— Направо да го изядеш — отговори той. Замисли се над това, което каза. То му даде някои идеи.

„В цялата настояща загриженост за околната среда и търсене на насоки от страна на студенти и граждански групи, цяла една институция е почти пренебрегната и отхвърлена като ненужна.“

Бяха замрели за миг, за да си поемат дъх, да успокоят темпото на барабаните в кръвта, впили погледи очи в очи в идеална демонстрация на хипнотичен, всемирен, любовен транс на сключените очи, когато Лей-Чери каза:

— Знаеш ли, Бърнард, това, което направи, не беше много хубаво.

— Съжалявам. Мислех, че ти хареса. Някои жени са предубедени, когато… някой люби тази част от тялото им. Може би ги боли. Но аз се стараех да бъда нежен, пък и ти определено звучеше така, сякаш ти харесва.

— Не това, глупчо. Не говоря за това. Хареса ми. Беше ми за пръв път. Нито дори с пръст, можеш ли да повярваш? Сигурно на моите гаджета никога не им е хрумвало, че принцесите също имат задници.

Тя целуна Бърнард одобрително.

— Не говорех за това, глупав бомбаджийо. Имах предвид това с натопяването. Горките посланици на Аргон.

— Те ли? Е, първо на първо, скъпа, ако те наистина са дошли тук чак от Аргон, то не би трябвало да имат проблеми с излизането от лахайнския затвор. Второ на второ, нещата, които те казваха за червенокосите, представляваха престъпление срещу природата. Природата пожела възмездие. Трето на трето, Кълвача се гордее с делата си, дори с тези, в които има определен оттенък на издънка. Той няма да позволи на някакви величествени прасета от Космоса да се възползват от това доста фино ваканционно взривяване. Един ден той ще си разчисти сметките. Но не веднага. Трябва да изминат единайсет месеца, преди да изтече срокът на давност, когато той възнамерява да се наслади на някои особено забавни появи сред обществото.

— След единайсет месеца ще бъдеш свободен?

— Ако това е свободата, да.

— По някакъв начин това ме прави щастлива.

— Не мога да си представя защо.

Те се притиснаха по-силно и когато се приближиха възможно най-близо, започнаха да се целуват отново. Средният му пръст започна да изчезва в нейната вагина, но тя го извади и в замяна го вкара — с малко неудобство и малко екстаз — дълбоко в кралския анус.

— Територия извън закона — прошепна тя.

„Нужно е да се поддържа силен обществен натиск за либерализиране на законите и технологиите, които ще обезоръжат корпоралните сили, обръщащи природата срещу човека. Благодаря ви, дами и господа. Лека нощ.“

Дали индийската смокиня реши, че овациите бяха за нея? Луната със сигурност осъзнаваше, че в последната четвърт на двадесети век не може да очаква аплодисменти. Героят, по-скоро с кимване, отколкото с поклон, слезе от подиума и с прашните си обувки скромно напусна Парка на Смокинята.

Ако на успеха се ръкопляска, а провалът се освирква, то Жулиета заслужаваше само освирквания за своята работа през вечерта. След един час усърдно търсене, тя не бе открила своята господарка и обект на нейните задължения. Жулиета също напусна Парка.

Бърнард и Лей-Чери можеха с пълно основание да се аплодират, но току-що чукалите се любовници рядко оценяват „успеха“ по този начин, пък и те бяха прекалено скапани, за да успеят да се възнаградят със заслужените високи овации. Освен това, готвеха се за тръгване.

Бяха седнали на койката. Поделиха си чаша текила и пакет „Хоустес Туинкийс“. Като туристи на геологически обект, те наблюдаваха как поток от полупрозрачна лава бавно се спуска по вътрешната страна на крака й.

— Ти имаше от това нещо в изобилие — каза тя.

— Обикновени „Хоустес Туинкийс“ — отвърна той.

Тя потопи палец в потока и го мушна в хубавата си уста. Това я разсмя.

— Чувал съм, че има вкус на пластмаса — каза Бърнард.

— Каймак от бомбаджийска супа. Някой ден ще си поискам пълна купа.

— Знаеш как да отвориш консервата.

Принцесата се изправи замаяна.

— Не съм сигурна, че мога да вървя.

— Тогава ще те нося.

— Това ли е любовта?

— Вече не знам какво е любовта. Преди една седмица имах много идеи: какво е любовта и как да я задържим. Сега, когато съм влюбен, представа си нямам. Сега, когато съм влюбен, съм пълен глупак по въпроса.

Лей-Чери също се чувстваше глупаво. Както и да търсеше, не можеше да си намери гащичките.

— Сигурно са се стопили — пошегува се тя, докато прегръщаше Бърнард за довиждане, но тайничко подозираше, че боговете са ги изпарили като предупреждение, знак на свещено неудовлетворение от факта, че е предпочела да отдаде сърцето и задника си на човека извън закона, вместо мисълта и душата си на една кауза. Всъщност една мангуста, привлечена от изначалното ухание, разнасящо се от катера, се бе качила на борда и ги беше отмъкнала. След като изсмука цялата сол от тях, мангустата захвърли гащичките в една канавка край улица „Хотелска“, където на следващата сутрин Героят, докато спираше такси за летището, без да забележи, ги настъпи, въпреки че дантелата сладко изкрещя към неговите сериозни обувки.

40

Тя най-после беше кралица на Хавай. Хавай се разтвори за нея така, както тя се беше разтворила за Бърнард — като цвете с дълбока и лепкава камбанка, като книга с атлазени страници, като плод, така напращял от сок, че стене за острието на ножа. Въпреки апатичните възражения на Жулиета, Лей-Чери прекара четвъртъка с Бърнард и, където и да отиваха двамата червенокоси, Хавай с готовност ги приемаше.

Отидоха на пикник в една гора под вулкана. Мравки, вероятно носещи микроскопични гирлянди от цветя, се стекоха да ги поздравят. Бърнард захапа един домат. После изплю семките. Семките образуваха на земята кръг. Те седнаха в този кръг. Решени да им пожелаят „алоха“, мравките щурмуваха преградата, но кръгът не поддаде. Лей-Чери подаде на Бърнард туршията. Бърнард подаде на Лей-Чери сиренето. Някъде в джунглата вятърът удряше едно о друго бамбуковите дървета, от което се получаваше едно мелодично трак-трак-трак, като от зъбите на дървен тотем. Врати от жълт джинджифил се отваряха и затваряха сред вятъра, върху панти, които нямат нужда от смазване.

Бърнард извади бутилка „Примо“ — местната хавайска бира. Въпреки че бирата е една от малкото неутрални храни — нито ин, нито ян, нито киселинна, нито алкална, нито слънчева, нито лунна, нито мъжка, нито женска, нито напълно динамична, нито напълно инертна — въпреки че бирата непрекъснато броди из неутралното и съответно би могла да бъде идеалната напитка за безстрастната и нерешителна последна четвърт на двадесети век, Принцесата не пиеше бира. На нея й бе достатъчно да пие горещия зефир на Мауи. А следобед, пред обезумелите погледи на мравките, тя изпи изпразването на своя любим. „Мммм. Няма вкус на пластмаса, помисли си тя, има вкус на пай.“ Ах, Хавай.

Има правене на любов, което е вредно за човека, точно както има и ядене, което е вредно. Малиновата крем-торта от универсалния магазин може да изглежда примамваща, дори може да накара всичките ти девет хиляди вкусови сензори да пеят в хор от езика ти, но идва момент, когато захарта, есенцията и излишните калории запушват артериите, разграждат клетките, натрупват мазнини и разлагат зъбите. Дори храни, които по принцип са хранителни, могат да бъдат приготвени неправилно. В секса също има лоши комбинации и неправилно приготвяне. Да, човек трябва да се готви за чукането така, както просветен свещеник се готви за литургията, както велик матадор се готви за арената: с концентрация, с пречистване, със съзнателно събиране на свещена сила. Но дори и така няма да се получи, ако съставките са лошо подбрани: стридите са прелестни, както и ягодите, но смачкани заедно на каша… (?!) Всяка хранителна сексуална рецепта изисква поне една щипка любов, а чуканията, които получават оценка „отличен“, както от чревоугодника, така и от болния на тема здрава храна, се заливат с цели чаши от тази съставка. Не че сексът трябва да се разглежда като терапия или да се поема за медицински цели — само един глупак би увесил такъв воденичен камък около нахапания врат на едно лягане — но да подхождаш към секса нехайно, повърхностно, с резерви и без топлина, това означава да ядеш нощ след нощ с мръсни еротични лъжици. След време небцето на човек става безчувствено, той започва да страда от емоционално недохранване (без да го съзнава), кожата на душата му заболява от скорбут, зъбите на сърцето му изгниват. Нито продължителността, нито провъзгласяването на отдаденост са непременно мярката — съществуват ефимерни експлозии от страст между непознати, в които има повече еротичен смисъл, отколкото в много продължителни бракове; съществуват прекарвания за една нощ в Ню Джърси, по-величествени от шестмесечни авантюри в Париж — но в крайна сметка има отдаване, колкото и кратко да е то; чистота, колкото и да е уязвима; нежност, колкото и да е скрита; щедрост на духа, макар и облечена в нужда; откровена грижа, макар и опърлена от похот, която трябва да присъства, за да бъдат връзките здравословни, а не бавна отрова. След като години наред бе консумирала само секс-полуфабрикат (част от който не може да се отрече, че беше да си оближеш пръстите), Принцеса Лей-Чери сега в изобилие получаваше едновременно чувственост и хранителност и едва ли има смисъл да се споменава, че тя нямаше нищо против това. Докато се опитваше да прави любов, изправена върху един сърф в Каанапали (Туристите на плажа не бяха по-умни), докато се наслаждаваше на отражението на своя любим (пурпурни пламъци, едно, друго) в басейн в джунглата край Хана, докато носеше болния си от секс задник по пътека за езда в Макауао, (тя никога не беше виждала човек да стои изправен върху седло или да сваля манго, като хвърля нож — ах, този Бърнард!) — чувстваше се така, сякаш мечтите й от туристическите реклами най-сетне се бяха сбъднали.

41

И все пак камъчето под чаршафа се обаждаше. През най-луксозните платове то излъчваше — пип, пип, пип — своята болезнена проповед; мизерия, боклук, несправедливост, замърсяване, болести, въоръжения, полова и расова дискриминация, свръхнаселеност; отегчителен списък от социални болести, върху които плътта на принцесата никога не можеше да спи съвсем спокойна. Подтиквана от камъчето, тя мислеше същата нощ да се върне към Фестивала и целта на своята мисия в Мауи. Не чрез камааинската клюкарска мрежа тя научи за дневното заседание в Парка на Смокинята, а това възпламени у нея най-непривлекателните страни на червенокосието. Явно микрофоните на Фестивала бяха превзети: най-напред от бандата на Монтана Джуди, които изпълниха трийсет и шест реда от популярната балада „Всички мъже са изнасилвачи“ (колкото и да е странно, много мъже от публиката пригласяха); после от Гей Боб и неговите приятели, които прочетоха на глас дълъг поетически манифест, озаглавен „Всеки е хомосексуалист“; после от преподобния Буукър Т. Килиманджаро, който, поел Библията в едната ръка и мачете в другата, се впусна в своя специалитет: проповед, озаглавена „Пилат е бил скапан империалист, Исус е бил негър“, изнесена, докато изпълнява последните диско танци. Междувременно в семинара по слънчева енергия стана затъмнение, а лекцията по еликсира на живота беше убита. Когато, по молба на ръководството, йогата, който беше разглобил паяжината, се опита космически да омае натрапниците, за да напуснат подиума, и беше захвърлен от сцената, като за последен път бе забелязан да куца към палатката за бърза помощ, Лей-Чери побесня:

— Знаеш ли какво трябва да направим? Говоря сериозно. Вземи последната пръчка от онова нещо и изкарай ония нахални тъпанари от Парка. Фестивалът така или иначе се превърна в консерва с червеи. Дай да свършим с него.

— Така ли? Имаш предвид да взривя нещо, само защото ти не го одобряваш? За какъв ме мислиш, да не съм вандал? Фашист? Скапан критик?

— Глупости — каза Лей-Чери. — Не мисля, че си което и да било от тези неща. Мисля, че си човек извън закона. И започвам да си мисля, че това, което ти правиш, си има също толкова много правила, както всяко друго нещо.

Това вече беше болезнено. Те седнаха на прозореца на втория етаж на „Блу Макс“ и, сякаш за да разсее жилото на нейното обвинение, той се изкуши да извади от дрехите си последната пръчка от онова нещо, да я възпламени и да я хвърли на Централната улица. Но се отвладя и отговори:

— Явно си придобила познанията си за експлозивите от анимционните филмчета по телевизията. От всички онези дворски животни и домашни любимци — психопати, които си пъхат един на друг динамит в леглата. Страхувам се, че истинските бомби причиняват повече от опърляне на козината. И няма холивудски аниматор, който да те събере отново за следващия кадър. Динамитът не е някаква крем-торта в ръцете на изхвърлени домашни котки и отмъстителни патоци. И не е практична шега…

— Добре, добре. Не си задължен да се извиняваш. Явно човекът извън закона носи тежки отговорности. Точно като генерала и съдията.

Това беше прекалено. Той изтръгна смъртоносния цилиндър от ризата си и мушна фитила в пламъка на свещта, чинно изпълняващ романтични ресторантски отблясъци върху масата между тях. Но вместо да хвърли динамита на улицата, той го задържа над главата си като Статуята на свободата, а Лей-Чери впери поглед в него, парализирана от ужас. Другите посетители на „Блу Макс“ също впериха ужасени погледи. Една сервитьорка намери глас да крещи. Един сърфист се прехвърли през бара. Фитилът пращеше и искреше като интензивен живот. „Ето, виж как се гори“, сякаш казваше фитилът на по-хрисимата и тъпичка свещ — „блестящо, естетично, непотушимо. Така трябва да гориш.“

Фитилът имаше поръчение и затова не можеше да изчака, за да види дали свещта притежава смелостта да последва неговия съвет.

42

В последния възможен миг Бърнард пъхна фитила в устата си. Той изсъска в слюнката. Бърнард го издърпа със зъби.

— Ох! — извика той. Това беше единствената изречена дума.

Като пресуши на един дъх своята текила „Присмехулник“, той помогна на стъписаната Принцеса да се изправи и я поведе към стълбите. Никой не се опита да ги спре. Обикновено шумният „Блу Макс“ беше тих като молитва.

Той я изпрати до „Пайъниър Ин“.

— Качи се горе и си събирай багажа — каза той. — Елате с Жулиета при катера колкото се може по-бързо.

Той се наведе да я целуне, но размисли. Езикът му беше изгорен отвратително.

43

Онази вечер залезът доста се проточи. Сякаш някой беше разсипал маи таи в небето. Ивици сироп от нар, гъсто вино, марачино и ром се стичаха към хоризонта и се напластяваха над морето. „Хай Джинкс“ като гладен молец се плъзгаше към разлятото.

За плаването се грижеха контрабандистът на марихуана и един негов помощник. Жулиета клечеше на кърмата, неподвижна като жаба. Лей-Чери и Бърнард седяха при носа и разговаряха.

— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Днешните времена не са леки за една принцеса.

— Не са леки и за хората извън закона. Вече няма морално съгласие. Във времената, когато беше общоприето какво е правилно и какво не, един човек извън закона просто правеше онези неправилни неща, които трябваше да бъдат направени, било за свобода, било за красота или за удоволствие. Днес очертанията се размиват — един съзнаван неправилен акт, който за човека извън закона е правилен, може да бъде изтълкуван от много други като правилен, което пък означава, че човекът извън закона не е прав. Не можеш да се бориш с вятърни мелници, които не стоят на едно място.

За момент той се загледа в залеза, после отприщи своята усмивка-предизвикателство за стоматологията.

— Но това всъщност не ме притеснява. Винаги съм бил квадратен ген във всяка кръгла дупка, освен в една.

— Като отвори дума за това — времената не са леки и за влюбените. Как може в днешно време човек спокойно да се венчае, когато разводите, са достигнали шейсет процента? Когато виждам влюбени, вървящи ръка за ръка, вперили погледи един в друг така, сякаш на земята не съществуват други хора, не мога да не си помисля, че след горе-долу година всеки от тях ще бъде с някой друг. Или ще ближе люти сърдечни рани. Вярно е, че влюбените не полагат достатъчно усилия, не влагат въображение и щедрост, но дори онези, които се стараят, като че ли не достигат краен успех. Кой знае как да задържим любовта?

Преди да отговори, той се замисли за няколко секунди.

— Предполагам, любовта е истински извън закона — каза той.

Тя искаше той да каже нещо повече и може би впоследствие щеше да го направи, но следващата дума, която произнесе, беше „Йайкс!“. А нейните следващи думи бяха „Мили Боже!“. Думите на Жулиета бяха извън възможностите на Ремингтън SL-3, а думите на контрабандистите бяха заглушени от шума.

Тя прелетя над тях, като издаваше звук, подобен на „уууш“ — гладка панатела от застинала светлина, покрита с пулсиращи точки от всякакъв цвят. Движеше се на около триста метра над водата с невероятна скорост и забърса края на залеза като космически парцал за бърсане на маси.

Всъщност, и всеки на борда се съгласи с това в последвалото разискване, тя не беше пулсирала със светлините на всички цветове. Един цвят определено липсваше. Нямаше червено.

Същата нощ те научиха по корабното радио, че много други хора били съобщили за наблюдаването на НЛО, който се издигнал от Халеакала и изчезнал над океана. Но наблюдаването на НЛО бе стара слава на Мауи и новините не обърнаха особено внимание на тази вест. Много повече програмно време беше отделено на съобщението за бягство от затвора в Лахайна. Мъж и жена, обвинени за взривяването на „Пайъниър Ин“, бяха избягали от своята килия. Отбелязвайки, че Мауи е малък остров, полицията предвиждаше залавянето на двойката в рамките на няколко часа.

44

Макар че преминаването на космическия кораб, ако това наистина беше нещо такова (морската метеорологична станция в Пърл Хърбър твърдеше, че било метеорит), накара стрелката на компаса на „Хай Джинкс“ да се върти като побъркана, тя все пак си възвърна разума след около час и се върна към раболепната си преданост към доминиращия север. Междувременно, за да поддържа курса, Бърнард направи координация по съзвездията Орион и Бъди Холи. С бриза те се спуснаха в пролива Калохи, напредвайки към Хонолулу. Вятърът ги прегръщаше с ръце. Морето ги дундуркаше на коленете си.

— Смяташ ли — попита Лей-Чери — че те наистина бяха от Аргон?

— Или от там, или от Лос Анджелис.

— Странна миризма се носеше около тях.

— Препарат за молци.

— Това ли беше?

— Взели са своите тюрбани и роби от някоя стара гробница или пък там, откъдето идват, нафталинът се използва за дезодорант.

— Бърнард, да речем, че са били от друга планета. Възможно ли е да са прави за червенокосите? Наистина ли сме мутанти, получили лунен удар, чиито слабости слънцето разкрива?

— Ето какво мога да ти кажа. В Централна Америка, Южна Америка и Мексико са разпространени митове за раса от червенокоси кавказци, които се появили преди хиляди години и завладявали племе след племе с добра магия. Всъщност инките, ацтеките и маите отдават развитието на своите крайно напреднали цивилизации на „Червените Бради“, както те ги наричат. Пирамидите и другите масивни градежи на Новия Свят били построени от тези полубогове — това убедено се твърди в устните предания на десетки основни етнически групи. Легендата за Червените Бради се разпространява и в Океания. Според някои, гигантските каменни глави на Великденските острови са портрети на същите тези доматени глави…

— Мразя хората да ме наричат доматена глава…

— Аз също. Доматът далеч не може да се сравнява с моята глава.

— Е, продължавай.

— Митовете са кристализирала история. Невъзможно е всичките тези разкази да са съвпадение. Така че, ако приемем, че е съществувала раса от полубожествени червенокоси, и ако приемем, че един ден тя просто е изчезнала от лицето на Земята — описанията са сигурни и по този въпрос — това ни предлага подканващ кош, през който да прекарваме своите топки от романтически глупости.

— Тоест?

— Добре, един пример. Червенокосите притежавали необичайни умения. Между другото, те били майстори на пирамидната сила — едно така ефективно впрягане на толкова загадъчни и комплексни природни енергии, че съвременната наука още не е започнала да я разбира. Къде Червените Бради са придобили тези умения, така отдалечени от основния поток знания, възникнал на Земята? Възможно ли е те да са били извънземни? Ако нашите нещастни мозъци ни позволят да възприемем тази вероятност, то ние бихме могли да си сковем една малка хипотеза. Червените Бради идват тук от Аргон, като донасят със себе си ключовете за пирамидната сила и Бог знае още какви аргонски технологии. В този момент на Аргон става революция. Червенокосата управляваща класа е свалена от власт. Впоследствие бунтовниците изпращат на Земята бойни отряди и изпаряват червенокосите колонии тук. Или може би Червените Бради са изпратени в изгнание на Земята, вследствие на въстание или война на Аргон. По-късно новият аргонски режим — вероятно русокос като двойката от Лахайна — решава, че изгнаниците стават прекалено силни за нашата малка планета и, желаейки да елиминират вероятността от бъдеща контрареволюция, изпращат армия, за да се отърват от тях с помощта на някакво устройство, което е извън нашите възприятия. Е! Сбогом, Червени Бради! Можем да развием вариант на този сценарий. Но, както и да го въртим, винаги ще се взема предвид както присъствието и внезапното изчезване на Червените Бради, така и антипатията към червената коса сред съвременните аргонци. Червените Бради може би са били свързани с Марс — червената планета. Макар че е по-вероятно конфликтът на Аргон да е бил между лунните и слънчевите сили. Червените Бради вероятно са били лунните хора — мистични, окултни, променливи, феминистични, духовни, океански, селски, артистични и еротични. Докато Жълтите Коси вероятно са били слънчеви — абстрактни, рационални, прозаични, милитаристични, индустриални, патриархални, неемоционални и пуритански. Това е една класическа битка тук на Земята. Тъй като луните и слънцата са космически, то възможно е битката да се разпростира из целия Космос или поне из нашата Слънчева система. Това е конфликт, чиито корени лежат още в сблъсъка между Луцифер и Йехова. Слънцето е на Йехова, но Луцифер управлява този стар дявол Луната.

— Исусе! — каза Лей-Чери. — Това е чудесно. Би трябвало да пишеш комикси. А къде е нашето място — на днешните, привързани към Земята червенокоси? Да не би да сме отживелица, потомци на Червените Бради?

— Може би. Може би са се чифтосали със земни жители или по някакъв по-езотеричен начин са повлияли на генната рулетка. Но моето предположение е, че природата, под натиска на Луната, се опитва отново да създаде една висша раса, опитва се да пресъздаде унищожените Червени Бради. Продължава да засажда червени семена. Някои се развиват, някои не. Някои растат по необикновен начин. Много фалстартове и несъвършенства. Лунната природа се опитва да изчисти техническите дефекти от новия модел, преди да премине към следващото стъпало на червенокосата революция. Междувременно Слънцето взима своя данък.

— Значи червенокосите са или потомци на полубогове, или потенциални полубогове. Това е хубаво. Харесва ми. — Тя го целуна по ухото. После го ощипа по бутовете. — Едно нещо е сигурно. Ти и аз правим любов по-добре от простосмъртните.

— Това е факт.

— Но знаем ли как да задържим любовта?

— Нямам никаква представа. Най-доброто, което ми остава, е да играя ден за ден.

— Не съм сигурна, че в тези времена въобще има влюбени, които да имат някакъв шанс.

— Не се оставяй да бъдеш жертва на времето, в което живееш. Не толкова времето ни унищожава, колкото обществото. Когато хвърлиш вината върху обществото, тогава преставаш да се обръщаш към обществото за решението. Също както онези жалки невротици на Фестивала. Днес има тенденция личностите да се освобождават от морална отговорност и да се разглеждат като жертви на социални обстоятелства. Ако повярваш в това, плащаш с душата си. Не са мъжете тези, които ограничават жените, нито нормалните ограничават педалите, нито белите ограничават черните. Това, което ограничава хората, е липсата на характер. Това, което ограничава хората, е, че те нямат скапаното търпение или въображение да играят главната роля в своя собствен филм, камо ли да го режисират. Йък.

— Йък, Бърнард?

— Йъм.

— Йъм?

— Йъм. Днес сме в края на една епоха и точно преди началото на нова. През този период на преход няма да има мораториум върху индивидуалната жизненост. Всъщност важните събития се пръкват във вакуум. Чудесно време за живот. При положение, че имаш достатъчно динамит.

— Или достатъчно дрога — каза капитанът, който тъкмо се беше появил с чиния кокаин. Бърнард смръкна веднъж. Лей-Чери се колебаеше.

— Давай — каза Бърнард. — Това е толкова хубаво, че Юлий Цезар го е пожелал с последния си дъх. „Дрога, Бруте“ — казал той. — „Хайде, опитай го.“

Лей-Чери смръкна. После и Жулиета. Жулиета вероятно си припомняше емфието, което нейните кралски работодатели смъркаха в добрите стари времена. В дните, когато гледаше лебедите, плуващи в рова около замъка, и за миг не си представяше, че един ден, останала без жаба, ще плава през осветен от Луната океан, натоварена с глупотевини и любов.

Катерът достигна Хонолулу в събота следобед. На следващата сутрин Принцесата и Жулиета — и Бърнард Мики Ренгл (отново записан като Т. Виктрола Файъркрекър) — полетяха обратно към жилото и меда, които ги очакваха във вибриращия американски кошер.

45

Кой знае как да задържим любовта?

1. Кажи на любовта, че ще отскочиш до „Джуниърс Дели“ на Флетбуш авеню в Бруклин да си купиш баница, и в случай че остане, ще получи половината. Тя ще остане.

2. Кажи на любовта, че искаш да получиш частица от нея и вземи кичур от косата й. Изгори косата в евтин тамянник, който има ин/ян знаци от трите страни. Обърни се на югозапад. Говори бързо над горящата коса на убедително екзотичен език. Вземи пепелта от изгорялата коса и си нарисувай с нея мустаци на лицето. Намери любовта. Кажи й, че си някакъв друг човек. Тя ще остане.

3. Събуди любовта посред нощ. Кажи й, че светът гори. Хвърли се към прозореца на спалнята и погледни навън. Със спокойна стъпка се върни до леглото и увери любовта, че всичко ще бъде наред. Заспи. На сутринта любовта още ще бъде при теб.

Бърнард Кълвача, който беше осмял, ако не и разбил, правилата за поведение на цяла цивилизация, естествено въставаше срещу идеята, че трябва да се подчинява на правилата и наредбите в къщата на някакви второкачествени монарси. Но впоследствие той остави настрана гордостта и се подчини, защото много искаше да задържи любовта.

С поощрението на Макс и Тили арабският милиардер-спортяга А’бен Физел ухажваше Лей-Чери. Ако толкова искаше да я вижда, Бърнард също трябваше да я ухажва по протокола. Тя го обичаше диво, но правилата си бяха правила. Тя не беше готова да изостави кралските привилегии.

— В родината на моето семейство стават промени. Там ври и кипи. Може би един ден короната ще бъде възстановена. После вероятно ще стана кралица. Помисли си само колко добро бих могла да направя.

Тъй като той не можа да отговори, тя добави:

— Помисли си колко забавно ще ни бъде. Ще те назнача за отговорник на арсенала.

Така че той я ухажваше. Отнасяше се към нея така, сякаш чаталът й бе парче виенска сватбена торта в стил рококо с глазура от захар. Държеше се така, сякаш малки войничета охраняват вагиналните й порти.

За Макс и Тили той беше само човек от простолюдието, с когото Принцесата се запознала във варварски Хавай. Те нямаше да го дарят със статута на ухажор, ако Жулиета не беше подхвърлила една-две добри думи за него. За това Жулиета получи пластмасова жаба пълна с кока (вещество, към което тя внезапно се беше привързала).

Бърнард отседна в центъра на града, на площад „Пайъниър“. Той нае апартамент тип Чарлз Буковски в хотел „Толкова отдавна се появих, май вече си отивам“. Ергенски апартамент в сграда, която беше любимо място на пенсионери и мишки. Диванът в дневната ставаше на легло. Понякога нощем, докато Бърнард лежеше в него, се опитваше отново да стане на диван. В банята, където боядисваше косата си, преди да посети Лей-Чери, седалката на тоалетната чиния беше обгорена от пури. По ваната имаше ръжда, а по пердетата — сажди. Имаше паяци, неприятно течение и календар, който бе толкова стар, че все още вярваше, че празниците могат да се падат в средата на седмицата.

Облечен в черен костюм, черна риза, черни ботуши, чорапи и вратовръзка, човекът извън закона караше разнебитения си „Мъркюри“ — полукабриолет към предградията. Дъждът беше спрял, но небето все така лежеше надвиснало. Беше с цвят на къртици. Небето над Сиатъл напомняше на Бърнард за затворнически чаршафи. Ако се върнем малко назад, можем да намерим това за зловещо.

Кралят и Кралицата щяха да приемат Бърнард в библиотеката. Тя беше вехта стая, но на пода й лежеше рядък и скъп бял килим. По-бял от лебеди, по-бял от зъбобол, по-бял от дъха на самия Господ. Бърнард не беше виждал Лей-Чери от почти две седмици. Той реши да опита незабелязано да й предаде бележка чрез Жулиета. В бележката си щеше да призове към находчивост. „Нека бъдем изядени от гладуващи малки щраусчета, ако не скроим някакъв план за тайни срещи.“ Докато чакаше своите бъдещи роднини, отиде при бюрото и започна да драска бележката. В своята припряност бутна отворената бутилка с мастило върху великденски белия килим.

Локвата беше огромна. Петното — трайно.

Разбира се, Кралица Тили се отнесе снизходително към поразията. Да, ама друг път. Всъщност тя не направи никакво усилие да скрие своето крайно раздразнение. Тя галеше своето чихуахуа сред тишина от слонова кост. Непохватна и напрегната, вечерта оклюма като небето.

Чаят беше поднесен в сребърен чайник, чийто чучур някога се бе покланял пред Уинстън Чърчил. Чаят беше превъзходен, но ухажорът копнееше за текила. Кралят побъбри малко за баскетбол. За къпини. Принцесата се страхуваше да погледне Бърнард в очите. Копнежът между двамата беше толкова гъст, че не би позволил на птица да прехвърчи. През копнежа не биха проникнали къпинови храсти. Точно в девет часа ухажорът беше освободен. Чък се опита да го проследи до дома му, но го изгуби, когато той пресече шест светофара на червено — последните два на заден ход.

На следващия ден Бърнард успя да се свърже с Лей-Чери по телефона. Тя му каза, че Кралица Тили е безутешна. Той нямаше да бъде поканен отново.

— Трябва да измислиш нещо.

— Вече съм измислил. Хайде да отидем да живеем в циганска пещера на остров край панамския бряг. Ще ти свиря със своята хармоника и ще сплитам косите ти с листа от кока.

— Не става — каза тя. — Трябва да поднесеш извинения.

Няколко дена по-късно Бърнард купи две дузини рози и се отправи към Форт Къпина. Той знаеше, че Крал Макс е в болницата за преглед на клапата. Идеално. Той щеше да посети Кралицата. Репетираше най-трогателните извинения. Беше мъничко отчаян. Но нямаше да се успокои, докато извиненията му не бъдат приети.

Докато го пускаше, в древните очи на Жулиета се четеше неловкост. С ръка тя му указа, че трябва да изчака в музикалната стая.

— Добре, само че си забравих хармониката — каза Бърнард.

Жулиета посегна към цветята. Бърнард каза не, просто ще си ги подържи. Той влезе в музикалната стая и седна на кушетката.

Докато сядаше, той почувства нещо топло и чу меко, сухо „щрак“, сякаш крокодил захапа огромен пържен картоф. Той бавно се изправи. Боядисаната коса на врата му се изправи заедно с него. Отдолу беше възлюбленото чихуахуа. Той беше седнал върху него. И бе счупил вратлето му.

Не му оставаше нищо друго, освен да повдигне капака на пианото и да положи мъртвото чихуахуа върху струните. Той го покри с рози и затвори капака. Тръгна си, без да се сбогува.

О, заспи своята кучешка дрямка вековна, ти мъничко зверче, джавкай подир фараонски котки по алеите на задгробния свят. Защото Бърнард Мики Ренгл не можа нито да спи, нито да играе тази нощ. Съдбата беше продупчила билета му, любовта му беше запазила място във влака, който спира единствено от тъмната страна на Луната.

Този път Чък успя да го проследи. В треската си за текила Бърнард се отби в едно долнопробно барче на площад „Пайъниър“, където иначе не се бе весвал често, бар и грил „Ра“, притежаван и стопанисван от колектив по слънчева енергия. Дори музикалната машина се задвижваше с енергия, чопната от Слънцето. Докато Бърнард подхранваше онзи джубокс с надеждата, че Уейлън Дженингс ще възвърне чувството си за хумор, Чък беше на отсрещната страна на улицата в една телефонна кабина и звънеше на своята свръзка в ЦРУ. Агентът бе повишен. Чаената чаша, която Чък му бе доставил два дни по-рано, носеше пръстови отпечатъци. Някога същата тази чаша бе носила пръстовите отпечатъци на Уинстън Чърчил, но сега я красяха единствено следите на Кълвача.

— ФБР ще се погрижи за него — каза агентът. — От години той ни прави на маймуни. После моята служба ще определи каква роля е играл той в заговора за завръщането на Крал Макс. Не го изпускай от поглед.

След час Бърнард беше арестуван — десет месеца преди деня, когато срокът на давност щеше да го пусне на свобода. И макар че, докато агентите го отвеждаха, той крещеше към тълпата в бара: „Те не са ме хванали! Невъзможно е да бъда заловен!“, властите във Федералния каторжен затвор на остров Макнийл вече почистваха една килия, от която твърдяха, че и Худини не би могъл да избяга.

А скоро и Принцесата щеше да почиства своето таванче — една килия, предназначена да осуети бягството на любовта, гол музей, посветен на това, което всеки от нас иска и не може да има, и на тъгата и радостта от това желание.

И тук може би е моментът да процедим една идеална сълза, сладко-горчива и трептяща от мечтателно смирение. Но, както змията някога напичала своето кълбо в Рая и търпеливо очаквала възможността да изплюе най-голямото камъче в историята на света, така и един пакет цигари „Кемъл“ лежи в очакване да излезе напред и да направи това, което най-малко се очаква от него.