Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника

Пролог

Амстердам, 1818

Преди известно време над града се беше спуснал мрак. Осемнайсетгодишната Изабела Кейл се държеше здраво за врата на съпруга си Виктор, който я носеше към старата й стая в дома на сестра й Якоба. Изабела не искаше да идва тук, но така щеше да е по-сигурно, отколкото да кара Якоба да се грижи за нея в апартамента им. Не желаеше сестра й да започне да души за изкуствените диаманти, които Иза криеше от съпруга си. А Виктор отказваше да я остави сама, докато е болна.

Тя потръпна. Надяваше се преструвката, че не се чувства добре, да доведе до успех. Надяваше се също така и Виктор никога да не разбере, че е преструвка. Достатъчно трудно бе да поддържа илюзията цял ден, когато би трябвало да работи в бижутерийния магазин, но тревожните погледи, които сега й отправяше Виктор, още повече влошаваха нещата. Бяха женени едва от седмица и последното, което искаше, беше да го мами.

Но нямаше избор. Правеше го за негово добро. И за свое.

— Сигурна ли си, че ще се оправи? — обърна се Виктор към Якоба и внимателно положи Иза на старото й легло.

— Малко почивка и глезене, друго не й трябва — отговори сестра й и дръпна завивките над Иза. — Още от малка страда от тези ужасни възпаления на гърлото. Никога не продължават повече от седмица. Постъпил си правилно, като си я довел тук. За нея не е добре да стои сама.

Някога нежните думи на по-голямата й сестра я караха да се чувства в безопасност. Но това беше преди смъртта на баща им, часовникар, преди шест години. Преди неговият чирак, Герхарт Хендрикс, да се ожени за Якоба и да ги прибере под покрива си. Преди Герхарт да започне да залага.

Иза и Якоба вече не бяха така близки както преди.

— Не съм толкова болна, че да умра, докато ти си в магазина — обърна се със стържещ глас Иза към Виктор.

Той работеше временно като нощен пазач в бижутерийния магазин, а тя беше шлифовчик на диаманти. Тъй като обратните им смени не им позволяваха да прекарват много време заедно, Иза изпита блаженство днес, когато остана у дома с него. Е, като се изключи това, че трябваше да се преструва на болна.

Светлокафявият поглед на Виктор се помрачи от сенки.

— Съжалявам, че трябва да те оставя, но поне Якоба може да се грижи за теб.

О, как й се искаше да не е такава страхливка и да му каже истината! Но щеше да е съкрушена, ако истината променеше мнението му за нея. По-добре да заобиколи проблема отдалеч.

Ако успееше да заблуди сестра си и зет си, че е „болна“, само за една нощ, утре всичко щеше да свърши. Тогава Виктор никога нямаше да узнае за безумния план на семейството й да открадне кралските бижута с диаманти от бижутерийния магазин.

Той се наведе да я целуне по челото и над очите му падна кичур къдрава коса с цвета на стар дъб.

— Не ми се иска да те оставям сама, но сега, когато ще дойде стражата на принца…

— Знам — прекъсна го тя, преди да е успял да разкрие, че утре сутрин ще изнесат кралските диаманти от магазина. Якоба не биваше да разбере, че след тази нощ възможността да ги откраднат ще изчезне. — Може да не се задържиш на това място, затова трябва да работиш, докато още можеш.

Задачата му щеше да свърши сутринта, когато бижутерът предаде кралските украшения на стражата на принца.

— И после ще си намеря работа — изрече ожесточено Виктор, — дори и ако бижутерът реши да ме уволни. Не се тревожи.

— Не се тревожа — побърза да го успокои тя. Той беше горд и Иза не искаше да го наранява. А освен това кой не би пожелал да наеме Виктор? Бижутерът беше стар приятел на майка му. Навярно щеше да намери все някакъв начин да го задържи на работа. — Вярвам в теб.

Думите й го успокоиха, но малко.

— Нещо те притеснява. Усещам.

— Не ставай глупав.

Толкова ли беше прозрачна? Мили Боже, трябваше да го накара да тръгне, преди да е издала прекалено много. Насили се гласът й да прозвучи дрезгаво:

— Ако не тръгнеш веднага, ще закъснееш.

Смяната му започваше в осем часа вечерта, когато бижутерът си тръгваше.

— Не се тревожи за мен. С Якоба съм в сигурни ръце.

Едва не се задави от тази лъжа.

Той обаче като че ли не го забеляза и само подпъхна чаршафите под нея.

— Ще дойда да те взема утре сутрин, когато ми свърши смяната, Mausi.

Галената немска дума я накара да потръпне. Виктор често използваше чужди думи — говореше свободно холандски, фламандски, немски, английски и френски, което я впечатляваше. Но не й беше приятно да я нарича „мишчице“.

Това навярно се дължеше на факта, че наистина беше мишка във всяко отношение. Приличаше на мишка — обикновена кестенява коса, която отказваше да се накъдри поне малко, скучни кафяви очи и ханш, който идваше леко широчък за малките й гърди — и се държеше като мишка.

Предпочиташе да шлифова диаманти или да прави проекти за бижута, отколкото да спори или да прави голям въпрос от нещо. Точно така се озова в тази каша.

Точно затова и остана да лежи мълчаливо в това легло, когато съпругът й се отправи към вратата. Трябваше да му каже да спре, да му признае истината и да приеме последствията. Но щеше да е толкова по-лесно просто да продължи със заблудите до края на тази нощ! И тогава щеше завинаги да се освободи от машинациите на семейството си.

Защото Иза никога повече нямаше да изработи комплект бижута от изкуствени диаманти. И този нямаше да създаде, ако Якоба и Герхарт не я бяха убедили, че ще успеят да го продадат като законно копие, каквото и беше, и да изкарат добри пари с таланта й за изработване на изкуствени диаманти. Само ако знаеше какво ще им хрумне — че ще го използват, за да извършат престъпление…

Тя потисна стенанието си, обърна се на една страна и видя как Виктор излиза в коридора заедно с Якоба и й дава шепнешком инструкции как да се грижи за жена му. Съпругът й беше толкова красив и толкова мил. Иза живееше в постоянен ужас, че ще узнае за подлите планове на семейство Хендрикс и нейната роля в тях.

Гърлото й се сви. Как изобщо бе успяла да привлече вниманието му! Ако тя беше мишка, то той бе истински лъв. Многобройните му рани й подсказваха, че е преживял много през трите си години служба в пруската армия. А зад ясните му кафяви очи все още се таеше болката от сражението при Ватерло. Иза подозираше, че съпругът й пази и други мрачни тайни — Виктор никога не говореше за детството или за семейството си, — но той приемаше нещата в движение, превъзмогвайки скритите страдания от миналото си.

Сега обаче Иза лежеше в това легло и се преструваше на болна. О, какво не би дала, за да е смела и безразсъдна, да събере кураж да се противопостави на Герхарт, когато се раздрънкаше как бил спасил нея и Якоба от сигурно разорение след смъртта на баща им! Това беше вярно, но защо трябваше да я задължава да изложи на риск щастието и сигурността си? И защо не можеше просто да му го каже?

Защото тогава Герхарт щеше да се разкрещи и на нея, и на Якоба, а Иза ненавиждаше крещенето. И ледените погледи. И постоянните напомняния, че нямаше да си намери тази работа при бижутера, ако Герхарт не бе насърчил таланта за изработване на бижута и шлифоване, който Иза бе наследила от баща си.

Тя въздъхна във възглавницата си.

— Значи не спиш — обади се Якоба, която се бе върнала в стаята безшумно като котка.

Тялото на Иза се напрегна.

— Не още. Но се чувствам ужасно — отпаднала и всичко ме боли. А гърлото ми гори.

Тя потисна чувството за вина и погледна нагоре към сестра си, която, седем години по-голяма, й беше като майка.

Някога.

Якоба сложи ръка на челото на Иза.

— Наистина си малко гореща.

Да, до това водеше лежането под тежки завивки. Макар че се молеше мокрото й чело да не я издаде.

— Не мога да се стопля — излъга тя с дрезгав шепот. — Винаги започва с втрисане…

— Спомням си.

Сестра й я изгледа сурово, сякаш бе прозряла преструвката й, и Иза затаи дъх. Якоба и Герхарт я притискаха да подмени истинските бижута с изработените от нея, с изкуствените диаманти, сега, когато бижутерът бе приключил работата си по истинските. Според тях само трябваше докато бижутерът е на обяд и съпругът й спи, да му открадне ключовете и да отвори касата за ценности.

Да предаде съпруга си и всичко, в което вярваше.

Дни наред отлагаше. Но снощи Герхарт заплаши да повдигне въпроса пред Виктор и да го убеди той да извърши подмяната. Иза не можеше да го допусне: Виктор щеше да се ужаси.

Нека Герхарт беснее заради тази огромна несправедливост — Иза да се разболее в последния ден, в който можеше да подмени бижутата. Накрая щеше да се примири с факта, че е изтървал шанса си. Може би дори щеше да успее да продаде изкуствените диаманти, както възнамеряваше отначало, на някоя богаташка, която искаше бижута като тези на момичето, което скоро щеше да стане съпруга на принца.

Най-накрая Якоба сякаш прие уловката на Иза и лицето й се смекчи.

— Е, добре, тогава по-добре поспи. Ще ти донеса нещо за гърлото.

— Благодаря — измърмори Иза, без да си прави труд да прикрие мръщенето си.

Мразеше лекарството на Якоба. Но когато сестра й се върна с отвратителната отвара, Иза знаеше, че трябва да я изпие. Ако откажеше, Якоба щеше да заподозре нещо.

След това сестра й я изненада, като седна до леглото и започна да бърше челото й със студен плат, докато накрая Иза се унесе.

* * *

Стори й се, че са изминали броени минути, когато се събуди и видя, че в стаята й е започнала да се процежда сивата светлина на зората. Отначало се почувства замаяна и дезориентирана. Къде се намираше? Защо не беше в апартамента си? И къде беше Вик…

Иза скочи на крака, когато събитията от вчера вечерта нахлуха в съзнанието й. Смяната на Виктор свършваше в шест часа сутринта, винаги по тъмно, но ако се съдеше по светлината, навярно беше минало седем часът, и то отдавна. Трябваше да е тук. Каза, че ще я вземе веднага след края на смяната си!

Някъде по-надолу по коридора една врата се отвори и затвори и Иза чу гласове. Успя само да преметне краката си над ръба на леглото, преди Герхарт и Якоба да влязат в стаята й.

— Успяхме, Иза! — провикна се Якоба. Лицето й беше обляно в руменина, а очите й блестяха. Тя се впусна в малък радостен танц. — Взехме ги!

Иза ги погледна объркано и тогава якият й зет извади от джоба си една огърлица и я вдигна така, че да отрази бледите лъчи на утринната светлина.

— Вече е наша. Ще я разчупим заради диамантите и ще продадем в Париж. Познавам един търговец, който ще ни плати добре за…

— Стига! — промълви Иза. В стомаха й набъбваше топка на ужас. — Какво искаш да кажеш? Че си взел истинските диаманти?

— Разбира се! — потвърди Герхарт и се спогледа със съпругата си. — Ти се разболя, затова се наложи да действам сам самостоятелно. Нали не си си мислела, че ще оставим таи възможност да ни се изплъзне? Сами извършихме подмяната.

Умът на Иза започна да препуска трескаво.

— Но как… Виктор е трябвало да ви пусне…

— Да — съгласи се Якоба, приближи се към нея и обви ръка около раменете й. — След като му обясних какъв е планът ни, той се съгласи да ни помогне, ако му дадем обеците. Двамата излязохме заедно оттук, отидохме в апартамента ви да потърсим имитацията, а после той извърши подмяната в магазина.

През тялото й премина ледена тръпка. Това ли беше причината за тайния шепот в коридора? Якоба действително бе говорила с Виктор за кроежите им?

— С радост му отстъпихме част от плячката — намеси Герхарт, — заради твоята роля в плана… както и неговата. Само с парите от обеците ще можете да…

— Той не би го направил! — извика Иза. Гърлото й пареше, свито от ужас. Тя отблъсна Якоба настрана, стана и се обърна с лице към тях. — За нищо на света не би откраднал. Познавам го.

— Очевидно не го познаваш толкова добре, колкото си мислела — парира я Герхарт, отиде до прозореца, дръпна завесите и в стаята нахлу слабата зимна светлина. — Нали ти казах, че ще прояви здрав разум, стига само да повдигнеш въпроса.

Възможно ли беше? Наистина ли можеше да е преценила съпруга си толкова погрешно?

— Изчаквах да дойде…

— Да, знаем — прекъсна я сестра й с остър тон. — Убедена съм, че просто си забравила да ни споменеш, че стражата на принца ще пристигне тази сутрин за бижутата. Изобщо не си мислила да ни оставиш в неведение по този въпрос.

— Разбира се, че не — измърмори Иза, без да може да погледне сестра си в очите. Невъзможно бе това да се случва.

— Слава богу, че Виктор го спомена, преди да си тръгне оттук — продължи Якоба, — иначе щяхме да изтървем шанса си.

Всемогъщи небеса!

— Къде е той? — попита Иза и тръгна към вратата. Трябваше да разбере дали наистина е извършил тази възмутителна постъпка.

— Замина — осведоми я Герхарт и пъхна огърлицата в джоба на палтото си. — От нас четиримата рискът да заловят него е най-голям, затова трябваше да тръгне към Антверпен веднага след края на смяната си. Бижутерът няма да го очаква да се върне в магазина по-рано от днес вечерта, а може би дори и тогава няма да го очаква, защото ангажиментът му като пазач изтича днес. А дотогава…

— Какво ми казваш? Че Виктор ме е напуснал?

Кръвта бучеше в ушите й. Тя рязко се обърна към тях.

— Съпругът ми ме е напуснал?

— Не е точно така. — От изражението на Якоба лъхаше съчувствие и загриженост. — След като продаде диамантите в Антверпен, ще дойде при нас в Париж. Там ще отидем с огърлицата, гривната и брошката. Виктор предложи да се разделим, в случай че започнат да ни издирват. Ще търсят две двойки, които пътуват заедно. Няма да очакват ти да тръгнеш с нас, а той да се отправи в друга посока.

— Не че мислим, че имитациите ти няма да издържат при проверка — обади се Герхарт, — но за всеки случай е по-добре да изчезнем. Бижутерът няма да те очаква в магазина по-рано от утре, тъй като, за щастие, Виктор вече му каза колко си болна. Това ни дава време да се отдалечим оттук.

— А най-хубавото е, че ако никой не забележи диамантите ти, изобщо няма да се разбере за кражбата! — ликуваше Якоба. Неестественият блясък в очите й накара Иза да потръпне — Виктор остави писмо до хазяина ви с обяснение, че и двамата сте си намерили хубава работа във Франкфурт. То със сигурност ще се стори правдоподобно на бижутера, особено сега, когато работата на съпруга ти свършва. Планът е идеален!

— Само дето аз изобщо не исках да участвам! — извика Иза.

Герхард я погледна с присвити очи.

— По-рано каза друго. Каза, че чакаш да настъпи подходящият момент.

Устата й пресъхна.

— Е, добре. Ами… излъгах. Не искам да ставам престъпница! Искам само да шлифовам диаманти, да проектирам бижута и да живея спокойно.

— Как си представяш ти, че ще живееш почтено, когато съпругът ти няма работа? — попита троснато Якоба. — Колко време смяташ, че ще мине, преди някой мъж да ти отнеме работата? И тогава какво? — и рязко отклони погледа си от Иза, сякаш бе отвратена. — Поне съпругът ти видя, че в плана ни има логика.

Твърдо решена този път да не бъде мишка, Иза издаде брадичка напред.

— Просто не мога да повярвам, че Виктор би се съгласил да…

— Той не е тук, нали така? — изтъкна Якоба. — А ти го чу казва, че ще дойде да те вземе. Трябваше отдавна да е дошъл.

Истината в думите на сестра й я блъсна с цялата си сила.

— И все пак просто не мога…

— Как иначе мислиш, че сме взели диамантите, ти, малка глупачке? — тръгна разярен към нея Герхарт. — Сами нямаше да можем да разбием касата. Трябват петима мъже, за да я повдигнат, а ключалките се разбиват трудно. Може да се отвори само с ключовете. Ключовете на Виктор.

Кръвта на Иза заблъска в ушите й.

Герхарт я остави да осмисли чутото, а после добави студено:

— Виктор беше повече от доволен да ни помогне, когато осъзна, че това е единственият начин да е сигурен, че ще може да издържа съпругата си.

„И после ще си намеря работа — изрече ожесточено той, — дори и ако бижутерът реши да ме уволни. Не се тревожи.“

В очите й запариха сълзи. Тя ли го беше тласнала към това ужасно деяние, като го накара да повярва, че се тревожи дали ще успее да си намери друго място?

— Човек би си помислил — не я оставяше на мира Герхарт, — че ще си благодарна, задето положихме толкова усилия, за да те осигурим. Вместо това стоиш тук и хленчиш…

— Герхарт, скъпи — обади се успокоително Якоба, — защо не отидеш да ни събереш нещата? Остави ме да поговоря със сестра си.

Герхарт изгледа заплашително Иза, която притискаше ръце към корема си в напразен опит да потисне страха, който кипваше у нея. После изсумтя и излезе.

Веднага щом съпругът й затвори вратата, Якоба се приближи към Иза.

— Скъпа моя, аз харесвам Виктор също толкова, колкото и ти, но трябва да признаеш, че почти не го познаваш. Той почти не говори за живота си, преди да те срещне. Може и по-рано да е правил такива неща. Няма откъде да знаеш. Помисли си колко езика говори. Някога споменавал ли е как е успял да ги научи? Толкова са много.

Иза преглътна с усилие. Истината бе, че изобщо не го беше питала. Той просто изглеждаше като светски човек, мъж, който е научил безброй неща, непознати за нея, макар да беше само две години по-голям.

— Все пак е служил в пруската армия — изтъкна тя.

— Това обяснява немския. Но откъде знае английски? А френски? Не може да е само защото е бил войник. Бих казала, че чрез войната е вършил някои неща, за които се изискват специални… умения.

Самата Иза често се бе чудила на какво се дължи потайността на съпруга й и не можеше да пренебрегне тази вероятност.

— А освен това — продължи Якоба — войниците са практични хора. И тъй като ти не си му споменавала за плана ни, откъде знаеш, че не би го приел на драго сърце?

Думите я прерязаха. Наистина не знаеше. Разполагаше само с инстинкта си, а той й подсказваше, че Виктор никога не би откраднал. Но можеше ли да е сигурна? Или го вярваше просто защото имаше толкова високо мнение за съпруга си?

Още по-лошо: някои факти не можеха да се отрекат. Якоба и Герхард не биха могли да разбият касата без Виктор. Един поглед към часовника й показа, че вече е осем часът сутринта. Той щеше да е дошъл отдавна, ако изобщо е възнамерявал да идва.

Точно това й причиняваше болка.

— Дори не се сбогува с мен — прошепна Иза.

Якоба я щипна под брадичката.

— И защо да се сбогува, глупаво момиче такова? След няколко седмици ще се съберете. Тази раздяла е само временна. Трябва да стигне колкото може по-далеч преди времето, по което ще го очакват в магазина.

Тя наведе глава и я допря до главата на Иза.

— А ние трябва да тръгваме, затова идвай. Виктор ти приготви багажа и трябва да побързаме към кея.

Сърцето на Иза подскочи.

— Не може ли да се върна в апартамента?

— Боя се, че няма време. Пощенският кораб за Кале тръгва съвсем скоро. И така едва ще успеем. А до следващия остават часове.

Якоба стисна ръката й.

— Не се тревожи. Дадох на Виктор адреса на хотела в Париж, където ще отседнем, и не се съмнявам, че когато стигнем там, вече ще ни чака писмо. Или ще дойде малко след това.

Иза се поколеба, но какъв избор имаше? Сега вече не можеше да се върне в магазина. Дори фалшификацията никога да не се разкриеше, тя щеше да знае за нея и това щеше да я измъчва, докато не признае истината.

А освен това не можеше да поеме риска да уличи Виктор. Или семейството си. Беше бясна, че са пристъпили към действие през главата й, но така или иначе беше свършено и тя не искаше Якоба и Герхарт да влязат в затвора… или още по-лошо, да ги обесят!

Тя можеше да влезе в затвора или да увисне на въжето само задето е изработила фалшивия комплект. Тази мисъл вледени душата й.

— Готова ли си? — настоя сестра й.

Иза кимна. Но докато тримата бързаха и се приготвяха за заминаване, се зарече, че за последен път им позволява да я накарат да направи нещо толкова достойно за презрение.

И след като съпругът й пристигнеше в Париж, щеше да разбере за какъв човек се е омъжила.

* * *

Четири месеца по-късно Виктор все още не беше дошъл и дори не беше изпратил вест. А сега детето му растеше в утробата й. Всемогъщи небеса, какво да прави?

Чувствайки се особено унила, тя седеше в салона на много хубавата им къща в Париж и чакаше пощата. Не беше сигурна защо изобщо си прави труда. Очевидно нещо се бе случило с Виктор. Беше по-лесно да повярва в това, отколкото да мисли, че може просто да я е изоставил.

През открехнатите копринени завеси проблесна един лъч от следобедното слънце и се отрази в новия часовник на Якоба от позлатен бронз, затанцува по новия персийски килим на Герхард и избухна в искри, когато докосна купата от рязано стъкло до ръката й. Но всички тези скъпи придобивки не й носеха радост.

Тя въздъхна, взе тазседмичния брой на „Газет дьо Франс“ и започна да го прелиства. Една статия привлече вниманието й. Френският й все още не бе блестящ, но успя разгадае клюката, че един местен бижутер на име Ангъс Гордън ще напусне Париж и ще се върне в родната си Шотландия. Съпругата му французойка бе починала и той искаше да си отиде у дома.

Но това, което я заинтригува, беше, че Гордън е изградил репутацията си чрез изработване на изящни имитационни бижута.

Иза изруга под нос — нещо, което в последно време й се случваше все по-често. Ако сестра й и зет й не бяха толкова нетърпеливи, тримата можеха да си изградят подобен бизнес в Амстердам.

Не, това никога не би ги задоволило. Герхарт вече намекваше, че Иза трябва да започне да прави още имитации и да ги продава като истински. За да могат да си купят още по-хубава къща в още по-хубав квартал на Париж и да получат повече възможности за издигане в обществото.

Тя подозираше, че зет й просто иска още пари, за да залага на срещите по борба. Герхарт смяташе, че може винаги да печели, защото самият той някога беше борец, макар и за кратко, преди да нарани коляното си. А само при мисълта де извършва многократни измами, за да му осигури повече пари за залагане, кръвта й се смразяваше.

Якоба влезе в стаята, прокарвайки разсеяно палец през купчина писма. Сега изглеждаше различна, с късо подстригана коса, подредена на кичури около лицето, за да промени външността си. Герхарт си беше пуснал брада по същата причина.

Иза бързо захлупи вестника със статията надолу и попита:

— Нещо за мен?

Гласът й трепереше и сестра й вдигна глава.

— Само сметки — отговори тя и отиде до масата. — Скъпа моя, мъчно ми е, като те гледам така. Не се ли радваш, че можеш да си купуваш всичко, което искаш, и да ходиш на театър, когато пожелаеш?

— Това винаги е било твоя мечта, не моя. — Сега не само гласът, а и ръцете на Иза трепереха. — Аз просто исках Виктор.

По лицето на Якоба премина нещо като вина, преди изражението й да стане по-сурово.

— Е, добре, той очевидно няма намерение да дойде. Този нещастник просто взе обеците и изчезна и не можем да направим нищо, за да променим този факт. Дори няма как да го намерим.

Истината в тези думи блъсна Иза като чук.

— Нямаше да става нужда да го търсим, ако ти и Герхарт не бяхте отишли при него зад гърба ми. Той навярно е бил така разочарован да научи, че обичната му съпруга не е по-добра от някой фалшификатор, че…

— Не ти ли е минавало през ума, че може би се е оженил за „обичната си съпруга“ заради работата й в бижутерийния магазин? — попита остро Якоба.

Иза пребледня. Не, не й беше хрумвало. Но трябваше!

Якоба изруга, втурна се напред, седна до нея и взе ръката й в своята.

— Съжалявам, сестричке. Не биваше да го казвам.

Иза почувства как в гърдите й се надига вълна от нещастие и я задушава. Якоба просто бе изрекла на глас страхове, които тя не искаше да признае дори пред себе си. Време беше да приеме истината. Все пак още от самото начало не можеше да разбере защо изискан, благонадежден човек като Виктор я сметна достойна да стане негова съпруга. Тя не беше висока, елегантна и руса като Якоба. Не беше добра готвачка — нещо, което всички мъже искаха — и обичаше да прекарва времето си наведена над книги с проекти на едно или друго и в експерименти със зловонни химикали.

— Наистина ли мислиш, че се е оженил за мен заради… работата ми? — едва успя да изрече Иза.

— Разбира се. Бижутерът не спираше да те хвали. Затова Виктор е знаел, че ако се ожени за теб, ще може да се задържи по-дълго там. Бижутерът е щял да му намери някаква работа, дори и само за да те задържи в магазина.

Иза остана съкрушена. Досега не бе помисляла за събитията по този начин, но думите на Якоба звучаха логично. Нима от самото начало Виктор е виждал в нея само жалка мишка, някого, когото може да прогони, след като получи онова, което иска? Наистина ли за него е била само средство да постигне целта си?

Как бе възможно да не го е видяла?

Но тя знаеше отговора. Остана така запленена от целувките му, така омагьосана от мисълта да излекува болката, която бе натрупал през войната, че така и не бе видяла истинската му същност. Чифт диамантени обеци, поднесени като примамка, се бяха оказали достатъчни, за да продаде душата си на дявола.

И междувременно да се откаже от брака им.

— Съжалявам, че говоря толкова прямо — каза тихо Якоба, — но мислех, че досега ще си се досетила сама. — Тя стисна ръката на сестра си още по-силно. — Ти заслужаваш някой по-добър от Виктор Кейл.

За един дълъг миг Иза остана загледана в нея. После вдигна брадичка. Да, наистина заслужаваше някой по-добър. Заслужаваше съпруг, който не крие истинските си мотиви зад стена от сдържаност. Който няма да избяга, без дори да се сбогува.

Който не заговорничи с роднините й, за да краде.

— Той искаше само да те използва — добави Якоба.

„Както Герхарт използва теб ли?“ — едва не попита Иза.

Започваше да осъзнава, че заслужава нещо по-добро и от това да се остави близките й да я използват. Трябваше да мисли за детето си. Да им позволи да използват нея беше едно, но да допусне да използват детето й — съвсем друго. А те положително щяха да намерят начин да го сторят.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Якоба. Сега, след като бе наложила своята представа за нещата, от нея се излъчваше само успокояваща доброта. — Трябва да си пазиш силите. Заради бебето, нали знаеш. Може би няколко от онези летни праскови, които толкова обичаш?

— Да. Благодаря — измърмори Иза.

Веднага щом Якоба излезе, тя се върна към статията, която четеше преди малко. Мистър Гордън бе казал на вестника, че съжалява най-много за това, че когато напусне Париж, трябва да се раздели с френските си чираци. Те нямаха желание да отидат в дивата и безплодна Шотландия. Затова в Единбург трябваше да обучи нови, а това щеше да отнеме време.

Сърцето на Иза заби оглушително. Тя откъсна статията и хвърли останалата част от вестника в огъня, та Якоба и Герхарт да не разберат, че замисля нещо.

Наистина ли го замисляше? Самата мисъл, че може да убеди един непознат да я наеме на работа и да я вземе със себе си в Шотландия, беше лудост — в най-добрия случай. Как би могла да успее?

Като превърне сърцето си в камък и забрави за страховете си. За да се измъкне, й бяха необходими сила и смелост. А тя трябваше да се измъкне. Не смееше да остане със семейството си, не и ако искаше да има почтено бъдеще.

Баща й й беше оставил рубинения пръстен на майка й, който можеше да покрие цената на билета, ако този мистър Гордън не се съгласеше да го плати. А освен това Иза беше талантлива. Трябваше само да покаже на бижутера на какво е способна и да бъде честна по отношение на това какво иска. Ако имаше сърце, Гордън може би щеше да се трогне, когато му разкаже, че съпругът й войник е починал и я е оставил вдовица.

Все пак историята беше почти вярна. Виктор беше мъртъв за нея, както и старият й живот и всичко, което означаваше за нея този живот. Ако е искал да я намери, е могъл да го направи, а до момента той не бе направил никакъв опит за това.

В очите й запариха сълзи, но тя се насили да ги преглътне. Повече нямаше да си позволи да плаче. Нямаше да си позволи да чака и да се крие от живота. За да спаси себе си и детето си, трябваше да сложи край на всичко това.

Отсега нататък нямаше да бъде Mausi.

Глава 1

Лондон, Септември 1828

Виктор Кейл кръстосваше фоайето на „Мантън Инвестигейшънс“ в непретенциозната градска къща на Боу Стрийт и се молеше старият му приятел Тристан Боно днес да е тук. Тристан трябваше да убеди Доминик Мантън, собственик на детективската фирма, да изпита способностите на Виктор като детектив.

Не че Виктор не притежаваше полезни умения — говореше свободно шест езика, целеше се нелошо и вече се бе занимавал с детективска работа. Дори и неотдавнашното откритие, че е братовчед на Максимилиан Кейл, херцог на Лайънс и един от най-богатите и могъщи хора в Англия, можеше да се окаже полезно.

Най-важното обаче беше друго: Тристан нямаше да държи Виктор отговорен за престъпленията на баща му, което беше нещо ново. Понякога му се струваше, че действията на баща му са се отпечатали като клеймо върху кожата му, макар че Макс никога не бе и загатнал за тях. Вместо това полагаше всички усилия да се отнася възможно най-добре с новооткрития си братовчед.

Там беше проблемът. Макс изглеждаше решен да го покаже във висшето общество, където Виктор никога не би могъл да се чувства удобно. Нито детството му, прекарано в лагерите на английските военни части, нито трите години в пруската армия не можаха да го подготвят за такъв живот. Нито пък злочестият му кратък брак с лъжлива крадла.

Той се намръщи.

— Мистър Мантън ще ви приеме веднага.

Виктор се обърна. Пред него стоеше икономът на Доминик Мантън, мистър Скримшоу, в розово-оранжева риза, широки сини панталони и жилетка, покрита с толкова ширити и златни петелки, че му придаваха вид на войник от някаква война на полето на модата.

— Не съм дошъл при Дом — осведоми го Виктор.

— „Приятели, защо се бавим още?“^[1]

С тази кратка и любопитна покана Скримшоу се отправи към стълбите, очевидно очаквайки Виктор да го последва.

Едва тогава Виктор си спомни, че Скримшоу не само от време на време играе в театъра, но и има навика да цитира реплики от пиеси. Прииска му се вместо това този дразнещ човек да имаше навика да говори и да се облича по-скромно. Жилетката му беше обида за всеки поглед. Макар че може би беше част от театрален костюм. Когато ставаше въпрос за Скримшоу, човек никога не знаеше.

Когато икономът го въведе в кабинета на Дом, Виктор с облекчение видя, че и Дом, и Тристан го чакат. Всеки път щом видеше двамата полубратя заедно, оставаше поразен от приликата им. И двамата имаха мастиленочерна коса, макар че косата на Тристан беше по-дълга и се виеше на непослушни къдрици, докато Дом носеше своята подстригана по-късо от изискванията на модата. Тристан имаше сини очи, а Дом — зелени, но бяха с еднаква форма и големина. А освен това и двамата мъже се отличаваха с онази гъвкавост и привлекателност, която караше жените да се изчервяват и да започнат да се запъват, когато някой от тях влезеше в стаята.

Приликата обаче се изчерпваше с това, защото Тристан обичаше шегите, чаша хубаво бренди и колкото красиви жени успееше да съблазни, без това да се отрази на работата му като детектив.

Дом обичаше работата си и нищо друго. Възнамеряваше да превърне „Мантън Инвестигейшънс“ в сила, с която всички да се съобразяват. Очевидно шегите, брендито и хубавите жени представляваха неприемливи отклонения.

Затова Виктор не се изненада, че Тристан е този, който дойде да го поздрави, като го плесна с ръка по рамото.

— Как си, стари друже? От няколко седмици не сме се виждали.

— Да — съгласи се Виктор и отправи поглед към Дом, който не стана от мястото си. Изражението му бе непроницаемо.

На Виктор му се прииска Дом да го нямаше тук. Присъствието му можеше да направи положението много неловко.

— Седни, седни — подкани го Тристан и се наведе към бюрото, скръстил ръце на гърдите си. — Кажи ни защо си дошъл.

Виктор въздъхна и се отпусна на един стол. Ако ще е гарга, да е рошава.

— Всъщност е съвсем просто. Надявах се да ме вземете на работа като детектив.

На лицата на двамата мъже се изписа изненада и той припряно продължи:

— Не искам да ми плащате — само да ми покривате разноските. Макс ми дава щедра издръжка. Но изпитвам нужда да правя нещо.

Беше прекарал достатъчно време в ролята, очаквана от отдавна изчезналия братовчед на Макс. Трябваше да се върне в света на разследванията. Отново да започне да търси съпругата, която го бе предала.

Тристан и по-големият му брат се спогледаха.

— Вече се умори от живота на херцог, а?

— Да кажем, че никой не ме предупреди какво ще включва този живот. Не правя нищо друго, освен да ходя по вечери, увеселения и балове, където ме затрупват с въпроси за живота ми в чужбина, а аз не мога да отговоря на нито един от тях, без да навлека скандал на рода Кейл. — Виктор се размърда в малкия си стол. — А когато не ме разпитват, хората не спират да говорят за мода или кой е вписал най-големия залог в книгата на „Уайт“. Или най-лошото, кои валсове са осъдителни от морална гледна точка.

— Искаш да кажеш, че нямаш мнение за моралните последствия от валса? — пошегува се Тристан. — Ти ме смайваш.

— Не обичам да танцувам — измърмори Виктор. Особено като се вземе предвид, че не знаеше как. Макар че най-вероятно скоро трябваше да се научи.

— И аз мразя танците — намеси се Дом, — но това е основният начин да се запознаеш с дами в изисканото общество.

— Виктор няма нужда да се запознава с дами — отбеляза сухо Тристан. — Те сами му се хвърлят на врата. Открай време е така. А той никога не им обръща внимание. Разбира се, сега, когато се оказа, че е братовчед на херцога, той е значително по-добра партия.

Като се изключи фактът, че вече беше женен, макар че никой не знаеше за това. Никой никога не можеше да узнае.

Тялото му се напрегна, когато си спомни Иза, млада, хубава и изпълнена с обожание. Но се оказа, че всичко това е била само роля. Тя се бе подготвяла да го предаде от самото начало, тя и долното й семейство.

Толкова години, а все още чуваше думите на мъчителите си в затвора в Амстердам: „Тя те е използвала, ти, запленен глупак такъв! А ти продължаваш да я защитаваш.“

Наистина я защитаваше… отначало. Не каза нито дума по време на изпитанието си, защото мислеше, че Иза не може да е била замесена. Отне му години да признае пред самия себе си, че трябва да е било обратното.

Затова сега я търсеше навсякъде и винаги, когато можеше. Когато пристигна в Лондон, прекрати търсенето с надеждата, че ако открие английското си семейство, това може да му помогне да я забрави и да започне нов живот.

Само че не можа. Несправедливостта на постъпката й го разяждаше. Трябваше да я намери. Нуждаеше се от това. Казваше си, че го прави само защото не иска миналото му с нея да изплува неочаквано и да навреди на братовчед му, но дълбоко в себе си знаеше, че е лъжа. Трябваше да я открие, защото това бе единственият начин да намери покой. Защото след всички тези години тя не спря да го преследва в сънищата му.

Виктор стисна зъби. За всичко бяха виновни проклетият херцог и новата му херцогиня с тяхното любовно гукане. Макс и Лизет бяха толкова влюбени, че навярно в балдахина над леглото им имаше гълъби, свили гнезда. Виктор искрено се радваше за братовчед си, но понякога завистта го задушаваше.

Завист? Абсурдно. Единственото, за което им завиждаше, беше, че техният живот е спокоен и уреден, за разлика от неговия. Ако не откриеше Иза, щеше да остане обвързан с нея до смъртта си. Навярно трябваше да се разведат — холандските закони далеч не бяха така строги като английските, — но той отказваше да я освободи. Не, не и когато самият той все още бе роб на спомена за нея. А освен това искаше да запази съпружеската си власт за момента, в който намери своеволната си жена. Искаше той да е този, който ще я изправи пред правосъдието.

Подигравателните гласове от миналото отново връхлетяха в спомените му.

„Кажи ни истината. Жена ти е изработила имитациите, тя е откраднала истинските диаманти.“

Мъчителите му навярно бяха прави, проклети да са! И за бога, той щеше да я накара да си плати за това, дори да му отнеме цял живот!

— Въпросът е — каза кратко Виктор, — че този живот на безкрайни забави и тем подобни не ми допада. Имам нужда от промяна.

Освен това трябваше да научи и всички трикове на занаята да откриваш хора — нещо, с което Дом беше прочут. Виктор бе научил един-два от съвместните си случаи с Тристан в Антверпен, но не достатъчно. И сега, когато разполагаше с финансовите възможности за това, можеше да разшири търсенето си. Двамата полубратя можеше дори да му помогнат, ако докажеше, че ще им е полезен.

— Още имаме онзи случай, който ти смяташе да откажеш — обърна се Тристан към Дом.

— Защо бихте отказали случай? — попита Виктор.

— Защото е странен — отговори Дом. — Предлагат щедро заплащане, но не знам какво да мисля за самия случай. А освен това ще е необходимо време, да не говорим за множество пътувания.

— Значи Виктор е идеален — изтъкна Тристан. — Говори холандски, живял е в Белгия… и умее да отличава лъжата от истината.

— Кажи ми, какво знаеш за Единбург? — попита Дом.

Виктор примигна.

— Това е град в Шотландия, пълен с дяволски добри войници, които правят дяволски добро уиски. Защо?

— Имаш ли желание да опиташ това толкова добро уиски направо от казана?

Кръвта на Виктор потече по-бързо.

— Имам, ако това означава, че предлагаш да ме пратиш там по случай.

— Братовчед ти знае ли, че искаш да се занимаваш с детективска работа? — попита напрегнато Дом.

— Има ли значение? — отвърна Виктор.

Тристан се разсмя.

— Дом няма желание да замесва херцога в нашите дела повече, отколкото е абсолютно необходимо. Все още страда, че след толкова месеци всички настояват да наричат агенцията „Хората на херцога“.

Макс бе принуден да предложи на журналистите една доста заплетена история как двамата с Лизет бяха открили Виктор и тогава пресата съчета разказа на Макс с агенцията на Дом. Което безкрайно дразнеше Дом.

— А ти как би се почувствал — изръмжа Дом на Тристан, — ако припишат изграждането на фирма, за което си положил толкова усилия, на някакъв херцог, който не е направил нищо?

— Нищо ли? — възрази Тристан. — Той ни осигури благоприятните публикации, които ни водят всички тези нови клиенти. — А после очите му внезапно проблеснаха. — Да не говорим, че ни осигури безплатен чиновник.

— Ако Лизет чуе, че я наричаш чиновник — отвърна остро Дом, — в най-скоро време ще започнеш да провеждаш разследвания в някое забутано село в нищото.

Освен че беше херцогинята на Макс, Лизет беше полусестра на Дом и сестра на Тристан. Това шантаво момиче обичаше да организира работата в бюрото им — беше му нещо като хоби.

„Мантън Инвестигейшънс“ беше семеен бизнес във всяко едно отношение.

Виктор не обърна внимание на обичайните им препирни.

— Остави ме аз да се погрижа за Макс. Уверявам те, че той няма да ми попречи да работя в „Мантън Инвестигейшънс“. Той си има свой живот, а аз — мой.

Дом изглеждаше скептичен, но Тристан настоя:

— Стига, Дом, какво лошо има да дадем на Виктор шанс? Ти така или иначе щеше да откажеш случая, а сега не ти се налага.

На лицето на Дом се изписа колебание и Тристан добави:

— Нали знаеш, че сме длъжници на Виктор. Ако не бяха той и херцогът, още щях да съм във Франция и да жадувам да се върна у дома.

По-големият брат въздъхна тежко.

— Добре. Но само един случай, за начало. После ще видим.

— Благодаря — отговори Виктор и усети как от плещите му пада товар.

— Няма да ми благодариш, когато разбереш за какво става дума — увери го Дом и започна да рови из куп папки, след което подаде една на Виктор. — Става въпрос за онази неприятна работа, която ненавиждам: проучване на евентуалната годеница на един мъж от името на досадната му майка.

Виктор забеляза подписа на писмото най-отгоре.

— Клиентката е баронеса?

— Вдовстваща баронеса, лейди Лохлау. Не е възхитена от последната дама, към която синът й Рупърт проявява интерес — вдовица на име Софи Франки, чийто език е холандски и която твърди, че е белгийка.

Франки? Това беше моминското име на майката на Виктор. Колко странно!

— Очевидно Нейна светлост смята, че вдовицата знае подозрително малко за Белгия — продължи Тристан. — Като се има предвид колко дълго си живял там, ти би трябвало да разбереш дали лъже.

Виктор прехвърли набързо съдържанието на писмото и сърцето му заби по-силно.

— И тази мисис Франки си изкарва хляба с проектиране на имитационни бижута?

Невъзможно! Как би могло да е възможно?

— Точно така — потвърди Дом. — По-късно можеш да прочетеш цялата папка, но основното е, че според документите на пропускателния пункт тя е пристигнала в Шотландия от Франция заедно със своя съдружник в бизнеса, също бижутер, преди почти десет години. И когато включихме Южен Видок във Франция в случая, той откри, че на парижкия адрес, който е дала на пропускателния пункт, никога не е живял наемател. Всъщност не можем да намерим никаква документация, че жена на име Софи Франки е живяла в Париж, преди тази жена да се качи на кораба в Кале и да се отправи към Единбург. Така че разбираш какъв е проблемът.

Разбираше, и още как! С нарастващо въодушевление Виктор започна да прехвърля документите.

— Споменава ли се на колко години е жената или как изглежда?

— Защо? — попита Тристан и го изгледа е вдигнати вежди. — Външният й вид важен ли е?

— Може би — отговори Виктор. „Макар и не поради причината, за която си мислиш, ти, лукав негоднико.“

— Баронесата я описва като „алчна сирена, впила нокти в сина ми“ — обади се сухо Дом, — затова предполагам, че е хубавичка. Колкото до възрастта, баронесата не я споменава, вероятно защото не знае, но като се има предвид, че баронът е само на двайсет и две, неговата приятелка не може да е много стара.

— Да, но е войнишка вдовица — напомни му Тристан. — Белгийците не са водили никакви войни от Бонапарт насам — а оттогава минаха тринайсет години. Спокойно може да е над трийсет, зависи кога е умрял съпругът й.

„Войнишка вдовица.“ Въодушевлението на Виктор нарасна още малко. Имаше логика в това Иза да се придържа възможно най-много към истината.

— Може да се е омъжила млада — каза той.

И може би знаеше, че съпругът й, войникът, е по петите й.

Колко вероятно беше да има две проектантки на бижута, които говорят немски, изработват имитационни диаманти и имат съпрузи войници? Времето съответстваше, а Иза спокойно можеше да е избягала в Париж, след като го напусна. А освен това не можеше да забрави, че мисис Франки най-малкото крие истинското си име и месторождение. И носи моминското име на майка му.

И все пак нямаше никаква логика. Онази Иза, която Виктор си мислеше, че познава — свенлива, колеблива и зависима за всичко от него и семейството си — никога не би събрала смелост да замине отвъд морето и да започне собствен бизнес заедно със съдружник.

А онази Иза от подозренията му — коварна крадла, която се интересуваше само от пари — не би се установила в място като Единбург за цели десет години. Тя би останала на континента, за да живее сред висшето общество под измисленото си име. С талант като нейния можеше дори да продължи с кражбите, а това би означавало да се мести постоянно.

Така че как бе възможно госпожа Франки да е Иза?

— Войнишка вдовица или не — каза Дом, — трябва да е достатъчно млада, за да роди на Лохлау наследник.

Виктор замръзна.

— Значи баронесата наистина мисли, че синът й и тази жена възнамеряват да се оженят?

Не можеше да не забележи иронията на ситуацията.

— Нейна светлост изглежда много сигурна в това — отговори Дом. — Синът й ще наследи много пари, а освен това има титла.

Кръвта на Виктор се смрази. Е, това със сигурност можеше да привлече една коварна крадла. И все пак десет години бяха дълго време за кроене на заговор как да заплени един барон, особено като се има предвид, че трябва да е започнала, когато Лохлау е бил само на дванайсет. А освен това наистина ли би сглупила дотолкова, че да извърши двубрачие?

Макар че може би е предполагала, че Виктор е влязъл в затвора заради престъплението й. С фалшивото си име навярно се е чувствала сигурна, че никой няма да открие миналото й.

— Не можем да сме сигурни каква е ситуацията — продължи Дом, — не и преди да отидеш там и да прецениш как стоят нещата. Нали ги знаеш тези благородни вдовици: все си мислят, че разни неподходящи жени се опитват да оплетат в мрежите си техните синове, които са такава прекрасна партия.

— Всъщност не ги знам тези благородни вдовици — уточни Виктор. — Пет месеца в лондонското общество не ме правят експерт. Така че недей да изтъкваш, че съм братовчед на херцога, защото със сигурност ще разочаровам клиентката си, ако това търси.

— Баронесата не е чула за нас заради връзката ни с „Хората на херцога“ — намеси се Тристан, — а от препоръка от един човек в Единбург — случай, който Дом разреши преди няколко месеца. Името ти може дори да не й говори нищо — и той стрелна Виктор с развеселен поглед. — Така че можеш да се държиш грубиянски колкото ти душа иска, стари друже. Тя няма дори да подозира, че си нещо повече от един от детективите ни.

Виктор въздъхна с облекчение.

— Добре. — Защото, ако мисис Франки наистина се окажеше изчезналата му съпруга, той би предпочел Иза да не научава за връзките му с английската аристокрация — във всеки случай не и в началото. Последното, от което имаше нужда, бе тази крадла и роднините й — ако още се навъртаха наоколо — да се опитат да си пробият път в живота на Макс, използвайки брака на Иза с Виктор.

Брак, който Виктор смяташе да прекрати веднъж и завинаги… ако жената, за която ставаше въпрос, наистина беше Иза. Ако успееше да докаже, че наистина е участвала в кражбата на кралските бижута, тогава нито един съд в Европа не би му отказал развод.

И по дяволите, той щеше да се погрижи тя и семейството й да попаднат под ударите на закона заради деянието си.

Изведнъж си спомни последната, груба бележка, която му бе написала Иза:

Скъпи Виктор,

Бракът ни се оказа грешка. Искам нещо повече от това, което можеш да ми предложиш, ето защо приех да работя като бижутер на друго място. Някой ден ще ми благодариш.

Иза

Да й благодари ли? Още тогава знаеше, че това никога няма да се случи, макар че не повярва докрай на бележката й. Дори когато Иза не се прибра у дома, дори когато семейството й изчезна, уж за да я търси, той си мислеше, че това са просто нерви на млада съпруга. Че скоро тя ще се върне при него.

Всичко това се промени една седмица по-късно, когато някой в двореца откри, че един от поръчаните комплекти е имитация. Когато властите прибраха него, Виктор осъзна, че Иза наистина го е напуснала. Че нарочно е разрушила живота му.

Едва тогава той се взря в миналото и потърси дребните признаци, които бе пропуснал. Да, тя бе девствена в първата им брачна нощ, но това беше единствената истина, която му беше казала. А може би е излъгала и за това. Може да е накапала чаршафите с кръв от прасе или кой знае какво. Виктор беше толкова глупашки влюбен, че бе готов да повярва на всяка дума, излязла от устата й.

Но сега вече не. След като тя го изостави — и след продължилите седмици наред „разпити“ — сърцето му се превърна в камък. Той се научи да бъде студен, методичен и неуязвим за женски уловки. Този път щеше да е подготвен. Щеше да си отмъсти.

Може би тогава щеше да успее да я прогони от ума си веднъж завинаги.

* * *

Няколко дни по-късно Виктор пристигна в Единбург. Не се учуди, когато разбра, че Макс има къща тук, но остана трогнат, когато той му предложи да остане там колкото е необходимо.

Едва не отхвърли предложението, в случай че плячката му разбере за неговата връзка с херцога, но беше трудно да каже „не“ на братовчеда, когото едва започваше да опознава, и още по-трудно — да каже „не“ на съпругата на въпросния братовчед, която си вреше носа навсякъде.

За щастие къщата не беше голям величествен дворец насред центъра, а вила в покрайнините. Тук би трябвало да може да остане сравнително анонимен, особено след като съобщи на прислужниците, че престоят му в Единбург изисква дискретност.

Веднага щом се настани, Виктор се отправи към Шарлът Скуеър, за да се запознае с новата си клиентка. Лично той караше файтон, взет от конюшните на братовчед му. Но лейди Лохлау се оказа съвсем различна от очакванията на Виктор, при това не само защото бе сравнително млада. Макар че изразът „вдовстващата баронеса“ би подвел някои хора да очакват да видят изкуфяла стара дама, той знаеше, че случаят не е такъв. Тя бе овдовяла съвсем наскоро, траурът й едва бе приключил, а синът й беше на двайсет и две години. Спокойно можеше да се предположи, че ще е на четирийсет и няколко години.

Виктор обаче беше очаквал жена, която ясно осъзнава значимостта и богатството си. Нали затова го бе наела да проучи „приятелката“ на сина й. И тъй като описанието на друга жена като „сирена“ обикновено издаваше скрита завист, бе предположил, че баронесата е и непривлекателна.

Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. В мига, в който го въведоха в приемната на елегантната й градска къща, той остана поразен да види висока и красива жена с медноцветни къдрици, леденосини очи и усмивка, която би предразположила всеки мъж. Или пък притеснила, ако мъжът не се интересува от това, което тя предлагаше.

Поради което, след като баронесата плъзна поглед от главата до петите му със смущаваща фамилиарност, докато съобщаваха името му, той трябваше да стисне зъби.

— Милейди — каза Виктор с лек поклон.

— Моля ви, мистър Кейл, не се дръжте официално с мен — измърка тя, приближи се, хвана го за ръката и го поведе към едно канапе. — Тук не сме в надутия стар Лондон, нали знаете.

Баронесата седна и потупа мястото до себе си. Вместо това Виктор се настани на другия край на канапето и отговори твърдо:

— Да, но вие сте мой работодател, милейди. Не бих се осмелил.

Това беше фраза, която бе запомнил от всички онези лондонски забави, макар че досега не му се бе налагало да я използва.

— Колко възпитано от ваша страна! — озари го тя с ослепителна усмивка. — Ако подозирах, че уважаемият мистър Мантън ще ми изпрати такъв хубавеляк, както казваме ние, шотландците, щях да настоя да отседнете тук, в градската къща.

Лейди Лохлау изпърха с мигли, наведе се и прокара пръст по ръката му.

— В препоръчителното му писмо пише, че сте се сражавали при Ватерло. Навярно сте били забележителна гледка на бойното поле.

Като полагаше усилия да не настръхне видимо, Виктор успя да се усмихне любезно и безизразно.

— Тогава бях само на седемнайсет и съвсем зелен, така че, да, предполагам, че съм бил забележителна гледка. — А после възприе отсечен професионален тон. — Сега може би трябва да обсъдим ситуацията със сина ви.

Тя се взря в него, а после се облегна назад с преувеличена въздишка.

— Споменах за войната само защото по-късно двамата със съпруга ми минахме през Ватерло. Тъй като сме пътували из цяла Белгия, твърдението на мисис Франки, че е от Брюксел, ми се стори подозрително, защото тя не знаеше почти нищо за този град.

Това звучеше логично. Иза никога не бе стъпвала в Белгия. Разбира се, ако допуснем, че мисис Франки е Иза.

— Разбирам — съгласи се Виктор и извади бележник и молив. — Кога започна познанството на сина ви с мисис Франки?

— Познанство ли? Боя се, че е нещо повече от това. Тя е толкова по-възрастна от Рупърт…

— Колко по-възрастна? Знаете ли?

— Изглежда най-малко на трийсет.

Иза беше на двайсет и осем.

— И откога се познават?

— Само от една година. Запознаха се, когато синът ми занесе бижутата ми в магазина й за почистване.

— Но тя живее тук от десет години. Сигурна ли сте, че не я е срещал преди това?

— Той беше в пансион. Върна се у дома едва след като навърши пълнолетие.

— А, да, разбира се — измърмори Виктор и нахвърли няколко бележки в бележника си. — Можете ли да ми кажете нещо друго за мисис Франки? Нещо, освен бележките, които сте изпратили на „Мантън Инвестигейшънс“? Използвали сте думата „сирена“, от което подразбирам, че е привлекателна.

Нейна светлост заоглежда изпитателно ноктите си.

— Хубава е по един вулгарен начин. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Всъщност не. — Започваше да изпитва неприязън към баронесата. И съжаление към сина й. — Според моя опит жените са или хубави, или грозни и съм срещал и едните, и другите във всички обществени прослойки.

Погледът й стана пронизителен.

— Така ли? Според моя далеч по-голям опит вулгарните жени не се отличават с деликатните черти и изящните движения на жените от наистина добро потекло.

Баронесата отново се наведе към него, сякаш искаше да му сподели някаква тайна.

— Тя върви като мъж, сякаш все бърза за някъде. — Гласът й стана циничен. — А и двамата знаем накъде се е забързала: към състоянието на сина ми.

Виктор извади папката, която бе донесъл, и демонстративно започна да прехвърля страниците.

— Доколкото разбирам, тя е съдружник в бижутериен магазин, който печели доста добре.

— Именно! — съгласи се лейди Лохлау. — Жена-търговец? Самата мисъл за това е ужасяваща.

— Искам да кажа, госпожо, че тя не се нуждае от състоянието на сина ви.

— О, моля ви! Не обиждайте интелигентността ми!

С елегантно завъртане на очите лейди Лохлау отпусна ръка на облегалката на дивана.

— Всяка жена с радост би се опитала да впримчи богат млад барон като Рупърт, но особено жена като нея, толкова алчна, че да стане търговка.

По някаква необяснима причина това го накара да настръхне.

— А какво очаквате да направи една вдовица, след като загуби съпруга си, който досега я е издържал? Да гладува ли?

Съжали за думите си още в мига, в който ги изрече, защото Нейна светлост го изгледа с присвити очи. И защо защитаваше съпругата, която го напусна и нагласи нещата така, че той да плати за престъплението й? Мисис Франки може би дори не беше жена му. Виктор не биваше да го забравя и трябваше да спре да предизвиква враждебността на жената, която щеше да плати на „Мантън Инвестигейшънс“.

— Извинете ме — каза той. — Имам навика да говоря прекалено открито. След всички тези години в армията вече не съм подходяща компания за дами „от наистина добро потекло“ като вас.

Това я умилостиви.

— „Неподходяща компания“? Аз не бих се изразила толкова крайно.

Погледът й се плъзна по него.

— Дори на дамите от добро потекло понякога им се приисква да опитат нещо диво, ако ме разбирате.

Виктор преглътна язвителния си отговор.

— Ако не възразявате, милейди, имам още няколко въпроса по случая.

За миг очите й проблеснаха. А после тя успя да докара усмивка.

— Вие сте изцяло делови човек, нали, мистър Кейл?

— В това ме бива най-много.

— Добре тогава, надявам се, че докато целеустремено разбулвате истината, ще ми направите една съвсем мъничка услуга.

Виктор потисна стенанието си, а тя се наведе по-близо и прошепна:

— Искам да запазите истинската причина за идването си в Единбург в тайна.

О, такава услуга. Слава богу!

— Уверявам ви, че винаги съм дискретен.

— Разбира се — съгласи се припряно тя. — Разбирате ли, не желая синът ми да се досети защо съм ви повикала. Технически той държи кесията, макар че ми отпуска пари, без да задава въпроси. Но не искам да му давам повод да си ги вземе обратно.

— Точно така.

Този барон започваше да му се струва интересен — млад, впечатлителен и изцяло под контрола на майка си.

Като се изключи интересът му към мисис Франки.

Лейди Лохлау го удостои с усмивка на акула.

— Но искам няколко пъти да се присъедините към нас на светски събития, за да можете да го наблюдавате заедно с мисис Франки. Довечера тримата сме на театър и искам да ни придружите. Надявах се, че можете да се престорите на някой… ами… по-подходящ за целта.

— На кого например? — попита хладно Виктор.

— Може би далечен братовчед, дошъл от Лондон да ме посети.

— Не мислите ли, че синът ви ще знае, че не съм никакъв братовчед?

Лейди Лохлау пренебрежително махна с ръка.

— Той изобщо не обръща внимание на такива неща. Имам стотина братовчеди. — По устните й пропълзя коварна усмивка. — А ако се престорите на братовчед, ще можете да го играете загрижения роднина и да задавате въпроси, които никой друг мъж не би посмял. — Очите й светнаха. — Освен може би някой обожател. Може да се престорите на…

— Не, милейди — прекъсна я Виктор. — Не бих се осмелил. — Очевидно щеше да му се наложи да използва често-често тази фраза с новата си клиентка. — А ако в живота ви изведнъж се появи абсолютен непознат и се превърне във ваш обожател, синът ви не само ще стане подозрителен, а може и да започне разследване, за да провери доколко аз съм подходящ за вас.

Лицето й помръкна.

— За това не се бях сетила — призна тя и въздъхна раздразнено. — Много добре, значи ще сте братовчед. Няма нужда да си променяте името — все някъде в родословието ми трябва да има някой Кейл. — Отправи бърз поглед към него. — Нямате нищо против, нали? Клиентът, който ми препоръча услугите на мистър Мантън, каза, че работодателят ви всъщност трябвало да се престори малко на актьор, за да разбере това, което го интересувало.

— Свикнал съм — отговори Виктор съвсем честно. — Преди работех като агент при един детектив на континента.

Само епизодично, но това нямаше защо да й го казва. Продължи:

— Но вашата история няма да издържи дълго, ако синът ви прояви любопитство.

— Няма да се наложи да издържа дълго, защото вие ще се погрижите въпросът да се реши бързо. Другата седмица е ежегодното ни увеселение в замъка Кинло и дотогава искам да разполагам с всички оръжия срещу мисис Франки. — Гласът й стана по-остър. — В случай че глупавият ми син реши да обяви, че се сгодява за нея.

— Разбирам — отговори Виктор. — Това не е много време, особено ако ще прекарвам част от дните и нощите си по светски събития, както искате вие.

И тогава го осени прозрението. Ако вдовицата и Иза наистина бяха една и съща личност, Иза щеше да разбере, че самоличността му е лъжа.

Да, със сигурност щеше да разбере.

Устните му се извиха в усмивка. Иза щеше да се чуди какво е намислил, но нямаше да може да каже и дума. Тази възможност му хареса. Нека се тресе от страх известно време! Това можеше да я подтикне да разкрие по-бързо истинските си намерения.

— Сигурна съм, че ще се справите, мистър Кейл — насърчи го баронесата с прелъстителна усмивка. — Нали затова ви плащам.

Икономът се появи на прага.

— Мисис Франки пристигна, милейди.

Виктор се вцепени. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Кажете й да се качи, ако обичате — нареди лейди Лохлау и му се усмихна ведро. — Когато получих съобщението ви, че днес пристигате, поканих мисис Франки да пие чай с нас. Реших, че няма да е зле веднага да пристъпите към работа и да видите какво впечатление ще ви направи тя, когато синът ми не е наблизо и няма нужда да се преструвате. Много умно от моя страна, не сте ли съгласен?

— Безкрайно умно — измърмори Виктор.

Сърцето му биеше лудо, а кръвта му се бе смръзнала. Мислеше, че ще разполага с повече време, преди да се изправи лице в лице с нея. Предполагаше, че ще има възможност да я види, без тя да го забележи, за да се увери, че е тя. И че после ще му остане време да разбере каква игра играе, преди да й разкрие присъствието си.

По дяволите! Ако мисис Франки наистина беше Иза, Виктор все още не можеше да я предизвика публично. Все още не разполагаше с доказателство, че е откраднала каквото и да било, така че не можеше да я прати в затвора. А ако заявеше, че това е съпругата му, какво можеше да я спре да му избяга пак, като хване следващия кораб за Америка, Канада или Италия?

Освен това не бе готов да направи миналото си обществено достояние — това можеше да навреди на Макс, който бе направил толкова много за него, или да опетни името на „Мантън Инвестигейшънс“.

Трябваше да подходи към това много внимателно.

Той пъхна бележника в джоба си, стана и отиде до прозореца, заемайки място, откъдето може би щеше да успее да я погледне, преди тя да го забележи, тъй като би трябвало да се приближи към домакинята.

През мъглата, обвила мозъка му, чу как икономът обявява пристигането на мисис Франки, обърна се и видя, че влиза някаква жена. За един кратък миг, в който дъхът му секна, Виктор си помисли, че това не е Иза. Цветът на косата беше същият, но жената беше облечена прекалено модно. Иза никога не би събрала смелост за толкова яркочервено. Бюстът на тази жена бе по-едър от този на Иза, а освен това новодошлата бе малко по-висока, отколкото си спомняше.

А после тя се наведе да докосне ръката на баронесата, която не си бе дала труда да се изправи, и Виктор видя високите токчета на ботите й. Височината идваше оттам.

Но стройните хубави глезени бяха нейните — би ги познал навсякъде. Затова, когато я чу да изрича: „Добър ден, милейди, надявам се, че сте добре“ с лек акцент, не се учуди, че това е гласът на Иза, макар тонът й да беше далеч по-самоуверен, отколкото си спомняше.

— Скъпа моя мисис Франки — каза лейди Лохлау, — днес имаме и друг гост за чая. Помислих си, че ще ви е приятно да се запознаете. Мога ли да ви представя братовчед си, мистър Виктор Кейл?

Все така с гръб към него, Иза замръзна.

Добре. Надяваше се, че ще я накара да изпадне в паника. Нямаше търпение да види тревогата, предизвикана от факта, че след толкова години са я разкрили. Или още по-добре, страха й от отмъщението, което може да й подготви предаденият съпруг.

Тя се обърна към него бавно, като насън. Виктор едва успя да зърне порцелановата кожа, пълните устни и другите красиви черти, които преди десет години му се сториха толкова завладяващи, когато погледът й срещна неговия.

Остана стъписан, когато видя, че очите й пламтят от ярост.

Глава 2

Иза искаше да го удуши. Още когато лейди Лохлау, която като че ли не я харесваше, я покани на чай, разбра, че става нещо. Но и насън не си бе представяла, че тази жена по някакъв начин е успяла да изрови жалкия й съпруг, този негодник!

Как смееше да се явява пред очите й сега, когато най-накрая се бе примирила, че никога няма да се върне? Радваше се на добър живот. Двамата с Ангъс Гордън бяха превърнали бижутерийния си магазин в един от най-големите в Единбург. Имаше приятели, които я обичаха. И най-важното, дъщеря й Амали беше щастлива, здрава и се чувстваше добре в скъпото училище-пансион в Карлайл.

А ето че сега, след като я изостави за толкова години, той възнамеряваше да стъпче всичките й постижения, като се върне в живота й като неин съпруг. Като баща на Амали.

Мили Боже, той можеше да й отнеме Амали! Това беше негово право според всички закони във всички страни. Особено ако разкриеше ролята й в онази кражба отпреди години.

Макар че не можеше да го стори, без да уличи и самия себе си, нали така?

Ненадейно осъзна какво й каза лейди Лохлау: „Мога ли да ви представя братовчед си…“

Не бе възможно Виктор да е роднина на баронесата. Той беше белгиец, не англичанин.

Но каква причина би имала баронесата да я излъже? Освен това, както изтъкна сестра й преди толкова години, Иза не знаеше много за мъжа, в когото някога беше влюбена.

След като в продължение на цяло десетилетие извикваше в паметта си всички техни разговори, за да открие нещо, което да я насочи към истинската му природа, все още не знаеше. Но студеният му пресметлив поглед й подсказа, че е знаел за предстоящото й идване. Беше дошъл специално заради нея. Проклет да е!

Как я бе открил? И какво точно знаеше лейди Лохлау? Бизнесът й щеше ли да пострада, защото баронесата е узнала, че живее под фалшиво име? Или още по-лошо, че семейството й е било замесено в престъпление?

Ако Виктор разкриеше това, със сигурност щяха да й отнемат Амали. О, Господи!

Тя стисна дамската чанта с иглите за шапка, които бе направила за дъщеря си. Новият срок на момичето започваше в понеделник. Всеки път, когато го изпращаше, сърцето на Иза се късаше, но в Единбург нямаше училища за момичета, а тя бе твърдо решена Амали да получи добро образование. Сега се радваше, че дъщеря й скоро се връща в Карлайл, в безопасност от този мерзавец, баща й.

Виктор за нищо на света не можеше да й отнеме Амали!

„Запази спокойствие. Той не знае за нея и може би дори никой друг не знае за тези изкуствени диаманти. Възможно е все още да си стоят в двореца в Амстердам, без никой да е разбрал. А ако лейди Лохлау знаеше коя си всъщност, щеше да уреди нещата така, че Рупърт да присъства.“

Успокои се. На майка му й беше хрумнала някаква налудничава идея, че Иза се стреми да се докопа до състоянието на сина й. Следователно фактът, че баронесата не бе организирала тази среща пред Рупърт означаваше, че дори не подозира за миналото на Иза.

— Мисис Франки? — попита лейди Лохлау и гласът й прозвуча озадачено. — Добре ли сте?

— Извинете, милейди — отговори бързо Иза. — Просто съм учудена. Синът ви не ми е споменал, че братовчед ви ще дойде на гости.

— Стана неочаквано — отвърна баронесата, без да се смущава. — А освен това мистър Кейл ни е много далечен братовчед. Дори не съм сигурна, че Рупърт го познава.

— Е, добре — успя да изрече Иза, — вашият братовчед е добре дошъл в Единбург. Приятно ми е да се запознаем, господин Кейл.

Щеше ли Виктор да разкрие някогашните им отношения? Кръвта й се блъскаше лудо във вените.

Измина една секунда, а после и втора. И тогава Виктор се приведе в кратък поклон.

— И на мен ми е приятно, мисис… Франки, нали така?

Нарочно я измъчваше, но това съвсем не я смути толкова, колкото факта, че чуваше гласа му за първи път от десет години. Особено като се вземеше предвид, че говореше английски безупречно, без следа от акцент. Като англичанин.

Може би наистина беше братовчед на лейди Лохлау. Това нямаше ли да е жесток обрат на съдбата? Тя изпусна дъха, който сдържаше досега.

— Да, Софи Франки.

— Моминското име на майка ми беше Франки — каза той с остър тон.

Точно затова го бе избрала — за да може да я намери чрез него. Но и през ум не й беше минавало, че за целта ще са му необходими почти десет години. Или че самата тя вече няма да иска той да я намери. Или пък че когато я намери, ще я погледне с такъв гняв.

Той пък каква причина имаше да е сърдит? Очевидно бе замислил тази… тази среща, този фарс. Беше дошъл тук с някаква цел, но каква можеше да е тя?

Хрумна й ужасна мисъл. Ами ако беше решил да я открие и да я накара да направи още имитационни бижута? Не можеше да изключи възможността да е способен на подобно нещо. Продажбата на онези диамантени обеци не можеше да поддържа кесията му пълна за вечни времена, особено ако живееше екстравагантно. Което очевидно бе направил, ако се съдеше по изисканото му облекло.

Заля я ярост. Трябваше да направи така, че да говори с него насаме, да разбере какво е намислил. И ако в ума му се въртеше план за втора кражба, Иза щеше да заплаши да го разобличи, дори ако това означаваше да разкрие собствената си роля в предишното престъпление.

Иза преглътна болезнено. Нали не бе възможно да се стигне дотам? Просто не можеше. Трябваше да мисли за Амали.

На прага се появи прислужник с поднос и лейди Лохлау се усмихна.

— А, ето че чаят ни пристигна. Елате, седнете. Сега и тримата можем да се опознаем по-добре.

Последното желание на Иза бе да води светски разговор с негодника, който й се падаше съпруг, но нямаше избор. Нейна светлост щеше да я наблюдава и да забележи всяко необичайно поведение от страна на Иза.

А освен това заради Рупърт трябваше да се държи учтиво. Все пак клетникът й беше приятел и сегашните му конфликти с майка му му бяха предостатъчни. Нескритите флиртувания на лейди Лохлау го озадачаваха, а неприязънта й към научните му интереси го нараняваше. Тази жена просто отказваше да приеме, че синът й никога няма да бъде ослепителният светски лъв, в когото тя го притискаше да се превърне.

Иза седна и Виктор я последва. Докато Нейна светлост наливаше чая, Иза се възползва от възможността да огледа Виктор.

Сега косата му беше по-къса, а дрехите — по последна мода. Грубоватият войник бе изчезнал и на негово място се бе появил изискан джентълмен. Изглеждаше и малко по-възрастен, което го правеше още по-привлекателен, по-… улегнал.

И все пак някои неща си бяха същите. Иза бе забравила колко е висок и колко добре му стои жакетът. Бе забравила, че има аристократичен римски нос и топъл чувствен поглед.

Беше забравила леко извитата му на една страна уста.

Как е могла да забрави това след всички тези пъти, в които се целуваха — тайно в магазина, пламенно в уличката до дома му, страстно в леглото си…

Проклет да е! Иза нямаше да допусне отново да й причини това!

Пръстите й стиснаха по-здраво чантичката. Не, тя щеше да се възползва от този шанс да разбере възможно най-много за целта му.

— И така, колко дълго смятате да останете в града, мистър Кейл? — попита Иза, докато лейди Лохлау й подаваше чаша чай.

Погледът му, настойчив до жестокост, се спря върху нея.

— Не съм решил. Зависи от… множество фактори.

— Но ще остане поне до забавата ми — намеси се лейди Лохлау. — Нали така, мили мой?

Той сякаш се скова.

— Щом така желае Ваша светлост.

Очевидно Нейна светлост желаеше доста повече и това накара Иза да изпита прилив на ревност, което я ядоса много. Вече не я интересуваше с кого жалкият й съпруг дели леглото си. Не, не я интересуваше.

Баронесата му отправи една от далеч не свенливите си усмивки.

— Не се дръжте така официално, братовчеде. Трябва да ме наричате Юстейсия.

— Както желаете, милей… Юстейсия — отговори Виктор, но погледът му не се откъсваше от Иза. Гледаше я така, сякаш се опитваше да свали плътта от костите й и да види всички тайни в сърцето й. — А вас мога ли да ви наричам Софи, мисис Франки? Или имате прякор, който предпочитате?

Този прозрачен опит да я провокира накара кръвта й да кипне. Той какво си мислеше, че Иза ще избухне в плач и ще признае истинското си име само защото той я измъчваше?

Разбира се, че точно това си мислеше. Открай време я смяташе за ниска топка.

— Покойният ми съпруг ме наричаше Mausi в началото на брака ни. Предполагам, че ме е смятал за толкова хрисима и безпомощна, че да се примиря с всяка обида, само и само да запазя привързаността му. Но скоро разбра, че все пак не съм мишка.

Очите му сякаш прогориха дупка в лицето й.

— Съпругът ви германец ли беше? Защото точно както английското галено обръщение „агънцето ми“ не означава блеещо четириного, Mausi, като галено немско име не означава „мишка“. — За миг на лицето му се появи измъчено изражение. — Означава нещо малко, крехко и невинно. Дори безценно. Може би това е имал предвид.

Думите му я накараха да изпита болка заради това, което някога съществуваше помежду им, и навярно точно това бе възнамерявал той.

— Съмнявам се, иначе нямаше да… — и млъкна, ужасена как едва не каза „ме изостави“. — Съпругът ми беше белгиец, мистър Кейл. Или поне така си мислех. — Гласът й стана по-суров. — Всъщност не го познавах много добре. Той не ми позволи да го опозная.

— Боже мой, мисис Франки! — намеси се лейди Лохлау. — Този разговор е много интересен, но темата не е подходяща.

Иза изписа на лицето си усмивка заради баронесата.

— Извинете. Забравих, че и вие сте вдовица. Несъмнено темата за съпрузите ви разстройва също толкова, колкото и мен.

Язвителната усмивка на жената разкри, че не темата за съпрузите я разстройва. Неприятно й беше, че Иза е отклонила вниманието на Виктор от нея.

— И така — попита лейди Лохлау, — как върви малкият ви бизнес, мисис Франки?

Иза стисна зъби.

— Много добре, благодаря. В най-скоро време ще покажем някои нови проекти за имитационните си бижута. Трябва някой път да дойдете в магазина, и ще ви ги покажа, преди да ги предложим за продажба.

Лейди Лохлау изглеждаше ужасена.

— Мила моя, защо са ми бижута от изкуствени камъни? Аз мога да си позволя истински.

— И такива имаме — отвърна Иза, без да трепне, — но имитационните също може да ви харесат. Толкова приличат на истински, че половината жени в града ги носят, без някой да разбере. Това не е воксхолско стъкло, уверявам ви.

— С това ли се занимавате, мисис Франки? Правите фалшиви бижута, за да мамите хората? — попита Виктор с този леко обвинителен тон, който започваше да й лази по нервите.

Тя го изгледа така, че го принуди да отклони погледа си.

— Не. Създавам красиви произведения на изкуството за жени, които искат да се обличат добре за официална вечеря или за театъра, но предпочитат да си харчат парите за по-важни неща от украшения.

— Значи наистина продавате имитациите си? — попита той и се усмихна накриво. — А аз си мислех, че единствените хора, които правят имитационни бижута, са тези, които имат някаква престъпна цел.

Яростта й се надигна неудържимо. Този мерзавец имаше наглостта да намеква за нейното участие в кражбата, след като той се възползва от уменията й?

— Всъщност научих занаята от баща си, уважаван часовникар. Той обичаше да украсява произведенията си със скъпоценни камъни, но не всеки можеше да си позволи толкова пищно украсени часовници, така че баща ми понякога прибягваше до изкуствени диаманти от по-висококачествена стъклена маса, наречена щрас. Разбира се, винаги обозначаваше кое какво е.

— Разбира се — повтори Виктор с лек сарказъм.

Иза го изгледа гневно.

— Той ме научи на най-основното при създаването им, но скоро разбрах, че има начини да ги подобрим. И го направих. Аз също винаги обозначавам кое какво е в магазина ми.

— Значи произведенията ви не са предназначени за престъпни цели? — попита шеговито Виктор, макар че погледът му съвсем не беше закачлив.

— Не! — отвърна остро Иза. — Това би било грешно, сър.

— Разбира се, никой тук не обвинява никого в никаква простъпка, нали така, мистър Кейл? — включи се Нейна светлост, очевидно объркана.

Иза се боеше, че няма да успее да сдържи гнева си. Тя остави празната си чаша на масата и стана.

— Не искам да съм груба, милейди, но за да дойда на театър довечера, трябва да се прибера вкъщи. Роклята ми има нужда от някои поправки. Прислужницата ми работи по тях и след като я пробвам, може да се наложи да направи още няколко. Не всеки ден ми се случва да излизам в обществото в такава изискана компания.

— Напълно разбирам — отговори лейди Лохлау. — И нямам търпение за малката ни експедиция. И мистър Кейл ще дойде с нас. Ще бъде много весело.

— Сигурна съм — излъга тя.

Стига да успееше да се сдържи и да не го хвърли от някой балкон.

— Как ще се приберете? — попита за нейна изненада Виктор.

— Ще си наема файтон.

Мистър Гордън бе така любезен да я докара, но Иза не искаше да го задължава и за връщането, защото той си имаше работа.

— Не можете да обикаляте града сама с нает файтон — каза Виктор. — Трябва да ми позволите да ви придружа. Файтонът ми чака отвън.

Значи превозното средство, което бе видяла отвън, беше негово? Мили Боже, той наистина живееше нашироко! Учудваше се, че още са му останали пари от кражбата.

Или може би бе намерил по-добър начин да увеличи доходите си, като например да се вмъкне в живота на някоя богата и сладострастна вдовица като лейди Лохлау.

Иза почувства как я изпълва надежда. Ами ако не беше дошъл заради нея? Ако тази среща бе съвсем случайна, непредвидено последствие от някакъв друг план?

Във всеки случай Иза щеше да разбере истината. И щеше да започне, като му позволи да я поразходи наоколо. Не искаше той да разбира къде живее, не и докато Амали още беше у дома.

— Благодаря ви, господин Кейл — каза бодро Иза. — Много любезно от ваша страна.

Глава 3

Виктор последва Иза и лейди Лохлау надолу по стълбите. Иза беше казала, че според нея съпругът й бил белгиец. Бе забравил, че така и не й разказа за родителите си — прекалено много се срамуваше от лудостта на баща си и някогашния живот на майка си като слугиня в кръчма. Иза изглеждаше толкова мила и нежна, че не искаше да й разкрива нищо за жалкото си минало, уплашен, че ще се отдръпне от него.

Сега обаче не видя у нея и следа от тези качества. Тази Иза беше непозната. Лейди Лохлау беше права: тя наистина вървеше като мъж и това само я правеше още по-привлекателна. Тази Иза беше дръзка, безстрашна, независима. Когато го видя, на лицето й не се изписа нито капка паника, само презрение. Всъщност се държа така, сякаш той бе този, който е навредил на нея. Това го вбесяваше.

Разтърсваше го.

При това поведението й съвсем не беше единственото нещо, което го разтърсваше. В Амстердам Иза носеше пищната си кестенява коса на проста плитка, увита около главата. Сега я носеше на прическа с букли и панделки, която й придаваше непозната за него елегантност.

Неговата Иза беше млада, наивна и истинска. Това бе едно от нещата, които му допаднаха у нея — че беше толкова практична. Че не го изгледа отгоре.

Преди години тази Иза, с украсената с мъниста чантичка, изисканите си маниери и скованата си стойка, изобщо не би обърнала внимание на един грубоват млад войник.

Още по-лошо, тя бе дори по-красива, отколкото я помнеше, ако това въобще беше възможно. Кожата й бе безупречна, устата — съвършена, а тази нова войнствена искрица в очите й…

В гърлото му се надигна стенание. Открай време си спомняше тези очи като разтопен шоколад, които караха сърцето му да омеква. Сега това кафяво беше загадъчно, измъчваше го и го втвърдяваше… навсякъде.

Той преглътна ругатнята си и помогна на Иза да се качи във файтона. Осъзнаваше болезнено всичките й прелести. Не знаеше как е уголемила така гърдите си — несъмнено благодарение на някакво модно приспособление, добавено в корсета й, — но ги харесваше. Как, по дяволите, се очакваше да я разпитва, когато единственото му желание бе да й разкъса дрехите и да види какво още се е променило?

„Признай си: позволил си оная ти работа да те убеди да помогнеш на чаровната си съпруга да открадне кралските диаманти!“ — така крещяха палачите му.

А той я защити. Защото дълбоко в себе си знаеше, че наистина е оставил мисленето на оная си работа.

Никога повече.

С мрачна целеустременост Виктор скочи във файтона и взе юздите. След кратко сбогуване с Нейна светлост подкара конете.

— Къде отиваме? — попита отсечено той още преди да са излезли на главната улица.

— Няма значение — отговори Иза. — Исках само да поговоря насаме с теб. Трябва да знам. Какво искаш от мен, Виктор? Защо се появяваш след почти десет години?

Държеше се така, сякаш той й дължеше обяснение. Виктор стисна зъби.

— Учудвам се, че изобщо признаваш да ме познаваш, мисис Франки, тъй като се водя мъртъв. Не е лесно да се правиш, че не познаваш съпруга, който стои точно пред теб и ти напомня за обета, който си дадохме. — Гласът му се понижи. — Или за всички онези пъти, в които споделяхме едно легло, преди да ме изоставиш.

— Аз съм те изоставила! — извика тя. — Нали ти избяга в Антверпен без нито една дума?

— Значи знаеш, че съм отишъл в Антверпен? — попита смаян той. Щом вече бе избягала в Париж, откъде можеше да е чула, че е отишъл в Антверпен, след като животът му се разпадна?

Очите й се разшириха.

— О, значи не е трябвало да знам? — Облегна се назад и изпухтя леко. — Разбира се, че не. Нали си възнамерявал да продължиш да си живееш както преди, освободен от мишата съпруга, с която се сдоби само за да се добереш до кралските диаманти. Предполагам, че затова пак си дошъл да се навърташ край мен: вече си похарчил всичките пари от твоя дял и мишата съпруга отново ти трябва.

Неговия дял ли? Ръцете му стиснаха юздите. Значи това била играта й: смяташе да обвини него за кражбата на диамантите. И защо, по дяволите, продължаваше да повтаря това за „мишата съпруга“?

— Първо на първо — изръмжа той, — никога не съм те смятал за „миша“ каквото и да било. Това ти си си го въобразила. И второ на второ, изобщо не съм се „сдобил“ с теб, за да се добера до кралските диаманти.

Конете навярно усетиха гнева му, защото сега те дърпаха поводите и искаха да ги пусне да се втурнат напред.

— И аз мога да кажа същото за теб: ти се омъжи за мен, за да се сдобиеш с достъп до онази каса.

— Знаеш, че нямах нищо общо с това! — възкликна Иза и стисна чантичката, която не бе спряла да мачка от пристигането му насам. — Нищо не съм направила!

— Така ли? Затова ли те намирам тук, в Шотландия, където живееш под измислено име? Затова ли бягаш от мен от години?

— Не съм бягала от теб, а от проклетото си семейство! Защо иначе си мислиш, че реших да използвам моминското име на майка ти за прикритие? Роднините ми не го знаеха. А така ти щеше да можеш да откриеш следите ми от Париж нататък, защото знаеше, че съм там.

Гласът й стана саркастичен:

— Би трябвало да е лесно. Нали си бил войник! Не си ли се занимавал с разузнаване или както там го наричате вие, войниците?

Виктор все още бе замаян от идеята, че по някаква причина тя бе очаквала от него да знае къде да я намери, когато Иза добави:

— Разбира се, и през ум не ми минаваше, че ще изчакаш десет години, преди да решиш, че ти трябва нещо от мен. И какво искаш? Или ще продължиш да се преструваш, че те е грижа за мен?

И да й позволи да разбере как му бе влязла под кожата и си оставаше там, дори след всичкото това време? За нищо на света!

— Трябва да разбера истината.

— За какво? — извика тя.

Някои от хората, които бързаха по претъпканата улица, погледнаха към тях и Иза понижи гласа си:

— Развод ли искаш? Каквото и да ти трябва, с радост ще ти го дам.

Поради някаква причина трескавото й желание да се освободи от него наистина разпали гнева му.

— Защо, за да можеш да се омъжиш за безценния си барон ли?

Боже, звучеше така, сякаш ревнува! А той не ревнуваше. Ни най-малко.

Иза изсумтя.

— Не ставай смешен! Не искам да се омъжвам за Рупърт, дори да можех.

Да, но наричаше барона „Рупърт“. Интимността, която загатваше този факт, го накара да пламне.

— Разбирам. Положението на негова любовница напълно те удовлетворява.

— Verdomme — измърмори тя и го изненада с това, че използва холандската дума за „по дяволите!“ — Не знам какво си правил ти през всички тези години, но аз спазвах тези брачни клетви, за които спомена така красноречиво. Рупърт е само приятел.

Това го завари съвсем неподготвен. Особено предвид факта, че Иза седеше притисната до него и това му напомняше за усещането да я чувства до себе си… под себе си. Караше го да копнее за това, което вече не можеше да има.

Навярно точно това бе възнамерявала тя.

— Майка му твърди друго — тросна се Виктор.

— И ти, разбира се, ще повярваш на нея, защото е русокоса, красива и богата.

Странно, но ревността в гласа й го ободри. Поне не беше единственият, който се бе превърнал в плячка на това опасно чувство.

— Не съм забелязал.

— Да, да! — усмихна се подигравателно тя. — Наистина ли си братовчед на лейди Лохлау или само се преструваш, че имате роднинска връзка, за да се доближиш достатъчно до нея, за да…

— „За да“ какво?

Той зави рязко на по-тиха уличка, а Иза се вкопчи във файтона.

— Може би ти си този, който иска да се ожени. Не отрече, че искаш развод.

— Ако исках развод, отдавна да съм го получил. Холандският закон ми позволява да се разведа със съпругата си заради злонамерено изоставяне и предвид обстоятелствата…

— За последен път — избухна Иза, — не съм те изоставила! И ако се опиташ да твърдиш в съда, че съм, с радост ще те опровергая. Но предвид твоето участие в кражбата на онези диаманти човек би си помислил, че ще бягаш от който и да било съд като дявол от тамян.

Каква наглост! Тази жена го заплашваше. Фактът, че тя и долното й семейство очевидно наистина бяха откраднали диамантите и се бяха погрижили да набедят него, бе достатъчно лош сам по себе си. Но сега тя искаше отново да го прекара през всичко това?

Виктор изръмжа:

— Знаеш дяволски добре, че нямах никакво участие в това. И ако се опиташ дори да намекнеш пред властите, че съм имал, кълна се в Бога, че ще…

— Мисис Франки! — провикна се един глас от минаваща двуколка. — Тъкмо идвах при вас!

Гласът беше мъжки, а двуколката — много скъпа.

Иза го сграбчи за ръката.

— Това е Рупърт. Трябва да спреш!

— Защо, за да можеш да го запознаеш със съпруга си ли? — попита Виктор подигравателно.

— Ако не спреш, ще нараниш чувствата му. А той няма да разбере.

— Не ми пука — изсъска Виктор, но спря. Искаше да знае какъв тип мъж е привлякъл вниманието й. Какъв тип мъж се нуждае от детективи, наети да го пазят от жените.

Баронът обърна двуколката си и спря зад тях, после подаде юздите на коняря, изскочи навън и се приближи пеша. Виктор обърна глава, за да го огледа хубаво, и остана доста изненадан.

Лохлау изобщо не приличаше на майка си. Тъмнокос и слаб, той носеше омачкани панталони и палто с малки дупки на единия ръкав. Имаше мършавото лице на младеж, който едва започва да се превръща в мъж. Но не можеше да се отрече блясъкът, който светна в очите му, когато се изравни с файтона… и с Иза.

Този блясък раздразни Виктор, и то много.

— Радвам се, че се срещнахме, мисис Франки — каза забързано баронът. — Отидох в дома ви да взема книгата на Далтон, но прислужницата ви ми каза, че сте отишли при майка ми. Реших, че може да се наложи да ви спася. Знам каква става понякога.

Погледът му се стрелна към Виктор, но макар че в очите му просветна любопитство, очевидно бе прекалено възпитан, за да попита кой е придружителят на Иза.

На негово място Виктор нямаше само да попита, а щеше да изиска отговор. Но пък Иза беше негова съпруга, колкото и да й се искаше да избяга от този факт.

— Рупърт — обади се припряно тя, — току-що се запознах с един ваш братовчед — и стрелна Виктор с подигравателен поглед. — Мистър Виктор Кейл.

Лохлау примигна.

— Мой братовчед ли?

— Да — потвърди Иза. — Майка ви ни запозна. Очевидно мистър Кейл е дошъл на гости при семейството ви. Предполагам, че все още не сте имали възможността да се запознаете с него.

Младият мъж изглеждаше заинтригуван.

— Не знаех, че имам братовчед на име Виктор Кейл. Въпреки че името ми звучи познато.

Слава богу, че Мантън накара Виктор да проучи родословието на семейство Лохлау в справочника на „Дебрет“, преди да напусне Лондон!

— Майка ми беше от рода Роуздейл — излъга той, — така че връзката ни е много далечна. Мисля, че се пада трета братовчедка на майка ви. Или пък втора…

— Ще погледна — отвърна ведро баронът.

— Няма нужда да си правите труда — намеси се Иза. Да не би да се опитваше да предпази съпруга си? Или пък себе си?

— Но това изобщо няма да ме притесни — възрази Лохлау. — Приятно ми е да проверявам разни неща. Почти толкова, колкото и експериментите.

— Експерименти ли? — не можа да се сдържи и попита Виктор.

— Рупърт е химик — обясни Иза. — При това много добър.

Младият мъж се изчерви чак до ушите.

— Е, само аматьор и все още не много добър. Но се надявам да стана. — И отправи към Иза поглед, изпълнен с такова обожание, че Виктор стисна зъби. — Мисис Франки ме вдъхновява.

Да се занимава с химия ли? Какво знаеше Иза за химията? И защо, по дяволите, „вдъхновяваше“ този младок в заниманията му?

Лохлау изгледа изпитателно Виктор.

— Чудя се защо майка ми не ми е споменала, че ще идвате. Наистина е странно.

Дяволите да я вземат лейди Лохлау! Нали настояваше, че синът й никога няма да се усъмни в измисления от нея претекст?

— Всичко се случи съвсем неочаквано. Имах работа в Единбург, затова я посетих. Любезност от страна на роднина, нали разбирате. Всъщност с майка ви се запознахме днес. Тя беше така любезна да не обърне внимание на факта, че майка ми се е омъжила за човек с по-ниско обществено положение и семейството ви се е отрекло от нея.

Това донякъде беше вярно, макар и на обратно. Майката на Виктор се бе омъжила за човек с несравнимо по-високо положение, а баща му беше прогоненият от семейството. Или по-скоро той сам се бе прогонил със собствените си невъобразими действия.

Сега Лохлау го зяпаше с отворена уста.

— Майка ми е пренебрегнала това? — и изгледа Виктор по-внимателно. — Сигурен ли сте, че сте се запознали с моята майка? Защото това изобщо не е в неин стил. Тя по-скоро би ви отрязала веднага. Майка ми може да бъде… ами…

— Непредсказуема — подсказа му Иза така, сякаш го правеше често.

— Щях да кажа „груба“ — възрази Лохлау, — но човек май не бива да нарича майка си „груба“. Дори и да е.

Виктор нямаше представа какво да каже. С всяка изминала секунда се уверяваше, че баронът отговаря на очакванията му дори по-малко от вдовстващата баронеса.

— И така, колко дълго смятате да останете в града? — попита Лохлау с интерес, който изглеждаше истински. — За мен ще е удоволствие да ви представя на различни хора, да ви покажа някои забележителности, да ви заведа да посетите Кралското общество на Единбург. Може да присъствате на някои експерименти.

— О, сигурна съм, че господин Кейл няма да има време за това — обади се Иза и в гласа й прозвуча нотка на паника. — Щом е дошъл по работа, навярно ще е зает.

— Глупости — отвърна Виктор, твърдо решен да не спира да помрачава деня й дотогава, докато не открие това, което искаше да знае. — Мога да смеся работата с малко удоволствие.

От него наистина се очакваше да разбере повече за отношенията на Рупърт с Иза.

— Прекрасно! — възкликна Лохлау. — Рядко ми се случва братовчеди да идват в града. Обикновено избягват майка ми, особено мъжете.

За своя изненада Виктор действително изпита съчувствие към него.

— Навярно просто се смущават от една толкова красива и елегантна дама.

— Не, мисля, че мразят това, че тя не спира да ги докосва — поправи го Лохлау с най-обикновен тон. — Май им се струва неудобно.

— Рупърт! — сгълча го Иза.

Той примигна.

— Прекалено прям ли бях? — и погледна към Виктор. — Имам лошия навик да казвам това, което мисля, а не това, което трябва. Това често ми навлича неприятности. — Усмихна се свенливо на Иза. — Мисис Франки ми помага и за това.

Виктор остана объркан. Понякога баронът приличаше повече на ученик, отколкото на мъж, но определено беше запленен от Иза.

Нейните чувства не бяха толкова ясни, макар че двамата с барона очевидно бяха близки. И това дразнеше Виктор повече, отколкото искаше.

— Изглежда, че мисис Франки ви помага за много неща — процеди през зъби той.

— Така е — съгласи се Лохлау. — Преподава ми холандски, за да мога да чета холандски статии по химия. Те не са много, но не искам да пропускам нищо. Вече знам немски и френски, така че холандският не е особено труден.

— Рупърт пише своя статия — поясни Иза. — Знае много за нещо, наречено теория на атома.

— Като стана дума за това — обърна се към нея Лохлау, — трябва ми книгата на Далтон. Смятам тази вечер да я прочета и утре да започна работа по статията си.

— Значи няма да дойдете на театър?

— Театърът! — възкликна Рупърт и се плесна с ръка по челото. — Съвсем го забравих. Вече стана ли събота?

— Боя се, че да. Но ако предпочитате да не ходите…

— Трябва да отидем — отговори твърдо баронът. — Майка ми настоя да ви поканя. Ако не се появим, много ще се разсърди. Просто ще трябва да прочета книгата утре. Може ли да ми я дадете назаем?

— Разбира се — съгласи се Иза, преднамерено пренебрегвайки Виктор. — И без това ще е по-добре вие да ме заведете до вкъщи. Сигурна съм, че господин Кейл си има работа.

— Нищо, което да е толкова важно, колкото това да ви придружа, мисис Франки — отвърна Виктор, но знаеше, че плячката му се изплъзва. — Можете да вземете книгата довечера, за да не затруднявате Негова светлост.

— Това изобщо не ме затруднява, братовчеде — поправи го сърдечно Лохлау. — Аз често посещавам дома на мисис Франки.

Виктор преглътна разгорещения си отговор.

Иза стана и едва не преобърна файтона.

— Значи е решено.

Тя притисна чантичката до гърдите си като щит и впери многозначителен поглед във Виктор, очевидно чакайки той да я пусне да слезе.

— Не искам да ви бавя, сър.

Ненадейно Виктор осъзна защо е толкова нетърпелива да се измъкне от него. Не искаше да разбере къде живее.

Освен ако нямаше някаква друга причина. Да не би да мислеше сега, след появата му, да избяга от Единбург? Стомахът му се сви от тази мисъл.

Но не. Тя бе пуснала прекалено дълбоки корени в единбургското общество, за да може просто да побегне, а освен това очевидно бе намислила нещо във връзка с младия Лохлау. Не вярваше, че ще се откаже от замисъла си.

Пък и Иза като че ли смяташе, че отново може да изкара него виновен. Налагаше се да я извади от тази заблуда.

Той неохотно излезе от файтона и й помогна да слезе. Лохлау вече се бе запътил обратно към двуколката си и Виктор се възползва от възможността да размени няколко думи насаме с нея.

— Знай едно, Иза — предупреди я той и я прикова със суров поглед. — Ако се опиташ да избягаш от града, ще те преследвам до края на света. Този път няма да оставя да ти се размине толкова лесно.

В хубавите й кафяви очи проблесна гняв.

— Нито пък аз на теб — отвърна тя за негова изненада. — Не знам какво си намислил, но няма да се спра, докато не разбера.

Тя смяташе, че той е намислил нещо? Самата мисъл за това го изпълни с желание да я хване и да я разтърси.

Или да я обладае отново и отново. Защото сега остро усещаше болезнено познатия й аромат — на маргаритки и мед — и мекотата на плътта й под пръстите си. Дишането й се учестяваше, сякаш и тя изпитваше същото. Ехото от миналото им отекваше около тях.

— Мисис Франки! — провикна се Лохлау. — Идвате ли?

— Да — отговори тя с нехаен тон. — Веднага.

Дръпна се от хватката на Виктор и изрече с тих глас:

— И още едно нещо: прави каквото искаш с лейди Лохлау. Но ако по някакъв начин навредиш на Рупърт, ще отговаряш пред мен.

И се отдалечи, а това особено предупреждение остана да витае след нея.

Рупърт в никакъв случай не беше само „приятел“. Иза се опитваше да го закриля. Очевидно изпитваше дълбоки чувства към него.

Виктор трябваше насила да се спре да не ги проследи. Но нямаше причина да събужда подозренията на барона. Със сигурност можеше да разбере къде живее от някого другиго в града. Беше време да се заеме с това, за което му плащаха — да започне да разследва.

Сега, когато Иза почти бе признала вината си в кражбата, той възнамеряваше да научи всичко възможно за това какво е направила с диамантите. Разполагаше с няколко часа, преди да започне да се облича за театъра, и щеше да ги използва, за да разбере нещо повече за живота на мисис Франки в Единбург. При следващата среща със съпругата си щеше да е по-добре въоръжен.

Глава 4

По време на първата част от пътуването до къщата си в покрайнините на Единбург Иза не спря да трепери неудържимо, при това не заради бясното каране на Рупърт. Наистина, той се разминаваше на косъм с файтони и хора, които бутаха ръчни колички, и летеше с максимална бързина като заек, който бяга от хрътка, но Иза му беше свикнала. За щастие при тези обстоятелства разговорът бе невъзможен. След сблъсъка си с Виктор тя изпитваше нужда да успокои нервите си.

Срещата не мина добре. Виктор настояваше, че тя го е изоставила, не спря да гледа кръвнишки Рупърт и се опита да я накара да му позволи да я закара у дома. Това беше мигът, в който Иза разбра, че трябва да му избяга… и да вземе барона със себе си.

Поради една много добра причина.

— Рупърт?

Сега, когато бяха напуснали града и баронът най-накрая бе подкарал по-бавно по по-тихия селски път, можеше да научи това, което я интересуваше.

— Някога споменавали ли сте на майка си за Амали?

— Всъщност не — отвърна той и цъкна с език на конете. — Тя и бездруго не одобрява познанството ни. Ако знаеше, че имате дете, щеше да вдигне още по-голям шум.

През тялото й премина вълна на облекчение. Поне Виктор не можеше да разбере за Амали от лейди Лохлау.

А после възприе и останалата част от думите му.

— „Още по-голям шум“? Какво имате предвид?

Рупърт се скова.

— Ако ви кажа, няма да съм джентълмен.

Сърцето й прескочи.

— Трябва да знам.

— О, добре. Забрани ми да ви каня на увеселението в замъка. А аз й казах, че искам да дойдете. — По лицето му премина изражение на упорство. — Напомних й, че аз съм господарят на замъка Кинло и мога да каня когото пожелая. Затова се споразумяхме. Тя каза, че довечера трябва да ви взема на пиесата и сама да прецени дали можете да се държите подобаващо в доброто общество. Обеща, че ако можете, няма да създава проблеми за присъствието ви на увеселението.

Иза го изгледа със зяпнала уста. Лейди Лохлау не спираше да я изумява. Тази жена имаше едни правила за сина си и съвсем други — за себе си.

— Няма защо да присъствам на увеселението ви. Не ме канете и зарадвайте майка си.

Рупърт се намръщи и перна с ръка поводите.

— Не мога да понасям тези неща. Ако не беше семейна традиция, щях да откажа изобщо да го давам това увеселение. Но ако не го сторя, всички ще решат, че за това има някаква ужасна причина. Едва се възстановихме от последните чудати слухове за майка ми.

Говореше се, че са хванали лейди Лохлау в леглото на един скандален местен развратник, който по една случайност беше женен. Иза подозираше, че това е самата истина. Разбира се, Рупърт не искаше да го чува. Дори не беше сигурна, че ако чуе, ще го разбере. Невинаги беше сигурна какво разбира той.

— Непременно трябва да дойдете — продължи баронът. — В противен случай ще полудея от цялата тази нелепост.

Иза се разсмя.

— Има ли изобщо такава дума?

— Разбира се, и трябва да я добавите в речника си, защото описва половината от това, което майка ми нарича „доброто общество“. Мразя доброто общество. Единственото, което правят, е да клюкарстват. Никога не знам за кого говорят, а и не ме интересува. Ако трябва да чуя още една дума кой къде с кого се е измъкнал, ще се гръмна.

— Няма. Вие дори не обичате да ходите на лов в имението си.

— Вярно — отпусна се той на мястото на кочияша, а после й отправи кос поглед. — Защо попитахте дали майка ми знае за Амали?

Внезапната смяна на темата я накара да примигне. Рупърт обаче никога не оставяше дадена тема, преди да е изцедил от нея всички факти. За жалост Иза не можеше да му каже истината: че не иска майка му да разкрие пред Виктор съществуването на Амали. Че Виктор може да използва правата си като баща на Амали, за да принуди Иза да извърши нещо лошо.

— И аз обичам моите дела да са си мои — усмихна се накриво тя. — Защо според вас живея толкова далеч от града? Ако майка ви разбере за дъщеря ми, може да наговори неприятни неща за Амали само за да ме ядоса. Не мога да го допусна.

— Разбирам — въздъхна той. — Амали е много мило момиченце. Не искам никой да нарани чувствата й.

Баронът я бе виждал само няколко пъти, но винаги се държеше мило с нея.

— Не се тревожете — успокои я той. — Няма да споменавам нищо за нея на майка си, ако вие не искате.

— Или на братовчед си — подсети го Иза.

Рупърт спря пред къщата и й помогна да слезе.

— Както желаете — съгласи се той, макар че докато завързваше конете за едно дърво, я наблюдаваше с все по-нарастващо любопитство.

Иза избягна погледа му, забърза към къщата и се помоли той да сдържи обещанието си. Когато мислеше за някой нов експеримент, Рупърт не обръщаше внимание на нищо. Също като баща й.

В гърлото й заседна буца. Иза имаше слабост към отвеяни учени.

Преди да стигне до средата на пътеката, вратата се отвори и отвътре излетя Амали.

— Мамо, мога ли да взема новата си шапка утре на училище?

— „Може ли“ да взема новата си шапка — поправи я Иза.

Амали се намръщи и тръгна успоредно с нея.

— Може ли? Много отива на розовата ми рокля!

Рупърт се присъедини към тях.

— Това роклята с паяците ли е?

— Не са паяци, милорд! — възрази Амали. — Това са малки хералдически лилии!

— На мен ужасно много ми заприличаха на паяци, когато ги видях миналата седмица. Не казвам, че това е лошо. По една случайност обичам паяците.

Амали подпря ръце на хълбоците си и драматично завъртя очи.

— Казвате го само за да ме дразните, защото знаете, че мразя паяците.

— Тогава защо носите рокли с нещо, което прилича на тях? — попита Рупърт много сериозно.

— Те не приличат на… — и Амали въздъхна раздразнено и млъкна. — Не знам защо изобщо обсъждаме тази тема.

Тя огледа ексцентричното облекло на събеседника си и вдигна вежди.

— Очевидно разбирам от мода повече от вас, милорд.

— Амали! — сгълча я Иза. — Не бъди нахална с Негова светлост.

— Права е — ухили се Рупърт. — Модата не ми е в компетенциите. Предпочитам атомите пред шаловете.

Амали го изгледа подозрително.

— Колко души на име Адам познавате? Все говорите за Адамите, но през целия си живот аз съм срещала само един.

— Скъпо мое момиче — подхвана Рупърт с искрено стъписан вид, — изобщо ли не сте отваряли екземпляра на майка си от книгата на Далтон?

— Отворих го — отвърна пренебрежително Амали. — И веднага го затворих. Ама наистина, сър, как можете да четете подобни глупости? От тях ме заболява главата.

— Но от тази ваша нова чудовищна шапка не ви боли? — възрази той.

Беше ред на Амали да се стъписа.

— Чудовищна! Но големите шапки са последният писък на модата!

Рупърт избухна в смях, момичето примигна, а после го изгледа лукаво.

— О, разбирам какво сте намислили. Пак ми се подигравате. Е, няма да ви се получи. Харесвам чудовищната си шапка — и се обърна към Иза: — Може ли да я взема, мамо?

— Разбира се, скъпа. Ако успееш да я сложиш в багажа, без да я смачкаш — отговори майка й, спомни си за иглите и отвори чантичката си. — Нося ти още украшения за нея.

Никога досега не бе правила аксесоари за Амали — мислеше, че детето може още да е прекалено малко, за да се грижи за тях. Но дъщеря й растеше и заслужаваше нещо по-специално по случай заминаването си за пансиона.

— Как ти се струват тези игли? — попита Иза и й ги протегна.

Очите на Амали се разшириха. Тя взе иглите с благоговение.

— О, мамо! — промълви и вдигна глава. — Ти сама ли ги направи?

Иза кимна.

— Рупърт не е единственият, който е забелязал слабостта ти към лилиите.

— Виждате ли? — обърна се наперено Амали към Рупърт. — Мама знае, че не са паяци.

Тя прокара пръсти по украсените с рубини и диаманти емблеми. На лицето й бе изписано изражение на страхопочитание.

— Среброто е истинско, но камъните — не. Ако покажеш, че можеш да се грижиш добре за тези две игли, ще ти дам за важни случаи още две, от злато с истински скъпоценни камъни.

— Мамо! — изписка момичето и я прегърна силно. — Великолепно!

„Великолепно“ беше новата любима дума на Амали.

— Но и тези са идеални — продължи тя. — Обожавам ги. Веднага ще видя как ми стоят с новата ми шапка! — и тя заподскача обратно към къщата. — Лаура и Даниел ще позеленеят от завист, когато видят великолепните игли на шапката ми!

Тя изчезна вътре в къщата, а Рупърт поклати глава.

— Това момиче може ли да върви?

— Боя се, че не. Въртящите се дервиши не могат да се мерят с дъщеря ми.

Иза все още не разбираше как тя и Виктор са създали такова живо, общително дете. Или толкова красиво. Амали бе наследила русите къдрици на Якоба и ръста на Виктор, но очите й бяха неземно зелени.

Освен това нямаше представа откъде е дошъл усетът на Амали към модата. Иза открай време я биваше с бижутата, но й трябваха десет години да се научи как да се облича добре — да избира подходящите рокли, да намира подходящите цветове, да съчетава украшенията и облеклото по интересен начин. Амали сякаш се бе родила научена какво да носи. Може би сред предците на Виктор имаше някоя модистка.

Иза въздъхна тежко. Какво да прави с него и Амали? Разбира се, нямаше намерение да им позволи да се срещнат, преди да е сигурна защо е дошъл. А после? Амали вярваше, че баща й е бил войник и е починал. Щеше да остане съкрушена, ако разбереше, че е жив и е негодник.

Двамата с Рупърт влязоха в къщата и Бетси, прислужницата, която се занимаваше с всичко в дома й и понякога играеше ролята на бавачка на Амали, попита дали имат нужда от нещо.

— Негова светлост дойде само за да вземе една книга — обясни Иза.

— Когато попита за нея предишния път, я потърсих — каза Бетси, — но не можах да я намеря.

— Знам къде е — отговори Иза. — Успя ли да свършиш с роклята ми?

— Очаква ви на леглото, госпожо — отвърна ведро Бетси и хвърли разбиращ поглед към Рупърт. — Само ще отида да приготвя всичко, за да можете да я пробвате.

— Благодаря — потисна въздишката си Иза.

Бетси си мечтаеше Иза да стане баронеса. Всъщност и мистър Гордън си мечтаеше за същото. Никой от двамата не можеше да види, че Рупърт гледа на нея повече като на учителка, отколкото като на любима. Обичаше да си говори с нея за наука, защото тя не му се караше като майка му и не го наричаше дилетант като местните учени, които смятаха, че е прекалено млад, за да знае нещо. Не беше сигурна дали Рупърт изобщо осъзнава, че тя е жена. Виктор нямаше от какво да ревнува, ако наистина ревнуваше.

За миг я обзе страх. Ако решеше, Виктор можеше с лекота да унищожи горкия Рупърт — младият мъж беше много неуверен. Всъщност Виктор можеше с лекота да унищожи и нея. Ако подметнеше нещо на мистър Гордън и приятелите й, ако ги накараше да се усъмнят в нея и в миналото й, кой можеше да каже какво ще се случи?

Нейният делови съдружник вярваше, че съпругът й е покойник. Изпълнена с трескаво желание да избяга от Париж и от близките си, Иза си помисли, че мистър Гордън може да прояви по-голямо съчувствие, ако се представи като войнишка вдовица. Макар че с годините тази лъжа натежаваше все повече на съвестта й, сега вече обяснението щеше да е прекалено неловко. Това можеше да повдигне въпроси за миналото й, които тя не можеше да си позволи.

Мистър Гордън бе проявил към нея такава доброта! Иза щеше да умре, ако той я заподозре в кражба. Проклет да е Виктор! Защо не си остана надалеч?

— Мисля, че оставих книгата в салона — обърна се тя към Рупърт. Нямаше търпение да го изпрати, за да измисли какво да прави с Виктор.

Иза тръгна към помещението и младият мъж я последва.

— Защо не искате мистър Кейл да разбере за Амали?

— Защото не го засяга — отвърна тя. Надяваше се, че този отговор ще го задоволи.

— Братовчед ми не ви ли допадна? — настоя Рупърт. — На мен ми се стори симпатичен.

— Да, като за лешояд, кръ… — започна Иза, видя, че Рупърт я гледа изненадано, и се насили да се усмихне. — Съжалявам. Просто се безпокоя, че може да е дошъл с намерението да се възползва от вас и майка ви, сега, след смъртта на баща ви.

Рупърт ококори очи.

— Не бях помислил за това.

— Понякога, когато семейството е уязвимо, бедните роднини връхлитат, за да видят какво могат да отмъкнат.

Рупърт се намръщи.

— Не мисля, че е беден. Файтонът му е много скъп. И може и да не разбирам от мода, но виждам, че дрехите му са от високо качество.

Как би могла да обясни тактиката на измамниците на човек, който познаваше света толкова малко като Рупърт? И Герхарт се обличаше добре в Париж. А през цялото време замисляше следваща кражба. Ако не беше избягала точно в този момент…

Мили Боже, затова ли Виктор мислеше, че го е изоставила? Нима бе отишъл в Париж, след като тя замина? Якоба и Герхарт спокойно можеше да са му казали нещо подло и злонамерено — че тя вече не го иска… Това би било напълно в техен стил.

Иза вдигна брадичка. Е, добре, тя го чака в Париж толкова, колкото можа. С растящото в утробата й дете трябваше да действа и щеше просто да му го изтъкне. Ако наистина е отишъл в Париж, за да я потърси. Не вярваше на нито една негова дума. Не и след като знаеше, че е участвал в кражбата.

— Сигурен ли сте, че наистина ви е братовчед? — осмели се да подметне тя.

— Майка ми твърди, че е, така че сигурно е вярно — отвърна Рупърт и наклони глава на една страна. — А освен това знам, че съм виждал името му някъде. Може би в родословното дърво. Или в „Дебрет“. Никога не забравям имена, а „Виктор“ е необичайно име за англичанин.

— Не ми обръщайте внимание — въздъхна Иза. — Навярно греша за него.

Тя намери книгата, която искаше баронът, и му я подаде.

— Надявам се да е така. Майка ми ще е много недоволна, ако някой се възползва от нея.

— И аз мисля така — съгласи се Иза, макар да подозираше, че лейди Лохлау може чудесно да се брани от зестрогонци, мошеници и интриганти от всякакъв вид.

За един дълъг миг Рупърт остана загледан в книгата.

— Искам тя да ви хареса — каза неочаквано той.

Това пък откъде дойде?

— Няма значение — увери го Иза. — Можем да сме приятели, все едно дали майка ви ме харесва или не.

— Приятели — измърмори Рупърт и на бузите му избиха алени петна. — Разбира се.

Продължаваше да гледа книгата, затова Иза попита:

— Нали тази искахте?

Той вдигна глава. Очите му бяха странно замъглени.

— Да. Сигурна ли сте, че няма да ви трябва?

Тя се засмя.

— Честно казано, не разбирам и дума от нея. Английският ми е достатъчно добър за романи, но научната литература е извън възможностите ми.

— Тогава защо сте я купили?

— Защото си помислих, че може да ми покаже някакъв начин да променям цвета на имитационните бижута с помощта на химическите вещества. Но Далтон не споменава нищо затова. Книгата няма никакво практическо приложение. Тя е чиста теория.

Рупърт я погледна подозрително.

— Ами все пак е озаглавена „Нова система на химическата философия“. Философията обикновено е теоретична.

Иза се усмихна. Баронът можеше да бъде толкова буквален.

— Знам. Беше глупава покупка — каза тя и тръгна към коридора.

— Вие никога не сте глупава — измърмори Рупърт, докато вървеше след нея.

О, беше! Много пъти бе постъпвала глупаво. Най-вече, когато отдаде сърцето си на човек, който го стъпка.

Но повече нямаше да повтори тази грешка. Довечера щеше да принуди Виктор да признае защо е дошъл тук, по един или друг начин.

Глава 5

Когато пристигна в Кралския театър, Виктор вече бе готов да започне да си гризе ноктите. Беше започнал разследването си на „мисис Франки“ с магазина й на Принсес Стрийт с надеждата да говори със седемдесетгодишния й съдружник. Но очевидно магазинът не работеше в събота, което беше интересно. Обикновено магазините почиваха в неделя, а не в събота и неделя. Не и ако не печелеха много добре.

Ако се съдеше по думите на търговците от съседните магазини, случаят беше точно такъв. И очевидно колегите на мисис Франки я намираха за много интересна тема за клюки. Някои възхваляваха таланта й на бижутер. Други коментираха одобрително готовността й да подпомага благотворителни каузи. Неколцина правеха догадки за миналото й — дали е незаконородена внучка на Ангъс Гордън, защо се е установила в Единбург, в кои битки се е сражавал съпругът й.

Никой от тях не знаеше къде живее. И дали ходи на църква. Или нещо за семейството й, с изключение на това, че е войнишка вдовица. Ако се съдеше по думите на хората от Принсес Стрийт, животът на Софи Франки започваше с пристигането й в магазина сутрин и свършваше с тръгването й вечер.

За едно нещо обаче всички бяха единодушни: че барон Лохлау ще се ожени за нея до края на годината. Той посещаваше редовно магазина, не спираше да говори за мисис Франки с най-хубави думи и често го виждаха да я следва като кутре. Тя щеше да е глупачка, ако отхвърли предложението му.

А мисис Франки не беше глупачка.

Миналото отново надигна глава, за да го измъчва.

„Нали не очаквате да повярваме, че жена ви, този надарен шлифовчик на диаманти, не е имала нищо общо с кражбата на тези диаманти? Съпругата ви не е глупачка. Оставила ви е вие да плащате за всичко.“

Виктор стисна зъби и влезе в театъра — безлична сграда, чиято единствена украса бе статуята на Шекспир навън. Самата мисъл, че Иза се опитва да се омъжи за богат барон, го изпълни с желание да грабне един чук и да го стовари върху една от мраморните колони в изненадващо великолепната вътрешност на театъра. Не беше редно Иза да получи награда за стореното.

И той щеше да се погрижи, дори ако това означаваше да разкрие собственото си минало.

Макар че Кралският театър беше добре обзаведен, покрай стените имаше едва трийсетина частни ложи — навярно половината от броя на ложите в някой лондонски театър. Трябваше да размени само няколко думи с един разпоредител, за да го заведат до ложата на семейство Лохлау.

Лейди Лохлау стана и го поздрави с целувка по двете бузи, като се погрижи да му предостави отличен изглед към много дълбокото си деколте. Тежкият й парфюм обви главата му като пара, надигаща се от банята на някой харем. Виктор обаче имаше очи само за Иза.

Тя стоеше в другия край на ложата под един стенен свещник и разглеждаше програма заедно с барона. Мръщеше се, когато момчето се опитваше да й обясни една или друга английска дума.

Лохлау изглеждаше съвсем малко по-добре облечен, отколкото преди. На ръкава му нямаше дупки, но шалът му беше омачкан, косата — разрошена, а ръбовете на панталона му вече бяха започнали да изчезват.

Иза обаче беше богиня, слязла на земята. Косата й бе украсена с щраусови пера и блестяща диадема, навярно изработена от имитационни диаманти, което обаче не намаляваше красотата й. Ако това бе пример за работата й, нищо чудно, че двамата със съдружника й жънеха такива успехи.

Роклята й бе далеч по-проста от многобройните волани на баронесата — бяла тафта, украсена със зелени ширити, къси бухнали ръкави и благоприлично деколте… но малкото, което то разкриваше, и начинът, по който роклята се стесняваше на талията, му напомни за последния път, когато й съблече роклята. Бавно, с благоговението на колеблив младоженец.

Сега искаше да свали тафтата от нея със зъби. Да покрие меката й бяла плът с тялото си и да изследва всеки сантиметър с езика, ръцете и члена си. Искаше да зарови устата си в съблазнително заслонената долчинка между гърдите й, да прокара език надолу по стегнатия й корем, към тъмнокафявите къдрици, които покриваха сладостта й отдолу… и да нахлуе в нея, докато я накара да моли за още.

Той потисна възбудата си.

Нищо чудно, че очите на Лохлау засияваха всеки път щом я погледнеше. Нищо чудно, че лейди Лохлау я смяташе за заплаха.

Точно тогава баронът вдигна глава и погледна към него.

— А, братовчеде, ето ви и вас!

Той тръгна към Виктор, но Иза остана на мястото си. Очите й се разшириха, а устните й изтъняха в стегната линия, която му се прииска да целуне и да не спре, докато не се смекчи.

Господи, какво му ставаше? Тя го предаде, остави го да се изправи сам пред властите, да измисля извинения за нейното престъпление. Изостави го, без дори да погледне назад.

А се оказа, че всичко това изчезна, когато я видя в тази рокля.

— Добър вечер — каза той, когато Лохлау се приближи, и кимна към Иза. — Радвам се да ви видя пак, мисис Франки.

Тя кимна и се изчерви.

— Радвам се, че дойдохте — рече Лохлау. — Операта ще започне всеки момент и щеше да е неприятно, ако изпуснете началото.

— Опера ли? — едва не изстена Виктор. — Мислех, че ще гледаме пиеса, наречена „Желязната ракла“.

— В програмата я наричат „музикална пиеса“ — обади се Иза. — Но в някои от рецензиите я определят като „оперетна“.

Погледът й срещна неговия, смекчен от спомена, и той се пренесе назад във времето, в Амстердам. Веднъж Герхарт и Якоба ги замъкнаха на опера. Двамата с Иза можеха да си позволят само най-лошите места и прекараха почти цялата вечер, като си шепнеха разни неща, защото пеенето не хареса на нито един от двамата. Мнението му за операта си остана непроменено оттогава, макар че ходи на няколко представления заедно с лондонските си роднини.

Иззвъня звънец, лейди Лохлау хвана Виктор за ръката и го поведе към два стола, разположени зад други два. Лохлау настани Иза на стола непосредствено пред баронесата и седна пред Виктор.

Оркестърът започна да настройва инструментите си. Лейди Лохлау се наведе към Виктор и прошепна:

— Сега разбирате ли какво имах предвид под „вулгарна“? Тази диадема е върхът на лошия вкус. Предполагам, че диамантите не са истински.

Гърбът на Иза се скова. Очевидно бе чула всяка дума.

— Изобщо не разбрах — прошепна Виктор. — И доколкото си спомням, много жени в Лондон ходят с диадеми на театър.

Лейди Лохлау се намуси и се облегна назад. Измина един миг, през който музиката започна. Тогава баронесата отново се наведе към него:

— Очевидно не знае нищо за операта. Дори произнася думата „ария“ като „ериъ“.

Тъкмо когато Виктор щеше да отбележи, че английският не е майчиният език на мисис Франки, Лохлау се извърна към тях и изсъска:

— Тихо, майко! Искам да чуя музиката.

Това беше краят.

И слава богу, защото Виктор наистина нямаше да понесе за дълго подигравателните коментари на баронесата. Но разбираше реакцията й. Иза я засенчваше така, както розата засенчва плевела, въпреки пищната рокля и скъпите бижута на по-богатата жена. Това със сигурност й беше крайно неприятно.

Първото действие на операта не се оказа чак толкова лошо. Първо, сюжетът ставаше и дори имаше интересни политически нотки. И второ, от мястото си Виктор можеше добре да вижда профила на Иза. Можеше да се наслаждава на великолепната й коса, изящното й ухо, поруменялата й буза.

Знаеше, че е глупаво, но си позволи да се унесе в спомени за това колко пъти я бе целувал точно там, където красивият й врат и рамото се срещаха, и бе прокарвал език по трапчинката в основата на врата й. В края на първо действие всяка частица от него жадуваше да я докосне.

Проклет глупак такъв! Нали не беше дошъл да се одобрява с жена си, да го вземат дяволите! Беше дошъл, за да получи отмъщението си.

Не, не отмъщение. Правосъдие. Това беше всичко. И имаше право да го очаква.

Антрактът започна и всички станаха.

— Как ви се стори първото действие, мисис Франки? — попита лейди Лохлау и хвърли заговорнически поглед към Виктор. — Арията на контраалта беше прекрасна, не смятате ли?

В погледа на Иза блесна дяволито пламъче.

— Всъщност не обърнах внимание на арията й. Бях прекалено заета да се възхищавам на прекрасната огърлица, която купи от магазина ми. Блестеше толкова красиво на светлините на сцената.

Самодоволната усмивка на лейди Лохлау се стопи.

— Скъпоценните камъни истински ли са? Или изкуствени?

— Искате да кажете, че не знаете? — попита сладко Иза. — Колко странно. Мислех си, че е очевидно за жена с набито око като вас.

Смехът, който се надигна неканен в гърдите му, го изненада и Виктор едва не си прехапа езика в усилие да го сдържи.

Точно тогава се приближи прислужник с поднос с шампанско, което беше хубаво, защото лейди Лохлау май беше побесняла. Странно ободрен от това, Виктор взе една чаша. Но когато баронът подаде шампанското на Иза и тя му се усмихна чаровно, настроението на Виктор изведнъж се развали.

— И така, мисис Франки — попита той с рязък глас, — какво ви накара да напуснете континента и да дойдете в Шотландия?

Тя отпи от шампанското си.

— Смъртта на съпруга ми. Исках да избягам от лошите спомени.

— За смъртта му ли? — попита Виктор. — Или за брака ви?

— И двете — отвърна тя многозначително.

Виктор стисна зъби. Значи и това е било илюзия. През цялото време докато той е бил запленен, Иза е ненавиждала брака им. Проклета да е, задето го е крила толкова добре!

Лохлау започна да се мръщи и дори Нейна светлост изглеждаше нащрек, но Виктор не им обърна внимание.

— Какво му имаше на брака ви? Съпругът ви жесток ли беше? Отнасяше се лошо с вас ли?

— Нито едното, нито другото — отвърна остро Иза. — Нямаше нужда. Просто се държеше с мен като с домашно животинче. Така и не ми каза нищо за себе си или за семейството си, не ми позволи да надзърна в душата му. След като си отиде, осъзнах, че никога не съм го познавала.

Това не беше отговорът, който очакваше, макар че поне за това тя казваше истината. По онова време Виктор се страхуваше, че ако узнае мръсните тайни от детството му, Иза ще избяга.

Накрая тя и бездруго избяга.

— Може би не сте били женени достатъчно дълго, за да прецените що за човек е.

— Може би. Но това е още една причина, поради която останах стъписана, когато узнах как ме е излъгал. Как се е преструвал на един човек, а в действителност е бил съвсем друг.

За какво, по дяволите, говореше?

— Вие го изкарвате същински злодей — изръмжа Виктор.

— Стига, братовчеде — намеси се Лохлау. — Този разговор започна да става много груб.

Той хвърли несигурен поглед към Иза.

— Не сте ли съгласна?

— Братовчед ви го разбира отлично — отвърна тя. — Но аз с удоволствие ще му кажа всичко, което иска да узнае.

Иза остави чашата си и погледна към Виктор.

— Все пак, мистър Кейл, няма нужда да отегчаваме Рупърт и майка му с подобни глупости. Може би ще ви е приятно да се поразходим из театъра? Чух, че във фоайето имало много красиви статуи.

— И аз ще дойда — обади се намръщен Лохлау.

Лейди Лохлау сложи ръка на рамото на сина си.

— Няма.

Баронът я погледна намръщено и тя добави:

— Милото ми момче, не можеш да ме оставиш сама тук. Какво ще си помислят хората?

— Аз съм добре, Рупърт — успокои го Иза и прие ръката, която й предложи Виктор. — Двамата с братовчед ти ще се поразходим и веднага се връщаме. И бездруго имам нужда да се поразтъпча.

Беше успял да я провокира, слава богу! Преди началото на операта бе видял празна ложа, на няколко ложи от тях, идеална за личен разговор, затова този път щеше да се погрижи Иза да му даде убедителни отговори.

Веднага щом излязоха в коридора, тя каза:

— Като говорим за лъжи, ти всъщност не си братовчед на Нейна светлост, нали?

Виктор нямаше намерение да й разкрива с каква цел са го наели, тъй като това можеше да я уплаши и да я накара да избяга.

— Сама каза, че никога не съм ти разказвал за семейството си — отвърна уклончиво той. — Права си. Наистина не ти казах.

— Значи наистина очакваш да повярвам, че си братовчед на шотландски барон. — Гласът й стана язвителен. — А не да повярвам, че се опитваш да се промъкнеш в живота й с някаква нечестна цел.

Вече бяха стигнали до другата ложа, така че Виктор я дръпна вътре, а после и зад една колона, където никой нямаше да ги види от театъра. Притисна я към нея, подпря ръце от двете страни на раменете й и я изгледа заплашително.

— Моята непочтена цел е да сваля маската на съпругата си — изръмжа той. — За което не можеш да ме обвиняваш, предвид факта, че я намирам да се закача с богат барон.

— Да се закачам! — възкликна Иза и почти се разсмя. — Ти да не си луд? Всеки път ти повтарям: с Рупърт сме само приятели.

— Тогава или си сляпа, или си глупачка — процеди през зъби Виктор и наведе глава. — Той те гледа, когато си мисии, че никой не вижда. Гледате така, както един мъж гледа красива жена. Ти може и да го смяташ само за приятел, но те уверявам, че при него не е така. Аз съм мъж и по дяволите, мога да разбера кога друг мъж желае жена ми!

Стъписаното й изражение му подсказа, че тя наистина не е осъзнала колко дълбоки са чувствата на Рупърт към нея.

А после Иза изпъна рамене.

— Дори да си прав… Дори и той наистина да се интересува от мен… защо ти пука? Ти не ме искаш, така че…

— Не те искам ли? — изрече невярващо Виктор, преди да успее да се спре. Погледът му се прикова върху устните й, сърцето се заблъска в гърдите му. — Сега вече наистина си глупачка.

А после, тласкан от необузданата нужда, която бушуваше в кръвта му още откакто я видя този следобед, той завладя устата й със своята.

* * *

Когато устните му докоснаха нейните, Иза замръзна. Трябваше да се съпротивлява. Трябваше да го отблъсне. Но всички тези години, през които бе копняла за този миг, я накараха да остане неподвижна. Устните му бяха точно такива, каквито си ги спомняше, нежни и жадни, и караха кръвта й да кипи. Ръцете му сграбчиха главата й и тя ги покри със своите ръце, твърдо решена да го отблъсне.

Вместо това се надигна, за да посрещне целувката си, разтвори устните си, остави го да плъзне език в устата й, за да я дразни и измъчва. Нямаше по-изтънчена лудост. И Иза не искаше тя да свършва.

Ненадейно двамата отново бяха млади и си открадваха целувки при всяка възможност, прекалено жадни, за да изчакат до по-късно, когато щяха да останат насаме. Той изпиваше устата й бавно, знаещо, и това надигаше буря в кръвта й, а тя го оставяше да го прави така, както някога правеше.

След един дълъг миг на знойни копринени целувки Виктор прошепна срещу устните й почти благоговейно: „Иза, моя Иза“. А после, сякаш си бе припомнил какво ги разделя, продължи с по-рязък глас:

— Моята малка изкусителка.

И този път, когато устата му превзе нейната, нямаше нежност. Само суровост, пламенност и първичност. Този път Виктор вземаше това, което искаше, й отново и отново, повече диво, отколкото нежно.

Което я заплени още повече. Съпругът, когото някога обожаваше, най-после бе в обятията й. Беше я открил и я целуваше така, сякаш десет години не бяха нищо повече от малко камъче в океана. И това караше цялото й същество да ликува като някоя побъркана глупачка.

Тя прокара ръце през прекрасната му коса, притисна го силно, не искаше да го пусне. Виктор простена, плъзна пръсти по шията й, докосна раменете й, а после продължи още по-надолу. Дланите му обхванаха гърдите й.

В мозъка й избухна дива треска. Иза се притисна към Виктор и той нямаше нужда от допълнително окуражаване, за да започне да я милва най-безсрамно. Тя усети пръстите му дори през тройната преграда на роклята, корсета и ризата си. Усети как зърната й се втвърдяват под допира му. Беше минало толкова време, толкова много време, и той беше тук, и тя го желаеше толкова отчаяно, че усещаше този порив като физически вкус в устата си.

Навярно и Виктор изпитваше същото, защото изстена, люшна се към нея и допирът на твърдия му член й напомни за последния път, когато се любиха, последния път, когато го усети в себе си, последния път…

— О, Mausi — промълви той. — Моя сладка Mausi.

Обръщението отекна в мозъка й, ехо отпреди години, което вече не отговаряше на истината.

Тя го отблъсна.

— Стига! — изсъска. — Вече не съм твоята Mausi. Ако си искал да запазиш своята Mausi, не трябваше да ме изоставяш.

Замаяното му изражение отстъпи място на яростен гняв.

— Ти беше тази, която каза, че бракът ни е бил грешка. Ти беше тази, която каза, че иска повече, отколкото мога да й предложа, която каза, че заминава, за да си намери по-добра работа.

Погледът му просветна срещу нея.

— Когато всъщност избяга, за да похарчи парите от онези откраднати диаманти.

Иза го погледна със зяпнала уста.

— За какво говориш?

В очите му се разрази чиста ярост.

— Знаеш дяволски добре за какво говоря.

Дишането й изведнъж стана тежко, задавено.

— Не знам. Наистина не знам.

Един мускул заигра в брадичката му.

— Значи отричаш кражбата? Отричаш, че си направила комплект имитационни бижута, та ти и проклетото ти семейство да можете да откраднете кралските диаманти?

Защо продължаваше да говори така, сякаш кражбата бе дело единствено на нея и семейството й?

— Отричам, че някога съм казвала, че бракът ни е грешка — изсъска тя с тих глас. — Не знам откъде ти е хрумнала подобна глупост, но никога не съм изричала подобно нещо. Аз бях влюбена в теб! Защо би ми хрумнало да…

През вратата се разнесе гласът на лейди Лохлау, която говореше в коридора.

— Сигурна съм, че са някъде наблизо, Рупърт — казваше тя. — Не се вълнувай толкова.

— Но второто действие ще започне всеки момент! — възрази раздразнително Рупърт. — Трябва да ги намерим.

— Е, добре, щом искаш, отиди да ги търсиш. Аз се връщам в ложата.

— Ще се видим там.

Иза се паникьоса. Не искаше Рупърт да започне да прави догадки за отношенията й с Виктор, когото уж не познаваше.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се обърна към вратата.

Виктор я хвана за ръката и наведе глава, за да прошепне в ухото й:

— Кажи ми къде живееш, и по-късно тази нощ ще дойда при теб. Трябва да поговорим.

— Това, което искаш, не е да говорим и ти го знаеш.

Искаше да отвлече вниманието й с целувки и милувки, да се промъкне обратно в живота й, за да я накара да направи още имитации.

„Ти беше тази, която каза, че бракът ни е бил грешка. Ти беше тази, която каза, че иска повече, отколкото мога да й предложа, която каза, че заминава, за да си намери по-добра работа.“

Иза преглътна с усилие. Виктор бе изрекъл думите с такава убеденост! Тя обаче никога не бе му казвала подобно нещо! Паметта го лъжеше.

О, защо изобщо го слушаше? Нали знаеше що за човек е! Трябваше да му устои. Ако дойдеше в къщата, той щеше да разбере за Амали и да използва и нея срещу Иза.

— Кажи ми, да те вземат дяволите! — изсъска Виктор. — Не можеш все да бягаш от мен.

Сега Рупърт я викаше и с всяка секунда забавяне на отговора й, любопитството му щеше да нараства.

Иза вдигна поглед към Виктор.

— Ти ми кажи къде си отседнал, и аз ще дойда при теб.

Той замръзна. После изруга и отклони погледа си.

В душата й пламна неудържим гняв. Виктор криеше целта на пребиваването си в Единбург, каквато и да беше тази цел.

— Така си и мислех.

Тя издърпа ръката си и тръгна към вратата.

— Не сме приключили, Иза! — изръмжа Виктор.

— Засега приключихме — сряза го тя и се провикна: — Тук съм, Рупърт!

Вратата се отвори и Рупърт подаде глава вътре. Очевидното подозрение, изписано на лицето му, накара стомаха й да се разбунтува. Възможно ли бе Виктор да е прав? Можеше ли баронът да не е толкова безразличен към прелестите й, колкото си мислеше?

— Какво правите тук сами? — попита той.

— Оттук театърът се вижда най-добре. — По-добре да излъже, отколкото да рискува да го нарани. — Ложата беше празна, затова решихме да погледнем.

Той като че ли прие оправданието й.

— Е, добре, елате. Второ действие ще започне всеки момент. — Погледът му се стрелна зад нея, към вътрешността на ложата. — Вие също, братовчеде.

Иза усещаше присъствието на Виктор като горещ факел зад гърба си и за частица от секундата се уплаши, че той ще каже нещо, което да разруши всичко.

А после чу как Виктор въздъхна зад нея.

— Веднага идвам. Искам още малко да се насладя на гледката — отговори той с онзи дрезгав глас, който караше стомаха й да се преобръща.

Това беше проблемът. Виктор все още можеше да разтопи вътрешностите й само с една дума. А това го правеше опасен. Защото допуснеше ли го в живота си, разбереше ли той за дъщеря им, нямаше да има връщане назад.

Рупърт побърза да я изведе от ложата.

— Добре ли сте? — попита той веднага щом излязоха в коридора. — Доста сте зачервена.

Тя изпита желание да притисне ръце към горещите й бузи. Осени я идея.

— Всъщност не се чувствам добре. Ще имате ли нещо против да пропуснем представлението и да ме закарате у дома?

— С удоволствие — отвърна Рупърт за нейна изненада.

Иза го изгледа скептично.

— Сигурен ли сте?

Рупърт бе роб на правилата, а едно от тези правила беше, че хората не излизат от театъра преди края на представлението.

— Разбира се, че съм сигурен! — отвърна обидено той. — Какъв джентълмен ще съм, ако ви заставя да останете тук и да страдате?

— Тогава благодаря, много сте мил — каза Иза и потисна лекото чувство на вина, задето го мами.

Утре двете с Амали щяха да се качат на пощенската карета за Карлайл и дъщеря й щеше да е на сигурно място. Тогава и само тогава можеше да се съсредоточи върху задачата да разбере защо Виктор е толкова решен да се натрапи в живота й.

Глава 6

Виктор прекара следващия ден със семейство Лохлау, защото нямаше как да открие Иза. Лукавата му съпруга се бе измъкнала от театъра, докато той се мъчеше да си възвърне спокойствието, така че не успя да я проследи до дома й. На нея може и да не й беше приятно да я нарича Mausi, но определено притежаваше талант да се измъква от хватката му. Като истинска мишка.

Виктор обаче щеше да я намери. Днес щеше да чака в магазина, докато пристигне, и тогава щеше да я застави да му даде обяснение.

„Отричам, че някога съм казвала, че бракът ни е грешка. Не знам откъде ти е хрумнала подобна глупост, но никога не съм изричала подобно нещо.“

Тези думи прогаряха дупка в мозъка му дори по време на църковните служби, на които придружаваше семейство Лохлау. Гласът й несъмнено беше смаян. И също така несъмнено тя избягна въпроса за кражбата, за да се съсредоточи върху неговите думи за брака им.

„Аз бях влюбена в теб.“

Гърлото му се сви и той прокле мигновената си реакция. Знаеше, че не бива да й вярва. Искала е достъп до диамантите и е видяла колко много той иска нея. В живота си, в леглото си.

Все още я желаеше. Какво му имаше? Вече не беше онзи похотлив млад глупак от едно време. Как бе възможно все още да й позволява да му го причинява?

Несъмнено тя бе изрекла тези думи, за да отвлече вниманието му, да го накара да спре да я притиска за кражбата.

Макар че имаше нещо странно: Иза така и не отрече, че е изработила имитационния комплект. И дори не се престори на възмутена от обвинението му. Това не беше поведение на престъпница, която се опитва да избяга от отговорност.

Да, но и не призна, че го е сторила. Заобиколи въпроса, но фактът, че изобщо знаеше за това, означаваше, че по някакъв начин е участвала.

Нали това значеше?

Проклятие! Несъответствията в поведението й, в характера й не спираха да го тормозят. Трябваше да стигне до дъното на всичко това!

Неделята продължи монотонно с обяд със семейство Лохлау. Баронесата очевидно виждаше сина си като дете, което трябва да ръководи, и в нейно присъствие той наистина се превръщаше в такова — мусеше се на масата, отговаряше с мънкане на заядливите й въпроси и си играеше с храната в чинията си.

Докато Нейна светлост не предложи двамата с Виктор да се поразходят в града. Когато излязоха от къщата, цялото поведение на Лохлау се промени. Той стана дружелюбен, общителен, бъбрив. Дори не изглеждаше разстроен, задето завари Виктор и Иза насаме предишната вечер. Може би Иза имаше право. Може би той наистина гледаше на нея само като на приятелка.

Двамата се отправиха към замъка Единбург, който Лохлау настоя, че непременно трябва да му покаже.

— От Батареята се вижда целият град — обясняваше възторжено младият барон. — А освен това трябва да видите и регалиите, в момента са изложени. Самата корона…

Виктор не можеше да обърне почти никакво внимание на дрънкането му. Мислеше единствено за Иза — къде е, как да я намери.

Изчака, докато обиколиха всички отворени за посетители части от огромния замък. Вече вървяха по Хай Стрийт към двореца Холируд, когато повдигна въпроса.

— Къде е днес мисис Франки? — попита той, като се постара гласът му да прозвучи небрежно.

Лохлау веднага се смути.

— Не знам. Никога не се виждаме в неделя. Майка ми настоява да прекарвам неделята с нея.

— Аха.

За миг двамата продължиха да вървят мълчаливо. А после Лохлау го изненада с неочакван въпрос.

— Какво мислите за мисис Франки?

— Много е хубава — изрече Виктор през стиснати зъби.

„Тя е моя жена, по дяволите! Дръж си проклетите ръце по-далеч от нея!“ Но все още не можеше да предяви публично претенциите си към Иза. Не и преди да е разбрал какво е намислила. Последното, което му трябваше, беше тя да се опита да набеди него за кражбата.

Предпазливостта беше най-добрият курс на действие, но Виктор изпитваше дълбока вътрешна нужда да обяви Иза за своя съпруга. Особено след целувката от предишната вечер, когато тя се разтопи в прегръдките му, напомняйки му как стояха нещата помежду им някога.

Или каква беше тя някога — щедра с нежните си целувки и с готовността си да го приеме такъв, какъвто е. Макар че, в името на истината, тогава тя не знаеше какъв е той. След войната го измъчваше такава жажда да успокои обърканата си душа, че се вкопчи в нея като в спасителен оазис. Вместо това Иза се оказа неговото Ватерло. И оттогава насам Виктор не беше същият.

Лохлау го гледаше.

— Мисис Франки наистина е хубава. — Но го каза така, сякаш красотата й бе проклятие.

Много любопитно. Защо да не открие какво наистина изпитва баронът към Иза сега, когато момчето бе готово да говори?

— Майка ви се тревожи, че възнамерявате да се ожените за нея.

— И какво, ако искам? — попита Лохлау с ненадейна войнственост. — Майка ми няма право да се меси. Аз съм баронът. Мога да правя каквото пожелая.

— Значи това желаете? — попита Виктор и стомахът му се сви. — Да се ожените за мисис Франки?

— Тя е единствената жена, която някога се е държала мило с мен. И тъй като трябва да се оженя и да имам наследник… — По лицето на Лохлау премина израз на отчаяние. — Но дори да исках да се оженя за нея, тя няма да се омъжи за мен.

Колкото и странно да беше, нещастното изражение на младия мъж събуди съчувствието на Виктор. Той добре си спомняше собствените си терзания от времето, когато събираше смелост да помоли за ръката на Иза, убеден, че тя ще види у него само нищо и никакъв войник без състояние, без семейство и без постоянна работа.

— Вие сте човек с богатство и висок ранг — изтъкна той. — Мисис Франки ще е много глупава, ако не приеме предложението ви.

Лохлау поклати глава.

— Тя не се интересува от тези неща.

— Повярвайте ми — каза цинично Виктор, — всяка жена се интересува.

— Не и тя.

— Откъде знаете?

— Защото съм прекарал почти целия си живот близо до жена, която се интересува. Майка ми степенува цветята според цената им. Розите са „великолепни“, а маргаритките са „долнопробни“. Човек, който кара файтон или кабриолет, е „важен“, а човек, който кара двуколка, е „изостанал“.

Навярно точно затова Лохлау караше двуколка.

— Но мисис Франки степенува цветята по цвят, което е по-логично. Обича хортензиите и теменужките, защото са пурпурни. Не се интересува кой кара файтон, защото предпочита да върви пеш.

Виктор започваше да се дразни колко много знае момчето за предпочитанията на Иза. Макар че не беше споменало гергините. Те бяха любимото й цвете. Виктор си го спомняше със сигурност.

А после Лохлау добави:

— И предпочита червения оловен окис пред белия.

— Червения какво?

— Оловен окис. Това е вещество, което използва в работата си. Казва, че е много красив — добави Лохлау и въздъхна. — Но когато й занесох малко за подарък, тя само рече „благодаря“ и се държа така, сякаш това не означава нищо.

— Занесли сте й червен оловен окис вместо хортензии? — Виктор не вярваше на ушите си.

— Защо да й нося хортензии? Тогава не им беше сезонът — възрази Лохлау и примигна. — О, Господи, нима е трябвало да й занеса хортензии? Или обувки за дълго ходене? Не знам къде продават обувки за дълго ходене за дами. Предполагам, при някой обущар, но…

— Не й носете обувки — тросна се Виктор. — Можете да ми вярвате.

Това обезсърчи клетия Лохлау.

— Не ме бива с жените. За мен те са непознати създания, дори майка ми.

— О, момчето ми — каза сухо Виктор, — всеки мъж на този свят мисли така. Но по някакъв начин успяваме да прецапаме през това блато.

Лохлау го погледна умолително.

— Вие сте по-голям и знаете повече. Ще ми помогнете ли да ухажвам мисис Франки?

Реакцията на Виктор бе незабавна, импулсивна и яростна.

— В никакъв случай!

Лохлау изглеждаше наскърбен.

— Защо?

„Защото тя е моя!“

— Защото всеки мъж трябва сам да открие пътя към сърцето на жената. — Виктор преглътна гнева си. — А и аз почти не я познавам.

Това започваше да му се струва все по-вярно.

Мили Боже, не издържаше! Смени темата и се възползва от първата възможност да се измъкне по най-учтивия начин.

Прекара нощта в неспокойни сънища, преследван от спомени, които бе прогонил от ума си преди години. Сега започна да ги прехвърля, опитвайки се да намери онази Иза, която познаваше, преди да създаде нейно копие, по което да хвърля камъни. Както винаги, тя му се изплъзна.

Затова на сутринта той влезе в магазина на Принсес Стрийт веднага след като отвори. Отвътре бижутерията много приличаше на онази, в която навремето работеше като нощен пазач, със стъклени витрини по стените и врата в отсрещната стена, навярно към работните помещения.

В този магазин обаче се усещаше ръката на жена: картини на засмени дами, обсипани с бижута, парчета черно кадифе във витрините, хубав тапициран диван. И вази с пурпурни гергини. Той се усмихна. Очевидно Иза бе оставила своя почерк върху мястото.

Посрещна го елегантен възрастен господин с фино вълнено сако, жилетка от коприна на фигури и панталон, който братовчедът на Виктор, херцогът, не би се срамувал да обуе.

Съдружникът на Иза? Трябваше да е той.

— Добро утро, сър — поздрави го бижутерът. — Мога ли да ви помогна?

— Всъщност се надявах да поговоря с мисис Франки.

— Боя се, че днес я няма.

Кръвта на Виктор започна да бучи в ушите му. Не можеше да е избягала, проклета да е!

— Аз съм нейният съдружник, Ангъс Гордън — продължи възрастният джентълмен. — Може би аз мога да ви помогна с нещо?

— Въпросът е личен — изръмжа Виктор. — Къде е тя?

— Утре ще се върне — отговори любезно Гордън. — Може би трябва да дойдете тогава.

— Ще се върне ли? — Иза наистина беше избягала. — Напуснала е града, така ли? — попита той и захвърли всяка предпазливост. — Къде е отишла? Защо?

Очите на Гордън се присвиха.

— А вие кой сте?

Виктор се насили да се успокои. Нямаше да спечели нищо, ако предизвика враждебността на бижутера. Беше време да смени тактиката и да приспи подозренията му.

По някакъв начин успя да се усмихне.

— Аз съм Виктор Кейл, братовчед на барон Лохлау. — Лохлау беше доста популярен тук. — Тъй като мисис Франки не е тук, за да отговори на въпросите ми, може би ще мога да поговоря с вас за нея?

— А, да. Братовчедът на Лохлау. Чувал съм за вас.

Гордън го огледа от главата до петите — дисекция, която хората обикновено пазеха за мъртвите жаби.

— Предизвикали сте доста клюки с всички онези въпроси към продавачите в събота.

— Просто се притеснявам за бъдещето на Негова светлост. Искам да знам с каква жена се е свързал.

— И разбира се, интересът ви е съвсем безкористен, породен единствено от загриженост за барона — предположи Гордън с лек шотландски акцент.

Виктор пренебрегна леката острота в тона му.

— Точно така.

Гордън го изгледа настойчиво. После изкрещя:

— Мери Грейс!

Една стройна млада жена влезе забързано в магазина през задната врата.

— Може ли да наглеждаш отпред, девойче? Имам малко работа с този господин.

— Разбира се, чичо — измънка тя в бюста си, което не беше трудно, защото стоеше изгърбена, сякаш се боеше, че някой ще види луничавото й лице. Освен това полагаше всички усилия да скрие яркочервената си коса, защото я бе прибрала под кръгла шапка с дипли, изпод която само няколко измъкнали се кичури показваха цвета й.

Гордън поведе Виктор към задното помещение, което наистина се оказа нещо като работилница, и измърмори:

— Мери Грейс е внучка на брат ми. Идва в магазина, за да се спаси от онази харпия майка си, която не спира да я тормози, че трябва да направи впечатление в доброто общество.

Двамата минаха през лабиринт от заключени шкафове и работни маси, заобиколиха голяма пещ и най-накрая влязоха в уютна малка стая, в която имаше двойно махагоново бюро с кожен плот и месингови принадлежности, с два стола Уиндзор от двете му страни, голям шкаф и малка камина.

Гордън затвори вратата и посочи към един от столовете. Виктор седна, а бижутерът отиде да накладе огъня. Гледан отзад, той приличаше на свещеник с тонзура — сивите му къдрици заобикаляха кръгло блестящо петно на темето.

— И така — започна старецът, — искате да знаете повече за мисис Франки.

— Разбирам, че тя и баронът са… нещо повече от приятели.

— Хмм — измърмори Гордън и седна от другата страна на бюрото. — Говорили сте с майката на Негова светлост.

— Защо мислите така? — Както Тристан обичаше да казва, „Отговаряй на въпроса с въпрос, ако не искаш да отговориш с истината.“

— Нейна светлост е обсебена от мисълта да спаси клетника от така наречената примка на мисис Франки. Не знам защо. Мисис Франки е прекрасна девойка. Младият барон ще е късметлия, ако се ожени за нея.

— Но дали тя ще е късметлийка, ако се омъжи за него? — възрази Виктор, преди да успее да се спре.

— Вас какво ви интересува?

Виктор преглътна проклятието си с ясната мисъл, че възрастният човек го гледа. „Успокой се, глупак такъв. Не оставяй чувствата ти да управляват разума.“

— Не знам. Но признавам, че се чудех какво ли може да вижда у него. Освен очевидното.

— Очевидното ли? — попита Гордън.

— Титлата му. Състоянието. Връзките му в обществото.

— Аха. — Погледът на Гордън стана леден, макар че когато проговори отново, гласът му беше благ. — Колко добре познавате мисис Франки?

— Запознахме се едва вчера.

Това със сигурност беше вярно. За него „мисис Франки“ не съществуваше преди това.

— Тогава трябва да поправя впечатлението, което лейди Лохлау очевидно ви е създала за нея. Мисис Франки не се интересува от титли, състояние и връзки в обществото.

Всички мъже, които познаваха Иза ли бяха абсолютно запленени от нея? Защо я смятаха за светица, когато тя със сигурност не беше?

— Тогава от какво се интересува? — изръмжа Виктор.

— От… — започна Гордън и спря. — От работата си.

Виктор изпита подозрение, че бижутерът бе започнал да казва нещо друго.

— Имате предвид, работата по изработването на фалшиви бижута.

Шотландецът го изгледа кръвнишки.

— Имам предвид работата й по създаването на красиви бижута и усилията й всяко ново творение да надминава предишното.

Виктор изведнъж си спомни Иза, наведена над маса в онази бижутерия в Амстердам. Очите й блестяха, докато подреждаше миниатюрни диаманти в сложна украса на брошка. С годините той бе успял да се убеди, че в запленения й поглед има алчност — част от начина му да си обясни как така е избрала комплект кралски бижута пред него.

Но дали в изражението й наистина е имало алчност? Или той просто пренаписваше миналото?

— Не е ли странно за жена да бъде удовлетворена единствено от работата си?

— Не и когато тази жена е извънредно надарена, не. Виждали ли сте образци от работата й?

Дори и днес Виктор си спомняше колко красиви бяха имитационните бижута, фалшивият комплект. Така съвършени, че докато от двореца не заставиха бижутера да ги огледа по-внимателно, професионалистът изобщо не бе разбрал, че са фалшиви.

— Да.

Това сякаш изненада Гордън.

— О? Кога?

— Снощи в театъра — отговори бързо Виктор. — Мисис Франки ни каза, че тя е проектирала огърлицата на оперната певица.

Лицето на Гордън се проясни.

— А, да. Много е красива.

— Диадемата на мисис Франки е също нейно дело, предполагам.

— Да — потвърди Гордън и отправи втренчен поглед към Виктор. — Защо мислите, че я взех? Когато дойде в магазина ми и ме помоли да я наема, донесе рубинен пръстен, завещан от семейството й. Беше го променила с помощта на най-удивителните имитационни диаманти, които съм виждал някога. Бяха възхитителни. Този пръстен беше достатъчен, за да я взема за чирак.

— Доколкото разбрах от лейди Лохлау, тя е от континента. Как се е озовала в Шотландия?

Гордън изглеждаше объркан.

— Не сте разбрали. Не съм я наемал тук. Тя дойде с мен в Единбург, след като я наех в Париж.

Това озадачи Виктор. Иза бе откраднала цяло състояние под формата на диаманти, а после бе отишла да се моли на Гордън да я вземе на работа? Нямаше логика.

А ако се е опитвала да избяга, за да не я арестуват, защо просто не е платила билета си с парите от кражбата?

— Защо е дошла да търси работа при вас?

— А вие защо мислите? — попита сприхаво Гордън на свой ред. — Трябваше да живее от нещо. След смъртта на съпруга й във войните беше останала без никакви пари. — Намръщи се. — Предполагам, вие сте от хората, които смятат, че за една жена е по-добре да гладува, отколкото да изучи занаят.

— Съвсем не — отвърна Виктор, опитвайки се да се ориентира в този все по-странен разговор. — Просто се учудвам, че сте наели жена, която не познавате, и сте платили билета й до Шотландия само за да може да работи за вас като чирак.

Гордън се изправи като свещ на стола си.

— Какво намеквате, по дяволите? Че съм имал друг мотив, за да я наема? Че съм се възползвал от нея? Че съм някой развратник, който…

— Не, простете ми — отвърна бързо Виктор. Шотландецът бързо се засягаше. — Изразих се лошо. Но бижутерите обикновено много внимават кого наемат. Било е много мило от ваша страна да наемете вдовица, за която не знаете нищо.

Свирепият поглед на събеседника му поомекна.

— Ами — изръмжа той, — на мен ми трябваше чирак. На нея й трябваше работа. Нямаше много французи, които да са готови да се отправят към Шотландия.

— Значи сте се намирали в затруднение. Съвсем разбираемо — каза Виктор и внимателно подбра следващите си думи: — Съпругата ви имаше ли нещо против, че вземате на работа жена?

По лицето на Гордън премина сянка.

— Тя почина — каза тихо той. — Затова дойдох тук. Жена ми беше французойка и след смъртта й нямаше причина да оставам в Париж. Домът ми липсваше.

А Иза можеше да му е предложила няколко от диамантите, ако й помогне да започне нов живот.

Но тогава защо да се занимава с тази глупост да става чирак? Защо просто не е живяла с парите от бижутата? Или не е прибегнала към нова кражба? Нещо, му убягваше. Виктор просто не знаеше какво.

Сега Гордън го гледаше втренчено.

— Нейна светлост ви е накарала да разберете каква е мисис Франки, нали така?

Виктор се напрегна.

— Не можете да я вините, че се тревожи за сина си. Както сам ми казахте, вие сте наели непозната, за която не сте знаели нищо, освен историята, която ви е представила, за съпруга си войник. Как можете да сте сигурен, че не е дошла при вас просто защото е трябвало спешно да напусне Париж? Защото може би е използвала дарбата си да изработва имитационни диаманти с някакви престъпни цели?

На лицето на Гордън се изписа стъписване, което продължи само миг, защото шотландецът избухна в смях. Смееше се толкова силно, че едва не падна от стола си.

Това съвсем не беше реакцията, която очакваше Виктор.

— Кое е толкова смешно?

Измина цяла минута, преди възрастният човек да се овладее.

— Мисис Франки… спешно да напусне Париж… престъпни цели? — Изхриптя последния си смях, след което извади кърпичката си и избърса очите си. — Ооо, имах нужда да се посмея!

— Признавам, че не виждам кое му е смешното — измърмори Виктор.

— Наистина… наистина ли мислите, че едно осемнайсетгодишно момиче се е промъквало тук и там в Париж и е прониквало в… големи къщи, за да отмъкне цяло състояние под формата на бижута? — и Гордън отново се разсмя.

— Нали самият вие казахте, че имитациите й са „удивителни“! — напомни му навъсено Виктор.

— Да, но между удивителни имитации и кражби на истински бижута има огромна разлика. Когато се запознах с нея, тази жена беше плашлива като заек. Съвсем не беше от онези, които разбиват ключалки и влизат с взлом в чужди къщи. А и защо изобщо да идва при мен, ако е разполагала с цяло състояние във вид на истински бижута?

Без да обръща внимание на логиката в този въпрос, Виктор продължи да го притиска.

— Защото не е толкова лесно да намериш купувач за крадени диаманти.

Веселостта на Гордън се стопи. Той стана от стола си и заобиколи бюрото.

— Какво намеквате? Че аз съм бил този купувач? Че съм започнал бизнеса си тук с нейните нечестно придобити бижута?

Виктор скръсти ръце на гърдите си.

— Е? Така ли започнахте? — Понякога гневът караше хората да изричат неща, които иначе не биха казали.

— Не, по дяволите! — Гордън изпъна гръб и го изгледа пренебрежително. — Достатъчно дълго обиждахте мен и мисис Франки. Разговорът приключи. Време е да си ходите.

Беше прекалил с натиска. Виктор на свой ред се изправи.

— Моля да ме извините, сър. Не исках да кажа…

Акцентът на Гордън стана по-отчетлив:

— Ако мислите, че ще стоя и ще ви оставя да изказвате съмнения за почтеността ми, както и за почтеността на съдружника ми тук, в нашия собствен магазин, значи сте също толкова луд, колкото жената, която ви е изпратила да изровите някакви въображаеми тайни за мисис Франки.

Той отвори вратата на кабинета си.

— Приятен ден, сър.

Виктор потисна раздразнението си и излезе.

Киселият особняк го последва в работилницата.

— Освен това ще ви кажа, че бях един от най-богатите бижутери в Париж заради бизнеса си с имитационни бижута. Затова мисис Франки дойде при мен — защото знаеше, че ще оценя уменията й.

— Разбирам — рече Виктор. Това го изненада. Но от друга страна, познанията му за търговията с бижута се изчерпваха с няколкото кратки седмици, прекарани като пазач.

Двамата минаха в магазина и Гордън го последва до вратата и навън на улицата.

Там шотландецът се огледа и изръмжа:

— И можете да кажете на онази котка лейди Лохлау, че няма да търпя да разпространява лъжи за кражби и тем подобни, само за да раздели мисис Франки и Негова светлост. Трябва да се срамува от себе си, задето се опитва да раздели двама любовници!

Виктор замръзна.

— Любовници? Те любовници ли са?

Гордън примигна.

— Имах предвид само, че са влюбени. Не че се държат скандално. И двамата са много почтени хора.

Сърцето на Виктор бучеше в ушите му.

— Но сте сигурен, че мисис Франки е влюбена в барона.

Шотландецът отклони погледа си. Изглежда, се чувстваше неудобно.

— Казвам само, че не е някоя златотърсачка, както ви я е описала Нейно благородие. И със сигурност не е крадла. — Гласът му стана по-суров: — Онази вещица баронесата знае по-добре от всеки друг, че мисис Франки е добра жена, отговорна и благонадеждна. Каза ли ви как синът й се запозна с нея?

— Да. Донесъл в магазина някакви бижута на майка си за почистване.

— Не кои да е бижута — поправи го Гордън и скръсти ръце на гърдите си. — Диамантите на Лохлау, огърлица, прочута в цяла Шотландия със стойността и красотата си. Струва поне седемнайсет хиляди лири. Лейди Лохлау я изпрати в нашия магазин без никакви опасения. Щеше ли да ни я повери, ако се страхуваше, че някой може да я открадне? Тази лъжлива дяволица нямаше нищо против мисис Франки до мига, в който синът й се увлече по нея.

Виктор обаче се бе съсредоточил върху думите „диамантите на Лохлау.“ Чудеше се към какво ли може да се стреми Иза — и сега знаеше отговора.

Само че в този сценарий нямаше никакъв смисъл. Защо да чака десет години, преди да извърши нова кражба?

Може би бе свършила парите от първата. Почистването на диамантите щеше да й даде възможност да ги проучи и да направи имитация. А после трябваше само да изчака удобна възможност да ги подмени със своето копие. Сближаването с барона можеше да й помогне.

Не, и в това нямаше логика. Разкриеше ли се измамата, тя щеше да е първата заподозряна.

Освен ако кражбата никога не се разкриеше. Лейди Лохлау вече бе доказала, че не може да различи имитационни диаманти от истински. Това можеше да обясни защо Иза позволява на младия Лохлау да я ухажва. Предстоящото увеселение в замъка му можеше да й предостави идеална възможност да извърши подмяната.

Все още мислеше за това, когато видя, че Гордън се взира във файтона му. А после погледът на бижутера се стрелна обратно към Виктор.

— Това вашият екипаж ли е?

Виктор незабавно застана нащрек.

— Докато съм в града, да. Защо?

На лицето на възрастния човек се изписа изражение, което не издаваше нищо.

— Хубав е. Много хубав. Много скъп.

— Той е на моя домакин — отвърна предпазливо Виктор.

— Аха — кимна Гордън. — Е, добре, може би трябва да се върнете там, откъдето сте дошли. Защото тук няма да намерите скандал, свързан с мисис Франки.

Виктор го изгледа така, че го накара да отмести поглед.

— Искам само истината. Ако просто ми кажете къде живее, мога да получа от нея всички необходими отговори, без да ви безпокоя повече.

Гордън вдигна вежда.

— Щом Негова светлост ни ви е казал къде живее мисис Франки, а лейди Лохлау не знае, тогава аз със сигурност няма да й наруша спокойствието. Оправяйте се сам, момко.

— Тогава очаквайте да ме видите тук рано утре сутрин, когато мисис Франки се върне.

С тези думи Виктор се качи във файтона на дука и се отдалечи. Но докато пътуваше обратно към вилата, се зачуди дали Иза вече не се е изплъзнала от мрежата.

Не, тя нямаше да си тръгне, преди да е получила това, което иска. И ако онова, което искаше, бяха диамантите на Лохлау, този път нямаше да й се размине.

Глава 7

Иза плака през целия първи час, докато се връщаше от Карлайл. Винаги й беше толкова трудно да оставя детенцето си в пансиона. О, тя знаеше, че е необходимо, още повече сега, когато Виктор се намираше в града, но раздялата всеки път разбиваше сърцето й.

Амали никога не вдигаше шум, задето я оставя в пансиона, което само правеше нещата още по-лоши. Това проява на стоицизъм ли беше? Дали тайно не тъгуваше, че за следващите три месеца губи майка си и дома си? Или толкова се радваше, задето се връща в училище, че вече бе забравила майка си?

Тази мисъл накара Иза да избухне в нов порой от сълзи. За щастие не беше единствената, която плачеше. Още две от пътничките в пощенската карета бяха оставили децата си в училище, така че трите се ожалваха взаимно.

Когато пристигна в Единбург, вече се бе поуспокоила. Истината бе, че за Амали щеше да е много по-добре точно сега да не си е вкъщи.

Пощенската карета спря пред странноприемницата по тъмно. Скъпият мистър Гордън я чакаше както винаги. Беше й предложил да ги закара до Карлайл, но Иза не искаше и да чуе. Нямаше смисъл да затварят магазина в ден, в който обикновено работеха.

Той й помогна да слезе.

— Как е нашето момиче? Свикна ли вече?

— Както обикновено преливаше от въодушевление… — и Иза млъкна, когато видя, че той не обръща внимание на думите й. Изразът в очите му определено предвещаваше неприятности. — Какво има? — попита тя, докато придружителят й я водеше към каретата си. — Случило ли се е нещо?

— Днес един мъж дойде да ви търси в магазина.

Сърцето й се сви. Виктор. Трябваше да е той. Ами ако се бе представил като неин съпруг?

— Кой?

— Някакъв проклет братовчед на Лохлау, Кейл се казва.

Мистър Гордън не би нарекъл Виктор братовчед на семейство Лохлау, ако знаеше истината.

Съдружникът й се намръщи.

— Нали знаете, че е разпитвал търговците в другите магазини за вас?

— Не, но не се учудвам. — „Господ да го убие!“

— Познавате ли го? — попита мистър Гордън, докато й помагаше да се качи.

„Може и така да се каже.“

— Срещали сме се. Какво искаше?

По времето, когато мистър Гордън приключи с подробния преразказ на разговора им, на Иза й идеше да закрещи. Как смееше Виктор да намеква за старата кражба? Да не би това да беше лукавият му начин да я заплаши? Какво загатваше — че ако не съдейства на проклетите му планове, каквито и да са те, ще я съсипе?

О, при следващата им среща щеше да го удуши с голи ръце!

— Но не му казах за Амали — добави мистър Гордън. — Нямаше защо оная вещица лейди Лохлау да узнава, че имате дете. Разбере ли, за нищо на света няма да одобри брака ви със сина й.

Без да си прави труда да му напомни за пореден път, че с Рупърт са само приятели, Иза въздъхна дълбоко.

— Оценявам дискретността ви.

След раждането на Амали в Единбург Иза запази в тайна, че има дете, защото искаше да се утвърди като бижутер. За една жена и бездруго бе достатъчно трудно да я приемат сериозно, но освен това хората предполагаха, че една майка ще е по-нехайна с бизнеса си от някой мъж.

Само мистър Гордън знаеше за дъщеря й, а той нямаше опасения.

След като изминаха няколко години, без Виктор да последва следата от трошички, която му бе оставила, възникна друга причина за предпазливостта й. Щом я бе пренебрегвал толкова години, значи щеше да се появи само ако иска нещо от нея. А тя бе твърдо решена, че това нещо няма да включва дъщеря й, не и преди да се убеди, че може да му вярва.

Не беше трудно да запази личния си живот личен. Двете с Амали живееха в къща извън самия Единбург, а по природа мистър Гордън бе сдържан. Бетси работеше при нея още от раждането на Амали и също бе дискретна. А Рупърт изобщо не бе споменал на лейди Лохлау за дъщеря й.

Така че, слава богу, Виктор все още не знаеше за Амали.

Но ако продължеше да притиска приятелите и познатите й, можеше да разбере. Беше време да напомни на съпруга си, че и той има какво да крие — и че ако се опита да се меси в живота й, ще се съсипе сам.

Мистър Гордън се облегна на възглавниците.

— Не се тревожете какво ще каже този човек на лейди Лохлау. Обясних му пределно ясно как стоят нещата между вас и Негова светлост.

Мили боже!

— Какво му казахте?

— Че вие двамата сте влюбени, разбира се.

— Мистър Гордън!

Старият й приятел издаде брадичка напред.

— Е, добре, не можех да го оставя да си мисли, че се стремите към парите на барона. Не можех да го оставя да ви гледа отвисоко. Особено при положение че този мистър Кейл има дори по-високопоставени приятели от семейство Лохлау.

Очите й се присвиха.

— Какво имате предвид?

— Познах файтона, който караше. На един херцог е.

Тя го погледна изумено. Как бе възможно Виктор да познава някой херцог достатъчно добре, за да вземе файтона му назаем?

— Сигурен ли сте, че не е бил на мистър Кейл?

— Да. Направо го попитах. Каза, че бил на домакина му. Познах го — виждал съм го преди години, когато наследникът на херцога дойде в магазина, за да донесе една гривна на майка си за поправка. Всички на Принсес Стрийт излязоха да видят този файтон, защото по онова време тук не се намираха много файтони. Всички бяхме много впечатлени.

— Не си го спомням.

— Вас ви нямаше. Беше някъде по времето, когато се роди Амали. Както и да е, говореше се, че семейството е отседнало във вилата си в Единбург, за да се посъветват с някакъв доктор, защото херцогът полудява. Оказа се вярно.

Виктор познаваше херцог. О, Господи!

— Как се казваше херцогът?

Мистър Гордън сбърчи чело.

— Кинлох, доколкото си спомням. Не, това беше именно на сина. Херцогът беше Лайънс. — Лицето му се проясни. — Точно така. Херцогът на Лайънс. Но сега мисля, че е покойник и титлата принадлежи на сина му. Младият наследник не може да е бил по-възрастен от Лохлау сега. Изглеждаше ужасно, горкото момче, толкова притеснено. Навярно е мъчително баща ти да полудее така.

Ръцете на Иза се свиха в юмруци. Да, навярно бе мъчително. А един нов херцог в толкова трудна ситуация можеше да се е оказал уязвим за човек, умен като Виктор. Човек, който гони собствената си облага, след като е осъзнал, че печалбата от онези диамантени обеци няма да му стигне задълго.

Това ли бе направил Виктор? Пробил си е път в дома на Лайънс, намеквайки, че е далечен братовчед? Това ли правеше сега с Рупърт и лейди Лохлау? Иза не можеше да изключи тази вероятност. Знаеше по-добре от всеки друг, че Виктор е способен да се представя с две лица едновременно — лицето на любящ съпруг и лицето на съучастник в кражба.

Е, добре, всичко това щеше да се промени.

— Предполагам, че мистър Кейл е отседнал във вилата на херцога, щом е казал, че собственикът на файтона е негов домакин. Знаете ли къде се намира тази вила?

Мистър Гордън застина.

— Защо?

— Според мен е време да поговоря с господин Кейл и да разбера какво е намислил.

— Можете да говорите с него утре сутрин. Каза, че щял да ви чака още преди да отворим, и не се съмнявам, че ще е там.

И тя не се съмняваше. Проблемът беше, че не искаше да води този разговор пред всички. Трябваше да го проведе на четири очи.

— А освен това — продължи мистър Гордън — знам какво е намислил и му обясних истината. Не се тревожете.

— Да, но аз се тревожа. Ами ако изтича при лейди Лохлау и започне да й нашепва отровни обвинения? Искам да знам поне къде живее, просто в случай че стане така. Моля ви, мистър Гордън? Говорим за моето бъдеще — и се стегна, за да изрече лъжата. — За моето бъдеще с Рупърт.

Мистър Гордън въздъхна дълбоко.

— Много добре. Кочияшът ми може би си спомня къде е занесъл гривната преди толкова години. След като я поправихме. Когато стигнем до къщата ви, ще го попитам.

Когато спряха, пълната луна вече бе изгряла. Часът навярно бе почти девет. Иза се чувстваше изтощена от пътуването си, но знаеше, че няма да заспи, преди да е уредила този въпрос.

За нейно облекчение кочияшът на мистър Гордън наистина си спомняше къде се намира вилата на херцог Лайънс. А най-хубавото беше, че бе разположена от нейната страна на града, но по на запад, близо до хълма Калтън. Всъщност Иза много пъти бе виждала къщата в паладиански стил и се бе чудила на кого е — толкова красива беше.

Разбира се, че жалкият й съпруг ще се залепи за такъв богат домакин.

Мистър Гордън я изпрати до вътрешността на къщата, където Бетси чакаше да вземе наметалото й. Иза усети аромата на вечерята. При завръщането й от тези пътувания Бетси винаги я чакаше с топло ястие. Понякога мистър Гордън също се присъединяваше към тях.

Иза се насили да му предложи да остане и изпита облекчение, когато той отговори, че вече е вечерял и си тръгва. Когато й пожела лека нощ, тя го целуна по сухата като хартия буза и каза:

— Много ви благодаря, че разбрахте къде е отседнал господин Кейл. Знам, че според вас се държа глупаво, но ще спя много по-спокойно, като знам, че при нужда мога да го намеря.

— Не мисля, че ставате глупава — отвърна навъсено той. — Мисля, че сте полудяла. Но пък вие обикновено сте разумна. Предполагам, че от време на време ви е позволено да се държите като малоумна.

Иза се разсмя.

— Благодаря.

— До утре сутрин? — попита той, докато тя го изпращаше до вратата.

— Разбира се.

Иза изчака, докато мистър Гордън се отдалечи значително, а после се обърна към Бетси.

— Кажи на Роб да оседлае кобилата ми — нареди и хукна тичешком нагоре по стълбите, за да се преоблече.

Бетси я последва, очевидно объркана, и Иза обясни:

— Трябва да посетя един човек.

— През нощта ли? — промълви прислужницата, очевидно стъписана.

— Изникна нещо спешно. Помогни ми да си облека костюма за езда.

Макар че Бетси изпълни заповедта й, Иза усещаше неодобрението на по-възрастната жена като мразовит вятър.

— Надявам се, че това няма нищо общо с барона — каза Бетси, когато привърши. — Няма да е подобаващо да се срещате с него посред нощ.

— Бетси! — извика Иза, като положи всички усилия да се направи на възмутена. — Нали не искаш да намекнеш това, което си мисля, че намекваш? — и излезе от спалнята си.

Бетси забърза след нея.

— Казвам само, че е много тъжно порядъчна жена като вас да тръгне по гости посред нощ.

— Не че ти влиза в работата — изръмжа Иза, докато бързаше обратно по стълбите, — но няма нищо такова. Свързано е с Амали и не може да чака до утре.

— Е, добре — въздъхна Бетси и целият й тон се промени, — щом е за дребосъчето, тръгвайте. — Тя хвана Иза за ръката. — Но преди това трябва да хапнете нещо. Не бива да припадате на седлото.

Иза започна да протестира, ала Бетси добави:

— Аз ще ида да събудя Роб и когато се нахраните, той вече ще е приготвил коня ви.

— Добре — въздъхна Иза. Наумеше ли си Бетси нещо, нямаше смисъл да спориш с нея. И май наистина нямаше да е зле да се подкрепи, преди да се изправи пред съпруга си.

Въпреки това, когато половин час по-късно потегли и видя, че луната е надвиснала по-ниско, й се прииска да не се беше бавила. Последното, което й трябваше, бе да остане във вилата на херцога, защото ако луната залезеше, щеше да се наложи да язди по обратния път в пълна тъмнина.

Но трябваше да уреди този въпрос веднъж завинаги. Дори ако прислугата на херцога я отпратеше и й се наложеше да спи в някоя купа сено, щеше да оцелее. Винаги оцеляваше.

Тази мисъл я поободри. Когато почука на вратата на вилата и един надменен иконом я измери с критичен поглед, тя вдигна глава.

— Дойдох да се срещна с господин Виктор Кейл — оповести Иза.

Мъжът погледна към мястото, където бе завързала коня си.

— И за кого да съобщя? — попита той. Гласът му бе изпълнен с високомерна любезност.

— Мисис Софи Франки. Аз съм му роднина.

Тя свали качулката на наметалото си и икономът впери поглед в бижутата, които Иза все още носеше. Макар че не беше толкова глупава да се кичи с диаманти, когато пътува, малките й обеци бяха украсени с истински смарагди.

Очевидно високомерният иконом можеше да разпознава качеството.

— Много е късно, госпожо — каза той. Този път гласът му не беше толкова снизходителен, макар разликата да бе съвсем малка.

Тя се насили гласът й да прозвучи надменно:

— Повярвайте ми, ако господин Кейл е тук, ще ме приеме. И ако разбере, че сте ме отпратили, няма да остане доволен.

Мъжът огледа наметалото й от качествена вълна и модната шапка, отстъпи и я пусна да влезе.

— Ще проверя дали мистър Кейл приема посетители.

Заля я облекчение. Беше успяла да проникне в крепостта.

И каква крепост само! Като бижутер тя бе виждала множество внушителни преддверия, но това помещение далеч надхвърляше границите на внушителността. Подовете и стълбището бяха от фин италиански мрамор, завесите — от дамаска със златни нишки, а блясъкът на полилея издаваше, че не може да е нищо друго, освен кристален.

Когато икономът се отдалечи, тя не се сдържа и се заоглежда глупаво. Това Рембранд ли беше? Опита се да си придаде нехаен вид, докато се приближаваше да го разгледа. Веднъж бе видяла негова творба в един музей, но не разбираше чак толкова от изящни картини.

— Къде, по дяволите, беше през тези два дни? — попита груб глас от стълбите.

Иза настръхна и се обърна, за да застане лице в лице със съпруга си.

— Добър вечер, мистър Кейл — поздрави и отправи многозначителен поглед към прислужниците. — И аз се радвам да ви видя.

Виктор се скова — нещо, което навярно не беше лесно, защото вече носеше колосано шалче. За жалост това само му придаваше още по-елегантен вид. Въпреки че над ризата, жилетката и панталона си носеше само фигурален син халат^[2], изглеждаше изискан, докато слизаше по последните стъпала.

Щеше да е прекалено да се надява, че съпругът й се е оказал отдавна изчезнал херцог и иска да се отърве от нея, за да може да се ожени за някоя по-подходяща. Това би я устроило идеално.

— Дженкинс! — изръмжа Виктор, докато крачеше към нея. — С мисис Франки ще отидем във всекидневната ми. Трябва да обсъдим някои неотложни въпроси и не искаме никой да ни прекъсва.

Икономът дори не вдигна вежда.

— Както желаете, сър.

Е, Виктор поне бе овладял до съвършенство високомерието на аристократите.

Той изчака само колкото лакеят да поеме наметалото и шапката на Иза, преди да я сграбчи за ръката и да я забута към стълбите.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Напълно съм съгласна, така че няма нужда да ме блъскаш — тросна се Иза и се освободи от хватката му.

— Извини ме — изрече язвително той. — Бях забравил колко независима си станала.

„Наложи ми се — съпругът ми ме напусна“ — искаше й се да изръмжи, но прислужниците слушаха с очевиден интерес.

— Как ме намери? — попита Виктор, докато се качваха по стълбите.

— Мистър Гордън е видял, че пътуваш с файтона на херцога на Лайънс, с когото някога е имал работа. Той ме насочи насам.

Иза му хвърли кос поглед точно когато стигнаха до горния етаж.

— Откъде познаваш херцога на Лайънс?

— Той ми е приятел — отвърна кратко Виктор, но не я погледна.

През отворената врата на преходна стая Иза видя спалня и осъзна, че дневната е част от голям апартамент. Несъмнено от спалнята се влизаше и в гардеробна.

— Много впечатляващо — измърмори тя. — Как успя да се запознаеш с херцог?

Без да обръща внимание на въпроса, Виктор затвори вратата, обърна се и я измери с черен поглед.

— Къде беше днес? Да ми избягаш ли се опитваше?

Иза го изгледа свирепо.

— Имах работа извън града. Нищо общо с теб — бях планирала пътуването още преди да дойдеш в Единбург. Нямах намерение да го отлагам само защото ти си решил да се покажеш и да започнеш да ми създаваш неприятности.

— Каква работа? Къде?

Подозрението в гласа му я вбеси.

— А ти къде беше? — парира го Иза. — Един момент, вече знам. Бил си в моя магазин и си се опитвал да настроиш съдружника ми срещу мен.

Виктор се намръщи.

— Той това ли ти каза?

— Каза ми, че си изказал какви ли не безумни предположения как съм влизала с взлом в хорските къщи, крадяла съм диаманти и съм се опитвала да му ги продам.

Виктор прояви благоприличието да си придаде неловък вид.

— Не съм му казвал това… не точно.

— Тогава какво си му казал, „точно“?

— Нищо, което да не е вярно.

Той прокара пръсти през вече разрошената си коса. Този жест й беше толкова познат, че накара стомаха й да се свие.

Иза се насили да не му обръща внимание.

— Искаш да кажеш, че си му разказал онази част от историята, която ме представя в лоша светлина, и си пропуснал да споменеш за собствената си роля. Защото си се надявал, че ако започнеш да разпространяваш слухове за мен, ще можеш да ме сплашиш достатъчно, за да изпълнявам заповедите ти. Защо иначе ще чакаш години, преди да ме потърсиш?

Очите му блеснаха яростно. Виктор закрачи към нея.

— Чаках години, защото не знаех къде си, по дяволите!

Изглеждаше странно искрен.

— В бележката ти пишеше, че ме напускаш. Не благоволи да споменеш къде отиваш. Как, по дяволите, си очаквала да…

— Бележка ли? — прекъсна го Иза. — Каква бележка?

Той я изгледа намръщено.

— Бележката, която ми остави в апартамента ни в нощта, в която се разболя. Бележката, в която казваше, че бракът ни е грешка и искаш от живота нещо повече от това да си моя съпруга.

Онази вечер в театъра бе изрекъл същите обвинения.

— Виктор — прошепна Иза, — не съм ти оставяла никаква бележка.

На лицето му се изписа потрес. А после очите му се присвиха.

— Не ме лъжи. Беше написана с твоя почерк.

— Не е възможно, казвам ти! — Умът й бушуваше. — Никога не бих ти написала такава бележка, кълна се!

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Бележката беше оставена на леглото ни. Якоба дойде да ме повика от магазина посред нощ. Каза ми, че докато спяла, ти си излязла от къщата й, за да се прибереш у нас. Когато се събудила и видяла, че те няма, отишла там, но ти не си я пуснала да влезе. Каза, че се притеснила за теб, уплашила се, че може да не си на себе си от треската. Затова хукнах обратно към апартамента ни. Но ти не беше там. Тогава я намерих.

— Бележка, в която е пишело, че аз съм те напуснала? — попита невярващо Иза. Това, което й говореше той, беше невъзможно. Кой би написал…

— Якоба… — прошепна тя. Възможно ли бе Якоба да е написала такава подправена бележка? Можеше ли да е фалшифицирала почерка на Иза достатъчно, за да убеди Виктор?

Ужасът й навярно бе проличал, защото той настръхна.

— Стой тук — нареди й и тръгна към вратата на спалнята.

— Къде отиваш?

— Да донеса бележката.

— Ти… ти си я запазил?

— Разбира се. — Очите му потъмняха до опушено кафяво. — Нима си мислеше, че ще изхвърля доказателството? Запазих я, за да не забравям — изръмжа Виктор — и да се поуча от грешката да ти се доверя.

С тези сурови думи той влезе в другата стая.

Иза се свлече на близкия диван. Ръцете й трепереха. Думите му кънтяха в ушите й: „Беше оставена на леглото ни… Якоба ме повика… ти не си я пуснала да влезе…“

Нима сестра й, родната й сестра, я бе излъгала в лицето, че Виктор я е напуснал? Нима преднамерено я бе разделила от съпруга й без капчица угризение?

Когато Виктор се върна, Иза скочи на крака.

— Не — отсече решително тя. — Не ти вярвам. Лъжеш! Това е само хитрост, за да си спечелиш обратно благоразположението ми и отново да можеш да ме използваш.

Тя притисна юмруци към корема си.

— Да те използвам ли? Така както ти ме използва?

Той протегна със сила към нея един лист хартия.

Иза го взе с треперещи ръце. Пожълтялата от старост хартия очевидно е била смачкана, а после изгладена. Жестоките думи, написани там, макар и избелели, все още се четяха.

Те просто не бяха нейни.

— Не съм написала това.

Иза го погледна в очите.

— Това не е моят почерк, кълна се!

— Дяволски прилича на твоя — процеди Виктор през зъби.

— Знам. Много прилича. Но не е моят.

Тя забърза към едно бюро, на което имаше перо и мастилница. Намери някаква хартия и бързо написа същите думи като тези в бележката. После се върна и му подаде двата листа.

Когато Виктор погледна към тях, кръвта се отцеди от лицето му.

— Играеш си с мен. Променила си почерка си.

— Знаеш, че не е толкова лесно.

Тя го погледна.

— Помисли, Виктор! Колко пъти си виждал почерка ми, преди да получиш това? Веднъж? Може би два пъти? С теб не си пишехме бележки и писма. Когато не работехме, постоянно бяхме заедно. А ти ме ухажва само няколко седмици, преди да се оженим. Бяхме доста… припрени.

— Вярно — изхриптя той.

— Никога досега не съм виждала тази бележка. Със сигурност не съм я написала аз.

В очите му все още тлееше подозрение и Иза добави:

— Заклевам се в гроба на баща си.

Това поне оказа някакво въздействие. Един мускул заигра в брадичката му.

— Някой я е написал. Щом не си ти, кой?

— Якоба, най-вероятно.

От мисълта, че сестра й я е предала по този подъл начин, дъхът й секна.

— Тя имитираше и почерка на татко, за да не го безпокоим, докато работи. Мразеше да го прекъсваме заради „глупави неща“ — така ги наричаше той — като плащане на сметки.

Дъхът на Виктор излизаше от гърдите му кратко и накъсано.

— Значи казваш, че не си ме изоставила.

— Да. До този момент предполагах, че ти си напуснал мен.

— Аз… не разбирам — изрече той с дрезгав глас. — Как е могла да… Защо е искала…

— Да ни съсипе? Да ни раздели? — Иза усети, че гърдите й се стягат в нещо като менгеме. — За да получи онова, което искаше. Или по-скоро онова, което искаше Герхарт.

Осени го прозрение, което превърна чертите му в гранит.

— Кралските диаманти.

Иза кимна и седна обратно на дивана с бележката в ръка.

— Те ми казаха, че си заминал. Казаха, че си взел обеците от комплекта и в замяна си им помогнал да отворят касата. Че искаш да пътуваме отделно, за да заблудим хората, които може да ни подгонят. Казаха, че възнамеряваш да се срещнеш с нас в Париж.

Вдигна очи към него.

— Но ти така и не дойде.

— Не дойдох, защото така и не разбрах къде си отишла — изръмжа Виктор. — И по дяволите, със сигурност не съм им помогнал да отворят проклетата каса!

Възмущението му изглеждаше истинско. Но една подробност си оставаше необяснена.

— Как Герхарт и Якоба са успели да се доберат до бижутата? — попита Иза и огледа изпитателно лицето му. — Отговори ми на този въпрос.

— Не мога. Когато излязох от магазина, за да проверя как си, Якоба остана. Не се притесних, защото и витрините, и касата бяха заключени. Още бяха заключени, когато се върнах. Ако е откраднала диамантите, докато ме е нямало, не знам как го е направила.

Той погледна настрана.

— Накрая реших, че ти си подменила бижутата, докато си била на работа. Нямах друго обяснение. Фактът, че ме „изостави“, изглеждаше свързан с кражбата на бижутата.

— Никога не бих откраднала нищо! — възрази Иза.

Погледът му се стрелна към нея.

— Но може да си извадила фалшив ключ от моите ключове и да си го дала на семейството си.

— Точно така. Защото на осемнайсет години вече съм била обиграна престъпница — каза горчиво тя.

— Някой е изработил тези имитационни диаманти — изтъкна Виктор. — Нито Якоба, нито Герхарт имаха такава дарба. Нима ми казваш, че и с това нямаш нищо общо?

Тя сведе поглед към ръцете си. Единственият начин да стигне до дъното на цялата история бе да разбуди миналото — а това означаваше да каже истината. Или поне толкова от нея, колкото се осмеляваше.

— Мисля, че е време да ми кажеш какво наистина се е случило онази нощ — рече Виктор със студен глас. — Защото твоята и моята версия очевидно са съвсем различни.

Глава 8

Виктор крачеше пред дивана и мисълта му препускаше. Иза не беше написала бележката. Не го беше напуснала. Или поне така казваше. И беше трудно да не й повярва, когато тя изглеждаше също толкова потресена, колкото се чувстваше той.

Настръхна. Всичко това можеше да е номер. Може би Иза все още се опитваше да пренапише миналото, за да го откаже от мисълта за отмъщение. Все пак кражба имаше и очевидно тя имаше нещо общо с нея.

Но засега Иза изглеждаше много откровена. Ако се опитваше да заличи подозренията му, нямаше ли да се престори, че не знае нищо за кражбата?

Тя го погледна в очите и нейните изглеждаха измъчени.

— Преди да ти кажа какво се случи, трябва да изясним едно нещо. Твърдиш, че нямаш нищо общо с кражбата на онези диаманти?

Той се поизправи.

— Преди да открият кражбата, една седмица след като занесоха комплекта в двореца, дори не знаех, че е имало кражба.

Иза го изгледа смаяно.

— Разкрили са имитацията толкова скоро? Но аз не прочетох във вестниците нищо за това…

— Ти беше в Париж, или забрави? — изръмжа Виктор. — Вече си се издържала от плячката.

Когато Иза потръпна, Виктор изруга тихо и започна да крачи до камината и обратно, като се мъчеше да се успокои. Нямаше да стигне доникъде, ако не овладее чувствата си. Ако реагираше емоционално, щеше да й е съвсем лесно да премълчи нещо, без той да забележи. Трябваше да се държи като детектив. Да я разпитва, воден от логиката и разума.

Макар че щеше да е далеч по-лесно, ако жената, която разпитваше, не превръщаше не само логиката, а и разума му в пудинг.

Той спря пред нея и се намръщи. Не и този път, по дяволите!

— Не го публикуваха във вестниците — обясни напрегнато Виктор. — Кралското семейство не желаеше да изглеждат като глупаци, а бижутерът не искаше репутацията му да пострада. Тъй като никой не можеше да е сигурен дали са подменили бижутата в двореца или в бижутерията, не искаха да оповестяват публично кражбата, преди да са открили крадците. Което така и не успяха да сторят. Без доказателства не можеха дори да изправят някого пред съда.

— Значи така и не са разбрали, че е семейството ми? — промълви невярващо Иза.

— Не и със сигурност. Отначало дори и аз не бях сигурен. — Гласът му стана по-суров: — Мислех, че жена ми ме е напуснала, защото се е бояла, че ще си загубя мястото и накрая тя ще трябва да ме издържа.

В очите й блесна гняв.

— Никога не бих…

— Ако си спомняш, когато те оставих у Якоба онази вечер, ти беше разстроена. — Виктор я изгледа така, че я принуди да сведе поглед. — Тревожеше се, задето нямам работа.

Иза скочи на крака.

— Тревожех се как да те махна оттам, преди да кажеш на Якоба, че на следващия ден бижутата потеглят към двореца!

Това го изненада.

— Защо?

— Защото знаех какво са намислили и се опитвах да го предотвратя.

Сега вече Виктор наистина остана съвсем озадачен.

— Като ме обиди?

— Не! — и тя измърмори холандска ругатня. — Разбира се, че не. Просто бях много притеснена. Те ме притискаха да подменя имитациите с истинските, а аз все отлагах. Не исках да го правя. — Погледът й премина покрай него и се смекчи. — Бях толкова щастлива с теб. Не исках по никакъв начин да участвам в кражбата на никакви бижута. Но те не спираха да ме тормозят, не ме оставяха на мира…

— И ти се поддаде.

— Verdomme, не! Престорих се на болна. Знаех, че това е последният ден, през който диамантите ще останат в магазина, но бях сигурна, че Герхарт и Якоба не знаят. Трябва да са разбрали по някакъв начин. Сестра ми обясни, че ти си й казал, но повечето от нещата, които наговори тогава, се оказаха лъжи, затова…

— Наистина й казах — призна печално той. — Бяхме в коридора и аз се притеснявах за теб. Уверих я, че след тази нощ няма да се налага да се грижи за теб, защото бижутата излизат от магазина, а бижутерът вече ми беше казал, че тази вечер мога да почивам, след като вземат кралската поръчка.

Иза въздъхна дълбоко.

— О, Боже, а аз така се стараех да не разберат! Мислех, че ако просто успея да го отложа до сутринта, вече ще е свършено и те няма да могат да направят нищо.

Гласът й стана остър:

— Не съм си и представяла, че ще поемат нещата в собствените си ръце.

Виктор я изгледа така, че тя отклони поглед.

— Казваш, че нямаш нищо общо с това. Не си им помогнала да ме отстранят от пътя си, за да откраднат диамантите.

— Не! — извика Иза и сложи ръце на кръста си. — Докато се е случвало всичко това, аз съм спяла.

Изведнъж на Виктор му хрумна нещо ужасно.

— Значи още си била у тях, когато отидох вкъщи и намерих онази бележка. Изобщо не си си тръгвала.

Тя поклати глава.

— Продължих да спя дълго след края на смяната ти.

— Но след като се прибрах, аз отидох у тях. Молех се да си там. Блъсках по вратата. Никой не отвори.

— Изобщо не съм те чула. Якоба ми даде нещо за гърлото, което уж ме болеше. — Иза изглеждаше съкрушена от това предателство. — Навярно вътре е имало лауданум.

В ушите му отекна мрачно бучене.

— Те са го замислили — промълви Виктор. — Замислили са кражбата, замислили са да ни разделят.

Лицето на Иза стана пепеляво.

— Навярно са се досетили, че няма да подмениш комплекта.

Той се приближи към нея. Тя клатеше глава, отказвайки да приеме думите му.

— Стига, Иза, не може да не са го замислили. Как иначе подправената бележка се е озовала в апартамента ни?

— Апартаментът ни не беше сигурен. И ако са попитали хазяина, той най-вероятно…

— Не са — разпитвах го няколко пъти. Но да кажем, че са влезли през прозореца или не знам как и са оставили фалшивата бележка. Това все още не обяснява как са разбили касата в магазина. Якоба трябва да е имала дубликат на ключа, което означава, че по някакъв начин са се добрали до ключовете ми преди онази нощ.

Бученето в ушите му се превърна в рев.

— Освен ако ти не си им дала ключовете ми.

— Господ да те убие, не съм! Казах ти, изобщо не исках да участвам!

— Тогава защо направи имитационния комплект?

Иза примигна. А после сякаш се смали. Притисна пръсти към очите си, обърна се и започна да кръстосва из стаята.

— Отначало нямаше план за никаква кражба, кълна се. Якоба беше прочела колко популярни стават красивите стъклени бижута, че хората обичат да имат украшения, които изглеждат досущ като тези на по-високопоставените от тях, срещу малка частица от цената на истинските. Затова, когато възложиха на бижутера да изработи украшенията за годеницата на принца, Якоба си помисли, че ако успея да копирам част от тях, ще успеем да продадем копията за много добри пари.

— Дори не знаех, че притежаваш точно такъв талант — промълви Виктор.

— Да, осъзнавам го — отвърна Иза и в гласа й имаше остра нотка. — Още от самото начало ме смяташе за кротка малка миш…

— Не го казвай! — тросна се той. — Ако подозирах, че ти е неприятно да те наричам Mausi, нямаше да го правя.

Виктор пристъпи към нея, като се бореше с нуждата да я докосне.

— И не ми слагай в устата какво съм мислил за теб. По онова време и аз бях влюбен в теб.

Думите увиснаха помежду им и го накараха да съжали, че ги е изрекъл. Но бяха истина и Иза имаше нужда да чуе, че никога не я е използвал. Не и по начина, за който бе намекнала.

— Междувременно — продължи той и тонът му стана по-остър — сестра ти и зет ти са замисляли план да откраднат диаманти, ти си работела по създаването на фалшиви кралски бижута и очевидно не си виждала причина да ми споделиш тайната. С мен, собствения ти съпруг. На когото бе обещала да го обичаш и да му се покоряваш.

Това беше основният проблем. Тя е пазила тайни от него през цялото време.

— Боях се какво ще си помислиш за мен, по дяволите! — извика Иза.

В цялата ситуация имаше някаква болезнена ирония. И Виктор се страхуваше от същото — какво ще си помисли тя за него, ако й разкаже за миналото си.

Гласът й се снижи до шепот:

— Надявах се, че ако успея да го предотвратя, никога няма да се наложи да разбереш какво кроят. Да разбереш, че според семейството ми кражбата е нещо приемливо.

— Опитвала си се да ги защитиш.

— Не! — отрече тя и потърка лицето си. — Да. Не знам.

Погледна го умолително.

— Направих този комплект още преди да започнеш да ме ухажваш. От самото начало помагах на татко да изработва имитационни бижута за украса на часовниците си и много ме биваше. Според тях всичко беше толкова просто: аз да направя фалшификата, те да го продадат и да спечелим достатъчно, за да си облекчим положението. Така каза Герхарт.

— А ти си се съгласила — измърмори Виктор и си спомни начина, по който се държаха с нея сестра й и зет й.

Иза се обърка към него и го погледна войнствено.

— Двете с Якоба дължим живота си на Герхарт. Нямаш представа как живяхме след смъртта на татко. Никой не искаше да стане редовен клиент на магазин, държан от две момичета, а татко не ни остави много пари. После Герхарт се ожени за Якоба и ни даде дом. Ако не беше той…

— … ти и аз щяхме да сме заедно през последните десет години. Затова не му търси оправдания — довърши Виктор със суров тон.

Гърбът й вече не изглеждаше така скован.

— Не — прошепна тя. — Търся оправдания за себе си. Защо изобщо се съгласих да направя комплекта.

Иза се извърна настрана, но Виктор видя изписаната на лицето й вина и това го прободе. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. Иза обаче просто заби поглед в пода и това разкъса сърцето му.

— Не си виновна само ти — промълви дрезгаво той. — Герхарт се е възползвал от чувството, че си му задължена. Това, което май не разбираш, е, че не се е оженил за Якоба и не те е прибрал само от добро сърце. Направил го е, защото е разбрал, че може да използва и двете ви за собствена изгода. Винаги съм мислил така.

Тя все още не го поглеждаше.

— Никога не си го казвал.

— Вярно е. А трябваше. Просто… Ами нали влизах в ново семейство и не исках да създавам проблеми между теб и тях. — Протегна ръка и отметна една къдрица от лицето й. — А ми изглеждаше, че ти имаш добро мнение за двамата.

— Обичах сестра си — отговори пламенно Иза. — Якоба беше единствената майка, която помня. И бях благодарна за всичко, което направи Герхарт. Дължах му дрехите на гърба си, храната си…

— През първите няколко години след смъртта на баща ти — може би — възрази Виктор. Гневът му нарастваше. — Но след това Герхарт е получавал от теб всичко, което е поискал. Пратил те е да работиш при бижутера, когато си била само на петнайсет. Когато се запознахме, ти вече печелеше отлично, а той играеше карти с приятелите си в магазина и не го интересуваше, че пропада. Ти си направила достатъчно и предостатъчно, за да издържаш тези двамата.

— Не и според тях — отговори Иза с приглушен глас. — Според него и сестра ми аз бях неблагодарна малка глезла, която не можеше да оцени какъв късмет има, че се грижат за мен. И аз им вярвах!

Сега в гласа й прозвуча болка:

— И през ум не ми е минавало, че Якоба ще прояви такава… жестокост. Да ме упои и да ми наговори всички тези лъжи! Как е могла да ме предаде така? Как съм могла да го допусна?

Най-после Иза вдигна поглед към него.

— Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш.

Сега дъхът й излизаше на болезнени хрипове, сякаш се бореше със сълзите си.

— Съжалявам, че бях такава глупава малка… мишка… че така и не видях…

— Шшшт — прошепна той и я привлече в обятията си. — Шшшт, lieveke.

Нежното обръщение като че ли я накара да изпита нещо неочаквано, защото тялото й се скова в ръцете му.

— Съжалявам. Толкова… съжалявам…

Ако бе избухнала в плач и бе започнала да твърди, че е невинна, сърцето му може би щеше да остане затворено за нея. Но сега, когато сама се обвиняваше и се мъчеше да сдържи сълзите си, той почувства, че не издържа. Когато ставаше въпрос за нея, открай време си беше мекосърдечен глупак и очевидно това не се беше променило.

По-късно щеше да я накара да му разкаже какво са направили с бижутата тя и семейството й, защо бе дошла тук сама. Сега обаче трябваше да я утеши. Да я прегърне.

Да я целуне.

В мига, в който устните му срещнаха нейните, Иза замръзна. А после се разтопи като сняг на слънце. Устните й бяха точно толкова сладки, колкото си спомняше, меки, податливи и топли. Докато я целуваше, можеше да забрави миналото, да забрави, че е дошъл да потърси отмъщение и справедливост. Можеше да се загуби в нея и да се престори, че нищо помежду им не се е променило.

Тя рязко се отдръпна. Очите й бяха тъмни и тревожни, а устните й трепереха.

— Чакай… Имам въпроси, а знам, че и ти сигурно имаш.

— Не още. Не сега — и Виктор я привлече плътно до себе си. — Дай ми първо това.

И отново я целуна. А после пак и пак. Вкусваше устните, за които бе забравил, че са му липсвали, усещаше аромата на теменужена вода от косата й. Сякаш след дълъг ден се бе потопил в гореща вана.

Само дето, вместо да го отпусне, усещането го подлуди. Всеки сантиметър от тялото му вече се бе втвърдил, а Иза направи нещата още по-лоши, като се изви срещу него, стисна главата му с ръце и отвърна на целувката му. Пиеше устните му така, както той пиеше нейните. И тя все още го желаеше.

Тя беше негова. Все още негова.

— О, Виктор — прошепна Иза срещу устните му, — не трябва да го правим.

— Защо? — попита той и я побутна назад към дивана. — Женени сме.

— Да, но… Аз не съм същата жена, която познаваше някога.

— Изглеждаш същата.

Той седна на дивана и я дръпна в скута си. Започна да обсипва шията и рамото й с горещи целувки, сякаш я белязваше.

— Вкусът ти е същият.

Обхвана гърдата й в длан и въздишката, с която Иза се наклони към него, му достави удоволствие.

— На пипане си същата.

Зърното й се втвърди под милувката му и той осъзна, че под костюма й за езда няма никакви приспособления, от които гърдите й да изглеждат по-големи.

— Е, почти същата.

Той погали и другата й гърда.

— Малко по-големи са, отколкото ги помня. Как успя да го постигнеш?

Погледът й се стрелна към него. Изглеждаше стресната, дори уплашена.

— Какво имаш предвид?

— Просто се шегувам, това е всичко — прошепна Виктор. Не искаше Иза отново да се отдръпне от него.

— О! — промълви тя и сведе поглед към мястото, което ръцете му галеха без капка срам. Ами… бях… бях млада, когато се разделихме. Предполагам, че малко съм пораснала.

— Можеш да ми вярваш — увери я той, докато разтриваше гърдите й и се наслаждаваше на допира им и на поруменелите й бузи. — Не се оплаквам.

— Кой мъж би се оплакал? — подметна сухо тя.

Виктор се засмя. Старата Иза никога не би казала такова нещо.

— Вярно е. А освен това си права: наистина вече не си същата жена като преди. Но и аз не съм същият мъж.

На лицето й се изписа тъга.

— Наистина не си.

Тя сграбчи ръцете му и го погледна в очите.

— Винаги си имал тъмна страна и аз я приемах, защото знаех, че се дължи на службата ти през войната. Но тогава не беше суров, а сега си. Какво се случи, че те промени?

Той се вцепени.

— Съпругата ми ме изостави, това се случи. Останах да се оправям сам с последствията и да ме обвинят в…

Изражението й стана тревожно и той едва не си отхапа езика. Точно сега я желаеше в леглото си. Не искаше да рови в тинята на миналото.

— Да те обвинят в какво? — прошепна Иза. — Щом не си напуснал Амстердам, както казаха Якоба и Герхарт, значи си бил там, когато в двореца са разкрили имитацията.

— Не искам да говоря за това.

Виктор се опита да я привлече по-близо за още една целувка, но тя се измъкна от ръцете му, стана от скута му и погледна надолу към него.

— Кажи ми какво се случи — подкани го решително Иза. — Трябва да знам.

— Защо? — попита остро той. — За да си сигурна, че съм опазил тайната ти? Че никой не търси нито теб, нито семейството ти?

Тя се дръпна назад. Виктор изруга и стана от дивана.

— Съжалявам, Иза. Не исках да кажа това.

Тя обаче не отстъпи, макар че той се извисяваше значително над нея.

— Мисля, че точно това искаше да кажеш. Но предполагам, че имаш основателна причина.

Ръката й се вдигна и докосна бузата му.

— Моля те, Виктор, трябва да знам какво са ти сторили. Теб ли обвиниха за кражбата? Или си напуснал града, преди да успеят? Каза, че си отишъл в Антверпен.

— Да, след като животът ми се оказа разрушен.

Той отблъсна ръката й, мина покрай нея и застана до камината.

— Тъй като никой в Амстердам не би ме наел повече, трябваше да се опитам да си намеря работа другаде.

— Заради мен.

— Да, проклета да си! — изръмжа той и рязко се обърна с лице към нея. — Заради теб!

Глава 9

Иза изстина.

— Значи аз съм виновна, че си станал толкова суров — прошепна тя. — Обвиняваш мен за това, което се е случило с теб.

Как би могъл да не я обвинява? Тя се бе оставила Якоба и Герхарт да я убедят, че Виктор ще направи нещо, което беше изцяло против природата му.

А освен това съпругът й е разполагал с десет години да я проклина, десет години, за да се превърне в озлобения мъж, който я гледаше сега.

— Наистина те обвинявах. Но сега не знам какво да мисля, кого да обвинявам.

Поне и той се чувстваше също толкова объркан, колкото и тя.

— Мислиш ли, че лъжа? Че съм била пряко замесена в кражбата?

— Разбира се, че не — и Виктор потърка лицето си с длани. — Просто… По дяволите, не проумявам как си могла да им повярваш! Как изобщо си могла да помислиш, дори за миг, че ще им помогна да откраднат каквото и да било?

— И ти си си помислил същото за мен. Каква е разликата?

— Но аз не го повярвах! — отвърна яростно той. — Отначало не.

Иза преглътна с усилие.

— Какво имаш предвид?

— Тъй като през първата седмица никой не заподозря, че е имало кражба, мислех, че си ме напуснала и това е всичко. От срам си замълчах за причината за изчезването ти. Казах на бижутера, че ти и семейството ти сте отишли в Брюксел, за да се погрижите за болен роднина.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не можех да приема, че си ме изоставила. Мислех — надявах се, — че ще се върнеш. Бях готов да тръгна да те търся, но освен че не знаех откъде да започна, а нямах и толкова пари, трябваше да мисля и за работното си място. Бижутерът беше много любезен и ми позволи да запазя поста си, затова не смеех да рискувам да го загубя, когато мислех, че цялата причина да ме напуснеш, е задето ще остана без работа.

— О, Виктор… — промълви Иза и отново я прободе разкаяние.

Той отклони погледа си, без да обръща внимание на съчувствието й.

— Освен това семейството ти уж беше тръгнало да те търси и бях сигурен, че ще те убедят да изпълниш своя дълг към съпруга си. — Изруга приглушено. — Трябваше да се досетя. Не оставиха никакъв адрес, никакъв начин да се свържа с тях. Цялата история си имаше всички белези на някакъв престъпен замисъл, още от самото начало. Но те бяха оставили всичко в къщата си непобутнато, затова реших, че накрая ще се върнат.

— Всичко беше ипотекирано, дори и мебелите — призна смутено Иза.

— Да, разбрах по-късно, когато кредиторите дойдоха да търсят семейството ти и решиха, че може да знам къде са отишли. — Челюстта му се стегна. — И кредиторите не бяха единствените, които ги търсеха.

Сърцето й заблъска оглушително, когато осъзна какво намеква той.

— Защото са открили имитациите.

Погледът му беше мрачен и обвинителен.

— Да.

— Значи наистина са обвинили теб.

— А ти как мислиш? — изръмжа Виктор, повтаряйки предишните й думи. — Аз бях пазачът. За диамантите отговаряхме или аз, или бижутерът — през цялото време, преди да ги занесат в двореца. А освен това не бях казал на никого, че за малко съм поверил магазина на Якоба. Нямаше причина — мислех, че става въпрос за нещо лично между мен и жена ми. Затова се превърнах в главния заподозрян — човека, за когото бяха убедени, че е извършил подмяната и е задържал истинските бижута.

— Господи, не! — промълви Иза и изпита болка, когато осъзна какво унижение е било това за горд човек като него. — Но след като си им казал за Якоба, несъмнено са обвинили нея.

От устните му се изтръгна горчив смях.

— Може би щяха да я обвинят, ако им бях казал. Но не го направих.

— Защо, за бога?

— Защото така щях да обвиня и теб, тъй като и тримата изчезнахте. А ти ми беше съпруга. Вярваха, че си под мой контрол. Ако възникнеше и най-малкото подозрение, че си откраднала бижутата, деянието ти щеше да се превърне не само в твоя, а и в моя отговорност.

— Но това не е честно!

— Може и да не е, но законът рядко е честен.

Виктор прокара пръсти през косата си.

— Във всеки случай щях да изглеждам още по-виновен, ако бях признал, че съм оставил Якоба сама в магазина през нощта. А това щеше да доведе до въпроси защо съм го сторил и истината щеше да се разкрие — че си ме напуснала. Това щеше да ги накара да помислят, че има някакъв заговор…

Погледът му се прикова в нея.

— Не можех да поема този риск. Особено след като не бях сигурен, че си откраднала каквото и да било. Все още се молех тримата да се върнете, за да се защитите. Нямаше смисъл да рискувам живота си — или твоя, като стана дума за това — само заради едни голи подозрения, когато знаех, че властите не могат да докажат нищо.

— Значи си скрил участието на Якоба? — промълви невярващо Иза. — И моето?

В гласа му се появи стоманена нотка:

— Направих това, което трябваше, за да се спася. Казах им същата лъжа, която казах и на другите — че сте отишли да посетите болен роднина в Брюксел. Знаех, че не разполагат с никакви доказателства, които да ме свързват с престъплението. Претърсиха апартамента ни, къщата на Хендрикс и магазина на баща ти и не откриха нищо — нито инструменти за изработване на фалшиви диаманти, нито пари, нищо, което да уличава когото и да било от нас четиримата.

— Якоба взе всичко това с нас — каза тихо Иза.

— Разбира се. А без доказателства и без истинските диаманти те не можеха да повдигнат обвинение срещу никого — не и когато беше възможно някой да е проникнал в двореца и да е извършил подмяната. Реших, че ще е по-добре да ме вземат за будала, отколкото за съучастник и будала. Единственият начин да се спася беше да не отстъпвам при разпитите и да се преструвам, че не знам нищо.

— Да спасиш и нас.

Той си пое дъх мъчително.

— Да.

Иза се беше питала толкова пъти какво ли се е случило с него. Но и през ум не й беше минавало, че може да се е съпротивлявал на властите, които са се опитали да обвинят него в кражбата. Нищо чудно, че при първата им среща изглеждаше готов да я удуши.

— И те са ти повярвали.

— Накрая.

В тази единствена дума беше стаена такава горчивина!

— Какво ти сториха? В затвора ли те хвърлиха?

Виктор навярно бе усетил болката в гласа й, защото на лицето му се изписа израз на безнадеждност, която прободе сърцето й като кама.

А после очите му станаха ледени.

— Не искам да говоря за това. Минало е.

— Очевидно не е. Не и след всичко, което каза.

Той се приближи към нея и обви ръка около талията й.

— Няма значение.

— За мен има — дръпна се от него Иза. — Трябва да знам до какво са довели действията ми.

Виктор се наклони над нея и зарови нос в косата й.

— Твоите действия не са довели до нищо. Нали ми обясни, че отговорността е на семейството ти, а не твоя.

В гласа му имаше нотка, която й подсказа, че все още не вярва съвсем на разказа й. Всъщност и тя не вярваше, не докрай.

— Да, но аз им позволих да ме използват. Да ни използват и двамата. Когато ми казаха, че си се съгласил да им помогнеш, им повярвах. А през това време ти…

Задави я ридание. Тя обхвана главата му с длани и го накара да я погледне в очите.

— А през това време ти си бил… какво? Не мога да знам как да компенсирам случилото се, без да разбера какво е то.

За един дълъг миг Виктор остана загледан в нея. Лицето му беше сковано, дъхът му излизаше на бързи тласъци.

А после дишането му се забави и в погледа му светна нещо по-плашещо от гняв.

— Искаш да компенсираш случилото се, така ли? — попита той със суров дрезгав глас и вдигна ръцете й към шията си, преди да я сграбчи за кръста. — Тогава ела в леглото ми. Тази вечер. Сега. Докажи ми, че спомените за брака ни не са фалшиви. Че някога наистина си ме обичала.

Мрачният блясък в очите му й подсказа, че говори сериозно.

Както и ужасяващата тръпка, която пропълзя по гърба й. При мисълта отново да бъде с него през тялото й премина копнеж, от който стомахът й се сви, а гърлото пресъхна.

— Любенето никога не решава нищо — възрази немощно Иза.

По устните му премина мимолетна сянка на усмивка, Виктор се наведе и обсипа с целувки ухото, бузата, врата й.

— При нас винаги е решавало всичко.

После се спря и ръцете му притиснаха по-силно кръста й.

— Но може би не е помогнало при теб и някой друг.

— След теб в леглото ми не е имало друг мъж — призна Иза.

Той въздъхна дълбоко, а после си пое въздух.

— Да, да. А твоят Рупърт е само приятел — изръмжа и в гласа му се долови отчетлива нотка на ревност.

Иза се дръпна назад и го погледна косо.

— Нали се запозна с него. Видя ни заедно. Наистина ли мислиш, че помежду ни има нещо повече от приятелство?

Виктор не сваляше поглед от нея.

— Ангъс Гордън казва, че си влюбена в този глупак.

— Мистър Гордън иска двамата с Рупърт да сме влюбени. Но това е само негово желание, нищо повече. Той смята, че съм свободна, а ние и двамата знаем, че не е така. — Тя се усмихна насила. — Дори да бях свободна, можеш ли да си ме представиш като баронеса? Абсурдно е.

Виктор не се засмя.

— Изобщо не е абсурдно — отвърна сериозно. — От теб ще излезе прекрасна баронеса. Просто не за момче като Лохлау.

Погледът му се плъзна по нея и събуди топлина във всички части, по които мина.

— Мястото ти е в леглото на мъж, не на момче. В моето легло.

— Вик…

Той я прекъсна със завладяваща целувка, която събори всичките й защитни стени.

Не можеше да се съпротивлява. Сетивата й се изпълниха с усещанията за него — аромата, вкуса, топлината му. Умът й се замъгли, здравият й разум изчезна.

Виктор я стисна за ръцете, повдигна я на пръсти за гореща, жадна целувка, която подхрани собствената й нужда, и Иза обви ръце около шията му, за да не падне. Беше забравила колко е силен, колко много навремето обичаше точно ръста му. Бе забравила колко дребна изглежда до него, с тези негови широки рамене и могъща гръд.

Спомни си за онези упойващи дни, преди Якоба и Герхарт да ги разделят, и не можа да не изпита желание. Този миг… Тайно мечтаеше за това още от момента, в който Виктор я намери.

Проклет да е, задето имаше такава власт над нея! Той беше един похотлив негодник, сладкодумен дявол, но това не я интересуваше — не и докато Виктор беше нейният негодник, нейният дявол.

Той откъсна устни от нейните и прошепна:

— Ела в леглото ми, Иза.

Продължи да я целува ненаситно по брадичката и Иза се задъха. Загуби разума си. Не си спомняше преди да е бил толкова настойчив. По онова време това навярно щеше да я уплаши.

Сега я възбуди.

— Не мисля, че е разумно.

— Естествено, че не е разумно. Не беше разумно и да идваш тук сама посред нощ, но ти дойде.

Той я стисна за ръката и тръгна към отворената врата на спалнята си.

— Не може да не си знаела, че това ще се случи.

— Не знаех.

Наистина ли? Някаква малка частица от нея, частицата, която все още си спомняше радостните дни, в които беше негова жена, не беше ли дошла тук, за да го съблазни?

Твърдо решена да го отрича, Иза издърпа ръката си от неговата.

— Не — отсече. — Не знаех.

Заповяда си да бъде силна, да не отстъпва, докато нещата помежду им не се успокоят малко. Докато се увери напълно, че може да му се довери.

— И определено не мисля, че трябва да вляза там с теб.

Звучеше почти убедително.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

— Добре, щом така искаш.

Иза потисна мигновено пронизалото я разочарование.

— Така искам.

Виктор вдигна рамене с преувеличена небрежност.

— В такъв случай предполагам, че просто ще трябва да останем тук.

И с многозначителна усмивка започна да разкопчава палтото й за езда.

— Стига! — извика Иза и сграбчи ръцете му. — Нямах това предвид и ти го знаеш! Исках да кажа, че не смятам да идвам в леглото ти.

— Няма да идваш там — отговори нехайно той. — Ще дойдеш на моя… ъъъ… — огледа се. — На дивана ми. В това няма нищо непочтено.

— Да, но има в това, което ти искаш да направиш на него — измърмори Иза. — И диванът не е твой. За бога, дори къщата не е твоя!

Опита се да се отдалечи, но Виктор я дръпна назад. Очите му блещукаха.

— Домакинът ми няма да има нищо против, уверявам те — и бързо разкопча останалите й копчета. — Ако повредим нещо, ще го възстановя.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита със съмнение Иза.

Той смъкна палтото й за езда и го метна настрана.

— Мога да си позволя всичко, което трябва, за да те имам отново, lieveke.

„Мъничка сладичка“. Фламандското галено обръщение й напомни за родината й и я размекна по начин, по който Mausi така и никога не успя. Наистина трябваше да го спре. Изобщо не биваше да стои тук като някоя глупачка, да вдъхва аромата му на мускус и да се взира в кривата му усмивка.

Кривата му съблазнителна усмивка, която сложи край на всички останали възражения. Иза си спомни как устните му се извиваха в тази усмивка, когато се приближаваше към нея в малката спалня в апартамента им. Спомни си как я виждаше, как знаеше какво означава и как я запленяваше скритото зад нея обещание.

Проклет да е!

Дишането му се ускоряваше. Той развърза лененото парче плат над деколтето й и го захвърли настрана, разкривайки прекалено изрязания й корсет за езда, изпод който ризата едва се подаваше. Иза застина, когато погледът му се плъзна към полуоголената й гръд. Виктор прокара опакото на ръката си по гърдите й с нежност, от която сърцето й запърха.

Глупаво сърце! Колкото и да го учеше, то все още беше абсурдно податливо за Виктор.

Сякаш прочел мислите й, той впери поглед в очите й.

— Кажи ми, че не ме желаеш така, както те желая аз. Че брачното ни легло не ти е липсвало изобщо пред тези десет години. Кажи го, и ще те пусна да си тръгнеш още в този миг.

Тя затвори очи с надеждата, че ако не го вижда, ще излъже по-лесно… но пръстите му изгаряха кожата й като огън, а ароматът му, толкова близо, замая главата й. Иза не можеше нито да продума, нито да излезе от стаята.

— Този отговор ми стига — изхриптя Виктор и бързо я обърна, за да развърже шнуровете на корсета й с трескави движения.

Иза се олюляваше срещу него. Усещаше възбудения му член, притиснат към задника й, но преди да успее да реагира, Виктор обви ръка около кръста й и я привлече по-силно към себе си.

— Копнеех за това още от събота вечерта — прошепна в ухото й, докато ръцете му смъкваха корсета й надолу, за да се затворят над гърдите й, да ги разтриват и възбуждат. — Исках да те съблека и да те обладая там, до онази колона, да обявя пред Бог и пред всички, че си моя.

— Щеше да предизвикаш обществен скандал. Какво щеше да каже семейството ти?

— Семейството ми ли? — попита той, плъзна ръка по полите й, после я погали с длан между бедрата и гласът му стана по-остър: — Аха, имаш предвид барона.

Започна да я разтрива грубо отдолу. Тя изохка и започна да се гърчи.

— Който те отмъкна, докато аз още се мъчех да се овладея.

Самоконтрол, който сега отказваше да й позволи, защото я възбуждаше с порочните си ласки. Едната му ръка я измъчваше отгоре, а другата й доставяше удоволствие отдолу.

Изтънчено мъчение. Опасно удоволствие. Иза не можеше да си позволи нито едното, нито другото.

Тя заби пръсти в мускулестите му бедра, но не можеше да се насили да се отскубне от ръцете му.

— Рупърт ме заведе у нас… — успя да изрече Иза — … защото аз го помолих.

— Защото си страхливка и не можа да се изправиш срещу мен.

Виктор изви зърното й и пронизващото удоволствие я накара да изстене. Verdomme, той открай време знаеше как да я възбужда!

Иза се обърна в ръцете му, развърза халата му и го бутна да падне от раменете му.

— Сега се изправям срещу теб — прошепна тя, измъкна се от разхлабения си корсет и го захвърли настрана.

Виктор изстена, развърза ризата й и я смъкна толкова, колкото да оголи гърдите й, наведе се и пое в устата си първо едната, а после другата. Езикът му се плъзгаше по плътта й, измъчваше я и я правеше неспособна да мисли. Все по-нарастваща нужда я накара да започне да се полюшва срещу него, а той я притисна с гръб към вратата на спалнята. Спря се само колкото да й свали полата, фустите, бельото и чорапите, които пусна на купчинка около краката й.

— Липсваше ми — прошепна той и плъзна поглед по нея. — И това ми липсваше.

Дивата страст в погледа му призова дивата страст в душата й, напомни й за онзи Виктор, когото познаваше — онзи, който не можеше да откъсне ръце от нея, чийто поглед я поглъщаше като дракон, който пирува с телата на девици.

Само че Иза вече не беше девица, макар че след толкова години въздържание се чувстваше точно така. А сега, когато той стоеше пред нея и я изкушаваше, й беше толкова трудно да е предпазлива.

Част от нея трябваше да разбере дали любенето им наистина е било толкова съвършено, колкото си го спомняше. Образът на Виктор, който си бе изградила през миналото десетилетие, рухваше, но Иза все още не беше сигурна каква част от него, каква част от брака й е била илюзия и каква част е била истинска. Трябваше да разбере.

И въпреки това следващите й думи изненадаха дори нея:

— Съблечи се.

Този гърлен глас дори не звучеше като нейния.

По лицето му просветнаха жажда и изненада.

— Придобила си смелост, а? — изхриптя Виктор, но на практика откъсна копчетата от ризата си в бързината да я съблече.

— Да — отговори Иза и позволи на погледа си да го изпие, докато той си събуваше панталона. — Нямах друг избор, освен да се променя, за да мога да се грижа за себе си. Сега съм съвсем друга жена. Сигурен ли си, че можеш да понесеш това?

Неистово напрегнатият му поглед накара пулса й да подскочи.

— Може би ти трябва да се увериш, че можеш да понесеш мен.

Без предупреждение той я вдигна на ръце и я понесе към другата стая. Положи я на много елегантно легло. Иза все още лежеше там стъписана, когато тялото му покри нейното.

Виктор подпря ръце от двете страни на главата й и се изправи над нея, преди да добави:

— Сега и аз съм съвсем различен.

Когато подчерта думите си с тласък срещу нея, Иза изпита тръпка на страх и възбуда. Този нов Виктор можеше да се окаже много опасен. Тя все още не знаеше как я е намерил, защо е дошъл тук, ако наистина е дошъл за отмъщение. Всичко това трябваше да я накара да се замисли.

Вместо това обаче то само й вдъхна още повече смелост.

— Наистина ли?

С лукава усмивка тя пъхна ръка под долните му гащи и обхвана члена му с длан.

— На пипане не си различен.

Той изсъска през зъби:

— Някои неща никога не се променят, съпруго моя.

Членът му пареше в дланта й.

— И започвам да си мисля, че страстта ми към теб е едно от тях.

Преди Иза да успее да изпита ликуване, той завладя устата й със своята.

След това тя цялата се превърна в инстинкт и пориви, надигна се да отвърне на целувката и го остави да изследва каквито части от нея пожелае. Нещо още по-хубаво: и тя изследваше каквито части от него пожелае, нещо, което никога не би дръзнала да стори през седмицата след сватбата им.

Някои неща наистина не се бяха променили. Например тялото му. На гърдите му все още имаше приятни на пипане косми, а по корема му все още се очертаваше мрежа от здрави мускули. Като млада Иза едва събираше смелост да докосне тези мускули, но сега нямаше търпение да ги проучи с устни и език.

За нейно удоволствие мускулите му се свиха и потръпнаха под устните й, кожата му се напрегна, а ласките му станаха все по-смели, все по-страстни и все по-настойчиви, докато накрая тя цялата затрептя под тях.

— И аз те желая — прошепна Иза. — Виктор… моля те…

Той изръмжа, свали докрай долните си гащи и започна да вдига ризата й.

— Кога си се превърнала в такава изкусителка? — промълви дрезгаво.

— След като ме изостави — потърка тя с нос наболата брада по челюстта му. — Когато осъзнах, че не съм взела онова, което исках, а е трябвало.

В погледа му се четеше само и единствено неприкрита нужда.

— Вземи го сега. Покажи ми какво искаш.

— Теб.

Тя вдигна коленете си, за да му направи място между бедрата си.

— Вътре в мен.

Пламналият му поглед се спусна надолу към нея.

— Благодаря на Бога.

И с гърлен стон Виктор нахлу в нея с един-единствен силен тласък.

Ненадейното движение я накара да се напрегне и той замръзна.

— Много ли съм груб? — успя да изрече задавено.

— Не — прошепна Иза и посегна да обхване с длани голите му хълбоци. Извънредно твърдите му хълбоци. Мили Боже! Стисна ги и изпита женска наслада от стона му и от това, че членът му вътре в нея стана още по-корав. — Просто мина прекалено дълго време, откакто за последно бяхме заедно, това е всичко. Но сега съм готова.

Думите й се подсилваха от факта, че се гърчеше под него. Погледът на Виктор се превърна в разтопено злато.

— Аз съм готов от цяло десетилетие.

Той започна да се движи, отначало бавно, сякаш преценяваше отговора й. Но когато тя се надигна, за да посрещне тласъците му, движенията му се ускориха, докато накрая единственото, което можеше да направи Иза, беше да го стисне за раменете и да се държи с всички сили.

Не можеше да повярва, че е забравила усещането той да я изпълва изцяло, усещането да я обладава мъж, който я искаше, нуждаеше се от нея. Да усеща топлината му върху кожата си, ръцете му навсякъде по тялото си.

Да усеща как Виктор прониква в нея толкова дълбоко, че да вижда само прозрачния слой пот по кожата му и блясъка на жадния му поглед, докато я обладава, да усеща само притискането на тялото му към своето, докато вихрушката се надигаше от някакво скрито място, за да я сграбчи и отнесе по-нависоко… по-надалеч…

— Стигни до върха — изхриптя той, без да спира тласъците си. — Стигни до върха, както някога, моя красива… изкусителке, съпруго моя…

И тя го стори. Освобождението я прониза като светкавица, раздели настоящето от миналото й с един-единствен огнен блясък и я запрати в бъдещето. С дрезгав вик Иза се изви към него и тогава и той свърши и изля семето си в нея, преди да рухне отгоре й.

И докато вихърът се забавяше, стаята спираше да се върти, а тялото й преминаваше от чисто удоволствие към чисто удовлетворение, Иза осъзна едно нещо. Спомените й със сигурност не са били илюзия.

Глава 10

Виктор се застави да се претърколи настрана от Иза, защото тежестта му навярно я смазваше. Но му се искаше да може завинаги да остане да лежи отгоре й и се почувства ограбен още в мига, в който се озова легнал по гръб и вперил поглед в балдахина. Що за лудост го бе накарала да си въобрази, че като я обладае, ще пречисти душата си от тази натрапчива нужда от нея?

Така само я засили. Все още усещаше аромата на теменужена вода от косата й, мекотата на тялото й, притиснато към него.

Искаше да я обладае пак. И пак, и пак, докато се увери, че е истина. Че Иза наистина отново е негова. Че може да й довери живота си. Бъдещето си.

Все още задъхан, той я погледна. Тя лежеше там, поруменяла, красива и очевидно доволна. Горната част на ризата й бе смъкната почти до корема, а долната — почти до венериния й хълм. Виктор отново се възбуди само като я гледаше. Иза изглеждаше толкова чувствена, светлината на свещите позлатяваше голите й гърди и осветяваше горната част на бедрата й, преди да се стопи в тъмните сенки помежду им. Отново изпита желание да посегне и да разкрие кафявите къдрави кичурчета, скрити под набрания плат.

Но преди да успее да се подчини на импулса си, тя оправи дрехите си, за да се покрие повече. Когато се обърна, за да го погледне в очите, дъхът му секна. За един кратък миг Иза го погледна точно така, както в началото на брака им — сякаш той бе рицарят, дошъл да я спаси.

А после този поглед изчезна и Виктор преглътна проклятието си. Все пак нали не я спаси. Едва успя да спаси дори себе си. И сега миналото му се връщаше да го преследва… и да превърне живота й в ад.

Но когато тя проговори, думите й се отнасяха за неговия живот.

— Имаш толкова много рани.

Иза прокара ръка по гърдите му и проследи с пръст очертанията на един зараснал белег по ключицата му.

— Доколкото си спомням, този е останал от щик през войната, нали така?

— Да. — От щик, който едва не улучи сърцето му. Виктор преглътна конвулсивно. — Не мога да повярвам, че помниш.

Ръката й продължи да се плъзга по гърдите му.

— Ще се учудиш колко много неща помня. Тези кичурчета коса. Малката бенка под мишницата ти. — Отправи му бърза свенлива усмивка. — Начинът, по който ме целуваш.

Краткият проблясък на старата Иза го накара отново да я целуне… да обхване гърдата й с длан и да зарови нос във врата й, докато тя прокарваше ръце по него. Виктор тъкмо се чудеше дали е прекалено рано да я съблазни отново, когато Иза се намръщи и се дръпна назад.

Пръстите й бяха намерили два белега върху ребрата му.

— Тези са нови.

Тя сбърчи чело и докосна малък кръгъл участък кожа на другото му рамо.

— И това. Прилича на белега на гърба ти, където са те простреляли с мускет при Ватерло.

Виктор въздъхна и се отпусна на възглавницата. Очевидно за сега Иза бе приключила със съблазняването.

— Да, защото и той е от мускет.

Погледът й се изпълни с остра тревога, от която гърлото му се сви.

— Как? Защо? Нали нямаше войни, в които би могъл да служиш. Какво си правил през всички тези години? Как така са те простреляли?

— Търсих те — отговори честно той.

Иза го погледна косо.

— Търсил си ме пред дулото на мускет?

Виктор покри ръката й със своята, вдигна я към устните си и я целуна.

— Трябваше по някакъв начин да си изкарвам хляба, затова станах наемник. Понякога работата ставаше опасна.

— Колко опасна? — попита шепнешком Иза.

Той вдигна рамене.

— Един-два пъти ме простреляха. Тук и там ме ръгаха с нож. Всичко това в рамките на един работен ден.

Тя притисна устни към белега на рамото му. В очите й се четеше тревога.

— С кого си се бил?

— Има ли значение? Това е минало.

— Така ли? — попита Иза и огледа стаята. — Очевидно си достатъчно приближен на един херцог, за да те настанят в най-хубавия му апартамент за гости. Сигурно си направил нещо, за да спечелиш приятелството му.

— Вярвай ми, не му е най-хубавият.

Прислужниците бяха поискали да му дадат най-хубавия, но той отказа. Това щеше да го накара да се почувства… неудобно. Понякога се чувстваше като самозванец, когато хората се опитваха да му се подмазват. Може и да беше братовчед на херцог, но се чувстваше като син на престъпник.

— По-нататък по коридора има друг, много по-хубав.

— Не е в това въпросът — отвърна остро Иза. — Как така познаваш херцог? Защо дойде тук?

Виктор се поколеба, готов да й разкаже за „Хората на херцога“ и новооткритите си роднини, за това, че го е наела майката на Лохлау. Но не можеше да се насили да й се довери дотолкова. В историята й все още имаше празнини и преди да й разкрие всичките си тайни, той трябваше да научи повече.

— Кажи ми ти защо дойде тук — отговори Виктор. — След като осъзна, че няма да дойда при теб в Париж, защо не се зърна в Амстердам да ме потърсиш? Или в Антверпен, ако си мислела, че там съм отишъл?

— Ако? — повтори тя и се отдръпна от него. На лицето й се изписа болка. — Ти все още не ми вярваш.

— Не е…

Той издърпа чаршафа нагоре до кръста си и се обърна с лице към нея. Част от набираното цяло десетилетие негодувание отново се надигна у него.

— Просто се опитвам да разбера как си могла да се откажеш от брака ни само заради нещо, което са ти казали близките ти. Защо дори не си се опитала да ме потър…

— И как точно трябваше да го направя? Нямах никакви пари, освен ако не прибегнех до „плячката“ от кражбата, както я нарече ти. А аз отказвах да посегна към нея. Семейството ми нямаше да ми даде пари да тръгна да те търся. Все ми повтаряха, че без теб ще ми е по-добре.

Тялото му се напрегна.

— И ти им повярва.

Иза се обърна по гръб и изражението й стана измъчено.

— Не знаех на какво да вярвам. Ти беше винаги толкова потаен и сега разбирам как Якоба се е възползвала от това. Тя ми напомни, че никога не говореше за семейството си, че почти не те познавам. Всичко това беше вярно.

Един ден Виктор щеше да накара Якоба Хендрикс да си плати за всяка измамна дума, която бе казала на сестра си.

— А освен това дори не бях сигурна къде си — продължи Иза. — Трябваше ли да тръгна да кръстосвам континента като някоя скитница без една монета в джоба и да търся съпруга си? Или си очаквал да си намеря работно място, на което да мога да си изкарвам хляба с надеждата в един прекрасен ден случайно да те срещна?

— Разбира се, че не — отвърна той, признал, че по този въпрос Иза има право. — И бездруго на мъжете им е по-лесно да си намират работа, отколкото на жените.

Тя го гледаше втренчено.

— Да не споменаваме и че тогава си мислех, че и ти като нас бягаш от властите. Семейството ми ме убеди, че си също толкова виновен, колкото и те, затова не можех да се върна на местопрестъплението, без да рискувам да ме заловят и да ме принудят да призная участието ти в кражбата, в което вярвах тогава.

— Или твоето или на семейството ти — отбеляза язвително Виктор.

Иза се стегна.

— Да. След като подмяната се превърна във факт, не исках да ме обесят заради нея. Също като теб, и аз направих това, което беше необходимо, за да се спася. Но очевидно при мен това е някакво престъпление.

Тя седна в леглото, сякаш се канеше да стане, но Виктор се надигна и я хвана за ръката.

— Lieveke — каза тихо, — аз не те обвинявам.

— Така ли? — Прекрасните й кафяви очи потъмняха от скръб. — Мислиш, че е трябвало да се опитам по-усърдно, да започна да те търся, да пребродя целия континент в търсене на мъж, за когото вярвах, че ме е предал и изоставил…

— Не — прекъсна я той. Сега отново се сети, че са я принудили да повярва на една лъжа. Все още му беше трудно да повярва, че близките й са се държали с нея също толкова коравосърдечно, колкото и с него.

Привлече я към себе си, макар че тя се опита да се съпротивлява, и я придърпа обратно на леглото. Иза легна сковано до него и Виктор потисна ругатнята си. Никак не се справяше със ситуацията. Но не бе очаквал, че през цялото това време тя е смятала него за злодея.

Той подпря глава на ръката си и погледна към вдигнатата й брадичка и упоритото изражение.

— Разбирам защо не си могла да ме потърсиш. Защо си се почувствала длъжна да тръгнеш сама. — Положи ръка на корема й. — Но да избягаш в Шотландия? И през ум не ми мина да те търся извън континента, защото не ми и хрумна, че може да избягаш толкова далеч от дома си.

Тя го погледна умолително в очите.

— Трябваше да се махна от тях, не разбираш ли? Искаха да правя още фалшификати, за да ги представят за истински, за да печелят пари. Не можех… Не исках…

— Аха — измърмори Виктор. Започваше да проумява. — Искали са да превърнат и теб в престъпница.

Тя наистина е говорила сериозно, когато каза, че се е опитвала да избяга от семейството си.

— И така, къде са сега?

— Все още в Париж, надявам се. — Иза леко се отпусна до него. — Не съм ги виждала, откакто се възползвах от шанса си да се махна от тях.

Виктор затаи дъх. Можеше да пише на Видок в Париж и да го накара да ги открие там, а после да ги държи под око, докато сам се добере до там.

— Предполагам, че използват фалшиви имена.

Иза кимна.

— От мига, в който купиха билети на кораба в Амстердам. А освен това взеха и други мерки да променим външния си вид — Герхарт си пусна брада, а аз и Якоба си отрязахме косите.

Което обясняваше защо нито той, нито някой друг успя да ги открие, след като напуснаха къщата.

— Герхарт имаше приятел, който през войната е шпионирал за французите и знаеше как се изготвят фалшиви документи — добави тя. — Точно така разбрах, че срещу определена цена човек може да се снабди с такива.

— Значи името, под което си дошла тук, не е същото, което си използвала при напускането на Амстердам и влизането във Франция.

— Не, разбира се. Нали не си забравил, че не исках Герхарт и Якоба да ме намерят? Отне ми малко усилия, но накрая успях да намеря в Париж един човек, който ми изготви фалшиви документи, точно като приятеля на Герхарт.

Нищо не можеше да покаже недоверието на Иза към семейството й така, както фактът докъде бе стигнала, за да им се изплъзне. Но пък може би просто се е притеснявала, че накрая ще ги хванат, затова е сменила името си, за да не заловят нея.

В такъв случай обаче нямаше да избере моминското име на майка му. До момента нейната версия за събитията изглеждаше по-правдоподобна от всички негови версии за случилото се. Което означаваше, че злодеите в тази история определено са Герхарт и Якоба.

Виктор се насили да си придаде нехаен вид.

— Е, добре, какви имена са приели? — попита небрежно.

Очевидно това не свърши работа, защото погледът й се стрелна към него.

— Защо?

Той не отговори веднага и цветът се отдръпна от лицето й.

— Виктор, какво си намислил да правиш?

Той се престори на тъп.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— О, не, разбираш. Сега, когато си сигурен, че зад кражбата стоим аз и семейството ми…

— Ти не — прекъсна я Виктор.

— Аз изработих комплекта — поправи го Иза. — Властите ще ме сметнат за отговорна. Дори и ти ме смяташ, при все че знаеш какво се случи.

— Не е вярно.

— Чуй ме — прекъсна го тя и дишането й стана накъсано. — Ясно е, че искаш отмъщение…

— Справедливост — отсече Виктор. Иза потръпна и той обхвана бузата й с длан. — Ти не искаш ли, след всичко, което са сторили? Не искаш ли да ги накажат?

— Искам, стига да имаше начин това да се случи, без да накажат и мен. А такъв начин няма. — Тя се обърна с лице към него. — Ако ги заловиш и ги замъкнеш обратно в Амстердам за процес, те ще обвинят мен за кражбата. Ще бъде тяхната дума срещу моята. А както каза ти, те не притежаваха необходимите умения, за да направят комплекта. Аз ги притежавах и те със сигурност ще го изтъкнат. Като нищо може да ме обесят, а те да се отърват безнаказано.

Дъхът му секна. Не беше помислил за тази възможност. Разбира се, до тази нощ смяташе, че тя заслужава същото наказание като тях. Но след като не заслужаваше…

— Глупости — отсече остро Виктор. — След като дам показания, няма да остане съмнение, че са виновни те, а не ти.

— Ти си мой съпруг и преди време си бил заподозрян. Наистина ли смяташ, че властите ще повярват на твоята дума, а не на семейството ми?

Може би, ако намесеше и братовчед си, който да гарантира за почтеността му. Но това щеше да означава да забърка Макс в още един скандал. По време на процеса всички гнусотии, свързани с бащата на Виктор, щяха да излязат на бял свят и това щеше да се отрази на Макс и Лизет.

По дяволите всичко! Далеч по-лесно беше да търси справедливост, когато мислеше, че тя го заслужава.

Виктор стисна зъби.

— Нали не очакваш от мен просто да забравя какво са сторили — на мен, на теб, на двама ни? Те заслужават да страдат.

— О, повярвай ми, съгласна съм — изрече тихо Иза. — Но не виждам как можем да ги накараме да страдат, без да съсипем моя живот. А може би и твоя. Което би било безкрайно нечестно, защото нито ти, нито аз сме сторили нещо лошо.

Но Дом и Тристан разполагаха с ресурси, които Виктор нямаше. Може би щяха да успеят да изградят теза в съда, без да навредят на интересите на Иза… и без да замесват Макс.

— Не е възможно истината да не означава нищо — възрази Виктор. — Разполагаме с бележката, която не е написана с твоя почерк. Един добър специалист по проучване на документи — по една случайност познавам такъв — може да потвърди, че е подправен. Това само по себе си е достатъчно, за да насочи подозренията към тях и да ги отклони от теб. Фактът, че са живели нашироко в Париж, докато ти си се мъчила да изградиш бизнеса си тук също сочи към вината им.

Иза вдигна вежда.

— Така ли? Нали тази сутрин самият ти си казал на мистър Гордън, че или съм използвала онези пари за изграждането на бизнеса си, или съм избягала, за да не ме хванат? Фактът, че дойдох тук, не намали вината ми в твоите очи. Как би я намалил в очите на съда?

Боже, мразеше, когато тя говореше толкова логично!

— Значи казваш, че трябва просто да стоя бездейно и да оставя да им се размине.

— Казвам, че каквото и да направиш, ще навредиш и на мен.

— Не го вярвам!

Тялото й се скова и Виктор смекчи тона си:

— Искам само да проведа някои предварителни разследвания, да видя дали мога да намеря доказателства, за да изградя случай. Ако изненадаме Герхарт и Якоба, може дори да намерим доказателства в жилището им. Просто ми кажи под какви имена се крият, и…

— Не — отговори Иза, като го наблюдаваше бдително. — Не мога да рискувам.

Той се ядоса. Не можеше да повярва, че се опитва да му попречи затова!

— Сега, когато знам в кой град са — продължи Виктор и я прикова със суров поглед, — навярно ще съумея да ги открия и без имената, особено след като имам връзки във френската тайна полиция. Давам ти възможност да ме улесниш, но това не означава, че ако не ми кажеш, няма да се захвана сам.

За миг в очите й припламна страх, преди тя да заличи от лицето си всяко изражение.

— Прави това, което трябва да направиш.

Иза стана от леглото и започна да си събира дрехите.

— Но аз няма да си сложа сама въжето заради твоето отмъщение. Прекалено много имам да губя.

Той изруга, докато я гледаше как си обува гащите и чорапите. Не това искаше. И не смяташе, че и Иза го иска.

Стана от леглото и я привлече в прегръдките си.

— Не ми ли вярваш, че мога да те защитя, lieveke — попита тихо той. — Никога няма да допусна някой да ти навреди, заклевам се.

Тялото й си остана все така сковано.

— Може и да нямаш избор. Тръгнеш ли да търсиш отмъщение…

— Справедливост, по дяволите! — изръмжа Виктор. — Ако исках отмъщение, щях сам да наложа наказанието, което реша.

Тя вдигна очи към него. На светлината на огъня зениците й изглеждаха огромни и блестящи.

— Затова ли дойде? За да ми наложиш наказанието, което си решил?

Той я гледаше и се чудеше каква част от истината да признае. Иза попита:

— Защо дойде, Виктор? Как изобщо ме намери след толкова години?

Той се стегна.

— Има ли значение?

Иза го изгледа, без да трепне.

— Казваш, че трябва да ти повярвам, че ще ме защитиш. Искаш да се хвърля в прегръдките ти, но не искаш да ми кажеш нещо толкова незначително като това как си ме намерил. Или защо си такъв добър приятел с един херцог. Или дори дали наистина си братовчед на лейди Лохлау. Очевидно ти все още не ми вярваш.

— Не е вярно.

Но беше.

Ако й разкажеше за херцога, това все още нямаше да обясни присъствието му в Единбург. Ако й разкажеше за „Хората на херцога“, трябваше да признае, че са го наели да открие тайните й.

Тогава тя можеше да заплаши да каже на барона за действията на вдовстващата баронеса. И тъй като Лохлау беше дискретен колкото някой четиригодишен, той незабавно щеше да започне да тормози майка си заради действията й и майка му щеше да се оплаче на Дом от недискретността на Виктор.

А ако Дом се ядосаше достатъчно, щеше да откаже да помогне на Виктор да изправи Герхарт и Якоба пред правосъдието, особено ако имаше възможност херцогът и полусестрата на Дом да се окажат замесени в скандала. Тогава Виктор щеше да разчита само на себе си, за да залови двамата Хендрикс.

В главата му изведнъж отекнаха гласовете на мъчителите му.

„Признай: тя е узнала истината за теб и за баща ти, научила е колко си долен и се е опитала да те повлече още по-надолу. Ти си бил пазачът, ти, влюбен до полуда глупак такъв. Точно затова те е избрала. И ти като абсолютен глупак си й помогнал.“

Проклятие, това беше истинската причина, поради която не желаеше да й разкрие истината за знатните си роднини. Колкото и да си повтаряше, че всичко, изречено от стражите на принца, е лъжа, част от него се боеше, че не е така. Част от него все още искаше да е сигурна, че Иза го желае заради самия него, а не заради произхода му или заради каквото и да било друго.

Тя продължи да го гледа с очакване още миг, но когато Виктор не каза нищо повече, Иза въздъхна и продължи да се облича.

— Става късно, Виктор. Сутринта трябва да съм в магазина, затова тръгвам. Утре можем да говорим по-подробно.

Тя нахлузи корсета над ризата си и отново се извърна към него.

— Би ли ме завързал? — попита с превзет глас, който го раздразни.

Той мина зад нея, хвана я за кръста и отново я придърпа към себе си.

— Не искам да си ходиш — прошепна в копринената й коса. — Остани тук тази нощ.

— Знаеш, че не мога. — Дишането й се беше учестило. — Имам живот в Единбург. Ако не се прибера цяла нощ, съседите ми ще забележат и ще започнат да клюкарстват.

— Защото си прекарала нощта със съпруга си? — изръмжа Виктор.

— Те мислят, че съпругът ми е мъртъв. Или си забравил?

Иза се обърна с лице към него. Изражението й отново беше станало бдително.

— Разбира се, ако решиш да им кажеш истината, не мога да направя нищо. Но тогава те ще разберат, че съм излъгала за миналото си. И ако им кажеш защо…

— Не бих ти го причинил, по дяволите! — И той я погали до бузата. — Честно казано, lieveke, и аз искам светът да разбере за кражбата също толкова, колкото и ти.

Погледът й се сведе към гърдите му.

— Не можеш да го предотвратиш, ако се опиташ да изправиш Якоба и Герхарт пред правосъдието. Тогава целият свят ще разбере.

— Добре, ти изложи аргументите си. И признавам, че са убедителни. Но трябва да има начин да разрешим ситуацията. Само трябва да помисля, да реша какво да правя.

— Разбирам. — На устните й трепна лека усмивка, когато Иза отново го погледна в очите. — Но ако остана, доникъде няма да я докараш с мисленето.

— Меко казано — измърмори той.

Вече отново се възбуждаше, желаеше я. Изглежда, че когато ставаше въпрос за нея, Виктор не се поддаваше на здравия разум, на благоразумието или дори на логиката.

— Добре — каза той и я обърна, за да завърже връзките на корсета й. — Аз ще те закарам.

— Не — отговори бързо Иза. Прекалено бързо. Виктор й се намръщи, а тя добави: — Това би било също толкова лошо, колкото ако остана да спя тук. — Погледна към часовника. — Ако някакъв загадъчен господин ме доведе у дома посред нощ, съседите ми почти със сигурност ще започнат да клюкарстват.

Виктор дръпна шнуровете толкова силно, че тя изохка.

— Предполагам, че баронът те е придружавал до дома ти късно посред нощ неведнъж и дваж.

— Не и толкова късно. А освен това съседите и прислугата ми го познават. Теб не те познават.

Имаше готов отговор за всичко. Но това не променяше един съществен факт.

Виктор завърза корсета й и отново я обърна с лице към себе си.

— Накрая ще ме опознаят, lieveke, уверявам те.

Той стисна главата й в дланите си.

— Отказвам отново да загубя съпругата си. Ще разберем как да действаме така, че да можем да сме заедно, без да разрушаваме всичко, което си изградила тук. Но едно нещо искам да е ясно: няма да те пусна да си отидеш.

По лицето й премина изражение на копнеж, което не можеше да бъде сбъркано с никое друго.

— Аз и не искам да ме пускаш — промълви Иза и покри ръцете му със своите. — Но разнищването на цялата история с кражбата ще отнеме време. А аз предпочитам да запазя репутацията си до мига, в който успеем да уредим всички проблеми.

Макар да знаеше, че тя само се защитава, мисълта, че ще си тръгне, го ядоса.

— Започва да ми липсва старата Иза — измърмори той. — Онази Иза, която се съобразяваше със съпруга си.

Изражението й стана сериозно.

— Надявам се да не е така. Тя беше тази, която не повярва в теб, когато трябваше. Която не можа да отстои своето.

— Тя беше мила, свенлива и откровена…

— Откровена не — отвърна искрено Иза. — Скрих от теб имитационния комплект. Премълчах за алчността на семейството си. Не ти казах какво искат те от мен.

— Вярно е.

По онова време си мислеше, че я познава, но се оказа, че греши. Все още не беше сигурен, че дори и сега я познава. Тя криеше нещо от него. Виктор не можеше да каже откъде го знае, но беше убеден в това.

Или пък просто бе дотолкова свикнал да не й вярва, че просто не знаеше как да започне отново да й вярва?

— Затова не искам старата Иза да се връща — продължи тя — И ти не бива да го искаш.

Разкаянието й заради толкова много неща от миналото им беше толкова очевидно, че му беше трудно да не й вярва. Освен това трябваше да признае, че тази нова, по-смела съпруга наистина му допадаше.

— Много добре. Ще погребем завинаги старата Иза — съгласи се той и прокара пръст по долната й устна. — Но новата Иза трябва да свиква, че отсега нататък ще съм част от живота й. Защото няма да отида никъде, никога повече. Ти още си ми жена и това няма да се промени. Твоят Лохлау просто ще трябва да си потърси съпруга някъде другаде.

— Сякаш Рупърт може да се мери с теб… — подметна нехайно тя и докосна устните му със своите.

Виктор изръмжа и я привлече към себе си за по-дълга целувка. Изпита неимоверна радост, когато Иза се уви около него като дръвче, което пуска корени.

Тя все още може и да не му вярваше напълно и да изпитва съмнения относно неговия начин да се справи с роднините й, но едно нещо беше сигурно. Желаеше го също толкова, колкото старата Иза, ако не и повече.

И това беше пътят, който щеше да го върне обратно в живота й.

Глава 11

В мига, в който позволи на Виктор да я отведе обратно в леглото, Иза разбра, че ще си навлече неприятности. Как така успяваше да избие от главата й целия здрав разум с целувките и ласките си? Докато я любеше бързо, безпощадно и диво, тя се отдаде на усещането с такава пламенност, че забрави всичко, което все още ги разделяше.

Едва после, когато той се унесе, Иза си възвърна разума. Погледна го и въздъхна. В съня си Виктор толкова много приличаше на мъжа, който беше някога. Колко нощи го бе сънувала точно в тази поза, точно в този вид, преди да се събуди и да си спомни, че го няма? Колко години напразно бе копняла за съпруга, който така и не дойде?

Сега Виктор се беше върнал и тя не искаше нищо друго, освен да продължат оттам, докъдето бяха спрели. С изключение на едно нещо.

Амали. Снощи трябваше да му каже за нея. Той заслужаваше да знае, че има дъщеря.

Но ако жаждата за отмъщение над Якоба и Герхарт, която го изгаряше, не можеше да бъде утолена? Ако държеше непременно да има процес, да я завлече обратно в Амстердам? Какво щеше да се случи с Амали? Щеше ли да е готов да се откаже от отмъщението заради дъщеря си? Или щеше да настоява, че може да организира и процес, и разследване, без да навреди нито на Амали, нито на Иза?

Тя искаше да повярва, че съпругът й наистина може да ги спаси. Виктор й каза, че през всички тези години не е спирал да я търси, а тази нощ изглеждаше готов да приеме разказа й за миналото. Но на сутринта, след като е имал време да помисли над чутото? Как би могла да му се довери, когато Виктор все още пазеше толкова много тайни?

Докато не разбереше защо е дошъл в Единбург и какво смята да прави, трябваше да си остави отворена вратичка, в случай че отново се наложи да бяга. В случай че той се разгневеше така ужасно, задето е скрила от него за дъщеря му, че изпита нужда от отдушник и се опита да предяви правата си над момичето.

Защото разбереше ли веднъж за Амали, всичко щеше да се промени. Ако осъзнаеше точно колко много са му отнели Якоба и Герхарт, можеше да побеснее толкова, че да е неспособен да продължи да действа предпазливо. На Иза вече й беше ясно, че когато е разгневен, Виктор е неспособен на трезва мисъл. Затова, преди да повери живота си — и живота на детето си — в негови ръце, трябваше да разбере срещу какво е изправена.

Тя стана от леглото, но се спря, когато Виктор измърмори нещо и се обърна. Остана на място със затаен дъх, довято той отново не заспа, и се отдалечи предпазливо от леглото.

Промъкна се на пръсти в другата стая с дрехите си, облече се бързо и подреди косата си толкова, колкото можа. После намери чантичката си и тръгна към долния етаж. За нейна изненада икономът излезе от една малка странична стая, в която се влизаше от фоайето, за да я изпрати.

— Конят ми още ли е отпред? — попита Иза, чудейки се дали не е накарал някой коняр да го заведе в конюшните, докато тя беше горе.

— Предполагам, че е там, госпожо — отвърна официално икономът. — Вие не оставихте никакви инструкции какво да правим с него.

Иза се отправи към вратата, но после се сети нещо и се обърна.

— Извинете, господин Дженкинс, бихте ли ми казали нещо?

— Стига да мога — отвърна той, застанал нащрек.

— Случайно да знаете от какъв характер е връзката между мистър Кейл и вашия господар, херцога?

Погледът му беше леден като ветровете над залива Фърт ъф Форт.

— Боя се, че ще трябва да попитате мистър Кейл, госпожо.

Дискретността на иконома не я изненада — очакваше я. Но трябваше да попита. Притесняваше я това, че присъствието на Виктор в Единбург е обвито в такава загадъчност. Тук ставаше нещо странно.

Докато яздеше към дома си, Иза си мислеше, че за нищо на света не може да отгатне какво е то. Ако Виктор я е търсил, какво го бе подтикнало да се насочи насам? Или наистина беше братовчед на лейди Лохлау и идването му беше чисто съвпадение?

Утре щеше да потърси Рупърт и да го попита дали се е консултирал със справочника на „Дебрет“, за да разбере каква точно е роднинската му връзка с Виктор. А може би просто трябваше сама да потърси в справочника. Възможно бе в библиотеката да има екземпляр.

Когато се добра до къщата си, беше толкова изтощена, че силите й стигнаха само колкото да се строполи в леглото. А когато на сутринта Бетси дойде да я събуди, трябваше да се измъкне от завивките, да се измие, да се облече и да изпие чаша шоколад, преди да тръгне към магазина.

Но докато препускаше към града и всички мускули я боляха, не можеше да не се усмихне. От последния път, когато бе изтощила тялото си до такава степен, бе изминало дълго време, ала Иза не можеше да съжалява за случилото се. Предишната нощ беше дори по-удивителна от нощите, които си спомняше. Не беше за вярване, че Виктор е станал още по-добър любовник.

Освен ако…

Тя се намръщи. Съпругът й така и не й каза дали той й е останал верен. Беше ли потърсил компания в леглото на друга жена? Връзката му с лейди Лохлау спокойно можеше да е интимна.

Не, нямаше да се остави да я подлудят такива мисли. Трябваше да се съсредоточи върху важните неща: какво е намислил да прави Виктор и как тя да се справи с него. Затова се зарадва, че не вижда никого, когато влезе в магазина — цял час преди обичайното им време за отваряне. Малко време да се подготви щеше да й се отрази добре, в случай че Виктор наистина я потърси днес.

Имаше нужда да поработи. Работата бе спасението от всичките й беди. Нищо не я успокояваше така, както обработката на размекнато злато, създаването на стъклена маса или това да забрави всичко, погълната от повърхностите на някой красив нешлифован диамант.

Тя влезе в помещенията зад магазина, седна на работната си маса и извади една купа, за да смеси вътре металните соли, необходими за рисуването върху задната част на стъклената маса. Ръцете й се движеха, а умът й пресяваше всичко случило се.

Какво можеше да направи, за да разколебае твърдата решимост на Виктор да си отмъсти на семейството й? Ситуацията бе по-сложна, отколкото признаваше той. Някак трябваше да го накара да проумее последствията от замисъла си.

След известно време Иза чу мистър Гордън да влиза в магазина през предната врата. Както обикновено, той се улиса в приготовления за отварянето и не дойде отзад, за да я поздрави. Знаеше, че рано сутринта Иза предпочита да е сама — имаше нужда от време за творене, докато клиентите все още бяха малко.

Докато продължаваше с монотонната работа по смесването на солите, мисълта й отново се прикова върху Виктор. Щеше да й е от полза да разбере какво е преживял в Амстердам след нейното бягство и това на семейството й. Но как да стане, когато той не искаше да й каже?

Не беше сигурна колко дълго е работила и треперила, когато някаква врява отвън я изтръгна от мислите й.

— Пак сте тук, а? — повиши глас мистър Гордън и акцентът му стана по-отчетлив. — Ни сте добре дошъл. Нямъ да ви дам да безпокоите мисис Франки!

Тя стана, забърза към вратата и влезе в магазина.

— Всичко е наред, мистър Гордън. Нямам нищо против да поговоря с мистър Кейл.

— Виждате ли? — обърна се Виктор към съдружника му, макар че непроницаемият му поглед бе прикован не в мистър Гордън, а в нея. — Мисис Франки знае, че с нищо не я застрашавам.

Мистър Гордън изсумтя и Иза едва не последва примера му.

— В момента работя по сложна задача — излъга тя заради мистър Гордън. — Ще дойдете ли с мен в ателието, мистър Кейл? Можем да говорим, докато работя.

Виктор вдигна вежда, но кимна, макар и рязко, и тръгна към нея.

— Сигурна ли сте, мисис Франки? — попита мистър Гордън, който следваше Виктор. — Ни искам тоз човек да ви притеснява.

— Не ме притеснява. И аз имам да му кажа някои неща, това е всичко.

Категоричният й тон, изглежда, подсказа на мистър Гордън, че желае разговорът да се проведе насаме, защото той се спря, премести поглед от нея към Виктор и кимна:

— Ако ви потрябвам…

— За бога, нямам намерение да я изнасилвам! — измърмори Виктор, при което мистър Гордън настръхна и отново тръгна напред.

— Разбира се, че няма — съгласи се Иза и отправи предупредителен поглед към съдружника си. — Оттук, мистър Кейл. Може би ще ви е интересно да ме гледате как работя.

— Може би — изрече провлечено той и я последва в ателието, като затвори вратата зад себе си. Бяха изминали само няколко крачки, когато Виктор добави с тих глас: — Имаш лошия навик да изчезваш посред нощ, Иза.

В бузите й се надигна топлина и тя го повлече към най-отдалечената част на работилницата.

— Ти спеше. Не исках да те будя.

— Лъжкиня — измърмори той, привлече я в обятията си и я зацелува с такъв плам, че Иза усети как всичките й сетива се замайват.

За няколко секунди тя си позволи да се отдаде на това сладко, страстно удоволствие и жаждата, които бушуваха помежду им. А после с усилие отдели устните си от неговите.

— Не тук — каза и го бутна настрана. — Всеки може да ни види.

В очите му просветна мрачен блясък.

— Събудих се и теб те нямаше и дори Дженкинс не можа да ми каже къде си. Помислих си… бях сигурен, че…

— Че съм избягала от града? — попита тя и се осмели да се усмихне. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

В очите му пламна жажда и Виктор отново посегна към нея, но Иза му се изплъзна.

— Не… тук… — повтори тя и остави помежду им една маса.

— Добре — примири се с въздишка Виктор и се огледа. — И така, тук изпридаш сламата на злато, така ли?

Тя се подсмихна.

— Ах, да беше вярно! Никога повече нямаше да ми се налага да си имам работа с търговците на злато.

Тя седна на работната маса в самото дъно на помещението, откъдето на никого нямаше да му е лесно да подслуша разговора им, и започна да поставя малък имитационен япис в последното свободно място в обкова на пръстена, който проектираше.

Виктор се приближи и застана пред масата. Иза му върли кос поглед. Днес той носеше кадифен редингот, панталони от кафяв египетски памук и жилетка от бяла коприна на фигури. Иза отново се зачуди как може да си позволява толкова скъпи дрехи. Какво е правил през всички тези години?

Но преди да успее да му зададе този въпрос, той я изпревари:

— Кажи ми истината. Защо си тръгна снощи?

— Знаеш защо. Защото и ти, и аз имахме нужда от време, за да помислим какво да правим.

— Аз знам какво ще направя — рече тихо Виктор. — Ще си взема жената обратно.

Без да обръща внимание на тръпката, която събудиха у нея тези думи, Иза се помъчи да се съсредоточи върху задачата си.

— Освен това. И ти, и аз трябва да решим как искаме да продължим напред. — „И можем ли да доверим живота си един на друг след толкова години раздяла.“

Той посочи към масата.

— И това ти помага да вземеш решение? Да си играеш с бижута в някаква мухлясала работилница?

Иза се осмели да се пошегува.

— По-добре, отколкото да си играя с теб в леглото ти. — Вдигна глава, за да го погледне в очите, и се усмихна с престорена свенливост. — Когато една жена е с теб, й е много трудно да мисли.

Очите му проблеснаха.

— Много добре. Не искам да обмисляш начин как точно да се освободиш от брака ни. Искам да приемеш, че мястото ти е при мен, а моето — при теб.

Той посегна и я щипна под брадичката.

— Съдбата е имала причина да ни срещне пак, lieveke.

— Съдбата ли? — попита Иза и вдигна вежда. — Или нещо друго, което все още отказваш да ми кажеш?

Виктор се вцепени, а после отново погледна надолу към масата.

— Тези бижута истински ли са?

Иза потисна въздишката си и се върна към своята работа. Той беше най-упоритият и тайнствен човек на света и това започваше да я дразни.

— И ти, и лейди Лохлау сте вманиачени на тема кое е истинско и кое не.

— Просто съм удивен, че хората са готови да платят сума ти пари за изкуствени бижута.

— Не знам защо се учудваш. Точно ти би трябвало да знаеш по-добре от всички, че обикновените занаятчии не могат да си позволят истински скъпоценни камъни. А този пръстен, който правя за един търговец, е с девет камъка.

— Девет? Тогава със сигурност са имитации.

Той погледна любопитно към пръстена.

— Защо просто не си купи един смарагд или рубин вместо девет изкуствени камъка?

— Това е пръстен-акростих — обясни Иза. — Първите букви от имената на камъните образуват думи. Търговецът го иска за рождения ден на жена си тази седмица. За да образува „сладка моя“, трябва да сложа един сапфир, един лапис лазули, един аметист, един диамант, един кехлибар, още един аметист, един малахит, един опал и един яспис.

— Аха — кимна Виктор и за миг се загледа мълчаливо в нея, докато тя внимателно затваряше зъбците около ясписа. — Много ли такива пръстени с акростих правите?

— Ами, да. От време на време дори с истински камъни. Сега бижутата с акростих са последният писък на модата. Правим гривни, пръстени, брошки… каквото пожелае клиентът.

Иза млъкна и чу как мистър Гордън поздравява Мери Грейс отвън. Напоследък младата жена се задържаше в магазина все по-дълго. Очевидно въпреки свенливостта си предпочиташе да е в компанията на своя прачичо, отколкото да търпи взискателната си майка.

Нито Иза, нито мистър Гордън имаха нещо против. Мери Грейс им беше от полза, когато някой трябваше да им донесе чай или да им помогне да пренаредят витрините.

— Изглежда, си включила в обкова всичко друго, освен диамант — каза Виктор.

— Да, стъклената маса за диаманти ми създава проблеми.

Тя извади част от стъклото и продължи:

— Прекалено млечнобяла е. Не мисля, че е от стрития на прах планински кристал в сместа, макар че понякога от него стъклото става прекалено бяло. Подозирам, че е заради оловния окис. Ако в него влезе дори прашинка калай, всичко се разваля.

— И как го оправяш?

— Боя се, че е невъзможно да се оправи. Ще трябва да изхвърля сместа и да започна отначало. Което означава, че клиентът ми ще трябва да изчака още един ден, преди да получи пръстена си. Стъклената маса се затопля бавно в продължение на много часове, за да се получи стъкло, каквото ми трябва.

Тя извади специалния си тигел, отмери в него още стрит на прах планински кристал и добави бяло олово, калий и боракс.

Когато стана, за да сложи новата смес в пещта, Виктор попита:

— Как, по дяволите, си правила това в Амстердам, щом са необходими специална пещ, тигел и инструменти?

Иза постави тигела в незапалената пещ.

— Всичко това го имаше в магазина на татко. Сигурно просто не си забелязал.

След като прегледа дървата, за да намери най-сухите, тя напали огъня под тигела.

— Ако си спомняш, ти се стараеше да избягваш Герхарт.

Виктор изсумтя.

— Никога не съм го харесвал, признавам. Сега още повече не го харесвам.

— Ако трябва да съм честна — каза Иза и го погледна в очите, — когато той се появи в живота ни след смъртта на татко, бях толкова щастлива, че имаме някого, който да ръководи магазина, който може да опази покрива над главите ни.

— Герхарт изобщо не се справяше с тази задача — изръмжа Виктор.

— Накрая не. Мисля, че беше чирак прекалено отскоро, за да разбере колко много работа е необходима, за да се поддържа магазин за часовници като този на татко.

Гласът й стана циничен:

— Герхарт никога не е бил по усърдния труд. А после, когато започна да залага…

Тя вдигна рамене, върна се на масата си и нанесе маркери по млечнобялата стъклена маса, за да може да я нареже. Виктор се премести зад нея, за да може да гледа иззад рамото й. Иза усещаше топлината, която се разнасяше от него, и това я замайваше. Искаше й се да зареже всяка предпазливост и да изкрещи пред целия свят, че това е съпругът й. Но не смееше.

— Нали каза, че стъклото не ставало — рече Виктор.

— За диаманти наистина не става, но става за рубини, затова ще отрежа едно парче, което ще се побере в един от калъпите ми за шлифоване.

Виктор се наведе да погледне над главата й какво прави и сложи ръка на рамото й. Също като при стъклената маса в тигела, до която топлината вече достигаше, докосването му отприщи химична реакция, която накара кръвта на Иза да забушува, а кожата й да пламне.

— Как действа това? — попита Виктор.

„Възбудата ми ли?“ — едва не попита тя, преди да си спомни за какво говорят.

— Калъпите. Да. Ами, просто слагам стъклената маса в калъпа и я загрявам, колкото да я разтопя, за да може да придобие формата на шлифован скъпоценен камък. После, когато изстине, я изваждам от калъпа.

— Откъде вземаш калъпите?

— Отливам ги от истинските шлифовани камъни, които минават през магазина.

— Истински камъни — каза той и в гласа му изведнъж се появи странна нотка. — Например бижута, на които са те помолили да смениш обкова.

— Точно така — потвърди Иза и почука по инструмента, който бе забила във вдлъбнатото стъкло.

Пръстите му стиснаха по-силно рамото й.

— Или бижута за почистване.

— Понякога — съгласи се тя, объркана от интереса му към нейните калъпи.

За един дълъг миг Виктор остана загледан в нея, докато Иза разчупваше стъклото на парчета, с които можеше да работи. А после попита със суров глас:

— И така, кажи ми, Иза: случайно да си направила отливки от диамантите на Лохлау?

Глава 12

Иза се стегна под ръката му и Виктор разбра, че е прекалил. Но по дяволите, какво очакваше тя, след като се измъкна като крадла през нощта, докато той спеше? Виктор се събуди в празно легло и с нарастващия страх, че пак го е напуснала. Че целият им разговор от предишната вечер е бил само средство да успокои подозренията му, докато успее да се измъкне.

Разбира се, след като си възвърна здравия разум, осъзна, че е абсурдно. Щом не бе избягала в деня, в който той пристигна в Единбург, едва ли щеше да хукне да бяга сега. А освен това тя беше тази, която го намери във вилата. Една виновна жена нямаше да се държи така.

Да, но го човъркаше това, че Иза може да избяга от него толкова лесно, без дори да се замисли.

— Е? — попита Виктор. — Направи ли отливки от диамантите на Лохлау?

— Да — отговори тя с отбранителен тон. — В огърлицата имаше няколко съвършени камъка, чиито копия щяха да ми дойдат добре. Отливането изобщо не навреди на камъните, особено при положение че след това щях да ги почиствам. Не беше като да са…

Тя се завъртя в креслото си и го изгледа гневно.

— Защо изобщо ти се обяснявам? Нищо не съм направила.

— Не съм казал, че си направила.

— Не, ти просто ме гледаш с този твой обвинителен поглед.

Иза скръсти ръце на гърдите си.

— Откъде изобщо си чувал за диамантите на Лохлау?

На лицето му се изписа спокойно изражение.

— Мистър Гордън ги спомена вчера.

В очите й блесна гняв.

— И ти реши, че съм скроила заговор, за да ги открадна.

Иза четеше в него като в отворена книга. Виктор се поколеба, но се спря на истината.

— Да.

Иза си пое въздух, стъписана, и той добави:

— Не забравяй, тогава си мислех, че крадеш бижута.

Това не я умилостиви.

— Значи си решил, че съм подменила диамантите на Лохлау с имитация, така ли? Че съм рискувала прехраната си, както и прехраната на мистър Гордън, за да натрупам състояние под формата на крадени бижута!

— Не е точно така.

Той срещна раздразнения й поглед с невъзмутимо изражение, макар че започна да се чувства неудобно от очевидната й ярост.

— Реших, че ще ги подмениш на забавата в замъка. Че по този начин, ако някога разкрият кражбата, няма да те заподозрат.

Иза скочи на крака.

— Verdomme, каква опитна крадла си ме изкарал! — Присви очи. — Или може би все още ме смяташ за крадла. Затова ли отказваш да обясниш как ме намери и защо си тук?

— Разбира се, че не.

Това беше самата истина. Просто предпазливостта й, фактът, че избяга, докато той спеше, бяха опънали нервите му. Това означаваше, че Иза не му вярва достатъчно, за да му каже къде живее. Изпълваше го желание да я ръчка дотогава, докато не му разкрие всичките си тайни.

Тя обаче просто продължи да го гледа с очакване и той смекчи тона си.

— Извинявай, Иза. До разговора ни снощи диамантите на Лохлау бяха единственото обяснение, което можех да измисля за сближаването ти с барона.

— Защото тази близост, разбира се, не може да бъде нещо толкова безобидно като невинно приятелство между двама души със сходни интереси в областта на науката — тросна се тя. — Не и в твоите подозрителни очи.

— Тогава не. Сега знам, че не съм бил прав.

Иза изглеждаше скептично настроена.

— Да знаеш, не съм си поставяла за цел да се сближавам с Рупърт. Той беше този, който направи първата крачка към сприятеляването ни.

— Защото е запленен от теб.

Тя вдигна брадичка.

— Ти така казваш.

— Знаеш, че е вярно.

На лицето й се изписа обида. После Иза въздъхна.

— Ако наистина си прав — а не казвам, че е така, — то тогава не мога да го променя.

— Знам.

— И изобщо не съм окуражавала Рупърт да се увлече по мен. Той просто продължи да идва в магазина и да задава въпроси за химичните аспекти на работата ми и аз…

— Ти си го взела за домашен любимец — довърши сухо Виктор.

— Не!

Той вдигна вежда и Иза изруга на холандски.

— Е, добре, може и да е имало нещо такова. Но наистина смятах, че му давам нещо важно — приятел, който нито го мъмри като майка му, нито му се присмива зад гърба като всички останали. Рупърт има нужда от човек, с когото може да обсъжда любимата си тема — химията. И мисля, че наистина му е приятно да ме гледа как работя. Това е доста… ами…

— Ласкателно?

По лицето й премина тъжна усмивка.

— Наистина ли ме смяташ за толкова суетна?

— Не. Просто за толкова самотна.

Виктор добре познаваше самотата. Това бе една от причините да се съгласи да тръгне с Тристан, когато той му предложи двамата да отидат в Англия и да потърсят семейството на Виктор.

Иза въздъхна дълбоко.

— Самотна. Да. Беше ми приятно да разговарям с човек, който е приблизително на моята възраст и има добро мнение за мен.

После го погледна, без да трепне.

— Но за мен Рупърт винаги е бил само приятел. Нито нещо повече, нито нещо по-малко. Каквото и да казва мистър Гордън.

— Вярвам ти.

Поне рационалната част от него й вярваше. Ирационалната обаче все още заръмжаваше всеки път, щом младият барон започнеше да души около жена му.

— Вярвам, че наистина го смяташ само за приятел.

— Добре — каза тя и изражението й изведнъж стана дяволито. — Значи си мислеше, че смятам да открадна диамантите на Лохлау на забавата, така ли?

Искаше му се изобщо да не беше повдигал въпроса. Виктор измърмори:

— Вече ти казах, това беше преди да разбера…

— Че не съм обигран престъпник?

— Никога не съм казвал, че си обигран престъпник.

— Наистина не си — изгледа го тя с блеснали очи. — Просто каза, че си ме смятал за способна да вадя фалшиви ключове, да разбивам каси и да се промъкна в спалнята на лейди Лохлау посред нощ, за да отмъкна диамантите й.

Описана по този начин, идеята звучеше абсурдно.

— Трябва да признаеш, че имах сериозни причини да съм подозрителен.

Иза се усмихна, за да покаже, че аргументът е основателен.

— Предполагам, че си имал. Макар че през годините след раздялата ни въображението ти доста се е развинтило. Накъдето и да погледнеш, все кражби ти се привиждат.

Сега гласът й зазвуча престорено драматично:

— А освен това май аз ти се привиждам като някаква коварна съблазнителка, твърдо решена да прелъсти младия Рупърт, за да се приближи до диамантите на Лохлау.

— Не произнасяй думите „прелъстяване“ и „Рупърт“ в едно и също изречение — прекъсна я Виктор, не съвсем на шега. Особено след като изглеждаше така зашеметяваща в тази украсена с волани рокля на зелени ивици, пристегната в тънката талия и показваща немалка част от новия й, по-пищен бюст.

Иза се подсмихна.

— Не се дръж като ревнив глупак. Ако се опитам да прелъстя Рупърт, той навярно ще избяга с крясъци.

— Съмнявам се. Той иска да се ожени за теб. Лично ми го каза.

Това като че ли я стресна.

— Наистина ли? — Сбърчи чело. — Но той дори не е споменавал… Изобщо не е намеквал…

— Казва, че не го бива с жените. Но това не означава, че не иска жена. Че не иска теб.

Иза започна да хапе долната си устна.

— Майка му никога няма да го допусне.

— Не го ли знам!

Иза го стрелна с поглед и Виктор побърза да добави:

— Във всеки случай трябва да пресечеш надеждите му. Може да ти се стори малко старомодно, но се засягам, когато други мъже ухажват жена ми.

В очите й проблесна смях, но тя кимна.

— Ще говоря с него.

— Скоро, Иза — подкани я твърдо Виктор. — В противен случай аз ще говоря с него и той може да пострада.

Тя изсумтя.

— Много добре знаеш, че няма да пипнеш и косъм от главата на това момче. Харесваш го. Признай си.

По дяволите, наистина го харесваше! Това само правеше всичко още по-трудно.

— Освен това — добави тя и го изгледа хитро — нали не би наранил собствения си братовчед?

Виктор нададе стон. Може би беше време да й каже истината за това как се е озовал тук.

Само че беше спасен от необходимостта да отговори, защото вратата между магазина и работилницата се отвори и влезе мистър Гордън.

— Имате и друг посетител, мисис Франки — каза добродушно той. — Негова светлост е тук.

— За вълка говорим… — измърмори Виктор, без да обръща внимание на раздразнения поглед, който му хвърли Иза.

Лохлау влезе след Гордън и се закова на място, когато зърна Виктор.

— Братовчеде! Какво правите тук, по дяволите?

На устните на Виктор се изписа принудена усмивка.

— След като в театъра видях колко са красиви имитационните бижута на мисис Франки, си помислих да намина и да видя дали ще я убедя да ми разкрие тайните си. Никога не съм виждал по-впечатляващи стъклени бижута.

Обяснението му като че ли задоволи Лохлау.

— Знам. Не са ли великолепни?

Гордън се върна в магазина, а Лохлау се насочи към Иза и Виктор, без да спира да говори:

— Но колкото и да я гледате, никога няма да разберете как става. Мисис Франки е истински творец.

— И аз така чух — съгласи се спокойно Виктор и погледна към кутията в ръцете му. Беше опакована с хубава розова хартия и завързана с пурпурна панделка. — Очевидно и вие сте творец.

Лохлау се изчерви.

— Това ли? — и подръпна шалчето си. — Не го опаковах аз, а продавачът.

— Продавачът ли? — попита внимателно Иза.

Лохлау я погледна така обнадеждено, че Виктор едва не завъртя очи.

— Купих ви нещо. Помислих си, че ще ви е от полза на забавата.

Виктор настръхна, а Иза бързо пристъпи напред и взе кутията.

— Благодаря, Рупърт.

Тя стрелна Виктор с предупредителен поглед, отвори подаръка и го погледна. На лицето й се изписа пълно озадачение.

Виктор се наведе напред, за да види какво й е донесъл Лохлау. В гнездо от атлаз лежаха чифт изящни боти от оцветена в пурпурно ярешка кожа, с розови връзки и малка червена розичка на носа. Виктор никога не бе виждал по-крещящи обувки.

Нито пък по-мънички.

— За разходка — обясни ведро Лохлау. — Защото толкова обичате да ходите пеша. А в имението сигурно много ще се разхождаме пеш.

— О, разбирам — измърмори Иза. — Прекрасни са. Благодаря.

— И колоритни — обади се Виктор, като се мъчеше да не издаде колко е развеселен.

— Виждате ли, братовчеде? — попита Лохлау с триумфална нотка в гласа. — Знам, че бяхте против идеята да й подаря обувки, но никъде нямаше хортензии, а тя обича ботите. Нали така, мисис Франки?

— Много са красиви — увери го Иза с немощна усмивка.

— Издръжливи са и стават за дълго ходене — поясни Лохлау. — Точно това ме впечатли вчера, когато видях, че ги продават в обущарницата. — Той побутна кутията. — Обуйте ги. Искам да видя как ви стоят.

Виктор положи неимоверни усилия, за да остане сериозен.

— О, да, обуйте ги, мисис Франки.

Иза му хвърли убийствен поглед и се усмихна на Рупърт.

— Не искам да ги развалям. Толкова са хубави, а работилницата е толкова… пълна с химикали и прах.

— Не колкото улицата — обади се Виктор.

Без да му обръща внимание, тя се обърна към Лохлау:

— Ще ги пробвам по-късно, когато се прибера.

— Глупости — отсече Рупърт. — Братовчед ми е прав. Навън е много по-мръсно, отколкото тук вътре.

Иза въздъхна и се обърна с лице към Лохлау, който я гледаше с щастливо очакване.

— Боя се, че не мога да ги обуя, Рупърт. Няма да ми станат.

Лохлау примигна.

— Какво искате да кажете?

Виктор се облегна на работната маса.

— Много са малки.

А ако знаеше нещо за съпругата си, това беше, че ходилата й не са особено малки.

На лицето на барона се изписа ужас. Погледът му се стрелна надолу към обувките й.

— Невъзможно! Мисис Франки има много фини ходила. Всички жени са с фини ходила. Така каза обущарят.

„Защото се е опитвал да ви продаде обувки, от които не е можел да се отърве.“

Да, но на Виктор сърце не му даде да го каже.

— На теория може би — изрече провлечено той. — Но в действителността женските ходила са с всевъзможна форма и големина. А ходилата на мисис Франки не са… ъъъ… фини.

— Благодаря, че изтъкнахте този мой недостатък — каза му сухо Иза, а после забеляза унилото изражение на Лохлау и добави: — Но обувките наистина са много хубави. Сигурна съм, че ще намеря на кого да ги дам.

— Може да станат на Амали — в гласа на Лохлау прозвуча нотка на отчаяние.

Иза замръзна.

— Коя е Амали? — попита Виктор.

Всичката кръв се оттече от лицето на Лохлау.

— Ъъъ… ами…

— Прислужницата ми — намеси се Иза. — Тя наистина има много фини ходила.

Лохлау заклати глава надолу-нагоре.

— Много фини. Знам, че ще й станат.

Изглеждаше абсолютно ужасен. Отправи към Иза умолителен поглед и продължи:

— Ще й станат. Не може да не й станат.

— Разбира се, че ще й станат — съгласи се бързо Иза, наведе се да вземе обувките и ги върна в кутията им.

Двамата изглеждаха малко уплашени от тази Амали. Виктор трябваше да се запознае с прислужницата с фини ходила, която бе способна да ужаси и Иза, и Лохлау.

Вратата към магазина се отвори. Влезе Мери Грейс. Докато се приближаваше, държеше главата си наведена, но Виктор забеляза, че бузите й са яркочервени.

— Мистър Гордън иска да знае дали да поръча чай за Негова светлост.

Лохлау се взираше в обувките, сякаш още се мъчеше да прецени дали наистина са малки.

— Не, не искам чай — рече и се намръщи. — Питам се защо обущарят изобщо ми ги продаде — обърна се той към Иза. — Беше ги изложил на витрината и си помислих, че са идеални. Попита кой размер носите и аз му казах, че стъпалата ви са горе-долу толкова… — Рупърт показа с ръце — … и мисля, че той просто не ме е слушал.

— Най-вероятно — съгласи се Иза с успокоителен тон.

Мери Грейс се прокрадваше обратно към вратата, когато Лохлау се провикна:

— Мис Гордън!

Тя застина като уплашена кошута и изписка:

— Да, милорд?

Той грабна обувките от Иза, отиде при Мери Грейс и й ги показа.

— Мислите ли, че са малки?

Клетото момиче преглътна конвулсивно.

— Ъъъ… аз… ами… зависи за кого са. Трябва да премерите ходилата на жената, за да сте сигурен.

Той сякаш се смали.

— Да, трябваше. Но не мислех, че е необходимо. Женските ходила са малки, нали така?

— Ами моите наистина са малки — осмели се да каже тя и се изчерви до ушите, — но на майка ми не са, така че зависи.

— Разбира се, че зависи — измърмори той. — Трябваше да се сетя. Такъв глупак съм!

— Не сте! — възрази Мери Грейс. — Просто не сте свиквали да купувате женски обувки. Когато ходите на обущар за собствените си обувки, вероятно мерките ги взема той, а не вие.

— Всъщност не ходя на обущар — призна печално Рупърт.

— Един обущар идва вкъщи, майка ми му казва какви обувки да направи и той увива една връв около краката ми.

А после разбра.

— Ооо, ето за какво била връвта. За мерките.

После сведе поглед към обувките.

— Голям учен съм, няма що.

— О, но вие сте гениален! — провикна се Мери Грейс. — На кого му пука за някакви си там обувки? Вие разбирате атомната теория. Това е много по-важно от обувките!

Очите на Лохлау светнаха.

— Знаете за атомната теория?

Тя примигна и отново сведе поглед.

— Само малко. Прочетох почти цялата книга на Далтон, но… малко се обърках, не разбрах съвсем това за химическия синтез.

— Не е толкова сложно, колкото изглежда на пръв поглед — увери я Лохлау и обърна ботите в ръката си. — Мога… да ви го обясня някой път. Ако искате.

Погледът на Мери Грейс се стрелна към лицето му, а руменината пропълзя чак до врата й.

— Това би било прекрасно. Просто… прекрасно.

Зад гърба й Гордън се провикна през вратата и тя измънка:

— Трябва да тръгвам. Чичо ме вика.

Мери Грейс се обърна и тогава Лохлау каза:

— Двамата с чичо ви непременно трябва да дойдете на забавата в замъка ми. Мисис Франки вече обеща, че ще присъства, и не виждам защо да не дойдете всички. Така само ще стане по-хубаво.

Тя се спря и Виктор видя, че дори тилът й се е изчервил.

— Ако чичо се съгласи — каза Мери Грейс, — ще е… прекрасно.

Очевидно тя не беше от най-разговорливите, когато си имаше вземане-даване с млади господа. Освен ако не обсъждаха научни теории.

Виктор погледна Иза, която местеше поглед от Лохлау към Мери Грейс. Когато той вдигна вежда, Иза прошепна:

— Никога не съм я чувала да казва толкова много думи една след друга. Дори не подозирах, че е чувала за атомната теория.

— Каква е тази теория? — осведоми се шепнешком Виктор.

Иза вдигна рамене.

— Представа нямам. Не можах да разбера и една дума от книгата на Далтон. Беше само числа и пропорции. Знам как да използвам химически вещества, а не на какво се дължи действието им.

— Е, аз пък изобщо нищо не разбирам от химия — призна Виктор. — Това беше един от предметите, по които баща ми не знаеше достатъчно, за да ме учи.

— Баща ти те е обучавал? — попита тя.

Едва когато забеляза колко преднамерено небрежно звучи гласът й, Виктор осъзна, че е разкрил повече, отколкото възнамеряваше.

— Донякъде. Ние… ъъъ… много пътувахме и не можах да получа формално обучение.

— Не знаех. Защо сте пътували? Къде сте ходили? По кои предмети е знаел баща ти?

Баронът отново беше тръгнал към тях. Изглеждаше замислен и Виктор се възползва с огромно облекчение от шанса да прекъсне темата за баща си.

— Лохлау, може би трябва да занесете тези обувки обратно на обущаря. — „И двамата с Иза да останем насаме.“ — Очевидно е, че преди да ви ги продаде, е трябвало да ви предупреди, че са нужни точните мерки. Сигурен съм, че ако му разкажете какво се е случило, той ще поправи грешката си.

— Чудесна идея — съгласи се Лохлау и се отправи към вратата. Но преди да стигне далеч, Иза се провикна:

— Кажете ми, Рупърт, погледнахте ли за мистър Кейл в справочника на „Дебрет“, както ми казахте, че смятате да направите?

Проклятие! Тя нямаше да остави въпроса, без да го разчепка докрай, нали?

Лохлау се спря.

— Забравих — призна той и изпъна рамене. — Ще го направя, след като свърша с обущаря. Сигурен съм, че майка ми ще иска да разбере. Все някъде в библиотеката ни трябва да го има този справочник.

Иза погледна към Виктор със самодоволна усмивка и низа:

— В случай че няма, в обществената библиотека навярно ще се намери.

Виктор тръгна към вратата.

— Ще дойда с вас, братовчеде. И аз бих искал да видя този „Дебрет“.

Усмивката на Иза се стопи.

— Всички трябва да отидем.

— Нямахте ли бижу, което трябваше да довършите тази седмица? — попита самодоволно Виктор и когато тя го изгледа гневно, се опита да потисне смеха си. После хвана Лохлау за ръката. — Ще ви оставим да работите спокойно. Освен това с братовчед ми ще имаме повече време да се опознаем. Нали, Лохлау?

И може би докато се опознаваха, щеше да разбере какво точно крие Иза. Вече му беше ясно, че с Рупърт има по-голям шанс, отколкото със съпругата си, която вечно бе нащрек.

Баронът грейна.

— О, да, ще е чудесно.

Но веднага щом излязоха от магазина, каза:

— Трябва да ми помогнете, братовчеде.

— Представа нямам къде да намеря „Дебрет“.

— Не, не за това — завъртя очи Лохлау. — Трябва да ми помогнете да избера друг подарък за мисис Франки. За да не ме смята за глупак.

— Сигурен съм, че и през ум не би й минало подобно нещо — успя да изрече Виктор.

— Никога не би признала, че е така. Но кой не би го помислил, след като купих ботуши, които не й стават?

Виктор въздъхна. Въпреки всичко му беше жал за младежа.

— Очевидно мис Гордън не мисли така.

На лицето на Лохлау се изписа тревога.

— Но точно това е проблемът, не виждате ли? Мис Гордън само се опитваше да е любезна. Тя винаги е любезна. Но ако не купя на мисис Франки по-хубав подарък и не й докажа, че мога да зарадвам една жена, мис Гордън тайно ще продължи да е убедена, че съм идиот. И никога повече няма да ми проговори.

— Съмнявам се — успокои го сухо Виктор.

— Но тя изобщо не ми е проговаряла досега. Днес беше първият път — изтъкна баронът. — До днес си мислех, че не ме харесва. Когато идвам в магазина, тя често е тук, но никога не ми говори. И винаги изглежда смутена, когато съм наблизо.

Виктор потисна усмивката си.

— Да, защото ви харесва.

Лохлау го погледна с надежда.

— Наистина ли мислите така? — но после лицето му помръкна. — Не, не може да е вярно. Ако ме харесваше, щеше да говори с мен.

— Просто е срамежлива, това е всичко. А срамежливите жени колкото повече харесват някого, толкова по-малко могат да го покажат. Тези жени имат нужда от много окуражаване, преди да разкрият истинските си чувства.

Някога и Иза беше същата. Искаше му се тогава да го беше разбрал по-добре.

Лохлау се загледа към отсрещната страна на улицата и сбърчи чело.

— Харесвате ли мис Гордън? — попита Виктор.

— Винаги съм смятал, че е много хубава — призна Лохлау, — но когато я чух да говори за атомната теория…

Раменете му се отпуснаха унило.

— Сега, когато знам, че е умна, я харесвам още повече. А това е още по-безнадеждно, отколкото с мисис Франки.

— Не ви разбирам.

— Една умна жена като мис Гордън веднага ще види, че изобщо не ме бива с жените.

Виктор се замисли дали да не изтъкне, че една умна жена „веднага ще види“, че баронът е богат и има титла, но му се стори много грешно да отравя напъпващите чувства на Лохлау с такъв цинизъм.

— Ако ви харесва, това няма да я интересува.

Баронът издаде брадичка напред.

— Дори не знаете със сигурност, че ме харесва. Затова трябва да намеря по-хубав подарък за мисис Франки. И вие трябва да ми помогнете!

— В това няма никакъв смисъл, момчето ми. Щом мис Гордън е тази, която харесвате, защо не купите подарък на нея?

— Сега вие се държите като глупак — смъмри го Лохлау. — Мис Гордън не е омъжена. Дори и аз знам, че неженен джентълмен не може да направи подарък на неомъжена дама. Просто не е редно.

— Значи вместо това ще направите подарък на мисис Франки? — попита Виктор, все още озадачен.

— Тя е вдовица, затова може. И ако подаръкът е хубав, ще остане толкова впечатлена, че ще каже на мис Гордън и мис Гордън ще реши, че съм много изтънчен.

Това звучеше точно като нещо, което би казала лейди Лохлау, защото не искаше синът й да съсредоточава вниманието си върху мисис Франки.

— Наистина, момчето ми, мисля, че подходът ви към ситуацията е съвсем погре… — започна Виктор и млъкна, защото му хрумна нещо. — Знаете ли какво? Може би сте прав. Трябва да поднесете на мисис Франки наистина великолепен подарък. И непременно да го изпратите в дома й.

Лохлау примигна.

— Защо просто да не го занеса в магазина?

— Жените винаги се впечатляват повече от подаръци, изпратени в дома им — увери го Виктор. Не чувстваше почти никаква вина заради малката си измама.

— Така ли? — попита Лохлау. — Защо?

— Кой знае? Но има някаква причина, поради която мъжете винаги изпращат цветя в домовете на жените. Защото жените обичат такива неща.

— Звучи логично — съгласи се баронът. — Значи мислите, че аз трябва да й купя цветя?

— Със сигурност.

Сега трябваше само да се погрижи на Лохлау да не му хрумне, че макар подаръци между неженен джентълмен и неомъжена дама са неприемливи, с цветята няма проблем. Нямаше да спечели нищо, ако Лохлау изпратеше цветя на мис Гордън вместо на Иза.

— Предлагам да отидем и да поръчаме купища цветя, които да доставят в дома на мисис Франки. Това ще я впечатли много.

— И ще впечатли и мис Гордън, когато мисис Франки й разкаже?

— Със сигурност.

Сега Виктор най-после щеше да разбере къде живее Иза.

Глава 13

През целия ден Иза продължи да работи върху пръстена на търговеца. Накрая мистър Гордън дойде в работилницата от магазина.

— И така… — каза той и седна срещу нея на работната й маса. — Негова светлост ни покани с Мери Грейс на забавата в замъка си.

— Да, той ми каза.

— Просто се чудя защо.

Иза се съсредоточи върху камъните, с които работеше.

— Предполагам, защото ви смята за интересни.

Мистър Гордън изсумтя.

— Негова светлост със сигурност не е хвърлил око на свадлив дъртак като мен. Все едно, не мога да оставя магазина — не и щом и ти ще ходиш.

— И за мен няма причина да ходя — побърза да отговори Иза. Това със сигурност щеше да улесни нещата.

— Налага се, ако Мери Грейс се съгласи. Ще й трябва придружителка.

— О! Разбира се.

А Мери Грейс отчаяно искаше да отиде. Иза го разбра по-рано днес на обяд, когато разпита младата жена. И през ум не й беше минавало, че Мери Грейс може да храни чувства към Рупърт, но изглежда, хранеше. И когато Иза я побутна малко — и намекна, че я интересува мистър Кейл, а не Рупърт, — Мери Грейс стана удивително словоохотлива.

Негова светлост беше толкова надарен. Негова светлост беше толкова красив. Негова светлост беше най-невероятният мъж на света.

— Е, добре — каза Иза, — с удоволствие ще й стана компаньонка.

Особено ако това щеше да реши проблема с намирането на съпруга на Рупърт — съпруга, която да не е тя самата.

Мистър Гордън я изгледа продължително.

— Но ако ще подканвам бащата на момичето да й позволи да присъства, трябва да знам доколко Негова светлост се интересува от нея. Ако вие сте тази, на която е хвърлил око, и просто смята, че ще ви зарадва, ако я покани…

— Не мисля, че е това. Мисля, че се интересува от нея.

— Тя със сигурност се интересува от него — отговори сухо мистър Гордън. — Цял ден не е спряла да говори за Негова светлост. — Поклати глава. — Макар че ако интересът му стане сериозен, майка му ще получи апоплексия.

Иза се подсмихна.

— Със сигурност — съгласи се тя, преди отново да стане сериозна. — Но Мери Грейс все пак не идва от калта. Баща й е уважаван търговец на кафе, а зестрата й е значителна.

— За богатите благородници това не означава нищо и вие го знаете. Баща й е търговец, както и всичките й роднини.

— Парите са си пари, дори за благородниците. Освен това Рупърт не е като другите аристократи. Съпругата му трябва да е много специална жена, каквото и да мисли майка му. Мери Грейс може и никога да не стане достатъчно добра за лейди Лохлау, но щом Рупърт е щастлив, това няма значение.

— Наистина ли мислите, че той ще бъде щастлив с моята племенница? — попита настойчиво мистър Гордън. — Мери Грейс не сте вие.

— Знам. Рупърт може да ме е… харесвал малко, но мисля, че чувствата му вече са започнали да се променят. Ако тя го насърчи, може да се променят още повече. А освен това между мен и него не може да има нищо. — И Иза погледна мистър Гордън в очите. — Никога няма да се омъжа за него.

Мистър Гордън я изгледа изпитателно.

— Заради мистър Кейл ли?

Тя примигна.

— Защо питате?

— Не съм глупак, мисис Франки. Всеки човек с очи на главата може да види, че вие двамата се познавате отпреди. Бих казал, че дори сте се познавали много добре.

Ненадейното туптене в гърдите на Иза й попречи да диша. Трябваше да се досети, че мистър Гордън ще започне да се пита защо Виктор се интересува толкова от нея.

Може би беше време да му разкрие истината. Той заслужаваше да я узнае, особено когато толкова много бе заложено на карта. И Иза искаше мистър Гордън да я чуе от нея. Тогава можеше да се подготви за последствията, до които можеше да доведе жаждата на Виктор за отмъщение, ако Иза не успееше да убеди съпруга си да прояви предпазливост.

— Трябва да ви кажа нещо — започна тихо тя. — Преди много години, когато се запознахме в Париж, ви излъгах.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и се подготви да види стъписването му.

— Не се казвам Софи Франки. Аз съм Изабела Кейл. Виктор Кейл е мой съпруг.

* * *

Когато Иза затвори магазина, дълго след като мистър Гордън си тръгна, вече минаваше шест часът следобед. Съдружникът й прояви учудващо разбиране към положението й. Тя му разказа всичко, дори за престъплението на семейството си.

Мистър Гордън обаче съвсем не беше толкова изненадан, колкото очакваше. Това донякъде се дължеше на странните въпроси на Виктор, но имаше и друго: оказа се, че без Иза да има представа за това, мистър Гордън също е имал подозрения, породени от настойчивото й желание никой да не научава нищо за личния й живот. Като човек, работил в търговията с диаманти, той знаеше колко безскрупулни хора има. Каза, че знае и друго: че Иза не е от тях.

Очите й се наляха със сълзи. Мистър Гордън беше толкова добър с нея, а тя беше такава късметлийка! Почувства се дори засрамена от лекотата, с която съдружникът й прие миналото й. И от това, че й повярва, когато го увери, че няма нищо общо с кражбата.

Само че не й помогна със съвет какво да прави с Виктор. Разбираше гледната й точка, но разбираше гледната точка и на Виктор.

Истината бе, че и Иза я разбираше. И колкото повече време прекарваше с Виктор, толкова повече желаеше да си върнат това, което имаха някога. Но сега животът й бе съвсем различен. И дори не знаеше какъв е неговият.

Тя заключи вратата и подскочи, когато от сенките излезе един мъж.

— Рупърт! — възкликна Иза. — Сърцето ми за малко да изскочи! Какво правиш тук?

— Имаме проблем — съобщи й той с тъжен глас.

— Какъв проблем?

Той тръгна след нея към конюшнята, която даваше коне под наем и подслоняваше коня й през деня.

— Мистър Кейл не ми е братовчед.

Това не я изненада особено.

— Нямаше го в „Дебрет“?

— Да. Не. Искам да кажа, имаше го в една притурка, напъхана в справочника. Но притурката не беше за моето семейство. Беше за херцога на Лайънс. Изглежда, че мистър Кейл е първи братовчед на херцога.

Сърцето й подскочи. Как бе възможно? И защо Виктор просто не го беше казал?

— Наистина ли? — успя да изрече тя.

— Има и друго, още по-лошо.

— Не мога да си представя какво е то.

— Когато видях споменаването на херцога, си спомних къде съм виждал името на мистър Кейл — в една статия във вестник преди няколко месеца, за него и херцога. В мига, в който се сетих, накарах библиотекаря да ми помогне да намеря статията. Отне ни половин ден, но накрая я открихме.

Пулсът й започна да препуска.

— И какво пишеше в нея?

— Изглежда, че са открили братовчед ми — мистър Кейл, искам да кажа — в Антверпен. Открила го някаква компания на име „Мантън Инвестигейшънс“. Доколкото разбирам, тези хора имат връзки на Боу Стрийт, а са свързани и с херцога на Лайънс. Наричат компанията „Хората на херцога“.

Боу Стрийт. Всемогъщи небеса! Дори и тя знаеше за Боу Стрийт Ранърс^[3].

— Изглежда, че допреди няколко месеца херцогът не е подозирал за съществуването на мистър Кейл. Очевидно бащата на мистър Кейл е бил английски войник, отчужден от семейство Кейл, макар че в статията не пише защо. Но тази „Мантън Инвестигейшънс“ го търсела от името на Лайънс и го довела обратно в Англия. През цялото това време е бил в Лондон с истинския си братовчед, херцога.

— Докато не е дошъл тук — прошепна Иза. Виктор навярно бе наел същите хора, които го бяха открили, да намерят и нея. Сега най-накрая очевидно разполагаше със средства да го направи.

Но как я бяха намерили? Виктор твърдеше, че не е знаел дори, че е отишла в Париж, а за живота й в Шотландия със сигурност не беше подозирал. Тези детективи сигурно бяха страшно добри.

Което означаваше, че вече може да са разбрали за Амали.

Не. Виктор не можеше да е чак толкова добър лъжец, че да скрие това от нея.

„А защо не? Нали скри от теб половината си живот?“

А тя беше скрила от него Амали. Но имаше причина. Каква причина би могъл да има той да крие от нея роднинските си връзки с английски аристократ?

Може би братовчед му херцогът имаше нещо общо с това? Лайънс може би искаше Виктор да се ожени за жена с безупречна репутация и затова да е пожелал Виктор да я намери и да се разведе с нея.

Не, нямаше логика. Виктор изобщо не се нуждаеше от присъствието й, за да получи развод в Амстердам, както й беше изтъкнал.

Така че може би херцогът искаше нещо друго — да се разправи със съпругата на братовчед си, крадлата? Тези знатни благородници не обичаха скандали, които да петнят семействата им. Макар че нямаше как да разбере със сигурност, преди да е говорила с Виктор.

— Разбира се, веднага разбрах какво става — продължи Рупърт и в гласа му се промъкна гняв.

Иза се напрегна. Рупърт бе открил истината за нея и Виктор съвсем сам?

— И какво е то?

— Майка ми е наела „Мантън Инвестигейшънс“, за да разбере всичко за вас и да може да ни раздели. А от агенцията са изпратили Виктор.

Заля я облекчение. Рупърт не се бе досетил за истината.

— Глупости. Щом е братовчед на херцог, няма нужда да работи като детектив.

— Защо тогава се прави на приятел на майка ми? Защо разпитва за вас из целия град? Ако е мой братовчед, би имало логика, но ако не е…

Дъхът на Иза секна. Рупърт имаше право. Ако всичко наистина беше дело на Виктор, който я търсеше — било заради себе си, било заради херцога, — тогава защо да замесва лейди Лохлау? Възможно ли бе баронесата да е наела „Мантън Инвестигейшънс“? А те да са уведомили Виктор, че са се натъкнали на съпругата му?

Умът й препускаше. Това би обяснило как я е открил Виктор. Той й каза, че „съдбата“ ги е събрала пак. Може би е говорил сериозно.

Но ако наистина не искаше да й навреди, тогава защо все още криеше причината за идването си?

— Какво ви каза мистър Кейл, когато го попитахте какво означава това? — попита Иза.

Рупърт я погледна неразбиращо.

— Не съм го питал. Открих всичко това, след като се разделихме.

— Как така? — Иза бе готова да се закълне, че Виктор тръгна с Рупърт точно за да попречи на барона да започне да рови в работите му. — Нима сте се разделили веднага щом сте си тръгнали от обущарницата?

— Изобщо не отидохме в обущарницата. Реших да задържа обувките, в случай че… ами… някоя друга дама ги поиска.

Тя бе прекалено притеснена за Виктор, за да я интересува дали има предвид Мери Грейс.

— Значи сте се разделили веднага щом излязохте от магазина?

— Не, първо отидохме в… — започна баронът и се намръщи. — Няма значение.

— Ако мистър Кейл е дошъл с вас, за мен със сигурност има значение. Трябва да ми кажете, Рупърт.

— Не мога. — Бузите му се бяха изчервили. — Това е изненада.

— Повярвайте ми, не ми трябват още изненади.

Тя го изгледа изпитателно и продължи с по-мек глас:

— Има някои неща, които не знаете за мен, неща, които мистър Кейл навярно е дошъл да разбере. Няма да знам как да се справя с него, преди да съм разбрала какво знае.

— Той не знае нищо от посещението ни в цветарския магазин насетне! — възрази Рупърт. — Много внимавах адресът ви да не се вижда, когато го дадох на цветаря — обясни той и пак се намръщи. — По дяволите, исках да е изненада!

Сърцето й се спусна чак в стомаха.

— Значи сте ми изпратили цветя.

Рупърт се поколеба и кимна.

— На кого беше идеята? Ваша? Или на мистър Кейл?

— Моя, разбира се! — отвърна Рупърт и сбърчи замислено чело. — Е, идеята да ги доставят у вас беше негова.

Иза пребледня и той добави:

— Знам какво си мислите, но бях прекалено умен за него. Не му дадох да види къде изпращам цветята.

— И той си тръгна веднага след това?

— Да. Каза, че има работа.

Несъмнено тази работа беше да проследи разносвача. Разбира се, на Рупърт и през ум не би му минало, че някой може да е толкова непочтен.

Тя изписа на устните си насилена усмивка.

— Е, благодаря ви за всичко, което сте открили. Много сте мил. — И влезе в конюшнята. — Трябва да тръгвам.

Повечето единбургски цветари правеха доставки вечер. Ако тръгнеше веднага, може би щеше да изпревари разносвача и да е готова до пристигането на Виктор, така че той да не може да разпита съседите й или Бетси и да разбере за Амали, преди да е готова да му каже.

Беше време да му каже — трябваше да му каже, — но преди това трябваше да разбере какво е намислил.

Рупърт влезе след нея в конюшнята.

— Чакайте! Какво ще правим с майка ми?

— Нищо. — И Иза му се усмихна със стиснати устни, докато конярят отиваше да доведе коня й. — Рупърт, вие и само вие разполагате с живота си. А това означава, че можете да правите каквото искате, независимо какво казва майка ви. Оставете я да се занимава с машинациите си — няма да й донесат никаква полза. Аз ще се оправя с господин Кейл. Вие само се грижете за себе си, и всичко ще се оправи.

Рупърт въздъхна.

— Аз наистина мислех, че ми е братовчед. Помолих го за съвет. Доверих му се.

— Знам. И искрено вярвам, че доверието ви не е неоправдано. — Молеше се да не е. — Той ви харесва. Сигурна съм.

Конярят дойде с коня си и тя позволи на Рупърт да й помогне да се качи на седлото.

— С удоволствие бих поговорила с вас по-подробно за това, но трябва да тръгвам. Важно е.

Лицето на Лохлау помръкна и Иза добави:

— А вие трябва да започнете с подготовката на забавата, нали така? Тя е вдругиден.

— Нали все пак смятате да дойдете? — попита нервно Рупърт.

— Разбира се. За нищо на света няма да я пропусна.

Иза взе поводите. Баронът попита:

— А… ъъъ… мистър Гордън и мис Гордън? Те ще дойдат ли?

Иза потисна усмивката си.

— Мистър Гордън каза, че не може да отсъства от магазина за толкова дълго, но ще говори с бащата на Мери Грейс. Не вижда защо тя да не дойде, стига да съм там като придружителка.

Сияйна усмивка озари лицето на Рупърт.

— Прекрасно.

Докато Иза излизаше от конюшнята, той извика след нея:

— Надявам се, че цветята ще ви харесат. И ще разкажете за тях на всички. На всички!

Иза поклати глава, помаха му и побутна коня да препусне в тръс. Би си помислила, че Рупърт се опитва да настрои нея и Мери Грейс една срещу друга, ако не знаеше, че не е способен на подобни игри.

Намръщена, тя излезе в галоп от Единбург и се отправи към дома си. Виктор обаче играеше чудесно тези игри. И чудесно манипулираше горкия Рупърт. Щеше да му каже какво мисли за това веднага щом го види.

Движението по пътя към къщата й беше по-натоварено от обикновено, но Иза внимаваше да не пропусне разносвача от цветарницата. Когато не видя такъв, въздъхна с облекчение. Това щеше да й даде малко време да подготви Бетси за пристигането на Виктор.

Затова се учуди, когато стигна до къщата и видя, че той я чака отвън. Беше се облегнал на стената и я наблюдаваше с този поглед, който сякаш я разкъсваше. Въпреки всичко дъхът й секна, когато го забеляза, толкова решителен и красив.

Тя скочи от седлото и подаде юздите на Роб. Изчака го да заведе коня в плевнята и едва тогава предпазливо се приближи към Виктор.

— Много си умен, да изиграеш така горкия Рупърт, за да ти разкрие къде живея, нали?

Това като че ли го стресна.

— Говорила си с Лохлау?

— Да. Очевидно все пак е намерил „Дебрет“ и е разбрал, че не си му братовчед.

Виктор видимо се напрегна и Иза добави:

— Но не това е било истинската изненада. Не, изненадата дошла, когато разбрал, че си братовчед на херцог Лайънс.

На лицето на съпруга й се изписа тревога и тя продължи:

— И така, кажи ми, Виктор, заради себе си ли реши да дойдеш, заради лейди Лохлау, заради „Мантън Инвестигейшънс“ или заради братовчед си, херцога?

Той не можа да се сдържи и изруга. После се отлепи от стената.

— Заради всички тях, освен заради последното. Братовчед ми дори не знае за съществуването ти. Засега.

Иза преглътна с усилие.

— Значи Рупърт е прав. Наистина те е наела майка му.

— Майка му нае „Мантън Инвестигейшънс“. А аз бях в бюрото им, когато ми показаха досието ти.

Виктор пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Не ми трябваха особени усилия, за да се досетя, че ти и Софи Франки сте едно и също лице.

Иза се мъчеше да си поеме въздух. От самото начало е дошъл заради нея.

— Защо не ми каза?

— Знаеш защо. Отначало си мислех, че си престъпница. Надявах се да намеря доказателства за това.

Тя изтри потните си ръце в полите си и настоя:

— А след като разбра как са ни излъгали? Защо не ми каза тогава?

— Поради същата причина, поради която ти не искаше да ми кажеш къде живееш — защото все още се опитвах да реша какво да правя. Как ще продължим сега, когато животът ни е толкова различен.

— Имаш предвид сега, когато си братовчед на херцог, който може да не одобри роднина като мен.

— Не ми пука дали одобрява — отвърна ядно Виктор. — Той няма нищо общо.

— Но „Мантън Инвестигейшънс“ има. Знаех, че има нещо подозрително в начина, по който ме намери, но и през ум не ми мина, че са те изпратили английските власти. Ако вече си им казал за мен, тогава ще трябва да ме предадеш в техни ръце.

Виктор се намръщи, сбърчи вежди.

— Те не са властите, по дяволите! Работят само за себе си и аз нищо не съм им казал. Знаят само, че барон Лохлау ухажва Софи Франки. Не знаят за теб и мен. Не исках да им казвам нищо, преди да съм сигурен, че ти си мисис Франки.

— Но накрая ще трябва да им кажеш — изтъкна тя, — когато им предадеш доклада си. И тогава те ще разберат за кражбата и аз ще се озова зад решетките.

— По дяволите, Иза, никъде няма да се озоваваш!

Той се приближи към нея и заговори по-тихо:

— Нали не мислиш, че след всичко, което се случи помежду ни, ще позволя да те арестуват?

— Вече не знам какво можеш да направиш. Дори след всичко, което се случи помежду ни, ти скри от мен целта на идването си. Кажи ми истината, Виктор: за да си отмъстиш ли дойде?

Един мускул заигра на брадичката му. Очите му се приковаха в нейните. За един дълъг миг той остана загледан в нея, преди да въздъхне рязко.

— Да. Но това е минало.

— Така ли? — попита Иза с треперещ глас. — И какво ще кажеш на клиентката си?

Виктор повдигна с пръст брадичката й.

— Че съм намерил съпругата, която съм смятал за изгубена. След което няма да има смисъл лейди Лохлау да продължава да те проучва. Ще измислим и останалото, кълна се. Няма да позволя отново да те загубя.

Наведе глава, сякаш искаше да я целуне, но Иза се отдръпна.

— Не тук навън. Всеки може да ни види.

Той измърмори някакво проклятие, но когато Иза забърза към къщата, я последва. Иза обаче не стигна далеч — остана прикована на място от гледката, която се разкри пред очите й в мига, в който прекрачи прага.

Преддверието й бе пълно с пурпурни гергини. Бяха стотици, подредени във вази, аранжирани в букети, оставени небрежно на купчини върху масата. През целия си живот не беше виждала толкова много гергини.

Очите й се насълзиха. Не можеше да повярва, че след толкова години Виктор още помни любимото й цвете. Или че е казал на Рупърт какво е то.

С тръпнещо сърце тя се обърна, за да погледне въпросително към Виктор.

— Не се тревожи — каза той. — Макар че насърчих младия Лохлау да ги поръча, се върнах при цветаря, след като той си тръгна, и помолих да ми изпратят сметката във вилата. И да ми позволят лично да ги доставя.

На устните му трепна лека усмивка.

— Едно от предимствата да си братовчед на херцог е, че цветарите са готови да нарушат правилата, ако ги помолиш. И слава богу. Защото никой мъж, освен мен няма да изпраща цветя на жена ми.

Очите му се впиха в нейните, изпълнени със страст и копнеж. Гърлото на Иза се сви. И тогава тя разбра с абсолютна сигурност: Виктор говореше искрено, когато й каза, че вече не е тук за да й отмъсти. Беше тук заради нея, само заради нея.

Иза го озари с ослепителна усмивка, на която той отвърна с готовност. Но преди да успее да я вземе в обятията си, Бетси се появи забързано от коридора.

— Дойдохте си! — провикна се тя. — Не е ли прекрасно? Знам, че сигурно ги е изпратил баронът, но нахалникът, който ги достави, настоя да ви изчака да се върнете. Не го пуснах да влезе, имайте предвид, но…

Тя се спря във фоайето и очите й се разшириха, когато зърна Виктор.

— О! — промълви Бетси. — Виждам, че вие сте го пуснали.

Виктор погледна към Иза, вдигна вежда и тя се поколеба. Но макар че можеше да има доверие на Бетси, трябваше да каже на Виктор за Амали, преди да го представи като свой съпруг. И трябваше да го направи веднага, насаме.

— Бетси, това е мистър Виктор Кейл — каза тя. — Двамата с него сме добри познати от времето, когато живеех на континента. Това е дълга история и ти обещавам, че по-късно ще ти разкажа всичко, но преди това трябва да говоря насаме с него. После ще искаме вечеря, но засега ще сме в салона и не искаме никой да ни прекъсва.

Бетси изглеждаше объркана, но кимна.

— Както желаете, госпожо. Просто ще се погрижа да има достатъчно храна за двама души.

Веднага щом Бетси се отдалечи, Иза дръпна Виктор към салона.

— Все още не си готова да ме представиш като свой съпруг, а? — попита той с напрегнат глас, докато Иза затваряше вратата.

— Не е това. Но преди да продължим, трябва да ти кажа нещо.

Тя започна да кръстосва стаята. Не беше сигурна откъде да започне. Как щеше да се почувства той, когато разбере, че има дъщеря? И колко точно щеше да се разгневи, когато разбере, че Иза е запазила това в тайна от него?

— Работата е там, че… — започна тя.

Звукът от гласове в коридора я накара да спре.

А после някой почука на вратата на салона. Иза преглътна ругатнята си и отиде да отвори.

На прага стоеше Бетси с разширени очи.

— Една дама е дошла да ви види, госпожо.

— Просто я разкарай — отвърна раздразнено Иза. — Казах ти, че не искаме да ни…

— Знам. Не съм я пуснала. — Бетси погледна нервно през коридора към входната врата. — Но си помислих, че ще искате да разберете, защото… ами… тя твърди, че ви е сестра.

Иза замръзна.

— Моя… моя сестра?

— Да. Беше ми трудно да разбера какво казва, защото почти не говори английски, но съм сигурна, че каза „сестра“. О, и си каза името. Мисис Хендрикс. Якоба Хендрикс.

Господ да й е на помощ! След всички тези години семейството й я беше открило. И сега тук щеше да настане ад.

Глава 14

Кръвта на Виктор изстина, а после пламна. Нали Иза каза…

— Нали ми каза, че са още в Париж? — попита обвинително той, прекоси салона и застана зад нея.

Тя се обърна с лице към него. Кожата й беше пепелява и Виктор осъзна, че и Иза е също толкова удивена и разстроена, колкото и той.

— Кълна се, че от десет години за първи път чувам името й.

Той си пое дълбоко въздух, осъзнавайки със закъснение, че прислужницата не бе разбрала коя е жената на вратата им, което говореше не точно за редовни срещи между Иза и сестра й.

Все пак трябваше да се увери. Виктор прикова нетрепващ поглед в Бетси и попита:

— Виждали ли сте тази жена преди? Някога?

Бетси погледна към Иза, която я подкани:

— Кажи му истината.

— Не, сър — отговори Бетси, очевидно объркана. — Доколкото знам, мисис Франки няма сестра.

Как му се искаше да няма! Но това поне доказваше, че Иза не го е излъгала за семейството си.

— По-добре покани мисис Хендрикс да влезе — рече тихо Иза.

Прислужницата кимна и тръгна обратно по коридора. Тревожният поглед на Иза потърси погледа на Виктор.

— Трябва да разберем какво иска.

— Така е.

Макар че можеше да се досети: тая проклета кучка искаше да разруши живота на Иза. И неговия. Пак.

— Трябва да разберем и как те е намерила.

Иза се намръщи.

— Да. И това.

Секунди по-късно Бетси въведе Якоба в салона и излезе.

В мига, в който видя Виктор, очите на новодошлата се разшириха.

— Ви… Виктор! — заекна тя. — Мислех, че си във вилата на хер… — и млъкна, очевидно осъзнала, че е издала повече, отколкото възнамеряваше. — Искам да кажа, не очаквах да те заваря тук.

Говореше на холандски, затова и той й отговори на същия език:

— Да, предполагам, че не си.

Призоваваше на помощ целия си самоконтрол, за да не я удуши… или да не я завлече до най-близкия магистрат.

Но не можеше да направи нищо, преди да е измислил как да предпази Иза от съдебно преследване. Освен това този, когото искаше най-много, беше Герхарт, затова трябваше да изчака, за да ги докопа и двамата.

Виктор пристъпи напред и застана до жена си.

— Бих могъл да кажа, че се радвам да те видя, но ще е лъжа. — Погледна зад нея. — А къде е онзи негодник, съпругът ти?

Якоба вирна брадичка.

— Дойдох сама. Герхарт не се чувства добре.

— Хубаво. Може би ще умре. Това заслужава.

— Виктор — упрекна го Иза с тих глас. — Няма да постигнеш нищо, като я провокираш.

— Може би няма, но ми е приятно — отвърна той и погледна сурово балдъзата си, за която се надяваше един ден да гори в ада заедно с мъжа си. — Защо си дошла?

Сега застанала нащрек, Якоба отмести поглед от него към Иза.

— Искам да говоря със сестра си. Насаме.

— Няма да стане — отсече решително Иза. — След всичко, което причини на мен и Виктор, ще се изправиш срещу двама ни заедно. Никога повече няма да ти предоставя възможност отново да ме излъжеш.

Тя взе ръката на Виктор в своята.

— Или ще говориш с двама ни, или няма да говориш с никого.

Той стисна ръката й, а после я пусна и застана до Якоба. Извиси се над нея. Време беше да пусне в ход детективските си умения.

— Как открихте Иза?

Якоба му отправи неотстъпчив поглед и изпъна рамене.

— Има ли значение?

— И още как — отвърна той. — Щом ти си я намерила, значи и други може да успеят, например властите в Амстердам, които още се чудят дали тя е откраднала диамантите, които всъщност отмъкнахте ти и Герхарт. — Виктор й се усмихна със стиснати устни. — Вас двамата също ви търсят.

Якоба го изгледа гневно.

— Не си и помисляй, че ще ни вкараш в затвора, Виктор. Четиримата сме заедно в тази история.

— Как ли не! — изръмжа той и направи още една крачка към нея. — Сега ми кажи как я намерихте, по дяволите!

В очите й проблесна страх.

— А ти как мислиш? — извика Якоба и отстъпи назад, по-далеч от него. — Проследихме теб.

Той замръзна на мястото си.

— Какво имаш предвид?

— Историята за новооткрития ти братовчед, херцога, излезе в парижките вестници заради ролята на оня Видок. Когато разбрахме, че си в Лондон, отидохме там. След това просто те наблюдавахме и чакахме. Решихме, че ще е само въпрос на време, преди да наемеш онази фирма „Мантън Инвестигейшънс“, която те откри, за да намерят жена ти. — Вдигна рамене. — Затова, след като се срещна с тях, те проследихме до Единбург.

Страхът стисна гърдите му в железен юмрук. Беше ги довел право до Иза.

— Не е възможно днес да сте ме проследили до тази къща. Щях да ви забележа.

— Не — отговори Якоба. — Иза ме доведе тук.

Иза ахна.

— Кога? — попита тя с тревога в гласа.

Това пък какво значение имаше?

— Щом толкова трябва да знаеш — погледна я пренебрежително Якоба, — снощи. Чаках наблизо с надеждата да поговорим, но онзи мистър Гордън дойде с теб. А после ти се отдалечи на кон толкова бързо, че не можех да те настигна — нали не познавам пътищата. Известно време чаках тук, а после се отказах, върнах се в града и дойдох пак тази вечер, когато знаех, че ще си тук.

Тя отправи гневен поглед към Виктор.

— Не знаех, че той ще е тук.

— Да — тросна се Виктор, — сигурен съм, че би предпочела да продължа да вярвам, че жена ми ме е напуснала. Все пак нали ти беше тази, която подреди нещата така, че да повярвам в това. Ти фалшифицира бележката, която намерих в апартамента ни.

Якоба пребледня.

— Нищо… нищо не съм фалшифицирала — възрази, макар че не го погледна в очите.

— Якоба — скастри я Иза, — знаем, че си била ти. И щом не искаш да признаеш истината, няма за какво повече да говорим. Затова спокойно можеш да…

— Добре, добре — прекъсна я раздразнено сестра й. — Наистина подправих бележката. Но само защото нямах друг избор. Това беше единственият начин.

— Единственият начин за какво? Да ме разделиш със съпруга ми? — В гласа на Иза отекна болката от предателството. — Така че ти и Герхарт да можете да живеете богато до края на живота си?

— Ти ни го дължеше! — извика Якоба. — След смъртта на татко се грижехме за теб и всичко, което поискахме в отплата…

— Беше да стана престъпница.

Иза застана до Виктор и отправи обвинителен поглед към Якоба.

— Искахте от мен да превърна и него в престъпник. И когато отказах дори да помисля за това, поехте нещата в свои ръце и ме направихте престъпница против волята ми. А после ме разделихте със съпруга ми.

— Направихме това, което беше най-добро за теб — заяви упорито Якоба.

— И откъде разбрахте какво е то? — изръмжа Виктор.

Якоба го погледна с блеснали очи.

— По онова време ти нямаше и пукнат гулден! — изсъска тя. — А временната ти работа при бижутера щеше да приключи. Как щеше да я издържаш без работа?

— Това не ви вълнуваше, когато дадохте съгласието си за брака ни — сряза я той.

— Да, защото… ами…

— Защото още тогава сте възнамерявали да го използвате, за да се доберете до касата, нали така? — намеси се Иза. — Това е била единствената причина, поради която насърчихте брака ни.

Гласът й прозвуча задавено:

— Виктор беше сигурен, че двамата сте замисляли кражбата от самото начало, а аз не исках да му повярвам. Но е бил прав, нали?

Якоба мрачно стисна устни.

— Ако не бяхме действали и ти беше останала с него, двамата щяхте да останете през целия си живот бедни като църковни мишки — и махна с ръка към тях. — А я се погледнете сега. Благодарение на нас ти имаш добър бизнес, а Виктор разбра, че е братовчед на херцог.

Виктор застрашително пристъпи към нея.

— Вие двамата нямахте нищо общо с това.

— Онези детективи те откриха в Антверпен, нали така? Така пишеше във вестниците. А ти изобщо нямаше да отидеш в Антверпен, ако не бяхме…

— … разрушили живота ми? Ако не ме бяхте набедили като виновник за вашето престъпление?

— Нищо такова не сме направили! — възрази Якоба. — Не… точно. Просто… мислехме, че никой няма да разбере, че диамантите са фалшиви.

— И се погрижихте, ако някой разбере, да обвинят мен — напомни й Виктор и я изгледа заплашително. — Как се добрахте до ключовете от касата? От дома ни ли ги откраднахте, докато съм спял? И сте направили дубликат? Така ли?

Когато Якоба се изчерви, той разбра, че е познал.

— Ти, коварна, хитра…

— Не ми пука какво мислиш за мен! — прекъсна го тя и погледна към сестра си. — Направих го заради теб. Аз те спасих!

— От какво, от щастлив брак ли? — попита невярващо Иза. — Не смей да си приписваш заслуги за това, което сме успели да извадим от руините на интригите ви. Нищо не си направила заради мен, по дяволите! Направи го заради себе си. Защото искаше да носиш хубави дрехи, да се возиш в скъпа карета и да живееш като кралица в Париж!

— И какво лошо има в това? — попита Якоба и скръсти ръце на гърдите си. — Това го искат всички.

— Не и аз! — извика Иза. — Аз исках само да бъда добра съпруга на Виктор. Да прекарам живота си с мъжа, когото обичам. Ти ни раздели заради собствените си цели.

Тя пъхна ръка в сгъвката на лакътя му.

— Е, добре, ние пак сме заедно въпреки усилията ти. И ти не можеш да направиш нищо, за да ни разделиш.

Виктор постави длан върху ръката на Иза и изгледа Якоба така, че я накара да сведе погледа си.

— Ти всъщност какво искаш? Защо си положила толкова усилия, за да намериш Иза? И не ми разправяй измишльотини, като например че ти е липсвала, защото и ти, и аз знаем, че е лъжа.

По лицето й премина израз на мрачно отчаяние.

— Грешиш.

— Така ли? — Циничният смях на Иза като че ли стресна Якоба. — Не си и помисляй сега да се въртиш около мен, да хленчиш и да ме молиш за прошка. Не и след това, което стори.

— Иза, моля те — настоя сестра й с тих глас. — Просто ми дай няколко минути. Искам да поговорим насаме.

— Забрави — намеси се Виктор. — Щом не искаш да ни кажеш за какво си дошла, значи е време да си ходиш.

Якоба пристъпи напред и сложи ръка върху ръката на Иза.

— Нима ще му позволиш да изгони единствената ти сестра?

Иза дръпна ръката си.

— Аз нямам сестра.

— Не говориш сериозно — промълви Якоба с жален глас, от който Виктор стисна зъби.

— Съвсем сериозно говоря — увери я Иза. — И Виктор е прав. Време е да си ходиш.

Виктор издиша с облекчение. Иза със сигурност беше казала истината за едно: вече не беше мишка.

— Моля те, Иза… — подхвана Якоба.

— Вън! — изсъска Иза. — Преди лично да те изхвърля!

Тя направи крачка към сестра си, сякаш смяташе да пристъпи към действие, и тогава Якоба извика:

— Герхарт умира!

Тялото на Иза се скова.

Господ да му е на помощ! Тази негова добросърдечна жена наистина ли щеше да се хване на този номер?

— Сметките за лекаря са огромни — продължи припряно Якоба, когато видя, че е привлякла вниманието на сестра си — и парите свършват. Трябва да ни помогнеш. Да му помогнеш.

— Защото вие двамата се грижехте толкова добре за мен ли? — попита саркастично Иза.

На лицето на Якоба се изписа такава изненада, че Виктор едва не избухна в ликуващ смях. Добросърдечната му жена вече не беше глупачка, когато се отнасяше до манипулативната й сестра. Слава богу!

— Сега имаш толкова пари, с този твой успешен магазин — изхленчи Якоба. — А Виктор е братовчед на херцог! Не разбирам защо не можете просто да…

— Да ви дадем част от това, което имаме? — попита Иза възмутена. — След всичко, което ни причинихте?

Тя изгледа сестра си с присвити очи.

— Двамата със съдружника ми изградихме този магазин с пот на челото. Години наред работих, за да стигна до момента, в който вече не трябваше да се тревожа дали утре ще мога да сложа хляб на масата и дали ще успея да платя наема за тази къща. Ако мислиш, че ще дам на теб и Герхарт дори и едно пени, за да може той да го проиграе, значи си полудяла!

Якоба остана стъписана. Лицето й се изчерви. А после погледът й стана пресметлив.

— Чудя се какво ще каже мистър Гордън, ако разбере, че си изработила изкуствен комплект, който е бил използван за престъпление. Или какво ще каже братовчедът на Виктор, херцогът, ако разбере за престъпното минало на съпругата му.

Виктор изръмжа и се хвърли към нея, но Иза го сграбчи за ръката.

— Остави ме аз да се оправя.

Тя се отдели от него и се приближи разярена към сестра си.

— Имаш наглостта да ни заплашваш?

Якоба примигна, а после отстъпи назад, най-накрая проумяла колко е разярена сестра й.

Иза обаче безмилостно я последва.

— Ако посмееш дори да намекнеш на някого за случилото се в Амстердам, лично ще те издам на холандските власти, дори това да ми струва свободата. Ще направя така, че да ви обесят, но няма да позволя да ме изнудвате!

Якоба опря гръб в стената. Лицето й се разкриви от гняв.

— И тогава какво ще стане с детето ти? — попита разпалено тя. — Отговори ми, мила сестричке!

Иза замръзна, а сърцето на Виктор се смъкна в корема. Не бе възможно да е чул правилно думите на Якоба.

— Детето ли? Какво дете?

Иза се обърна към него. На лицето й бе изписана огромна вина и той изръмжа:

— За какво, по дяволите, говори, Иза?

— Не знаеше ли? — попита Якоба, без да спира да стрелка с ядосан поглед сестра си. — Когато избяга от нас в Париж, носеше твоето дете в утробата си. Един Бог знае какво е направила с него.

Виктор ахна.

Иза изръмжа, обърна се към сестра си, изгледа я яростно, закрачи гневно към вратата и я отвори със замах.

— Махай се оттук, коварна кучко такава! — изсъска тя. — Махай се от къщата ми, преди да съм те удушила с голи ръце!

Очевидно изненадана от яростта на Иза, Якоба умолително промълви:

— Няма защо да се разстройваш. Не можем ли да обсъдим въпроса като цивилизовани хора?

— Вън!

Иза я сграбчи за ръката и я повлече към вратата.

— Махай се. Веднага!

Виктор можеше само да ги гледа смаяно. Умът му препускаше. Значи имаше дете? Къде? Какво бе сторила с него Иза? И защо не му беше казала?

Якоба протестираше толкова високо, че Бетси дойде тичешком и Иза извика:

— Махни я оттук, за да не я убия!

Когато Бетси се опита да я хване за ръката, Якоба се освободи и погледна Иза така, сякаш сестра й я бе наранила.

— Ще поговорим по-късно, когато си по-спокойна. Знам, че не говориш сериозно. Няма да изоставиш семейството си.

— Стой и гледай — отвърна Иза и пристъпи към нея. Очите на Якоба се разшириха. Тя се обърна и хукна към входната врата.

— И да не си посмяла да се върнеш, ти… ти, пиявице такава! — кресна Иза, докато тичаше след нея в коридора.

Виктор се втурна навън точно навреме, за да види как Якоба излиза и тръшва зад гърба си входната врата. Преди дори да може да разпита Иза, тя се обърна към Бетси и нареди:

— Кажи на Роб да оседлае коня ми.

Бетси тръгна към вратата, но Виктор извика:

— Един момент, Бетси!

После се обърна към Иза:

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

— Трябва да я проследя и да разбера къде е Герхарт — отсече решително Иза.

— Никъде няма да ходиш, преди да ми кажеш за детето ми — изръмжа той.

На лицето й се изписа паника.

— Трябва да разберем къде се крият. Не виждаш ли?

— Виждам. Но може да я проследи някой друг, а не ти. Всъщност, така вероятно ще е най-добре, защото тя иска да говори насаме с теб и може да те чака, ако хукнеш след нея.

Той се приближи към Бетси.

— Кажете на конярчето да тръгне след жената, която тя току-що излезе, и да разбере къде живее. И му кажете да внимава тя да не го види.

Бетси примигна и погледът й се премести зад него, към Иза.

— Госпожо?

Иза се приближи и застана до него.

— Прави каквото ти казва.

Прислужничката се намръщи.

— Но, госпожо, защо го слушате този… този…

— Той е мой съпруг, Бетси — отвърна кратко Иза.

Клетата Бетси изглеждаше така, сякаш са я цапардосали.

— Ваш… ваш съпруг?

— Да — потвърди Иза. — А жената, която току-що си тръгна, наистина е моя сестра. По-късно ще ти разкажа всичко, но засега е достатъчно да знаеш, че преди много години тя ме раздели със съпруга ми. И навярно иска да го направи пак, стига да може.

Смаяното изражение на Бетси отстъпи място на гнева.

— Така ли? — изръмжа тя. — Е, добре, ще видим ние тая работа! Ако трябва, лично ще я проследя.

— Не, накарайте Роб — намеси се Виктор. — Него е по-малко вероятно да го забележи.

Бетси му отправи бърз поглед и му взе мярката.

— Много добре, сър — отговори тя и излезе с бойна стъпка от къщата — същинска Жана д’Арк, подгонила първия си англичанин.

Вратата се затвори след нея и в коридора се възцари зловеща тишина. Иза се обърна към Виктор бледа като смъртта и той съвсем забрави за Якоба. Имаше дете. Дете.

Изгледа я така, че Иза заби поглед в пода.

— Да разбирам ли, че сестра ти е казала истината за… за… По дяволите, дори не знам дали е момче или момиче!

— Имаш дъщеря — пое си с усилие въздух Иза. — На девет години е и се казва Амали.

Стомахът му се сви.

— Твоята „прислужница“ Амали с фините стъпала?

Очите й потъмняха и Иза кимна.

Яростта го задави като кълбо от пушек, изригнал от някакъв ад.

— Кога, по дяволите, смяташе да ми кажеш?

Иза потръпна.

— Тъкмо щях да ти кажа, когато дойде Якоба. Може би си спомняш какво ти рекох — че трябва да ти съобщя нещо важно, преди да продължим с плановете си.

— Много меко казано — тросна се Виктор и прокара пръсти през косата си. Имаше дете. Дъщеря, за бога! А Иза бе пазила този факт в тайна от него през всички тези години.

Изведнъж се сети нещо.

— Затова не искаше да ми кажеш къде живееш. Защото си се страхувала, че ще разбера за нея.

— Да — отвърна сковано тя. — Вече беше започнал да разпитваш другите търговци за мен. За щастие, държах съществуването на дъщеря си в тайна, така че те не знаеха за нея. Но знаех, че ако разпиташ съседите ми тук, ще узнаеш истината.

Виктор се помъчи да запази спокойствие, огледа коридора и вдигна поглед към стълбището.

— Е, добре, къде е тя?

— В момента е на училище. В Единбург няма училища за момичета, затова трябваше да я запиша в едно учебно заведение точно от другата страна на границата, в Англия. Там бях през последните два дни — заведох я на училище. Срокът започна вчера.

Значи дъщеря му е била в града в деня на пристигането му. А Иза я беше скрила от него!

— Искам да я видя — каза Виктор.

— Не можеш — отговори Иза.

Сега той окончателно загуби самоконтрол.

— Как ли пък не! Тя е моя дъщеря!

— Искаш ли да е на сигурно място или не? — извика Иза. — Защото ако искаш, не трябва да припарваш до нея, докато Якоба и Герхарт са на свобода в Единбург, без да знаем къде точно.

Това го накара да се замисли.

— По дяволите, Иза…

— Знам. Не това искаш. И аз не го искам — увери го тя и си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. — Но докато се справим с тях, за нея ще е по-сигурно, ако не знаят къде е.

Обзе го внезапен ужас за момичето, което още дори не беше виждал.

— Откъде си сигурна, че вече не знаят?

— Якоба я нарече „моето дете“. Нямаше ли да каже „дъщеря ти“, ако знаеше?

Той стисна зъби, но призна, че разсъжденията й звучат логично.

— Да, предполагам.

— Освен това каза, че ме е проследила дотук снощи. Тогава Амали вече беше в училището, така че не може да я е видяла. Никой в града не знае за Амали. А мистър Гордън със сигурност не би споменал за нея пред непознат човек, не и без да ми каже.

Мистър Гордън наистина беше неуморен защитник на Иза и очевидно бе напълно способен да пази личния й живот в тайна.

Гласът на Иза се смекчи:

— Знаеш, че ако хукнем към Англия само за да я видиш, те ще ни проследят. А аз не искам да припарват и на километър до нея. Не им вярвам. Не мисля, че ще я наранят… но не искам тя да научава за тях. Ти искаш ли?

— Не и ако мога да го предотвратя — изръмжа Виктор. — Но мога да ги отклоня от следите ни.

— Както когато дойде в Единбург?

Той изруга. Трябваше да се досети, че Иза ще спомене за това.

— Така ще е по-сигурно — продължи тя. — Знаеш, че съм права. А освен това за нея ще е по-добре да остане там, докато решим какво да правим с брака си и как да се справим с Герхарт и Якоба. След като уредим всичко, можем да й кажем за плановете си.

Той се замисли над думите й и след миг попита:

— Е, добре, къде е това училище?

— Няма да ти кажа — отговори тихо Иза. — Не и преди да съм сигурна, че няма да хукнеш натам и да ги отведеш право при нея.

Това отново разпали гнева му.

— По дяволите, Иза, няма да направя нищо, с което да я застраша, можеш да ми вярваш!

Точно тогава се върна Бетси и се намръщи, когато го чу да ругае.

— Роб обеща, че ще се залепи за онази жена като мида за кораб.

— Добре — отговори Виктор, без да откъсва поглед от пепелявото лице на Иза. — Благодаря, Бетси.

Когато прислужницата кимна и погледна с очакване към господарката си, Иза каза:

— Извинявай, Бетси, но съпругът ми току-що научи, че е баща, затова трябва да обсъдим някои неща.

„Най-меко казано.“

— Мили Боже, вярно! — извика Бетси. — Горката малка Амали! Тя си мисли, че татко й е мъртъв. Така ще се зарадва, че има баща.

Иза преглътна.

— Надявам се.

И той се надяваше.

— Голям късметлия сте, сър — увери го Бетси най-ревностно. — Това момиче е душичка, още от мъничка. Много палава, ако мога да кажа, но много умна. Много ще се гордеете с нея, ще видите.

В стомаха му се сви топка от съжаление. Дори прислужничката знаеше за дъщеря му повече от него. Никога нямаше да може да си върне всички тези години, да я види като бебе. За нея той щеше да е непознат.

Искаше му се да удуши Якоба и Герхарт. Как бяха посмели да му отнемат възможността да види как расте дъщеря му? Как бяха посмели?

Иза го погледна тревожно и каза:

— Ще сме в салона, ако ти потрябваме, Бетси. Но сега наистина трябва да останем насаме.

— Разбира се, госпожо, разбира се. Аз просто ще отида в кухнята и ще се погрижа вечерята да остане топла.

Мислите на Виктор препускаха. Той последва Иза обратно в салона.

Тя затвори вратата и се обърна към него. Изражението й подсказваше, че е нащрек.

— Знам, че сигурно имаш въпроси…

— О, да, мила ми съпруго, имам много въпроси — увери я той и се намръщи. — Като например защо, по дяволите, не ми каза за дъщеря ми веднага след като дойдох в Единбург?

Тя вирна брадичка.

— В онзи момент си мислех, че си крадец, нали не си забравил? Не исках и да припарваш до нея. Мислех, че си също толкова лош, колкото Якоба и Герхарт.

И той щеше да ги накара да си платят за това. Благодарение на тях дъщеря му беше живяла без баща цели девет проклети години! Те бяха откраднали тези години и от Амали.

Амали. Имаше дъщеря на име Амали. Как щеше да свикне с това?

— Всичко, което съм правила някога, беше за да я защитя, да я спася — прошепна Иза. — Дойдох тук, за да е колкото се може по-далеч от семейството ми. Не ти казах истината, за да не можеш да поквариш детето ми…

— Нашето дете! — извика той.

— Което аз отгледах сама!

Тя си пое въздух разтреперана, обърна се и започна да кръстосва стаята.

— Опитай се да се поставиш на мое място, ако можеш. Аз носех детето ти и мислех, че си ме изоставил заради печалбата от кражбата, с която те беше подкупило семейството ми. Когато мистър Гордън ме съжали и ме нае, Амали беше единственото нещо, което ми помагаше да продължа напред въпреки болката от това, че… че си ме изоставил.

— Което не съм направил — изрече глухо Виктор.

— Знам — съгласи се Иза и отново се обърна с лице към него. — Но когато дойде тук, не го знаех. Знаех само, че си ни оставил да се оправяме сами, а сега се опитваш да се върнеш в живота ни, сякаш не се е случило нищо. Но знаех и друго: английският закон винаги присъжда попечителството над деца на бащата. Както и холандският.

Дъхът й излизаше на болезнени тласъци.

— Не можех да рискувам да се опиташ да ми я отнемеш. Не и когато мислех, че си крадец. Нали ме разбираш?

Навярно трябваше да е доволен, че Иза така ревностно брани дъщеря им, но болката от всичко, което бе загубил, все още продължаваше да бушува горчиво във вените му.

Както и думите на палачите му отпреди толкова години. „Жена ти не е глупава. Защо би се доверила на несръчен дръвник като теб, че ще се грижи за нея?“

Той изруга и потисна спомена.

— А след като разбра, че не съм крадец? Снощи изобщо не ми спомена за нея. А днес, когато Лохлау се изтърва…

— Трябваше да съм сигурна, че не си дошъл, за да си отмъстиш, не разбираш ли? Защото ако ми отнемеш дъщерята — нашата дъщеря, — това би било най-страшното отмъщение.

Заболя го така, че му беше трудно да диша.

— Помислила си си, че съм способен на такова нещо? — изхриптя той през пресъхналото си гърло. После закрачи към нея. — Наистина си вярвала, че ще откъсна детето ни от единствения дом, който познава, воден от някакво желание да те нараня?

— Не исках да го мисля. Но вече почти не те познавах. Когато дойде тук, беше толкова разгневен. И с право. Още си разгневен. Аз ти отнех детето. Семейството ми ти отне репутацията и кой знае още какво. След такова нещо всеки би поискал да си отмъсти.

Разбираше идеално разсъжденията й, колкото и да му беше неприятно.

— Не на теб — възрази той. — Дали съм разгневен, задето загубих десет години с теб и почти толкова с дъщеря ни? Да. Дали съм разярен, че стана така единствено заради алчността на семейството ти? О, да. Но не се гневя на теб.

— Но аз съм тази, която им повярва. Аз съм тази, която реши да повярва на семейството си, когато можех да повярвам на съпруга си. Знам, че ме обвиняваш за това, и така трябва. В своя защита мога да кажа единствено, че тогава почти не те познавах.

— И аз почти не те познавах. Иначе щях веднага да разбера, че никога не би могла да ме изоставиш. И така, и двамата сме виновни за начина, по който приехме лъжите им. Но сега, след като минаха десет години…

— Сега те познавам дори още по-малко! — извика Иза. — Можеш ли да ме обвиняваш, че съм проявила предпазливост, когато ти на практика си непознат?

— Това ли е истинската причина да не искаш да ме заведеш при дъщеря ми? — изръмжа той. — Защото не вярваш, че ще й бъда добър баща?

— Разбира се, че не. Просто искам да я защитя от Якоба и Герхарт — погледна го умолително в очите тя. — Но трябва да ми дадеш време, за да я подготвя. Моля те, Виктор!

Той се взря в нея. Сърцето му биеше оглушително.

— Мога да изчакам, докато намерим Герхарт. Но знай едно, Иза: искам си семейството обратно. И теб, и нея. Ти каза на Якоба, че сега сме заедно. Надявам се, че си била искрена.

— Така е — потвърди Иза и погледът й се смекчи. — И аз те искам обратно. Дори не подозираш колко много.

Надеждата, изписана на лицето й, накара гърлото му да се свие.

— Ти каза, че за теб сега съм непознат. Но аз съм същият човек, който бях тогава — съпругът, който за нищо на света не би те наранил, любовникът, който не те забрави. Нито за секунда. Можеш да ми се довериш, lieveke.

Когато дишането й се учести, а очите й се изпълниха с копнеж, Виктор прошепна дрезгаво:

— Значи ме познаваш по-добре, отколкото мислиш.

После покри устните й със своите.

Глава 15

Иза преметна ръце около врата му и се отдаде на целувката му. Поне в това отношение той наистина не й беше непознат. Винаги можеше да я накара да почувства, че изгаря, да я накара да го желае. Половината от деня беше прекарала в спомени и повторно преживяване на всяко кадифено докосване и страстна милувка от последната нощ, изпълнена с желание към него.

Но дали такава страст, винаги готова да избухне, бе добро нещо в брака? Или опасна като сиренцето в капана за мишки?

Виктор прекъсна целувката и прошепна:

— И аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш.

Ръцете му се плъзгаха по нея, развързваха, разкопчаваха, разхлабваха. Той потърка с нос ухото й и вдиша дълбоко.

— Знам, че си плакнеш косата с теменужена вода и предпочиташ атлаза пред коприната.

Иза не можеше да повярва, че е запомнил това.

— Да, защото атлазът блести — прошепна тя. — Като диаманти.

— Или като звезди. — Ръката му се плъзна по шията й. — Преди познаваше всички съзвездия.

— Още ги познавам — отговори Иза, хвана ръката му и целуна дланта. — А ти знаеше имената на всички части, които са се сражавали при Ватерло. Помня, че ми ги изброяваше.

Очите му потъмняха.

— Това бих предпочел да го забравя.

Той й свали ръкавиците и вдигна едната й ръка, за да прокара език по показалеца й.

— Предпочитам да си спомням как си облизваше пръстите, след като изсипеше бадемовия пълнеж в banketstaaf^[4].

Иза се изчерви.

— Предпочитам да не си го спомняш. Не бях много изискана.

— За мен беше достатъчно изискана. Липсва ми твоят сладкиш. — В гласа му се появи шеговита нотка: — Но недей да правиш чай. Прекалено много мед му слагаше.

Той я хвана за ръката и я дръпна към дивана.

— Така си мислиш, защото не обичаш чай. Открай време предпочиташе кафе — черно и много силно.

— Аха, това го помниш, а? — ухили се Виктор. — Навик, който придобих в Испания като момче.

Иза го погледна смаяно.

— Това не го знаех!

Виктор се поколеба и тя си помисли, че и този път няма да й каже нищо за детството си. За нейна изненада той призна:

— Майка ми беше белгийка, но баща ми беше английски войник. Почти цялото си детство прекарах във военни лагери къде ли не из континента. Единият от тях беше в Испания.

В очите й запариха сълзи. Никога досега не й беше казвал толкова много за семейството си. Иза отвори уста, за да го засипе с въпроси, жадна да узнае всичко, но той я прекъсна с дълга, страстна целувка, която я остави жадна за нещо съвсем друго.

В следващия миг Виктор вече се бе отпуснал на дивана и я беше дръпнал в скута си. Беше разгърнал дрехите й достатъчно, за да освободи гърдите й, и хвана едната в ръката си, а другата в устата си.

— Виктор… — нададе вик Иза. — О, небеса, Виктор…

— Знам какво те възбужда — прошепна той, като галеше и дразнеше зърното й с език така съблазнително, че Иза притисна главата му до гърдите си. Искаше още. Винаги повече.

След като отрупа и двете й гърди с внимание, той се дръпна назад, озари я с усмивка на познание и пъхна ръката си под полите й, все по-навътре, докато намери отвора в долните й гащи. Когато започна да я гали там, тя нададе тих стон.

Виктор я погледна с блеснали очи.

— Знам как да те накарам да овлажнееш там…

Иза посегна дръзко и сложи ръка на издутината в панталона му.

— А аз знам как да го накарам да се втвърди.

— Ти — изръмжа Виктор. — Ти го караш да се втвърди.

„Само аз ли?“ — искаше да попита Иза, но не можеше да развали мига с въпрос дали през последните десет години в живота му е имало други жени. Хем искаше, хем не искаше да знае. Как би могла да понесе да знае?

Той започна да се бори с копчетата на панталона си. Накрая ги разкопча, но от нетърпение да си свали долните гащи така и не успя, затова Иза бутна ръцете му настрана и го направи вместо него, докато Виктор милваше гърдите й без капка срам.

Когато членът му се освободи, тя го взе в ръка и започна да го гали.

— Помня го този твой нетърпелив прът — пошегува се Иза.

— Достоен компаньон за моята нова Иза — промълви дрезгаво Виктор. — Моята смела, необуздана Иза. Моята съпруга.

Той хвана ръката й и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Докосни се, lieveke.

— Да… да се докосна? — Не можеше да има предвид… Не можеше да знае… Тя се отдръпна назад и го изгледа предпазливо. — За какво говориш?

Погледът му се спусна към долната част на тялото й.

— Винаги съм искал да видя как се галиш сама. По онова време не можеше дори да дойдеш в леглото ми, без да се изчервиш, а камо ли да се опиташ да направиш нещо толкова неприлично като да си доставиш удоволствие сама… но безброй пъти си го представях.

Той я погледна предизвикателно, вдигна полите й и сложи ръката й между бедрата. Господ да й е на помощ!

— Не ми казвай, че не знаеш как — продължи Виктор с гърлен глас. — Толкова години си била сама и никога ли не си се докосвала по интимен начин? Не си мислила за мен, докато си пъхала ръка под нощницата си…

— Виктор! — започна да протестира Иза, макар че мисълта да усеща погледа му върху себе си, докато прави това, я накара да изпита възбуда и тревога.

Той просто вдигна вежда и Иза разбра, че няма да го излъже.

— Дори… дори и случайно да съм го направила един-два пъти, това не означава, че бих могла… че някога ще се съглася да…

— Да го направиш за мен? — попита той с изражение на разбиране и похотливост. — Дори съвсем малко?

Тя преглътна с усилие и Виктор добави:

— Аз ще го направя за теб, ако ми върнеш услугата.

Това наистина я накара да изпита възбуда и тревога.

— Добре.

Думата излезе от устата й, преди да успее да я спре.

Но удовлетворената усмивка на устните му й попречи да си я вземе обратно. Той сграбчи възбудения си член и започна да го гали, по-силно и много по-грубо, отколкото Иза би посмяла някога. Тя наблюдаваше запленена как плътта му се удължава и става по-тъмна.

— Сега и ти — изхриптя Виктор и посочи с глава към ръката й.

— О! Да.

Отначало го правеше само за да му угоди: започна механично да плъзга пръстите си над влажните гънки, които бе опознала толкова добре — прекалено добре за почтена жена — през всички тези болезнено самотни нощи.

Но колкото по-пламенен ставаше прикованият му в нея поглед, толкова повече се възбуждаше тя. Имаше нещо толкова прекрасно похотливо в това да усеща погледа му върху себе си, да вижда как той се наслаждава на удоволствието й. Не след дълго вече се задъхваше, гърчеше се и чувстваше, че освобождаването е съвсем близо — толкова, че почти можеше да го стигне.

Виктор изруга, вдигна я да застане на колене и я подкани да се изправи над възбудения му член.

— Ела върху мен — заповяда той. — Вземи ме в себе си, Иза.

Това беше нещо, което двамата не бяха правили заедно, но не й трябваше много въображение, за да се досети какво иска той. Иза се хвърли отгоре му, а Виктор нададе дрезгав вик, от който по гърба й пропълзяха приятни тръпки.

Той веднага започна да се движи на тласъци срещу нея.

— Искам да ме яхнеш, lieveke. О, боже, моля те… искам да ме яхнеш.

Тя го стори. И беше великолепно. Сега Иза можеше да контролира движението и да определя ритъма, да го накара да изохка или да изръмжи. Чувстваше се като някаква древна кралица, способна да заграби и задържи всичко, което пожелае. Съвсем скоро след това почувства, че се изкачва право към върха.

Навярно и той го усети, защото челюстта му се стисна, а в очите му светна дива страст, докато се надигаше, за да посрещне всяко нейно движение.

— Да — изсъска Виктор. — Точно така… О, да, съпруго моя. Моя съпруго. Винаги.

— Винаги — повтори тя.

Освобождението му избухна като гръмотевична буря, която я разтърси до самата й същност.

А после Иза се свлече върху него, изцедена и отпусната. Той я притисна към себе си. И двамата дишаха тежко. Тя усещаше биенето на сърцето му до гърдите си. Нейното собствено сърце кънтеше като шотландските барабани на вечерна заря. Ръцете му започнаха да галят голите й бедра, да я успокояват, да я приласкават.

Когато най-после дишането му се забави и ударите на сърцето му станаха по-равномерни, Виктор притисна уста до ухото й и прошепна:

— Сега вече знам какво те възбужда.

В гърлото на Иза забълбука смях, тя се обърна, целуна го по покритата с набола четина буза и прошепна:

— И аз знам същото за теб.

Той се подсмихна.

— Тогава се надявам да го правим по-често.

— Ще видим — измърка Иза и му отправи усмивка, изпълнена с престорена свенливост.

Целувката му й предложи обещания, за които Иза се молеше да успее да удържи. Защото помежду им имаше още толкова много неразрешени проблеми. Толкова неща, за които да се тревожат.

Когато целувката свърши, първото от тези неща избликна на устните й.

— Предполагам, че имаш богат опит… че често си правил това с жените — прошепна тя и приглади назад един кичур от косата му. Не можеше да го погледне в очите.

Виктор застина.

— Какво имаш предвид?

— Мина дълго време, откакто за последен път… Не може да си бил… целомъдрен толкова време.

— Ако ти кажа, че съм бил, ще ми повярваш ли? — попита тихо той.

Погледът й се стрелна към неговия.

— Не знам. Все пак си мислел, че съм те напуснала, и…

— И ти си мислела същото за мен — напомни й. — Но си ми останала вярна.

— Аз съм жена. За мен е… различно.

— Така ли? — попита Виктор и в погледа му се изписа леко разочарование. Когато я отмести от себе си, сложи я на дивана и започна да завързва шнуровете на дрехите си, Иза си помисли, че няма да й отговори.

Но когато и тя започна да оправя облеклото си, той обви ръка около раменете й.

— Може би е време да ти разкажа за семейството си — каза и я привлече до себе си. — Майка ми се казваше Елизабета. Работела като прислужница в кръчма в Остенде, когато се запознала с баща ми — по-малкия син на херцог. Забременяла с мен. За неин късмет той се съгласил да се ожени за нея, за да съм законороден.

— Наистина голям късмет — и за теб, и за нея — измърмори Иза, удивена, че никога не й е споменавал за това. — Да не говорим, че е и доста изненадващо за херцогски син. По-скоро бих си помислила, че човек с такова потекло просто би й платил, за да си мълчи.

— Това и мен ме учудва. Но не й платил. Никога няма да разбера защо. Твърдеше, че я обича, макар че му доставяше удоволствие да й изтъква ниското й потекло, когато се караха. Но знам със сигурност, че бракът им е бил законен — това беше първото нещо, което братовчед ми, херцогът, провери, когато ме откри.

Иза се сгуши до него и зачака да продължи.

— Но в ранната си младост баща ми съвсем не е бил светец. Доколкото разбирам, е скитал с какви ли не жени. Когато се оженил за майка ми, вече се бил заразил със сифилис от някаква курва.

— О, Виктор! — прошепна Иза.

— Болестта не е била силно изразена и не е оставила трайни последствия, или поне така си мислехме. Майка ми казваше, че когато се оженили, нямало никакви признаци за нея. Аз разбрах само заради това, което се случи, когато бях на тринайсет и той… той… — Виктор си пое мъчително въздух. — Опита се да прободе майка ми с нож.

Иза застина.

— Какво? — попита невярващо. — Защо, за бога?

— Според него — защото му загорила картофите. Но истинската причина беше сифилисът, който унищожаваше мозъка му. Поне така ни каза един от лекарите в Геел.

Това я зашемети. През целия си живот в Амстердам беше слушала за Геел. Приютът беше посветен на ирландския светец Димфа и обитателите му се грижеха за лудите.

— Завели сте го в Колонията на безумните?

— Някои хора наричат така Геел, да — прошепна Виктор. — За него определено беше вярно. Остана там до смъртта си, когато бях на шестнайсет.

Три години. Виктор бе живял с лудостта на баща си цели три години! Иза се вледени. Горкото момче. И горката му майка! Иза бе загубила баща си на дванайсет години и знаеше колко е трудно. Но той поне бе станал жертва на болест, която Иза можеше да разбере, и истинската му същност бе останала с нея до смъртта му.

А Виктор е бил принуден да гледа как майка му преживява загубата на същността и разума на баща му дълго преди тялото му да загине. Колко ли ужасно е било за него! В гърдите й се надигна болка, която не можеше да прогони.

Тя сложи ръка на коляното му.

— Защо не ми каза?

Погледът му се стрелна към нейния, потъмнял от болка.

— Че баща ми полудя, защото е ходел по курви? Че аз и майка ми трябваше да работим безкрайно дълги часове, за да му осигурим храна и покрив над главата и да му попречим да убие някого? Когато бях на двайсет, самата мисъл за това все още ме изпълваше с ужас и унижение. Със сигурност не смятах да казвам на жената, която бях убедил да се омъжи за мен.

— Щях да разбера — каза тихо тя.

— Наистина ли? — Изведнъж гласът му прозвуча отчуждено. — Семейството ти успя да те убеди, че съм човек с подозрително минало само защото никога не говорех за семейството си. Представи си колко по-убедително щяха да прозвучат приказките им, ако беше разбрала за жалкия живот и за жалката смърт на баща ми. Те щяха да преувеличат всичко донемайкъде — че майка ми е била прислужница в кръчма, а баща ми е полудял.

— Или пък щяха да се лепнат за теб, защото си потомък на херцог — възрази Иза.

— Тогава не знаех за това.

— А, да, забравих. Рупърт каза, че се е разбрало само преди няколко месеца.

Виктор кимна.

— По онова време знаех само, че баща ми е бил английски войник, който е платил за похотливото си минало, като е издъхнал в лудост в Геел. — Сега гласът му стана дрезгав, а думите — накъсани. — И накара и нас да платим за тях.

Иза внезапно разбра защо най-накрая й разказва всичко това за семейството си.

— Значи казваш, че през всички тези години наистина не си бил с други жени. И това е причината.

— Да. — Челюстта му се стегна. — Макар че отначало не ми се отрази така. Когато майка ми се поболя от скръб и умря, постъпих в пруската армия, защото знаех всичко за войнишкия живот и бях наясно, че ще ме вземат, макар и само на седемнайсет.

— Ето защо си се бил при Ватерло.

— Да. Баща ми ми беше предал омразата си към Бонапарт и аз копнеех за слава, радвах се, че мога да участвам във войната с французите. И като всички войници, се чуках също толкова често, колкото се биех. Редовно ходех при жените, които вървяха с войската.

Той сложи ръка върху нейната и я стисна силно.

— Но тогава един мой приятел се зарази от гонорея от една от тях и аз си спомних всичко — страданието на майка ми, лудостта на баща ми — и осъзнах, че играя опасна игра. На мига прекратих отношенията си с лагерните курви.

Сега и двете му ръце стискаха нейните. Той погледна надолу към тях и гласът му стана по-глух:

— След като ти си тръгна… се замислих дали да не се върна към тях. Бях толкова самотен, че дори и някоя курва… — Сега гласът му се задави. — Но така и не можах да залича от паметта си образа на баща си, който се опитва да прободе майка ми.

Задавиха я сълзи, но Иза се постара да не ги остави да потекат — някакъв инстинкт й подсказваше, че Виктор няма да приеме съжалението й.

— После се замислих дали да не си взема любовница — продължи той и преплете пръстите си с нейните. — Докато не осъзнах какъв късмет е извадила майка ми, че при новината за бременността й баща ми е пожелал да се ожени за нея. Аз не можех да се оженя за никоя друга жена, дори да бях създал дете с нея — все още бях женен за теб. — Той й хвърли кос поглед. — В края на краищата реших, че ще е най-добре да мина към самозадоволяване. Най-малко рискованото.

Иза почти не можеше да си поеме въздух.

— Значи… не е имало други жени.

— Не — потвърди той и я хвана за брадичката. — Не и след теб.

Този път целувката му беше по-нежна, като целувките от младостта им, изпълнена със спомени какво бяха някога един за друг, и с обещание какво могат да бъдат, ако оставят миналото зад гърба си. Тази целувка я изпълни с желание завинаги да остане в прегръдките му.

Виктор се отдръпна, но само за да я привлече още по-плътно до себе си и да намести главата й под брадичката си.

— Разкажи ми за Амали — каза той.

В гласа му имаше такъв копнеж, че сърцето й се сви. О, как мразеше това, което бяха сторили роднините й, това, че го бяха разделили от детето му! Тяхното дете.

— О, Виктор, непременно ще я харесаш! Понякога е упорита като всички деца, но умее да вижда доброто у всекиго.

— Това може да бъде проклятие — прошепна той и Иза разбра, че мисли за нея и семейството й.

— Но може да бъде и същински божи дар. Изобщо не обръща внимание на пренебрежителните забележки за майка си, търговката, и бащата, който няма.

Тялото му се стегна и Иза побърза да добави:

— Казва ми, че хората просто ревнуват, защото аз съм толкова гениална, а техните майки са толкова скучни и обикновени.

Точно както се надяваше, това го накара да се засмее тихичко и този звук заличи безпокойството й. Толкова много искаше той да хареса Амали, да се гордее с нея и да види какво прекрасно момиче е.

— Наследила ли е уменията на майка си да работи с химически съединения? — попита Виктор.

— Ни най-малко. Според нея тези вещества са безнадеждно объркани и крайно противни.

Иза зарови нос в гърдите му и вдъхна аромата на мускус, който се излъчваше от него, преди да продължи:

— Но ако ме питаш мен, на нея няма да й трябва занаят, за да преживява. Тя не само е хубава, но с това образование е толкова културна и изискана, че мъжете ще се стичат на тълпи пред прага й с предложения за женитба.

— Както беше и при теб.

Иза вдигна глава и го погледна подозрително.

— Ако си спомняш, ти беше единственият, който поиска да се ожени за мен.

— Не, просто единственият, който събра смелост да ти предложи — поправи я сухо Виктор. — Чираците във всички бижутерии наоколо ти бяха хвърлили око.

— Глупости. Те ме мразеха, всички до един.

— Само защото не обръщаше внимание на ухажванията им.

Тя го погледна изумено.

— Какви ухажвания?

Виктор приглади кичур коса назад от бузата й. Очевидно беше, че се забавлява.

— Позьорството им. Как се перчеха какви стрелци били, как ловували със соколи и с кои благородници били роднини.

— Това ухажване ли е било? — попита невярващо Иза. — Аз просто реших, че от първия до последния са самохвалковци.

Виктор вдигна рамене.

— Някои мъже мислят, че това е начинът да ухажват жената — като се перчат и си показват най-хубавите пера.

— Ти никога не си го правил — промълви тихо Иза.

— Аз нямах пера. Бях един грубоват войник, видял прекалено много смърт в битки, за да се хвали колко добре стреля.

Той я погледна в очите.

— А ти беше ангел и си мислех, че си прекалено съвършена и не може да си истинска.

— Знаеш ли, и аз мислех същото за теб — прошепна Иза. — За мен ти беше благороден, смел герой, помогнал за прогонването на Бонапарт. Не можех да повярвам, че ме искаш.

Гърлото й се стегна.

— Затова на Якоба й беше толкова лесно да се възползва от страховете ми и да ме убеди, че никога не си ме желал.

Лицето му се помрачи.

— Кълна се, иска ми се да я бях удушил, когато можех! Не мога да повярвам, че се опита да измисли оправдания, задето те откъсна от мен.

Сега гласът му прозвуча напрегнато:

— И от дъщерята, която не искаш да ми кажеш къде е, защото ми нямаш доверие.

— Виктор…

— Извинявай — каза напрегнато той. — Още ми е трудно да възприема всичко.

Иза преглътна с усилие.

— Ако… ако ти кажа къде е Амали, ще се закълнеш ли да не ходиш там, преди да мога да ви запозная както трябва?

По лицето му премина болка, но той кимна.

— Също като теб, и аз не искам Герхарт и Якоба да й сторят нещо.

— Знам — кимна Иза и го погледна напрегнато. — И като говорим за роднините ми… Ако Роб разбере къде се крие Герхарт, какво ще правиш с него и Якоба?

За един дълъг миг Виктор остана неподвижен. После се надигна, започна да крачи из стаята и погледна Иза решително.

— Ще се отърва от тях веднъж завинаги.

Глава 16

Виктор искаше справедливост и да, отмъщение. Не можеше да мисли за нищо друго. Искаше да приключи с тези двамата веднъж завинаги.

Иза като че ли застана нащрек.

— И как предлагаш да го постигнем? На този етап не можеш дори да докажеш, че ние двамата с теб нямаме нищо общо с кражбата им.

— Точно затова няма да се опитвам да ги изправя пред съда. Ще предизвикам Герхарт на дуел. Просто и ефективно, и ще ни отърве от тях веднъж завинаги.

На лицето й се изписа пълно стъписване.

— Не ставай смешен — каза остро тя. — Няма да се дуелираш със зет ми.

— И защо не? — отправи се сърдито към нея Виктор. — Той ми отне съпругата. Отне ми дъщерята. Да върви по дяволите… и с най-голямо удоволствие ще го пратя там!

Иза подви крака на дивана и изтъкна:

— И сестра ми е замесена.

— И ти, и аз знаем, че никога не би могла да измисли подобен план сама. Винаги е правила това, което иска той. Залагам си главата, че съпругът й е инициаторът.

— Аз не смятам Якоба за толкова невинна, колкото ти — отговори Иза, — но дори и да я смятах, няма да ти позволя да се дуелираш с Герхарт. Може да загинеш!

Виктор изсумтя.

— Герхарт може да ме победи в дуел точно толкова, колкото и Рупърт.

Иза изпухтя.

— Добре! Да приемем, че спечелиш и убиеш Герхарт. Пред закона това ще е убийство и ще те обесят.

— Не и ако избягам на континента.

Вярно, че щеше да се раздели завинаги с новооткрития си братовчед и потенциалната работа в „Мантън Инвестигейшънс“. Щеше да си струва, ако така накара онзи негодник да си плати за стореното. За да е в безопасност семейството му.

— Можем да се върнем в Холандия, ние тримата, и най-накрая да се освободим от тях. Премахнем ли Герхарт, Якоба ще клекне.

Иза го изгледа скептично.

— Или ще се помъчи да те качи на бесилото, задето си я лишил от съпруга й.

Тя стана и сложи ръка върху неговата.

— Стига! Не може да има никакъв дуел. Сега, когато най-после се върна, нямам желание да те гледам как увисваш на въжето. А освен това не можем да замъкнем Амали на континента, ако съществува и най-малката възможност Якоба се опита да направи така, че да ни арестуват.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Ако не намерим начин да се отървем от тях, те няма да спрат да ни изнудват — или да им помагаме, или да им плащаме, за да си мълчат. Да плащаме, и пак да плащаме, и така до безкрай.

Иза поклати глава.

— Не могат да ни накарат да направим нищо, което не искаме. Според мен трябва да изобличим блъфирането им. Ако заплашат да разкрият миналото ни, ние пък ще заплашим да ги издадем на властите в Холандия. Ако повярват, че наистина сме готови да го сторим, ще отстъпят. И те имат да губят също толкова много, колкото и ние.

— Мислиш ли? — попита Виктор. — За разлика от нас, те нямат дете, за което да мислят.

Иза сбърчи чело.

— Откъде знаеш? Досега може да са им се родили деца.

Той се усмихна подигравателно.

— Не мислиш ли, че Якоба щеше да изиграе картата с „горките си беззащитни деца“, за да спечели съчувствието ти, ако имаше такива?

— Verdomme — измърмори Иза. — Прав си. А ние не можем да рискуваме Амали да остане сама, ако ни вкарат в затвора.

На лицето й се четеше такъв ужас, че гърлото му се сви.

— Когато снощи не искаше и да чуеш да ги изправим пред правосъдието, е било заради Амали. Нали?

Иза кимна.

Виктор потърка лицето си и застана пред огнището. Загледан в пламъците, обмисли и отхвърли няколко решения, които до едно щяха да доведат до лош край.

— Щом не ми даваш да застрелям Герхарт — измърмори навъсено той, — значи трябва да се отървем от тях по някакъв законен начин, така че нито ти, нито аз да попаднем в затвора и да оставим Амали без семейство.

— Според мен просто трябва да не отстъпваме — увери го най-искрено Иза. — В сърцето си те и двамата са страхливци, Виктор. Нали видя как Якоба избяга, когато я заплаших. Приеме ли веднъж, че ако ни разкрие, ще разкрие и тях двамата, ще отстъпи и ще изчезне.

— Да, и ще избяга от правосъдието. Не мога да го допусна. Освен това мисля, че ги подценяваш.

Той се обърна с лице към Иза и изпъна рамене.

— Имаме нужда от помощ и юридически съвет. Трябват ни Дом и брат му.

В очите й пламна тревога.

— Детективите от Боу Стрийт ли?

— Те не работят за Боу Стрийт. Работят за себе си. Дом дълго време е учил право и го познава добре, а Тристан работеше за Южен Видок, чийто опит с престъпниците е легендарен. Двамата могат да ни помогнат да измислим как да осуетим всички опити на семейството ти да ни забърка в гадните си планове.

— Не, Виктор, не бива да им казваш нищо! — извика Иза и се втурна към него. — Ако замесим властите по какъвто и да било начин, поемаме огромен риск.

— Те не са „властите“, по дяволите! Те са ми приятели. Няма да направят нищо, с което да влошат положението ни. И те уверявам, че братовчед ми Макс, херцогът, може да се справи със семейството ти. Не искам да го замесвам, но ако се наложи, ще го сторя.

Иза стисна устни в мрачна линия.

— Той няма да иска да избухне такъв скандал. Ами ако отговорът му е, че трябва да се разведеш с мен? Точно сега няма защо да бързаме да правим нищо — изрече умолително тя. — Можем да изчакаме и да видим какви проблеми ще ни създадат Герхарт и Якоба. Може пък да не направят нищо друго, освен да сипят заплахи, които не могат да изпълнят.

— Иза — укори я Виктор, — ако си мислиш, че някога ще спрат с опитите си да измъкнат пари от нас, значи си истинска глупачка. Последвали са ме по целия път от Континента. Това не е поведение на хора, които ще се тръшнат и ще се направят на умрели.

— Поне ми дай възможност да влея малко здрав разум в главата на Герхарт.

Виктор й се намръщи.

— Изобщо няма да припарваш до това копеле. Аз ще се оправя с него. Сам.

— Като го извикаш на дуел ли? Или още по-лошо, като го заплашиш, че ще пуснеш детективи по петите му? Това само ще го провокира към по-лошо! Трябва да действаме внимателно.

— Ако не беше толкова внимателна, сега нямаше да сме в тази каша!

Лицето й помръкна и Виктор се наруга наум.

— Извинявай, Иза — измърмори той. — Не исках да кажа това.

— Искаше — прекъсна го Иза, като чупеше ръце. — Но оцелях толкова години, защото бях внимателна. Не можеш да очакваш от мен да се откажа от предпазливостта си само защото си се върнал в живота ми.

— А ти не можеш да очакваш от мен да живея с този облак, надвиснал над главите ни. Трябва да действаме…

Някой почука на вратата на салона.

Двамата се спогледаха и Иза се обърна.

— Да?

— Роб се върна, госпожо — обади се гласът на Бетси от другата страна. — Реших, че ще искате да знаете.

Иза се втурна да отвори. Но когато видя унилото изражение на прислужничката, Виктор разбра, че новините са лоши.

— Да разбирам ли, че момчето не е разбрало къде са отседнали? — попита той напрегнато.

— Боя се, че не е, сър — призна Бетси. — Ако искате, може да разпитате Роб — продължи тя, — но ето какво ми каза: мисис Хендрикс дошла с файтон, който я чакал по-надолу на пътя, за да я закара обратно в града, но той успял да я проследи на кон. Когато влезли в града обаче и движението станало по-натоварено, тя е скочила някъде, без Роб да забележи — така си мисли. Когато файтонът спрял, не била вътре и след това не можал да я намери.

— По дяволите! — измърмори Виктор.

Иза го наблюдаваше, застанала нащрек.

— Какво?

— Няма да стоя и да чакам да преминат към следващия си ход — отсече съпругът й и се отправи към вратата. — Изпратиха ме тук в качеството ми на детектив, затова ще разследвам. Холандска двойка, която почти не говори английския, няма как да е останала незабелязана. Все някак ще ги открия.

— Ще дойда с теб — предложи Иза.

— Не, без теб ще се движа по-бързо.

Тя го погледна с очевидното намерение да не се покорява и Виктор смекчи тона си:

— Освен това хората ще говорят по-свободно, ако не водя със себе си дама.

Иза огледа изпитателно лицето му.

— Просто ми обещай, че няма да… — Погледът й се премести към Бетси, която слушаше с огромно любопитство. — Ъъъ… Че няма да се биеш с него.

Той й се усмихна със съжаление.

— Как ти звучи да ти обещая, че няма да направя нищо, заради което да ме обесят? Това стига ли?

Облекчението й беше очевидно.

— Да. И освен това трябва да ми обещаеш веднага щом ги намериш, да ми кажеш какво си открил.

— Може да ми трябват няколко дни.

— Знам. Направи всичко, което се налага.

Бетси пристъпи напред.

— Моля да ме извините, госпожо, но това означава ли, че няма да отидете на забавата в замъка на Негова светлост?

Иза примигна.

— Verdomme! Съвсем забравих.

— Няма нужда да ходиш — успокои я Виктор. — Ще обясня на лейди Лохлау толкова от ситуацията, колкото посмея да й кажа. Може да пропуснем цялата забава.

По устните му премина мрачна усмивка.

— Тя няма да има нищо против, стига това да означава, че не можеш да станеш съпруга на Рупърт.

— Мили Боже! — промълви Иза. — Трябва да отида! Обещах на барона и на мистър Гордън, че ще стана компаньонка на Мери Грейс.

— А, да. Последната любов на Рупърт — сети се Виктор и се замисли. — Всъщност може би и бездруго ще е по-добре да отидеш.

Иза го изгледа с присвити очи.

— И защо?

Защото така щеше да има време да повика Тристан и Дом. Предполагаше, че Иза има някаква причина за страха си, но Виктор трябваше да разбере повече за законовите средства, с които разполагаше, и то от хора, на които имаше доверие.

Само че не можеше да й го каже. Тя пак щеше да се побърка от тревога без никакво основание.

Затова отвърна:

— Така на семейството ти ще му е по-трудно да те намери сама и да се опита да ти въздейства.

Иза смръщи чело.

— Наистина ли вярваш, че някога отново ще се хвана в капана им?

Той осъзна как са прозвучали думите му, но късно.

— Разбира се, че не. Но ти мислиш, че само ни отправят празни заплахи, а аз не съм сигурен. — Пристъпи напред и я хвана за ръката. — Не искам да ти се случи нещо.

— Не вярвам някой от тях да има кураж да направи нещо по-сериозно, отколкото да хленчи — отвърна нехайно Иза.

— Ако наистина мислиш така, тогава преди десет години нямаше да избягаш от Париж, за да се спасиш от двамата.

Иза въздъхна, защото знаеше, че е прав.

— Какво ще кажеш на лейди Лохлау за нас?

Виктор стисна ръката й.

— Ще й кажа, че са ни разделили роднини, които са ни излъгали и са ме накарали да мисля, че ти си ме изоставила, а теб са те убедили, че аз съм те напуснал. Приел съм този случай точно защото съм подозирал, че ти си моята отдавна изчезнала съпруга. И сега сме разбрали как ни е излъгало семейството ти и сме готови да възстановим брака си.

— А как ще обясниш, че съм живяла под различно име?

Той вдигна рамене.

— Страхувала си се, че ще посегна на живота ти, пак заради лъжите, които ти е наговорило семейството ти. Няма нужда да й обясняваме всички подробности — просто толкова, колкото да разбере, че ще излезеш от живота на сина й веднъж завинаги. Нея само това я интересува.

Иза погледна скришом към Бетси и каза:

— Аз вече разказах на мистър Гордън цялата история.

Това го стресна.

— Всичко ли? Дори за Амстердам?

Тя кимна.

— Постъпила си много смело. Какво каза той?

— Беше много мил и прояви повече съчувствие, отколкото очаквах. — Поклати глава. — Но това беше преди да разбера, че Герхарт и Якоба са ме открили тук. Когато разбере, че се спотайват на близо, може да не е толкова мил.

— Точно затова трябва да се погрижим да спрат да се крият тук — отсече Виктор стоически, вдигна ръката й към устните си и я целуна. — И точно затова трябва да тръгвам. Следата изстива с всеки миг.

Той се отправи към вратата. Бетси се провикна:

— Няма ли преди това да хапнете нещо, сър?

— Ще си купя нещо в града — отговори Виктор и излезе.

Истината беше, че нямаше апетит, не и когато знаеше, че Герхарт е някъде наблизо и крои нещо срещу тях. Но щеше да открие в коя дупка се е свил. И тогава Герхарт щеше да разбере какво отмъщение му е подготвил Виктор.

Глава 17

Два дни по-късно, около обед, Иза пъхна в куфара си и последните вещи, които щяха да са й необходими за забавата в замъка. Не можеше да спре да мисли за Виктор. Не беше го виждала, откакто излезе от къщата, за да търси Якоба и Герхарт, и отсъствието му я караше да се чувства така, сякаш са й ампутирали крайник.

Той каза, че иска отново да са семейство, и тази надежда я крепеше въпреки всичките им проблеми. Когато си спомнеше колко нежно и пламенно я любеше той, проблемите сякаш ставаха съвсем незначителни.

Но ако не го видеше скоро, щеше да полудее! Мистър Гордън трябваше да дойде всеки момент с Мери Грейс и да ги закара до замъка Кинло. Иза щеше да е по-спокойна, ако преди това успееше да се увери, че Виктор е добре.

Бетси застана на прага.

— Негова светлост пристигна.

Иза примигна.

— Рупърт ли? Защо?

— Не знам. Но не ми изглежда никак доволен. Как мислите, дали е чул, че мистър Кейл е ваш съпруг?

— Зависи дали Виктор вече е говорил с лейди Лохлау.

Бетси подсмръкна неодобрително.

— Е, добре, трябва да кажа, че през последните два дни мистър Кейл е забележително отсъстващ за съпруг, върнал се при жена си след цели десет години.

— Все пак той много се старае да открие роднините ми.

Иза беше разказала всичко на Бетси, уверена, че прислужницата няма да я предаде. Но не беше очаквала, че Бетси може да започне да изпитва подозрения към Виктор.

Всъщност за шотландката Иза и Амали бяха като членове на семейството й: готова беше да ги брани до последен дъх. Съгласна беше, че Виктор е много красив и смел — а морето от гергини наистина бе поразклатило твърдостта й, — но не можеше да му прости лекотата, с която преди десет години е повярвал във вината на Иза. Предаността на Бетси наистина не знаеше граници.

— Ако прибереш багажа вместо мен — каза Иза, — ще отида да видя защо е дошъл Рупърт.

Тя получи отговора си още щом влезе в салона, където баронът маниакално оправяше картините й на стените, за да са идеално прави — знак, който безпогрешно показваше, че е превъзбуден.

— Добро утро, Рупърт. Мислех, че вече сте на път към замъка Кинло заедно с майка си.

Той се обърна и я погледна. Иза видя, че устата му е мрачно стисната.

— Няма да ходя.

— Какво? Не можете! Това е вашата забава! Трябва да присъствате.

— Не трябва — поправи я начумерено той. — Аз съм баронът. Мога да постъпвам както пожелая. Хората и бездруго ме смятат за полулуд, така че на кого му пука дали ще реша да не ходя?

— На мен — каза Иза.

— Не е вярно — промълви той с тон, в който личеше рана от дълбоко предателство. — Вие ме излъгахте. Казахте ми, че сте вдовица, а не сте.

Иза въздъхна.

— Разбирам, че мистър Кейл е говорил с майка ви.

— Да — потвърди Рупърт. — Тази сутрин — и се намръщи. — А тя с огромно удоволствие ми съобщи, че с мистър Кейл сте женени от десет години. Десет години! Защо не ми казахте нищо?

Господ да й е на помощ! От последната им среща не бе спряла да се бои, че този миг ще дойде.

— Защото не можех. Докато вярвах на ужасните лъжи, които ми наговори семейството ми за моя съпруг, се боях, че той може да ме открие, затова се превърнах в Софи Франки. Когато той наистина ме откри, разбрах, че и двамата сме станали жертва на огромно недоразумение. Оттогава не съм спряла да се питам как да ви призная.

Обяснението й обаче ни най-малко не намали гнева му.

— Аз ви вярвах! Вярвах, че сте вдовица. Исках да се оженя за вас!

Тя преглътна. Всичко беше толкова мъчително!

— Съжалявам за това. Изобщо не бях разбрала, че гледате на мен като на потенциална съпруга, преди да се случи цялата тази бъркотия с Виктор — с мистър Кейл.

— Да, защото вие никога не сте гледали на мен като на потенциален съпруг — измърмори сприхаво баронът. — Защото не разбирам жените, нали? Защото не съм светски мъж, защото купувам обувки вместо цветя и…

— Не, Рупърт, разбира се, че не.

Иза пристъпи към него, сложи длан върху ръката му и изпита облекчение, когато той не я отдръпна.

— Аз съм по-възрастна от вас и с далеч по-ниско обществено положение. И насън не съм си представяла, че може да ме сметнете за подходяща съпруга. Мислех, че сме приятели. Добри приятели, но нищо повече.

Рупърт все още не поглеждаше към нея, но вече не беше чак толкова намръщен.

— Ние наистина сме добри приятели, нали?

— Винаги ще бъдем добри приятели. Вие сте най-добрият и мил човек, когото познавам.

— Повече дори и от мистър Кейл?

Иза потисна смеха си. Виктор беше много неща — енергичен, пламенен, прелъстител, — но не и „мил“.

Един бърз поглед към гергините, изпълнили целия салон, я накара донякъде да промени мнението си. Понякога Виктор наистина можеше да бъде мил.

— Вие и мистър Кейл сте съвсем различни — каза тя съвсем искрено. — И аз харесвам и двама ви по различен начин.

— Но него го обичате.

Дъхът на Иза секна. Обичаше ли го наистина? Някога, да. Би ли могла да го обикне пак?

— Важното е друго: че вас не ви обичам, за което не сме виновни нито аз, нито вие, просто така стоят нещата.

Тя му се усмихна.

— А всъщност и вие не ме обичате истински, нали?

Рупърт се намръщи.

— Не знам. Не разбирам от любов. Приятно ми е да съм с вас. Но ми е приятно да съм и с много други хора.

— Мери Грейс? — осмели се да попита Иза.

Бузите му се изчервиха.

— Тя е толкова красива, с тези червени къдрици и луничките. И толкова висока. Високите жени са елегантни, не смятате ли?

Иза никога не би описала Мери Грейс като елегантна, но сега, като се замисли, момичето наистина имаше потенциал да стане такова. Ако Иза му дадеше някои напътствия.

— Да, така мисля.

Лицето на Рупърт помръкна.

— Но не е възможно тя да ме харесва. Младите дами ме разбират не повече, отколкото аз тях.

— Мери Грейс не е типична млада дама, точно както и вие не сте типичен млад джентълмен. Дайте й възможност. Може да ви изненада. — Иза го потупа по ръката. — Ако я чуе човек как говори за вас, ще реши, че сте най-умният, най-прекрасен мъж в цяла Шотландия.

— Наистина ли? — попита Рупърт и се изчерви още повече.

Иза кимна.

— А освен това знам, че наистина очакваше с нетърпение забавата ви, просто защото вие я поканихте лично. Ако не отидете и разочаровате всички хора там, които ви очакват, може да си развали мнението за вас.

Този довод сякаш го притесни.

Някой почука на вратата. От преддверието долетяха тихи гласове.

— Това сигурно е тя, защото до замъка ще ни закара нейният прачичо. — Иза му хвърли лукав поглед. — Разбира се, ако сте дошли с двуколката си, Мери Грейс може да пътува с вас, а аз и мистър Гордън просто ще ви следваме.

Това очевидно го обърка.

— Аз… предполагам, че така ще е добре — измърмори Рупърт и изпъна рамене. — Ако отида, искам да кажа.

— Хайде, момчето ми, трябва да отидете — обади се един глас от вратата.

Дъхът на Иза секна. Съпругът й най-после дойде!

Рупърт видимо се напрегна, обърна се към Виктор и се намръщи.

— Вас какво ви е грижа дали ще отида?

— Защото и аз ще ходя. И макар всъщност да не съм ви братовчед, вашето приятелство може да се окаже от голяма полза за мен.

Рупърт го погледна скептично и той добави:

— Според жена ми вече сте разбрали, че влязох в английското общество само преди няколко месеца. Все още ми е трудно да се ориентирам в този свят. За мен ще означава много, ако ми помогнете да разбера как да се държа.

Рупърт изсумтя.

— Помощта ми изобщо не ви трябва. Нали сте братовчед на херцог!

— Да, но не го знаех. И със сигурност не съм възпитан като такъв.

Рупърт изглеждаше изненадан. Виктор погледна към Иза и тя му се усмихна окуражително.

Той въздъхна тежко и обясни:

— Баща ми беше войник и израснах по бойните полета. Знам как се зарежда оръдие, но не и как се играе на фараон. Умея да ловувам, но за да си набавя храна, а не за спорт. Дори не съм ходил на лов за лисици.

— Не думайте! — възкликна Рупърт, очевидно стъписан.

— Мога да забия меч в сърцето на човек, но не умея да танцувам. Пиша доклади, не стихове. Не знам нито една песен, която да не е прекалено вулгарна за присъствието на дами, а сонетите — ами, не знам нито един. Когато някоя знатна личност влезе в стаята, все още имам нужда от приятел, за да ми обясни как да се държа.

В гласа на Виктор се прокрадна раздразнение:

— И ако може някой да ми каже какво означава да „ухаеш на майски парфюми“? Мога само да предположа, че е свързано с цветя.

— Това означава, че двама души се ухажват. Дори и аз знам това, братовчеде! — възкликна Рупърт, а после се усети и се намръщи. — Извинете. Все забравям, че не сте ми роднина.

— Не, но се надявам, че съм ви приятел — отвърна Виктор най-искрено. — Защото наистина ще ми трябва приятел, за да избутам тази забава. Майка ви настоява да присъствам.

— Много я бива да настоява — отвърна мрачно баронът. — И много я бива да ми съсипва живота. Изглежда, все пак успя да ме раздели с мисис Франки — искам да кажа, мисис Кейл.

Виктор се усмихна със стиснати устни.

— Не беше тя, а фактът, че преди десет години с Иза се оженихме. А вие не бихте искали да я накарате да встъпи в двубрачие, нали така?

Рупърт погледна скришом към Иза.

— Тя и без това нямаше да се омъжи за мен. Току-що ми го обясни съвсем ясно.

— Не би могла да се омъжи за вас, без да наруши закона — възрази Виктор. — Но това всъщност е много хубаво. Защото когато пристигнах, мистър Гордън тъкмо се задаваше с Мери Грейс и тя ни чака отвън. Чака вас. Смея да предположа, че би била много нещастна, ако се ожените за която и да било друга.

За един дълъг миг Рупърт продължи да гледа втренчено Виктор. После въздъхна.

— О, добре! Ще отида на забавата. Но само при едно условие.

— И какво е то? — попита Виктор.

— Вие ще вземете двуколката ми и ще ми дадете файтона си.

— Той не е мой… — започна Виктор и млъкна. — Разбира се.

Иза се зачуди дали не трябва да предупреди Виктор как кара Рупърт и докато се двоумеше, съпругът й попита:

— Но защо?

Рупърт се изчерви.

— Мис Гордън положително ще се впечатли от файтона.

Иза се съмняваше, че Мери Грейс може да различи файтон от двуколка, но щом това щеше да зарадва Рупърт, защо не?

— Аха.

Виктор пристъпи напред и протегна ръка.

— Е, добре, разбрахме се.

Рупърт погледна надолу към ръката на Виктор и се поколеба. Когато я стисна, Иза въздъхна дълбоко. Ако двамата се сприятеляха, това щеше да й е от голяма полза, когато истината за измамата й се разпространеше сред единбургското общество.

Виктор се обърна към нея:

— Щом Лохлау ще закара мис Гордън до замъка Кинло, няма смисъл мистър Гордън да те кара. Можеш да пътуваш в двуколката на Лохлау с мен.

— Звучи прекрасно, благодаря — каза тя и пое ръката, която Виктор й предложи.

— Имението далеч ли е? — попита той, докато вървяха към вратата. — Ще ни трябва ли кошница за пикник?

— На няколко часа път е — отговори Иза. — И съм сигурна, че при пристигането ни ще ни очаква голяма вечеря.

— Един момент! — провикна се зад тях Рупърт. Гласът чу звучеше паникьосано. — Какво да кажа на мис Гордън?

— За какво? — попита Иза.

— За всичко — отговори Рупърт и се приближи към нея. — Не знам как да разговарям с жени.

Иза му се усмихна.

— С мен разговаряхте съвсем нормално. А аз дори не разбирам всички тези глупости за атомната теория, докато Мери Грейс ги смята за много интересни. Така че защо не започнете оттам?

— Не мисля, че ще се наложи да говорите много — обади се сухо Виктор. — Тази сутрин са занесли в дома й прекрасен букет от рози, подарък от барон Лохлау. Тя ще е доволна просто да седи до вас и да се изчервява.

Очите на Рупърт се разшириха.

— Но аз не съм й пращал никакви цветя!

— Знам — съгласи се Виктор и намигна на Иза.

Рупърт все още изглеждаше объркан, затова Иза обясни внимателно:

— Виктор казва, че той ги е изпратил от ваше име.

Тя хвърли дяволит поглед на съпруга си.

— Това е най-малкото, което е можел да направи, след като преди два дни ви е заблудил в цветарницата.

— Ооо! — измърмори Рупърт и погледна към Виктор. Този път погледът му беше по-дружелюбен. — Благодаря, стари приятелю!

След което наклони глава.

— Сигурен ли сте, че ще ви трябва помощта ми на забавата?

Виктор се подсмихна.

— Повярвайте, за благотворния ефект от изпращането на цветя разбрах от другаде, а не от краткото си пребиваване във висшето общество. — Потупа ръката на Иза. — Разбрах го от жена си преди години. Всички жени обичат цветя.

— Така ли? — попита Рупърт. — Ще трябва да го запомня.

Иза не се съмняваше, че Мери Грейс ще се погрижи за това.

— Има още едно нещо, което трябва да запомните — каза тя и му се усмихна насърчително. — Вие сте баронът на Лохлау, както и прекрасен млад мъж. И аз, и Виктор мислим така. Не позволявайте машинациите на майка ви да ви попречат да водите свой живот, по своите правила.

За миг Рупърт я погледна несигурно, но после кимна.

— Все едно, не мисля, че майка ми ще одобри, че съм тръгнал към замъка сам, вместо да пътувам с нея в каретата, нищо че е с файтон.

— Точно затова трябва да го направите — намеси се Виктор, който очевидно се мъчеше да потисне усмивката си. — Това ще й покаже, че отсега нататък ще правите това, което пожелаете.

— Да! — съгласи се Рупърт и изпъна рамене. — Със сигурност ще й покаже.

Когато излязоха навън, Рупърт изненада Иза, като прие съвета им присърце: много учтиво помоли мистър Гордън за разрешение да откара Мери Грейс с файтона и обеща, че Виктор и Иза ще пътуват непосредствено след тях. А после, точно както предсказа Виктор, придружи силно изчервената млада жена до екипажа на херцога.

Четиримата потеглиха към замъка Кинло. Иза вдиша свежия есенен въздух и благодари на Бог, че денят е толкова безоблачен и ясен, че вижда пътя на цели мили пред себе си. Това беше полезно, защото само някой луд можеше да поддържа темпото на Рупърт.

Виктор изруга, когато баронът набра преднина и файтонът се килна леко на една страна на пътя пред тях.

— Защо не ме предупреди, че Лохлау кара като кавалерийски офицер, който влиза в битка?

— Помислих си да ти кажа, но се уплаших, че тогава няма да поиска да дойде. А това щеше горчиво да разочарова Мери Грейс.

— Мисля си, че може би щеше да предпочете да остане разочарована, но жива.

Иза се разсмя.

— О, ще стигнат до замъка живи и здрави. Рупърт винаги успява да избегне злополуките, макар че не знам как.

Тя докосна Виктор по ръката.

— Благодаря, че се държа толкова мило с него.

Виктор само изсумтя и подкара конете им по-бързо.

Между каретите все още имаше достатъчно разстояние и всяка от двете двойки можеше да си говори, без да чува разговора на другата, което беше хубаво, защото Иза имаше цял куп въпроси към съпруга си.

— Откри ли Якоба и Герхарт? — попита тя.

— За жалост не, но разбрах къде са били отседнали. Наели са стаи в Стария град. Проследих ги дотам вечерта, след като се разделихме с теб. Когато обаче стигнах дотам, вече бяха изчезнали — без да си платят наема, което говори, че сестра ти е казала истината, когато твърдеше, че им трябват пари.

Иза изсумтя презрително.

— На тях все им трябват пари. Това не означава, че ще им дам и едно пени.

— Не исках да кажа, че трябва да им дадеш — успокои я Виктор. Управляваше двуколката много по-плавно, отколкото Рупърт бе успявал някога. — Казвам просто, че Якоба не е излъгала за това. Но подозирам, че сме били прави за друго — Герхарт не е болен. Човекът, който им е дал стаите, каза, че не е видял у наемателя си нищо, което да говори за болест. Така че навярно това е било само лъжа, с цел да ти измъкне пари.

Иза се загледа към калните участъци, през които минаваха, без да ги вижда.

— Мислиш ли, че са си отишли завинаги?

— Съмнявам се. — Лицето му изглеждаше мрачно. — Но докато не намеря някаква следа към местонахождението им, не мога да направя нищо.

— Може би са се отказали.

Той я погледна накриво.

— А може би довечера тази двуколка ще полети към луната. Аз обаче няма да чакам полета със затаен дъх. Тези двамата няма да спрат, преди да получат това, което искат. А аз няма да спра, преди да се добера до тях.

Точно това я тревожеше. Но не само то.

— Лейди Лохлау наистина ли е настояла да отидеш на забавата?

— Всъщност сега, когато те разделих с Лохлау, тя ме нае с друга задача, за която е необходимо да присъствам. Изглежда се тревожи за всички тези „странни учени“, които е поканил синът й. Иска наоколо да има някой „хубавеляк и мъжествен“, за да ги държи под контрол.

Иза се усмихна въпреки волята си.

— Съвсем в стила на лейди Лохлау.

— Това беше причината, която ми изтъкна. Но мисля, че истинската причина е да натрие носа на клетия Лохлау, като постоянно му напомня, че аз и ти сме заедно.

— О, Боже! В такъв случай никак няма да се зарадва да разбере, че сега синът й си има нови планове — съвсем нови и лично негови.

— И аз мисля, че няма — съгласи се Виктор и й се ухили. — А това ще ти хареса: пък и иска да попреча на всеки, на когото му хрумне да открадне бижутата й.

Иза не можа да сдържи смеха си.

— Слава богу, че не знае за миналото ни!

— Смея да предположа, че ни очаква много интересна седмица в замъка Кинло.

Меко казано.

— И така, как ще се представим на това събитие? Като мистър и мисис Кейл?

Той й хвърли кос поглед.

— Защо не? Ти нали си казала на Гордън и Лохлау, а аз казах на баронесата. Но ако всички тези хора в Кинло разберат, мислиш ли, че Амали може да дочуе нещо, преди ние да успеем да й кажем?

— Не вярвам, не и в Карлайл. Но за всеки случай изпратих на директорката й писмо, в което обясних ситуацията, доколкото можах. И й казах, че ще отидем там веднага щом успеем да се измъкнем. Ако по някаква случайност Амали чуе разни слухове за нас, директорката ще знае как да реагира.

Челюстта му се стегна.

— Мразя, че съм пропуснал толкова много от живота на дъщеря си.

— И аз го мразя — съгласи се Иза и сложи ръка върху неговата. — Но ще направим всичко възможно, за да наваксаме загубеното време.

Съпругът й само кимна рязко в отговор.

Време беше да сменят темата.

— И така, доколкото разбирам, лейди Лохлау не се е разстроила от новината, че сме женени.

— Прие я доста добре, макар че имаше и друга причина, а не само това, че вече не представляваш опасност за сина й — каза той и я погледна озадачено. — Изглежда, предпочита да смята, че бракът ни обяснява защо отхвърлих опитите й да… ъъъ…

— Да те вкара в леглото си? — попита дяволито Иза.

— Точно така. Лейди Лохлау беше убедена, че би трябвало с радост да се съглася да й правя компания там, затова безразличието ми беше оскърбление за гордостта й. Бракът ми й предостави приемлива причина затова че не й позволих да ме прелъсти. Навярно е изпитала голямо облекчение.

— Ами бракът ти трябва да е бил причината — отсече строго Иза. — Така, както на теб не ти е приятно да ме ухажват други мъже, и на мен не ми е приятно да те съблазняват други жени.

Виктор се подсмихна.

— Не бих легнал с нея, дори да бях свободен и тя да беше последната жена на този свят.

Това я изненада.

— Защо? Тя е много красива.

— Да, ако една акула може да е красива, lieveke. Който се хване с тази жена, ще трябва постоянно да вади зъби от тялото си.

Иза потисна смеха си.

— Радвам се да видя, че има нещо, за което сме на едно мнение.

За един дълъг миг Виктор остана мълчалив.

— Предполагам, ще се окаже, че сме на едно мнение за много неща. Просто досега нямахме възможност да разберем какви са те.

— А сега ще имаме тази възможност? — попита тихо тя. — Новият ти братовчед може да не ме одобри. Може да не иска да продължиш брака ни.

— Въобще не ми пука, по дяволите! — избухна Виктор, но после гласът му се смекчи. — Той няма право на глас по въпроса, но наистина мисля, че просто ще се зарадва за мен.

— Дори ако… те отнема от него?

Виктор й отправи остър поглед.

— Какво имаш предвид?

— Ами аз имам процъфтяващ бизнес тук. А ти… ъъъ… не знам как…

— Притесняваш се, че нямам доходи — прекъсна я напрегнато Виктор.

— Не е това. Просто…

— Това е. И не те обвинявам, че се тревожиш. — Гласът му стана малко по-студен. — Както красноречиво се изрази Якоба, тогава нямах „и пукнат гулден“. А работата ми беше само временна. Но това се промени, уверявам те. Първо, моят братовчед ми дава щедра издръжка, макар че бих предпочел да не разчитаме на това.

— Особено предвид обстоятелствата. Ако се разчуе за миналото ни в Амстердам, братовчед ти няма да ти отпуска щедра издръжка с такава готовност.

— Съмнявам се. Щом можа да ме приеме след всичко, което причини баща ми на семейството му…

Той млъкна и Иза попита:

— Какво имаш предвид?

Виктор изруга приглушено.

— Само това, че ти не си единствената с… недотам почтени роднини.

Иза положи длан върху бедрото му.

— Кажи ми.

Виктор въздъхна.

— Защо не? И бездруго ще разбереш всичко, когато се запознаеш с Дом и Тристан. А точно сега ни предстои дълъг път.

Той не каза нищо и Иза го подкани:

— Какво би могъл да е направил баща ти, за да навреди на семейството на богат и могъщ херцог?

Виктор впери поглед в далечината. Лицето му бе сковано и напрегнато.

— Както изглежда, много неща. Първото му престъпление е било, че е започнал връзка с майката на Макс и е заразил и нея със сифилис, а тя на свой ред е заразила бащата на Макс. Навярно това е причината, поради която бащата на Макс е полудял, също като моя.

Дъхът на Иза изсвистя между зъбите й. Съвсем беше забравила какво й каза мистър Гордън — че семейството на херцога преди години е дошло в Единбург, за да потърси лек за лудостта му.

— Но второто — и по-страшното — от престъпленията на баща ми било извършено по времето, когато се е оттеглил от флота. Открил, че майката на Макс е родила дете от връзката им. Момчето се казвало Питър и било наследник на херцога.

Гласът му потрепери.

— Затова баща ми го отвлякъл и го завел Белгия. Тогава Макс за последен път видял по-големия си брат жив.

Глава 18

Иза ахна.

— Отвлякъл го е!

Не можеше да повярва. Още колко неща беше скрил Виктор от нея преди толкова години?

— Искаш да кажеш, че имаш полубрат някъде по широкия свят? Който е брат и на сегашния херцог?

— Полубрат на настоящия херцог, доколкото можем да кажем. И вече го няма. Мъртъв е. Почина четири години преди да се запознаем.

— Защо не си ми казал за него? — попита Иза, без да може да скрие болката, която прозвуча в гласа й.

— Защото тогава трябваше да ти разкажа и за баща си, а не исках. — Виктор впери невиждащ поглед в пътя пред себе си. — Баща ми твърдеше, че Питър бил негово копеле от някаква курва. Когато дойде при нас, беше на пет години. Аз бях на четири и за мен той открай време беше просто по-големият ми брат.

На устните му трепна мимолетна усмивка.

— Приличахме си като две капки вода — шумни, буйни, вечно готови да се впуснем в битки е пръчки вместо пушки и камъни вместо гюлета.

Сега в гласа му се появи болка.

— Питър ми помогна да не рухна през годините след като баща ми полудя. Брат ми открай време говореше как всички трябвало да се сражават с Бонапарт. Заради Питър постъпих в армията.

Виктор стисна юздите толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Защото той загина в същия пожар като лудия ми баща в Геел, когато бях на шестнайсет.

— О, Виктор! — промълви Иза и потри с длан коляното му в опит да го утеши. — Толкова съжалявам.

Той стисна ръката й. Сега очите му изглеждаха замъглени.

— „Мантън Инвестигейшънс“ не ме „намери“ просто така в Антверпен, Иза. Семейството на Макс беше разбрало за пожара и от години знаеше, че момче, което отговаря на описанието на Питър, е умряло заедно с баща ми. Но не знаеха, че баща ми е имал жена и син. Затова, когато с Тристан започнахме да работим заедно и той забеляза една моя носна кърпичка с герба на семейството на Макс, решил, въз основа на някои неща, които бях споменавал, че Питър може би не е мъртъв. Че аз съм Питър.

Иза рязко си пое въздух.

— Доколкото разбирам, накрая сте решили, че не си ти.

— Да. Тристан запазил подозренията си в тайна, така че не разбрах какво си мисли, докато не се срещнах с Макс.

Гласът му стана по-суров:

— Точно тогава разбрах, че баща ми е бил още по-гадно копеле, отколкото го мислех. Разделил е горкия ми братовчед от брат му и е станал причина за лудостта и смъртта на бащата на Макс.

Виктор я погледна с отчаяние.

— Ние с теб не сме толкова различни, а? Моят баща беше прелюбодеец и похитител, а твоята сестра и зет ти са крадци. И твоето, и моето семейство ни объркаха живота.

Иза пъхна ръка под лакътя му.

— Да, но моят баща беше прекрасен човек. Научи ме на всичко, което знам за бижутата. А братовчед ти сигурно е добър човек, щом въпреки престъпленията на баща ти те е приел в семейството.

Виктор кимна.

— В рода Кейл няма никой друг, освен нас двамата. Толкова се зарадва, че е открил роднина — изобщо не го интересуваше на какъв човек дължим връзката помежду си. Ето затова знам, че Макс няма да те обвинява за деянията на семейството ти — защото и той самият преживя нещо подобно.

Виктор посегна и стисна за миг ръката й.

— Мисля, че ще го харесаш. И знам, че и той ще те хареса. — Вдигна вежда. — Жена му ще бъде очарована. Тя донякъде прилича на теб: упорита, дръзка, малко дива.

— Аз не съм дива!

Виктор понижи гласа си до дрезгав шепот:

— Онази нощ със сигурност беше.

Бузите й пламнаха.

— Не е никак джентълменско от твоя страна да ми го натякваш!

— Но аз и не съм джентълмен — напомни й Виктор и стана по-сериозен. — Във всеки случай не бях възпитан като такъв.

— Макар че баща ти е бил син на херцог?

— Освен това беше и престъпник, който не искаше да го открият. Затова е постъпил в армията, затова водеше живот на човек от долните съсловия заедно с майка ми. Всичко това е имало за цел да прикрие потеклото му. Да, вярно, че се погрижи двамата с Питър да получим добро образование, а освен това говореше и мислеше като благородник. Но не знаех, че съм син на благородник, преди да дойда в Англия.

Иза изпита огромно съчувствие към него.

— Промяната сигурно е била много… голяма.

— Меко казано — съгласи се Виктор и успя да се усмихне. — Братовчед ми е самата доброта. Държи се с мен като с брат. Но не ми е приятно да приемам издръжка от него. Просто имам чувството, че не е правилно. Затова бих предпочел да работя за „Мантън Инвестигейшънс“. А и имам известен опит в тази област.

Дъхът на Иза пареше в гърлото й.

— Но какво ще стане, ако се разбере, че имаш нещо общо с кражбата на кралските диаманти? „Мантън Инвестигейшънс“ ще трябва да скъса с теб, дори и само за да защити репутацията си.

Тялото му се скова.

— Точно затова трябва да се справим със семейството ти, преди да се разчуе. Всяка история може да бъде натъкмена така, че да завърши щастливо, стига участниците да се съгласят как точно да я разкажат. Точно затова не си чула нищо за баща ми и полубрата на Макс — защото истината така и не стигна до вестниците.

— Този метод може и да е сработил за теб и за богат херцог, при положение че и двамата сте имали да криете много неща. Но сигурно си полудял, ако си мислиш, че ще успееш да накараш семейството ми да излъже заради нас. Единствената причина, поради която биха се съгласили да си замълчат, е от страх самите те да не попаднат под ударите на съдебно преследване. А освен това може все пак да намерят начин да ни натопят, без да уличат самите себе си.

— Ще видим — отговори уклончиво Виктор, но изражението му беше мрачно.

Помежду им се възцари напрегнато мълчание.

Виктор бе намислил нещо, Иза беше сигурна.

— Да не би да подготвяш нещо, за което не си ми казал? Знаеш ли къде се крият?

— Още не. Но ще разбера.

— Радвам се, че си толкова сигурен — рече саркастично тя. — Току-що ми каза, че преди да се установят някъде за по-дълго, не можеш да ги откриеш. А докато тече забавата, не можеш да направиш нищо. Така че, освен ако не си намислил да накараш някого… — Иза млъкна и простена. — Виктор, моля те, кажи ми, че не си писал на приятелите си от Боу Стрийт Ранърс в Лондон.

Той не каза нищо и по гърба й пропълзя студена тръпка.

— Виктор! Нали решихме да не…

— Ти реши, Иза — поправи я той и впери поглед напред, към конете, които трополяха по пътя по-бавно от лудо биещото й сърце. — Ако си спомняш, аз не бях съгласен.

— Да, но имах сериозни основания! Докато не намерим сестра ми и зет ми, все още сме заподозрени в кражба! Аз изработих комплекта, а ти остави касата неохранявана достатъчно дълго, та крадците да проникнат в нея. Какво, според теб, ще си помислят приятелите ти?

Той я погледна гневно.

— Няма да ни съдят, уверявам те.

— Откъде знаеш?

— Защото Тристан е причината, поради която открих семейството си. Той рискува много, за да ме събере с Макс. Няма да направи нищо, с което да ми навреди.

— Да, но не знаеш дали няма да е готов да навреди на мен. Той не ми дължи нищо.

— Ще реши, че ти дължи — заяви твърдо Виктор. — Ти си моя съпруга.

— Да, и ти пострада заради мен. Приятелите ти може да не се примирят с това толкова лесно, колкото аз.

— Поне веднъж ми имай доверие. Така, както аз винаги ти имам.

Иза изсумтя.

— Не толкова, че да се съветваш с мен за решенията си или да се съобразяваш с желанията ми. — Кръвта й бучеше в ушите. — Да не би да си отишъл в Карлайл, след като ми обеща, че няма? Отведе ли Якоба и Герхарт до Амали?

— Не, разбира се! — В гласа му кипеше възмущение. — Дадох ти обещание, а аз държа на думата си. Но не съм ти обещавал, че няма да въвличам приятелите си в това. И няма да ти обещая, чуваш ли? Имаме нужда от тях, да го вземат дяволите! Просто ще трябва да ми се довериш. Ако си способна на това.

За него ставаше въпрос само за доверие, но за нея беше толкова повече. Като млада се подчиняваше на всичко, което искаше от нея семейството й, а след женитбата си прехвърли това покорство към съпруга си. И това подчинение едва не разби живота й.

Но сега, след като се справяше самостоятелно години наред, започна да вярва на инстинктите си, а те крещяха, че с Виктор трябва да пазят миналото си в тайна дотолкова, доколкото е възможно. Затова не можеше да приеме добре желанието му да поеме контрола над живота й така, сякаш тя не би трябвало да има право на глас.

— Иза — каза тихо Виктор. — Дяволски добре знаеш, че ако не разрешим този проблем с Герхарт и Якоба, един ден те ще се върнат — може би когато на Амали й предстои сватба или ти си бременна с второто ни дете. Тогава, когато най-малко ги очакваме. И отново ще се опитат да разрушат всичко. Аз по-добре от всеки знам, че семейните тайни рядко остават погребани.

Беше прав. Но този факт не намаляваше ужаса й от това, което можеше да се случи, когато отвореха кутията на Пандора и целият свят видеше миналото им.

Иза не отговори. Той взе ръката й, повдигна я към устните си и я целуна през ръкавицата.

— Вече е късно да спрем Тристан и Дом, lieveke. Снощи им изпратих спешно съобщение и доколкото ги познавам, ще пристигнат преди края на увеселението.

Той се поколеба и добави:

— Но не им казах защо ми трябват — само, че е спешно. Затова, ако по времето, когато пристигнат, все още не искаш да ги замесваме, няма да им призная защо издирваме роднините ти. Как ти звучи това?

В гърлото й заседна буца. Виктор се опитваше. Наистина се опитваше.

— Само за това те моля — да вземаш желанията ми под внимание, преди да последваш инстинктите си.

Виктор въздъхна.

— Ще положа всички усилия. Но мина много време, откакто живях като женен мъж.

— Знам. Както и откакто аз живях като омъжена жена.

Двамата най-после се усмихнаха един на друг и за известно време замълчаха.

После Иза заговори за това, за което не бе спряла да мисли, откакто по-рано заговориха за доходи:

— Никаква възможност ли няма да останем да живеем в Единбург? Навярно ще може да се занимаваш с детективска работа тук.

Изражението му стана замислено.

— Предполагам, че е възможно — съгласи се той и й хвърли бърз поглед. — Но едва започнах да опознавам роднините си. Бих искал да ги опозная по-добре, ако е възможно. А и няма причина ти да не можеш да отвориш магазин в Лондон. Там може да печелиш по-добре.

Иза го погледна подозрително.

— Братовчед ти ще остане възхитен да се сдобие с роднина търговка, сигурна съм.

— Убедителен довод. Ще трябва просто да изчакаме и да видим как ще реагира. Но пък семейството на съпругата му ръководи „Мантън Инвестигейшънс“, така че той очевидно не се интересува от етикета толкова, колкото би се очаквало от един херцог.

С всяка дума братовчед му започваше да й изглежда все по-интересен. Може би все пак нямаше да я посрещне с абсолютно презрение.

— Има и друга, по-важна причина — продължи Виктор. — Амали може да ходи на училище в Лондон и тогава няма да има нужда да я пращаш да живее другаде.

Иза не се бе сетила за това.

— Това наистина е важно съображение. И може да промени нещата — призна тя и хвърли бърз поглед към него. — Тя много ми липсва.

Виктор й се усмихна и сърцето й подскочи. Може би всичко все пак щеше да се уреди. Ако роднините й спрат да ги тормозят.

Съпругът й беше прав: не можеха да продължат напред, ако миналото продължи да виси като облак над главите им. Трябваше да разрешат проблема с Якоба и Герхарт, преди отново да е разбил живота им.

Глава 19

Три дни по-късно Виктор се събуди, когато почувства как меката ръка на съпругата му гали възбудения му член.

Мигновено се разсъни и прошепна:

— Ти май се пристрастяваш към тази игра.

Устните й се извиха в предизвикателна усмивка.

— А ти не?

— Не съм казал това — отрече той, наведе се и я целуна страстно.

Никога не се уморяваше да я целува, да я обладава. Може би един ден това щеше да се случи, но засега тези занимания се бяха превърнали в мания, която не знаеше граници — Виктор наваксваше за всички тези години без нея.

Той я превъртя, за да я намести под себе си, повдигна нощницата й и я завари влажна, топла и изпълнена с желание, което само направи неговото собствено желание още по-силно. Иза посрещна тласъците му с такъв ентусиазъм, че го докара до лудост.

Новата й дързост го опияняваше. Преди години обичаше свенливите й изчервявания, но сега, когато вече не беше толкова млад, се радваше, че има страстна партньорка.

По-късно, когато и двамата бяха стигнали до върха и останаха да лежат задъхани, с преплетени тела, Виктор зарови лице в шията й и целуна мястото, където пулсът й препускаше трескаво. Боже, кой би допуснал само преди месец, че отново ще прекарва нощите си в прегръдките на своята жена? Това все още му се струваше чудо.

След няколко минути Иза стана и започна да се облича. Виктор седна в леглото, облегна се на таблата и я загледа. Странно колко много малки неща бе забравил — това, че Иза не обичаше да се излежава, начинът, по който извършваше тоалета си… полюшването на бедрата й, докато вървеше.

Тази мисъл отново го възбуди и той изруга. Трябваше да овладее похотливите си импулси, преди да изтощи докрай горката жена и отново да я отблъсне от себе си.

Не, напомни си Виктор. Изобщо не я беше отблъснал от себе си. Трябваше да спре да мисли по този начин. Тя го желаеше, открай време го искаше. По дяволите, щом не трепна дори от признанието, че баща му е бил луд похитител на деца, а майка му — слугиня в кръчма, нищо на този свят не можеше да я отблъсне. Какъв глупак е бил да пази толкова много тайни от нея в началото на брака им! Може би ако не беше, нямаше да загубят толкова много време заедно.

— Е, добре — каза Иза, докато слагаше корсета си. — Няма ли да ставаш?

— Май ще трябва, щом ще ставам камериерка — изрече провлечено той.

Иза вдигна вежда.

— Винаги мога да повикам някоя прислужничка и да я оставя да те огледа хубаво, както те е майка родила.

Той се подсмихна и стана. Това беше нещо, което старата Иза никога не би казала. Липсата й на скромност, когато бе близо до него, беше още едно от новите неща, които му харесваха.

— Я ми напомни, каква програма ние подготвила за днес лейди Лохлау? — попита Виктор, докато стягаше връзките й.

— Мисля, че понеже по изключение времето е хубаво, най-накрая ще можем да поиграем на тази шотландска игра, голф, която Рупърт толкова обича.

Виктор изстена.

— Мразя игрите! Толкова са безсмислени!

— На мен ми звучи забавно. Удряш една топка със стик и трябва да я вкараш в поредица от дупки по дълго игрище. — Иза му хвърли закачлив поглед. — Ако толкова не ти се играе, винаги можеш просто да вървиш напред-назад и да ми носиш стика.

— Бих предпочел ти да държиш моя стик — осведоми я той и притисна надигащата се ерекция към задните й части.

— Точно сега няма. Рупърт иска в девет часа да сме на моравата. Бои се, че може да завали, преди да сме изкарали докрай една игра.

Виктор изсумтя.

— А това ще е много жалко!

Мърмореше, но започна да се облича. Ако Лохлау ги искаше на моравата, значи Нейна светлост щеше да иска него на моравата, а той й беше длъжник, задето не обвини „Мантън Инвестигейшънс“ за хитруванията му.

Иза се облече преди него и Виктор й каза да тръгва. Знаеше, че тя обича солидните закуски, докато самият той почти не хапваше сутрин.

Тъкмо се канеше да слезе на долния етаж, когато към него се приближи прислужник с бележка. Тристан и Дом бяха пристигнали в Единбург. Прислужникът попита дали ще има отговор и Виктор помоли двамата си приятели да дойдат в имението възможно най-скоро. После натовари прислужника със задачата да им изпрати бележката възможно по-скоро. Иза никак нямаше да се зарадва на новината.

Когато стигна до моравата, видя, че останалите вървят към игрището, което се простираше над една равна част от имота, граничеща с гора. Добре! Така нямаше да има възможност да говори с Иза насаме поне известно време. Тя заслужаваше да се позабавлява няколко часа, преди отново да започне да се тревожи за Якоба и Герхарт.

Сутринта свърши много по-бързо, отколкото очакваше. След известно време започна да се забавлява от напразните опити на съпругата си да овладее играта. Всеки път щом пропуснеше, Иза започваше да си мърмори нещо, след което се оплакваше, че стикът й е дефектен. Не умееше да губи — още нещо, което досега не знаеше за нея.

Освен това беше доста силна в ръцете — не спираше да удря малката кожена топка прекалено силно. Всъщност сега я удари с такава сила, че тя прелетя над зелената площ и изчезна сред дърветата.

Виктор се разсмя, тя го изгледа гневно и той не можа да не се пошегува:

— Ти май бъркаш тази игра със стрелба, мисис Кейл. Този предмет не е предназначен да се забива в дърветата.

— Направих го нарочно — вдигна брадичка Иза. — По-голямо предизвикателство е да вкараш топката от гората.

Виктор изсумтя.

— Ако изобщо я намериш там вътре.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Искаш ли да се обзаложим? Ако вкарам топката от гората в игрището, ти трябва да застанеш на моето място и да ми покажеш, че можеш да се справиш по-добре от мен.

— А ако не я вкарам? — попита Виктор.

— Тогава ще ти направя banketstaaf — обеща с усмивка Иза.

— Ще си оближеш ли пръстите, когато свършиш?

Тя се изчерви.

— Виктор! Не бъди груб!

Но той видя усмивката й, докато Иза поемаше по дългия път към отсрещния край на игрището.

Докато наблюдаваше закачливата им препирня, изражението на мис Гордън беше предпазливо. Но когато Иза спря, обърна се и се изплези на съпруга си, младата жена избухна в смях. На Виктор му беше приятно да я гледа как излиза от черупката си, насърчавана от Иза. Дори носеше онези абсурдни пурпурни обувки, които беше купил Лохлау.

— Не можете ли да направите нещо по въпроса? — попита женски глас до рамото му.

Лейди Лохлау. Проклятие!

Виктор я погледна косо. Вечерните й рокли бяха с предизвикателно дълбоки деколтета, но баронесата имаше достатъчно благоразумие да се облича скромно през деня.

Флиртуванията й с гостите от мъжки пол обаче бяха така възмутителни, че не една и две от съпругите им започваха да се мусят. Дори и Иза бе направила няколко хапливи забележки за домакинята.

Не че Виктор я обвиняваше за това. Лейди Лохлау наистина беше безсрамна.

— За кое? — попита любезно той, макар че се досещаше кое я дразни толкова.

— За сина ми. И за тази… търговска щерка.

— А, имате предвид мис Гордън.

— Разбира се, че имам предвид мис Гордън. Не ставайте нахален.

Баронесата хвърли поглед към сина си, който показваше на мис Гордън как се държи стик, а тя го гледаше с обожание.

— Дори да ви наема да откриете всичките й мрачни тайни, няма да излезе нищо. Момиче като нея е прекалено младо, за да има такива.

— Надявам се.

Виктор видя как Иза изчезва сред дърветата в търсене на топката си.

— Разбирам защо не ви хареса мисълта синът ви да се увлече по по-възрастна жена, която смятахте за вдовица. Но защо не одобрявате млада жена от добро семейство?

— Добро семейство! Ха!

Виктор реши да окаже малко помощ на Лохлау.

— Нали знаете, че тя има значителна зестра?

Баронесата примигна.

— Тя не е ли внучката на съдружника на жена ви?

— Праплеменница. Баща й, племенникът на мистър Гордън, е Алистър Гордън.

Баронесата го погледна изумена.

— Търговецът на кафе, който е собственик на половината от Новия град?

— Същият — потвърди Виктор и едва не се ухили на удивеното й изражение. — Тя просто е много привързана към своя прачичо и й е приятно да се навърта в магазина му.

— Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отвърна пренебрежително лейди Лохлау. — Накъде отива този свят? Млади жени да „се навъртат“ в магазини! Какво изобщо си мисли семейството й?

— Че за нея е по-добре да е полезна на роднините си, отколкото да се отегчава вкъщи? Не знам. Ще трябва да попитате тях. — Виктор я погледна тайно. — Но синът ви я харесва. Не би ли трябвало това да е единственото, което има значение?

Баронесата изпъна рамене.

— Виждам, че роднинството ви с херцог не ви е научило на нищо.

Виктор се подсмихна.

— Очевидно не достатъчно за Ваша светлост.

Тя пропъди с ръка една мушичка, която бръмчеше около главата й, и се осведоми:

— Колко значителна е тази зестра?

— Мисля, че около двайсет хиляди лири.

Лейди Лохлау рязко си пое въздух.

— Това наистина е хубава зестра.

Погледна към сина си и се намръщи.

— Но моето момче може да вземе всяка млада дама от добро семейство, която пожелае. Лейди Зоуи, например, би била идеална. Баща й е графът на Оливие. Вярно, понякога е малко по-упорита, отколкото ми се нрави, но е още по-богата наследница от мис Гордън.

Виктор погледна към младата дама с екзотична външност, която спореше с някакъв нещастен джентълмен не за друго, а за различните методи за засаждането на култури.

— Да, но какво знае тя за атомната теория?

— Дрън-дрън! — презрително махна с ръка баронесата. — Кой се интересува от това?

— Синът ви.

— Глупости! Ще го надрасне. Искам да кажа, след като има толкова много подходящи жени, защо трябва все да се спира на неподходящите?

На лейди Лохлау нямаше да й хареса да чуе, че сама си е виновна, опитвайки се да вкара сина си в калъп, който съвсем не му подхождаше. Всеки млад мъж на негово място би се заинатил.

— Мислете за ситуацията по този начин — предложи Виктор: — За тиха и отстъпчива жена като мис Гордън ще е по-вероятно да ви позволи да я „направлявате“, след като се оженят. Ако я превърнете в своя съюзница, пак може да имате влияние в живота на сина си.

Лично той се съмняваше. Мис Гордън имаше опит с избягването на майчини кроежи. Ако Лохлау подхранваше увереността й, а тя — неговата, двамата заедно можеха да се окажат по-труден противник, отколкото преди, поотделно.

А ако не станеше така, просто щяха да се отдръпнат възможно най-много от майките си.

Лейди Лохлау потупваше с пръст брадичката си.

— Той трябва да се ожени. Все пак ни е необходим наследник! А досега така и не успях да го убедя да се ожени за дама по мой вкус.

Баронесата видя, че синът й върви към нея, и добави шепнешком:

— Но не му казвайте, че изобщо мисля да го позволя. Това ще го накара да зареже последната си chere amie^[5] заради някоя перачка, просто за да ме ядоса.

По някаква причина Виктор се съмняваше. Всеки, който погледнеше към Лохлау и мис Гордън, можеше да види, че двамата имат очи само един за друг.

— Кейл! — провикна се баронът, докато се приближаваше. — Отиваме на следващата част от игрището. Видяхте ли накъде тръгна жена ви?

Стомахът на Виктор се сви от внезапна тревога, докато оглеждаше местността.

— Когато я видях за последно, отиваше в гората да търси топката си.

— Е, добре, още я няма, а ние сме готови да продължим. Тази гора е прекалено голяма. Никога няма да намери топката. Можех да й го кажа.

А Иза беше достатъчно упорита да я търси до здрач, само за да му натрие носа.

— Ще я потърся. Не може да е стигнала далеч.

Може би пристигането на Дом и Тристан го бе накарало да застане нащрек, а може би просто в живота му имаше прекалено много хаос. Но докато вървеше към мястото, на което я видя за последен път, не можеше да се освободи от това тревожно чувство.

* * *

Иза вървеше сред буковете и се чувстваше малко глупаво, докато надничаше под храстите и търсеше топката си. Молеше се наоколо да не се навъртат змии или диви зверове. Целия си живот бе прекарала в града и мисълта за диви същества никак не й допадаше.

Трябваше просто да зареже глупавата топка. Откъде й хрумна да тръгне в гората да я търси?

Тя въздъхна дълбоко. Да спечели облога си с Виктор, това й беше хрумнало. Той беше прекалено тих до момента, в който Иза запрати топката в гората. Беше време да го разтърси и да го изтръгне от спомените, които го бяха потопили в такова тъжно настроение. Приятно й беше да го види как се шегува — прекалено рядко виждаше тази негова страна.

Шумът от стъпки сред храсталака я накара да се усмихне. Той беше тръгнал след нея!

Но преди да успее да се обърне и да го посрещне със закачка, някой я сграбчи грубо за кръста. Една ръка я стисна за врата с такава сила, че Иза не можеше да си поеме въздух.

— Добро утро, Иза — каза глас, който тя си спомняше много добре.

Герхарт!

Иза започна да се съпротивлява, опита се да изкрещи, но не можеше да си поеме въздух, за да го стори.

— Мирувай, по дяволите! — изръмжа Герхарт на холандски и стисна врата й още по-силно, докато пред очите й не се появиха петна. — Ако искаш пак да видиш дъщеря си, стой мирна.

Сърцето й се сви и Иза замръзна. А после се разтрепери.

— Така е по-добре — измърмори той и съвсем леко охлаби хватката си. — Не разполагаме с много време. Виктор ще дойде да те търси всеки момент, затова слушай внимателно. Амали е с Якоба.

Обзе я ужас. Откъде знаеше името на Амали?

Навярно го е знаел още отначало. Каква глупачка беше! Якоба каза, че я е проследила до къщата след заминаването на Амали и Иза й повярва. Но ако двамата с Герхарт бяха проследили Виктор до Единбург, нямаше причина след това да не са проследили Иза до дома й, докато Амали още беше там. Или когато я бе придружила до училище.

— Разбираш ли? — изръмжа той.

Гърлото й гореше, но Иза успя да изхрипти:

— Да.

— Добре. Недей да крещиш и не се опитвай да повикаш съпруга си. Якоба знае, че ако не се върна до довечера, трябва да премести момичето на друго място. И тогава никога няма да видиш дъщеря си.

При мисълта за това кръвта й изстина. Той охлаби още натиска върху врата й и Иза болезнено си пое въздух.

— Как… къде…?

— Взехме я от онова училище в Карлайл — продължи Герхарт и се подсмихна тихичко, при което Иза я побиха тръпки. — Или по-скоро ти я взе. Якоба все още може да имитира почерка ти достатъчно убедително. Едно писмо, че изпращаш сестра си и зет си да я вземат, беше достатъчно.

Гласът му стана по-суров:

— Изпратихме го от Единбург в деня, след като си изхвърлила жена ми от къщата си така, сякаш си прекалено добра за нея. Да, но не си. Ти си същата като нас, колкото и изискани приятели да си си намерила.

Фактът, че знаеше къде учи дъщеря й, придаваше достоверност на твърдението му, но от училището никога не биха поверили Амали на непознати.

— Не ти вярвам — осмели се да отвърне Иза.

— Да, помислих си, че може да кажеш точно това.

Герхарт вдигна нещо пред лицето й. На слабата светлина в гората й трябваше един миг, за да разбере какво е, но когато зърна блясъка на иглата за шапка с хералдическата лилия, сърцето й спря.

— Виждам, че я позна. Тя каза, че си я направила за нея, че е стъклена. Но ако се грижела добре за иглата, си щяла да й дадеш друга, с истинско злато и скъпоценни камъни.

Бог да й е на помощ, Амали наистина беше в ръцете им! Клетото й детенце! Какво ли си мислеше? Добре ли беше? Якоба не би наранила собствената си племенница, нали така? Как би могла?

— Просто за да ти докажа, че е при нас — продължи Герхарт. — Няма да й се случи нищо, стига да изпълняваш каквото ти кажем, разбираш ли?

Иза едва си поемаше въздух заради ръката му около врата й. Изобщо не можеше да мисли, но някак успя да кимне.

— Кълна се, че ако направиш това единствено нещо за… нас, никога повече няма да те безпокоим.

Тя изсумтя и Герхарт отново заби ръката си в шията й с такава сила, че Иза се олюля.

— Точно сега е в твой интерес да се държиш добре с мен — изсъска той в ухото й. — Мога да те накарам да припаднеш — научих как, докато бях борец. Мога да те накарам да изпаднеш в безсъзнание само след секунда, стига да поискам. Разбираш ли?

Струваше й се, че разпаря гърлото й с нажежено желязо, но кимна. Чудесно разбираше, че си има работа със злодей, и ако успееше да си поеме въздух само още един път, щеше да му го каже.

Герхарт отново охлаби хватката си и Иза жадно си пое въздух.

— Сега ме слушай добре — заповяда той. — Искам да ми донесеш диамантите на Лохлау. Не ме е грижа как ще ги вземеш — просто ги искам в ръцете си до довечера.

— Защо просто не ме оставиш да ти дам пари? Или бижута от магазина ми? — изхриптя Иза.

— Защото в мига, в който си тръгнем, ти ще пратиш властите по петите ни заради отвличане.

Той притисна устата си до ухото й и брадата му одраска бузата й.

— Но не и ако ти откраднеш диамантите. Тогава няма да имаш друг избор, освен да си мълчиш.

Иза изстена. Така действаше Герхарт открай време — искаше да я превърне в крадла като самия себе си, за да може да я контролира.

— Не знам нищо за кражбите — изрече тя с хриплив глас.

— Това не е мой проблем. Ако искаш, ги подмени с фалшиви. В града чухме, че ти си ги почистила, така че сигурно добре знаеш как изглеждат. Или можеш просто да ги откраднеш. Не ме интересува, макар да съм сигурен, че би предпочела да не увиснеш на въжето.

— Моля те, Герхарт! Няма време да направя дубликат — възрази Иза, макар че нямаше намерение нито да прави имитация, нито да краде истинската огърлица, ако можеше да го избегне.

— Както казах, не е мой проблем. Но Нейна светлост изобщо няма да разбере, че са изчезнали, преди да дойде време за някой бал, така че след като вземеш истинската огърлица и ми я донесеш, ще разполагаш с предостатъчно време да я замениш с имитация и да си спасиш кожата. И в единия, и в другия случай искам истинските диаманти до довечера. Тогава и само тогава ще ти предам племенницата си.

— Ами ако не мога да се добера до огърлицата? — Сърцето на Иза туптеше болезнено. — Ами ако е прибрана в някоя каса или…

— Тогава аз и сестра ти ще отгледаме малката Амали — отговори той и продължи подигравателно: — Сигурен съм, че ще стане трудолюбива работничка в някой занаят. Разбира се, винаги ще се чуди какво е станало с майка й, но…

Иза изръмжа диво и Герхарт отново й изкара въздуха.

Сега гласът му стана по-суров:

— И не си и помисляй да ми пробуташ фалшиви бижута. Ти сама ме научи да разпознавам истинските. Така че до пет часа днес следобед ти ще вземеш диамантите на Лохлау и ще излезеш от имението — сама. Ще тръгнеш по Стратридж Роуд. Някъде по пътя аз ще се присъединя към теб и ще направим размяната: моята племенница за диамантите.

Иза трепереше от гняв, макар че не можеше да си поеме въздух.

— О, и още едно нещо, сестричке. Съветвам те да не споменаваш на съпруга си за този малък разговор. И двамата знаем, че той няма да одобри кражбата на диаманти, дори да е заради хлапето. И ако го видя да тръгва към града, за да повика властите или да организира спасителна операция, ако довечера нещо ме накара да изпитам дори най-малко подозрение, че е тръгнал след теб, няма да се покажа и ти никога вече няма да видиш дъщеря си. Разбираш ли?

Той отново намали натиска върху врата й и Иза изхриптя:

— Разбирам, страхливец такъв!

Помъчи се да си поеме въздух, за да излее яростта си, но успя само да прошепне тихо:

— Много добре разбирам, че ако нараниш Амали, ще те намеря и ще ти изрежа сърцето.

Герхарт се подсмихна.

— Колко кръвожадна си станала, Mausi! На Кейл налага ли му се да спи с едното око отворено, след като те изостави?

— Знаеш, че не ме е изоставил! — изсъска тя.

— Вярно. Така че може би ти трябва да спиш с едното око отворено. Чух, че Кейл е прекарал седмици наред в затвора, а стражите на принца са получили разрешение да правят с него каквото пожелаят, за да научат истината.

Кръвта й изстина.

— Ти знаеш какво се е случило с него, след като заминах?

— Приятелите, които ни помогнаха да напуснем Амстердам, ми разказаха. — Гласът му стана подигравателен. — Ти май доста си го запленила. Чух, че са го държали гладен и са го унижавали ден след ден, твърдо решени да го прекършат и да го накарат да признае кой е извършил престъплението. Но горкият нещастник така и не те натопил.

„О, Виктор, любов моя!“

— „Горкият нещастник“ ще те убие, преди всичко това да свърши — предупреди го грубо Иза. — А аз ще се погрижа да увиснеш на бесилото, дори това да е последното нещо, което ще направя!

Герхарт отново я стисна за врата.

— На твое място не бих кроил такива планове, сестричке. Не и ако искаш Амали някога да се запознае с баща си — каза той и продължи замислено: — Може би ще я представим за наша дъщеря. С тези нейни руси къдрици наистина прилича на Якоба.

Очите й се наляха със сълзи на безсилие.

Ненадейно се разнесе шумолене на храсти.

— Иза! Къде си? — провикна се Виктор. — Зарежи проклетата топка! Печелиш баса!

— Трябва да тръгвам — прошепна Герхарт. — Но ще се видим на пътя в пет часа. Не забравяй!

После я стисна така, че всичко пред очите й почерня.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на земята и гледаше право в тревожното лице на Виктор, който бе коленичил до нея и разтриваше ръцете й.

— Добре ли си? — попита я дрезгаво. — Припадна ли?

— Добре… добре съм — изхриптя тя. Гърлото все още я болеше толкова, че можеше само да шепне. За частица от секундата си помисли да не му казва и просто да направи това, което искаше Герхарт, по какъвто начин успее.

Но този импулс отмина веднага. Виктор имаше право да знае. И тя трябваше да му каже.

— Герхарт беше тук. Трябва да тръгнеш след него!

На лицето на Виктор се изписа стъписване. Той скочи на крака разярен.

— По дяволите, той те е наранил! Ще го убия!

— Не! — изсъска Иза и го хвана за крака. — Не се доближавай до него! Отвлякъл е Амали, но не ми каза къде я държи. Затова просто го проследи. Това е всичко!

Виктор пребледня. След като бързо огледа гората, се отдалечи тичешком.

За миг Иза продължи да лежи на земята и да си поема въздух на болезнени тласъци. Когато отново можеше да диша, с мъка се изправи на крака. Огледа се — опитваше се да види нещо, което Герхарт можеше да е оставил, някаква улика къде се намира Амали. Но намери само бонето си, което бе паднало по време на борбата им. Наведе се да го вземе и зърна наблизо иглата с лилия, която блестеше сред листата.

Сълзите, които бе успяла да сдържи по време на срещата с Герхарт, сега потекоха по бузите й. Иза взе иглата в облечените си в ръкавици ръце и се загледа невиждащо сред дърветата.

— Дръж се, миличка — прошепна. — Идваме. Няма да им се размине.

Вината се сви в стомаха й като прокиснало вино. Трябваше да послуша Виктор и да вземе Амали в мига, в който онези двамата се появиха в Единбург. Не, изобщо не биваше да изпуска дъщеря си от поглед. Само ако я беше оставила у дома! Само ако…

Шум от стъпки в храсталака я накара да се обърне. Към нея се приближаваха Рупърт и Мери Грейс.

Рупърт видя сълзите и изцапаните й с пръст поли и очите му се разшириха.

— Какво е станало, по дяволите? От цяла вечност ви търсим.

Баронът огледа местността.

— Къде е Виктор? Той извика, че ви е намерил.

Иза обмисли бързо ситуацията.

— Аз… аз стреснах някакъв скитник и той ме повали. Виктор тръгна след него.

— Скитник! — извика Рупърт. — В имението? Несъмнено е бил някой бракониер. Незабавно трябва да говоря с пазача на дивеча.

— Не, добре съм — настоя припряно Иза. Трябваше да говори с Виктор, да решат какво да правят, преди да замеси Рупърт. — Сигурна съм, че вече е избягал.

Надяваше се, че е избягал. И че Виктор е по петите му.

— Може би трябва да отидете в къщата да полегнете — обади се Мери Грейс, забърза към нея и я хвана за ръката. — Не изглеждате добре, наистина. И говорите някак странно.

— Да — измърмори Иза. — Аз… аз навярно трябва да се прибера.

Шум от стъпки в храсталака от посоката, в която бе изчезнал Виктор, накара сърцето й да се свие. Веднага щом съпругът й се появи пред погледа й, я обхвана паника.

— Вие двамата вървете — обърна се тя към Рупърт и Мери Грейс. Сега искаше само да се отърве от тях. — Виктор се върна. Той ще се погрижи за мен.

— Намерихте ли бракониера? — обърна се Рупърт към Виктор.

— Не — отговори той. Погледна към Иза и всичките му чувства проличаха в погледа му. — Имаше кон — чух го как цвили, а после чух и тропот на копита, докато се отдалечаваше. Когато стигнах до пътя, отдавна беше изчезнал. Напоследък времето бе толкова сухо, че дори не разбрах в коя посока се е отправил. А може и изобщо да не е поел по пътя.

— Бракониер с кон — промълви замислено Рупърт. — Странно.

— Лохлау — обърна се напрегнато към него Виктор, — може ли да побързате към къщата и да се уверите, че когато с Иза стигнем там, ще има готово вино за нея?

— О! Разбира се! Хайде, мис Гордън, да тръгваме.

Веднага щом двамата се отдалечиха толкова, че да не могат да ги чуят, Иза сграбчи Виктор за ръцете.

— Няма го? Изчезнал е?

Яростният рев в очите на Виктор бе отражение на този в нейното сърце.

— Да — тросна се той. — Но Герхарт е мъртвец. Този път няма да ми попречиш да убия това копеле, каквото и да кажеш!

— Искам да увисне на въжето! — Иза обхвана бузите му с длани. — Но преди това трябва да си върнем Амали.

— И как ще го постигнем?

Гърлото все още я болеше от стискането на Герхарт, но тя му каза какво иска злият й зет.

Глава 20

Само един час по-късно Иза гледаше как Виктор се преоблича в дрехите си за езда в стаята им в замъка Кинло. Никога досега не го бе виждала такъв — толкова целеустремен… така смъртоносно студен.

Беше такъв от мига, в който му каза какво иска Герхарт. И това я тревожеше. Особено когато го видя да пъха в двата джоба на зимното си палто по един пистолет кремъклия.

— Виктор, трябва да ме изслушаш…

— Не!

Изпълненият му с отчаяние поглед се плъзна надолу по шията й, където синините навярно вече започваха да си личат.

— Прости ми, че не те защитих, lieveke — промълви дрезгаво той, приближи се и обхвана бузата й с длан. — Само при мисълта, че те е наранил…

— Не си виновен ти.

— Аз съм виновен. Трябваше да дойда там, с теб.

Виктор потръпна, а после изправи рамене и отново се зае да тъпче разни предмети в джобовете си.

— Дом и Тристан идват насам и ще намерим това копеле и Амали, дори да трябва да търсим цял ден.

Всички дискусии дали да замесват „Мантън Инвестигейшънс“, или не бяха приключили с отвличането на Амали.

— Преди не можа да го намериш — каза Иза. — Защо си мислиш, че сега ще ги откриеш?

Видя как Виктор настръхна и съжали за думите си.

— Този път имам помощ — обясни той. — Тримата с Дом и Тристан със сигурност ще стигнем до бърлогата му преди тази вечер.

Виктор извади шишенце с барут и провери съдържанието му.

— Каквото и да трябва да сторя, ще оправя всичко и завинаги ще ни отърва от семейство Хендрикс.

— Но ако Герхарт види, че тримата ги търсите — извика Иза, — ще се уплаши, ще избяга и аз няма да имам възможност да си я върна!

Виктор се обърна към нея толкова рязко, че Иза подскочи и той изруга под нос.

— Ти няма да се срещаш с него насаме! Никога повече!

Сведе поглед към врата й. Виктор стисна устни в мрачна черта.

— Днес е можел да те убие. Ако го беше направил, никога нямаше да си простя.

Иза преглътна с усилие.

— Но не ме уби. И няма да го стори. Не и докато си мисли, че може да получи нещо от мен.

— Няма да крадеш диамантите на Лохлау заради този човек! — изръмжа Виктор.

— Съгласна съм, няма — изпъна рамене Иза. — Просто ще ги взема назаем.

Той я погледна смаяно.

— За какво говориш, по дяволите?

— Рупърт обожава Амали. Със сигурност ще ми даде назаем огърлицата за толкова време, колкото ми е необходимо, за да я спася. Тогава ти и хората ти ще можете да погнете Герхарт и да не спирате, докато не я върнете.

— И ако не успея да я взема обратно, преди да е извадил камъните и да ги е продал, както направи преди? Тази огърлица е семейна ценност. На Лохлау може да не му пука дали ще изчезне, но на баронесата — със сигурност.

— Рупърт няма да замеси майка си — отсече твърдо Иза.

— В мига, в който се наложи да сложи огърлицата за някакво светско събитие и не я намери, ще започне да го тормози и да го разпитва къде е. Нали познаваш Лохлау! Няма да издържи срещу нея. Ще те издаде и в същия миг лейди Лохлау ще възбуди съдебно преследване срещу теб. Изобщо няма да я интересува защо ти я е „дал назаем“, особено когато разбере за случилото се в Амстердам.

— Нямаме избор! Амали е в опасност!

По лицето му пробяга мрачен страх, преди да се смени с безизразна маска.

— Да, но няма да върна дъщеря ни само за да загубя майка й.

Виктор пъхна шишенцето с барут в джоба си.

— Ще спася и двете ви, без да рискувам нито ти, нито аз да влезем в затвора.

Някой почука на вратата и Виктор побърза да отвори. Иза чу гласа на един от лакеите:

— Мистър Кейл, долу чакат трима господа. Искат да говорят с вас. Казват, че са от Лондон.

— Благодаря. Очаквах ги. Кажете им, че веднага слизам.

Лакеят излезе, а Иза попита:

— Кой е третият?

— Навярно братовчед ми, макар да се учудвам, че са го замесили.

Виктор се извърна към Иза с мрачно изражение.

— Трябва да вървя.

Тя тръгна към него и той добави:

— Искам да остана няколко минути насаме с тях, Иза.

Тя примигна.

— Защо?

— Защото все още не съм им казал нищо за нас. И трябва да го направя, когато ти не си там, за да ги изнервяш с присъствието си.

Мили Боже!

„Чух, че са го държали гладен и са го унижавали ден след ден, твърдо решени да го прекършат и да го накарат да признае кой е извършил престъплението. Но горкият нещастник така и не те натопил.“

Не… но и не беше забравил случилото се.

Каквото и да разчете по лицето й, изражението на Виктор се смекчи.

— После искам да дойдеш и да отговориш на въпросите им. Но ако двамата заедно им разкажем историята, ще стане прекалено объркано и ще отнеме прекалено много време. По-бързо ще стане, ако ги подготвя. Съгласна ли си?

Иза го погледна предпазливо.

— Предполагам.

Той въздъхна и затвори вратата.

— Не ми ли вярваш, че ще спася дъщеря ни, Иза?

— Не е това — отрече тя и го погледна изпитателно. — Въпросът е ти дали ми вярваш.

Един мускул заигра на брадичката му.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Защо тогава не ми даваш да взема назаем диамантите? — попита тя. — И не ми казвай, че е заради лейди Лохлау. Ти си братовчед на херцог. Лохлау е барон. Двамата могат да надделеят над нея, ако се случи нещо с тези диаманти.

Иза поклати глава.

— Не. Дълбоко у теб някаква малка частица от теб все още се тревожи, че това е просто поредният заговор. Че аз и семейството ми сме намерили по-находчив начин да те измамим, за да извършим втора кражба под носа ти.

Лицето му пламна от гняв.

— Това е абсурдно! Знам, че никога не би откраднала!

Иза се усмихна едва-едва.

— Само преди седмица ме смяташе за опитна престъпница, която иска да открадне диамантите за себе си.

— Това беше преди да разбера истината! — възрази Виктор.

— А също така и преди да разбереш, че съм скрила от теб за дъщеря ти.

Гласът й се смекчи:

— Не мога да те обвинявам, задето не ми вярваш. Не и след това, което ми каза Герхарт, че са ти сторили в Амстердам. Чул го е от приятелите си.

Всяка частица от Виктор се скова.

— Не можеш да вярваш на нито една дума от устата на Герхарт.

— По принцип не вярвам на нито една, но знам, че след като заминах, с теб се е случило нещо — нещо, което те е изпълнило с озлобление и гняв. Нещо повече от това, че си смятал, че съм те напуснала.

Когато Виктор изруга и се извърна настрана, Иза попита шепнешком:

— Вярно ли е, че стражите на принца са те държали гладен? Че са те унижавали? Че си прекарал седмици наред в затвора и са те измъчвали?

— Всичко това е минало. Сега вече няма значение.

— Има значение, всичко това! — Тя го сграбчи за ръката. — То все още е рана в сърцето ти, кара те да не ми вярваш, да правиш неща като това да повикаш приятелите си, без да се посъветваш с мен, и да не ми позволяваш да взема диамантите. Защото дълбоко в себе си се боиш, че всичко ще се повтори — че Якоба, Герхарт и аз ще разрушим живота ти, ще те заблудим…

— По дяволите, Иза, не е вярно! — прекъсна я Виктор, пое си накъсано въздух и продължи с по-овладян тон: — Нямаме време за това. Ще трябва просто да ми повярваш, когато казвам, че единствените, на които не вярвам, са Герхарт и Якоба.

Той се отскубна от нея и отвори вратата.

— Когато сме готови, ще изпратя да те повикат.

— Виктор…

— Недей да спориш точно сега, Иза! Трябва да тръгвам.

С тези думи той излезе и я остави.

„Ще трябва просто да ми повярваш, когато казвам, че единствените, на които нямам доверие, са Герхарт и Якоба.“

Тя искаше да му повярва, да е сигурна, че миналото не оказва влияние върху решенията му. Но как би могла след това, което се бе случило с него? Ами ако истинската причина, поради която не желаеше да даде диамантите на Герхарт, беше някакво подозрение към нея, което отказваше да изчезне?

Трябваше да направи нещо. Щом Виктор не искаше да замесва Рупърт, тя щеше да го замеси. Защото нямаше да позволи на Герхарт да получи детенцето й.

Иза тръгна към вратата. За миг се зърна в огледалото и потръпна при вида на пурпурните подутини по врата си. Нищо чудно, че точно сега съпругът й не можеше да мисли логично, щом ги бе видял. Иза не мислеше, че видът на синините ще лиши и Рупърт от здрав разум, но точно сега и единият, и другият трябваше да бъдат благоразумни.

Тя решително измъкна някакъв шал и го уви около врата си. После тръгна да търси барона.

* * *

Виктор забърза по стълбите. Думите на Иза още кънтяха в ушите му. Права ли беше? Наистина ли таеше недоверие към нея, в някоя частица от душата си, която никога не искаше да достигне? Там, където се таяха призраците на мъчителите му?

„Жена ти е прекалено умна за такъв като теб. Знае, че никога няма да можеш да й осигуриш богатствата, за които копнее.“

Мислеше, че с узнаването на истината е заглушил тези гласове, но Иза може би беше права. Може би никога нямаше да успее.

Виктор прогони тази тревожна мисъл от ума си и отиде при приятелите си. Вярваше на Иза. Наистина й вярваше. И сега беше време да им разкрие всичко и да се погрижи и те да й повярват. Защото трябваше да му помогнат. Не можеше да се справи сам.

За негова изненада Дом и Тристан бяха довели и доктор Пърси Уърт — човека, който излекува Виктор от пневмонията му, когато преди няколко месеца едва не загина на кораба. Доктор Уърт се бе превърнал в неофициален лекар на „Хората на херцога“ и Виктор не се учуди, че са решили да го вземат. Той не беше уточнил какъв е спешният случай. Може би си бяха помислили, че е ранен.

Зарадва се да види лекаря. Двамата с Иза щяха да се нуждаят от всяка възможна помощ.

Отне му дълго време да им разкаже всичко случило се, от началото до отвличането. Те задаваха цял куп въпроси, а когато в края на разказа му замълчаха, това го притесни.

А после Дом стана от стола си.

— Нали разбираш, че всичко това звучи налудничаво?

— Навярно също толкова налудничаво, колкото това, че се оказах отдавна изчезнал братовчед на херцог — отговори сухо Виктор. — Или че ти, син на виконт, си бил принуден да станеш собственик на детективска агенция.

Дом се намръщи и Виктор се обърна към Тристан:

— Или че ти си станал агент на френската полиция, след като си откраднал коня на своя полубрат.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Животът е пълен с налудничави неща. И само защото нещо звучи налудничаво, не означава, че не се е случило.

Тристан впери поглед в него.

— Не се съмняваме дали се е случило, а дали се е случило по начина, по който твърди съпругата ти. Възможно е преди толкова години да е била съучастница на роднините си в кражбата на онези диаманти и да е подредила нещата така, че да набеди теб. И в момента може пак да им сътрудничи, за да направи същото.

— Ако беше видял врата й, нямаше да мислиш така — изръмжа Виктор.

След като синините започнаха да личат, толкова тъмни на фона на светлата й кожа, той едва се насилваше да погледне към нея. Самият им вид караше сърцето му да спира, а стомаха — да се свива. А когато си помислеше за ужаса, който навярно изпитваше тя… ужасът, който изпитваше той…

Да върви по дяволите всичко! Амали беше някъде там, объркана и уплашена, и това копеле Герхарт възнамеряваше да се възползва от това. Добереше ли се до него, щеше да го убие с голи ръце.

— Ако имах време — продължи Виктор, — щях да ви разкажа най-подробно за всички случаи, които доказват невинността й — разговорите, които проведох, твърденията на прислужниците й, нещата, които са наблюдавали Лохлау и майка му. Но това ще трябва да почака.

Виктор впери в приятелите си нетрепващ, решителен поглед.

— Дъщеря ми е в лапите на това копеле и смятам да я намеря, със или без ваша помощ.

— Можете да разчитате на помощта ни, сър — намеси се доктор Уърт. — Знаете, че е така. Но момичето може дори да не е ваше.

Виктор настръхна. Те бяха също толкова лоши, колкото и мъчителите му, и го смятаха за пълен глупак.

— Родена е почти девет месеца след сватбата ни. Попитах Гордън къде е кръстена и проверих църковните архиви.

Наложи се да говори с бижутера, докато търсеше Герхарт, в случай че Гордън се бе натъкнал на двойката, без да знае кои са. И не можа да устои на изкушението да попита за раждането на Амали. После изтърпя лекцията на Гордън по темата — лекция, която знаеше, че напълно заслужава. Това беше последната му искрица недоверие към Иза.

Или не беше?

Разбира се, че беше.

— Не смятате ли, че съм проверил всяка част от историята й, за да се уверя, че е истина? Вече не съм някакъв млад глупак, готов да клъвне на какви ли не безумни разкази.

Но после потисна гнева си.

— Вярвам й. Така че вие ще трябва да повярвате на мен, че съм прав за нея. Ако не можете, кажете ми го сега. Защото трябва да сте на моя страна, ако ще тръгнем да изровим Герхарт от дупката му.

Някой почука на вратата на салона и Виктор изруга. Сега пък какво? Вратата се отвори. Влезе Иза, следвана от Лохлау.

Виктор се намръщи.

— Нали ти казах, че ще пратя да те повикат.

— Извинявай — отговори напрегнато Иза, — но ми беше невъзможно да чакам да благоволиш да ме повикаш, когато дъщеря ни е в опасност.

Всъщност трябваше да е доволен, че бе успяла да остане настрана толкова дълго.

— Какво прави той тук? — попита Виктор и стрелна с поглед барона.

Лохлау се изчерви, но не отстъпи.

— Позволете ми да ви помогна — каза най-искрено той. — Амали е много мило момиченце. В сравнение с нея диамантите не означават нищо за мен.

— По дяволите, Иза — извика Виктор, — ти си му казала?

— Да, казах му! Казах му всичко.

— Дори за нас и Амстердам? — попита невярващо Виктор.

Тя кимна.

— Реших, че трябва да знае в какво се забърква.

Лохлау пристъпи напред.

— Вижте, Кейл, не ме интересува какво се е случило преди. Знам, че жена ви е добър човек.

— Да, но вие не сте единственият човек в семейството си.

— Няма значение — обади се Иза. — Не ме интересува дали ще успееш да върнеш огърлицата и дали лейди Лохлау ще се опита да ме вкара в затвора. Не ме е грижа дали ще ме обесят. Трябва да опазя Амали от тях веднъж завинаги. Трябва!

Тристан неохотно се спогледа с придружителите си и се изправи.

— А аз и приятелите ми ще се погрижим да стане точно така, мисис Кейл.

Виктор сподави ругатнята си и се зае да ги запознае.

Веднага след края на церемонията Иза се обърна към мъжете:

— Моля ви да влеете малко здрав разум на съпруга ми. Той си мисли, че може да ги намери съвсем сам, но Герхарт със сигурност ще я отведе някъде другаде, ако заподозре, че и вие участвате. — И Иза погледна с болка Виктор. — Дори не ме интересува дали някога отново ще можеш да ми имаш доверие. Не мога да изложа дъщеря ни на риск!

И в този миг, когато видя страха и тревогата на лицето й и осъзна, че те отчасти се дължат на него, Виктор разбра: Иза грешеше за него. Мъчителите му грешаха. Всички грешаха.

Проблемът беше много по-сериозен от всякакви предполагаеми останки от недоверие. И той трябваше да я накара да го разбере, за да спасят Амали.

Глава 21

— Господа, ако обичате, бихте ли ме оставили за момент насаме с жена ми?

Дъхът на Иза секна. Думите я изпълниха с ужас… докато не видя изражението на Виктор. Той се взираше в нея с нежност, от която сърцето й се разтопи, а страховете й се изпариха.

Веднага щом новодошлите излязоха в коридора, Виктор се приближи към нея.

— Попита ме дали това, което ти е казал Герхарт за мен, е вярно. И отговорът е „да“. Наистина ме държаха гладен и ме унижаваха. Казаха ми, че си ме използвала, че си крадла, която се е омъжила за мен само защото съм бил пазач в магазина.

Той си пое дъх с рязко изсвистяване.

— Изглежда, бижутерът, който познаваше майка ми, им е разказал за баща ми, така че те използваха и това. Възползваха се от съмненията ми в самия себе си, като повтаряха, че съм никой — един нещастник с луд баща. Че никога няма да мога да ти дам нещата, които искаш, че не мога да се грижа за теб. Наговориха какво ли не, за да ме пречупят, да ме накарат да призная, че ти си крадлата.

Иза слушаше как той изразява страховете й на глас и в гърлото й се надигаха ридания.

— Герхарт каза, че е чул как си отказал да ме издадеш. Защо не си го направил след всичко това?

По устните му премина сияйна усмивка.

— Защото, скъпа моя, някаква част, скрита дълбоко вътре у мен, крещеше, че греша. Част от мен отхвърляше тази възможност. Част от мен ти вярваше дори когато логиката ми подсказваше, че не бива.

Сега очите му потъмняха.

— Но след престоя си в затвора потиснах тази част така дълбоко, че почти забравих, че е там. Също както забравих теб. Но тя не си отиде.

Той я хвана за ръцете и ги стисна.

— Преди десет години, когато позволихме на Герхарт, Якоба и стражата на принца да се възползват от страховете ни, спряхме да виждаме истината: че се обичаме. Дълбоко. Истински. С всяка частица от душата си.

Сега Иза плачеше. Виктор вдигна ръка и избърса сълзите от очите й.

— Кажи ми, Иза, още ли ме обичаш?

Тя успя да прошепне през риданията си:

— Да.

Наистина го обичаше. Не можеше да си представи как би могла да не го обича.

— И аз те обичам. Повече от живота си, повече от въздуха, който дишам. Затова ти вярвам. Затова усещам с всяка частица от съществото си, че всяка дума, която ми каза, е вярна. Знам го така, както знам, че съжаляваш за миналото, че никога не си ме предавала… че си готова да умреш, ако това означава, че дъщеря ни ще е в безопасност.

Той положи ръцете й върху гърдите си.

— Знам го тук вътре. Твоята доброта отеква в сърцето ми.

Виктор я обичаше — наистина! И вярваше в нея. Миналото наистина беше само минало.

— Това, което наистина ни държа разделени толкова години, това, което и двамата забравихме — продължи той, — е, че заедно сме по-силни. Когато сме разделени, си спомняме слабостите си, съмненията в себе си и се поддаваме на колебанията. — Стисна ръцете й. — Не виждаш ли, любов моя? Герхарт ти е казал тези неща, за да те накара да се усъмниш в себе си, да се притесниш дали наистина ти вярвам. Якоба спомена за дъщеря ни, за да ти се разгневя и да започна да се съмнявам в новото си доверие към теб.

Докато Виктор говореше, представата й за миналото се размести. Също като бижутер, който разрязва скъпоценен камък, Якоба знаеше как да маркира камъка, за да го разцепи с един удар. Знаеше как да се възползва от страховете на Иза, както и от тези на Виктор. А двамата се бяха оставили тези страхове да ги разделят.

— Дори мъчителите ми знаеха точно къде да забият ножа, за да ме накарат да се поколебая — продължи Виктор. — Нямаше нужда да ме докосват и с пръст. Трябваше само да засегнат онази част от мен, която не се чувстваше достатъчно добра за теб — онази част, която се срамуваше от моите родители и от детството ми и се тревожеше, че няма да мога да се грижа за теб.

В гласа му се появи ярост:

— Но не можаха да докоснат онази част от мен, която те обичаше. А Якоба и Герхарт не са засегнали онази част от теб, която ме е обичала. Затова не можем да им позволим да стигнат до тях сега. Трябва да не се колебаем в това, което знаем, в което вярваме: че заедно можем да спасим дъщеря си. Че сме добри, силни хора и можем да направим всичко, което решим.

Той вдигна ръцете й към устните си и нежно ги целуна.

— Че любовта ни един към друг е скалата, от която зависи всичко. Дотогава, докато успеем да останем вкопчени в тази скала, те не могат да ни удавят, колкото и да се опитват. Дотогава, докато останем вкопчени в тази скала, ще спасим Амали.

— О, Виктор! — прошепна Иза. — Трябва да я спасим. Не знам дали дори любовта ни може да оцелее, ако я загубим.

— Любовта ни може да оцелее въпреки всичко — закле се той. — Но да се погрижим да не става нужда да оцелява въпреки точно това, какво ще кажеш?

Целуна я по устните и тя изпита утеха от нежността му. Виктор се отдръпна. Очите му пламтяха, вперени в нейните.

— Вярвай в мен, lieveke. Вярвай в себе си. И ще се справим със ситуацията.

После пусна ръцете й.

— А сега предлагам да съставим план как да спасим дъщеря си.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Заповядайте, господа. Трябва да решим какво да правим.

Мъжете влязоха обратно в стаята и Иза разбра, че в коридора са обсъждали ситуацията. Ободри се, когато видя, че от тях се излъчва същата смела самоувереност, която се излъчваше от Виктор. Мистър Мантън и мистър Боно бяха свикнали да си имат работа с хора като Герхарт и Якоба. Надяваше се само да имат същия успех с връщането на дъщеря й, както с откриването на Виктор.

Мистър Мантън застана с лице към Виктор.

— Според мен, щом баронът е готов да предложи диамантите…

— Не — отсече решително Виктор. — Герхарт залага капан, също като миналия път. Ако започнем да играем по неговите правила, ще спечели, а ние ще останем с празни ръце.

— Затова няма да играем по неговите правила — обади се мистър Боно. — Ще играем по нашите. Разполагаме с няколко предимства. Той не знае, че в имението има още представители на „Хората на херцога“ или че баронът е част от плана ни. — Кимна на Иза. — И много подценява решителността на лъвицата да брани малкото си.

Виктор й се усмихна сърдечно.

— Вярно е. Освен това очаква Иза да е мишка — още едно предимство.

Той погледна към Рупърт.

— Знам какво е казал Герхарт — никой не трябва да тръгва след Иза. Но има ли възможност да я проследим от пътя?

— От двете му страни има гъста гора — отговори Рупърт.

— Боя се, че ако останете достатъчно близо, за да я виждате, той ще ви чуе. Стратридж Роуд не е много оживен.

— Навярно точно затова го е избрал — подметна Дом. — И все пак ние сме с трима повече, отколкото очаква Герхарт. Можем да се скрием на разстояние един от друг край пътя.

— Мога да възложа на прислужниците да ни помогнат… — подхвана Рупърт.

— Не — прекъсна го рязко Виктор. — В мига, в който въвлечем прислужниците — или останалите гости, — ще замесим повече хора, отколкото можем да контролираме. Все някой ще го стресне.

— Добре — съгласи се баронът. — Почти целият път минава покрай реката, така че е по-вероятно да дойде от другата страна. Мога да ви кажа и кои са най-удобните места да се скрие човек. Познавам всеки сантиметър от тази гора, защото бера в нея растения за експериментите си.

— Още нещо, което Герхарт няма да очаква — изтъкна Тристан. — Той ще предположи, че Виктор познава терена също толкова слабо, колкото него.

— Значи, ако Негова светлост може да ни покаже няколко часа по-рано къде да се скрием — заключи Дом, — можем да си разделим пътя на пет и да започнем да търсим Герхарт след размяната. Ако извадим късмет, може дори да видим къде излиза от гората и стига на пътя.

— Така е, но пропускаш нещо важно — изтъкна Виктор. — Всичко това почива на предположението, че ще оставим Иза да се срещне с него и да му даде диамантите. Но дори ако го хванем с тях, той просто ще заяви, че не е подозирал, че са крадени. Ще каже, че скъпата му балдъза му ги е дала като подарък. Ще каже, че Иза ги е помолила двамата с Якоба да вземат Амали и че са се канели да я заведат при нея, но тя е решила вместо това да се срещнат на пътя.

Той прокара пръсти през косата си и започна да кръстосва стаята.

— Иза не може да отрече, че са й роднини. А властите няма да искат да повярват, че лелята и чичото на Амали са я отвлекли. Не разполагаме с никаква бележка, с никакво доказателство за историята на Иза, освен тези синини по врата й, които може да си е оставила и сама. Ще бъде нейната дума срещу неговата — тя ще каже, че е отвлякъл Амали, а той ще отрече.

Рупърт я стрелна с тревожен поглед.

— Какви синини по врата ви?

— Няма значение — измърмори Иза.

Тук доктор Уърт по някаква причина присви очи и я изгледа внимателно.

— Герхарт ще измисли някаква история, за да си спаси кожата и да се погрижи да обвинят Иза — продължи Виктор. — Ако го притиснем, ще разкаже за кражбата отпреди години и пак ще обвини нея.

— И теб, стига да успее — напомни му Иза и хвърли поглед към другите мъже. — Така действа Герхарт.

Те се спогледаха скришом, но тя забеляза и сърцето й се сви.

— Господа, знам, че нямате причина да ме смятате за нещо друго, освен за интригантка и крадла. На ваше място не съм сигурна дали аз самата щях да си повярвам. Но…

— Всъщност — прекъсна я доктор Уърт — аз ви вярвам.

Той посочи към шала на врата й.

— Една интригантка би се възползвала по най-ефектен начин от тези синини, които сте покрили — би ги използвала, за да ни накара да побеснеем от гняв, а тя да постигне това, което си е наумила. Но жена със сърце и съвест не би искала да тревожи обожателите си — или съпруга си — допълнително.

— Какви синини? — извика Рупърт. — Зет ви нарани ли ви, мисис Кейл?

— Виждате ли какво имам предвид? — попита с усмивка доктор Уърт.

В очите на Иза запариха сълзи.

— Благодаря — прошепна тя. — Ще оценя високо всичко, което можете да направите, за да върнете дъщеря ми. Но не виждам никакъв друг начин, освен да дадем диамантите на Герхарт. Повярвайте ми, иска ми се да имаше такъв начин.

Мистър Боно потърка брадичката си.

— Жалко, че не можем да го накараме да ги открадне лично. Ако го хванем на местопрестъплението, ще му е трудно да отрече.

— Това наистина би било много удобно — съгласи се Виктор, — защото тогава всички твърдения на Герхарт, след като го заловим, ще бъдат сметнати за неблагонадеждни. Заплахата, че ще разкрие старата кражба, за да навреди на Иза, ще се обърне срещу него.

— За жалост Герхарт е прекалено страхлив, за да открадне лично — обади се горчиво тя. — Дори и в Амстердам изпрати сестра ми в магазина, вместо да отиде сам. Предпочита да хвърля вината за престъпленията върху други хора.

— Именно — потвърди Виктор, но гласът му звучеше разсеяно. Той отиде до камината.

— Няма да се учудя, ако дори не е участвал в отварянето на касата с друго, освен с изработването на фалшивите ключове — продължи Иза. — Той винаги…

— Това е! — възкликна Виктор и се обърна с лице към Рупърт. — Майка ви къде държи диамантите?

— В… в кутията си за бижута. Защо?

— Тази кутия може ли да се разбие лесно? Да се отвори?

Рупърт се намръщи.

— Няма нужда да я разбивате. Аз ще ви дам диамантите.

— Просто отговорете на въпроса, по дяволите! — изръмжа Виктор.

Клетото момче примигна.

— Има ключ, но майка ми го държи в бюрото си. Предполагам, че може да се разбие, ако някой наистина иска да открадне нещо, но тук, в провинцията, с всички тези прислужници…

— Някой със сигурност ще бъде заловен — оповести ликуващо Виктор. — Или поне ще го видят да бяга с диамантите.

Очите на мистър Боно светнаха.

— Значи, ако някой види как Герхарт бяга с тях — някой друг, освен вас двамата… или от нас, тогава, когато го заловим на пътя, няма защо изобщо да споменаваме за никакво отвличане. Просто ще бъдем част от група хора, която го задържа за току-що извършената от него кражба.

— Все пак отчаяните хора прибягват до отчаяни мерки — съгласи се мистър Боно и устните му се извиха в бавна усмивка. — Можем да преработим всичко случило се така, че да пасва на разказа ни. Герхарт е нападнал мисис Кейл в гората, след като тя е отказала да му даде пари. След това го е обзело отчаяние, вмъкнал се е в къщата и се е опитал да открадне диамантите.

Виктор се въодушеви.

— Можем да изтъкнем, че преди няколко дни жена му е дошла в дома на Иза и се е опитала да измъкне пари от нея. Прислужницата може да свидетелства, че Иза е изгонила Якоба заради това.

— А ако започне да твърди, че мисис Кейл е откраднала онези диаманти в Амстердам — обади се нетърпеливо мистър Боно, — твърденията на Виктор, че е станало другояче, ще прозвучат по-правдоподобно, предвид факта, че Герхарт току-що е откраднал диамантите на Лохлау тук, в Шотландия.

— Ще трябва да изчислим времето много прецизно — предупреди останалите мистър Мантън. — Ще трябва да работим бързо.

— Но… — започна Иза, която изобщо не можеше да проследи нишката на разговора.

— Знам — потвърди Виктор, без да й обръща внимание. — За щастие сега, когато и Лохлау е на наша страна, можем да подредим нещата по свой вкус. Той ще се погрижи подходящите хора да са на подходящото място в подходящото време.

Иза ги гледаше смаяно.

— Но аз не виждам…

— И тъй като всъщност няма нужда който и да било да вижда диамантите — продължи мистър Мантън, — жена ти може да ги е взела още преди нещата да започнат да се случват.

— Да — съгласи се Виктор, — и тя ще изиграе своята роля. Освен това ще й трябва непоклатимо алиби за кражбата.

Иза се намръщи.

— Не…

— На теб също — изтъкна мистър Мантън.

— Всички вие няма ли да млъкнете? — извика най-накрая Иза. Когато видя, че е привлякла вниманието им, продължи: — Не ви разбирам. Как бихте могли да накарате Герхарт да открадне диамантите?

— Не можем — ухили й се Виктор. — Но изобщо няма да ни се наложи. Трябва само да направим така, че да изглежда, сякаш ги е откраднал — и се обърна към мистър Боно. — Готов ли си за малко актьорска игра, стари друже?

* * *

В два часа следобед Виктор и Иза бяха готови за представлението, което щеше да им осигури алиби. Докато вървяха към брега на реката, която минаваше покрай едната страна на земите на замъка Кинло, Виктор усещаше, че съпругата му е нервна, но това нямаше значение.

Трябваше да го направят. Това беше единственият начин, за който се сещаше, да спасят и Амали, и нея. Не му беше приятно, че Иза трябва да се срещне с Герхарт, но нямаше как да й го спести. Можеше само да се моли Лохлау да е прав и да могат да я държат под око от наблюдателните си постове край Стратридж Роуд.

— Виктор, не съм сигурна за тази част от плана — измърмори Иза.

— Не мислиш, че Тристан може да открадне диамантите?

— Сигурна съм, че може, но ако някой го види добре? Той е поне десет години по-млад от Герхарт и лицата им не си приличат ни най-малко. Е, предполагам, че фалшивата брада помага.

— Имай ми доверие, Иза — успокои я Виктор, докато слизаха по стъпалата. — От разстояние дегизировката на Тристан ще издържи.

— Да, но ако…

— Той има опит с вмъкването и измъкването от опасни места. Няма да допусне никой да го види отблизо, освен мис Гордън, а тя вече знае какво да каже.

Наложи се да въвлекат младата жена, защото им трябваше благонадежден „свидетел“ на „кражбата“, който да вдигне тревога.

— Да, но мис Гордън е роднина на съдружника ми — настоя Иза. — Не смяташ ли, че властите ще сметнат показанията й за подозрителни?

— Не и при положение че е и близка приятелка на барона, чиито диаманти са откраднали — увери я той и й се усмихна едва-едва. — И предполагам, че когато започне процесът, ще е още по-близка приятелка на барона, което ще направи историята й още по-убедителна.

Иза стисна ръката му още по-силно.

— Тревожа се и за Рупърт. Не е свикнал да лъже и не го бива в това. Ще му е трудно.

— Точно затова сведохме ролята му до това да заведе гостите и прислугата си там, където ни е необходимо да бъдат.

До момента Лохлау се бе справил със задачата си много добре. Вече бе събрал гостите за следобеден чай край реката и така се бе засуетил с приготовленията, че всички прислужници в къщата бяха навън, за да обслужват гостите.

— И предполагаш, че Герхарт няма да види нищо…

— Отиваме към тази част на реката, която е на отсрещната страна на имението, далеч от Стратридж Роуд — затова я избрахме. Герхарт не може да бъде на две места едновременно. Ето защо е толкова важно да изчислим правилно времето. Искаме вече да те чака край пътя, когато извършим „кражбата“ си.

— О, Виктор, толкова неща могат да се объркат!

Той се спря и я погледна сериозно.

— Да, могат. Но няма. — Покри ръката й със своята и я стисна. — Имай вяра, любов моя. Твоите и моите приятели няма да ни подведат. Това е още едно от нещата, за които Герхарт не е помислил: той не може да си представи, че има хора, които държат един на друг толкова много, че парите нямат значение. Не очаква, че имаме толкова много приятели на наша страна.

Това като че ли донякъде успокои нервите й, защото Иза вдигна глава към Виктор. Всичките й чувства се четяха в очите й.

— Обичам те, Виктор.

— И аз те обичам. И ще си върнем дъщерята, заклевам се. — Изгледа я сурово. — Само не забравяй: не давай диамантите на Герхарт, преди да ти я е предал. Не му вярвам.

— Не се тревожи. Това правило мога да спазя без проблеми.

— Предполагам, че Лохлау вече ти е дал огърлицата — каза Виктор.

— Тя е в… ъъъ… чашките на корсета ми. Реших, че там не мога да я загубя — обясни Иза и го погледна стеснително. — Все пак имам много място.

— Не чак толкова много — увери я Виктор, а после проумя нещо. — Гърдите ти. Станали са по-големи заради Амали. Боже, какъв глупак съм! Трябваше да се сетя.

Иза вдигна вежда.

— Обикновено мъжете не се питат на какво се дължи този ефект. Ти не си по-различен от останалите.

Двамата замълчаха, докато се приближаваха към многобройната група край реката, където баронът вече представяше Дом като собственика на „Мантън Инвестигейшънс“, а доктор Уърт — като негов приятел. Оттук нататък Дом пое ръководството на разговора, като обясни, че съдружникът му мистър Боно е бил принуден да се върне в Единбург, за да се погрижи за някои делови задачи. Тъй като Лохлау не беше добър лъжец, бяха решили, че ще е по-добре да го натоварят с колкото се може по-малко лъжи.

Затова Дом започна дружелюбно да обяснява за причината да дойдат в Шотландия — нов случай, който им бе намерил Виктор. Тристан вече се бе погрижил да го видят как препуска към Единбург, преди да заобиколи и да се отправи към отдалечената ловна хижа в другия край на имението. Сега вече трябваше да е тук, да облича едно огромно палто, което Лохлау бе изровил сред старите дрехи на тавана, и да го подплатява с още ризи. Освен това щеше да използва театрален грим, за да си нарисува фалшива брада, и да прибере косата си под шапка от боброва кожа с широка периферия, за да допълни дегизировката си като Герхарт.

Мис Гордън погледна към Иза.

— Иска ми се да се бях сетила да си взема шал, като вас. Доста ми е студено.

— Да изпратя ли някой прислужник да ви донесе? — попита Лохлау, забравяйки ролята си.

За щастие мис Гордън имаше повече опит в измамите.

— О, не, милорд. Мисля, че разходката обратно до къщата ще ме стопли. А освен това не знам кой шал ще искам.

Усмихна му се свенливо и Лохлау сякаш остана зашеметен. След миг обаче очевидно си спомни ролята си, защото се поизправи и каза:

— А, да. Вие, дамите, обичате да… изглеждате възможно най-добре.

— Щом ще се връщате в къщата, Мери Грейс — обади се Иза, за да заглади допълнително положението, — бихте ли ми донесли и моя шал? Мисля, че го оставих в дневната на Нейна светлост.

— Нямам нищо против — отговори мис Гордън и с последен скришен поглед към Виктор забърза обратно към къщата.

Виктор извади джобния си часовник и го погледна. Проклятие! Как да води учтив разговор още цели петнайсет минути, когато кръвта му бушуваше, а ръцете го сърбяха да удуши Герхарт?

Лейди Зоуи се запъти към Дом.

— Вие сте един от „Хората на херцога“, нали така?

Дом се намръщи и Виктор потисна смеха си.

— Някои хора ни наричат така, да — отвърна отсечено Дом. — Но нали разбирате, ние не работим през цялото време за херцог Лайънс. Това беше само един глупав прякор, който пресата ни лепна след един случай.

— Да, но случаят е бил забележителен — настоя лейди Зоуи. — Целият град говори за вас седмици наред, особено понеже вие и мистър Боно сте родени в Йоркшър, а имението на баща ви е само на няколко часа път от Хайторп. Всички останахме много впечатлени как открихте мистър Кейл и спасихте херцогството.

— Да, беше много умно от тяхна страна, нали? — намеси се Виктор, преди Дом да успее да каже нещо, с което да разбие ентусиазма на младата дама. Всъщност беше хубаво, че момичето знае за „Мантън Инвестигейшънс“. Това щеше да улесни нещата, когато започне бъркотията. — Дом, защо не разкажеш на лейди Зоуи за онзи случай в Ланкашър, за изчезналия ханджия?

Приятелят му го погледна с вдигната вежда, но подхвана разказа, който увлече напълно не само младата дама, но и другите гости. Виктор слушаше с половин ухо и си мислеше, че Тристан всеки момент ще се промъкне в будоара на лейди Лохлау и ще разбие кутията за бижута.

Той хвърли бърз поглед към групата. Слава богу, лейди Лохлау като че ли нямаше желание да си тръгва. Ако се отправеше към къщата, това щеше да създаде сериозни затруднения в плана им.

Макар че Дом значително разтегна разказа, наложи се доктор Уърт да започне да задава още въпроси, за да поддържа разговора. На Виктор му се искаше да заръмжи от раздразнение. Защо, по дяволите, Тристан се бавеше толкова?

Иза стисна ръката му. И тя изглеждаше нетърпелива.

И тогава той го чу — пронизителния писък на мис Гордън, която тичаше по широката морава към реката.

— Помощ! Някой да помогне!

Лохлау се впусна в действие.

— Какво има, мис Гордън? — извика той.

— В дневната на Нейна светлост имаше един странен мъж! — извика тя и се приближи към тях задъхана. — Аз… аз мисля… че го изненадах. Стори ми се, че е разбил… някаква кутия.

Очите на лейди Лохлау се разшириха.

— Бижутата ми! О, Боже!

Сякаш някой му бе дал знак за излизане на сцената, Тристан изтича от къщата, от най-далечната страна. Пред ужасените погледи на гостите той скочи драматично на гърба на кон, който бе оставил да го чака там, отдалечи се и изчезна в гората.

— Аз и мистър Мантън ще го заловим, милейди! — провикна се Виктор, докато тичаше към къщата заедно с Дом. — Не се тревожете!

Зад гърба си чу как баронът казва на майка си, че трябва да оставят тази работа на детективите. Но отпреди знаеше, че някои от гостите, а може би дори от прислужниците, ще искат да се включат в преследването, затова бе натоварил доктор Уърт със задачата да призове към предпазливост и да им попречи да се присъединят към тях.

Виктор и Дом се втурнаха към конюшнята, като крещяха да им доведат коне. В мига, в който конярите излязоха тичешком с два жребеца, двамата се метнаха на седлата и препуснаха към гората в същата посока, в която бе изчезнал Тристан.

Няколко минути препускаха с всички сили и накрая стигнаха до хижата, където ги чакаше той. Дом и Виктор спряха отпред.

— Някой видя ли те?

— Никой друг, освен мис Гордън — успокои ги Тристан. Конят му подрипваше и все още дишаше тежко. — Между другото, тя е доста хубава, не смятате ли?

— Не си го и помисляй — предупреди го Виктор и завъртя очи. — Тя е на Лохлау.

— Просто отбелязвах, че е привлекателна…

— Тихо! — изръмжа Дом.

Тримата млъкнаха и се заслушаха. Приближаващият тропот от конски копита накара Виктор да изругае. Някой бе успял да ги проследи въпреки усилията на доктор Уърт.

Когато конят излезе в галоп на сечището с лейди Зоуи на гърба си, Дом започна да ругае. Тя ги видя, спря коня си и очите й се разшириха.

— Коя сте вие, по дяволите? — изръмжа Тристан — единственият от тримата, който не я познаваше.

Лейди Зоуи изкрещя, обърна коня си, преди някой от тях да успее да реагира, и го пришпори в галоп по пътя, от който беше дошла. Тристан мислеше по-бързо от всеки от тях и полетя след нея, преди Виктор да успее дори да примигне.

Малко по-късно се върна. Младата дама седеше на седлото пред него, той държеше поводите с една ръка, а с другата притискаше устата й, но му беше много трудно да я контролира. Веднага щом спря коня, лейди Зоуи започна да се бори с него съвсем сериозно.

— Спри, проклета да си! — извика Тристан и извади пистолета си от джоба на палтото. — Не ме карай да те застрелям!

Лейди Зоуи замръзна, погледна към Виктор и очите й се разшириха от страх.

— Махни това нещо, за бога! — нареди Виктор. — Ще уплашиш до смърт горката жена!

— Хубаво — отвърна небрежно Тристан. — Тя изобщо не трябваше да хуква след… ох! — и дръпна ръката си от устата й. — „Горката жена“ ме ухапа!

— Точно това заслужаваш! — извика лейди Зоуи, смъкна се на земята и заотстъпва заднешком от тримата. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне. — Не мога да повярвам, че всички вие сте крадци!

Виктор измърмори някакво проклятие, слезе от коня си и тръгна към нея.

— Не е това, което си мислите, лейди Зоуи.

— Какво ще правите с мен? — попита тя.

Тристан също слезе от седлото.

— Аз пак казвам, че ще е най-добре да я застреляме — изрече провлечено той, докато вървеше с широка крачка към нея.

— Млък! — изръмжа Дом. — Само влошаваш ситуацията.

— Накъде повече да я влоша? Сега си имаме свидетел, който съвсем не ни трябва.

Лейди Зоуи клатеше глава.

— Няма да кажа на никого, кълна се. Исках само да видя великите „Хора на херцога“ в действие. — Гласът й стана по-суров. — Не знаех, че всички вие сте съучастници на този… този…

— Тристан Боно, на вашите услуги — представи се той и я удостои с ироничен поклон. — И се занимавам с кражби само епизодично.

Очите й се разшириха.

— Вие сте прочутият мистър Боно?

Тристан се ухили.

— Значи сте чували за мен. Много съм поласкан.

Тя изсумтя.

— По-груб сте, отколкото си представях. — Сложи ръце на хълбоците си. — И по-дебел.

Усмивката му се стопи.

— Това е дегизировка — осведоми я той и я измери с похотлив поглед. — Но с радост ще ви покажа истинската си фигура по-късно, когато всичко свърши и…

— Стига си флиртувал, Тристан! — тросна се Виктор. — Нямаме време за това.

Той се приближи предпазливо към младата жена.

— Лейди Зоуи, намираме се в разгара на много тайна, много важна операция. Нямаше никаква кражба. Само правим така, че да изглежда, че е имало, за да спасим дъщеря ми.

— Дъщеря ви! — възкликна тя и го изгледа с присвити очи. — Мисис Кейл каза, че тя е на училище.

— Беше. Преди да я отвлекат оттам. Точно сега нямам време да ви обяснявам всичко. Просто ми повярвайте: Негова светлост знае всичко и участва в плана. — След което бързо се зае да я притисне. — Но е абсолютно наложително да не споменавате за това пред никого.

По лицето й пробяга изражение на пресметливост.

— Разбирам.

— Говоря сериозно. Когато всичко свърши, ще разберете защо, но засега наистина трябва да не се месите и да запазите тайната ми. Можете ли да го направите заради мен? Животът и бъдещето на жена ми и момиченцето ми зависят от това.

Тя премести поглед от него към Дом и Тристан.

— Предполагам, че бих могла да си замълча — съгласи се и вирна брадичка. — Но ще очаквам нещо в замяна.

Това го изненада.

— Колко искате за мълчанието си? — попита Дом с груб глас.

— Не искам пари! — извика лейди Зоуи и много бдително ги изгледа един по един. — Услуга.

Виктор примигна.

— Каква услуга?

— Ще разберете, когато дойда да си я поискам.

Дом изруга под нос. Тристан изсумтя.

— Аз още казвам просто да я застреляме и да се свършва…

— Млъквай, Тристан! — срязаха го Виктор и Дом едновременно.

А после Виктор протегна ръка към лейди Зоуи.

— Услуга. Разбрахме се. Имате думата ми.

Тя погледна крадешком към Тристан и стисна ръката на Виктор.

— Трябва да тръгваме — обърна се Дом към Виктор. После погледна към лейди Зоуи. — След малко трябва да сме на едно определено място, милейди. Можете ли да се върнете сама в къщата?

— Нали успя да дойде сама? — обади се сухо Тристан.

Лейди Зоуи го изгледа злобно.

— Ще се справя.

Тя тръгна в посоката, в която навярно бродеше конят й, спря се на ръба на сечището, обърна се и погледна към тях.

— Не забравяйте. „Хората на херцога“ ми дължат услуга.

— Да, милейди, знаем — увери я Виктор.

Тя изчезна сред дърветата, а Дом въздъхна.

— Нещо ми подсказва, че ще съжаляваме за тази сделка — измърмори той.

— Аз няма — отвърна Виктор. — Ако трябва, ще платя със собствената си кръв.

Той тръгна към коня си.

— Идвайте. Нямаме много време. Трябва да се срещнем с Лохлау близо до Стратридж Роуд. А пет часът ще дойде по-скоро, отколкото си мислим.

Глава 22

В пет без петнайсет Иза се измъкна през градинската врата, където я чакаше Мери Грейс с кон, който бе поискала за себе си от конюшните. Бяха казали на всички, че Иза е обезумяла от тревога, след като съпругът й изчезна в търсене на крадеца и се е оттеглила в стаята си, за да го чака на прозореца. Ако някой се опиташе да я посети, доктор Уърт щеше да го отпрати с довода, че мисис Кейл се е разболяла от тревога и трябва да бъде сама, че той се грижи за нея и й е необходима почивка.

— Късмет — прошепна Мери Грейс и й подаде поводите. — Ще чакам завръщането ви. — Тя се изчерви. — И завръщането на Негова светлост.

Рупърт бе казал на гостите си, че ще се включи в преследването на крадеца. После беше препуснал към гората, за да се срещне с Виктор и останалите на пътя.

Сега беше ред на Иза да изиграе ролята си. Тя стигна до Стратридж Роуд само след няколко минути и препусна по пътя. Пулсът й биеше лудо. Герхарт беше някъде тук. Усещаше, че я наблюдава, усещаше очите му върху себе си.

Единствената й утеха бе, че зет й води Амали със себе си. Само това имаше значение.

Тя се помъчи да чуе някакъв шум от мъжете в гората, но не долови нищо и това я ободри. Щом Иза не ги чуваше, значи не можеше да ги чуе и Герхарт.

Иза продължи да язди. Започваше да се тревожи. Колко по-надолу по пътя бяха заели позиции мъжете? Ами ако Герхарт я накараше да измине цели мили? Скоро щеше да падне здрач. Не бе възможно той да смята да извърши всичко на тъмно.

И тогава Иза чу тропот от конски копита и се напрегна. Преди да успее да се обърне да погледне, един глас й нареди на холандски:

— Гледай право напред, Иза!

Герхарт!

Сърцето й сякаш щеше да изскочи. Тя огледа гората от двете страни на пътя пред нея и се запита къде ли може да са Виктор и останалите. Бяха ли дошли чак дотук? Наблюдаваха ли я сега? Или ги беше изпреварила?

Дори и да бяха наблизо, се бяха разбрали да не се приближават до Герхарт дотогава, докато Амали е в ръцете му, тъй като той лесно щеше да избяга с нея, преди да успеят да го заловят. Лесно щеше да я нарани.

Ръцете й стиснаха юздите. Молеше се на Бог да не е чак такъв злодей.

— Слушай внимателно — продължи Герхарт с тих глас. — Искам да ми дадеш диамантите.

Иза се намръщи.

— Не и преди да видя Амали.

— Скоро ще я видиш — изръмжа той, — но само ако ми дадеш проклетите диаманти още сега! Дай ми ги или се кълна, че ще те оставя тук на пътя и никога вече няма да я видиш!

За пълна глупачка ли я вземаше? Гневът й се надигна, Иза се обърна в седлото и видя, че Герхарт язди плътно след нея. Но от Амали нямаше и следа.

Кръвта й изстина.

— Къде е дъщеря ми?

Герхарт я изгледа намръщено.

— Знам, че съпругът ти със сигурност е някъде тук — каза той, пришпори коня си и се изравни с нея. — Не съм толкова глупав, че да я доведа.

— Ти ми каза да мълча и аз го сторих — излъга Иза. — Аз спазих своята част от сделката. Сега ти изпълни своята, проклет да си!

Герхарт я изгледа с присвити очи.

— Не и докато не ми дадеш диамантите. Ако го направиш сега, ще я доведа и ще ти я дам. Ако не ми ги дадеш, ще предположа, че не са у теб, и с това приключваме. И тогава ние ще отгледаме малката Амали.

Гласът на Виктор отекна в ушите й: „Само не забравяй: не давай диамантите на Герхарт, преди да ти я е предал. Не му вярвам.“

И Иза не му вярваше.

— Уговорката ни не беше такава — отсече тя и накара коня си да върви по-бавно. — Нищо няма да ти дам, преди да видя дъщеря си.

— Играеш си с търпението ми, Иза.

— А ти си играеш с моето! — изръмжа тя. — Откъде да съм сигурна, че дъщеря ми изобщо е при теб? Ти не ми остави време да проверя в училището дали я няма. Възможно е с Якоба да сте проникнали там и да сте говорили с нея, да сте й казали, че сте й роднини. Може тогава да ви е дала иглата за шапка. Откъде да знам, че тя все още не е в училището, а вие със сестра ми просто не се опитвате да ми измъкнете пари?

Изражението му стана студено.

— Готова ли си да рискуваш?

По лицето му премина подигравка.

— Можеш ли да си представиш какво ще каже съпругът ти, когато разбере, че си разменила бъдещето на дъщеря ви за шепа диаманти?

Ножът в гърдите й се завъртя. И все пак Иза не смееше да поеме риска Герхарт да задържи и диамантите, и Амали. Огърлицата беше единственото, на което можеше да разчита, за да получи това, което иска.

Можеше да разчита и на Виктор. Той беше някъде тук — Иза го усещаше с мозъка на костите си. Той нямаше да позволи на Герхарт да му се размине безнаказано.

— Или ми дай Амали — отсече решително тя, — или си тръгвам с диамантите. Решавай.

Зет й я изгледа смаяно, очевидно стъписан от съпротивата й. А после на лицето му се изписа безпокойство.

— Добре — изръмжа той. — Ти ще си виновна за това, което ще се случи с дъщеря ти.

Герхарт пришпори коня си, мина покрай Иза и се отдалечи в галоп по пътя. За частица от секундата тя замръзна на мястото си. Той наистина ли смяташе да сложи край на всичко?

Може би трябваше да приеме условията му. Нямаше ли да е по-добре да заложи на възможността той да удържи на думата си, отколкото да рискува Амали да изчезне завинаги и Виктор и хората му никога да не я намерят?

„Когато сме разделени, си спомняме слабостите си, съмненията в себе си и се поддаваме на колебанията… Герхарт ти е казал тези неща, за да те накара да се усъмниш в себе си… Трябва да не се колебаем в това, което знаем, в което вярваме: че заедно можем да спасим дъщеря си. Вярвай в себе си.“

Тя вярваше в себе си. И всеки инстинкт в тялото й крещеше, че Герхарт блъфира — че ако сега му даде диамантите, никога вече няма да види дъщеря си.

Тя обърна коня си и препусна по обратния път. Сърцето й думкаше в гърдите, кръвта течеше във вените й като киша. „О, Господи, о, Господи — молеше се Иза, — не позволявай това да е краят. Моля те, нека не греша за Герхарт!“

Стори й се, че е минала цяла вечност, преди да чуе зад себе си тропот на копита. Зет й отново се изравни с нея. Тя бе спечелила този рунд!

Герхарт я изгледа заплашително.

— Върви след мен! — заповяда той. — Ще те заведа при нея. Но ако не носиш тези диаманти, и двете ще съжалявате.

В това Иза не се съмняваше.

Той обърна коня си и препусна в галоп. Иза го последва. Усещаше как гърдите й се стягат от страх. Мъжете бяха отишли в гората с конете си, но не можеха да ги проследят на кон през гъстата растителност, а нямаше да посмеят да се покажат на пътя, освен ако не успеят да останат достатъчно назад, за да не ги види Герхарт. Което означаваше, че трябва да се държат толкова назад, че те да не могат да виждат нея.

Как тогава щяха да я намерят, особено ако Герхарт се отбиеше от пътя?

Иза изпъна рамене. Просто трябваше да им остави следа, която да ги отведе до нея.

* * *

Виктор беше полудял от тревога. Струваше му се, че са минали часове, откакто Иза мина покрай скривалището му, макар че навярно са били само няколко минути. През това време тя беше сама. И само като я зърна седнала на коня с изправен гръб и нито капка кръв в лицето, всичките му закрилнически инстинкти се събудиха.

Къде, по дяволите, беше това копеле Герхарт? Щеше ли да се покаже? Или се бе досетил, че са намислили нещо?

Колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се засилваше ужасът му. За първи път проумя как навярно се е чувствал бащата на Макс, когато синът му е изчезнал. Макар да не изглеждаше честно, че той — или невинната му дъщеря — трябва да платят за греховете на баща му.

Нямаше да го допусне, по дяволите! Щеше да преследва Герхарт до края на света, ако се наложи.

Следващите няколко минути изминаха бързо. А после чу вик, който смътно напомняше на крясък на птица. Благодари на Бог за обучението си като войник, иначе нямаше да разпознае уговорения сигнал на Лохлау. Можеше само да се моли Герхарт да не го е забелязал.

Той поведе коня си между дърветата колкото можеше по-бързо и след малко се натъкна на барона, който крачеше напред-назад на определеното си място.

— Слава богу! — провикна се младият мъж, когато Виктор стигна до него. — Жена ви току-що мина покрай мен с някакъв мъж. Той беше пред нея и тя го следваше. — Отправи тревожен поглед към Виктор. — Амали не беше с тях.

Сърцето на Виктор спря.

— Проклето да е това копеле! Знаех си, че не можем да му имаме доверие.

Той се промъкна до пътя, погледна на двете страни, но не видя следа от никого.

Само след секунди Тристан и Дом, които също бяха чули вика, застанаха до него. Лохлау започна да им разказва какво е видял, докато Виктор водеше коня си към пътя.

Когато той се качи на седлото, Дом сграбчи юздите на коня му.

— Той не трябва да те вижда.

— Знам — съгласи се Виктор. — Но не мога да го оставя да набере преднина, иначе никога няма да го намерим. Той държи жена ми и детето ми, по дяволите!

— Не можеш да си сигурен, че е така — обади се с тих глас Тристан, докато също извеждаше коня си на пътя. — Лохлау не е видял никаква следа от момиче. Може би всичко това наистина е било заради диамантите. Може би Амали е още в училище, а жена ти просто отива при семейството си с цяло състояние под формата на откраднати бижута.

Виктор го изгледа остро.

— Мислех, че й вярваш.

Изражението на Тристан обаче беше съжалително.

— Тези диаманти струват поне седемнайсет хиляди лири. Ти сам го каза.

— Няма значение — отсече Виктор. — Тя не се опитва да ги открадне. Знам го със сигурност.

Той дръпна юздите от Дом.

— Така че вие двамата можете или да ми помогнете, яли да си останете тук. Аз обаче тръгвам след семейството си.

Лохлау издаде брадичка напред и също яхна коня си.

— Аз също.

— Така или иначе — обърна се Дом към Тристан, — трябва да вземем обратно бижутата, старче.

Виктор ги остави да се качат на конете си и пришпори жребеца си напред, но измина само няколко метра, преди да зърне нещо бяло, което трепкаше в храстите край пътя.

— Стойте! — обади се той, спря коня си, слезе и видя фишуто на Иза, закачено на един магарешки бодил.

Възможно ли бе да е паднало, докато е препускала след Герхарт? Не. Тази сутрин я видя, че го закрепва здраво. Какво, по дяволите…

Аха! Устните му бавно се извиха в усмивка.

— Елате — обърна се той към останалите и се метна обратно на коня си. — Жена ми ни оставя карта.

Четиримата препуснаха мълчаливо един до друг, като внимателно оглеждаха пътя. Най-напред намериха една панделка — част от подгъва на Иза. После жартиера. След това някаква дантела, очевидно откъсната от фустата й.

Накрая обаче частите от облекло спряха да се появяват.

— По дяволите! — измърмори Виктор. Сега бяха спрели, след като известно време яздиха, без да видят нищо. — Май вече е нямало какво да остави.

— Видях само една жартиера — обади се Тристан. — Повечето жени носят две.

— Правилно — съгласи се Виктор. — Сигурно сме пропуснали нещо. Трябва да се върнем назад и да разширим търсенето си извън пътя.

След няколко минути вече бяха намерили един шал, закачен на клон близо до полускрита пътека сред гората. Но това беше страната откъм реката.

Сърцето на Виктор се сви. Значи бяха тръгнали към реката? Това не предвещаваше нищо хубаво.

Той бързо препусна по пътеката и остави другите зад гърба си. Фактът, че Иза бе оставила шала си, го тревожеше. Герхарт можеше да забележи, че го няма. Един Господ знаеше какво щеше да направи тогава.

Страхът за нея го тласкаше напред. Преди да е изминал голямо разстояние, зърна другата й жартиера, закачена на клона на едно дърво. И малко след това чу гласове, които спореха някъде пред него. Той спря коня си, завърза го, извади пистолета си и започна да се промъква все по-напред пеша — не искаше никакви шумове да предупредят Герхарт за присъствието му.

Но пък Герхарт крещеше толкова високо, та Виктор не беше сигурен, че изобщо може да чуе каквото и да било. Долови част от думите му — „Якоба, по-добре… веднага… детето ще…“ преди да се приближи достатъчно, за да види какво става.

И гледката го накара да се вцепени на място от ужас. На малко сечище близо до брега Иза стоеше с лице към Герхарт, който притискаше към себе си златокосо момиче.

Неговото момиче. Амали. Мили Боже!

Герхарт бе обвил ръка около кръста на детето, а другата бе притиснал към врата му. Навярно точно така бе направил с Иза по-рано и Виктор едва се сдържа да не се втурне към сечището, да повали копелето с един удар и да го удуши.

Но знаеше, че точно сега не бива да позволява да го ръководят чувствата. Прекалено много неща бяха заложени на карта. Преди Виктор да стигне до него, бившият борец спокойно можеше да счупи врата на Амали. А от пистолета на Виктор нямаше полза, след като Герхарт държеше момичето толкова близо. Виктор не смееше да рискува да улучи дъщеря си.

Той се помъчи да запази спокойствие и се опита да реши как е най-добре да действа.

— Герхарт, направих всичко, което поиска — изрече хрипливо Иза. — Диамантите вече са у теб. Просто пусни Амали! Не наранявай детенцето ми!

— Няма да я нарани — обади се неспокойно Якоба. — Нали няма, любов моя?

— Мен ме нарани — тросна се Иза. — Откъде мислиш, че са тези синини на врата ми?

Якоба изглеждаше стъписана.

— Герхарт, нали не си… ти не би…

— Ти не се бъркай, Якоба! На момичето няма да му се случи нищо, стига Иза да прави каквото й кажа — изръмжа Герхарт. — Детето просто ми трябва за още малко.

— Моля те, чичо Герхарт — изписка Амали с детски глас, от който сърцето на Виктор се сви. Не искам да се качвам в лодката!

Тогава Виктор зърна една разнебитена лодка, полускрита зад дърветата и издърпана на брега. Герхарт възнамеряваше да се качи на това нещо и да отплава с него, Господ да го убие! И да вземе Амали със себе си!

Виктор щеше да смаже копелето от бой.

— Слушай, скъпи — обади се Якоба, очевидно притеснена от молбите на племенницата си. — Те вече не ни трябват. Просто върни Амали на Иза. Само след секунди можем да сме далеч. Сестра ми не може да ни спре, когато излезем в реката.

— Може и да не може, но проклетият й съпруг със сигурност се навърта някъде наоколо.

Той повлече Амали към лодката.

— Тя очевидно е оставила някъде шала си, за да му покаже пътя, и смея да предположа, че Виктор скоро ще я намери. Ако вземем момичето, той ще трябва да ни остави да си тръгнем.

— И после какво? — извика Иза.

— Ще я оставим на някое сигурно място, стига никой да не ни преследва.

— Но, Герхарт… — започна Якоба.

— Идвай тук и се качвай в проклетата лодка! — извика той.

Виктор по-скоро почувства, отколкото видя, че Дом, Тристан и Лохлау се промъкват до него. Баронът не можа да потисне ахването си, когато зърна сцената, но за щастие Герхарт бе прекалено погълнат от разправията си с Иза и Якоба, за да забележи. Виктор погледна предупредително Лохлау и притисна пръст към устните си.

Тристан посочи с глава към лодката. Виктор се досети какво е намислил и кимна.

Тристан и Дом започнаха да се промъкват безшумно към реката, а Виктор направи знак на барона да не мърда.

Беше време да отвлече вниманието на мръсника пред себе си. Герхарт не очакваше друг, освен Виктор и той не възнамеряваше да променя положението, преди Дом и Тристан да са заели позиция.

Виктор се загледа с лудо биещо сърце в двамата мъже, които стигнаха до брега и влязоха тихо във водата. После си пое дълбоко въздух, извади пистолета си и излезе на сечището.

Глава 23

Иза едва не получи сърдечен удар, когато видя съпруга си. Какво си мислеше, че прави Виктор? Сега Герхарт никога нямаше да пусне Амали!

— Пусни я, Герхарт! — нареди Виктор. — Или се кълна, че ще те застрелям на място.

Герхарт пребледня, но стисна Амали още по-силно.

— Няма да посмееш. Не и докато държа безценната ти дъщеря в ръцете си.

На лицето на Амали се изписа объркване.

— Мамо? — попита тя и погледна към Иза. — Какво иска да каже чичо Герхарт? Как така „дъщеря“?

— Ще говорим за това по-късно, миличка — обеща Иза и се насили гласът й да прозвучи спокойно. — Засега просто прави това, което казва чичо ти.

Тя изгледа намръщено Герхарт.

— Нали няма да нараниш собствената си племенница? Що за чудовище си ти?

Лицето на Герхарт бе неумолимо.

— Така става, когато не следваш моите правила, Иза.

Главата й се замая от страх. Само силата на волята й помогна да не припадне.

— Както би трябвало вече да знаеш добре, аз нямам никакъв контрол над съпруга си.

— Тогава дъщеря ти ще понесе последствията.

Иза нададе нечленоразделен вик, а Виктор настръхна и се провикна към Якоба:

— Погледни сестра си, по дяволите!

Говореше, без да откъсва поглед от Герхарт.

— Погледни какво й причинява съпругът ти. Тя ти е роднина, за бога! Наистина ли искаш да я откъснеш от детето й?

Якоба го гледаше нерешително.

— Не съм виновна аз! Не трябваше да идваш. Ако не ни оставиш да си тръгнем, и двамата ще ни обесят!

— Заклевам се, че няма — обеща Виктор. — Не и ако пусне детето в този момент.

На Иза й се искаше да закрещи. Сестра й никога нямаше да застане срещу Герхарт. Отдавна се бе отрекла от Иза заради него. Защо Виктор си мислеше, че това ще се промени?

Нещо се раздвижи в края на зрителното й поле, тя погледна нататък и видя във водата мистър Мантън. Главата му тъкмо се подаваше на повърхността зад лодката. Когато се увери, че го е забелязала, той мина зад плавателния съд.

Кръвта на Иза зашумя във вените. Значи затова Виктор се опитваше да привлече вниманието на Якоба. Каквото и да замисляха мъжете, очевидно и той участваше.

Тя преглътна сълзите си. Виктор нямаше да позволи Герхарт да нарани дъщеря им. Нямаше! Иза трябваше да вярва в това.

— Якоба, веднага ела тук! — нареди Герхарт. — Или ще те оставя да те обесят, кълна се!

— Прави каквото казва — обърна се тихо Иза към сестра си. — Не искам моето момиче да остава само с него.

А освен това, каквото и да бяха намислили мъжете, очевидно в плана им влизаше Герхарт и Якоба да се качат в лодката и да влязат в реката или нещо подобно.

Якоба изглеждаше нащрек, но забърза към съпруга си. Двамата предпазливо се запътиха към лодката, като влачеха Амали със себе си. Герхарт нареди на Якоба да отблъсне лодката от брега. После влезе след нея в реката, все още стиснал Амали.

— Качвай се в лодката! — нареди той на Якоба.

След като тя изпълни заповедта му, Герхарт сякаш осъзна, че може да му е трудно едновременно да държи Амали и да се качи в лодката. Затова я вдигна на раменете си, очевидно уверен, че Виктор няма да посмее да стреля по него, докато държи Амали.

После тръгна заднешком във водата, като буташе лодката. Тя вече започваше да се движи по течението. Трябваше само да хвърли Амали вътре и да се държи за малкия съд, докато водата ги отнесе надолу, извън обсега на Виктор.

Тази възможност очевидно бе хрумнала и на мистър Мантън, защото Иза видя, че се движи през водата зад Герхарт. Слава богу, Якоба бе прекалено съсредоточена върху Виктор, за да забележи.

Иза обаче нямаше намерение да поема никакъв риск.

— Проклятие, Герхарт, тя не може да плува!

— Тогава не давай на съпруга си да ме застреля, става ли? — провикна се той в отговор.

— Спри! — извика Амали ужасена и стисна Герхарт за главата, когато той нагази до рамене в реката. — Спри… Спри… спри…

И тогава всичко се случи наведнъж.

Мистър Мантън се изправи зад Герхарт и дръпна Амали от раменете му, а мистър Боно му се нахвърли отстрани и го събори във водата. Докато той се мъчеше да укроти Герхарт, Якоба изкрещя и скочи от лодката, за да помогне на съпруга си.

Иза вече тичаше към дъщеря си, която също крещеше и се бореше с мистър Мантън, който я носеше към брега. Само след секунди той вече бе подал Амали на Иза, която незабавно избухна в плач и притисна детенцето си до себе си.

Мистър Мантън нагази обратно във водата, за да помогне на мистър Боно с Герхарт и Якоба, но преди да стигне до мелето, Герхарт се отскубна и се хвърли към брега.

Не стигна много далеч, защото Виктор му препречи пътя и насочи пистолет в главата му.

Герхарт замръзна и очите му се разшириха.

— Посочи ми една причина да не те убия — изръмжа Виктор. — Защото лично аз не се сещам за нито една.

Герхарт не можеше да продума. Дъхът на Иза секна. Студеният поглед и скованата стойка на Виктор й подсказаха, че нейният съпруг, войникът, всеки момент ще извърши убийство.

А тя нямаше да се опита да му попречи, ако не беше дъщеря им.

— Виктор — извика Иза, — помисли за Амали!

Последното нещо, което момиченцето им трябваше да види след всичко преживяно, беше как неговия баща застрелва чичо му.

Тези думи бяха достатъчни. Колебанието на Виктор продължи достатъчно дълго, та мистър Боно да сграбчи Герхарт изотзад. А после Виктор свали пистолета си и Иза издиша дълбоко. Дори не беше осъзнала, че е затаила дъх.

Докато тримата мъже се справяха с Герхарт и Якоба, Иза прегърна детенцето си.

— Точно сега всичко е наред, миличка — прошепна тя в оплетените къдрици на дъщеря си.

— О, мамо — извика Амали, като я стискаше за врата толкова силно, че Иза едва успяваше да си поеме въздух, — така се радвам, че дойде! Толкова се страхувах.

— Знам, скъпа, знам — увери я Иза и обсипа бузите, челото и косата й с целувки.

— Чичо Герхарт не ми харесва — рече Амали. — Той е зъл.

— Нали не те е наранил? — попита дрезгаво Иза и погледна яростно към Герхарт, който все още се съпротивляваше на мъжете, които го държаха.

— Само когато ме стисна за врата.

Тези думи накараха Иза да си спомни всичко и тя трябваше да провери шията и ръцете на детенцето си, всичко, за да се увери, че Амали наистина е добре. Но нямаше да се успокои напълно, преди доктор Уърт да я прегледа и да потвърди, че е невредима.

А после Рупърт излезе на сечището.

— Радвам се, че си добре, Амали.

— Лорд Лохлау! — извика Амали и грейна при вида на познато лице.

— Рупърт помогна да ни спасят — обясни Иза.

— Наистина ли? — възкликна Амали, измъкна се от ръцете на майка си, втурна се към него и го прегърна.

Лицето на Рупърт стана яркочервено. Той разроши косата й.

— Е, аз помогнах съвсем малко. По-голямата част я свършиха баща ти и приятелите му.

Амали го погледна смаяно, след което се втурна обратно и премести удивения си поглед към майка си.

— Ба-баща ми?

Мили Боже! Всичко се развиваше прекалено бързо.

Иза посочи към Виктор и мистър Мантън, които претърсваха дрехите на съпротивляващия се Герхарт.

— Виждаш ли високия мъж там, този със синьото палто? Това е твоят татко.

Амали примигна.

— Ти ми каза, че татко ми е мъртъв.

Сега идваше трудната част.

— Да, защото смятах, че е загубен за нас, но той не е бил. Чичо ти Герхарт и леля ти Якоба ме излъгаха за него. А него го излъгаха за мен.

Тя отметна косата на Амали от очите й и я приглади назад.

— Но той въпреки това ни намери. Просто му отне много време.

— Затова ли чичо Герхарт все те наричаше Иза, а не Софи? Заради лъжите?

Иза въздъхна.

— Да, миличка. Аз… аз дойдох в Шотландия, за да започна нов живот, затова си смених името. Истинското ми име е Изабела Кейл.

Амали се намръщи и заби поглед в земята.

— Можеше да ми кажеш.

— Не казах на никого, дори на мистър Гордън. Боях се, че чичо Герхарт и леля Якоба ще ни намерят и ще ни навредят, ако разберат къде сме отишли. Както виждаш, имах основания да се тревожа. Но сега, когато ще влязат в затвора, вече няма защо да се безпокоя и ще си върна истинското име. А баща ти ще ме нарича Иза, както преди.

Амали се обърна точно навреме, за да види как Виктор намира диамантите и ги изважда от джоба на Герхарт. После наклони глава настрана.

— Как се казва татко ми?

— Виктор Кейл.

По лицето на момичето премина тревога.

— Това значи ли, че и аз трябва да си сменя името?

— Наистина не знам — отговори Иза. За първи път се замисляше за това. — Кръстихме те Амали Франке и не знам как се процедира в такива случаи. Ще трябва да разбера.

— Не искам да си сменям името!

— Ами… Ще видим.

Амали не изглеждаше много сигурна какво да мисли за този отговор.

— Той ще дойде ли да живее с нас?

— Или ще стане така, или ние ще отидем да живеем при него.

— Значи… ще си имам татко като другите момичета?

— Да.

Амали обмисли тази новина мълчаливо, очевидно все още разтревожена от цялата информация, с която я засипваха. Но преди да успее да продължи с въпросите, Иза чу гласа на Виктор:

— Това е за жена ми.

Погледна към него точно навреме, за да го види как забива юмрук в брадата на Герхарт.

— А това е за дъщеря ми, проклет да си! — продължи Виктор и заби юмрук в корема на Герхарт, който се преви надве.

Негодникът започна да ругае, след което внимателно се изправи.

— Мислиш, че си спечелил — изхриптя той, — но ако ме обвиниш в отвличане, ще отрека. Тя е моя племенница, а училището получи писмо от жена ти, че трябва да я вземем.

Избърса кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му.

— Ще кажа, че ти и приятелите ти просто се опитвате да разделите жена ти от семейството й.

— Знам какво ще кажеш — изръмжа Виктор. — И точно затова няма да те задържим за отвличане, колкото и да ми се иска. Задържан си за кражба.

— Да, но онази огърлица я открадна Иза — усмихна се самодоволно Герхарт. — Като я познавам, сигурно е оставила на нейно място фалшива, така че властите ще се убедят, че казвам истината. А когато им разкажа, че ти е помогнала да откраднеш кралските диаманти в Амстердам, и двамата ще се озовете зад решетките.

Рупърт се приближи към Герхарт.

— За какво говорите, сър? Мисис Кейл няма нищо общо с никаква кражба. Този следобед ви видяхме как откраднахте диамантите ми. Един куп гости в замъка ми станаха свидетели на отчаяното ви действие.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? Нищо не съм откраднал — изръмжа Герхарт. — И ако си мислите да ги подкупите всичките, за да излъжат…

— Няма нужда да подкупваме никого — прекъсна го Виктор със студена усмивка. — Няколко души — прислужници и гости — видяха как един плещест мъж с тъмна коса и брада бяга от замъка, след като кутията за бижута е била разбита.

Той хвърли бърз поглед към мистър Боно.

— Което ми напомня: свали си палтото. Панталоните ти май приличат достатъчно на тези на Герхарт и ще минат.

— Отлично! — отвърна мистър Боно и смъкна прекалено голямото палто. — Панталоните са мои. Само палтото не ми е по мярка.

Виктор хвърли на Герхарт триумфална усмивка.

— Не се съмнявам обаче, че на баджанака ми ще му стане.

На Герхарт му трябваше минута, за да осъзнае, че възнамеряват да му припишат кражбата, но когато най-накрая му стана ясно, започна да се бори с тях. Само че нямаше полза. Той не можеше да се противопостави на трима мъже, твърдо решени да му съблекат палтото и да го заменят с това на мистър Боно.

А след като му нахлузиха палтото, те го овързаха толкова здраво, че колкото и да се противеше, си остана вързан и обезвреден. После нахлупиха на главата му широкополата шапка на мистър Боно от боброва кожа, с което приключиха.

Амали сграбчи Иза за ръката.

— Какво правят, мамо?

— Правят така, че чичо ти Герхарт никога повече да не може да ти навреди — или да навреди на някой друг от нас, миличка.

Виктор отстъпи назад и огледа изпитателно работата им.

— Ще стане, не мислиш ли, Дом?

— О, идеално! — съгласи се мистър Мантън и отправи подигравателен поглед към мистър Боно. — Приличате си като близнаци.

— Да не си го повторил! — навъси се брат му. — Преживях кошмар, докато изчегъртя цялата тая чернилка от лицето си, преди да тръгнем насам.

Рупърт изгледа сурово Герхарт.

— Абсолютно съм сигурен, че това е човекът, когото видях да се отдалечава на кон от замъка. И съм сигурен, че мис Гордън ще го потвърди. Освен това намерихме у него откраднатата огърлица. Какво повече може да иска човек? Няма нужда от допълнителни доказателства.

— Няма да ви се размине! — изкрещя Герхарт, докато мистър Боно и мистър Мантън го влачеха към коня на мистър Мантън. — Ще разкажа на всички какво видях и какво се опитвате да направите. Както и жена ми, проклети да сте всичките!

— Така ли? Значи ще разкаже? — изръмжа Виктор. — Съмнявам се.

Той се обърна към Якоба, която гледаше Герхарт с покрусено изражение.

— Време е да помислиш за положението си, сестричке — каза й студено той. — Загуби съпруга си завинаги. Почти със сигурност ще го обесят за кражбата на тези диаманти — това е углавно престъпление. В този момент ти си виновна само в едно: че си му съучастница в кражбата. Но ако те закараме обратно в Амстердам и повдигнем обвинение срещу двама ви за онази кражба, най-вероятно и ти ще увиснеш на бесилото редом с него. Освен ако…

— Освен ако…? — прошепна Якоба.

— Освен ако не кажеш истината за случилото се с онези диаманти в Амстердам. Ако свидетелстваш, че аз и Иза нямаме нищо общо с това, ще се погрижа да намалят присъдата ти до каторга отвъд океана.

Якоба отправи умолителен поглед към Иза, но сестра й дори не я погледна.

— Изборът е твой, Якоба — продължи Виктор. — Или каторгата, или въжето. Ако решиш да рискуваш и да се изправиш пред съда заедно с него, ще използвам цялото си влияние, за да повдигнат едно и също обвинение за кражба и срещу двама ви. И тогава наистина ще увиснеш на въжето заедно с него.

— Не бъди глупачка, Якоба! — обади се Иза. — Той не си заслужава.

Сестра й въздъхна и погледна към Виктор.

— Добре — рече тя. — Ще кажа истината.

И за първи път от десет години Иза най-накрая се почувства свободна.

* * *

Следващите няколко часа се оказаха истинско изпитание за търпението на Виктор. Неприятно му беше да повери Иза на грижите на Лохлау дори за малко, когато си тръгнаха от сечището, но всички видяха, че двамата с Дом тръгват да заловят Герхарт, затова сега трябваше да ги видят как водят него и Якоба — но чак след като Лохлау вкара Иза обратно в къщата през градинската врата, през която беше излязла.

Междувременно Тристан беше скрил Амали в ловната хижа, докато Виктор и Иза тръгнат обратно към Единбург заедно с Дом, уж за да се посъветват с адвокати какво да правят с жалките й роднини, заловени при извършването на това ужасно престъпление. По пътя Тристан и доктор Уърт щяха да се присъединят към тях с файтона, а Дом щеше да вози Иза, Виктор и Амали в собствената си карета.

И в това отношение нямаха друг избор. Ако Амали се появеше като по чудо на увеселението в замъка, това щеше да означава край на плановете им да подкопаят твърденията на Герхарт.

Късно вечерта на Виктор му се наложи да лъже за залавянето на престъпниците, а Иза трябваше да се преструва на шокирана от факта, че зет й е крадец. Трябваше да симулира ужас от долните обвинения, които й отправяше той. Синините й потвърдиха нейната и на Виктор история, че Герхарт отчаяно се е стремил да получи пари, особено след като доктор Уърт обясни за пораженията по врата й. А присъствието й сред гостите по време на кражбата я оневиняваше по обвиненията в кражба.

Всички изиграха ролите си съвършено. Виктор се притесни за миг, когато лейди Зоуи влезе в стаята, но тя си замълча, както им бе обещала, и тревожният момент отмина.

Сега Виктор изпитваше облекчение, че най-после е в каретата на път към Единбург заедно с Иза. Пътуването през нощта никога не можеше да е идеално, но имаше пълнолуние, а времето беше хубаво.

Единственият проблем беше, че Амали току-що се бе качила при тях, а той нямаше представа какво да прави с нея. Какво трябваше да каже на едно деветгодишно момиче, което току-що бе открило, че целият живот на майка му е бил лъжа, че баща му не е мъртъв, а роднините му са абсолютно покварени?

Искаше му се само да можеше да я види по-добре. Тя се беше свила до майка си на отсрещната седалка и златната й коса блестеше на лунната светлина. За какво ли си мислеше?

— И така — започна той и усети колко е важен този момент, — майка ти ми казва, че се учиш много добре.

— Да, сър — измърмори тя.

— Училището харесва ли ти?

Амали погледна към майка си, която кимна.

— Да, сър — измърмори тя. — Много е хубаво.

— Но не искаш ли да живееш у дома с майка си, докато си на училище, ако е възможно?

— Това би било великолепно! — възкликна тя, а после се поправи: — Искам да кажа, да, сър, много бих искала.

Думата „великолепно“ привлече вниманието му. Иза му бе казала, че дъщеря им има слабост към пищното, но Виктор за първи път виждаше тази нейна страна. Може би беше време да нагази в непознатите води и да извади на бял свят малко повече от тази нейна черта.

— Разбира се, може да не ти хареса да живееш в Лондон — подметна той, а после си спомни какво му бе разказала Иза през последните няколко дни за интересите на Амали и добави: — Всички тези изискани дами, които се разхождат по улиците, облечени по последна парижка мода. Сигурен съм, че ще ти доскучае.

— Няма! — извика дъщеря му. — Обичам изисканите дами! Те носят ли големи шапки?

Виктор потисна усмивката си.

— Най-големите шапки на света. Това е проблем за нас, господата: когато помагаме на дамите да се качат в каретите, щоровите им пера все ни бодат.

Тя изсумтя.

— Не са пера от щори, сър. Това са щраусови пера.

— Сигурна ли си? Мога да се закълна, че са извадени от щори. Нали затова са бели?

Този път успя да я разсмее.

— Шапкарите не вадят пера от щори. Това е абсурдно.

— Баща ти понякога обича да се шегува — намеси се Иза, — но само ако наистина харесва някого. Мисля си, че теб сигурно много те харесва.

Гърлото на Виктор се сви.

— Да. Да, наистина те харесвам. И се надявам един ден и ти да ме харесаш, нищо че не знам и едно скапано… — и той потръпна. — Нито едно нещо за дамската мода.

Или въпреки че не знае, че не трябва да ругае в присъствието на млади дами.

Амали продължи да седи мълчаливо толкова дълго, че той започна да се отчайва. А после каза с тих глас:

— Аз мога да ви науча. За дамската мода, имам предвид.

— Ще ми бъде много приятно.

Точно сега всичко, което можеше да накара дъщеря му да се почувства по-свободно в негово присъствие, щеше да му бъде приятно.

— А в замяна аз мога да те науча да плуваш. Ако искаш.

Тя наклони глава и Виктор можеше почти да си представи как оглежда изпитателно лицето му.

— По-добре ме научете как да стрелям с пистолет.

— Добре — съгласи се той, готов на всичко, за да спечели благосклонността й.

— Виктор! — извика Иза. — Няма да учиш дъщеря ни да стреля!

— Добре — отстъпи той и въздъхна драматично. — Така май е по-добре. Чух, че пистолетите са безнадеждно демодирани в Париж, а и дамите не могат да носят пистолет на големите си шапки. Щоровите пера са много по-подходящи.

— Татко! — възкликна Амали полузасмяна. — Това са щраусови пера!

Сърцето му подскочи. Тя го нарече „татко“. Никога досега не бе чувал по-прекрасна дума.

— Добре — съгласи се Виктор. — И така, как се казват онези дълги дантелени неща, които дамите носят на шията си?

През следващия час тя го удостои с обяснения и описания на всяка „великолепна“ рокля, шапка и пантофки, които беше виждала, а той показваше невежеството си по всички „модни“ въпроси. След известно време Амали като че ли схвана, че не е чак толкова невеж, на колкото се преструва, но тогава вече и нея като че ли не я интересуваше.

Защото дотогава тя бе започнала да задава въпроси за миналото и бъдещето. Как ще продължат отсега нататък. Двамата с Иза полагаха всички усилия да й отговорят, докато накрая главата й започна да клюма, а самата тя — да се прозява.

След като Амали заспа, Иза я положи на седалката и се премести до Виктор. Той обгърна раменете й с ръка.

— Амали е също толкова прекрасна, колкото и майка й — каза тихо той и усети стягане в гърдите, докато се взираше в дъщеря си. Тяхната дъщеря. — Възпитала си я чудесно.

Иза склони глава на рамото му.

— Съжалявам, че пропусна толкова години с нея, съжалявам, че…

— Стига толкова извинения.

Той погледна към съпругата, която тъкмо започваше да опознава, жената, която щеше да обича, докато смъртта затвори очите и спре дишането му.

— И двамата допуснахме грешки, но платихме за тях скъпо и прескъпо. Съдбата ни даде втори шанс, така че е време да оставим грешките в миналото. Обичаме се и обичаме и нея. Това би трябвало да е всичко, което ни е необходимо, за да започнем новия си живот, не смяташ ли?

Иза се протегна нагоре, целуна го по устните и усмивката й разпали кръвта му и изпълни сърцето му с нежност.

— Смятам, че това звучи абсолютно великолепно.

Епилог

Лондон, декември 1828

Иза се чувстваше тъжна, когато пристигна в градската къща на херцога на Лайънс, където щеше да вечеря с него, херцогинята и Виктор. Но не искаше да разваля вечерта, затова изписа на устните си усмивка, преди да почука.

За нейна изненада този, който отвори вратата, беше съпругът й, при това сам. Обикновено къщата гъмжеше от лакеи и прислужнички.

Когато Виктор я поздрави с целувка, а после пое палтото й, тя се пошегува:

— Кажи ми, че не си напуснал „Мантън Инвестигейшънс“, за да започнеш работа като лакей в къщата на Макс.

— Съмнявам се, че Макс би одобрил лакеи, които целуват гостенките. Просто исках да остана насаме с теб.

Той я огледа изпитателно.

— Как е Якоба?

Трябваше да се досети, че съпругът й ще прозре право през доброто й настроение.

— Как мислиш, че е? Съпругът й е мъртъв, а тя след няколко седмици заминава за колонията в Австралия.

— Нали не съжаляваш, че я изправихме пред съда?

— В никакъв случай. Тя помогна на злия си съпруг да отвлече дъщеря ни! Никога няма да й го простя и Якоба го знае. Но когато я видях там, в Нюгейт, при другите жени, и като знаех, че скоро ще ни разделя половината свят…

— Спомни си за хубавите времена.

Иза кимна.

— Когато бях малка, тя беше тази, която ме глезеше, правеше ми топъл шоколад и се грижеше за мен, когато ме болеше гърлото. Мразя Герхарт, задето я изкриви и превърна в някого, когото вече не познавам.

— А аз го мразя заради теб.

Иза си пое дълбоко въздух и се насили да разведри намръщеното си чело.

— Е, стига толкова за Якоба. Трябва да се опитам да забравя за нея поне тази вечер. Не искам да натъжавам и Макс и Лизет.

По лицето му премина странно изражение.

— Сигурен съм, че ще разберат, ако си потисната.

Ръка за ръка двамата тръгнаха по коридора към салона. На Иза й отне известно време да свикне с пищния дворец, който минаваше за градска къща на херцога, но след два месеца в Лондон, през които записа Амали на училище в се настани в новия си дом заедно с Виктор, започна да се чувства много удобно тук.

Скоро трябваше да реши дали да отвори нов бижутериен магазин в Лондон, след като вече продаде дела си от магазина в Единбург на мистър Гордън. Засега обаче беше доволна да опознава съпруга си и новото му семейство, да запълва времето си с поправяне на миналото.

Двамата влязоха в кабинета и тя се спря. Това нямаше да бъде задушевна семейна вечеря с Макс и Лизет. И Дом, и Тристан бяха тук, както и мистър Гордън, доктор Уърт, Мери Грейс и Рупърт.

Амали се измъкна от тълпата и се приближи към тях, облечена в най-новата си и най-модна рокля.

— Мамо! Мамо, най-накрая дойде!

Амали трябваше да вечеря с една от приятелките си от училище!

— Как се озова тук? — възкликна Иза, а после погледна Виктор. — Какво става?

— Днес е десетата годишнина от сватбата ни, любов моя — отговори тихо съпругът й.

Смутена, тя разрови паметта си и осъзна, че е прав.

— Мили Боже… толкова съжалявам, Виктор. Съвсем забравих.

— Покрай процеса и Якоба е цяло чудо, че си спомняш дори как се казваш. Но аз не можех да не отбележа случая с празненство.

Той кимна към херцога и херцогинята, които се усмихваха.

— И тъй като нямаше да се съберем, ако не бяха роднините ми и „Хората на херцога“, реших, че няма да имаш нищо против, ако и те участват.

Всички се скупчиха около нея. Иза някак успя да изрече:

— Благодаря ви. Всички сте толкова мили.

И веднага избухна в сълзи. Виктор придоби леко тревожен вид и тя промълви задавено:

— Това е най-прекрасното нещо, което някой някога е правил за мен.

Лицето му се проясни.

— Значи всичко е наред — каза пресипнало, очевидно и той малко развълнуван.

Подаде й кърпичката си. Амали си проправи път към първите редици на тълпата.

— Още дори не си видяла тортата, мамо. Цялата е покрита с хералдически лилии!

— Искаш да кажеш, паяци — пошегува се Рупърт, приближи се към Иза, целуна я по бузата и добави тихо: — Надявам се, че ще дойдете на нашата десета годишнина след малко повече от десет години.

Мери Грейс застана до него и се изчерви както винаги. Иза се усмихна широко.

— Сгодени ли сте?

Не се изненада особено, макар че очакваше лейди Лохлау да вдигне повече шум.

— Мис Гордън ме направи най-щастливия мъж на света — потвърди Рупърт и взе ръката на младата жена в своята.

— Надявам се, че и тримата ще дойдете на сватбата.

— Разбира се! — възкликна Иза и прегърна и двамата. — За нищо на света няма да я пропуснем!

След като Рупърт и Мери Грейс се отдалечиха, Тристан сграбчи ръката й и я целуна драматично. Виктор го изгледа намръщено и той се засмя.

— Съпругът ти е забравил да ти каже истинската причина за това тържество — не иска да се сърдиш, когато ти съобщи, че следващата седмица има случай в Девъншир и ще отсъства поне две седмици.

Иза се засмя.

— Той вече ми каза.

— Добър опит — обади се самодоволно Виктор. — Но един умен съпруг никога не се опитва да заблуждава съпругата си, не и ако не иска да му се върне тъпкано. Приеми го като съвет за времето, когато ти се ожениш.

Усмивката на Тристан изглеждаше принудена.

— Защо да се женя, когато в лондонските салони има цял куп узрели прасковки, които само чакат някой да ги откъсне?

— Внимателно — предупреди го Виктор. — Прасковите имат костилки и може да се задавиш с тях.

— Отличен съвет — съгласи се доктор Уърт, приближи се и стисна ръката на Иза. — Жалко, че Боно едва ли ще му обърне внимание.

Тристан се засмя и Дом се приближи до него.

— Да, Виктор, желая ти късмет с опитите си да влееш малко здрав разум в главата на по-малкия ми брат. Той обича да живее опасно.

— Всичко друго е скучно — върна му закачката Тристан и се ухили на лекаря. — А освен това нали си имам Уърт! Ако си навлека някоя беля, ще ме зашие. Хайде, док, да отидем да си потърсим беля.

Младият лекар се остави Тристан да го завлече настрана и Дом поклати глава.

След като Виктор започна да работи с Дом, Иза наистина го бе харесала. Тристан беше идеалният човек за закачки и шеги, но беше и вбесяващ. Дом беше стабилен като Гибралтарската скала.

Той й се усмихна.

— Всички се радваме, че хвана окото на Лохлау и стана причина Виктор да замине за Единбург. Той заслужава малко щастие — рече Дом и погледна към Виктор, преди да продължи: — А освен това… ами… мислехме си да те попитаме дали не искаш от време на време да изпълняваш по някоя задача за нас. Да проверяваш химически съединения и да казваш на клиентите ни дали това или онова бижу е истинско.

— Малко помощ в офиса също ще им дойде добре — включи се Лизет и сложи ръка на видимо заобления си корем. — Боя се, че отсега нататък няма да съм им особено полезна. Просто ще имам прекалено много работа.

Херцогът обви ръка около кръста й и я погледна с любов.

— Жена ми е решила, че детската стая има нужда от основен ремонт, сега, когато сме решени да я напълним.

— О, имате ли бебе, Ваше благородие? — възкликна Амали. — Обожавам бебетата!

— Ти обожаваш всичко — усмихна се с обич Лизет и разроши косата й. — Точно сега нямаме бебе, но скоро ще имаме и когато пожелаеш да дойдеш да ни помогнеш, винаги си добре дошла.

— Татко, чу ли? Мога да помагам за бебето!

— Да, агънце, чух те — отвърна Виктор. — Всички в къщата те чуха.

Всички се засмяха. Опитваха се да учат Амали да не е толкова шумна, но това си бе голямо изпитание.

— И така, какво ще кажеш? — обърна се Дом към Иза. — Искаш ли от време на време да ни помагаш? Поне докато решиш какво ще правиш с магазина си за бижута?

— Звучи много интересно — отговори Иза. — Във всеки случай нищо не ни пречи да опитаме.

В салона влезе лакей и съобщи, че вечерята е сервирана. Докато всички вървяха към вратата, Виктор прошепна нещо на Лизет, която хвана Амали за ръката и я изведе от салона. После Виктор направи знак на Иза да спре и се провикна към останалите:

— Веднага идваме!

Колкото и да се стараеше да е дискретен, приятелите му, които вече бяха станали и нейни приятели, му отправиха дяволити погледи. Виктор стоически ги пренебрегна и веднага щом останаха сами, извади малка кутийка.

— Преди години бяхме толкова бедни, че не можехме да си позволим да ти купим пръстен — каза той. — Сега реших да наваксам.

Отвори кутията и Иза с изненада видя пръстен с няколко скъпоценни камъка в една редица.

Дъхът й секна. Лапис лазули, анандалит, смарагд, вермел^[6], смарагд, кианит, смарагд. Lieveke.

Задушиха я сълзи.

— О, Виктор, прекрасен е!

— Скъпоценните камъни са истински — осведоми я той.

— Мистър Гордън много се измъчи, докато търсеше камък за „К“, но Лохлау предложи кианит, и готово.

Той сложи пръстена на пръста й. Беше й точно по мярка.

— Завинаги ще съм задължен на Лохлау — продължи Виктор и целуна ръката й. — Не само за кианита, а и защото той те върна при мен.

Иза сложи ръка върху неговата.

— Да. Макар че понякога, когато съм в по-особено настроение, ми е приятно да си мисля, че самотните ни сърца са се уморили да ни чакат да се открием и просто са надали вик в нощта и накрая са получили отговор. И точно това ни е събрало.

— Тази теория ми харесва — каза Виктор и я привлече в обятията си. После я целуна така, че за миг Иза отново се почувства на осемнайсет, точно както когато се измъкваше за тайна среща със своя смел млад войник.

Той се отдръпна и в очите му заблестя цялата любов на света.

— Защото със сигурност знам, че моето сърце винаги ще чува твоето.

Бележка на автора

Иза и мистър Гордън не са съвсем измислени. Те са донякъде вдъхновени от елзаския бижутер Георг Фридрих Щрас, който създава първия имитационен диамант (поради което стъклената маса за изработване на фалшиви бижута е наречена „щрас“). Натрупва цяло състояние от продажбата на имитационни бижута. Освен това ме вдъхнови и историята, на която се натъкнах в едно английско списание от времето на Регентството: някакъв измамник в Париж създал имитационни диаманти с такова удивително качество, че успял да спечели два милиона франка, като ги продавал като истински, преди да го хванат. Тези две неща бяха основата, от която израсна Иза.

В романа представям Виктор като белгиец, макар че по времето, в което се развива действието в книгите ми, официално Белгия не е държава. Правя го, защото по онова време всички наричат този район „Белгия“. Съществуват книги от този период, както и от по-стари, в които се говори за пътуване до „Белгия“ тогава, когато Белгия не е държава, затова приемам, че районът е бил познат под това име още преди официално да го нарекат така.

Не съм специалист по право и мога да си съставя мнение за холандските закони само въз основа на английските им преводи, които успях да открия, и само дотолкова, доколкото успях да разбера юридическия жаргон, но всичко, което съм чела, показва, че по онова време съпругът може да получи развод с довода, че жена му го е изоставила, без да се изисква присъствието на съпругата. Ако не е така, грешката е моя!

И да, през 1808 година атомната теория вече съществува, защото химикът Джон Далтон е публикувал книгата си „Нова система на химическата философия“. Така че Рупърт не е изпреварил времето си!