Луси Даймънд
Една нощ в Италия (17)

Глава 16
Una scoperta — Откритие

— Виж, престани да се притесняваш, това е, като да паднеш от коня — изсъска Пени, като отвори бутилка червено вино. — Трябва да се качиш на седлото веднага. Повярвай ми.

Катрин хвърли ядосан поглед на приятелката си, но тя за съжаление се беше обърнала с гръб към нея — несъмнено нарочно — и пълнеше четири чаши с мерло. Като да паднеш от коня, наистина.

В момента й идваше да блъсне Пени под копитата на галопиращ кон. Заповядай у нас на вечеря в събота, беше казала тя. С Дарън ще бъдем сами, беше добавила. Ще командировам децата, за да разпуснем и да се посмеем заедно.

Колко мило, беше си помислила Катрин с благодарност, чукайки на вратата в седем часа вечерта с мерлото и кутия шоколадови бонбони. Колко съобразително.

Трябваше да се досети от лукавото изражение на Пени, че имаше уловка.

— Катрин, това е Кълъм, приятел на Дарън — каза тя, когато влязоха в хола. Както обикновено, кучетата се бяха натръшкали пред камината с изкуствен огън и се преструваха на космат пачуърк килим, а Таня, най-голямата дъщеря на Пени, се беше изтегнала на фотьойла и водеше някаква телефонна препирня на висок глас. Кълъм се надигна от бежовия кожен диван с изкуствена усмивка на руменото си, бузесто лице, някакво видение в граховозелена риза и бежов кадифен панталон.

Ах, ти, интригантке, помисли си Катрин, вцепенена в неловко мълчание. В къта за хранене в дългия хол тя видя, че масата беше подредена за четирима, със свещи и чаши за вино. Ще те убия заради това, Пени.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Кълъм с неочаквано писклив глас. Сигурно често го бъркаха с жена по телефона, отбеляза разсеяно Катрин.

— Здравей — каза тя с ясното съзнание, че е обута в старите си дънки, червеното поло, което беше облякла от сутринта, и че не беше гримирана, защото това трябваше да бъде най-обикновена вечеря с Пени и Дарън. Тя се обърна към Пени и попита с леден глас: — Имаш ли нужда от помощ в кухнята?

Кълъм беше пет години по-млад от нея и поне два сантиметра по-нисък. Караше електрокар в някакъв склад, съобщи той на Катрин, когато тя го попита с какво се занимава.

— Ах — възкликна учтиво тя. — Ъм… какви неща транспортираш?

— Главно щайги — отговори той и транспортира една голяма лъжица картофено пюре в устата си, сякаш за да демонстрира уменията си.

Главно щайги. Всемогъщи боже. Този къде го бяха намерили?

Катрин се свъси на Пени, която, в интерес на истината, беше добила много виновен вид.

— Мислех си, че ще бъде свестен — гузно прошепна тя в кухнята, когато двете станаха да раздигнат платата и чиниите от основното ястие (грамаден бут с картофено пюре и грах; Пени никога нямаше да се класира в предаването „Мастър Шеф“) — Дарън постоянно разправя, че е голям майтапчия в пъба.

— Е, на мен не ми е смешно — отговори Катрин. Седенето сама на дивана в събота вечер като сива неудачница започваше да й се струва много по-примамливо от измъченото общуване с Прасчо.

— Съжалявам, миличка — каза Пени, вадейки десертни чинийки от шкафа. — Просто си помислих, че ще ти се отрази добре да се позабавляваш. Не те сватосвам или нещо такова.

— Не, разбира се, Пен.

Пени беше надминала себе си, размразявайки пандишпанова торта за десерт, макар че, когато я сервира, се оказа, че във вътрешността й все още се криеха парченца лед, които хрускаха неприятно.

— Е — подхвърли игриво Катрин, трепвайки, когато зъбите й изтръпнаха при съприкосновението с едно ледено парче, — как вървят приготовленията за сватбата?

— Мисля да отидем в Амстердам за ергенския уикенд — каза Дарън и намигна на Кълъм.

— Чудно — отговори с въодушевление Кълъм. — Бях там на ергенското парти на брат ми, гледах страхотен стриптийз. Тези холандки са способни на всичко.

— Резервирахме хубав пъб за приема — побърза да каже Пени, когато видя изражението на Катрин. — Ще изпратим поканите другата седмица — тя скочи от мястото си, за да вземе едно списание от плота и запрелиства отбелязаните с цветни листчета страници, после го тикна пред Катрин — между другото, ти какво мислиш за шаферките? Розови или бледолилави цветни венчета?

— О! Таня се е съгласила да стане шаферка? — попита учудено Катрин. Дъщерята на Пени беше отказала категорично по-рано този месец, под предлог, че вече два пъти беше изпълнявала ролята на шаферка на майка си и отказваше да облече някоя глупава рокля отново, много благодаря. След молби и увещания тя беше направила „компромис“, съгласявайки се да бъде шаферка, ако й позволяха да носи черно, с пълното съзнание, че Пени никога нямаше да се съгласи на този вариант. (Таня преминаваше през черна фаза, която включваше плътна очна линия, дед метъл и бездарна поезия. И вече не носеше нищо цветно.)

— Не. Изгубих надежда за Таня, тя каза, че предпочита по-скоро да умре, отколкото да носи волани и къдрички. Кучетата ще ми бъдат шаферки.

— Кучетата?

— Да, поръчах им цветни венчета, които ще им окача на вратовете. Ще изглеждат очарователно.

— Чудесно — каза Катрин, питайки се дали приятелката й се шегува.

Тя не се шегуваше.

— Знам! Стига да не препикаят ъглите на ритуалната зала. Представяш ли си? Някой иска ли още от десерта?

* * *

В края на вечерта Кълъм настоя да изпрати Катрин, въпреки че нейната входна врата се виждаше от вратата на Пени.

— Няма нужда — каза тя, обличайки палтото си (старото оръфано палто с един разпран джоб, с което работеше в градината, защото тя не допускаше, че трябва да се конти за спокойната вечер у Пени). Отсега нататък тя никога повече нямаше да отиде в къщата на приятелката си без: а) цялостен грим, б) чисти дрехи и в) да надзърне през дантелените завеси, за да провери дали не беше поканен и някой набеден потенциален ерген.

— Настоявам, аз съм джентълмен — заяви с леко заваляне той.

Джентълмен? След като цяла вечер ги занимава с прелестите на разкрепостените „холандски мадами“ и клубовете за стриптийз?

— Като човек, който е напълно способен да пресече улицата без придружител, аз настоявам — отговори натъртено тя.

Трябваха му няколко секунди, докато обработи дългите думи в изречението. После се ухили щастливо.

— Харесвам умни мадами — каза й той. — Хайде, хубавице. Дай да те заведем у вас. Хей, може дори да пийнем по едно преди лягане, какво ще кажеш?

Този тук луд ли беше? Катрин хвърли умолителен поглед към Пени.

— Кълъм, съкровище, тя е добре — увери го Пени. Тя беше наблегнала на вермута и вече събираше очи на носа си. — Ще ви видя скоро, нали?

— Благодаря, Пени — каза Катрин, прегръщайки я. Въпреки сватосването беше приятно да прекара една вечер далеч от телевизора. Иначе пак щеше да гледа някоя простотия до късно през нощта.

— Благодаря, кукло — каза Кълъм, прегърна Пени през кръста и я притисна към себе си. Той беше по-нисък от нея и главата му полегна уютно на рамото й. Погледът му не изпускаше нито за миг деколтето на домакинята, забеляза с отвращение Катрин.

— Бягай — прошепна беззвучно Пени над главата му и Катрин се измъкна навън, махна на Кълъм и заситни бързо през улицата.

Обаче не достатъчно бързо.

— Чакай! — изрева той няколко секунди по-късно. — Аз си мислех, че ще…

Катрин хукна да бяга. Тя отвори вратата като светкавица и на практика връхлетя в антрето, заключи я два пъти и сложи веригата за по-сигурно. После надникна през шпионката и видя Кълъм да тръгва зигзагообразно надолу по пътя.

— Покажи ми пътя към домааа — чу го да пее минута по-късно, без да знае дали да се смее, или да плаче.

Тя приседна на килима, опряла гръб в радиатора, положи глава на колената си и уви краката си с ръце.

Ако искаше, можеше да го покани за „едно преди лягане“ — и всичко останало. В този момент тя и Кълъм можеха да правят секс върху мокета в коридора, ако го беше насърчила поне мъничко.

Само при мисълта за това й се прииска да повърне варения бут и шоколадовата торта. Толкова отдавна дори не беше поглеждала друг мъж; нейната лоялност към Майк беше константа. Идеята да позволи на някой друг мъж да я съблича, да я докосва, да я целува… Дали някога щеше да бъде готова за това? Дали беше обречена до края на дните си да бъде сама?

— Вземи си котка — беше я посъветвала съчувствено майка й последния път, когато се чуха по телефона. — Котките са много по-верни и чисти.

Ако алтернативата беше мъже като Кълъм, Катрин започваше да се убеждава в здравия разум на майка си.

 

 

В неделя Катрин отиде до старческия дом, за да поеме обедната смяна, като помогна в кухнята и в пералнята. Това беше една от многобройните доброволчески инициативи, в които тя се беше заробила: добрите каузи бяха нейният таен грях. Майк не беше настроен добре към идеята Катрин да започне работа („Твоята работа е да бъдеш моя съпруга“, обичаше да повтаря той), затова тя постепенно намери начини да запълва празните дни: слушаше първолаците да четат в занималнята, пазаруваше на възрастните съседи, работеше две сутрини седмично в благотворителния магазин, разхождаше кучета в близкия приют за животни, събираше боклук с Дружеството за опазване на горите… „О, Катрин ще го направи“, казваха хората и тя не можеше да откаже.

Тя обичаше дамите в Клемънси Хаус, както и неколцината старци, разбира се. Какви истории можеха да се чуят там! Как бяха живели тези хора! Вайълет Уикс, например, беше танцьорка — не примабалерина, а истинска шоу гърла, която беше обиколила света. И все още можеше да ти покаже няколко стъпки в дните, когато беше във форма. Да не забравяме Алис, която сега изглеждаше мила и изкуфяла, но се беше изявявала като яростна политическа активистка в младостта си — месеци наред беше живяла в женския лагер на мира^[1] пред Грийнъм Комън и беше предвождала демонстрации по Даунинг стрийт.

— Толкова пъти ме бяха арестували за нарушаване на обществения ред, че полицаите се шегуваха, че ще ми построят моя лична килия — сподели весело тя с Катрин. И, разбира се, Нора, която разказваше неприлични истории за своите похождения, когато била красиво младо момиче. Тя беше истински пожар.

Какви удивителни жени. Катрин се надяваше, че и тя щеше да има какво да разкаже, ако доживееше да попадне в старчески дом.

Тя продължаваше да мисли за това този следобед, докато шофираше към приюта за животни и когато изведе две кучета на разходка в гората. Вайълет, Алис и Нора може и да бяха стари и склеротични сега, с грозни ортопедични обувки и понякога забравяха в коя година се развиваше действието сега, но когато говореха за миналото, очите им грейваха и човек зърваше отражения на жените, които са били в дните на своята младост: красиви, пълни с живот и решени да оставят следа в света.

Каква следа щеше да остави тя, запита се Катрин, без да забелязва силното опъване на каишките, когато една катеричка пробяга пред кучетата. Какво щеше да си спомня тя в старостта си и какво щеше да си припомня с гордост?

Все трябваше да има нещо, каза си тя. Все трябваше да има нещо благородно и смело, и вълнуващо, което да направи. Нали?

Междувременно заваля силен дъжд и Катрин прибра тичешком кучетата в приюта, и тримата мокри и окаляни. Кучетата нямаха нищо против — енергично изтръскване, отъркалване в одеялото и си бяха екстра.

Катрин обаче се върна в колата подгизнала и измръзнала. Когато се прибереше вкъщи, веднага щеше да влезе под душа, реши тя, представяйки си чашата горещ шоколад и препечената филийка, които щеше да си приготви след това.

Тези планове обаче излетяха от главата й, когато тя зави по тяхната улица и видя пежото на Майк на алеята. Кокалчетата на ръцете й побеляха върху волана, докато паркираше. Какво правеше той тук? Не се бяха виждали от Коледа и ужасния инцидент с пуйката; той определено не се беше отбил за приятен разговор и парче кейк. Явно нещо се беше случило.

Нещо сериозно. О, боже, само да не е с децата.

Тя вдигна ръчната спирачка и излетя от колата като ракета, но се забави, докато отключваше входната врата.

— Майк? Ти ли си? Всичко наред ли е? — извика тя.

Той се появи на горната площадка на стълбите, видимо подразнен.

— Къде беше досега? — кресна той. Спря по средата на стълбите и я огледа. — Боже, Кат, знаеш ли на какво приличаш?

— Ка-какво? — тя преглътна, забравила за момент окаяния си вид. — Бях навън. Какво става?

— Боже, погледни се в какъв вид си. От теб капе вода по килима, за бога.

Как успяваше да направи това — за секунди да я накара да се почувства нищожна? Катрин съблече послушно палтото си и го окачи, чувствайки се като последна отрепка. Ребека сигурно винаги изглеждаше перфектно.

— Какво правиш тук? — попита тя, опитвайки се да си върне контрола над разговора. — Ти не ми отговори. Нещо не е наред ли? Какво е станало?

— Звъня ти от сутринта — каза нетърпеливо Майк. — И като видях, че ти не си правиш труда да ми отговаряш, си отключих вратата. Трябваше да взема документите за ипотеката, за да задействаме процедурата.

Да задействаме процедурата? Тя го погледна слисано.

— Какво искаш да ка-ка-кажеш?

Той не смееше да я погледне в очите, забеляза тя.

— Според теб какво искам да кажа? Виж, Кат, ти трябва да приемеш реалността. Ние се разделяме. И — без да се засягаш — това е моята къща.

— Но…

— Аз я купих, аз плащам всички вноски по ипотеката. И сега аз искам да си купя жилище с Ребека, така че… — той вдигна рамене. — Ще обявя тази къща за продан.

— Ами аз? — попита тя с прегракнал глас. Сърцето й биеше до пръсване. — Това е моят дом.

Той погледна встрани.

— Страхувам се, че това е твой проблем — каза той. — Съжалявам, но аз не мога да си позволя да поддържам две къщи. През седмицата ще изпратя няколко агенти за оглед, чу ли?

— Чакай, Майк! Трябва да поговорим за това — каза тя, но той я избута и тръгна към колата си. Без да я погледне, той стартира двигателя, излезе на заден ход и отпраши по пътя.

По дяволите. Това беше нейният най-голям страх: да трябва да напусне дома си, да трябва да започне от нулата някъде другаде. Тя все още нямаше работа или някакви доходи, нямаше спестявания или план Б.

Диви, отчаяни мисли нахлуха в главата й. Трябваше ли да се върне, пълзейки при майка си в Рединг? Да помоли Пени да я приюти на първо време? Да се просне по очи в кметството, да моли за някакво временно жилище? Дали щеше да свърши, спейки по улиците?

Не. Не, разбира се. Майк беше добър човек, той нямаше да я изхвърли на улицата. Нали?

Входната врата зееше широко отворена и тя я затвори с разтреперена ръка, представяйки си как скоро тук щеше да стои друга жена, да затваря същата тази врата. Тук щеше да се нанесе друго семейство, привлечено от просторните стаи, прекрасната градина, близостта на чудесно основно училище и комунални услуги.

Междувременно, какво щеше да стане с нея?

Чак след това тя забеляза куфарчето за документи в коридора; Майк го беше забравил. Тя го вдигна, питайки се какво беше прибрал вътре. Всички извлечения за плащанията по ипотеката несъмнено, и други документи, свързани с къщата, за да може да „задейства процедурата“. Процедура, която щеше да разбие живота й.

Пръстите й се поколебаха върху металните закопчалки. Дали щеше да се счита за шпиониране, ако ги прегледаше?

Не, реши тя. Те двамата бяха живели тук десет години.

Майк може и да беше платил за всичко, но това все пак беше нейният дом.

Закопчалките се отвориха с щракане и Катрин вдигна капака. Вътре беше пълно с найлонови джобове, с прилежно надписани етикети ИПОТЕКА, КЪЩА и ШФ. Тя се намръщи. ШФ? Какво беше ШФ?

Тя вдигна джоба с непонятния етикет, но в бързината го изпусна и документите се разпиляха по пода. Катрин коленичи да ги вдигне, но замръзна, виждайки десетина банкови извлечения от банка „Баркли“.

Странно. Докато гледаше документите, в нея се надигна смущаващо чувство за дежа вю. Откога Майк имаше отделна банкова сметка? Тя мислеше, че всички финансови операции минаваха през тяхната обща сметка в Кооперативната банка. Какво ставаше тук?

После разгледа внимателно едно от извлеченията и зяпна от изумление. Дишайки дълбоко, тя прегледа цифрите още веднъж, питайки се дали умът й не си правеше шега с нея.

Но, не. Всичко беше там черно на бяло. Почти сто хиляди лири в отделна банкова сметка на Майк, като под всеки превод пишеше СЕНТОР.

Устата на Катрин пресъхна. Тя не разбираше. Нямаше логика. Кой или какво беше Сентор и защо плащаше на мъжа й толкова много пари?