Луси Даймънд
Една нощ в Италия (13)

Глава 12
Emergenza — Спешен случай

— Повикайте линейка! — извика Софи отново, когато Джим падна на килима, вкопчил ръка в гърдите си. Лицето му беше замръзнало в болезнена гримаса и от гърлото му се разнесе ужасно стенание. За един миг Коледа свърши.

Настъпи вцепенено мълчание, после в хола избухна пълен хаос, високи гласове преминаваха в неовладяна истерия, децата плачеха изплашени. Триш и Софи се втурнаха към Джим.

— Той не диша — извика стреснато Софи, когато сложи ръка на гърдите му и не усети движение. Лицето на баща й изглеждаше безжизнено и сиво.

Дали го бяха изпуснали, просто ей така? Дали вече беше късно?

Триш изглеждаше ужасена.

— Какво да направим? — изхлипа тя. — Джим! Чуваш ли ме, мили? ДЖИМ!

Софи мислеше трескаво. Навремето, когато работеше във Вал Торене, целият персонал преминаваше през задължително обучение в оказване на първа помощ. Тя и приятелките й се мусеха, не искаха да правят дишане уста в уста на пластмасовия манекен с гротескно лице; предпочитаха да планират купона и надпиването по-късно вечерта. Но слава богу — по чудо — тя беше запомнила някои неща, умът й ги беше складирал в отделението с табелка „Умения, които могат да ни бъдат полезни някой ден“.

Тя сложи ръка върху гръдната кост на баща си и започна да помпа енергично, натисна два пъти, спомняйки си, че понякога това беше достатъчно, за да възобнови ударите на сърцето. Стенният часовник над камината тиктакаше в жестоко подобие на нейния ритъм — едно, две, три… Не последва нищо. По дяволите.

— Кажете на парамедиците, че той не диша — извика над рамо тя. — Хайде, татко — промълви. — Хайде.

Нямаше никакви признаци на живот. С разтуптяно сърце Софи коленичи до него, постави лявата си ръка върху дясната и преплете пръсти върху гърдите му. Трийсет компресии, твърдо и бързо, спомни си тя инструкциите. — Едно, две, три… — броеше тя тихичко.

— Какво става? — извика Триш. — Къде е линейката?

— На две минути път оттук са, така казаха — отговори Ричард някъде зад нея. — Кажи, ако искаш аз да поема, Соф.

Софи нямаше намерение да позволи на друг да поеме. Тя щеше да спаси живота на баща си или да умре, опитвайки се.

— Дванайсет, тринайсет, четиринайсет… — отброяваше настойчиво тя, като помпаше силно и се проклинаше, задето не беше внимавала повече през онзи ден във френските Алпи.

Сега какво? Когато обдишваш уста в уста, трябва да наклониш главата назад, спомни си тя. Стисни носа, долепи уста до устата на другия човек и вдишай в нея, два пъти.

Трийсет компресии, после две вдишвания. Повтаряй, докато човекът започне да диша самостоятелно. Ако започне да диша самостоятелно.

— Хайде, Джим — хлипаше Триш, стиснала ръката му, с капещи върху ризата му сълзи. — Моля те, Джим, върни се. Все пак е Коледа — добави умолително тя.

— Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет — Софи вдиша дълбоко. Готов ли си, татко? Тя наклони главата му назад, стисна носа му, долепи уста до неговата и издиша бавно, усещайки как гърдите му се напълниха с въздух. Брадата му боцкаше лицето й, тази близост беше ужасно нереална. Всеки момент ще се събудя и ще разбера, че съм сънувала ужасен кошмар, мислеше си тя.

Две обдишвания, но нищо. Искам да се събудя сега, искам да се събудя. Тя възобнови компресиите на гръдната кост, тласкана от адреналин, болка и отчаяние. ХАЙДЕ, татко. Стига глупости. МОЛЯ ТЕ.

— Линейката дойде! — извика от прозореца Джулиън, съпругът на Саманта. Той изтича до входната врата и след няколко секунди парамедиците влязоха в хола, мъж и жена с чанти, които моментално прецениха ситуацията и поеха контрол.

— Браво, моето момиче — каза мъжът на Софи, коленичил от другата страна на Джим. — Аз съм Уил, остави да го поема оттук.

— Колко дълго е в безсъзнание? — попита жената, търсейки пулса на Джим, докато Уил започна да прави сърдечен масаж.

Софи се отпусна на колена, наблюдавайки безпомощно действията на парамедиците. Самата тя едва дишаше след преживяната агония.

— Той… — изхриптя тя. — Той ще…

Софи не можа да довърши изречението. Триш плачеше, захлупила лицето си в ръце, и Софи се доближи, за да я прегърне.

— Хайде, татко — каза отново тя, разплакана. — Ти дори не успя да опиташ… — тя говореше с мъка, гърлото и се беше свило. — … от нашия коледен сладкиш.

Каква глупава, тривиална причина. Толкова беше жалка. Но единственото, за което се сети, беше великолепният сладкиш, който приготвиха двете с майка й и който стоеше в кухнята, неразрязан. Джим цяла седмица се шегуваше, че ще го нахапе, че повече не издържа да го гледа, докато накрая Триш го скри. Софи продължаваше да плаче. Баща й правеше атмосферата толкова по-лека с неговите шеги и закачки. А сега… а сега той…

— Добре, имам пулс — каза тогава жената. — Той диша.

Триш зарида още по-силно и се вкопчи в Софи.

— Той е жив — прошепна Софи задавено.

— Ти го спаси — извика Триш, като се давеше с думите. — Ти го спаси, Софи.

 

 

Джим дишаше, но не беше в съзнание и парамедиците казаха, че ще го откарат в болницата. Триш незабавно се втурна да приготвя чай и закуски, но Саманта я спря нежно и заговори като майка с майка, организирала предостатъчно чайове и закуски.

— Ти не се тревожи за нищо друго, освен за Джим — нареди тя. — Ние ще се оправим тук. Триш, ти се качваш в линейката с Джим, нали? Софи, ще те закарам до болницата, аз не съм пила нищо, така че няма страшно. Върви да приготвиш най-необходимото за баща ти и тръгваме.

— Благодаря — каза вцепенено Софи, докато изнасяха Джим към линейката. Тя се облегна на перилото в коридора, сякаш самата тя щеше да се свлече на земята, после се качи на горния етаж, за да му приготви тоалетни принадлежности и пижама.

Когато се озова в спалнята на родителите си, тя видя остатъците от коледния чорап на баща си в края на леглото, където той го беше разопаковал тази сутрин — шоколадов портокал, пакетче с лъскави топки за голф, нов дневник, някакви смешни чорапи с еленчета, миниатюрно шишенце с ирландско уиски… сълзите запариха в очите й. Харесваше й, че родителите й продължаваха да си поднасят коледни чорапи след толкова много години. Това беше толкова мило.

Подсмърчайки, тя приготви багажа на Джим и добави чорапите с еленчета с надеждата, че щяха да го накарат да се усмихне. Ако той дойдеше в съзнание, разбира се. Ако тя го видеше да се усмихва отново.

 

 

Джим беше в операционната, когато Софи пристигна в спешното отделение. Мониторите на компютрите бяха украсени с гирлянди и рецепцията беше окичена с шарени картички, но сега тя се чувстваше напълно откъсната от коледните тържества, сякаш щастието принадлежеше на другите хора.

Триш стоеше в чакалнята с позеленяло лице. Сякаш се беше смалила през последния един час: дребна, изплашена жена в тъмносин анорак, която подскачаше всеки път, когато покрай нея минаваше лекар.

— Той още не е дошъл в съзнание — каза тя на Софи. Гласът й трепереше. — Казаха, че ще го поставят в медикаментозна кома, докато го стабилизират — тя се вкопчи в ръката на дъщеря си. — В кома, Софи. Това е лошо, нали? Ами ако той не се събуди?

— Татко ще се събуди, мамо. Той ще се събуди — ако продължаваше да повтаря това, тя може би щеше да убеди и себе си. — Трябва само да чакаме. Ти познаваш татко. Силен е като вол.

— Ами ако умре? Какво ще правя тогава? Сама не ме бива за нищо — от очите й потекоха нови сълзи. — Какво ще правя без него?

Софи настани Триш на един стол и хвана ръцете й.

— Не мисли за това сега — каза тя. — Трябва да изчакаме и да видим какво ще кажат лекарите. Хайде, мамо, да мислим позитивно. Татко не би искал да седим тук и да плачем.

— Трябваше да го държа по-строго — продължаваше Триш, явно, без да я чува. — Днес изпи толкова нещо! Аз му казах да не пие. Казах му! Какво трябваше да направя, да му взема бутилката ли?

— Ти не си виновна, мамо, никой не е виновен — Софи също се почувства виновна, като си спомни как се беше чукнала с баща си на обед. Наздраве! Защо не се беше сетила да го ограничи? — Ти го предупреди, аз те чух. Просто той се развълнува, нали? Не можа да се овладее. Той е просто едно голямо дете.

Двете седяха смълчани, без да събличат палтата си.

Клиф Ричард пееше по радиото и Софи, която изобщо не беше религиозна, започна да се моли за коледно чудо. Моля те, нека баща ми да оживее, мислеше отчаяно тя. Ще направя каквото поискаш. Просто искам още малко време с баща ми. Искам той да види как постигам поне едно нещо, да се гордее с мен. Толкова много ли искам?

Няколко часа по-късно те продължаваха да седят на същото място, заобиколени с няколко недопити чаши с кафе и чай от машината наблизо. Саманта, да бъде благословена, се появи отново с пластмасова кутия със сандвичи с пуешко, солети, няколко парчета руло „Стефани“ и два резена от коледния сладкиш.

— Поздрави от всички — каза им тя, като извади един термос от чантата си, а след като огледа внимателно коридора, и бутилка бренди. — Има ли новини?

Триш поклати глава.

— Няма. Той е в операционната. Никой нищо не ни казва.

— Тук ли ще останете цяла нощ? Мога да ви донеса четки за зъби и други неща, ако искате — предложи Саманта.

— Благодаря ти, мила — каза Триш. — Ще останем тук, но няма нужда ти да се връщаш. Имаш малки деца, освен това е Коледа.

— Те са добре. Аз ще се върна, когато ги приспя. Изпратете ми есемес, ако се сетите за нещо друго.

Софи се почувства засрамена, задето беше гледала отвисоко Сам, наричайки я еснафка. Повече никога нямаше да я критикува, не и след толкова много добрина.

— Благодаря ти, Сам — каза тя, като я прегърна. — Много си съобразителна. Ти си страхотна.

После останаха само тя и Триш и неизвестността на очакването. Двете задъвкаха сандвичите с пуешко, изведнъж огладнели, но не погледнаха коледния сладкиш.

— Не мога да го вкуся без него — каза Софи.

Триш наля тайно по една глътка бренди в пластмасовите им чаши от автомата за кафе.

— Софи — каза без връзка тя. — Искам да знаеш, че съжалявам.

— За какво?

— За… ти знаеш. За онова, което направих. За училището по театрално изкуство. Не трябваше да го правя. Наистина съжалявам — очите й се напълниха със сълзи. — Не бях най-добрата майка, знам.

— О, мамо — брендито се вля в кръвта на Софи като електрически поток и тя затвори очи за момент, без да знае дали беше готова за този разговор в тъжната чакалня на болницата. — Не е нужно да казваш това. Наистина. Беше много отдавна.

— Но аз имам нужда да го кажа. Трябваше да го кажа още тогава. Знам, че ти така и не ми прости.

Софи осъзна, че стискаше пластмасовата чаша толкова силно, че тънките й стени пукаха. Изглежда, че най-накрая бяха стигнали до Големия разговор. Толкова пъти беше разигравала наум този разговор, толкова пъти се беше разпалвала от ярост и възмущение.

Кой не би го направил?

Токсичният сблъсък се беше разгорял във втората година на колежа, когато Софи и родителите й бяха навлезли в епичната сага на разногласията за „Бъдещето на Софи“. Против тяхната воля тя кандидатства да учи театрално изкуство в Манчестър. Против нейната воля (и без нейното знание) те бяха кандидатствали от нейно име за бизнес мениджмънт в Шефилд, за да я държат под око. Възможностите за професионално развитие били по-големи, казваха те. Повече възможности. Глупости.

Събеседването и прослушването в Манчестър мина по-добре, отколкото Софи се беше надявала, и тя се върна вкъщи триумфално и развълнувана за посоката, в която щеше да поеме животът й (или тя така се надяваше). За съжаление, за нейно голямо разочарование, не й предложиха място. Дори не й изпратиха писмо с отказ. Толкова лошо ли се беше представила?

Разбира се, родителите й бяха проявили предвидливост. Добре че разработихме резервен план, нали, казаха те и възродиха идеята за перспективния бизнес мениджмънт.

Софи каза „не“. Те й казаха, че това е най-добрата възможност. Софи отново каза „не“. Те казаха, че ще платят за следването. Не. Но… Не.

Последва затишие, докато накрая Софи събра смелост да се обади в колежа в Манчестър и да попита защо не беше успяла да се класира (смятайки, че все пак щеше да й бъде от полза да знае, ако беше бездарна). Оказа се, че те й бяха писали, за да я информират, че се е класирала успешно.

— Да, вие имахте много висока оценка в процеса на прослушването — каза рецепционистката. — Въпреки че според нашия регистър вие сте отказали предложеното ви място още през февруари.

— Не съм — заекна недоумяващо Софи. — Аз изобщо не получих писмото! Но искам да уча при вас!

Разбира се, вече беше късно. Мястото — нейното място — беше заето от друг студент. Разтреперена от гняв, Софи се опълчи на родителите си и истината излезе наяве. Майка й си беше позволила да откаже мястото в Манчестър от името на Софи — „направих го за твое добро!“ извика тя. В този момент Софи излетя от къщата, затръшвайки вратата.

За нейно добро, наистина. Защото не вярваше, че дъщеря й искаше сама да избира бъдещето си, по-точно. С тази капка чашата преля. Тогава Софи напусна колежа, макар че й оставаха само два месеца до завършването, взе си най-необходимото и си тръгна, като първо спеше при разни приятели и работеше като чистачка и сервитьорка почти денонощно, докато спести достатъчно пари, за да замине в чужбина. Тя нямаше да позволи на Джим и Триш да диктуват живота й, и толкова.

— Виж — каза тя, връщайки се в настоящето. — Цялата история с училището по театрално изкуство… вече няма значение. Аз сигурно никога нямаше да пробия като актриса. Може би си ми спестила много страдания — тя изобщо не мислеше така, но нямаше енергията да спори.

— Все още не е късно — каза плахо Триш. — Искам да кажа… ти можеш да кандидатстваш отново.

Софи поклати глава. Тази мисъл я беше спохождала в миналото, но убийствената комбинация от гордост и безпаричие винаги я беше спирала.

— Аз не мога да си го позволя, мамо — каза тя. — Да не говорим повече за това. Няма значение.

— Направих го, защото аз самата израснах в оскъдица — продължи Триш, като избърса очите си с една омачкана салфетка. — Исках ти да имаш всички възможности, които аз не бях имала. Сега знам, че трябваше да ти гласуваме доверие и да те подкрепим, да застанем зад теб и твоя избор, независимо дали бяхме съгласни — тя наля по още малко бренди. — Съжалявам, миличка. Аз те разочаровах.

Софи вдиша дълбоко и се загледа с пуст поглед в автомата за кафе.

— Аз също винаги съм смятала, че те разочаровах — призна тя след малко. — Знам, че съм разочарование за теб и татко.

Триш поклати глава.

— Разочарование? Ти? О, не. Ние толкова много се гордеем с теб — с всички удивителни неща, които правиш — ръцете й върху пластмасовата чаша трепереха. — Нашата Софи обикаля света, преживява невероятни приключения. Обожавахме да четем твоя блог — е, не всичко, не и нещата за нас. Но, боже мой! Местата, на които беше ти! Аз ти се възхищавам, наистина. Баща ти също. Аз не бих могла да направя дори половината от нещата, които си направила ти.

Софи се почувства замаяна от този необичаен емоционален изблик.

— О, мамо — каза тя, трогната. — Благодаря.

Те се спогледаха и се усмихнаха. Това беше най-хубавият момент от целия ден. За част от секундата Софи дори забрави защо седяха в болницата, потъвайки в любовта, която сияеше върху лицето на майка й.

— Сега би ли ми подала солетите, че умирам от глад — каза Триш, вече с нормален тон.

— Заповядай — каза Софи, като й подаде кутията. Може би на Коледа наистина ставаха чудеса, помисли си тя с удивление и захапа едно парче руло „Стефани“. Ако можеше да стане още едно чудо в операционната…