Луси Даймънд
Една нощ в Италия (6)

Глава 5
L̀investigatrice — Детективът

Анна не стигна далеч в стремежа си да открие своя мистериозен баща италианец. Още по-неприятно, оказа се, че Пит имаше право и Джино беше изключително популярно собствено име в Италия, където имаше десетки хиляди джиновци. Щеше да й трябва много повече информация, ако искаше да стесни полето.

Баба й не й беше от голяма полза, ако се изключи неволно изпуснатото име, с което се започна. Анна ходи в старческия дом няколко пъти, с надеждата да освежи паметта й с различни техники, но не постигна нищо друго, освен да се обърка още повече.

Въпреки старческата деменция, в главата на Нора явно имаше някакъв катинар, който гарантираше нейната лоялност към доверените тайни до края на дните й.

Анна разговаря още два пъти с майка си по телефона, но все не събираше смелост да я попита открито. Но Анна беше журналистка, нали така? Тя можеше да разнищва истории по-добре от всеки друг. Това беше част от професията й.

— Колин — обърна се тя към най-старшия във вестника една ноемврийска сутрин. — Ако търсиш човек и знаеш само собственото му име, как ще подходиш?

— Ще се откажа — отговори безизразно той. Колин, с неговата впечатляваща кариера като разследващ журналист за Би Би Си в Единбург и криминален кореспондент за „Телеграф“, не си губеше времето с недомлъвки.

— О! Ясно. Но ако решиш да тръгнеш по следата, тогава какво ще направиш? Откъде ще започнеш?

— Ако разполагам само с едно собствено име? Изобщо няма да си правя труда. Защото е невъзможно — белите му рунтави вежди помръднаха с намек за смръщване. Понякога Колин беше голям темерут, особено ако го безпокояха преди обедната халба бира.

— Кого търсиш, Анна? — попита Джо, един от спортните журналисти, който в същия момент мина през офиса с чаша кафе в ръка. — Не ми казвай, че някой ти е скроил някакъв гаден номер.

Анна, която се беше захванала да пише унило материал за включването на коледната улична украса, който трябваше да предаде другата седмица, вдигна поглед и се усмихна вяло.

— Не точно — каза тя. — Издирвам баща си.

Подобна откровеност не беше планирана, но в Джо имаше нещо дружелюбно и топло, което винаги я обезоръжаваше. Той беше дългокрак, слаб и скулест, и половината от момичетата в редакцията си падаха по изсечените му черти и черната му коса с готина стърчаща подстрижка.

— О — каза той, сепнат и смутен. — Извинявай, не исках да си пъхам носа в чужди работи.

— Няма проблем — увери го Анна. Тя знаеше, че още няколко чифта уши се бяха наострили, защото изведнъж в офиса настъпи напрегната, нажежена тишина. Всички журналисти обичаха да си пъхат носа, това беше част от длъжностната характеристика. — Аз не го познавам, не знам нищо за него. Но наскоро открих, че се казва Джино и е италианец. Тоест, бил е италианец. Вече може да е умрял.

— Аха — каза Джо и приседна на ръба на бюрото й. — Сигурно не е лесно.

— Да — отговори Анна. — Може да се каже и така.

— Значи ти си наполовина италианка? Готино.

— Знам. Това е приятната част. Неприятната е… хм, че не знам нищо повече.

Колин вдигна вежди. Дори най-сърдитият особняк не можеше да устои на такава любопитна история.

— Ако питаш мен, има само един начин.

— Какъв? И не казвай пак „откажи се“, защото не мога да се откажа.

— Трябва да се обърнеш към първоизточника — каза Колин. — С други думи, помоли майка ти да ти каже истината.

Анна направи печална физиономия.

— Не е толкова лесно, Кол. Повярвай ми, вече съм опитвала.

— Значи си струва да опиташ още веднъж — каза кротко Колин. — Добрите истории си струват усилието да разкопаеш каменистата земя. Задавай правилните въпроси и няма да повярваш какви неща ще откриеш.

— Сигурно си прав, но… — в ума на Анна изникна образът на майка й, стиснала устни и клатейки упорито глава. Разговорът нямаше да е лесен. Нищо чудно накрая да загуби единствения си родител, ако майка й се разсърдеше.

— Желая ти късмет — подхвърли Джо, като се изправи и тръгна към бюрото си. — Или по-скоро buona fortuna.

— Ние на това как му казваме?

— Пожелание за късмет на италиански, струва ми се — отговори Джо. Той цъкна с престорено неодобрение. — Мислех си, че го знаеш, с твоите италиански корени. Не спирай да търсиш, мис Марпъл.

Анна се върна към статията, но думите на Джо докоснаха някаква струна в нея. Твоите италиански корени. Звучеше страхотно. Освен това той имаше право. Тя беше длъжна да научи повече за родината на баща си.

И като заряза отново материала за коледните лампички, тя отвори търсачката и написа „Научете италиански“. Дори да не беше постигнала напредък в издирването на баща си, поне можеше да се подготви да му заговори на италиански, когато го откриеше. Обаче се оказа, че беше изпуснала срока за курсовете по италиански език — всички бяха започнали през септември и продължаваха до средата на лятото. А, не съвсем. Хърст Колидж, образователен център за възрастни, предлагаше тримесечен курс „Разговорен италиански за начинаещи“, който започваше през януари.

— Този става — прошепна тя, извади кредитната си карта, записа се и заплати таксата, без да отлага. След това се поколеба, тъй като все още не й се искаше да прибере картата в портмонето си.

Януари беше толкова далеч. Дотогава тя имаше нужда от някакво занимание.

Анна прегледа отново резултатите от търсенето. Можеше да изучава прекрасната италианска архитектура в университета — хм, това беше модул от някаква магистратура, може би не беше подходящ. Имаше и курс по история на Италия, но не я влечеше. И тогава го видя.

„При Джовани“, очарователно ресторантче на Шароувейл Роуд, организираше курсове по италианска кулинария в кухнята над салона за клиенти. Селски ястия от италианския юг. Прясно приготвена паста. Класически италиански десерти.

Стомахът й изкъркори. Това беше по нейната част. Тя обожаваше италианска храна! С няколко бързи кликвания Анна се записа в курса „Въведение в италианската кухня“, който започваше по-следващата събота. После, чувайки приближаващото се енергично потропване на високи токчета, тя бързо затвори браузъра. Този звук означаваше само едно: Имоджен, нейната редакторка, беше излязла на лов, а проницателният й поглед никога не пропускаше нехайството на служителите й.

Анна се върна към отегчителния материал за тайнствения специален гост, който щеше да включи коледните светлини тази година, същинско олицетворение на журналистическото усърдие, докато пръстите й препускаха по клавиатурата. В ума й обаче се вихреше фиеста с домашно приготвено песто и шоколадови трюфели, а италиански майстор готвач целуваше върховете на пръстите си и превъзнасяше кулинарните й умения. Може би тя щеше да блесне с вроден талант. Може би тя притежаваше скрита дарба, латентна до този момент. „Ами, баща ми е италианец“, представи си тя как казва на другите хора в курса. „Сигурно съм се метнала на него.“

Тогава тя си спомни, че никога нямаше да се запознае с този баща, ако не започнеше да действа. „Върни се към първоизточника“, беше я посъветвал Колин. Това явно беше единственият й шанс, независимо дали й харесваше. Анна трябваше да събере смелост и да попита майка си.

 

 

Трейси Морли сега беше Трейси Уолдън, след като се беше омъжила за Греъм Уолдън преди пет години. Двамата живееха в тихо предградие на Лийдс с техния намусен рижав котарак Ламбърт (Бътлър, братът на Ламбърт, се беше явил пред своя създател миналата година) и богатата колекция от кактуси на Греъм.

Въпреки че тяхното семейство се беше състояло само от майка и дъщеря, те двете не бяха близки. Тяхната връзка не се отличаваше със задушевни всекидневни разговори по телефона и продължителни многословни обеди или със споделени дни в спа центъра, загърнати в капитонирани бели халати, както някои от нейните приятелки и техните майки. Това беше добре. Анна знаеше, че майка й я обича и би скочила пред бясно летящ автобус, за да я спаси, ако се налагаше, но в същото време Трейси беше сурова, подозрителна към всякаква проява на сантименталност. Тя беше сдържана и не сваляше лесно картите си на масата.

— Коледен шопинг? — повтори Трейси, когато Анна й позвъни с предложение да се видят. — Двете с теб?

— Помислих, че ще бъде приятно да направим нещо заедно — каза Анна, малко засегната от липсата на ентусиазъм от страна на майка й. — Не е нужно да купуваме коледни подаръци — продължи тя, когато майка й замълча. — Може просто да обядваме заедно и да си поговорим.

Последва подозрително мълчание.

— О, боже — възкликна майка й. — Да не си бременна, Анна? Това ли е причината?

— Не!

— Защото последния път ми се видя малко подпухнала и дори казах на Греъм, виж ти, струва ми се, че нашата Анна ще ни съобщи новини в скоро време. И…

— Мамо! Мамо! Не съм бременна! — тя се прегърби над телефона, съжалявайки, че води този разговор в офиса. От сутринта заливаше колегите си с лична информация. — За бога! Не мога ли да те поканя на кафе или обяд, без да правиш абсурдни заключения? — тя завъртя очи към Марла, която седеше на бюрото отсреща, и Марла се засмя в отговор, несъмнено доволна от шоуто.

— Добре, успокой се, просто се питах — отговори Трейси. — И слава богу. Не се обиждай, но аз все още не съм готова да стана баба. Не, благодаря.

— Не се тревожи, няма вероятност да се случи скоро — сухо отбеляза Анна. Колкото и да беше грозно, тя всъщност почувства лека погнуса при мисълта да забременее от Пит да роди едно умалено копие на Пит, което несъмнено щеше да чертае таблици и да оценява тромавите й опити като майка. — Както и да е. Хайде да се видим. Искаш ли да отидем в „Дневната“ за обяд?

— Ух, там е малко снобарско, не мислиш ли? — каза майка й. — Сигурна ли си, че всичко е наред? Да не се опитваш да ме размекнеш, преди да ми признаеш, че си извършила някакво ужасно престъпление, а?

— Добре, ще отидем на закусвалня, щом искаш — сопна й се Анна. — Или може да си донесем сандвичи от къщи! Просто ти предложих — тя беше на ръба да се нацупи като тийнейджър — повече никога няма да те каня! — но успя да се сдържи. Обаждането беше замислено като очарователна офанзива, в края на краищата; тя не искаше да съсипе начинанието още преди да са им дали менютата.

— Спокойно! Ще преживея снобарията. Казах го просто така.

— Чудесно — процеди Анна през стиснати зъби. — Значи ще резервирам маса за един часа и ще ти пусна есемес с потвърждение, чу ли? Ще се радвам да те видя. До утре.

— Аз също. Струва ми се.

 

 

В събота Анна пристигна в Лийдс половин час по-рано, затова влезе в голямата книжарница на Албион стрийт, за да убие времето. Подмина стелажите с новите заглавия от художествена литература и се насочи към раздела за пътешествия. Може би трябваше не само да задава правилните въпроси, но и да прерови лавиците с книги. Добре беше да се подготви с няколко пищова.

Следващите двайсет минути отлетяха неусетно, докато тя прелистваше пътеводителите и картите. Съзерцаваше цветните снимки, поглъщаше с очи гледките: великолепието на Рим, алените макове по прекрасните поля на Тоскана, уникалната красота на Венеция, дивото крайбрежие и божествените плажове… О, колко хубаво беше. А най-хубавото беше, че сега това беше нейната страна. Италия я теглеше неудържимо. Анна дори се учуди кога откъсна поглед от страниците и се озова в Йоркшир. Тя погледна часовника си и осъзна, че щеше да закъснее, ако не побърза, затова плати покупките си и излезе.

„Дневната“ беше елегантен, стилен ресторант. Анна беше идвала веднъж тук за моминския уикенд на нейна приятелка. Майка й не би посмяла да вдигне скандал тук и да си излезе по средата на обеда. Поне тя така се надяваше.

Когато Анна пристигна, Трейси вече беше там, пиеше капучино на една ъглова маса и играеше судоку на телефона си.

— Здравей, миличка — каза тя и стана, за да целуне Анна по бузата.

— Извинявай, че закъснях — каза Анна, като изтръска мокрото си палто и го преметна на облегалката на стола си. — Отплеснах се в книжарницата. Планирам ваканция.

— Ти и Пит? Къде мислите да отидете?

— В Италия — отговори Анна. Ето. Вълшебната думичка беше изречена още преди да е седнала на стола. Сърцето й се разтуптя, докато тя наблюдаваше лицето и жестовете на майка си, нащрек за някаква реакция. — Ти ходила ли си някога там?

— Аз ли? Да. Много отдавна, още преди ти да се родиш. Момичешка ваканция, бяхме двете с леля ти Мари. Две седмици в Римини, беше вълшебно — на лицето й се появи замечтано изражение и Анна извади с разтреперени ръце току-що купените пътеводители от торбата.

— Римини. Къде е това? — уж небрежно попита тя, преглъщайки другите по-очевидни въпроси, които напираха в нея. В този случай трябваше да се пипа с предпазливост. Лукавство. Без резки движения. Не биваше да изтърси „Ти къде срещна баща ми?“, колкото и да й се искаше. За нейно учудване този подход явно сработи.

— Намира се на север, струва ми се. Дай това насам, ще го намеря на картата. Невероятни плажове — тя запрелиства страниците, после спря и погледна озадачено Анна. — Чакай малко, аз мислех, че Пит не иска да ходи в „чужбина“. Как успя да го придумаш?

— О… — проклятие. Анна не беше обмислила добре тези подробности. И определено не искаше да се плъзга по тангентата с приказки за Пит, тя искаше да се върнат към Римини и спомените на майка й.

— Всъщност аз още не съм му казала. Сега подготвям нещата. Исках първо да проуча и после да го изненадам с ваканцията на мечтите му. Така че ако според теб Римини е добро място… — нима номерът мина?

— Там е прекрасно. Сигурно градчето се е променило откакто бях там — боже, преди повече от трийсет години, времето наистина лети.

Преди повече от трийсет години. Да, това пасваше.

— И повече не си се връщала?

Трейси присви очи.

— Ами не, защото тогава се появи ти. Повече не можех да си позволя да пътувам в чужбина.

— Съжалявам — каза машинално Анна, но кожата й настръхна.

Не, защото тогава се появи ти. О. Ъм. Уф. Майка й на практика си призна: лятна любовна история в Италия, която беше завършила с неочаквана бременност. Нищо чудно, че не искаше да говори за бащата на Анна. Защото трябваше да признае, че не знае дори къде живее той!

— Няма защо да се извиняваш, глупаче — каза майка й, прекъсвайки потока от мисли на Анна. — Ти нямаш вина.

— Не — Анна вдиша дълбоко. — Виж, мамо…

— Честно казано, една ваканция ще ми дойде добре. Да се откъсна от всичко. Малко слънце през зимата ще ми се отрази чудесно.

— Да — Анна заби пръсти в колената си под масата и се стегна. Просто я попитай. — Мамо… аз се питах…

— Напоследък застудя, нали? Вече спим с две завивки, при това едната е много дебела, двойна — Трейси замълча и я фиксира с проницателен поглед. — Добре ли си? Изглеждаш някак странно. Изнервена си. Да не искаш да ми кажеш нещо?

— Добре съм, мамо. Виж, аз исках да те попитам…

— Може би двамата с Пит трябва да изтеглите тази ваканция, това е всичко. По-добре по-рано, отколкото по-късно. Въпреки че не знам какви са температурите по това време в Италия — тя погали корицата на пътеводителя с унесено изражение.

Анна загуби смелостта си. Може би не трябваше да задава такива въпроси на публично място. Тук трябваше нов подход.

— Не бях помислила за най-подходящия сезон за тази ваканция — каза тя, докато умът й работеше трескаво. — Чувала съм, че през юли и август е много горещо. Може би трябва да отидем по-рано, например през юни? — тя заключи пръсти под масата, надявайки се майка й да захапе стръвта. Дано! Джакпот.

— Ние кога бяхме там? Чакай да си помисля. Имам чувството, че беше през юни. Точно така, защото Мари тъкмо беше издържала изпитите си за матурата, и… — по лицето й премина странна сянка. — Както и да е. Виж в тези книжки, там сигурно пише. Но не сега, нали? Хайде да решим какво ще ядем, аз умирам от глад.

Двете се заеха да изучават менюто, но буквите играеха пред очите на Анна. О, боже. Всичко съвпадаше. Ако Трейси и Мари са били в Италия през юни, излизаше, че майка й беше забременяла там. Анна беше родена през март, точно девет месеца по-късно. И това обясняваше странното изражение върху лицето на майка й. За част от секундата тя беше станала потайна, явно усетила накъде бие Анна, след като беше преброила девет месеца назад от датата на раждането си. Пъзелът се нареждаше много по-лесно, отколкото Анна беше очаквала. Въпреки че… чакай малко. Тя все още не беше проверила годината, за да бъде сигурна.

— Все пак — подхвърли тя ведро, сякаш тъкмо и беше хрумнало. — Ако това ще бъде последната приказна почивка, преди да родиш, Римини явно е идеалното място.

Трейси замълча и Анна се усмихна зад отвореното меню. Майка й не отричаше факта, че това е била нейната последна ваканция преди майчинството.

Доказателство. Още едно доказателство!

Тя започна да чете списъка с антипасти, опитвайки се да се съсредоточи върху избора.

— Ти ще си поръчаш ли ордьовър? — попита тя.

Мълчание. Анна свали менюто и видя слисаното изражение на майка си.

— Какво?

— Значи ще имаш бебе — промълви Трейси. Трябва да се отбележи, че не излъчваше радостта на бъдеща баба. По-скоро съжаление.

— Ъ?

— Последната приказна ваканция, преди да родиш — ти току-що го каза. О, Анна. Добре ли обмисли това?

— Не, аз имах предвид…

— Не повтаряй моята грешка. Ох, това прозвуча ужасно. Ти не си грешка…

— Мамо, не, разбра ме погрешно.

— Е, добре, да, ти не беше планирана — изненада! — но аз винаги съм те искала. Родителството е тежка работа и ти и Пит… Наистина ли си готова да го направиш? Искам да кажа, вие дори не живеете заедно.

— Мамо! Аз…

— Той при теб ли ще се премести? При цялата добра воля на света, твоят апартамент е тесен, нали? Определено ще бъде тесен за вас тримата.

— МАМО! Спри. Не ме разбра правилно. Ние… — Анна въздъхна. — Знаеш ли какво? Отказвам се. Както и да е. Ще взема за начало пилешко шишче, а след това риба на скара. А ти?