Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (3)

Глава 2

Иза искаше да го удуши. Още когато лейди Лохлау, която като че ли не я харесваше, я покани на чай, разбра, че става нещо. Но и насън не си бе представяла, че тази жена по някакъв начин е успяла да изрови жалкия й съпруг, този негодник!

Как смееше да се явява пред очите й сега, когато най-накрая се бе примирила, че никога няма да се върне? Радваше се на добър живот. Двамата с Ангъс Гордън бяха превърнали бижутерийния си магазин в един от най-големите в Единбург. Имаше приятели, които я обичаха. И най-важното, дъщеря й Амали беше щастлива, здрава и се чувстваше добре в скъпото училище-пансион в Карлайл.

А ето че сега, след като я изостави за толкова години, той възнамеряваше да стъпче всичките й постижения, като се върне в живота й като неин съпруг. Като баща на Амали.

Мили Боже, той можеше да й отнеме Амали! Това беше негово право според всички закони във всички страни. Особено ако разкриеше ролята й в онази кражба отпреди години.

Макар че не можеше да го стори, без да уличи и самия себе си, нали така?

Ненадейно осъзна какво й каза лейди Лохлау: „Мога ли да ви представя братовчед си…“

Не бе възможно Виктор да е роднина на баронесата. Той беше белгиец, не англичанин.

Но каква причина би имала баронесата да я излъже? Освен това, както изтъкна сестра й преди толкова години, Иза не знаеше много за мъжа, в когото някога беше влюбена.

След като в продължение на цяло десетилетие извикваше в паметта си всички техни разговори, за да открие нещо, което да я насочи към истинската му природа, все още не знаеше. Но студеният му пресметлив поглед й подсказа, че е знаел за предстоящото й идване. Беше дошъл специално заради нея. Проклет да е!

Как я бе открил? И какво точно знаеше лейди Лохлау? Бизнесът й щеше ли да пострада, защото баронесата е узнала, че живее под фалшиво име? Или още по-лошо, че семейството й е било замесено в престъпление?

Ако Виктор разкриеше това, със сигурност щяха да й отнемат Амали. О, Господи!

Тя стисна дамската чанта с иглите за шапка, които бе направила за дъщеря си. Новият срок на момичето започваше в понеделник. Всеки път, когато го изпращаше, сърцето на Иза се късаше, но в Единбург нямаше училища за момичета, а тя бе твърдо решена Амали да получи добро образование. Сега се радваше, че дъщеря й скоро се връща в Карлайл, в безопасност от този мерзавец, баща й.

Виктор за нищо на света не можеше да й отнеме Амали!

„Запази спокойствие. Той не знае за нея и може би дори никой друг не знае за тези изкуствени диаманти. Възможно е все още да си стоят в двореца в Амстердам, без никой да е разбрал. А ако лейди Лохлау знаеше коя си всъщност, щеше да уреди нещата така, че Рупърт да присъства.“

Успокои се. На майка му й беше хрумнала някаква налудничава идея, че Иза се стреми да се докопа до състоянието на сина й. Следователно фактът, че баронесата не бе организирала тази среща пред Рупърт означаваше, че дори не подозира за миналото на Иза.

— Мисис Франки? — попита лейди Лохлау и гласът й прозвуча озадачено. — Добре ли сте?

— Извинете, милейди — отговори бързо Иза. — Просто съм учудена. Синът ви не ми е споменал, че братовчед ви ще дойде на гости.

— Стана неочаквано — отвърна баронесата, без да се смущава. — А освен това мистър Кейл ни е много далечен братовчед. Дори не съм сигурна, че Рупърт го познава.

— Е, добре — успя да изрече Иза, — вашият братовчед е добре дошъл в Единбург. Приятно ми е да се запознаем, господин Кейл.

Щеше ли Виктор да разкрие някогашните им отношения? Кръвта й се блъскаше лудо във вените.

Измина една секунда, а после и втора. И тогава Виктор се приведе в кратък поклон.

— И на мен ми е приятно, мисис… Франки, нали така?

Нарочно я измъчваше, но това съвсем не я смути толкова, колкото факта, че чуваше гласа му за първи път от десет години. Особено като се вземеше предвид, че говореше английски безупречно, без следа от акцент. Като англичанин.

Може би наистина беше братовчед на лейди Лохлау. Това нямаше ли да е жесток обрат на съдбата? Тя изпусна дъха, който сдържаше досега.

— Да, Софи Франки.

— Моминското име на майка ми беше Франки — каза той с остър тон.

Точно затова го бе избрала — за да може да я намери чрез него. Но и през ум не й беше минавало, че за целта ще са му необходими почти десет години. Или че самата тя вече няма да иска той да я намери. Или пък че когато я намери, ще я погледне с такъв гняв.

Той пък каква причина имаше да е сърдит? Очевидно бе замислил тази… тази среща, този фарс. Беше дошъл тук с някаква цел, но каква можеше да е тя?

Хрумна й ужасна мисъл. Ами ако беше решил да я открие и да я накара да направи още имитационни бижута? Не можеше да изключи възможността да е способен на подобно нещо. Продажбата на онези диамантени обеци не можеше да поддържа кесията му пълна за вечни времена, особено ако живееше екстравагантно. Което очевидно бе направил, ако се съдеше по изисканото му облекло.

Заля я ярост. Трябваше да направи така, че да говори с него насаме, да разбере какво е намислил. И ако в ума му се въртеше план за втора кражба, Иза щеше да заплаши да го разобличи, дори ако това означаваше да разкрие собствената си роля в предишното престъпление.

Иза преглътна болезнено. Нали не бе възможно да се стигне дотам? Просто не можеше. Трябваше да мисли за Амали.

На прага се появи прислужник с поднос и лейди Лохлау се усмихна.

— А, ето че чаят ни пристигна. Елате, седнете. Сега и тримата можем да се опознаем по-добре.

Последното желание на Иза бе да води светски разговор с негодника, който й се падаше съпруг, но нямаше избор. Нейна светлост щеше да я наблюдава и да забележи всяко необичайно поведение от страна на Иза.

А освен това заради Рупърт трябваше да се държи учтиво. Все пак клетникът й беше приятел и сегашните му конфликти с майка му му бяха предостатъчни. Нескритите флиртувания на лейди Лохлау го озадачаваха, а неприязънта й към научните му интереси го нараняваше. Тази жена просто отказваше да приеме, че синът й никога няма да бъде ослепителният светски лъв, в когото тя го притискаше да се превърне.

Иза седна и Виктор я последва. Докато Нейна светлост наливаше чая, Иза се възползва от възможността да огледа Виктор.

Сега косата му беше по-къса, а дрехите — по последна мода. Грубоватият войник бе изчезнал и на негово място се бе появил изискан джентълмен. Изглеждаше и малко по-възрастен, което го правеше още по-привлекателен, по-… улегнал.

И все пак някои неща си бяха същите. Иза бе забравила колко е висок и колко добре му стои жакетът. Бе забравила, че има аристократичен римски нос и топъл чувствен поглед.

Беше забравила леко извитата му на една страна уста.

Как е могла да забрави това след всички тези пъти, в които се целуваха — тайно в магазина, пламенно в уличката до дома му, страстно в леглото си…

Проклет да е! Иза нямаше да допусне отново да й причини това!

Пръстите й стиснаха по-здраво чантичката. Не, тя щеше да се възползва от този шанс да разбере възможно най-много за целта му.

— И така, колко дълго смятате да останете в града, мистър Кейл? — попита Иза, докато лейди Лохлау й подаваше чаша чай.

Погледът му, настойчив до жестокост, се спря върху нея.

— Не съм решил. Зависи от… множество фактори.

— Но ще остане поне до забавата ми — намеси се лейди Лохлау. — Нали така, мили мой?

Той сякаш се скова.

— Щом така желае Ваша светлост.

Очевидно Нейна светлост желаеше доста повече и това накара Иза да изпита прилив на ревност, което я ядоса много. Вече не я интересуваше с кого жалкият й съпруг дели леглото си. Не, не я интересуваше.

Баронесата му отправи една от далеч не свенливите си усмивки.

— Не се дръжте така официално, братовчеде. Трябва да ме наричате Юстейсия.

— Както желаете, милей… Юстейсия — отговори Виктор, но погледът му не се откъсваше от Иза. Гледаше я така, сякаш се опитваше да свали плътта от костите й и да види всички тайни в сърцето й. — А вас мога ли да ви наричам Софи, мисис Франки? Или имате прякор, който предпочитате?

Този прозрачен опит да я провокира накара кръвта й да кипне. Той какво си мислеше, че Иза ще избухне в плач и ще признае истинското си име само защото той я измъчваше?

Разбира се, че точно това си мислеше. Открай време я смяташе за ниска топка.

— Покойният ми съпруг ме наричаше Mausi в началото на брака ни. Предполагам, че ме е смятал за толкова хрисима и безпомощна, че да се примиря с всяка обида, само и само да запазя привързаността му. Но скоро разбра, че все пак не съм мишка.

Очите му сякаш прогориха дупка в лицето й.

— Съпругът ви германец ли беше? Защото точно както английското галено обръщение „агънцето ми“ не означава блеещо четириного, Mausi, като галено немско име не означава „мишка“. — За миг на лицето му се появи измъчено изражение. — Означава нещо малко, крехко и невинно. Дори безценно. Може би това е имал предвид.

Думите му я накараха да изпита болка заради това, което някога съществуваше помежду им, и навярно точно това бе възнамерявал той.

— Съмнявам се, иначе нямаше да… — и млъкна, ужасена как едва не каза „ме изостави“. — Съпругът ми беше белгиец, мистър Кейл. Или поне така си мислех. — Гласът й стана по-суров. — Всъщност не го познавах много добре. Той не ми позволи да го опозная.

— Боже мой, мисис Франки! — намеси се лейди Лохлау. — Този разговор е много интересен, но темата не е подходяща.

Иза изписа на лицето си усмивка заради баронесата.

— Извинете. Забравих, че и вие сте вдовица. Несъмнено темата за съпрузите ви разстройва също толкова, колкото и мен.

Язвителната усмивка на жената разкри, че не темата за съпрузите я разстройва. Неприятно й беше, че Иза е отклонила вниманието на Виктор от нея.

— И така — попита лейди Лохлау, — как върви малкият ви бизнес, мисис Франки?

Иза стисна зъби.

— Много добре, благодаря. В най-скоро време ще покажем някои нови проекти за имитационните си бижута. Трябва някой път да дойдете в магазина, и ще ви ги покажа, преди да ги предложим за продажба.

Лейди Лохлау изглеждаше ужасена.

— Мила моя, защо са ми бижута от изкуствени камъни? Аз мога да си позволя истински.

— И такива имаме — отвърна Иза, без да трепне, — но имитационните също може да ви харесат. Толкова приличат на истински, че половината жени в града ги носят, без някой да разбере. Това не е воксхолско стъкло, уверявам ви.

— С това ли се занимавате, мисис Франки? Правите фалшиви бижута, за да мамите хората? — попита Виктор с този леко обвинителен тон, който започваше да й лази по нервите.

Тя го изгледа така, че го принуди да отклони погледа си.

— Не. Създавам красиви произведения на изкуството за жени, които искат да се обличат добре за официална вечеря или за театъра, но предпочитат да си харчат парите за по-важни неща от украшения.

— Значи наистина продавате имитациите си? — попита той и се усмихна накриво. — А аз си мислех, че единствените хора, които правят имитационни бижута, са тези, които имат някаква престъпна цел.

Яростта й се надигна неудържимо. Този мерзавец имаше наглостта да намеква за нейното участие в кражбата, след като той се възползва от уменията й?

— Всъщност научих занаята от баща си, уважаван часовникар. Той обичаше да украсява произведенията си със скъпоценни камъни, но не всеки можеше да си позволи толкова пищно украсени часовници, така че баща ми понякога прибягваше до изкуствени диаманти от по-висококачествена стъклена маса, наречена щрас. Разбира се, винаги обозначаваше кое какво е.

— Разбира се — повтори Виктор с лек сарказъм.

Иза го изгледа гневно.

— Той ме научи на най-основното при създаването им, но скоро разбрах, че има начини да ги подобрим. И го направих. Аз също винаги обозначавам кое какво е в магазина ми.

— Значи произведенията ви не са предназначени за престъпни цели? — попита шеговито Виктор, макар че погледът му съвсем не беше закачлив.

— Не! — отвърна остро Иза. — Това би било грешно, сър.

— Разбира се, никой тук не обвинява никого в никаква простъпка, нали така, мистър Кейл? — включи се Нейна светлост, очевидно объркана.

Иза се боеше, че няма да успее да сдържи гнева си. Тя остави празната си чаша на масата и стана.

— Не искам да съм груба, милейди, но за да дойда на театър довечера, трябва да се прибера вкъщи. Роклята ми има нужда от някои поправки. Прислужницата ми работи по тях и след като я пробвам, може да се наложи да направи още няколко. Не всеки ден ми се случва да излизам в обществото в такава изискана компания.

— Напълно разбирам — отговори лейди Лохлау. — И нямам търпение за малката ни експедиция. И мистър Кейл ще дойде с нас. Ще бъде много весело.

— Сигурна съм — излъга тя.

Стига да успееше да се сдържи и да не го хвърли от някой балкон.

— Как ще се приберете? — попита за нейна изненада Виктор.

— Ще си наема файтон.

Мистър Гордън бе така любезен да я докара, но Иза не искаше да го задължава и за връщането, защото той си имаше работа.

— Не можете да обикаляте града сама с нает файтон — каза Виктор. — Трябва да ми позволите да ви придружа. Файтонът ми чака отвън.

Значи превозното средство, което бе видяла отвън, беше негово? Мили Боже, той наистина живееше нашироко! Учудваше се, че още са му останали пари от кражбата.

Или може би бе намерил по-добър начин да увеличи доходите си, като например да се вмъкне в живота на някоя богата и сладострастна вдовица като лейди Лохлау.

Иза почувства как я изпълва надежда. Ами ако не беше дошъл заради нея? Ако тази среща бе съвсем случайна, непредвидено последствие от някакъв друг план?

Във всеки случай Иза щеше да разбере истината. И щеше да започне, като му позволи да я поразходи наоколо. Не искаше той да разбира къде живее, не и докато Амали още беше у дома.

— Благодаря ви, господин Кейл — каза бодро Иза. — Много любезно от ваша страна.