Луси Даймънд
Една нощ в Италия (33)

Глава 32
Il spettacolo — Представлението

— Ах, дяволите да ме вземат.

— Джим! Недей да ругаеш! — обади се Триш, докато зареждаше керамичните чаши в миялната машина.

— Не мога да повярвам, дяволите да ме вземат.

— ДЖИМ!

— Днес да не е първи април? Какво, по дяволите…

Софи вдигна поглед от закуската си и видя баща си да разглежда озадачено едно банково извлечение, ококорил сините си очи.

— Какво има, татко?

Джим прокара ръка по челото си и поклати глава.

— Сигурно е някаква грешка — каза пресипнало той, клатейки глава. — Сигурно. Защото как иначе десет хиляди лири ще се озоват в нашата банкова сметка?

— Какво? Дай да видя — Софи никога не беше виждала майка си да се движи толкова пъргаво. — О, боже, Джим. Виж това. Десет хиляди лири! — Триш седна на един стол с подкосени от шока крака. — Как са се озовали в нашата банкова сметка?

— Нямам представа — каза Джим. — Прехвърляне на средства — така пише. Банката ще се усети, само почакай. Някой смотаняк е натиснал някоя цифричка погрешка, така смятам аз. Май ще е най-добре да им позвъним и да им кажем — той размаха листа във въздуха. — Разгледайте добре тази хартийка, момичета. Вероятно ще изтеглят десетте хилядарки обратно, преди да можете да кажете „шопинг маратон“.

 

 

Докато нямаше работа сутринта в кафенето, Софи излезе в задния двор под претекст, че изхвърля боклука, и позвъни на Катрин.

— Постъпили са по сметката — каза тя. — Парите. Благодаря ти.

— О, добре. Много се радвам. Благодаря, че ми даде данните за сметката. Аз всъщност не бях сигурна, че Майк ще го направи. Изглежда, че съвестта му е проговорила.

— Превел е десет хиляди лири — каза Софи, спомняйки си радостното недоумение на родителите й. — Тази сутрин усмивката не е слизала от лицето ми. Майка ми и баща ми мислят, че е станала някаква грешка; те все още не си дават сметка, че парите са техни.

— Е, надявам се да си ги похарчат със здраве. Съжалявам, че те поставих в положение да пазиш тайна, но…

— Няма проблем. Разбирам те — Софи знаеше, че Майк беше поставил такова условие на Катрин, страхувайки се, че разкритието би означавало краят на неговата кариера.

— Благодаря. Ох, радвам се, че накрая всичко се нареди. Хей, има ли новини от Дан?

— Нищо. Аз трябва да затварям. Благодаря ти отново, Кат. До скоро.

Има ли новини от Дан? Къде ти. Софи почти беше загубила надежда, че той щеше да й се обади. Колкото и да проверяваше фейсбук профила и имейла си, там нямаше нищо. След прецизно формулирания й отговор, който тя писа в продължение на един час, Софи не получи друго съобщение. Защо мъжете правеха това — оставяха те да мислиш, че има шанс, бъдеще, за да те игнорират напълно, когато откликнеш? По дяволите, та тя не го молеше да й изпрати десет хиляди лири. Стигаше й един есемес с десет думи. Дори едно „здравей“ щеше да бъде начало.

Дали не го беше отблъснала по някакъв начин? Софи беше чела и препрочитала съобщението си, опитвайки се да го дешифрира за подсъзнателни послания, търсейки напразно какво толкова беше казала, за да го изплаши.

Не се тревожи, беше му написала тя, добре съм. Радвам се да те чуя. (Естествено тя пропусна подробностите как го беше дирила по света, как беше бродила с разбито сърце месеци (години) наред, факта, че повече никога не се беше влюбила.)

Обади ми се, ако минаваш наблизо, завърши тя. С обич, Софи. Не беше казала Звънни ми или Хайде да се видим! Или Хайде да бъдем отново заедно!!!, макар да беше убедена, че тези мисли се носеха във въздуха, носеха се в пространството и бяха достигнали до него под формата на отекващи звукови вълни.

Може би той се беше изплашил от „С обич, Софи“. Но нали самият той беше написал „С любов, Дан“? Нали й беше написал, че се надява тя да си няма гадже, че му е липсвала, че се е чувствал нещастен без нея!

Така. Както и да е. Софи беше преодоляла раздялата им преди три години, лаконичната кореспонденция във Фейсбук нямаше да промени нищо. Освен това тя беше прекалено заета, за да мисли за него сега, с целодневната работа в кафенето, планирането на следващия семестър на курса по италиански и премиерата на пиесата тази седмица. Софи определено нямаше време да агонизира над няколко реда върху монитора на компютъра. Край.

Софи щеше да съжалява, когато репетициите и представленията свършеха. Тя репетираше с трупата само от седмици, но вече се беше привързала. Харесваше енигматичния, сексапилен Макс с неговата заразителна страст към театъра. Обожаваше Руби и Гарет, които изпълняваха двете главни роли. Те бяха на нейната възраст, много забавни. Имаше и две тийнейджърки, Бет и Алис, срамежливи емо типажи, които се криеха зад дълги бретони и обилно количество грим, но бяха прекрасни момичета и оживяваха на сцената. Двете бяха безнадеждно влюбени в Джонти, който беше на двайсет, мургав, с трапчинки и с най-мръсния смях, който Софи беше чувала някога. Най-възрастните самодейци също бяха прелестни: Валъри, която шиеше всички костюми на старата шевна машина „Сингер“; Патрик, спретнат и изряден с лъскавия си костюм и пригладена с брилянтин коса; Меридит с елегантния сребърен кок, която гримираше всички; и Дики, който навремето се беше подвизавал като дубльор в сапунения сериал „Емърдейл“ и не спираше да се хвали с познанствата си. Да не забравяме Бренда Додс, която беше истинска сладурана и постоянно носеше домашно изпечени браунита на репетициите. За Софи беше мистерия защо Джералдин не я харесваше.

Пиесата щеше да се играе две вечери — в четвъртък и петък — и според Макс всички билети бяха продадени. Трупата си нямаше собствен театър, но се бяха свързали с управата на местната гимназия, която им позволяваше да използват нейната сцена и декори срещу скромно заплащане. Не беше точно Крусибъл Тиътър^[1], но хей, все трябваше да се започне отнякъде. Сега, когато костюмите и декорите бяха готови, всички тръпнеха в очакване. Беше време за шоу.

 

 

Софи не се беше вживяла много в ролята си, докато репетираха, но когато надникна иззад завесите при премиерата, коленете й се разтрепериха при вида на родителите й, тръпнещи в очакване на втория ред, и Анна, Катрин, Фийби, Нита и Рой по-назад в публиката. Изведнъж очите й се насълзиха от емоции и тя вдиша дълбоко три пъти. Всички бяха дошли. Всички се бяха погрижили да си купят билети и седяха на пластмасовите столове в миришещата на тебешир зала, заради нея. Когато Софи погледна екрана на телефона си, видя, че Джералдин също не я беше забравила и й беше изпратила съобщение. Разбий ги, хлапе, пишеше тя.

— Две минути — каза в този момент Макс и зад кулисите премина нервен шепот. Бет получи сърцебиене заради косата си, Руби се озова в гардеробна злополука, която наложи намесата на Валъри с три безопасни игли от нейния арсенал, а Джонти се заключи в тоалетната, за да направи някакви странни вокални упражнения, които звучаха така, сякаш правеше гаргара и го душаха едновременно. На Софи й се зави свят от притеснение, а гърлото й пресъхна.

О, боже! Тя действително трябваше да излезе на сцената пред всичките тези хора и да говори. И да играе! Защо изобщо се беше съгласила? Защо беше позволила на Джералдин да я убеди? Макс застана зад нея и стисна рамото й.

— Ще бъде страхотно, кукло — увери я той. — Щом излезеш на сцената, адреналинът ще те завладее и ще полетиш. Няма страшно.

— Няма страшно — повтори тя с разтреперен глас, въздухът беше заседнал в дробовете й. После светлините угаснаха, шепотът утихна и завесата се вдигна, а Руби и Гарет изгряха на сцената.

— Ние сме — прошепна тихичко Макс.

 

 

Всичко свърши неусетно бързо — краката сами я отведоха на нейното място на сцената, репликите й бяха изречени без запъване или грешка, с ръка на кръста, подразнено изражение срещу публиката (което предизвика вълна от сподавен смях) и после троп-троп, троп-троп, обратно зад кулисите. Но това не беше всичко: дивата наслада, която бушуваше в нея, почти неудържима, приливът на гордост накрая, когато публиката ги извика два пъти на бис, и радостта от сияещите лица на родителите й, вдигнатите палци на Фийби и аплодисментите на приятелките й. Беше като дрога, тази вълна на щастие и облекчение и удовлетворение!

А после тя случайно обходи с очи публиката и видя още едно познато лице най-отзад, две вдигнати високо ръце, които пляскаха, широката усмивка. Това беше Дан. Когато очите им се срещнаха и шокът рикошира през нея, той пъхна показалци в устата си и изсвири пронизително.

Той как беше… Запита се тя замаяна, после си спомни, че беше публикувала линк към пиесата във Фейсбук. Ето как. И сега той беше тук, под един покрив с нея. Софи едва успя да слезе от сцената, когато завесата се спусна окончателно.

Актьорите пискаха и се прегръщаха зад кулисите.

— Приказно, приятели, бяхте страхотни — извика Макс, тупайки всеки един от тях по гърба. — Руби, финалът ти беше убийствен. Гарет, великолепно, приятелю. Публиката се влюби във вас. Браво. Фантастични сте!

Софи не чуваше нищо. Заливаха я горещи и студени вълни, все още беше вцепенена от това да види Дан в публиката. Не си го беше въобразила, нали? Не — той наистина беше там. Пляскаше. Усмихваше й се. Изсвири с уста. Действията говореха по-красноречиво от думите, както знаеше всеки ученик по актьорско майсторство. А неговите действия бяха по-красноречиви от всякога.

— Добре ли си, Соф? Бузите ти горят.

Това беше Руби, сложила ръка на гърба й, с блестящи, оживени очи.

— Аз… да. Добре съм. Ти беше страхотна, между другото.

— Благодаря! Ти също. Мисля, че Макс е сложил шампанско в хладилника, искаш ли една чаша?

— Да, разбира се — тя преглътна, съзнавайки, че се държеше странно. — Отивам само да си напудря носа и да видя приятелите си. Веднага се връщам.

Всички бяха там, струпани до вратата за сцената: приятелите от курса по италиански, родителите й, Дан. Три кръга хора, които означаваха толкова много за нея. Софи не знаеше кого да поздрави най-напред.

Анна и Катрин се втурнаха да я прегърнат, с което разрешиха дилемата.

— Хей! Ти беше ненадмината! — извика Анна.

— Цялата пиеса беше страхотна — възкликна Катрин.

— Джералдин ще се гордее много, когато й кажа — каза Рой с насълзени очи.

— Онзи тъмнокосият тип беше много готин, нали? — обади се Нита. — Знаеш ли дали е свободен?

— Браво, миличка — каза майка й, като се доближи и я целуна. — Ти се представи много добре.

— Ти беше най-добрата — избоботи Джим. — Честна дума!

— О, татко — промълви нежно Софи. — Не мисля, че…

— Обаче аз мисля — каза той. — Ти грееше като истинска звезда.

— Да, така е — съгласи се Анна. — Мисля, че това е твоето истинско призвание.

Софи забеляза, че Дан стоеше зад всички други и й се усмихваше, докато гледаше как тя приемаше комплиментите. Боже, той беше красив както едно време, с тези топли кафяви очи и трапчинката на брадичката; косата му беше малко по-къса, отколкото в сърфистките дни в Австралия, вече не приличаше на хлапак от момчешка банда, изглеждаше по-зрял. През ръката му беше преметнато черно палто; тя никога не го беше виждала в зимни дрехи, осъзна Софи.

— Здравей — прошепна тя, останала без дъх от вълнение.

Усмивката му стана още по-широка.

— Здравей — отговори тихо той.

Другите хора говореха нещо — Рой запознаваше родителите й с хората от класа, Фийби коментираше нещо, но Софи беше оглушала за всичко. Не виждаше никого другиго. Залата сякаш се сви и сега целият свят се състоеше само от нея и него.

Софи пристъпи напред и Дан я последва. После двамата се втурнаха и се хвърлиха в прегръдките си. Тя ту се смееше, ту плачеше, вдишваше неговото ухание (същото както едно време), смазвана от неговата прегръдка (същата както едно време) и това несъмнено беше най-хубавият момент в живота й от много години.

— Ще отидем ли после в пъба? — попита Джим след известно време. — Искам да вдигна тост за моята талантлива дъщеря.

— А аз искам да знам кое е това момче — разнесе се шепотът на майка й. — Къде го е крила толкова време?

Софи се откъсна от Дан и застана до него, сияеща.

— Мамо, татко, това е Дан. Двамата бяхме заедно в Австралия преди няколко години.

Двамата мъже се ръкуваха тържествено, а Триш се развълнува до сълзи.

— Здравей! Колко интересно! Значи ти си австралиец, така ли?

— Нищо подобно. Аз съм от Манчестър — каза той и всички се засмяха.

— А това са някои от моите ученици от курса по италиански — продължи Софи. — Катрин, Анна, Рой, Фийби и Нита — това са майка ми и баща ми, Триш и Джим. И Дан.

Рой оглеждаше Дан от главата до петите, изпитателно.

— Това ли е този, който… — попита той.

Софи се изчерви.

— Ъм. Да. Да, Рой. Това е той.

Рой пристъпи напред и се ръкува с Дан. Силно ръкостискане, както изглеждаше.

— Чувал съм за теб — каза той с предупредителна нотка в гласа. — И не искам никакви издънки, не и с нашата Софи.

— Рой, няма нужда…

— Разбра ли? — попита Рой младия мъж.

— Абсолютно — каза Дан и я погледна косо.

На Софи вече й се завиваше свят. Тя дори не знаеше какво правеше тук Дан. Наистина беше време да отидат в пъба.

— Да вървим — каза тя. — Мисля, че цялата трупа отива в „Куинс Хед“, искате ли да отидем заедно?

— Дано да не се сърдиш, че се изтърсих така — каза й Дан, когато излязоха от залата и потънаха в нощта. — Канех се да ти отговоря във Фейсбук, но после си казах, всъщност май е по-добре да се видим на живо. Не помислих, че около теб ще има и други хора — той понижи глас. — Този тип май беше готов да ме фрасне по носа.

Софи се засмя.

— Рой ли? Той е прекрасен — каза тя. — Макар че докато е бил в армията, се е боксирал, доколкото знам. Така че не му се мотай в краката.

Софи от време на време поглеждаше Дан, сякаш за да се увери, че не си го беше измислила. Висок, строен, с начупена коса, дълбок секси глас: да, наистина беше той.

— Това е толкова странно, да вървим по улиците в Англия заедно — каза тя. — За колко време си тук?

Той носеше същия неспокоен дух като нея: пътешественик с нашарен с печати паспорт. Затова Софи едва не се препъна на паважа, когато Дан отговори:

— Мисля, че ще остана задълго.

— О! Сериозно? — тя не беше очаквала такъв отговор.

— Да. Не ме разбирай погрешно. Беше прекрасно. Страхотни хора, невероятни спомени, фантастични моменти — ако не се брои дизентерията в Индия. Но всичко беше толкова ефимерно, разбираш ли? Сега искам просто да разопаковам багажа си — не само моята раница, но и ума си. Да имам отново входна врата и ключ, да имам адрес, където хората могат да ме намерят да се опитам да подредя живота си тук — той се засмя някак смутено. — Ох, това прозвуча много претенциозно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. Напълно — те вървяха известно време смълчани. — Какво смяташ да правиш тук? — попита тя. — Защото моят проблем е в това: да открия какво искам да правя тук.

— Ще постъпя в университета през септември — каза Дан, когато стигнаха до пъба и изчакаха другите да ги настигнат. — Ще уча музикална педагогика — той се засмя. — Като зрял мъж, а?

— Да, наистина — отбеляза Софи, като бутна вратата на заведението и изпита лека завист. Дори Дан знаеше какво искаше да прави с живота си. Тя кога щеше да открие?

 

 

Макс настоя да почерпи целия актьорски състав, докато Джим, най-стиснатият човек в Йоркшир, настоя да почерпи с питие приятелите на Софи.

— Не всеки ден пада такава печалба, нали? — каза той, потупвайки портфейла си.

— Направете снимка, бързо — пошегува се Софи. — Това е първият и последният път, когато ще видите баща ми да черпи с питие, ако до главата му не е опрян пистолет.

Междувременно Триш се настани до Дан, когато всички насядаха около две големи маси.

— И така — започна тя, като го фиксира с много прям, любопитен поглед. — Какво правиш ти, Дан?

Софи изохка наум. Подтекстът на разговора беше, Достатъчно добър ли си за нашата дъщеря?. Но това беше Дан, напомни си тя: очарователният, спокоен, дружелюбен Дан, който беше обиколил Индия надлъж и нашир с два чифта панталони и едно джобно ножче. Ако някой можеше да се справи с майка й, това беше той.

— Най-после ще се изуча за учител по музика — обясни той. — Започвам през есента. Междувременно ще работя в един музикален магазин в Манчестър и ще давам уроци по китара — на лицето му изгря неговата широка, приятелска усмивка, на която никой не можеше да устои. — Така че осъществявам преход от мързелив пътешественик към беден студент — каза весело той. — Мисля, че моите родители ще провесят националния флаг в деня, когато си намеря истинска работа с осигуровка и всичко останало.

— Това сигурно ви звучи познато? — попита Софи родителите си.

— Не, разбира се — каза лоялно Триш, но Джим изсумтя.

— И още как — каза той. — Макар че двамата с майка ти се замислихме.

— О, боже, започва се — подхвърли Софи с престорен ужас.

— Ами, да, след парите, които се изсипаха онзи ден — каза Джим (чувайки думите му, Катрин се изчерви), — решихме, че искаме да инвестираме една част в теб. За колеж или каквото ти искаш да правиш. Знаем, че съсипахме шансовете ти първия път. Така че ако Колежът по театрално изкуство все още те тегли…

— О, татко! — Софи се задави от вълнение. Тя почти не беше в състояние да говори. — Наистина ли? Сериозно ли?

— Да, разбира се! Майка ти няма нищо против да замени петзвездната си почивка с къмпинг на езерата… шегувам се. Ние ще отидем на проклетата луксозна ваканция. Но искаме ти също да имаш свободата да избираш.

— И този път няма да ти се бъркаме — каза Триш. — Обещавам.

Дан стисна ръката й.

— Ако не знаете, в Манчестър има много добър Колеж по театрално изкуство — каза той.

Софи улови погледа на майка си.

— Знаем — казаха едновременно те.

Нейните нови приятели й се усмихваха окуражително.

— Направи го! — подтикна я Анна.

— Звучи перфектно — добави Катрин.

— Всички ще идваме да те гледаме, когато станеш прочута актриса — пошегува се Джим. — Вече си представям името ти изписано с неонови лампички — СОФИ ФРОСТ. Нашето момиче.

— Стига, татко — каза Софи, но се усмихна.

Тя отдавна беше загърбила мечтата си да стане актриса, беше я завела в папката „Невъзможни неща“. А сега й се предлагаше втора възможност — зашеметяващ, златен билет за втора възможност. Най-после, помисли си тя, ето това искам да правя. Винаги съм искала да играя, това е моето призвание.

— Наздраве на всички — каза тя със свито гърло и вдигна чашата си. — Пия за онова, което предстои.

— Наздраве! — казаха всички заедно.

Дан трябваше да си тръгне към десет и половина, за да хване последния влак за Манчестър, и Софи се скова от внезапна тревога, че нямаше да го види никога повече.

— Трябва ли да тръгваш вече? — попита тя, изпращайки го до вратата. Нарочно държеше ръце до тялото си, за да не се вкопчи в ръкавите на палтото му в пристъп на отчаяние. — Искам да кажа… може ли да се видим отново?

— Боже, да, надявам се — отговори той и я притисна в неговата прекрасна смазваща прегръдка. После телата им се разделиха, те се усмихнаха, обзети от необичайно смущение. — Значи… мога да ти се обадя? — попита той. — Съгласна ли си? Може ли… да започнем отначало?

Помете я див прилив на щастие. Да. Да! Ти шегуваш ли се? Да.

— Много бих искала — отговори тя.

Той я целуна, отначало нежно, после по-страстно, и тя се притисна до него, замаяна от копнеж. Прииска й се да го изпие, да останат така завинаги.

— Искаш ли да дойдеш при мен този уикенд? — попита той тихо в ухото й.

— Този уикенд? — сърцето й подскочи.

— Взех под наем една гарсониера в центъра на града; прилича на кутия за обувки, но върши работа. Можем да прекараме известно време само ние двамата.

Кожата й настръхна, въпреки че в пъба беше много топло. Да бъдат само те двамата. Колежът по театрално изкуство. Лицето му в публиката, неговата ръка в нейната. Тази вечер се беше превърнала в компилация от най-добрите хитове; имаше толкова много моменти, които Софи по-късно щеше да превърта в главата си.

— Открай време обичам кутийките — каза Софи, после го целуна отново.