Луси Даймънд
Една нощ в Италия (5)

Глава 4
Il segreto — Тайната

Катрин нямаше представа къде щеше да отиде, когато настъпи педала на газта докрай и се отдалечи стремглаво от къщата, обляна в сълзи.

Тя просто трябваше да се махне оттук, далеч от мъжа си и от… нея.

Онази жена. Как бе могъл да направи такова нещо Майк? В тяхното общо легло. Тя не можеше да се съсредоточи върху пътя, почти не виждаше кръстовищата и завоите, докато летеше напред, движена от адреналина. Лицето на жената постоянно изникваше в ума й, нехайството, с което беше подхвърлила „олеле“, сякаш намираше ситуацията за забавна.

Какво нахалство, да погледне Катрин в очите и да се засмее подигравателно, докато лежеше в нейните чаршафи, които Катрин беше купила лично от „Маркс енд Спенсър“, с предателския пенис на мъжа й, затъкнат между краката й.

Как се беше стигнало дотук? Катрин недоумяваше. Какво стана с документите, върху които Майк трябваше да работи? Всичко ли беше лъжа? Нима той си беше казал, Супер, жена ми и децата ще отсъстват цял ден, защо да не изчукам нещо чуждо?

Не. Не и Майк. Нямаше начин.

Тя вече започваше да се усъмнява в очите и в ума си. Сигурно се беше объркала в промеждутъка на тези две нереални минути в спалнята. Майк все казваше, че тя е наблюдателна колкото Стиви Уондър. Той имаше право. Освен това, той не беше от мъжете, които правеха секс с непознати жени посред бял ден в неделя следобед.

Той просто не беше такъв. „Ах, ти, тиквичке, представяше си как щеше да каже мъжът й, когато тя се върнеше. Ти сериозно ли си помисли, че ще мърсувам? Това е абсурдна мисъл, дори за теб.“

Може би беше някаква безумна халюцинация. Някакъв трик на трескавия й мозък, породен от стреса от заминаването на децата. Но…

Тя преглътна шумно. Събери си ума, Катрин. Дълбоко в себе си тя знаеше, че това не беше халюцинация, че нямаше грешка.

Тя ги беше видяла, колкото и да й се искаше да се престори, че не беше. Майк и русата жена. Руса, знойна, с вирнати гърди, определено по-млада, определено по-сексапилна жена.

Гола. В тяхното брачно ложе, а завивката с гъши пух лежеше изритана на килима. Тя ги беше видяла.

Обзета от сковаващ шок и печал, тя спря на едно уширение и оброни глава на волана, пусна аварийните светлини и заплака с глас.

 

 

Преди близо деветнайсет години Катрин беше влязла в болницата, готова да каже:

— Аз не го искам — тя планираше да се запише за аборт по най-бързия възможен начин, за да се отърве от натрапника в утробата си, от грешката, и толкова. Какво пък, тя беше само на двайсет, нали? Студентка втори курс, която случайно беше забременяла вследствие на леко увлечение през ваканцията, и не беше длъжна да се заробва с това нещо.

Тя легна върху застланата с хартия твърда койка, а ехографистът намаза някакъв студен син гел върху корема й и започна да движи датчика. „Дори не поглеждай“, беше я посъветвала нейната приятелка Зоуи. „Това са само няколко клетки, не е бебе.“ Но тогава ехографистът съобщи някак развълнувано „Близнаци!“ и Катрин се загледа в монитора, където се виждаха две обли главички и телца. Близнаци! В нея растяха не някакви безформени клетки, а две истински бебета. Малки човечета. Еха.

Главите им бяха доближени, сякаш водеха задушевен разговор в споделената тъмна близост. Всъщност…

— Те се държат за ръцете — прошепна тя с разширени от шок и радост очи.

— Така изглежда — съгласи се ехографистът.

— Колко сладко.

Наистина беше сладко. Най-сладкото нещо, което Катрин беше виждала някога. В следващия момент я завладя силата, примитивна, непобедима и необятна, и тя разбра, че абортът беше немислим.

— Благодаря — промълви тихо тя, когато ехографистът избърса корема й с професионална бързина.

След една безсънна нощ, на другия ден тя се качи на влака за Шефилд, обзета от едно ново чувство за чудо, все още шокирана от собственото си мигновено решение. Предната вечер тя беше седнала в научния раздел на университетската библиотека и беше прочела всичко каквото успя да намери по темата за бебетата и раждането. Тялото й беше като тиктакащ часовник, скъпоценен съд, пълен с приказни тайнства.

Стискайки листчето с адреса на Майк, тя почука плахо на неговата врата и зачака, облечена в канадка и ръкавици без пръсти, и с размазаната снимка от скенера в джоба.

Отвори й майката на Майк, Шърли, меднокоса жена в сива вълнена рокля с малко сребърно кръстче на шията.

— Да, мила? — попита тя.

— Майк тук ли е? Майк Евънс?

Жената я изгледа с любопитство.

— Не, мила, той е в университета в Нотингам. Ще се прибере чак след няколко седмици — тя се поколеба. Очевидно нещо в изражението на Катрин подсказваше, че това не беше обикновена визита.

— Може ли да му оставя съобщение?

Ръцете на Катрин се плъзнаха инстинктивно към корема й. Наскоро тя беше почувствала мърдането на бебетата за първи път и сега странното пърхащо усещане се завърна.

— Аз…

Шърли забеляза положението на ръцете на момичето, смутеното изражение, усещането за неотложност в гласа, когато попита за Майк. Тя беше практична жена, която умееше да разпознава неприятностите, когато чукаха на вратата й.

— Я по-добре влез — каза тя.

 

 

Вече наближаваше шест часа вечерта и Катрин не знаеше колко време беше прекарала на отбивката. Слънцето неусетно се беше спуснало зад хълмовете, другите коли бяха включили фарове в сгъстяващата се тъмнина. Тя не знаеше какво да прави. Умът й отказваше да функционира нормално. Ами ако се върнеше вкъщи и завареше жената още там? Ами ако влезеше отново в спалнята и завареше Майк и онази жена да продължават да правят секс? Ами ако те й се присмееха?

Опа, можеше да каже лукаво жената. Тя се върна, Майк. Би ли се заел с това, мили?

Замръзнала от студ, тя обви ръце около тялото си, мушна длани под мишниците си, за да ги стопли. Катрин все още не можеше да повярва.

Цялата случка приличаше на кошмар, на шега. Ех, защо й трябваше да бърза да се прибира! Ако близнаците не бяха бързали да я отпратят и ако движението по магистралата не беше толкова спокойно, тя нямаше да завари Майк и онази.

Всъщност коя беше тя? И откога правеше секс с мъжа на Катрин?

О, боже. Беше толкова ужасно, като епизод от сапунен сериал. Любовницата се разпорежда в спалнята, докато съпругата не беше вкъщи. Пълна безвкусица. И напълно нетипично за образа на мъжа й.

Дали Майк не беше болен? Дали не преживяваше нервен срив? Може би беше в някакво импулсивно състояние на амок, в което не знаеше какво прави. Катрин веднъж беше видяла такъв случай по телевизията. Сигурно имаше някакво обяснение, защото той я обичаше, нали? Тя беше негова съпруга!

Освен ако… Прониза я смразяващ страх. Ами ако той не беше болен? Ами ако той знаеше точно какво прави? Ами ако той изобщо не я обичаше?

Телефонът й звънеше, осъзна Катрин след малко. Минаваше седем часа и се мръкваше бързо.

Още един час беше изминал безмълвно, без тя да забележи. Може би тя преживяваше срив?

Пръстите й се бяха вкочанили от студ, когато Катрин бръкна в чантата си, за да извади телефона.

— Ало? — каза тя с прегракнал глас. Гърлото я болеше от плач.

— Катрин — прозвуча гласът на Майк. — Къде си?

— Аз… — тя премигна и погледна през прозореца. Не се виждаше нищо. — Не знам — призна тя.

Това е идиотско. Сигурно така си мислеше Майк. Наистина беше идиотско. Как може човек да тръгне нанякъде и да не знае къде се намира? Понякога той й говореше с такъв присмех, че й идваше да потъне в земята от срам.

— Не прави сцена, Катрин — каза накрая той. — Прибери се вкъщи и ще поговорим.

После сигурно нейният телефон остана без покритие, защото връзката се изгуби.

Тя отпусна глава на облегалката и въздъхна дълбоко и измъчено. Той искаше да поговорят. Той каза „Ела вкъщи“. Това бяха добри знаци, нали? На практика, това беше извинение. Той сигурно се чувстваше ужасно.

Да. Тя щеше да се прибере вкъщи и той щеше да обясни, че станалото е било глупава грешка, че повече никога няма да се повтори. Моментна лудост, така щеше да каже Майк. После тя щеше да му прости, сигурно щеше да се наплаче и да изпие едно хапче за сън, за да забрави случилото се. Утре те щяха да продължат постарому.

Нямаше нужда да споменават случилото се.

Другите съпружески двойки успяваха да преживеят изневярата, нали?

Тя и Майк можеха да преодолеят това. Длъжни бяха. Защото без него тя беше нищо.

Когато влезе в къщата, първото нещо, което видя, беше куфарът му в коридора, черен и зловещ. Калъф за костюми висеше на закачалката и тя го погледна, после издутия куфар. Не, помисли си Катрин, обзета от паника. Не.

Тя влезе в хола като в сън.

Майк седеше на дивана, коляното му се тресеше нетърпеливо.

Когато я видя, той се изправи.

— Съжалявам, че трябваше да научиш по този начин — каза той. Фразата прозвуча като отрепетирана. — Канех се да ти кажа от известно време.

Чакай малко. Значи моментната лудост продължаваше от „известно време“?

— И двамата знаем, че изобщо не трябваше да се женим — продължи той. — Полагах усилия заради децата, но тъй като те вече не са тук, аз…

О, не. Изобщо не трябваше да се женим?

— Изнасям се. Срещнах друга.

— Русата жена — изтърси глупаво тя. Уф. Право в десетката, Катрин. Уцели от първия опит.

— Да. Ребека.

Настъпи оглушителна тишина. Кръвта зашумя в ушите й.

За момент й се стори, че ще припадне.

— Това наистина ли… — тя преглътна. — Ти сериозно ли говориш?

— Е, не бих се шегувал за това, нали? — остротата на тона му я отрезви.

— Аз. — Тя стоеше с отворена уста като малоумна. — Не разбирам.

Той се изправи.

— Аз не те обичам — каза той, бавно и отчетливо. — Това разбираш ли го? Ти ме хвана в капан, като забременя. Аз никога не съм искал такъв живот.

От очите й потекоха сълзи. Тя се отпусна на фотьойла с отмалели крака.

— Но…

— Виж — каза раздразнено Майк. — Стигнахме до края на пътя още преди години. И двамата го знаем. Това е най-доброто и за двама ни — няма смисъл да продължаваме да се борим, да бъдем нещастни заедно до края на живота ни.

Нещастни? Наистина ли мислеше така? Всеки брак си имаше своите върхове и спадове. Такъв беше животът. Нали?

— Ще се върна след няколко дни, за да си взема останалите неща — каза той. — Чао, Катрин.