Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (8)

Глава 7

Иза плака през целия първи час, докато се връщаше от Карлайл. Винаги й беше толкова трудно да оставя детенцето си в пансиона. О, тя знаеше, че е необходимо, още повече сега, когато Виктор се намираше в града, но раздялата всеки път разбиваше сърцето й.

Амали никога не вдигаше шум, задето я оставя в пансиона, което само правеше нещата още по-лоши. Това проява на стоицизъм ли беше? Дали тайно не тъгуваше, че за следващите три месеца губи майка си и дома си? Или толкова се радваше, задето се връща в училище, че вече бе забравила майка си?

Тази мисъл накара Иза да избухне в нов порой от сълзи. За щастие не беше единствената, която плачеше. Още две от пътничките в пощенската карета бяха оставили децата си в училище, така че трите се ожалваха взаимно.

Когато пристигна в Единбург, вече се бе поуспокоила. Истината бе, че за Амали щеше да е много по-добре точно сега да не си е вкъщи.

Пощенската карета спря пред странноприемницата по тъмно. Скъпият мистър Гордън я чакаше както винаги. Беше й предложил да ги закара до Карлайл, но Иза не искаше и да чуе. Нямаше смисъл да затварят магазина в ден, в който обикновено работеха.

Той й помогна да слезе.

— Как е нашето момиче? Свикна ли вече?

— Както обикновено преливаше от въодушевление… — и Иза млъкна, когато видя, че той не обръща внимание на думите й. Изразът в очите му определено предвещаваше неприятности. — Какво има? — попита тя, докато придружителят й я водеше към каретата си. — Случило ли се е нещо?

— Днес един мъж дойде да ви търси в магазина.

Сърцето й се сви. Виктор. Трябваше да е той. Ами ако се бе представил като неин съпруг?

— Кой?

— Някакъв проклет братовчед на Лохлау, Кейл се казва.

Мистър Гордън не би нарекъл Виктор братовчед на семейство Лохлау, ако знаеше истината.

Съдружникът й се намръщи.

— Нали знаете, че е разпитвал търговците в другите магазини за вас?

— Не, но не се учудвам. — „Господ да го убие!“

— Познавате ли го? — попита мистър Гордън, докато й помагаше да се качи.

„Може и така да се каже.“

— Срещали сме се. Какво искаше?

По времето, когато мистър Гордън приключи с подробния преразказ на разговора им, на Иза й идеше да закрещи. Как смееше Виктор да намеква за старата кражба? Да не би това да беше лукавият му начин да я заплаши? Какво загатваше — че ако не съдейства на проклетите му планове, каквито и да са те, ще я съсипе?

О, при следващата им среща щеше да го удуши с голи ръце!

— Но не му казах за Амали — добави мистър Гордън. — Нямаше защо оная вещица лейди Лохлау да узнава, че имате дете. Разбере ли, за нищо на света няма да одобри брака ви със сина й.

Без да си прави труда да му напомни за пореден път, че с Рупърт са само приятели, Иза въздъхна дълбоко.

— Оценявам дискретността ви.

След раждането на Амали в Единбург Иза запази в тайна, че има дете, защото искаше да се утвърди като бижутер. За една жена и бездруго бе достатъчно трудно да я приемат сериозно, но освен това хората предполагаха, че една майка ще е по-нехайна с бизнеса си от някой мъж.

Само мистър Гордън знаеше за дъщеря й, а той нямаше опасения.

След като изминаха няколко години, без Виктор да последва следата от трошички, която му бе оставила, възникна друга причина за предпазливостта й. Щом я бе пренебрегвал толкова години, значи щеше да се появи само ако иска нещо от нея. А тя бе твърдо решена, че това нещо няма да включва дъщеря й, не и преди да се убеди, че може да му вярва.

Не беше трудно да запази личния си живот личен. Двете с Амали живееха в къща извън самия Единбург, а по природа мистър Гордън бе сдържан. Бетси работеше при нея още от раждането на Амали и също бе дискретна. А Рупърт изобщо не бе споменал на лейди Лохлау за дъщеря й.

Така че, слава богу, Виктор все още не знаеше за Амали.

Но ако продължеше да притиска приятелите и познатите й, можеше да разбере. Беше време да напомни на съпруга си, че и той има какво да крие — и че ако се опита да се меси в живота й, ще се съсипе сам.

Мистър Гордън се облегна на възглавниците.

— Не се тревожете какво ще каже този човек на лейди Лохлау. Обясних му пределно ясно как стоят нещата между вас и Негова светлост.

Мили боже!

— Какво му казахте?

— Че вие двамата сте влюбени, разбира се.

— Мистър Гордън!

Старият й приятел издаде брадичка напред.

— Е, добре, не можех да го оставя да си мисли, че се стремите към парите на барона. Не можех да го оставя да ви гледа отвисоко. Особено при положение че този мистър Кейл има дори по-високопоставени приятели от семейство Лохлау.

Очите й се присвиха.

— Какво имате предвид?

— Познах файтона, който караше. На един херцог е.

Тя го погледна изумено. Как бе възможно Виктор да познава някой херцог достатъчно добре, за да вземе файтона му назаем?

— Сигурен ли сте, че не е бил на мистър Кейл?

— Да. Направо го попитах. Каза, че бил на домакина му. Познах го — виждал съм го преди години, когато наследникът на херцога дойде в магазина, за да донесе една гривна на майка си за поправка. Всички на Принсес Стрийт излязоха да видят този файтон, защото по онова време тук не се намираха много файтони. Всички бяхме много впечатлени.

— Не си го спомням.

— Вас ви нямаше. Беше някъде по времето, когато се роди Амали. Както и да е, говореше се, че семейството е отседнало във вилата си в Единбург, за да се посъветват с някакъв доктор, защото херцогът полудява. Оказа се вярно.

Виктор познаваше херцог. О, Господи!

— Как се казваше херцогът?

Мистър Гордън сбърчи чело.

— Кинлох, доколкото си спомням. Не, това беше именно на сина. Херцогът беше Лайънс. — Лицето му се проясни. — Точно така. Херцогът на Лайънс. Но сега мисля, че е покойник и титлата принадлежи на сина му. Младият наследник не може да е бил по-възрастен от Лохлау сега. Изглеждаше ужасно, горкото момче, толкова притеснено. Навярно е мъчително баща ти да полудее така.

Ръцете на Иза се свиха в юмруци. Да, навярно бе мъчително. А един нов херцог в толкова трудна ситуация можеше да се е оказал уязвим за човек, умен като Виктор. Човек, който гони собствената си облага, след като е осъзнал, че печалбата от онези диамантени обеци няма да му стигне задълго.

Това ли бе направил Виктор? Пробил си е път в дома на Лайънс, намеквайки, че е далечен братовчед? Това ли правеше сега с Рупърт и лейди Лохлау? Иза не можеше да изключи тази вероятност. Знаеше по-добре от всеки друг, че Виктор е способен да се представя с две лица едновременно — лицето на любящ съпруг и лицето на съучастник в кражба.

Е, добре, всичко това щеше да се промени.

— Предполагам, че мистър Кейл е отседнал във вилата на херцога, щом е казал, че собственикът на файтона е негов домакин. Знаете ли къде се намира тази вила?

Мистър Гордън застина.

— Защо?

— Според мен е време да поговоря с господин Кейл и да разбера какво е намислил.

— Можете да говорите с него утре сутрин. Каза, че щял да ви чака още преди да отворим, и не се съмнявам, че ще е там.

И тя не се съмняваше. Проблемът беше, че не искаше да води този разговор пред всички. Трябваше да го проведе на четири очи.

— А освен това — продължи мистър Гордън — знам какво е намислил и му обясних истината. Не се тревожете.

— Да, но аз се тревожа. Ами ако изтича при лейди Лохлау и започне да й нашепва отровни обвинения? Искам да знам поне къде живее, просто в случай че стане така. Моля ви, мистър Гордън? Говорим за моето бъдеще — и се стегна, за да изрече лъжата. — За моето бъдеще с Рупърт.

Мистър Гордън въздъхна дълбоко.

— Много добре. Кочияшът ми може би си спомня къде е занесъл гривната преди толкова години. След като я поправихме. Когато стигнем до къщата ви, ще го попитам.

Когато спряха, пълната луна вече бе изгряла. Часът навярно бе почти девет. Иза се чувстваше изтощена от пътуването си, но знаеше, че няма да заспи, преди да е уредила този въпрос.

За нейно облекчение кочияшът на мистър Гордън наистина си спомняше къде се намира вилата на херцог Лайънс. А най-хубавото беше, че бе разположена от нейната страна на града, но по на запад, близо до хълма Калтън. Всъщност Иза много пъти бе виждала къщата в паладиански стил и се бе чудила на кого е — толкова красива беше.

Разбира се, че жалкият й съпруг ще се залепи за такъв богат домакин.

Мистър Гордън я изпрати до вътрешността на къщата, където Бетси чакаше да вземе наметалото й. Иза усети аромата на вечерята. При завръщането й от тези пътувания Бетси винаги я чакаше с топло ястие. Понякога мистър Гордън също се присъединяваше към тях.

Иза се насили да му предложи да остане и изпита облекчение, когато той отговори, че вече е вечерял и си тръгва. Когато й пожела лека нощ, тя го целуна по сухата като хартия буза и каза:

— Много ви благодаря, че разбрахте къде е отседнал господин Кейл. Знам, че според вас се държа глупаво, но ще спя много по-спокойно, като знам, че при нужда мога да го намеря.

— Не мисля, че ставате глупава — отвърна навъсено той. — Мисля, че сте полудяла. Но пък вие обикновено сте разумна. Предполагам, че от време на време ви е позволено да се държите като малоумна.

Иза се разсмя.

— Благодаря.

— До утре сутрин? — попита той, докато тя го изпращаше до вратата.

— Разбира се.

Иза изчака, докато мистър Гордън се отдалечи значително, а после се обърна към Бетси.

— Кажи на Роб да оседлае кобилата ми — нареди и хукна тичешком нагоре по стълбите, за да се преоблече.

Бетси я последва, очевидно объркана, и Иза обясни:

— Трябва да посетя един човек.

— През нощта ли? — промълви прислужницата, очевидно стъписана.

— Изникна нещо спешно. Помогни ми да си облека костюма за езда.

Макар че Бетси изпълни заповедта й, Иза усещаше неодобрението на по-възрастната жена като мразовит вятър.

— Надявам се, че това няма нищо общо с барона — каза Бетси, когато привърши. — Няма да е подобаващо да се срещате с него посред нощ.

— Бетси! — извика Иза, като положи всички усилия да се направи на възмутена. — Нали не искаш да намекнеш това, което си мисля, че намекваш? — и излезе от спалнята си.

Бетси забърза след нея.

— Казвам само, че е много тъжно порядъчна жена като вас да тръгне по гости посред нощ.

— Не че ти влиза в работата — изръмжа Иза, докато бързаше обратно по стълбите, — но няма нищо такова. Свързано е с Амали и не може да чака до утре.

— Е, добре — въздъхна Бетси и целият й тон се промени, — щом е за дребосъчето, тръгвайте. — Тя хвана Иза за ръката. — Но преди това трябва да хапнете нещо. Не бива да припадате на седлото.

Иза започна да протестира, ала Бетси добави:

— Аз ще ида да събудя Роб и когато се нахраните, той вече ще е приготвил коня ви.

— Добре — въздъхна Иза. Наумеше ли си Бетси нещо, нямаше смисъл да спориш с нея. И май наистина нямаше да е зле да се подкрепи, преди да се изправи пред съпруга си.

Въпреки това, когато половин час по-късно потегли и видя, че луната е надвиснала по-ниско, й се прииска да не се беше бавила. Последното, което й трябваше, бе да остане във вилата на херцога, защото ако луната залезеше, щеше да се наложи да язди по обратния път в пълна тъмнина.

Но трябваше да уреди този въпрос веднъж завинаги. Дори ако прислугата на херцога я отпратеше и й се наложеше да спи в някоя купа сено, щеше да оцелее. Винаги оцеляваше.

Тази мисъл я поободри. Когато почука на вратата на вилата и един надменен иконом я измери с критичен поглед, тя вдигна глава.

— Дойдох да се срещна с господин Виктор Кейл — оповести Иза.

Мъжът погледна към мястото, където бе завързала коня си.

— И за кого да съобщя? — попита той. Гласът му бе изпълнен с високомерна любезност.

— Мисис Софи Франки. Аз съм му роднина.

Тя свали качулката на наметалото си и икономът впери поглед в бижутата, които Иза все още носеше. Макар че не беше толкова глупава да се кичи с диаманти, когато пътува, малките й обеци бяха украсени с истински смарагди.

Очевидно високомерният иконом можеше да разпознава качеството.

— Много е късно, госпожо — каза той. Този път гласът му не беше толкова снизходителен, макар разликата да бе съвсем малка.

Тя се насили гласът й да прозвучи надменно:

— Повярвайте ми, ако господин Кейл е тук, ще ме приеме. И ако разбере, че сте ме отпратили, няма да остане доволен.

Мъжът огледа наметалото й от качествена вълна и модната шапка, отстъпи и я пусна да влезе.

— Ще проверя дали мистър Кейл приема посетители.

Заля я облекчение. Беше успяла да проникне в крепостта.

И каква крепост само! Като бижутер тя бе виждала множество внушителни преддверия, но това помещение далеч надхвърляше границите на внушителността. Подовете и стълбището бяха от фин италиански мрамор, завесите — от дамаска със златни нишки, а блясъкът на полилея издаваше, че не може да е нищо друго, освен кристален.

Когато икономът се отдалечи, тя не се сдържа и се заоглежда глупаво. Това Рембранд ли беше? Опита се да си придаде нехаен вид, докато се приближаваше да го разгледа. Веднъж бе видяла негова творба в един музей, но не разбираше чак толкова от изящни картини.

— Къде, по дяволите, беше през тези два дни? — попита груб глас от стълбите.

Иза настръхна и се обърна, за да застане лице в лице със съпруга си.

— Добър вечер, мистър Кейл — поздрави и отправи многозначителен поглед към прислужниците. — И аз се радвам да ви видя.

Виктор се скова — нещо, което навярно не беше лесно, защото вече носеше колосано шалче. За жалост това само му придаваше още по-елегантен вид. Въпреки че над ризата, жилетката и панталона си носеше само фигурален син халат^[1], изглеждаше изискан, докато слизаше по последните стъпала.

Щеше да е прекалено да се надява, че съпругът й се е оказал отдавна изчезнал херцог и иска да се отърве от нея, за да може да се ожени за някоя по-подходяща. Това би я устроило идеално.

— Дженкинс! — изръмжа Виктор, докато крачеше към нея. — С мисис Франки ще отидем във всекидневната ми. Трябва да обсъдим някои неотложни въпроси и не искаме никой да ни прекъсва.

Икономът дори не вдигна вежда.

— Както желаете, сър.

Е, Виктор поне бе овладял до съвършенство високомерието на аристократите.

Той изчака само колкото лакеят да поеме наметалото и шапката на Иза, преди да я сграбчи за ръката и да я забута към стълбите.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Напълно съм съгласна, така че няма нужда да ме блъскаш — тросна се Иза и се освободи от хватката му.

— Извини ме — изрече язвително той. — Бях забравил колко независима си станала.

„Наложи ми се — съпругът ми ме напусна“ — искаше й се да изръмжи, но прислужниците слушаха с очевиден интерес.

— Как ме намери? — попита Виктор, докато се качваха по стълбите.

— Мистър Гордън е видял, че пътуваш с файтона на херцога на Лайънс, с когото някога е имал работа. Той ме насочи насам.

Иза му хвърли кос поглед точно когато стигнаха до горния етаж.

— Откъде познаваш херцога на Лайънс?

— Той ми е приятел — отвърна кратко Виктор, но не я погледна.

През отворената врата на преходна стая Иза видя спалня и осъзна, че дневната е част от голям апартамент. Несъмнено от спалнята се влизаше и в гардеробна.

— Много впечатляващо — измърмори тя. — Как успя да се запознаеш с херцог?

Без да обръща внимание на въпроса, Виктор затвори вратата, обърна се и я измери с черен поглед.

— Къде беше днес? Да ми избягаш ли се опитваше?

Иза го изгледа свирепо.

— Имах работа извън града. Нищо общо с теб — бях планирала пътуването още преди да дойдеш в Единбург. Нямах намерение да го отлагам само защото ти си решил да се покажеш и да започнеш да ми създаваш неприятности.

— Каква работа? Къде?

Подозрението в гласа му я вбеси.

— А ти къде беше? — парира го Иза. — Един момент, вече знам. Бил си в моя магазин и си се опитвал да настроиш съдружника ми срещу мен.

Виктор се намръщи.

— Той това ли ти каза?

— Каза ми, че си изказал какви ли не безумни предположения как съм влизала с взлом в хорските къщи, крадяла съм диаманти и съм се опитвала да му ги продам.

Виктор прояви благоприличието да си придаде неловък вид.

— Не съм му казвал това… не точно.

— Тогава какво си му казал, „точно“?

— Нищо, което да не е вярно.

Той прокара пръсти през вече разрошената си коса. Този жест й беше толкова познат, че накара стомаха й да се свие.

Иза се насили да не му обръща внимание.

— Искаш да кажеш, че си му разказал онази част от историята, която ме представя в лоша светлина, и си пропуснал да споменеш за собствената си роля. Защото си се надявал, че ако започнеш да разпространяваш слухове за мен, ще можеш да ме сплашиш достатъчно, за да изпълнявам заповедите ти. Защо иначе ще чакаш години, преди да ме потърсиш?

Очите му блеснаха яростно. Виктор закрачи към нея.

— Чаках години, защото не знаех къде си, по дяволите!

Изглеждаше странно искрен.

— В бележката ти пишеше, че ме напускаш. Не благоволи да споменеш къде отиваш. Как, по дяволите, си очаквала да…

— Бележка ли? — прекъсна го Иза. — Каква бележка?

Той я изгледа намръщено.

— Бележката, която ми остави в апартамента ни в нощта, в която се разболя. Бележката, в която казваше, че бракът ни е грешка и искаш от живота нещо повече от това да си моя съпруга.

Онази вечер в театъра бе изрекъл същите обвинения.

— Виктор — прошепна Иза, — не съм ти оставяла никаква бележка.

На лицето му се изписа потрес. А после очите му се присвиха.

— Не ме лъжи. Беше написана с твоя почерк.

— Не е възможно, казвам ти! — Умът й бушуваше. — Никога не бих ти написала такава бележка, кълна се!

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Бележката беше оставена на леглото ни. Якоба дойде да ме повика от магазина посред нощ. Каза ми, че докато спяла, ти си излязла от къщата й, за да се прибереш у нас. Когато се събудила и видяла, че те няма, отишла там, но ти не си я пуснала да влезе. Каза, че се притеснила за теб, уплашила се, че може да не си на себе си от треската. Затова хукнах обратно към апартамента ни. Но ти не беше там. Тогава я намерих.

— Бележка, в която е пишело, че аз съм те напуснала? — попита невярващо Иза. Това, което й говореше той, беше невъзможно. Кой би написал…

— Якоба… — прошепна тя. Възможно ли бе Якоба да е написала такава подправена бележка? Можеше ли да е фалшифицирала почерка на Иза достатъчно, за да убеди Виктор?

Ужасът й навярно бе проличал, защото той настръхна.

— Стой тук — нареди й и тръгна към вратата на спалнята.

— Къде отиваш?

— Да донеса бележката.

— Ти… ти си я запазил?

— Разбира се. — Очите му потъмняха до опушено кафяво. — Нима си мислеше, че ще изхвърля доказателството? Запазих я, за да не забравям — изръмжа Виктор — и да се поуча от грешката да ти се доверя.

С тези сурови думи той влезе в другата стая.

Иза се свлече на близкия диван. Ръцете й трепереха. Думите му кънтяха в ушите й: „Беше оставена на леглото ни… Якоба ме повика… ти не си я пуснала да влезе…“

Нима сестра й, родната й сестра, я бе излъгала в лицето, че Виктор я е напуснал? Нима преднамерено я бе разделила от съпруга й без капчица угризение?

Когато Виктор се върна, Иза скочи на крака.

— Не — отсече решително тя. — Не ти вярвам. Лъжеш! Това е само хитрост, за да си спечелиш обратно благоразположението ми и отново да можеш да ме използваш.

Тя притисна юмруци към корема си.

— Да те използвам ли? Така както ти ме използва?

Той протегна със сила към нея един лист хартия.

Иза го взе с треперещи ръце. Пожълтялата от старост хартия очевидно е била смачкана, а после изгладена. Жестоките думи, написани там, макар и избелели, все още се четяха.

Те просто не бяха нейни.

— Не съм написала това.

Иза го погледна в очите.

— Това не е моят почерк, кълна се!

— Дяволски прилича на твоя — процеди Виктор през зъби.

— Знам. Много прилича. Но не е моят.

Тя забърза към едно бюро, на което имаше перо и мастилница. Намери някаква хартия и бързо написа същите думи като тези в бележката. После се върна и му подаде двата листа.

Когато Виктор погледна към тях, кръвта се отцеди от лицето му.

— Играеш си с мен. Променила си почерка си.

— Знаеш, че не е толкова лесно.

Тя го погледна.

— Помисли, Виктор! Колко пъти си виждал почерка ми, преди да получиш това? Веднъж? Може би два пъти? С теб не си пишехме бележки и писма. Когато не работехме, постоянно бяхме заедно. А ти ме ухажва само няколко седмици, преди да се оженим. Бяхме доста… припрени.

— Вярно — изхриптя той.

— Никога досега не съм виждала тази бележка. Със сигурност не съм я написала аз.

В очите му все още тлееше подозрение и Иза добави:

— Заклевам се в гроба на баща си.

Това поне оказа някакво въздействие. Един мускул заигра в брадичката му.

— Някой я е написал. Щом не си ти, кой?

— Якоба, най-вероятно.

От мисълта, че сестра й я е предала по този подъл начин, дъхът й секна.

— Тя имитираше и почерка на татко, за да не го безпокоим, докато работи. Мразеше да го прекъсваме заради „глупави неща“ — така ги наричаше той — като плащане на сметки.

Дъхът на Виктор излизаше от гърдите му кратко и накъсано.

— Значи казваш, че не си ме изоставила.

— Да. До този момент предполагах, че ти си напуснал мен.

— Аз… не разбирам — изрече той с дрезгав глас. — Как е могла да… Защо е искала…

— Да ни съсипе? Да ни раздели? — Иза усети, че гърдите й се стягат в нещо като менгеме. — За да получи онова, което искаше. Или по-скоро онова, което искаше Герхарт.

Осени го прозрение, което превърна чертите му в гранит.

— Кралските диаманти.

Иза кимна и седна обратно на дивана с бележката в ръка.

— Те ми казаха, че си заминал. Казаха, че си взел обеците от комплекта и в замяна си им помогнал да отворят касата. Че искаш да пътуваме отделно, за да заблудим хората, които може да ни подгонят. Казаха, че възнамеряваш да се срещнеш с нас в Париж.

Вдигна очи към него.

— Но ти така и не дойде.

— Не дойдох, защото така и не разбрах къде си отишла — изръмжа Виктор. — И по дяволите, със сигурност не съм им помогнал да отворят проклетата каса!

Възмущението му изглеждаше истинско. Но една подробност си оставаше необяснена.

— Как Герхарт и Якоба са успели да се доберат до бижутата? — попита Иза и огледа изпитателно лицето му. — Отговори ми на този въпрос.

— Не мога. Когато излязох от магазина, за да проверя как си, Якоба остана. Не се притесних, защото и витрините, и касата бяха заключени. Още бяха заключени, когато се върнах. Ако е откраднала диамантите, докато ме е нямало, не знам как го е направила.

Той погледна настрана.

— Накрая реших, че ти си подменила бижутата, докато си била на работа. Нямах друго обяснение. Фактът, че ме „изостави“, изглеждаше свързан с кражбата на бижутата.

— Никога не бих откраднала нищо! — възрази Иза.

Погледът му се стрелна към нея.

— Но може да си извадила фалшив ключ от моите ключове и да си го дала на семейството си.

— Точно така. Защото на осемнайсет години вече съм била обиграна престъпница — каза горчиво тя.

— Някой е изработил тези имитационни диаманти — изтъкна Виктор. — Нито Якоба, нито Герхарт имаха такава дарба. Нима ми казваш, че и с това нямаш нищо общо?

Тя сведе поглед към ръцете си. Единственият начин да стигне до дъното на цялата история бе да разбуди миналото — а това означаваше да каже истината. Или поне толкова от нея, колкото се осмеляваше.

— Мисля, че е време да ми кажеш какво наистина се е случило онази нощ — рече Виктор със студен глас. — Защото твоята и моята версия очевидно са съвсем различни.